Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжието (25)

Глава двадесет и пета

Беше есен и дърветата бяха оголели, а пътищата кални. От Удине до Гориция пътувах с камион. По пътя разглеждах местността. Срещнахме други камиони. Черничевите дървета бяха голи, полята тъмнееха. Пътят беше покрит с мокрите мъртви листа от редицата оголени дървета, войници запълваха коловозите с натрошен чакъл, струпан на купчини покрай пътя между дърветата. Показа се градът, над него се стелеше мъгла, която скриваше планините. Прекосихме реката и видях, че е много придошла. Беше валяло в планината. Влязохме в града, минахме покрай фабриките, после край къщите и вилите и забелязах, че още къщи са разрушени. В една уличка се разминахме със санитарна кола на английския Червен кръст. Шофьорът носеше кепе, изпитото му лице беше загоряло. Не го познавах. Слязох от камиона на големия площад пред кметството, шофьорът ми подаде раницата, метнах я на гръб, нарамих двете торби и се запътих към вилата. Нямах чувството, че се връщам у дома. Крачех по мокрия чакъл на алеята и гледах вилата през дърветата. Всички прозорци бяха затворени, но вратата беше открехната. Влязох и намерих майора, седнал пред една маса в голата стая с карти и с изписани на машина листове по стената.

— Добре дошли! — посрещна ме той. — Как сте?

Видя ми се състарен и съсухрен.

— Добре съм — отговорих аз. — Как вървят работите?

— Вече всичко свърши. Разтоварвайте се и сядайте.

Сложих раницата и двете торби на земята, а фуражката върху раницата. Примъкнах другия стол, оставен до стената, и седнах пред писалището.

— Лошо лято беше — каза майорът. — Оздравяхте ли напълно?

— Да.

— Получихте ли си наградите?

— О, да. Много ви благодаря.

— Дайте да ги видим.

Аз поразтворих наметката си, за да може да види двете лентички.

— Получихте ли и кутийките с ордените?

— Не, само книжата.

— Кутийките ще дойдат по-късно. За това трябва повече време.

— Какво ще наредите да върша сега?

— Всички коли заминаха. Шест са на север, в Капорето. Били ли сте в Капорето?

— Да — припомних си аз долината, камбанарията, спретнатото градче, хубавата чешма на площада.

— Извозват там. Сега има много ранени. Боевете свършиха.

— Къде са другите?

— Има две в планината и още четири на Байнсица. Другите две санитарни поделения са с Трета армия в Карсо.

— Къде ще ме изпратите?

— Можете да вземете четирите коли на Байнсица, ако искате. Джино доста се застоя там. Не сте били горе, нали?

— Не.

— Там беше много лошо. Изгубихме три коли.

— Разбрах.

— Да, Риналди ви писа.

— Къде е Риналди?

— Тук е, в болницата. Много му се насъбра — и лятото, и есента.

— Мога да си представя.

— Лошо беше — каза майорът. — Не можете да си представите. Често си казвах, че ви провървя, дето ви раниха още в началото.

— Зная.

— Догодина ще бъде още по-лошо — каза майорът. — Възможно е още сега да започнат настъпление. Така се говори, но не ми се вярва. Късно е вече. Видяхте ли реката?

— Да, придошла е.

— Не ми се вярва да започнат настъпление сега, след като дъждовете започнаха. Скоро ще падне сняг. Какво става с вашите съотечественици? Ще видим ли други американци тук освен вас?

— Подготвят десетмилионна армия.

— Дано поне една част пратят насам. Но французите всичко ще грабнат. За нас няма да остане нищо. Както и да е. Сега пренощувайте тук, а утре ще вземете малката кола и отивате да смените Джино. Ще ви дам някой, който знае пътя. Джино ще ви обясни всичко. Там продължават да ни обстрелват, но истинското свърши. Няма да съжалявате, че ви пращам на Байнсица.

— Радвам се, че отивам там. Радвам се, че съм пак под ваше командуване.

Той се усмихна.

— Хубаво е да чуе човек такива думи. Омръзна ми тази война. Струва ми се, че ако замина, повече няма да се върна.

— Толкова ли е лошо?

— Да. От лошо по-лошо. Вървете да се измиете и намерете вашия приятел Риналди.

