Лора Лей
Душата на звяра (25)

Двадесет и пета глава

Планините на Колорадо

Колибата не беше толкова голяма, колкото си спомняше. Киова пристъпи в мъждивата светлина на дървената постройка и се загледа в малката всекидневна с погледа на мъж, а не с омразата на едно дете.

Телевизорът още беше на стената, колекцията дискове с филми бяха подредени около него. Имаше десетки дискове. Дядо му, Джоузеф Мълиган, не се бе скъпил в образованието, което бе искал да даде на Киова. На стените имаше рафтове с книги, които сега бяха покрити с мъждив, фин прах, както и цялата стая.

От едната страна беше банята — една малка кабина с душ и тоалетна. Беше тъмна и натежала от потискаща тишина. До нея се намираше спалнята, която Киова никога не бе използвал. От мястото, където стоеше, той можеше да види леглото. Тесните му очертания бяха цели, все още идеално застлани с тънкия чаршаф, който го покриваше през годините, в които момчето бе живяло там. Само.

Киова премина през стаята, без да обръща внимание на следите, които оставяше по прашния под, и влезе в кухнята. Един стол стоеше под малката масичка в ъгъла. Печката и хладилникът, разделени от мивката, бяха до другата стена. Шкафът се намираше на същото място, където винаги е бил, по-тъмен и по-малък, отколкото си спомняше.

Младият мъж отиде до него, отвори скърцащата врата и се загледа във вътрешността.

Юрганът беше там, все така идеално сгънат, какъвто си беше и когато го постави на рафта. На долния рафт имаше една консерва боб. На друг — няколко списания. Беше толкова празен, колкото беше и самото му детството. Толкова празен, колкото и сегашният му живот. Да остави Аманда бе най-трудното нещо, което бе правил през живота си.

Той се протегна и докосна юргана. Усети топлината, която бе усетил и като дете, когато дядо му го бе захвърлил към него. Толкова много гняв. Дядо му го бе мразил с такава сила, че все още имаше властта да го кара да страда за щастието, което не бе изживял.

Дали майка му го бе търсила в деня, в който бе умряла? Киова предположи, че е възможно. Смътно си спомняше времето преди дядо му да го доведе в колибата. Джоузеф го местеше много, винаги пътуваха. Винаги влизаха и излизаха от града под прикритието на нощта.

Разследването на Киова през годините, докато търсеше някакви други роднини, беше изкарало на бял свят изненадващи факти за този човек. Религиозен фанатик. Той беше един човек, който Киова често мислеше, че щеше да се впише идеално в кръвните расисти.

Породата поклати глава уморено. Беше прекалено късно за отговори. Мистерията за това защо майка му го бе оставила на грижите на Мълиган вероятно винаги щеше да го преследва. За толкова много години, Киова смяташе, че тя е намерила щастието, че е изтласкала него и съществуването му в дъното на съзнанието си и че никога не си е направила труда да мисли за детето, което й е било вкарано насила.

Той се протегна и повдигна юргана от рафта, сложи го под мишница и се обърна да излезе от стаята. Завъртя се и спря рязко, когато се изправи лице в лице с Аманда.

Бяха изминали почти две седмици, откакто я бе видял за последно. Нощите бяха изпълнени със студена празнина, която чувстваше, че го поглъща. Самота, каквато никога не бе познавал, дори през детството си, го разяждаше.

Тя бе облечена така, както често я бе виждал, преди да бъде принуден да я спаси и да се чифтоса с нея. Стройните й крака бяха обвити от дънки, а пълните й гърди бяха покрити с тежък кремав пуловер, чиято свободна материя падаше покрай бедрата й. Дългата й красива коса се лееше около нея, по-гъста и по-копринена на вид, отколкото той си спомняше.

— Могъщият Киова — каза тя тихо, като се облегна на рамката на вратата. — Доста труден си за залавяне.

Аманда беше ядосана. Киова можеше да го подуши в свежия въздух, който изпълваше колибата.

— Как попадна тук? — попита я той, вместо да отговори на коментара й.

— Даш ме докара със самолета, когато получи известие, че си бил забелязан в Денвър — отговори Аманда спокойно, въпреки че ръцете й бяха стиснати в юмруци, когато ги скръсти пред гърдите си. — Той те издирва, откакто се събудих.

— Това не обяснява защо си тук. — Той можеше да мине покрай нея и да продължи мрачното съществуване, което приемаше, че лежи извън вратата на колибата, но вече си бе тръгнал от нея веднъж и не бе достатъчно силен да го направи втори път.

Дори ядосана, уханието й се обвиваше около сетивата му и го правеше гладен за нея със сила, която все още продължаваше да го изумява.

