Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжието (29)

Глава двадесет и девета

По пладне закъсахме в калта на десетина километра от Удине, доколкото можехме да преценим. Дъждът беше спрял още предобед и три пъти чухме как самолетите приближават, виждахме ги как прелитат над нас, отклоняват се вляво и бомбардират шосето. Лутахме се сред плетеница от междуселски пътища, много от тях задънени — тогава се връщахме заднишком да свърнем отдругаде и така малко по малко наближавахме Удине. Но ето че колата на Аймо, който искаше да я изкара на заден ход от един задънен път, заседна в рохкавата пръст на банкета, колелата забоксуваха, затъвайки все по-дълбоко и по-дълбоко, докато колата се опря на диференциала. Оставаше ни само едно — да изкопаем пръстта пред колелата, да подложим клони, за да могат да захванат веригите, че да я избутаме на пътя. Наобиколихме колата. Двамата сержанти огледаха колелата. После, без дума да кажат, тръгнаха по пътя. Последвах ги.

— Хайде — казах им, — насечете клони.

— Трябва да вървим — отвърна единият.

— На работа! — казах аз. — Насечете клони!

— Трябва да вървим — повтори първият.

Другият мълчеше. Бързаха да се измъкнат. Избягваха да ме погледнат.

— Заповядвам ви да се върнете при колата и да насечете клони — казах аз.

Единият се обърна.

— Трябва да вървим — каза той. — Скоро ще бъдете отрязани. Не можете да ни заповядвате. Не сте наш командир.

— Заповядвам ви да сечете клони! — казах аз.

Те се обърнаха и поеха по пътя.

— Стой! — извиках аз.

Те продължаваха да вървят по калния път с жив плет от двете страни.

— Заповядвам ви да спрете! — извиках аз. Те ускориха ход. Разкопчах кобура, извадих пистолета, прицелих се в този, който бе говорил повече, и стрелях. Не уцелих и те хукнаха. Стрелях още три пъти и повалих единия. Другият се мушна в плета и изчезна. После го зърнах как тича през полето и се прицелих през плета. Натиснах спусъка, но пистолетът беше празен. Сложих нов пълнител. Сержантът беше вече твърде далеч и тичаше през полето с наведена глава. Започнах да зареждам празния пълнител. Дойде Бонело.

— Дайте аз да го довърша — каза той.

Дадох му пистолета си и той отиде до сержанта от инженерните войски, който лежеше по лице на земята. Наведе се над него, опря пистолета до главата му и натисна спусъка. Изстрел не последва.

— Трябва да изтеглиш затвора — казах аз.

Той го изтегли и стреля два пъти. После хвана сержанта за краката и го извлече до крайпътния плет. Върна се и ми подаде пистолета.

— Кучият му син — изгледа той сержанта. — Видяхте ли как го довърших, господин лейтенант?

— Трябва да побързаме да нарежем клони — казах аз. — Дали улучих другия?

— Не ми се вярва — каза Аймо. — Далеч беше за пистолет.

— Мръсна измет — каза Пиани.

Заловихме се да сечем клонак. Разтоварихме всичко от колата. Бонело копаеше пред колелата. Когато всичко беше готово, Аймо запали мотора и включи на скорост. Колелата забоксуваха, полетяха листа и кал. Бонело и аз бутахме така, че ставите ни запукаха. Колата не помръдваше.

— Раздвижѝ я напред-назад, Барто — казах аз.

Той даде заден ход, после преден. Колелата затънаха още повече. Колата пак легна на диференциала, а колелата се завъртяха свободно в дупките, които бяха изровили. Изправих се.

— Ще опитаме с въже — казах аз.

— Едва ли ще стане, господин лейтенант. Как ще теглим в тая кал!

— Трябва да опитаме — настоях аз. — Няма как иначе.

Колите на Бонело и Пиани можеха да се движат само право напред по тесния път. Свързахме ги двете с едно въже и започнахме да теглим. Колелата се въртяха на място в изровените улеи.

— Не става — викнах аз. — Спрете.

Пиани и Бонело слязоха от колите си и дойдоха при нас. И Аймо слезе. Момичетата бяха седнали върху един каменен зид на тридесетина метра нагоре по пътя.

— А сега какво, господин лейтенант? — попита Бонело.

— Да опитаме още веднъж с клони — казах аз.

Гледах към пътя. Грешката беше моя. Аз ги бях докарал тук. Слънцето беше почти съвсем затулено от облаците, тялото на сержанта все така лежеше край плета.

— Да подложим куртката и шинела му отдолу — казах аз.

Бонело отида да ги вземе. Аз режех клони, а Аймо и Пиани копаеха пред и между колелата. Срязах шинела, сцепих го на две и го проснах в калта под колелата, после подпъхнах клони. Ние се приготвихме да бутаме, а Аймо се настани на седалката и запали мотора. Колелата се завъртяха, бутахме… Но напразно.

