Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжието (12)

Глава дванадесета

Стаята беше дълга, с прозорци отдясно, а в другия край имаше врата към превързочната. Редицата легла, където беше и моето, гледаше към прозорците, а другата, под прозорците — към стената. Легнех ли на лявата си страна, виждах вратата на превързочната. В дъното имаше още една врата, от която понякога влизаха хора. Когато някой умираше, ограждаха леглото с параван, за да не го виждат другите как умира. Само обувките и навоите на лекарите и санитарите се показваха отдолу под паравана и понякога преди края се чуваше шепот. После свещеникът излизаше иззад паравана, а санитарите отново влизаха и след малко излизаха оттам, изнасяйки умрелия, покрит с одеяло, минаваха по пътеката между леглата, някой сгъваше паравана и го прибираше.

Сутринта майорът, завеждащ отделението, ме попита мисля ли, че бих могъл да пътувам на другия ден. Казах, че мога. Тогава, обясни той, щели да ме натоварят на влака рано сутринта, за да пътувам, докато е още хладно.

Вдигнат ли те от леглото, за да те пренесат в превързочната, можеш да погледнеш през прозореца и да видиш пресните гробове в градината. Един войник седеше пред вратата, която водеше към двора, правеше кръстове и изписваше на тях името, чина и полка на онези, които погребваха в градината. През свободното си време той услужваше на ранените и ми направи запалка от гилза на патрон за австрийска карабина. Лекарите бяха внимателни и изглеждаха много способни. Бързаха да ме изпратят в Милано, където имаха по-добра рентгенова апаратура и където след операцията можели да ми правят процедури за рехабилитация. Аз самият също исках да отида в Милано. Бързаха да ни изпишат и да ни прехвърлят в тила, защото, почнеше ли офанзивата, щяха да имат нужда от всички легла.

Вечерта, преди да напусна полевата болница, Риналди ме посети заедно с майора от нашия стол. Казаха ми, че ще бъда настанен в една току-що открита американска болница в Милано. Щели да пристигнат и няколко американски санитарни отряда — тази болница щяла да бъде за тях и за всички американци, служещи в италианската армия. В Червения кръст те бяха много. Съединените щати бяха обявили война на Германия, но не и на Австрия.^[1]