— Татко искаше да се запознае с теб — най-сетне каза Аманда. — След празненството по случай приемането на Закона за породите, той искаше да ти благодари, задето си ме спасил. Беше разочарован.

Киова изсумтя при думите й.

— Значи той не знае истината.

— Не. Не цялата — потвърди тя, като въздъхна дълбоко. — Защо си тръгна по този начин? Без да се сбогуваш?

— Не бих бил в състояние да си тръгна, ако се бях сбогувал, Аманда — отвърна най-сетне Киова рязко. — Направих най-доброто, което можах. А ти не трябваше да ме последваш така. Беше достатъчно трудно да ти върна живота обратно. Трябваше да го вземеш и да побегнеш.

— Това ли направи ти? — Тя изви вежди подигравателно. — Върна ми обратно живота? Не знаех, че някой ми го е отнемал.

Той стисна зъби, долавяйки умишления сарказъм в думите й.

— Това не е животът, който ти искаш, Аманда — отсече той. — Ти искаше да се прибереш вкъщи, обратно към мечтите си.

— А ти не можеш да бъдеш част от тях, така ли? — О, да, тя беше ядосана. Уханието на гнева й изпълни въздуха като взрив от топлинна енергия. — Да притичваш от една адска дупка към друга е по-важно от това да отхвърлиш живота, който може да направи и двама ни щастливи?

Киова я погледна учудено, преди да поклати объркано глава.

— Ти си дъщерята на президента, Аманда. Мислиш ли, че твоят свят ще ме приеме толкова лесно? Една Койотска порода, без фамилно име, без образование? Колко време ще мине, преди да започнеш да виждаш това, което всички виждат, и да ме намразиш, заради живота, който започва да се превръща в капан за теб?

— О, бедният Киова! — Аманда изръмжа яростта си. — Толкова ли си изпълнен със саможертва? Или това, с което си изпълнен, са глупости?

Изненадата в него нарасна, както и зрънце забавление.

— Бил съм обвиняван и в двете. — Той сви рамене, сякаш не го интересуваше, въпреки надигащата се в него надежда.

— Мога да разбера защо. — Тя беше зачервена, очите й блестяха от гняв, а тялото й трепереше.

— Защо си тук, Аманда? — без заобикалки, нямаше смисъл да увърта повече. — Тръгнах си и ти дадох това, което искаше. След ада, който изтърпя, за да избягаш от мен, какво друго очакваше?

— Да избягам от теб? Мислиш, че преминах през тези кошмарни изпитания, за да мога да избягам от теб, Киова? — попита Аманда невярващо, като се изправи от рамката на вратата и го погледна с яростно изумление. — Направих това за нас. За всяко дете, което създадем. Смяташ ли, че искам нашите деца да преминат през онова, което ние трябваше да преживеем? Да бъдат захвърлени в блатото от емоции и нужди, които през половината от времето нямат смисъл, а през останалото са нищо повече от вбесяващи? Всичко, което направих, беше заради нас. Не за да избягам от теб.

Киова можеше само да се взира изумено в нея, докато отблъскваше надеждата, докато усмиряваше бликащите емоции, заплашващи да го погълнат.

— Ти искаше да се прибереш вкъщи — напомни й той.

— С теб — извика жената. — Исках ти също да видиш моя живот. Исках да почувстваш радостта от детски смях, да седя с теб вечер и просто да бъдем спокойни. Да ти покажа къщата ми, за която работих толкова усърдно и да ти приготвя вечеря от онези глупави готварски книги, които си купих. Исках да видиш и другата страна, преди да обмислим следващия си ход. Не съм те молила да ме напускаш.

— Значи предполагаш, че мога да чета мислите ти, а? — изръмжа Киова, чувствайки се безсилен. — По дяволите, Аманда, мога да разбера какво искаш ти, колкото мога да разбера и къде една птица ще се изходи следващия път.

Тя примигна на грубия му начин на изразяване.

— Това бе ненужно. — Очите й се присвиха предупредително. — Ти очакваш да чета мислите ти. Да знам всяка една минута какво означава празната маска, която слагаш на лицето си. Щом аз мога да се примиря с това, тогава и ти можеш да се научиш да четеш капризното ми съзнание. Не съм толкова трудна, да знаеш — подигра се тя с женско презрение.

На Киова му се прииска да се изсмее на глас. Искаше да остави усмивката, която изпълваше душата му, да се освободи, но я сдържа, виждайки бурната ярост, с която го гледа Аманда.

Тя беше неговата жена. И не бе избягала от това, не го бе намразила след облекчаването на възбудата.

