Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжието (30)

Глава тридесета

После се озовахме на път, който водеше към една река. Дълга върволица изоставени камиони и коли се проточваше до моста. Нямаше жива душа. Реката беше придошла, мостът беше взривен по средата, каменният свод бе рухнал и мътните води го обливаха. Тръгнахме по брега да видим къде да пребродим. Сетих се, че по-нагоре има железопътен мост, по който можем да минем. Пътеката беше разкаляна. Никакви хора, само изоставени камиони и имущество. На самия бряг — ни човек, ни нищо, само мокри храсталаци и кал. Продължихме по брега и най-после видяхме железопътния мост.

— Какъв хубав мост — каза Аймо.

Беше дълъг, обикновен железен мост над едно дере, през повечето време сухо.

— Давайте да минем оттатък, преди да са го взривили — казах аз.

— Няма кой да го взриви — обади се Пиани. — Всички са офейкали.

— Сигурно е миниран — каза Бонело. — Вие ще минете пръв, господин лейтенант.

— Я го вижте тоя анархист! — възмути се Аймо. — Накарайте го той да мине пръв.

— Аз ще мина — казах аз. — Едва ли е така миниран, че да гръмне от тежестта само на един човек.

— Виждаш ли — каза Пиани, — ето какво е да имаш ум в главата си. Не като теб, анархист такъв.

— Ако имах ум, нямаше да съм тук — каза Бонело.

— Добре го рече, а, господин лейтенант? — обади се Аймо.

— Да, добре казано — потвърдих аз.

Бяхме съвсем близо до моста. Небето отново се бе забулило, ръмеше. Мостът изглеждаше дълъг и солиден. Изкачихме се по насипа.

— Давайте един по един — казах аз и тръгнах по моста. Оглеждах траверсите и релсите за жици или друга следа от миниране, но не забелязах нищо. Под краката ми и в междините на траверсите реката течеше бърза и кална. Насреща, отвъд мокрото поле, в дъжда беше Удине. Щом преминахме моста, обърнах се и се огледах. Малко по-нагоре по течението имаше друг мост. Както гледах, по него мина един кално-жълт автомобил. Парапетът на моста беше висок и закри колата. Но продължавах да виждам главите на шофьора, на човека до него и на двамата мъже на задната седалка. И четиримата бяха с немски каски. Автомобилът прекоси моста и се изгуби зад дърветата и изоставените коли. Направих знак на Аймо и на другите да идват по-бързо. Спуснах се по железопътния насип и клекнах. Аймо ме последва.

— Видяхте ли колата? — попитах аз.

— Не, вас гледахме.

— Една немска щабна кола мина по онзи мост.

— Щабна кола ли?

— Да.

— Санта Мария!

Дойдоха и другите и се притаихме в калта зад насипа, като не сваляхме очи от моста, редицата дървета, канавката и шосето.

— Значи мислите, че са ни отрязали пътя, господин лейтенант?

— Не знам. Знам само, че оттук мина немска щабна кола.

— Добре ли сте, господин лейтенант? Как си чувствувате главата?

— Не се шегувай, Бонело.

— Защо не пийнем? — предложи Пиани. — Ако така и така са ни отрязали пътя, по-добре да си сръбнем.

Той откачи манерката и я отпуши.

— Гледайте, гледайте! — посочи към пътя Аймо.

Над каменния парапет на моста се движеха германски каски. Бяха сведени и се плъзгаха напред някак свръхестествено плавно. Когато стигнаха края на моста, видяхме, че са велосипеден взвод. Зърнах лицата на първите двама. Бяха здрави и обветрени. Каските закриваха челата и страните им. Карабините стояха в скобките на велосипедните рамки. На коланите им имаше ръчни гранати. Каските и сивите им униформи бяха мокри, те караха спокойно, оглеждайки се напред и встрани. Начело караха двама, после четирима в редица, после двама, после десетина, след тях още десетина и накрая един сам. Не говореха, пък и нямаше да ги чуем от шумящата река. Скоро се скриха нагоре по пътя.

— Санта Мария! — каза Аймо.

— Бяха немци — каза Пиани, — не австрийци.

— Защо няма кой да ги спре? — възмутих се аз. — Защо не са взривили този мост? Защо няма картечници край насипа?