Излязох и се качих горе с торбите. Риналди го нямаше в стаята, но вещите му бяха там. Седнах на леглото, развих си навоите и свалих дясната обувка. После се изтегнах на леглото. Бях уморен и дясното стъпало ме наболяваше. Стори ми се глупаво да лежа с един събут крак, надигнах се, развързах другата обувка, пуснах я на пода и пак се изтегнах по гръб. В стаята беше душно със затворен прозорец, но бях твърде уморен, за да стана да го отворя. Видях, че всичките ми вещи са в един ъгъл на стаята. Навън се смрачаваше. Лежах на кревата, мислех за Катрин и чаках Риналди. Решил бях да мисля за Катрин само вечер, преди да заспя. Но сега бях уморен, нямах какво да правя, затова лежах и мислех за нея. За нея мислех и когато Риналди влезе. Изглеждаше същият. Беше само поотслабнал.

— Охо, бебчо! — възкликна той.

Приседнах в леглото. Риналди се настани до мен и ме прегърна.

— Добрият стар бебчо! — тупна ме той по гърба, а аз улових двете му ръце. — Моят бебчо! — каза той. — Дай да ти видя коляното.

— Трябва да си сваля брича.

— Сваляй го. Тук сме си наши. Искам да видя как са те закърпили.

Станах и смъкнах брича, свалих и наколенката. Риналди седна на пода и леко раздвижи коляното ми напред-назад. Той опипа белега, опря палци на капачето и притисна коляното с пръсти.

— И повече от това не се прегъва?

— Не.

— Престъпление е, че са те върнали тук. Длъжни са били да изчакат, докато ставата се раздвижи напълно.

— Сега е къде-къде по-добре. Беше като дърво.

Риналди го прегъна по-силно. Гледах го в ръцете. Хубави — ръце на хирург. Гледах главата му, лъскавата, сресана на път коса. Той преви коляното твърде много.

— Ох! — изпъшках аз.

— Трябвало е да ти правят още механотерапия — каза Риналди.

— Сега е по-добре отпреди.

— Виждам, бебчо. Разбирам тези неща повече от теб. — Той се изправи и седна на леглото. — Самата операция е добре направена — приключи той с коляното ми. — А сега ми разкажи всичко.

— Няма нищо за разказване. Живях мирно и тихо.

— Държиш се като женен човек — каза той. — Какво ти е?

— Нищо — отвърнах аз. — А на теб?

— Тази война ме убива — каза Риналди. — Много ме гнети. — Той обхвана коляното си с ръце.

— Виж ти — учудих се аз.

— Какво? Нямам ли право на човешки пориви?

— Не. Личи ти, че не си скучал. Разказвай.

— Цяло лято и цяла есен оперирах. Работя непрекъснато. Върша работата на всички. Най-трудните случаи оставят на мен. Честна дума, бебчо, ставам чудесен хирург.

— Това звучи по-добре.

— Вече не мисля. Не, честна дума, не мисля! Само оперирам.

— Много правилно.

— Но сега, бебчо, край. Свърших да оперирам и е ад. Тази война е ужасна, бебчо. Вярвай, като ти казвам. Но ти ще ми повдигнеш духа. Донесе ли грамофонните плочи?

— Да.

Те бяха в раницата ми, в картонена кутия, загъната в хартия. Бях твърде изморен, за да ги извадя.

— А ти добре ли се чувствуваш, бебчо?

— Отвратително.

— Тази война е ужасна — каза Риналди. — Ще се напием, че да пропъдим черните мисли. Ще ни се върне настроението, ще видиш.

— Преболедувах от жълтеница и не бива да се напивам — обясних аз.

— Ох, бебчо, такъв ли ми се връщаш, сериозен и с болен черен дроб? Казвам ти, тази война е лошо нещо. Защо ли изобщо я водим?

— Хайде да пийнем. Не искам да се напивам, но ще обърна една чаша.

Риналди прекоси стаята, отиде до умивалника и донесе две чаши и бутилка коняк.

— Австрийски коняк — каза той. — Седем звезди. Единственият ни трофей от Сан Габриеле.

— Ти беше ли там?

— Не, никъде не съм бил. През цялото време бях тук и оперирах. Гледай, бебчо, това е старата ти чаша, в която си държеше четката за зъби. През цялото време съм я пазил, да ми напомня за теб.

— И да те подсеща да си миеш зъбите.

— Не, за това си имам моя. Запазих твоята, за да си спомням как сутрин се мъчеше да се очистиш от вкуса на вила „Роса“, как псуваше, гълташе аспирин и проклинаше проститутките. Погледна ли тази чаша, все си спомням как се мъчиш да си очистиш съвестта с четка за зъби. — Той се приближи до леглото.