— Все още не разбираш, нали, Киова? — попита тя тихо и нещастно. — Обичам те. Възбудата не беше просто физическа. С всяко докосване, с всяко противопоставяне, ти вземаше още едно късче от сърцето ми. Аз спрях да се опитвам да го разбера или да го обясня. То просто беше там. След това ти си тръгна, сякаш няма значение. — В думите й имаше гняв, подхранван от болката й — болка, която Киова не можеше да понесе да вижда.

— Не можех насила да ти наложа това — прошепна той и тръгна към нея, като остави юргана на масата. — Не можех да остана и да не те имам, Аманда. Да не те вдишвам с всеки дъх, който поемам. Не разбираш ли това? Трябваше да те пусна да си отидеш.

Той стоеше само на няколко сантиметра от нея, усещаше топлината на близостта й, подушваше не само гнева и възбудата й, но и нещо повече. Нещо сладко и ясно, което сякаш изпълваше въздуха около нея. Любов.

— И сега какво? — попита го тържествено, взирайки се в него, и нерешителност засенчваше очите й. — Не искам да те изгубя, Киова. Не мога да те изгубя.

— Никога не би могла. — Той докосна лицето й нежно и връхчетата на пръстите му се наслаждаваха на допира на копринената й кожа и топлината, която вибрираше от плътта й. — Обичам те, Аманда. С всичко, което съм. С всяка своя частица. С цялата си душа, бейби, обичам те.

Това беше повече от разгонване, повече от биологична или химическа реакция. Беше, както Киова си бе помислил, преди да я напусне, единение на две души. То не трябваше да има смисъл. Не трябваше да бъде красиво или нежно, или мило, и той се съмняваше някога да е имало такова единение. То просто съществуваше.

— Да се махаме оттук. — Младият мъж взе юргана, една част от миналото, което оставяше със съжаление зад себе си, когато нямаше за какво друго да съжалява.

— Ловецът на сънища сега е в моята къща — каза Аманда яростно. — Ако си го искаш обратно, предполагам, че ще трябва да издържиш да поживееш с мен известно време. Трябва да завърша срока в училището. След това можем да решим какво да правим.

Той сви мощните си рамене.

— Може да работя някъде.

— Предполагам, има голямо търсене на биячи? — Тя му хвърли развеселен поглед, когато той я поведе към вратата.

— Ами… — Киова прочисти гърлото си, очевидно чувствайки се неловко. — Също и независими компютърни програмисти и анализатори по сигурността. Занимавал съм се с това в продължение на години. Даш просто още няма достъп до информацията.

Той обичаше да разполага с нещо, за което другият мъж не знае. Това му даваше истинско чувство на удовлетворение.

— Знаех си, че си лошо момче. — Аманда се засмя към него, когато Киова залепи една целувка на челото й и я изведе от колибата навън, на късния есенен въздух.

Джипът чакаше точно под градината на колибата. Както и малкият хеликоптер Стелт, с който Даш бе докарал Аманда. Другият мъж стоеше до отворената врата на пилотската кабина, а по лицето му проблесна усмивка, когато вдигна ръка за сбогом. Поне засега. Киова не си правеше илюзии, че Даш няма да се опита да го убеди да му помогне отново, когато възникне проблем. Даш Синклер беше решен да намери място в обществото за Породите, както за себе си, така и за собственото си малко семейство.

Хеликоптерът се издигна във въздуха в почти безшумно завъртане на въздушния поток, докато Киова помагаше на Аманда да се качи в джипа. Затвори вратата й, след това бързо отиде до своята, скочи вътре и запали двигателя, преди да се обърне да я погледне.

— Мисля, че трябва да бъдеш напляскана — изръмжа той тогава. — Сигурен съм, че си направила нещо палаво, след като си тръгнах.

Лицето й пламна, а очите й светнаха от страст и любов, и удоволствие, което Киова усети ясно до пръстите на краката си.

— О-о, сигурна съм, че бях много палава — съгласи се тя с лека, порочна усмивка. — Може би дори трябва да ме вържеш и да ме изтезаваш малко. Преподай ми един урок, така да е каже.

Пенисът му, вече болезнено набъбнал, потръпна в дънките му. Мъжът се усмихна, показвайки дългите, извити кучешки зъби от двете страни на устата му.

— Ще те ухапя отново — обеща й той. Чак го болеше от желание да я почувства под себе си, трепереща, докато я държи неподвижна с уста на шията й, а пенисът му да се подува вътре в нея.

Аманда го погледна изпод мисли и облиза устни бавно.

— Ако аз ти позволя.

Очакването се изви горещо и тежко в слабините му. Ако тя му позволи.

Той подкара джипа на заден ход и го обърна рязко, след което се устреми надолу по стръмния път към града и към най-близкия проклет мотел, в който можеше да се регистрира. Тогава щеше да види колко ще му позволи тя. Или по-точно, колко щеше да я убеди да му позволи.