— Това вие ще ни кажете, господин лейтенант — каза Бонело.

Бях разярен.

— Побъркана работа. Долу хвърлят във въздуха един нищо и никакъв мост. Този тук на главното шосе го оставят. Къде са се дянали? Няма ли поне да се опитат да ги спрат?

— Вие ще кажете, господин лейтенант — повтори Бонело.

Млъкнах. Не беше моя работа. Задачата ми беше да закарам три санитарни коли до Порденоне. Не успях. Оставаше ми да се добера до Порденоне. Навярно нямаше да стигна и до Удине. Хайде де, нямало да стигна! Само спокойствие, и да не ме убият, и да не ме пленят.

— Нали беше отпушил манерката — обърнах се към Пиани.

Той ми я подаде. Отпих една голяма глътка.

— Можем да тръгваме — казах аз. — Макар че няма защо да се бърза. Искате ли да похапнете?

— Да не се застояваме на това място — каза Бонело.

— Добре, да вървим.

— Отсам покрай насипа ли? Така по̀ няма да ни видят.

— По-добре отгоре. Че ако минат и по този мост, да не ни връхлетят, преди да сме ги видели.

Тръгнахме по релсите. От двете ни страни се простираше мократа равнина. Пред нас в края на полето беше удинският хълм. Горе крепостта, в полите й — покриви. Виждаше се камбанарията и кулата на градския часовник. В полето имаше много черници. Видях, че пред нас линията е прекъсната. Освен релсите край насипа лежаха захвърлени и траверсите.

— Скачайте долу! — каза Аймо.

Спуснахме се зад насипа. Още един велосипеден взвод минаваше по моста. Надзърнах иззад насипа и видях, че се отдалечават.

— Видяха ни, но продължиха — каза Аймо.

— Горе ще ни избият, господин лейтенант — каза Бонело.

— Ние не сме им притрябвали — казах аз. — Имат друга работа. По-опасно ще е, ако ни връхлетят, без да сме ги видели.

— Предпочитам да вървя отсам, скрит — каза Бонело.

— Добре — съгласих се аз. — Ние ще караме по релсите.

— Дали ще се измъкнем? — попита Аймо.

— Разбира се, още са малко. Стъмни ли се, минаваме.

— Какво ли правеше тук онази щабна кола?

— Кой знае — отвърнах замислено аз.

Продължихме напред по релсите. Бонело се измори да върви в калта и се качи при нас. Линията зави на юг, отдалечи се от шосето и вече не виждахме какво става там. Стигнахме до разрушен мост над един канал и се прехвърлихме по останките от свода. Чухме да се стреля пред нас.

Продължихме по железопътната линия отвъд канала. Тя водеше право към града, през нивите. Насреща се виждаше друга железопътна линия. На север беше шосето, по което бяхме видели колоездачите, на юг през нивите се отклоняваше тесен път между гъсторасли дървета. Реших, че ще е по-добре да свърнем на юг, да заобиколим града и да зацепим през полето към Кампоформидо и шосето за Таляменто. Можехме да избегнем главната колона на отстъплението, като се движим по междуселските пътища отвъд Удине. Знаех, че през равнината има много такива пътища. Заслизах по насипа.

— Елате — поведох ги аз към междуселския път, за да обходим града откъм юг. Спуснахме се по насипа. Откъм пътя някой стреля срещу нас. Куршумът се заби в калта на насипа.

— Назад! — креснах аз.

Закатерих се по хлъзгавата кал на насипа. Шофьорите бяха пред мен. Изкачих се колкото можех по-бързо. Още два изстрела се разнесоха откъм гъсталака и Аймо, както пресичаше релсите, се олюля и падна по очи. Смъкнахме го от другата страна и го обърнахме по гръб.

— Главата му да е на по-високото, към насипа — казах аз.

Пиани го извъртя. Аймо лежеше в калта, главата му върху насипа, краката надолу и в дъха му на пресекулки къркореше кръв. Тримата наклякахме около него в дъжда. Куршумът бе попаднал в тила, беше се отплеснал нагоре и излязъл под дясното око. Умря, докато се опитвах да тампонирам двете дупки. Пиани отпусна главата му на земята, изтри лицето му с марля от превързочния пакет и го остави.

