Лора Лей
Душата на звяра (14)

Четиринадесета глава

— Койотите се смятат за паплачта на Породите — каза замислено бащата на Аманда на Александър, когато стигнаха до документа на Закона за Породите, който Котешките породи бяха представили. — Говори се, че нямат душа. Без спасение. Те са създадени да бъдат тъмничари, домашни любимци на учените и военния персонал, който наблюдава другите Породи.

— Може ли все пак да се пригоди Законът, за да ги изключи? — попита брат й и светлозелените му очи се спряха замислено върху документите, разпръснати на масата в частната всекидневна на баща им.

— Не можем да ги изключим, без това да повдигне още въпроси — президентът поклати глава бавно. — Лидерът на Котешкия прайд предложи да им позволим да се справят с положението на индивидуално ниво. Те ще контролират другите Породи, когато е необходимо.

— Това ще бъде доста трудно за постигане… — промърмори Александър.

— Не са ли и те хора, Върнън? — попита спокойно съпругата му. — Човешката природа може да преодолее много неща, дори селективното размножаване. Тук говориш за хора, не за животни.

Майката на Аманда, Дилейни Мейрън, имаше глас като коприна и сърце, нежно като цвете. Но притежаваше здрав разум. Докато Аманда слушаше разговора и учеше за последния най-важен изпит, преди да получи сертификата си за преподаване, тя призна, че аргументът на майка й има повече смисъл от всички други, които бе чула.

— В този случай нямаме друг избор, освен да се молим това да е вярно — въздъхна баща й, прокарвайки пръсти през гъстата си сива коса. — Но Койотите ще бъдат неприятност, Дела, можеш да се обзаложиш за това. Усещам го. — Инстинктите му винаги бяха прави.

— Те са животни — заяви брат й, гласът му беше леденостуден, а очите му бяха отражение на тона му, когато погледна нагоре. — Ще бъдат повече от неприятност, ще бъдат като болест. Просто ще трябва да дадем на Лайънс разрешение да ги убие всичките като болни същества, каквито са в действителност.

Споменът не беше приятен. Докато Аманда ядеше закуската, която Киова бе приготвил и се бореше с желанието, надигащо се в тялото й, споменът я преследваше. Досега Котешките породи се приемаха сравнително добре от света. Докладите за тяхното създаване, третирането им от техните създатели и плановете да се използват срещу населението, бяха ужасяващи. Фактът, че толкова много Породи бяха умрели, а не убити, и се бореха така усилено за свободата си, ги изкупваше в очите на обществото. Докладите за Койотите бяха друга история. Те бяха създадени и тренирани да охраняват и преследват останалите. Данните за тази Порода бяха ужасяващи. Кръвожадни и толкова жестоки, колкото създателите си.

Но Киова не беше от тях. Той беше човек с много недостатъци, призна Аманда, но не беше кръвожаден. Ако беше такъв, щеше да помогне на похитителите й, вместо да я спасява. Лидерът на Котешките породи изглежда го приемаше достатъчно добре, всъщност сякаш го харесваше, или поне така смяташе тя, базирайки се на това, което бе видяла.

— Престани да мислиш толкова усърдно. — Киова взе празната чиния, която беше пред нея, както и чашата с мляко, която я бе принудил да изпие.

Аманда го наблюдаваше любопитно, докато мъжът изми набързо съдовете.

— Имам нужда от душ. — Киова постави последната чиния на поставката няколко минути по-късно. — Стой в къщата. Планините са силно охранявани от Котешките пазачи, а те все още не те познават. Имаме също така и няколко обучени вълци, както и един или два лъва, които патрулират. Те определено няма да те харесат. Ако не миришеш като котка, ще те изядат.

Младата жена знаеше, че изражението й отразява шока й.

— Върви в леглото и се опитай да поспиш. Беше адска нощ.

Умората сякаш се плъзгаше по нея, но почти не се отрази на нуждата, горяща ярко в утробата й.

— Къде ще спиш ти? — попита го тя.

Киова се стегна.

— На дивана. Ако имаш нужда от мен, просто ми кажи. В противен случай, няма да те притеснявам.

Ако Аманда можеше да се справи. Думите сякаш увиснаха във въздуха около тях, въпреки че тя не ги изрече.

А можеше ли?

Можеше ли да се справи с последствията, или не?

— Майка ти как е забременяла с теб? — младата жена не разбра от къде й хрумна този въпрос.

Породата се взря в нея внимателно за няколко дълги секунди.

— Била е отвлечена една нощ, докато се е прибирала от колежа. Учените често са отвличали своите инкубатори. Ако те са в овулация, ги запазват и ги оплождат. А ако не са, се опитват да ги накарат да овулират. Ако не успеят да ги оплодят, тогава ги пускат.

— Как е избягала майка ти?

— Тя е била в овулация. Осеменили са я изкуствено с изменената сперма, а след това са я заключили в клетка. Една седмица по-късно, тестовете за бременност са били отрицателни. Освободили са я. Очевидно, много малко жени са съвместими достатъчно с променената генетика, за да се позволи зачеване.

— Как така са били отрицателни?

Киова се усмихна подигравателно.

— Умница си, а? Спермата на Койотите очевидно е жизнеспособна за много дълги периоди от време в женската утроба. До две седмици беше последният доклад, доколкото си спомням. Уникалният хормон създаден от изменените гени, сам по себе си също може да предизвика овулация. Както е станало с майка ми, предполагам.

— Веднага след като научили това, те започнали да издирват инкубаторите, които са освободили. За съжаление, това се случило години по-късно. Майка ми почина в автомобилна катастрофа, когато бях на пет, а никой, освен дядо ми, не знаеше за моето съществуване. Дори новият й съпруг нямаше представа за мен. По това време, нямаше проверка за предишно раждане, тъй като тя беше малко или много като кремирана след катастрофата. Много жалко, толкова тъжно. Киова се е измъкнал.

— Тогава… — сърцето на Аманда препускаше в гърдите й сега, един силен, неспокоен ритъм, който за съжаление, имаше отрицателен ефект.

— Ти си в овулация в момента — кимна мъжът. — Бях заключен в теб два пъти и има шанс малко Койотска сперма да се движи из утробата ти. Но може да извадиш късмет, бейби. Както казах, в повечето случаи спермата на Породите не е съвместима с нормалните жени. Шансовете да не заченеш са добри.

Аманда не долови съжаление в гласа му и се успокои.

— Ще отида да си легна. — Тя се изправи бързо на крака и тръгна да излиза от стаята.

Трябваше да помисли, но не можеше да го направи, когато бе в едно помещение с Киова.

Незряла, така я беше нарекъл той. Дете. За съжаление, тя искаше да започне да беснее срещу него, точно както щеше да стори срещу баща си или брат си, когато те правят нещо неразумно или й налагат нещо, с което тя не е съгласна. Ако беше просто въпрос на несъгласие, тогава Аманда вече щеше да се е изправила срещу него.

Но онова, което бе чула, беше много повече от това. Хормонът, който я правеше луда за докосването му, беше колкото по нейна, толкова и по негова вина. Как би могла да се бори с това?

— Направи го. — Тихото му ръмжене зад нея прониза сърцето й, а тя дори не знаеше защо.