Лора Лей
Душата на звяра (9)

Девета глава

— Аманда? — Киова се отмести бавно от нея, измъквайки пениса си от стегнатата като юмрук хватка на вагината й, и гримаса на наслада се изписа по лицето му, когато плътта й продължи да го засмуква.

Тя плачеше. Бог да му е на помощ, какво се бе случило? Не бе чувал за нещо толкова необичайно — животинската страна на природата у Породите да се разкрива по такъв начин. Ръката му трепереше, когато приглади дългия водопад коса назад от шията й, и вина изпълни душата му при вида на белега, който потъмняваше плътта между рамото и шията й.

Беше я ухапал. Безмилостно и без съвест той бе забил извитите си кучешки зъби в кожата й. Бе я държал неподвижна, докато набъбналата издутина, която го заключваше вътре в нея, притискаше пениса му към отвора на утробата й, изливайки спермата си дълбоко и силно във вътрешността на тесния канал.

Аманда се изви на една страна, като придърпа завивката със себе си, докато дъхът й пресекваше от сълзите.

— Добре съм — беше очевидно, че се опитва да бъде смела, че се опитва да се пребори с шока и страха. Киова можеше да подуши всичко това да се излъчва от нея. Тя беше объркана, бе захвърлена в нещо, което дори той не можеше да разбере, за да й помогне.

Беше девствена, недокосната, но толкова чувствена и естествено еротична, че бе откраднала дъха му с всяко докосване, с всяка ласка, за която бе молила толкова неистово. А той й бе сторил това, беше се заключил вътре в нея като животното, което виеше точно под повърхността.

— Това никога не се е случвало — Киова прокара пръсти през косата си, като коленичи пред нея и се намръщи при тръпките, които разтърсиха тялото й. — Аманда. Никога не ми се е случвало преди.

— Да, добре. Нито пък на мен — отговори тя през сълзи. — Господи, просто се махни. Трябва да помисля. Трябва да… — Едно ридание се откъсна от гърлото й и уханието на сълзите й се заби в сърцето му.

Породата пое силно и дълбоко дъх.

— Знам, че си изплашена — той се бореше с желанието да я докосне и да я вземе отново. — Ще оправим това. По някакъв начин.

— Как? — Аманда се обърна отново към него, а очите й горяха, блестящи от сълзи. — Какво, по дяволите, не е наред с мен? Това не съм аз, това не е моето тяло. Какво ми стори?

Той можеше да чуе яростта, надигаща се в гласа й сега, можеше също да подуши и глада. Устата му пресъхна от уханието на женска страст и езикът му се стегна, а усещането бе невероятно — сякаш се поду отново. Това бе станало и преди, когато устните му покриха нейните, за да възпре виковете й. Също и когато бе излял в устата й вкуса… Вкусът бе неописуем!

— Не знам. Но каквото и да бе, беше взаимно, Аманда — Киова искаше да изръмжи думите в защита, но успя да запази гласа си мек, а тонът спокоен.

— Беше ли? — тя се раздвижи бавно и седна, като придърпа краката си близо до тялото, и го погледна яростно. — Не ти ли се струва поне малко странно? Това не е естествено.

— Така каза и преди — той потисна гнева, който се надигна само при онази едничка дума, „животно“.

— Дрогираха ли ме? — Аманда поклати глава объркано. — Човекът, който ме сграбчи, ме удари, знам това. Но дрогираха ли ме?

Отчаяно търсеше оправдание. Оправдание, каквото той не можеше да й даде.

— Нямаше никакви наркотици — мъжът затърси дънките си в ъгъла на джипа. — Първото, което направих, бе да проверя. Каквото и да бе това, което се случи, беше естествено.

— Не е естествено! — извика тя. — Аз не действам по такъв начин. Не и с непознати, с…

— Животни? — Киова едва успя да сдържи подигравателната си усмивка.

— С никого — отсече жената, преди да поклати глава и миризмата на страх да стане все по-силна. — Отведи ме у дома. Трябва да ме върнеш. Обади се на баща ми. Веднага! Той ще тръгне след мен.

— Не! — властната ярост почти го порази, преди да успее да я потисне, заедно с болката от отхвърлянето й. — Ще те отведем на сигурно място…

— Не! Върни ме у дома!