— Тяхната… — каза той.

— Не бяха германци — казах аз. — Тук не може да има германци.

— Италианци — каза Пиани с такъв тон, че думата прозвуча като ругателство. — Italiani!

Бонело мълчеше. Седеше до Аймо, но не гледаше към него. Пиани вдигна кепето на Аймо, което се бе изтърколило по насипа, сложи го на лицето му и взе манерката.

— Искаш ли? — подаде я той на Бонело.

— Не. Същото можеше да се случи с нас, докато вървяхме по релсите — обърна се към мен Бонело.

— Не, случи се, защото тръгнахме през полето — възразих аз.

— Аймо умря — поклати глава Бонело. — Кой е наред след него, господин лейтенант? Накъде ще вървим сега?

— Италианците стреляха — казах аз, — не германците.

— Ако бяха германци, щяха да ни избият всичките — съгласи се Бонело.

— Сега италианците са по-опасни за нас от немците — казах аз. — Ариергардът се бои от всичко. Немците знаят какво искат.

— Вие му правете разбора, господин лейтенант.

— Сега накъде? — обади се Пиани.

— По-добре да залегнем някъде, докато се стъмни. Ако можем да се промъкнем на юг, добре.

— За да докажат, че не са сбъркали, сега ще гледат да ни избият и тримата — каза Бонело. — Нямам им вяра.

— Ще намерим къде да се скрием по-близичко до Удине и стъмни ли се, преминаваме.

— Тогава хайде — съгласи се Бонело.

Тръгнахме покрай северния склон на насипа. Обърнах глава назад. Аймо лежеше в калта, облегнат на калния склон. Изглеждаше съвсем дребен, ръцете му отпуснати от двете страни на тялото, краката му — с навои и кални обувки — прибрани, кепето върху лицето. Беше наистина мъртъв. Валеше. Такъв като него за никого не го давах. Книжата му бяха в джоба ми, трябваше да пиша на близките му. През полето се виждаше селска къща. Наоколо й — дървета, до нея — пристройки. Чардак на греди.

— Дайте да не сме в група. Ще вървя пръв.

Аз се запътих към къщата. До нея водеше полска пътечка. Както прекосявах полето, питах се дали някой няма да стреля иззад дърветата около къщата или от самата нея. Приближих се и вече я виждах съвсем ясно. Чардакът се съединяваше с плевнята и между подпорите се подаваха снопи сено. От дърветата капеше по плочестия двор. Имаше една голяма празна двуколка, тегличите й стърчаха под дъжда. Влязох в двора, прекосих го и се подслоних под чардака. Вратата на къщата беше отворена, влязох. Бонело и Пиани ме последваха. Вътре беше тъмно. Отидох в кухнята. В голямото огнище имаше пепел. Котлетата висяха над пепелта, но бяха празни. Потърсих нещо за ядене, но не намерих.

— Да отидем да легнем в плевнята — предложих аз. — Ще потърсиш ли нещо за ядене, Пиани? Ако намериш, донеси го горе.

— Ще потърся — съгласи се Пиани.

— И аз — присъедини се към него Бонело.

— Добре — казах аз. — Ще отида да огледам плевнята.