Италианците бяха уверени, че САЩ ще обявят война и на Австрия, затова много се радваха, щом пристигнаха някакви американци, пък дори и от Червения кръст. Попитаха ме дали смятам, че президентът Уилсън ще обяви война на Австрия, и аз казах, че това е въпрос на дни. Не знаех какво точно имахме против Австрия, но ми се струваше логично да обявим война и на нея, щом сме обявили на Германия. Питаха ме дали ще обявим война и на Турция. Отговорих, че не ми се вярва. Турция, казах аз, е нашата национална птица, но от каламбура^[2], преведен на италиански, не излезе нищо, те очевидно не го разбраха и ме изгледаха тъй подозрително, че аз казах, да, навярно ще обявим война на Турция. А на България? Бяхме пили по няколко чашки коняк и аз отговорих, да, дявол да го вземе, и на България, а също и на Япония.^[3] Чакай, възразиха те, нали Япония е съюзник на Англия. Да, но на тези проклети англичани не може да им се вярва. Японците искат Хавайските острови, казах аз. Къде са Хавайските острови? В Тихия океан. Защо ги искат японците? Те всъщност изобщо не ги искат, обясних аз. Това са приказки. Японците са чудесни дребни хорица, обичат танците и леките вина. Като французите, додаде майорът. Ще си вземем Ница и Савоя^[4] от французите. Ще вземем Корсика и целия адриатически бряг, каза Риналди. Италия ще си възвърне величието на древния Рим, каза майорът. Не обичам Рим, възразил аз. Горещо е и има много бълхи. Не обичаш Рим ли? Не, не обичам Рим. Но Рим е майката на народите. Да, но не мога да забравя как Ромул бозае от Тибър. Какво? Нищо. Хайде да отидем всички в Рим. Да заминем тази вечер за Рим и да не се връщаме повече. Рим е хубав град, каза майорът. Бащата и майката на народите, казах аз. Roma е от женски род, каза Риналди, и не може да бъде бащата. Тогава кой е бащата? Свети дух ли? Не богохулствувай. Не богохулствувам, искам да разбера. Ти си пиян, бебчо. А кой ме напи? Аз те напих, каза майорът. Напих те, защото те обичам и защото Америка влезе във войната. Така влезе, че няма излизане, казах аз. Утре заминаваш, бебчо, намеси се Риналди. За Рим, обясних аз. Не, за Милано. За Милано, каза майорът, за „Кристал палас“ и „Кова“, за „Кампари“ и „Бифи“ в Галерията. Щастливец! В „Гран Италия“, казах аз, където ще взема пари на заем от Джордж. В „Ла Скала“, каза Риналди. Ще ходиш и в „Ла Скала“. Всяка вечер, обявих аз. Няма да можеш да си го позволиш всяка вечер, каза майорът. Билетите са много скъпи. Ще подпиша чек за сметка на дядо си, казах аз. Какво ще подпишеш? Чек. Той ще трябва да плати, ако не иска да ме вкарат в затвора. Мистър Кънингъм в банката няма да ми откаже. Аз живея от чекове. Може ли един дядо да остави да затворят патриотичния му внук, който умира, за да живее Италия? Да живее американският Гарибалди, каза Риналди. Да живеят чековете, казах аз. По-тихо, предупреди майорът. Вече няколко пъти ни правиха забележки. Наистина ли тръгваш утре, Федерико? Нали ви казвам, че отива в американската болница, обясни Риналди. При хубавите сестри. Не като нашите брадати санитари във фронтовия лазарет. Да, да, каза майорът, знам, отива в американската болница. Нямам нищо против брадите им, казах аз. Който иска да си пусне брада — нека. Защо не си пуснете брада, майоре? Няма да може да влезе в противогаза. Ще влезе, всичко може да влезе в противогаза. Повръщал съм в моя. Не вдигай толкова шум, бебчо, каза Риналди. Всички знаем, че си бил на фронта. О, скъпи бебчо, какво ще правя, като заминеш? Време е да си ходим, каза майорът. Започват сантименталности. Слушай, имам една изненада за теб. Твоята англичанка, сещаш се, нали? Онази, дето ходеше при нея всяка вечер в болницата? И тя отива в Милано. Тя и още една отиват в американската болница. Още не са пристигнали сестрите от Америка. Приказвах днес с началника на техния riparto^[5]. Държали прекалено много жени на нашия фронт. Връщат някои в тила. Какво ще кажеш за това, бебчо? Добре, а? Ще живееш в големия град и твоята англичанка ще е там да те гушка. Защо и мен не ме ранят? Може би ще те ранят, казах аз. Време е да тръгваме, каза майорът. Пием, дърдорим и уморяваме Федерико. Не си отивайте. Трябва. Довиждане. На добър час. Всичко най-хубаво. Чао. Чао. Чао. И да се върнеш скоро, бебчо. Риналди ме целуна. Миришеш на лизол. Довиждане, бебчо. Довиждане. Всичко най-хубаво. Майорът ме потупа по рамото. Те излязоха на пръсти. Усетих, че съм съвсем пиян, но заспах.

На сутринта тръгнахме за Милано и пристигнахме след четиридесет и осем часа. Пътувахме лошо. Преди Местре ни оставиха да чакаме дълго на един глух коловоз. Надойдоха деца и взеха да надничат през прозорците. Изпратих едно момченце за бутилка коняк, но то се върна и каза, че имало само grappa. Заръчах му да ми купи и когато се върна с ракията, дадох му рестото. Съседът ми и аз се напихме и аз спах до Виченца, където се събудих и повърнах на пода. Нямаше значение, понеже съседът ми вече бе повръщал няколко пъти. После щях да умра от жажда и когато спряхме на Верона, повиках един войник, който крачеше нагоре-надолу покрай влака, и той ми донесе вода. Събудих Джорджети, другото момче, което се беше напило, и му предложих вода. Каза ми да му я излея на гърдите и пак заспа. Войникът отказа монетата, която му давах, и ми донесе един месест портокал. Аз го засмуках, като плюех люспите и гледах войника, който крачеше напред-назад край един товарен вагон. След малко влакът потегли с тласък.