Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжието (39)

Глава тридесет и девета

Към средата на януари имах брада и зимата беше низ от ясни, студени дни и изцъклени, студени нощи. Отново можехме да се разхождане по пътищата. Снегът беше утъпкан и изгладен от шейните със сено и трупите, които свличаха от планината. Сняг покриваше всичко наоколо, почти до Монтрьо. Планините от другата страна на езерото бяха целите бели и равната долина на Рона също беше под снежна покривка. Правехме дълги разходки по отвъдния склон към Бен дьо л’Алиа. Катрин носеше подковани обувки, пелерина и алпийски бастун със стоманен връх. Под пелерината не й личеше, че е наедряла, вървяхме, без да бързаме, и умореше ли се, спирахме и посядахме да починем на трупите край пътя.

В гората край Бен дьо л’Алиа имаше една кръчма, където дърварите се отбиваха да пийнат, настанявахме се вътре на топло до печката и пиехме греяно вино с лимон и подправки. Наричат го Glühwein и е добро и за сгряване, и за наздравица. Кръчмата беше тъмна и окадена и после, като излезеш, студеният въздух те срязва в гърдите и ноздрите ти изтръпват, като вдишваш. Погледнеш назад — светлина струи от прозорчетата на кръчмата, конете на дърварите отвън потропват с копита и разтърсват глави на студа, космите по муцуните им заскрежени, а дъхът им прави облачета па̀ра. На връщане пътят до разклона, откъдето довличаха трупите, беше гладък и хлъзгав, а ледът — оранжев от конете. После отново ставаше чисто бял, утъпкан горски сняг. На два пъти, прибирайки се вечер, видяхме лисици.

Хубав край беше и излезехме ли, все беше весело.

— Сега имаш чудесна брада — каза Катрин. — Също като на дърварите. Видя ли онзи човек с малките златни обеци?

— Той е ловец на диви кози. Те носят обеци и казват, че така чували по-добре.

— Наистина ли? Не вярвам. Мисля, че ги носят, за да покажат, че са ловци на диви кози. Има ли диви кози наблизо?

— Да, зад Дан дьо Жаман.

— Интересно беше, като видяхме лисицата.

— Когато спи, завива се с опашката си да й пази топло.

— Сигурно е много хубаво.

— Винаги съм мечтал за такава опашка. Нали щеше да е забавно да имаме опашки като лисиците?

— Няма как да се облечеш.

— Щяхме да имаме съответни дрехи или да живеем в страна, където това няма значение.

— И сега живеем в страна, където много работи са без значение. Не е ли забележително, че не виждаме никого? Нямаш желание да срещаш хора, нали, мили?

— Не.

— Да седнем ли тук за малко? Поуморих се.

Седнахме на трупите близо един до друг. Пътят пред нас се губеше в гората.

— Тя няма да се изпречи между нас, нали? Малкото зверче.

— Не, няма да й позволим.

— Как сме с парите?

— Имаме достатъчно. Осребриха ми последния чек.

— Вашите няма ли да се опитат да те изтеглят, след като вече знаят, че си в Швейцария?

— Вероятно. Ще им пиша.

— Още ли не си?

— Не, само потвърждението за чека.

— Слава богу, че не съм на тяхно място.

— Ще им изпратя телеграма.

— Толкова ли не ги обичаш?

— Обичах ги, но от много караници накрая не остана нищо.

— Мисля, че ще ги харесам. Сигурно много ще ги харесам.

— Дай да не говорим повече, че и тях ще почна да ги мисля.

След малко добавих:

— Да тръгваме, ако си отпочинала.

— Починах си.

Пак поехме надолу по пътя, беше се стъмнило, снегът скърцаше под краката ни. Нощта се бе оцъклила от студ.

— Много ми харесва брадата ти — каза Катрин. — Сполучи с нея. Изглежда такава една наежена, а пък е мека и приятна.

— Така по-добре ли съм, отколкото без нея?

— Мисля, че да. Знаеш ли, мили, няма да си отрежа косата, докато не се роди малката Катрин. Сега съм такава дебела матрона, но щом се роди тя и пак стана тънка, ще си я отрежа и тогава ще бъда за теб като ново момиче. Заедно ще отидем да ми я отрежат. Или не, ще отида сама и ще те изненадам.

Замълчах.

— Няма да ми забраниш, нали?

— Не, мисля, че ще бъде забавно.

— О, колко си мил! И като поотслабна и се разхубавя, може да ти стана толкова интересна, че отново да се влюбиш в мен.

— По дяволите, и сега те обичам достатъчно. Ти какво искаш? Да ме съсипеш ли?

— Да, искам да те съсипя.

— Добре — казах аз, — и аз това искам.