Открих едни каменни стъпала, които започваха от обора долу. В обора лъхаше на сушина и бе уютно под дъжда. Добитък нямаше, навярно го бяха отвели, като са бягали. Плевнята беше наполовина пълна със сено. Имаше две прозорчета на покрива: едното гледаше на север, другото беше заковано с дъски. На пода имаше отвор да пускат през него сено на добитъка. Капакът, под който спират колите със сено, преди стопаните да го хвърлят горе с вили, беше препречен с кръстачка от бичмета. Чувах дъжда по покрива, миришеше на сено, а после, когато слязох долу, на сух тор. Можехме да разковем едната дъска от южното прозорче, за да виждаме двора. Другото гледаше към нивите на север. Отрежат ли ни пътя по стълбата, можехме да излезем на покрива през едно от двете прозорчета или пък да се спуснем през капака. Плевнята беше голяма, можехме да се скрием в сеното, ако чуем някого. Мястото изглеждаше добро. Бях убеден, че ако не бяха стреляли по нас, щяхме да се промъкнем на юг. Невъзможно беше да има немци наблизо, те идваха от север по пътя за Чивидале. Не можеха да дойдат от юг. Опасни бяха по-скоро италианците. Уплашени и стрелят по каквото видят. Предната нощ в колоната по шосето се говореше, че имало немци в италианска униформа, които се били смесили с отстъпващата армия на север. Не ми се вярваше. Какво ли не се приказва, когато е война. Неприятелят все ще ти погоди нещо. А да познаваш някой от нашите да е ходил да всява смут сред немците, преоблечен в немска униформа? Може, но е трудна работа. Немците едва ли ще го правят. Няма защо. За какво им е да създават суматоха в нашето отстъпление? Създаваха я достатъчно струпването, неразборията и недостигът на пътища. И без немци беше достатъчно объркано. И все пак можеха да ни застрелят като преоблечени немци. Застреляха Аймо. Сеното ухае — забравяш годините. И тогава лежахме в сеното, разговаряхме, стреляхме с въздушна пушка по врабците, когато кацаха в триъгълното отверстие под покрива на плевника. Плевника вече го няма, а една година изсякоха и елите и там, дето едно време беше гората, останаха само дънери, сух клонак и върхари за огрев. Назад не можеш да се върнеш. Ако и напред не вървиш, какво ще стане? Никога няма да се върнеш в Милано. А ако се върнеш в Милано — какво? На север, към Удине, се стреляше. Чувах картечници. Оръдейна стрелба нямаше. И това беше нещо. Навярно бяха засекли някаква част по пътя. Напрегнах очи в полумрака на плевника и видях Пиани да стои под капака. Носеше един дълъг суджук и буркан с нещо, а под мишниците му имаше две бутилки вино.

— Качи се — казах аз. — Ето я тук стълбата.

После се сетих, че трябва да му помогна, и слязох. Бях се унесъл в сеното. Почти бях задрямал.

— Къде е Бонело? — запитах го.

— Ще ви кажа — отвърна Пиани.

Качихме се по стълбата. Седнахме в сеното и наслагахме нещата. Пиани извади ножчето си с тирбушона и отпуши една от бутилките.

— Запечатани са с восък — усмихна се той. — Трябва да е хубаво.

— Къде е Бонело? — повторих аз.

Пиани ме погледна.

— Отиде си, господин лейтенант. Щял да се предаде в плен.

Замълчах.

— Страх го беше да не го убият.

Държах бутилката и мълчах.

— Нали разбирате, господин лейтенант, ние така и така не вярваме във войната.

— Защо не отиде и ти?

— Не исках да ви оставя.

— А той накъде тръгна?

— Не знам, господин лейтенант. Тръгна, и толкова.

— Добре — казах аз. — Ще нарежеш ли от суджука?

Пиани ме погледна в полумрака.

— Нарязах го, докато говорехме.

Седяхме в сеното, ядяхме суджук и пиехме вино. Навярно пазеха това вино за нечия сватба. Беше се обезцветило от старост.

— Ти ще наблюдаваш от този прозорец, Луиджи — казах аз, — а аз — от онзи.

Всеки си пиеше от своята бутилка. Взех моята, легнах по корем в сеното и през прозорчето загледах мокрото поле. Не знам какво очаквах да видя, но не виждах нищо друго освен полето и голите черници под дъжда. Изпих виното, но не почувствувах нищо. Бяха го пазили твърде дълго и то беше загубило и вкус, и цвят — нищо не беше останало от него.

Гледах как навън пада мрак. Стъмваше се много бързо. Настъпваше непрогледна дъждовна нощ. Когато стана съвсем тъмно и нямаше смисъл да се наблюдава, отидох при Пиани. Той спеше. Седнах до него, без да го будя. Беше едър мъжага и спеше дълбоко. После го събудих и тръгнахме.

