Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дюн (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Children of Dune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
kpacko (2007)

Издание:

ФРАНК ХЪРБЪРТ

ДЕЦАТА НА ДЮН

ИК „БАРД“ ООД, 2004

 

Първото издание е на 2 части. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.15 и 16 от 1995 и 1996 год.

 

Frank Herbert

Children of Dune

1976

История

  1. — Добавяне на анотация

„Естественият подбор е определян като селективност на обкръжаващата среда по отношение на тези, които оставят потомство. Когато обаче това се отнася за човешки същества, налице е изключително силно изразена ограничителна гледна точка. При половия възпроизводителен процес се наблюдава ясна тенденция към експериментиране и нововъведения. Той повдига множество въпроси, между които и най-стария: дали обкръжаващата среда е фактор при подбора едва след протеклото биологично отклонение, или играе предварителна роля в избора на отклоненията, които ще пресява. Дюн всъщност не дава отговор на тези въпроси: тя просто поставя нови, на които Лито и Сестринството могат да се опитат да отговорят чрез следващите петстотин поколения.“

 

Катастрофата на Дюн по Харк ал-Ада

Голите кафяви скали на Защитната стена се очертаваха в далечината и Ганима ги възприемаше като олицетворение на призрака, заплашващ нейното бъдеще. Бе застанала в края на градината върху покрива на кийпа; залязващото слънце се прокрадваше зад гърба й. Облаците прах му придаваха тъмнооранжев цвят, наситен като този на пръстена около устата на пясъчен червей. Ганима въздъхна, мислейки: Алая… Алая… И моята ли съдба ще бъде като твоята?

Напоследък събраните в нея животи ставаха все по-шумни. В обществото на свободните винаги бе имало нещо различно в подготовката и възпитанието на жените — навярно зависещо от действителните разлики между половете, но каквото и да беше то, жената изпитваше по-силно влиянието на тази скрита особеност. Баба й винаги бе подчертавала това, когато крояха някакъв план, ползвайки плодовете на мъдростта от „Бин Джезърит“, но не пропускаше да посочи и горчивите заплахи, които подобна мъдрост криеше за Ганима.

— Абоминацията — бе казала лейди Джесика, — или предраждането и създаване на изчадие, крие зад себе си дълга история на горчив опит. Изглежда, че вътрешните животи се разделят на добронамерен и злонамерен. Добронамереният остава сговорчив и добър. Докато другият сякаш се опитва да вземе връх над плътта и съзнанието. Процесът продължава дълго време, но признаците му са добре познати.

— Защо изостави Алая? — попита Ганима.

— Побягнах от ужаса на това, което бях сътворила — отвърна с тих глас Джесика. — Предадох се. Сега ми тежи фактът, че… може би се предадох прекалено бързо.

— Какво искаш да кажеш?

— Още не мога да ти го обясня. Може би… Не! Няма да те залъгвам с надежди. Гафла(*) — безумието на абомината — има дълга история в човешката митология. Наричано е с много имена, но преди всичко е известно като обладаване. Изглежда наистина е така. Човек губи пътя си от злонамереност и тя го завладява.

— Лито… се боеше от подправката — рече Ганима, открила, че може спокойно да говори за него. Ужасната цена го изискваше!

— Постъпвал е мъдро! — кимна Джесика. Не успя да добави нищо повече.

Но Ганима явно бе рискувала да изследва вътрешните памети на предишни животи в себе си, взирайки се бегло в странното було с неясни очертания и разпростирайки се безуспешно върху опасенията на „Бин Джезърит“. Обяснението на това, което бе сполетяло Алая, никак не облекчаваше нещата. Опитът, събран от „Бин Джезърит“, сочеше възможност за спасение от капана; когато Ганима дръзна да пристъпи към него, тя най-напред призова Мохалата — добронамереното съдействие, което можеше да я защити.

Спомни си за разделянето сега, гледайки светлината на залеза в края на градината, разположена на покрива на кийпа. Незабавно усети присъствието на паметта, оставена от майка й. Чани се появи като привидение между нея и далечните скали.

„Влезнеш ли там, ще ядеш от плодовете на закума — адовата храна! — рече Чани. — Дъще, затвори тази врата, защото нямаш друго спасение.“

При появата на видението вътрешната врява се засили и Ганима се опита да избяга, потапяйки съзнанието си в кредото на Сестринството, макар че го стори по-скоро от отчаяние, отколкото от доверие. Тя набързо изрецитира кредото, движейки устни шепнешком.