— Да му… — казах аз. — Имаш ли да вземаш нещо от колата, Барто?

Аймо се качи в колата на Бонело, като взе със себе си сиренето, две бутилки вино и наметката си. Бонело, седнал зад волана, претърсваше куртката на сержанта.

— По-добре изхвърли тая куртка — казах аз. — А какво ще правим с девиците на Барто?

— Могат да се качат отзад — каза Пиани. — Едва ли ще стигнем много далеч.

Отворих задната врата на санитарната кола.

— Хайде — подканих ги аз, — качвайте се.

Двете момичета се качиха и седнаха в ъгъла. Изглежда, не бяха обърнали внимание на изстрелите. Погледнах зад нас. Сержантът лежеше проснат, с мръсна долна фланела с ръкави. Качих се при Пиани и потеглихме. Трябваше да минем през полето. Когато колите навлязоха в изораното, аз слязох и тръгнах напред. Ако можехме да го прекосим, щяхме да излезем на пътя от другата страна. Но не успяхме. Пръстта беше твърде мека и разкаляна. Когато колите затънаха до главините, оставихме ги насред полето и поехме пеш към Удине.

Като излязохме на пътя, водещ към шосето, аз го посочих на момичетата.

— Вървете нататък — казах им. — Там има хора. — Те ме гледаха. Извадих си портфейла и им дадох по десет лири. — Нататък — сочех им аз пътя. — Приятели! Семейство!

Не ме разбраха, но тръгнаха, стиснали здраво банкнотите. Няколко пъти се обръщаха, сякаш се бояха да не си взема парите обратно. Наблюдавах ги как се отдалечават по пътя, загърнати в шаловете си, и плахо поглеждат назад. Тримата шофьори се смееха.

— Колко ще ми дадете и аз да тръгна нататък, господин лейтенант? — попита Бонело.

— Ако ги хванат, по-добре да са с тълпата — казах аз.

— Дайте ми двеста лири и тръгвам право към Австрия — предложи Бонело.

— Ще ти ги вземат — намеси се Пиани.

— Войната може и да свърши дотогава — каза Аймо.

Вървяхме по пътя колкото можем по-бързо. Слънцето се опитваше да пробие облаците. Край пътя растяха черници. През дърветата виждах нашите две коли, затънали в полето. Пиани също поглеждаше назад към тях.

— Ще трябва да построят път до тях, че да ги измъкнат — каза той.

— Ех, да имахме велосипеди… — въздъхна Бонело.

— Карате ли велосипеди в Америка? — полюбопитствува Аймо.

— По-рано, да.

— А тук колело да имаш! — каза Бонело. — Хубаво нещо е велосипедът.

— Ей, да имахме по едно колело — каза Бонело. — Не съм много по вървенето.

— Не се ли стреля? — наострих уши аз. Беше ми се счула стрелба.

— Не знам — каза Аймо и също се ослуша.

— Май че да — казах аз.

— Най-напред ще ни налети кавалерията — обясни Пиани.

— Мисля, че те нямат кавалерия.

— Дано — каза Бонело. — Никак не държа да ме набучи на пиката си някой кавалерист, да му…

— Ама как го застреляхте онзи сержант, а, господин лейтенант! — каза Пиани.

Вървяхме бързо.

— Аз го застрелях — поправи_го Бонело. — Откакто се почна тая война, никого не съм застрелял и мечтата ми беше да си застрелям един сержант.

— Застреля го, ама паднал — каза Пиани. — Едно е да стреляш по вързана птица, друго е, като лети.

— Все едно. Това е нещо, за което винаги ще си спомням. Убих го мръсника.

— Какво ще кажеш на изповедника си? — попита Аймо.

— Благословете ме, отче, убих един сержант.

Те се изсмяха.

— Той е анархист — каза Пиани. — Не ходи на черква.

— И Пиани е анархист — уточни Бонело.

— Наистина ли сте анархисти? — заинтересувах се аз.

— Не, господин лейтенант. Ние сме социалисти. От Имола сме.

— Били ли сте там?

— Много е хубаво, господин лейтенант. Трябва да дойдете след войната, че да ви покажем това-онова.

— Всички ли сте социалисти?

— Всички.

— Градът хубав ли е?

— Чудесен. Никога не сте виждали такъв град.

— И как така всички сте станали социалисти?

— Всички сме социалисти. Там всички до един са социалисти. Открай време сме си социалисти.

— Трябва да дойдете, господин лейтенант. И вас ще направим социалист.

Пътят пред нас извиваше наляво и се изкачваше по едно възвишение край каменния зид на ябълкова градина.