Това беше една много странна нощ. Не знам какво точно очаквах — смърт може би, изстрели в мрака или гонитба, но нищо не се случи. Залегнахме зад канавката, докато мине един немски батальон, после прекосихме шосето и поехме на север. Два пъти бяхме съвсем близо до немците в дъжда, но те не ни забелязаха. Заобиколихме града откъм север, без да видим италианци, после се присъединихме към една от отстъпващите колони и цяла нощ вървяхме към Таляменто. Едва сега разбирах колко гигантско е отстъплението. Не само армията, всичко живо бягаше. Вървяхме цяла нощ, изпреварвайки колите. Кракът ме болеше, бях уморен, но се движехме бързо. Изглежда, Бонело бе постъпил глупаво, като се беше предал. Опасност нямаше. Провряхме се през две армии без произшествия. Ако не бяха убили Аймо, нямаше и да помислим, че е опасно. Бяхме вървели по релсите, без да се крием, и никой не ни обърна внимание. Смъртта беше дошла ненадейно и безсмислено. Питах се къде ли е Бонело.

— Как се чувствувате, господин лейтенант? — попита ме Пиани.

Вървяхме покрай шосе, задръстено от войска и коли.

— Добре.

— Изморих се от това ходене.

— Сега друга работа нямаме. Няма какво да му мислим.

— Бонело сглупи.

— Сглупи.

— Какво ще го правите, господин лейтенант?

— Не знам.

— Не може ли да го доложите като попаднал в плен?

— Не знам.

— Защото, ако войната продължи, семейството му ще си има неприятности.

— Войната няма да продължи — каза някакъв войник. — Връщаме се по домовете си. Войната свърши.

— Всеки се връща вкъщи.

— Всички се връщаме у дома.

— Хайде, господин лейтенант — каза Пиани. Той искаше да ги отминем.

— Лейтенант? Кой е лейтенант? A basso gli ufficiali! Долу офицерите!

Пиани ме хвана за ръката.

— Май по-добре да ви викам на име — каза той. — Да не вземат да се заядат. Някои си застреляли офицерите.

Ускорихме крачка и ги отминахме.

— Ще го докладвам така, че да не пострада семейството — подхванах прекъснатия разговор.

— Ако войната е свършила, ще е без значение — каза Пиани. — Но мисля, че не е. А колко хубаво щеше да е.

— Скоро ще узнаем дали е свършила — казах аз.

— Не вярвам. Всички си мислят, че е свършила, но аз не вярвам.

— Viva la pace!^[1] — извика един войник. — Връщаме се у дома.

— Хубаво щеше да е да се разотидем всички по домовете си — каза Пиани. — На вас не ви ли се ще да си отидете у дома?

— Да.

— Ама няма да стане. Не е свършило още.

— Andiamo a casa!^[2] — извика един войник.

— Хвърлят си пушките — каза Пиани. — Свалят ги и ги захвърлят както си вървят. После викат.

— Не трябва да ги хвърлят.

— Мислят, че като ги хвърлят, не могат да ги накарат да се бият.

Докато вървяхме покрай пътя в тъмнината и дъжда, забелязах, че много войници все още са с пушки. Те стърчаха над наметките им.

— Коя бригада сте? — извика един офицер.

— Brigata di pace — отвърна високо някой. — Бригадата на мира.

— Офицерът не отговори.

— Какво каза той? Какво каза офицерът?

— Долу офицерът! Viva la pace!

— Хайде — побутна ме Пиани.

Отминахме върволица изоставени автомобили, между които две английски санитарни коли.

— От Гориция са — каза Пиани. — Познах ги.

— Стигнали са по-далеч от нас.

— По-рано тръгнаха.

— Къде ли са шофьорите?

— Вероятно някъде напред.

— Немците останаха пред Удине — казах аз. — Всичкият този народ ще мине на другия бряг.

— Да — каза Пиани, — затова мисля, че войната ще продължи.

— Немците можеха да настъпят още — казах аз. — Чудно защо не настъпиха.

— Нямам представа. Нищо не й разбирам на тази война.

— Навярно си изчакват обоза — предположих аз.

— Не знам — каза Пиани.

Насаме с мен той беше много по-кротък. Когато беше с другите, говореше грубиянски.

— Женен ли си, Луиджи?

— Женен съм, нали знаете?

— Затова ли не искаш да те вземат пленник?

— Това е една от причините. А вие женен ли сте, господин лейтенант?

— Не.

— И Бонело не е.