— Целуни ме и ми кажи, че преставаш да си сериозен.

— Никога няма да те целуна. Ти си маймуна.

— Знам, а ти си добро, непорочно англосаксонче. Момче със съвест си, знам. Очаквам кога англосаксончето ще почне пак да блудствува и после да се пречиства с четката си за зъби.

— Налей ми малко коняк в тази чаша.

Чукнахме се и пихме. Риналди се засмя.

— Ще те напия, ще ти извадя черния дроб и ще ти сложа един хубав италиански дроб, че да те направя пак мъж.

Протегнах чашата за още коняк. Вън се беше стъмнило. С чашата коняк в ръка отидох до прозореца и го отворих. Дъждът беше спрял. Беше захладняло и около дърветата се стелеше мъгла.

— Да не лиснеш коняка през прозореца — предупреди ме Риналди. — Ако не можеш да го пиеш, дай го на мен.

— Върви на… Знаеш къде!

Радвах се, че отново виждам Риналди. Две години ме беше дразнил и никога не му се сърдех. Много се разбирахме.

— Ожени ли се? — запита ме той от леглото.

Стоях облегнат на стената до прозореца.

— Още не.

— Влюбен ли си?

— Да.

— В англичанката?

— Да.

— Бедният ми бебчо! Поне мила ли е с теб?

— Разбира се.

— И доказва ли го на практика?

— Млъкни.

— Ще млъкна, за да се убедиш, че съм крайно деликатен човек. Бивали я за…

— Ринин — казах аз, — моля те, млъкни! Ако искаш да си ми приятел, мълчи.

— Не искам. Аз съм ти приятел, бебчо.

— Тогава млъкни.

— Добре.

Приближих се и седнах на леглото до Риналди. Той държеше чашата си с две ръце и гледаше в пода.

— Нали разбираш сега, Ринин?

— Да, да. Цял живот все на свещени чувства налитам — каза той, забол поглед в пода. — Очевидно и ти ги имаш, макар че не бях забелязвал.

— А ти нямаш ли?

— Не.

— Никак ли?

— Никак.

— Може ли тогава да кажа нещо по адрес на майка ти и на сестра ти?

— И на твоята — добави бързо Риналди.

Засмяхме се.

— Какъв супермен! — казах аз.

— Може би ревнувам — каза Риналди.

— Не, не ревнуваш.

— Не в този смисъл, друго искам да кажа. Имаш ли женени приятели?

— Да.

— Аз нямам — каза Риналди. — Щастливи ли са, престават да са ми приятели.

— Защо?

— Не ме обичат.

— Защо?

— Аз съм змията… Змията на познанието.

— Объркваш нещата. Казва се „ябълката на познанието“.

— Не, змията — живна той отново.

— Не ти отива да си толкова дълбокомислен.

— Ето затова те обичам, бебчо. Започна ли да се правя на велик италиански мислител, ти ме поставяш на мястото. Но аз знам неща, които не мога да изразя. Знам повече от теб.

— Да, знаеш.

— Но ти ще бъдеш по-щастлив. Макар че имаш съвест.

— Едва ли.

— О, да, така е. Дотам съм стигнал, че съм щастлив само когато работя — забоде той отново очи в пода.

— Ще ти мине.

— Няма. Съществуват само още две други неща, които обичам; едното ми вреди и на работата, другото трае само половин час или петнадесет минути, понякога и по-малко.

— Понякога доста по-малко.

— Може да съм напреднал, бебчо. Това не го знаеш. Но аз пък друго не знам освен тези две неща и работата.

— Ще узнаеш и други неща.

— Не, никога нищо не узнаваме. Раждаме се с каквото имаме и повече нищо не научаваме. Никога нищо ново не придобиваме. Завършени сме още от самото начало. Трябва да се радваш, че не си латинец.

— Латинец ли? Няма такова нещо. Има само латинско мислене. Вие така се гордеете с недостатъците си.

Риналди вдигна очи и се засмя.

— Стига, бебчо, изморих се от толкова разсъждения. — Той изглеждаше уморен още когато влезе. — Наближава време за вечеря. Радвам се, че се върна. Ти си най-добрият ми приятел и брат по оръжие.

— Кога ще ядат братята по оръжие?

— Веднага. Само да употребим още малко коняк за черния ти дроб.

