Франк Хърбърт
Децата на Дюн (36)

„Все още можем да си спомним златното време преди Хайзенберг, който посочи на човешкия род стените, ограждащи предопределени за разсъждение теми и доводи. Събраните в мен чужди животи се забавляват с тази постановка. Разбирате ли, познанието няма смисъл без поставени цели и резултати, но именно те издигат ограждащите стени.“

 

Лито Атреидски и Неговият Глас

Алая се улови, че говори рязко и грубо с охраната, която срещна във фоайето на Храма. Бяха девет души, в прашни зелени униформи на патрул от предградията, задъхани и потни от усилията; съпътстващи техните задължения. Светлината на късното следобедно слънце струеше от вратата зад тях. Мястото беше прочистено от поклонници.

— Значи моите заповеди не ви интересуват, така ли? — попита тя.

Сама се зачуди на гнева си, но не направи никакъв опит да го сдържи. Точно обратното. Тялото й трепереше от неосвободени напрежения. Айдахо го нямаше… За лейди Джесика не се знаеше нищо, освен слуховете, че двамата са на Салуса. Защо Дънкан не беше пратил съобщение? Дали бе разбрал за Джавид?

Алая носеше жълтото траурно облекло на Аракийн — цвета на палещото слънце. След малко щеше да поведе втората и последна погребална церемония към Старата Клисура, за да бъде завършен обелискът на нейния погинал племенник. Работата трябваше да привърши през нощта, за да бъде отдадена почит на предопределения да води свободните.

Жреческата охрана се държеше предизвикателно, без дори следа от срам. Деветимата стояха пред нея, огрени от бледнеещата светлина. Миризма на пот се долавяше през леките им и почти безполезни влагосъхраняващи костюми на градски обитатели. Техният водач, висок и рус каза^[1], облечен в бурка с опознавателните знаци на семейство Каделам, смъкна маската на костюма си, за да говори по-ясно. Гласът му бе изпълнен с горделиво натъртване, което и трябваше да се очаква от потомък на семейство, разпореждало се някога в Сийч Табър.

— Направихме всичко, за да го задържим!

Мъжът очевидно бе обиден от нейната нападка:

— Той богохулства! Знаем вашата заповед, но и сами чухме какво приказва!

— И не успяхте да го задържите — повтори Алая с тих и обвиняващ глас.

Една ниска млада жена от патрула се опита да защити останалите:

— Тълпата там беше многобройна! Заклевам се, че хората ни попречиха!

— Ще го проследим — заяви Каделам. — След неуспеха идва успех.

Алая се намръщи:

— Защо не ме разбрахте и не изпълнихте заповедта?

— Господарке, ние…

— Какво ще сториш ти, издънка на Каделам^[2], ако го задържиш и се окаже, че той наистина е моят брат?

Очевидно жрецът не долови умишлено поставеното от нея ударение върху името му, въпреки че не би трябвало да стане стражник без известно образование и интелект, отговарящи на длъжността му. Дали не бе решил да се пожертва?

Пазачът преглътна и рече:

— Трябваше да го убием, тъй като създаваше безредици.

Останалите стояха като попарени от тези думи, но предизвикателното им държание не бе напълно изчезнало. Знаеха това, което бяха чули.

— Той призовава племената да се обединят срещу вас — добави Каделам.

Алая бе вече наясно как да продължи. Каза със спокоен, сух глас:

— Разбирам. С други думи, ако се налага, ще пожертваш себе си, задържайки го открито пред всички, които ще видят теб и твоите действия. Предполагам, че ще го направиш.

— Да пожертвам себе…

Той внезапно млъкна и се вгледа в придружаващите го. В качеството си на каза на тази група, неин назначен водач, имаше право да говори от тяхно име, но показваше, че би предпочел да не го прави. Останалите от стражата неловко се размърдаха. По време на преследването не бяха зачели волята на Алая. А сега можеха само да предполагат, какво представлява подобна обида за „Божествената утроба“. С нескрито притеснение стражите мръднаха леко встрани, оставяйки място между себе си и своя каза.

— В името на църквата и за нейно добро, вашите открити действия е следвало да бъдат строги — каза Алая. — Разбираш го, нали?

— Но той…

— Сама чух — прекъсна го тя. — Това е извън въпроса.

— Господарке, той не може да е Муад’Диб!

Колко малко знаеш! — помисли тя и поясни:

— Не трябва да рискуваме и да го арестуваме на открито, причинявайки му злина пред погледите на другите. Ако възникне подходяща възможност, тогава да!

— Напоследък около него винаги има хора!

— Боя се, че в такъв случай ще се наложи да сте много търпеливи. Е, ако държите да не се съобразявате с волята ми… — Тя не назова последствията, но явно беше правилно разбрана. Човекът от Каделам бе амбициозен и с възможности за бляскава кариера пред себе си.

— Милостива госпожо, в никакъв случай не става дума за неподчинение. — Мъжът вече се бе посъвзел. — Постъпихме необмислено, сега го съзнавам. Простете, но той…

— Нищо не се е случило и няма какво да се прощава — послужи си с известната фраза на свободните Алая.

Този израз бе един от множеството способи на племето да опазва мира и спокойствието в своите редици, а мъжът от Каделам беше от старите свободни и не би могъл да го забрави. Неговото семейство дълго време бе давало водачи. Вината беше камшик в ръцете на наиба и се използваше внимателно. Свободните оставаха най-добри служители, когато не таяха чувство на вина или обида.

Той показа, че е наясно с отсъденото от нея, кимвайки с наведена глава.

— За благото на племето. Разбирам.

— Вървете да се преоблечете — нареди тя. — Процесията тръгва след няколко минути.

— Да, господарке.

Жреците се сбутаха встрани, изразявайки своето облекчение от завършека на случая. Познатият глас в Алая избоботи: „Ама че си несръчна. Един или двама от тях все още са сигурни, че искаш смъртта на Проповедника. Ще намерят как да го направят.“

— Млък! — изсъска тя. — Замълчи! Не биваше изобщо да те слушам! Виж какво стори…

„Въведох те в пътя към безсмъртието“ — отвърна басовият глас.

Тя почувства кънтенето му като далечна болка в мозъчната си кухина и помисли: Къде ли мога да се скрия? Не, няма такова място!

Ножът на Ганима е остър — рече баронът. — Не забравяй.

Алая примигна. Това трябваше да се помни. Ножът на Ганима наистина беше остър. И все още можеше ги избави от сегашното затруднение.