— Женен ли си, или не, още нищо не значи. Но ми се струва, че на женения човек ще му се иска да се върне при съпругата си — продължих аз. Приятно ми беше да говоря за съпруги.

— Да.

— Как са краката ти?

— Болят.

Преди да съмне, стигнахме брега на Таляменто и поехме надолу покрай придошлата река към моста, където колоните се сливаха.

— Сигурно ще могат да удържат при тази река — предположи Пиани.

В тъмнината реката изглеждаше много придошла. Водите се бяха ширнали и правеха въртопи. Дървеният мост беше дълъг малко повече от километър и реката — обикновено няколко тесни потока в широкото каменисто корито далеч долу под моста — се беше покачила близо до дъсчената му настилка. Продължихме по брега, после се мушнахме в навалицата, която минаваше по моста. Напредвайки бавно под дъжда, само на няколко стъпки над водата, притиснат от тълпата до един сандък със снаряди пред мен, гледах настрана към реката. Сега, когато трябваше да равнявам стъпката си с другите, се почувствувах много уморен. Не изпитвах никаква особена радост, че пресичам реката. Мина ми през ума какво ще стане, ако през деня долети някой бомбардировач.

— Пиани — подвикнах аз.

— Тук съм, господин лейтенант.

Беше малко по-напред в навалицата.

Никой не говореше. Всеки гледаше колкото може по-скоро да мине и за друго не мислеше. Почти бяхме стигнали отсрещния бряг. На края на моста, от двете му страни, стояха офицери и карабинери с фенерчета. Силуетите им се открояваха на фона на небето. Като се приближихме, видях как един от офицерите посочи някого в колоната. Един карабинер го настигна и го доведе, сграбчил го за ръката. Отведоха го встрани от пътя. Бяхме се почти изравнили с тях. Офицерите се взираха във всекиго от преминаващите, от време на време си казваха нещо помежду си и отиваха при някого, за да му осветят лицето с фенерчетата си. Тъкмо да преминем, измъкнаха още един. Видях го. Беше подполковник. Забелязах звездите на ръкава му, когато го осветиха. Беше със сива коса, нисък и пълен. Карабинерът го изтика зад редицата офицери. Бяхме срещу тях, когато забелязах, че един-двама ме гледат. После единият ме посочи и каза нещо на карабинера. Видях го, че се насочва, към мен, врязва се в колоната, пробива си път и усетих как ме хваща за яката.

— Какво те прихваща? — казах аз и го ударих в лицето. Видях лицето му под фуражката, засуканите мустаци и кръвта, която потече по бузата му.

Втори карабинер се хвърли към нас.

— Какво ви прихваща? — извиках аз.

Той не отговори. Дебнеше сгодния миг да ме хване. Посегнах отзад към пистолета.

— Не знаеш ли, че офицер не можеш да пипаш?

Първият карабинер ме сграбчи откъм гърба и ми изви ръката до рамото. Извърнах се към него, но другият ме улови през шията. Сритах го през пищяла и забих лявото си коляно между краката му.

— Застреляйте го, ако се съпротивлява — чух някой да казва.

— Какво значи това? — помъчих се да кресна, но гласът ми не прозвуча особено силно. Бяха ме извлекли встрани от пътя.

— Застреляйте го, ако се съпротивлява — каза един от офицерите. — Отведете го отзад.

— Кои сте вие?

— Ще разберете.

— Кои сте вие?

— Полева жандармерия — каза друг офицер.

— Защо не ме повикахте да дойда, ами пращате аеропланите^[3] да ми се нахвърлят?

Те не отговориха. Защо да ми отговарят? Бяха от полевата жандармерия.

— Отведете го отзад при другите — каза първият офицер. — Нали го виждате, говори италиански с чужд акцент.

— Ти също, гадино — казах аз.

— Отведете го отзад при другите — повтори първият офицер. Поведоха ме зад редицата офицери към група хора в една нива до реката. Както вървяхме към тях, чуха се изстрели. Видях огънчетата от дулата и чух гърмежите. Стигнахме до групата. Четирима офицери един до друг, пред тях — човек с по един карабинер от всяка страна; отделно — мъже, пазени от карабинери. Край офицерите от полевия съд стояха четирима други карабинери, подпрени на пушките си. Те бяха от карабинерите с „ширококрилите“ шапки. Двамата, които ме водеха, ме блъснаха при групата на чакащите да бъдат разпитани. Погледнах човека, когото офицерите разпитваха. Беше дребният и дебел сивокос подполковник, дето го бяха извели от колоната. Офицерите задаваха въпросите деловито, хладно и авторитетно — като италианци, които стрелят, когато срещу тях не се стреля.