Религията е ревностно подражание на възрастния от страна на детето. Религията е енцистиране на отминали вярвания: митология, която представлява догадки, скрити предположения за вселенско упование, преценки, правени от хората при търсенето на лична власт — и всичко това смесено с останки от просветеност. Върховната неизречена заповед винаги е: „Не трябва да питаш!“ Но ние питаме. Не спазваме тази заповед като нещо напълно естествено. Делото, с което сме се заели, е освобождаване на въображението и впрягането му до най-голямата негова способност да твори.

Постепенно редът в мислите на Ганима се възвръщаше. Тя почувства, че тялото й трепери, знаейки колко крехък е покоят, който бе постигнала; не забравяше и воала с неясните очертания.

— Леб Камаи — пошепна тя. — Ти, сърце на мой враг, не ще бъдеш мое сърце.

Извика в паметта си чертите на Фарад’н — навъсеното лице на млад човек с дебели вежди и строго очертана уста.

Омразата ще ме направи силна — помисли Ганима. — Мразейки, ще устоя на съдбата на Алая.

Треперещата несигурност и крехкостта на нейното душевно състояние обаче оставаха същите, а единственото, за което успя да помисли, беше голямата прилика между Фарад’н и неговия чичо — починалия Шедъм V.

— Ето те и теб!

Отдясно се появи Ирулан, прекрачвайки парапета като мъж. Обръщайки се, Ганима си каза: А тя е дъщеря на Шедъм.

— Защо упорито продължаваш да се усамотяваш? — попита принцесата, като спря пред нея, свела намръщеното си лице.

Момичето се въздържа да отвърне, че не е било само и че стражите знаят за това нейно излизане на покрива. Гневът на Ирулан явно бе породен от факта, че се намираха на открито и нечие оръжие можеше да ги порази.

— Не си си сложила влагосъхраняващия костюм — отбеляза Ганима. — Знаеш ли, че в миналото заловеният извън сийча без такъв костюм веднага е бил убиван. Разхищението на влагата се е смятало за смъртна заплаха за цялото племе.

— Вода! Вода! — сопна се Ирулан. — Искам да разбера защо се излагаш на опасност по такъв начин. Прибирай се вътре. Безпокоиш всинца ни.

— Каква пък опасност? — престорено наивно запита Ганима. — Нали Стилгар очисти предателите. А стражите на Алая са навсякъде.

Ирулан се взря в тъмнеещото небе. Звездите вече се открояваха на сивосиния му фон. Тя отново насочи вниманието си към Ганима:

— Няма да споря. Изпратиха ме да ти кажа, че получихме съобщение от Фарад’н. Той приема, но поради някаква причина иска да отложим церемонията.

— За колко време?

— Все още не знаем. Уговаря се. Но Дънкан е върнат.

— А баба ми?

— Засега тя е решила да остане на Салуса.

— Може ли някой да я обвини?

— Битката с Алая е глупава!

— Ирулан, не се опитвай да ме мамиш! Битката не е глупава. Чух какво се говори.

— Сестринството се страхува…

— И с пълно право — натърти Ганима. — Е, вече предаде посланието си. Ще използваш ли случая за пореден опит да ме разубеждаваш?

— Отказах се.

— Не си струва да ме лъжеш.

— Чудесно! Ще продължа обаче опитите си да те убедя в противното. Тази идея е лудост.

Принцесата се питаше защо бе успяла да извади Ганима от равновесие. Истинската бин-джезъритка никога не губеше самообладание. Тя каза:

— Безпокои ме голямата опасност, която те застрашава. Знаеш го. Гани, Гани… ти си дъщеря на Пол. Как можеш…

— Мога, тъкмо защото съм негова дъщеря — прекъсна я момичето. — Ние, атреидите, сме потомци на Агамемнон и знаем каква кръв носим. Никога не го забравяй, бездетна жено на моя баща. Ние, атреидите, имаме кървава история и още не сме я привършили, особено пък що се отнася до кръвта.

— Кой е Агамемнон? — попита обърканата Ирулан.

— Колко рехаво се оказва прехваленото ти бин-джезъритско образование! — възкликна Ганима. — Продължавам да забравям, че смаляваш перспективата на историята. Докато моите спомени стигат до…

Тя млъкна внезапно, защото предпочиташе да не буди сенките от лекия им сън.