— Не — Ръмженето, което прозвуча в гласа му я шокира и я накара да млъкне, очите й се разшириха, а устните й се разтвориха от едно ахване. — Не сега. Все още не. Не и докато не прогоня уханието на възбудата ти от главата си.

Киова не разбираше яростта и решителността да я задържи, които внезапно се надигнаха вътре в него, но знаеше, че ако не избяга от нея, ще я вземе. Отново и отново. А уханието на страха й се смесваше със страстта й и това го докарваше до лудост.

Киова рязко отвори близката до него врата и скочи от джипа, дънките бяха забравени, а хладният въздух на късната октомврийска нощ бе едва забележим на фона на нарастващата топлина на тялото му. Топлина, от която се страхуваше, че никога няма да се освободи. Точно както никога нямаше да се освободи от животното, което Аманда видя в него.

* * *

— Лайната удариха вентилатора, амиго — заговори тихо Саймън в мобилния телефон, когато Киова се хвърли в ледените дълбини на езерото, до което бяха спрели.

Природата бе успяла дяволски добре да се погрижи сама за себе си.

Даш въздъхна уморено.

— Колко далеч сте от местоположение Алфа?

— Цели четири и половина часа — промърмори той. — Имахме късмет да стигнем дотук. Това момиче беше в плачевно състояние от доста време, приятелю. Тихите й стонове ме убиваха. Само Бог знае какво са причинявали на него.

Съществуваха няколко души, които бяха осведомени за точното протичане на процеса на чифтосване при Породите. Калън беше наложил строг кодекс на мълчание на малкото Породи, които бяха чифтосани досега, като се надяваше по този начин да осигури по-безопасна среда в общественото мнение, преди процесът да стане всеобщо достояние.

Саймън беше единственият обикновен човек, който бе наясно с тази информация. И я знаеше, само защото бе един подъл кучи син с по-остър ум от повечето хора, когато ставаше дума за животни.

Даш изруга тихо и яростно.

— Да, продължавай. — Саймън направи гримаса. — Нашето малко кученце сега плува в ледените води, а неговата малка сладка половинка е покрита само с едно одеяло. Какво да правим?

— Докарай ги до местоположение Алфа — каза остро Синклер. — Губим време, с каквото всъщност не разполагаме, Саймън.

— Хей, сопваш се не на когото трябва, задник — изръмжа другият мъж. — Не моят пенис е вързан на възел от една жена, по-гореща от хрътките в ада. Опитай се да го кажеш на него.

— Постарайте се да тръгнете веднага — озъби се майорът. — Разполагате с ескорт на позиция, който започва на един час от вашето местоположение. Размърдайте се веднага, по дяволите, без значение как.

— Мамка му — Саймън затвори телефона. Майор Синклер щеше да продължи да го притиска, а неговият задник щеше да бъде сритан.

— И така? — Стефани се приближи към него, обви ръце около кръста му изотзад и опря буза на гърба му.

— Ами, потегляме — въздъхна Саймън. — Да се надяваме, че са успели да се задоволят, защото трябва да бързаме, кукличке. Моето предположение е, че по петите ни са пуснати хрътки, и Даш го знае. Той беше удивително сдържан. — Мъжът направи гримаса при спомена за проклятията на майора. — Разполагаме с ескорт на един час път оттук и предполагам, че кавалерията на Котките ще се включи за всеки случай.

— Проклятие. — Тя притисна главата си по-силно към гърба му.

— Да. Това обобщава ситуацията — изръмжа той. — Да вървим да подканим децата за тръгване и да се молим да имаме преднина пред лошите момчета. Наистина не искам да се замесвам с огневата мощ на правителството. Защото ще стане наистина лошо.

Много, много лошо.

Стефани се премести до Саймън, когато Киова излезе гол от езерото. Дишането му беше тежко, но студената вода нямаше ефект върху ерекцията, стърчаща между бедрата му.

— Саймън, скъпи, този мъж наистина е надарен — отбеляза Стеф с немалък женски интерес. — Но проклета да съм, ако мисля, че ще поискам дори малка част от това. Той изглежда достатъчно жесток да те ухапе.

Саймън изсумтя. Да. И бе заложил много пари, че Киова хапе. Много, много лошо.