— Вашата бригада?

Той отговори.

— Полк?

Той отговори.

— Защо не сте с полка си?

Той отговори.

— Известно ли ви е, че офицерът трябва да бъде с войниците си?

Известно му било.

Това беше всичко. Заговори друг офицер.

— Вие и такива като вас допуснахте варварите да газят свещената земя на отечеството.

— Позволете… — каза подполковникът.

— Предатели като вас ни отнеха плодовете на победата.

— Попадали ли сте някога в отстъпление? — попита подполковникът.

— Италианецът не може никога да отстъпва.

Стояхме под дъжда и слушахме всичко това. Бяхме точно срещу офицерите, а арестуваният стоеше пред нас, но малко встрани.

— Ако ще ме разстрелвате — каза той, — моля, разстреляйте ме веднага, без по-нататъшен разпит. Този разпит е идиотски.

Той се прекръсти. Офицерите се съвещаваха. Един от тях вписа нещо в бележника си.

— Изоставил частта си. Подлежи на разстрел — каза той.

Двама карабинери отведоха подполковника към брега на реката. Той се отдалечи под дъжда — старец без шапка между двама карабинери. Не гледах как го разстрелват, но чух изстрелите. Разпитваха следващия. И този офицер се беше отлъчил от частта си. Не му позволиха да обясни причините. Той се разплака, докато му четяха присъдата, вписана в бележника. Когато го разстрелваха, вече разпитваха друг. Гледаха да са много заети с разпита, докато разстрелваха онзи, когото току-що бяха осъдили. Така че да е ясно — вече нищо не могат да направят. Не знаех дали да изчакам реда си да ме разпитат, или да се отскубна още сега. За тях аз очевидно бях германец в италианска униформа. Виждах как разсъждават. Ако изобщо имаха ум да разсъждават. Те всички бяха млади хора и спасяваха родината. Зад Таляменто Втора армия се формираше наново. Екзекутираха офицерите от майори нагоре, които не бяха с частите си. По същата съкратена процедура се разправяха с немските агитатори в италианска униформа. Носеха каски. От нас само двама имаха каски. Някои от карабинерите също бяха с каски. Други носеха „ширококрилки“. Тях наричахме „аероплани“. Чакахме под дъжда един по един да ни повикат, разпитат и разстрелят. Досега бяха разстреляли всички разпитани. Те бяха красиво извисени в своето безпристрастие и преданост към суровата справедливост, каквито са хората, разпореждащи се с чуждия живот, без техният собствен да е в опасност. Разпитваха един полковник от пехотата. При нас доведоха още трима офицери.

Къде бил полкът му?

Погледнах карабинерите. Те гледаха новодошлите. Другите гледаха полковника. Сниших се, блъснах двама и минавайки между тях, хукнах с наведена глава към реката. Досами брега се спънах и пльоснах във водата. Тя беше много студена. Останах колкото мога, преди да се подам. Усещах, че буйното течение ме носи, и останах под водата, докато ми се стори, че изобщо не ще мога да изляза на повърхността. В същия миг, в който изплувах, поех въздух и пак се гмурнах. Не ми беше трудно да се задържам под водата с всичките си дрехи и обувките. Когато за втори път се подадох, видях пред себе си един пън, настигнах го и го улових с една ръка. Заслоних се до него и даже не надзърнах. Нямах никакво желание да видя брега. Стреляха, когато тичах и когато се подадох първия път. Чувах гърмежите, когато главата ми беше близо до повърхността. Сега не стреляха. Пънът се носеше по течението и аз се държах за него с една ръка. Погледнах брега. Той сякаш бягаше. Реката влачеше много клонак. Водата беше много студена. Зададе се обрасло островче. Хванах се с две ръце за пъна и се оставих на течението. Брегът вече не се виждаше.