— Каквото и да си спомняш — продължи Ирулан, — следва да знаеш колко опасно е…

— Ще го убия — каза тихо Ганима. — Дължи ми един живот.

— А аз ще попреча, ако мога.

— Вече го знаем. Но просто няма да имаш тази възможност. Алая ще те изпрати в един от новите градове на юг, докато всичко отмине.

Ирулан тръсна тревожно глава:

— Гани, заклевам се, че ще те пазя от всяка опасност. Ще го направя с цената на собствения си живот, ако се наложи. Нима мислиш, че ще си губя времето в някаква тухлена сграда, докато ти…

— Винаги има Хуануи — продължи Ганима с все същия тих глас. — Инсталацията за дестилиране на мъртъвци дава възможност за избор. Убедена съм, че оттам не ще можеш да попречиш.

Принцесата побледня и постави ръка на устата си, забравила за миг онова, на което е била учена. По този начин можеше да се разбере колко много държеше на Ганима — почти пълно загърбване на всичко с изключение на животинския страх. Сетне заговори, разтърсвана от емоционален пристъп, издавайки го с трепета на устните си.

— Гани, не се страхувам за себе си. Бих се хвърлила в пастта на червея, за да те спася. Да, аз наистина съм това, което каза — бездетната жена на баща ти, но ти си детето, което никога не родих. Умолявам те…

В ъглите на очите й се появиха сълзи. Ганима, справила се със стягането на собственото си гърло, каза:

— Между нас има и друга разлика. Ти никога не си била една от свободните. А аз съм само това. Цяла бездна ни разделя. Алая го разбира. Каквато и да е, тя добре го знае.

— Не можеш да кажеш какво знае Алая — възрази Ирулан с горчивина в гласа си. — Ако не беше от атреидите, бих се заклела, че се е заловила да унищожи собственото си семейство.

А откъде знаеш, че тя още е атреидка? — помисли Ганима, удивена от заслепението на принцесата. Беше бин-джезъритка, а кой по-добре от тях познаваше историята на изчадието от абоминацията? Не би трябвало дори да го помисля, камо ли да вярва. Алая със сигурност бе скроила някаква магия на тази нещастна жена.

— Дължа ти един товар вода — каза Ганима. — Поради това ще съхраня живота ти. Но братовчед ти е жертвен залог. Повече нито дума.

Ирулан усмири треперещите си устни и избърса очи.

— Наистина обичах баща ти — пошепна тя. — Дори не го разбирах, преди той да умре.

— Може би не е мъртъв — рече Ганима. — Проповедникът…

— Гани, понякога не проумявам. Би ли могъл Пол да се нахвърли на собственото си семейство?

Момичето сви рамене и загледа потъмняващото небе:

— Възможно е да му е било забавно.

— Как говориш толкова безгрижно за…

— Нека не навлизаме в дълбочина — махна с ръка Ганима. — Не ти се присмивам. Боговете знаят, че е вярно. Но аз не съм просто дъщеря на баща си. А всяка от личностите, влели семето си в атреидите. Ти няма защо да мислиш за абоминацията, аз не се страхувам от нищо друго. Защото съм предродена. Знам какво е вътре в мен.

— Глупавото старо суеверие за..

— Спри! — Момичето протегна ръка към устните на Ирулан. — Аз съм всяка бин-джезъритка от тяхната скапана програма за размножение, включително до баба ми. И още много неща в допълнение.

Тя одраска кожата на лявата си длан и изстиска малко кръв с нокътя на пръста си.

Това тяло е младо, но изживените опити… О, богове, Ирулан! Моите опити! Не! — Ганима протегна отново ръка, тъй като принцесата се опита да приближи. — Познавам всички бъдещи неща които баща ми е изследвал. Разполагам с мъдростта на толкова отминали животи. Познавам цялото невежество, както и всички… слабости. Ирулан, ако искаш да ми помогнеш, най-напред проумей коя съм.

Водена от инстинкта, принцесата се наведе и притисна силно момичето до себе си; държеше го здраво, опряла буза до неговата.

Дано не се наложи да убия тази жена — помисли Ганима. — Не трябва да се случва.

В мига, когато мисълта прелетя през нея, цялата пустиня сякаш потъна в нощта.