— Апостол Павел ли цитираш?

— Не позна. Там се говори за вино и за стомаха. „Употребявай вино заради стомаха твой.“^[1]

— Употреби все едно какво има в бутилката — казах аз. — И заради каквото искаш!

— За твоята приятелка — вдигна чаша Риналди.

— Добре.

— Няма да говоря повече мръсни работи за нея.

— Не се насилвай много.

Той изпи коняка.

— Аз имам чиста душа. Като теб, бебчо. И аз ще си намеря някое английско момиче. Всъщност аз се запознах с нея преди теб, само че беше много висока за мен. „Сестричката ми е малко висока…“ — изтананика той.

— Ти си самата чистота — казах аз.

— Нали? Затова ми викат Риналдо Чистника.

— Риналдо Мръсника.

— Хайде, бебчо, ела да вечеряме, докато душата ми е още чиста.

Измих се, сресах се и слязохме долу. Риналди беше малко пиян. В трапезарията вечерята не беше още готова.

— Ще отида да донеса бутилката — каза Риналди и тръгна нагоре по стълбите.

Аз седнах. След малко той се появи с бутилката и напълни двете конячени чаши до половина.

— Много е — казах аз, като вдигнах коняка си срещу лампата на масата.

— На празен стомах не е много. Дори е чудесно. Изгаря ти стомаха. За теб няма нищо по-вредно.

— Добре де.

— Ден след ден се самоунищожаваш — каза Риналди. — Стомахът ти се поврежда, а ръката ти става несигурна. Подходящо за хирург.

— Препоръчваш ли го?

— Най-горещо. Друго не пия. Глътни това, бебчо, и ще видиш какво са болки.

Изпих половината чаша. В коридора се разнесе гласът на ординареца:

— Чорбата! Чорбата е готова!

Влезе майорът, кимна ни и седна. На трапезата изглеждаше съвсем дребен.

— Само ние ли сме? — попита той.

Ординарецът сложи супника на масата и майорът си сипа в чинията догоре.

— Да — каза Риналди, — освен ако дойде и свещеникът. Да знаеше, че Федерико е тук, щеше да дойде.

— Къде е той? — попитах аз.

— В триста и седма — отвърна майорът. Той съсредоточено изсърба супата. Изтри си устата и внимателно избърса засуканите си сиви мустаци. — Предполагам, че ще дойде. Позвъних и наредих да му предадат, че сте се върнали.

— Колко оживено беше в трапезарията преди — казах аз.

— Да, сега е тихо — съгласи се майорът.

— Веднага ще вдигна шум — каза Риналди.

— Пийте вино, Енрико — каза майорът и напълни чашата ми. Донесоха спагетите и всички се заловихме с тях. Привършвахме ги, когато свещеникът влезе. Беше си все същият — дребен, мургав, спретнат. Станах и се ръкувахме. Той сложи ръка на рамото ми.

— Щом чух, дойдох веднага.

— Седнете — каза майорът. — Закъсняхте.

— Добър вечер, отче — каза Риналди, употребявайки английската дума. Беше я въвел капитанът, които все се заяждаше със свещеника и знаеше малко английски.

— Добър вечер, Риналди — каза свещеникът.

Ординарецът му донесе супа, но той каза, че иска направо спагети.

— Как сте? — запита ме той.

— Идеално. А тук, при вас, как е?

— Пийнете вино, отче — подкани го Риналди. — Употребете малко вино заради стомаха ваш. Казал го е апостол Павел, нали знаете?

— Да, зная — каза свещеникът учтиво.

Риналди му напълни чашата.

— Тоя апостол Павел — каза Риналди, — той е сбъркал работите.

Свещеникът ме погледна и се усмихна. Разбрах, че вече не се засяга от шегите.

— Та тоя апостол Павел бил пияница и женкар — подхвана пак Риналди, — ама като му минало времето, почнал да разправя, че тия неща са греховни. Когато вече не можел, установил правила за нас, дето можем. Не е ли така, Федерико?

Майорът се усмихна. Бяхме минали на задушеното.

— За светци след залез слънце не споря — казах аз.

Свещеникът вдигна очи от чинията си и ми се усмихна.

— Виж го ти какъв набожен станал! — каза Риналди. — Къде отидоха безбожниците? Къде е Кавалканти? Къде е Брунди? Къде е Чезаре? Няма ли ги другите драки, та трябва сам да се заяждам със свещеника?

