Франк Хърбърт
Децата на Дюн (48)

„Очевидно във всяка планетна система съществуват въздействия от по-висок порядък. Нерядко тяхното влияние бива демонстрирано посредством въвеждането на форми на земен живот в новооткритите светове. При всички подобни случаи животът в области с еднакъв характер развива поразителни сходства в адаптацията си. Тази адаптация означава много повече от външната й проява; тя включва начините за организирано оцеляване и взаимоотношенията между тях. Стремежът на човека да проникне в такъв вътрешнозависим порядък и да намери мястото, определено за неговата ниша, представлява необходимост с много голямо значение. Въпросният стремеж обаче може лесно да бъде изопачен в традиционната хватка на консервативния контрол на еднообразието. Подобно състояние на нещата винаги се е оказвало смъртоносно за цялата система.“

 

Катастрофата на Дюн по Харк ал-Ада

— В действителност моят син никога не е виждал бъдещето; той прозря развоя на съзиданието и неговата връзка с митовете, които приспиват хората — каза Джесика.

Говореше бързо, но без да оставя впечатление, че се стреми към светкавично изчерпване на въпроса. Знаеше, че скритите наблюдатели със сигурност ще намерят начин да я прекъснат веднага, щом доловят смисъла на вършеното от нея.

Събеседникът й бе седнал на пода, осветен от слънчевия лъч, който се спускаше през прозореца зад гърба му. Джесика, застанала до отсрещната стена, виждаше само върха на едно от дърветата в градината на двора. Пред нея беше един нов Фарад’н — отслабнал и с по-рязко очертана мускулатура. Прекараните в обучение месеци бяха оказали неминуемото си магическо въздействие. Очите му блестяха, когато отправяше поглед към нея.

— Той съзираше формите и моделите, които съществуващите сили ще създадат, ако не им бъде попречено — продължи Джесика. — Отказа да приеме удобното и утешителното, тъй като щеше да изпадне в морално малодушие.

Фарад’н се бе научил да слуша внимателно, задържайки въпросите си, докато ги огледа от всички страни, за да им придаде формата на режещо острие. Тя му беше разказвала за схващането на „Бин Джезърит“ относно молекулната памет и по съвсем естествен начин се бе отклонила върху метода, посредством който Сестринството анализираше Пол Муад’Диб. Принцът съзря в нейните думи и действия играта на скрита сянка, проявена несъзнателно и в противоречие с външната изява на намеренията.

— От всички наши наблюдения — каза тя — решаващото по важност е, че животът е маска, с чиято помощ вселената изразява себе си. Приемаме, че цялото човечество и формите за поддържане и опазване на живота му представляват естествена общност и че съдбата на живота като цяло е заложена на карта в съдбата на отделния индивид. Следователно, когато се стигне до върховната самооценка, позната като amor fat, спираме да се правим на богове и се връщаме към обучението. В критична ситуация ние избираме подходящите индивиди и им даваме свобода дотолкова колкото сме способни.

Сега младежът прозря целта й и тъй като знаеше какво въздействие ще окаже тя върху онези, които не отделяха очи от шпионките, се въздържа да погледне с безпокойство към вратата. Само тренирано око бе в състояние да долови мигновената загуба на сигурност и спокойствие; Джесика я забеляза и се усмихна. Все пак една усмивка можеше да не означава нищо.

— А сега предстои тържественият акт в края на учебната година — заяви тя. — Много съм доволна от теб, Фарад’н. Стани, ако обичаш.

Той изпълни поканата, затулвайки от погледа й върха на дървото.

Джесика притисна ръце към тялото си.

— Длъжна съм да ти кажа следното: „Намирам се в свещеното човешко присъствие. Както го правя сега аз, след време ще можеш и ти. Моля се това да се сбъдне. Бъдещето остава неясно и такова трябва да бъде, тъй като е платното, върху което изобразяваме своите желания. Ето защо винаги пред човека стои едно красиво, но празно платно. Разполагаме само с настоящия момент, в който непрестанно и без остатък посвещаваме себе си на свещеното присъствие, споделяно и сътворявано от нас.“

Джесика млъкна и в същия момент Тйеканик влезе през вратата вляво, движейки се с фалшива непринуденост и смръщено изражение на лицето си.

— Господарю… — подхвана той.

Но бе твърде късно. Думите на Джесика, прибавени към цялата досегашна подготовка, свършиха необходимото. Фарад’н вече не беше от Корино. Отсега нататък принадлежеше на „Бин Джезърит“.