— Свестен ни е свещеникът — каза майорът.

— Свестен, но все пак свещеник — възрази Риналди. — Опитвам се в трапезарията ни да стане както едно време. Искам да доставя удоволствие на Федерико. Върви по дяволите, отче.

Майорът го изгледа и разбра, че е пиян. Изпитото му лице беше бледо. Косата му се открояваше още по-черна на бялото чело.

— Добре, добре, Риналдо — каза свещеникът.

— Вървете по дяволите и вие, и всичко останало — отпусна се Риналди на облегалката на стола.

— Преуморен е, много му дойде напоследък — обясни ми майорът.

Той дояде месото си и обра соса с късче хляб.

— Пет пари не давам — каза Риналди. — По дяволите всичко.

Той изгледа предизвикателно всички сътрапезници. Очите му блуждаеха, лицето му беше бледо.

— Добре, добре — съгласих се аз. — По дяволите всичко!

— А, не така — не се успокояваше Риналди. — Казвам ви, така не може. Скучни сте, досадни сте. Скука, досада и нищо друго наоколо, казвам ви, нищичко. Разбирам го, щом престана да работя.

Свещеникът поклати глава. Ординарецът вдигна съда със задушеното.

— Защо ядете месо? — захвана се Риналди отново със свещеника. — Не знаете ли, че днес е петък?

— Четвъртък е — каза свещеникът.

— Лъжа̀, петък е. Ядете тялото господне. Месото божие. Знам какво ядете, това е австрийско задушено.

— Бялото месо е офицерско — додадох аз, за да завърша старата ни шега.

Риналди се засмя и отново напълни чашата си.

— Не ми обръщайте внимание — каза той. — Малко съм луд.

— Трябва да вземете отпуск — каза свещеникът.

Майорът поклати глава неодобрително. Риналди погледна свещеника.

— Смятате, че трябва да взема отпуск ли?

Майорът пак направи знак на свещеника. Риналди, който продължаваше да гледа свещеника, не забеляза.

— Както желаете — каза свещеникът. — Не вземайте, ако не искате.

— Вървете по дяволите! — каза Риналли. — Искат да се отърват от мен. Всяка вечер искат да се отърват от мен. Но аз ги слагам на мястото им. Какво, като съм го пипнал? Не съм единственият на този свят. В началото — той продължи с тон на лектор — се появява пъпчица, после забелязваме обрив по гърба. После нищо. Тогава залагаме надеждите си на живака.

— Или на салварсана — отбеляза майорът спокойно.

— И той е живачен препарат — оживи се Риналди. — Но аз знам нещо, два пъти по-добро. Драги ми отче, вие никога няма да го прихванете. Но бебчо ще го прихване. Това е трудова злополука, просто трудова злополука.

Ординарецът донесе десерта и кафето. Сладкишът беше нещо като черен хляб със сиропена заливка. Лампата димеше и черният дим опушваше горната част на лампеното шише.

— Донеси две свещи и махни тази лампа — каза майорът.

Ординарецът донесе две запалени свещи, сложени в панички, взе лампата и я духна, отнасяйки я. Риналди се беше успокоил. Държеше се съвсем нормално. Разговорът продължи, а след кафето всички излязохме в преддверието.

— Фреди, ти сигурно искаш да си поприказвате със свещеника. Аз трябва да отида в града — каза Риналди. — Лека нощ, отче.

— Лека нощ, Риналдо — отговори свещеникът.

— Ще се видим довечера, Фреди — каза Риналди.

— Добре — казах аз, — не закъснявай.

Той направи грнмаса и излезе. Майорът остана с нас.

— Преуморен е и е изтощен — каза той. — Освен това мисли, че има сифилис. Не ми се вярва много, но все пак не е изключено. Прилага си самолечение. Лека нощ. Преди изгрев слънце ли тръгвате, Енрико?

— Да.

— Тогава сбогом. Успех! Педуци ще ви събуди и ще ви придружи.

— Сбогом, signor maggiore.

— Всичко хубаво. Върви приказка, че австрийците готвели офанзива, но не ми се вярва. Дано не е истина. И да нападнат, няма да е тук. Джино ще ви обясни всичко. Сега телефонът работи добре.

— Ще телефонирам редовно.

— Да, моля ви. Лека нощ. И не давайте на Риналди да пие толкова.

— Ще се опитам.

— Лека нощ, отче.

— Лека нощ, господин майор.

Той влезе в канцеларията си.