Ричард Хаклут
Пътешествия и открития (41)

XLI

Доклад за пътешествието на сър Хъмфри Гилбърт, предприето през 1583 година с намерение да се открие подходящо място и да се основе колония от заселници-християни в обширните области на северозапад от полуостров Флорида, където климатът е умерен, земята плодородна и има изобилие от минерали и които области не принадлежат на никой християнски владетел. Докладът е съставен от мистър Едуард Хей, който единствен устоя до края и с особената божия помощ и подкрепа се завърна в Англия

Джон Кабот и неговият син Себастиан бяха първите откриватели на тази обширна земя, простираща се от полуостров Флорида до островите и която днес наричаме Нюфаундланд; цялата тази територия те провъзгласиха за владение на английската корона.

Скоро след като Христофор Колумб бе открил островите и континента на Западна Индия от името на Испания, Джон и Себастиан Кабот откриха останалите земи на север от Флорида и ги обявиха за притежание на Англия.

Колчем впоследствие испанците, забогатели твърде много от откритията си на юг, се опитваха да проникнат във Флорида, опитите им оставаха съвсем безуспешни и най-сетне те напълно се обезсърчиха, сякаш бог бе очертал границите, отвъд които те не можеха да минат.

Французите пък, които имат още по-малко основание от испанците да предявяват претенции върху тези северни земи, оспориха откритията на англичаните, узурпираха правата ни и измислиха имена на области, реки, заливи, носове и полуострови, като че ли те първи са ги открили; при все това бог досега не им позволи да установят трайно владение там въпреки многократните им опити да го сторят.

Когато сър Хъмфри Гилбърт за първи път се зае да открие области в Америка — след като нейно величество му бе дала твърде широки пълномощия да завладее и засели по свой избор всякакви далечни земи, обитавани от езичници, които не са притежание на никой християнски владетел, — мнозина достопочтени господа се стекоха при него и пожелаха да участвуват в експедицията. Приготовленията бяха толкова големи, че се очакваше да се стъкми могъща флотилия, годна да се справи със силна чужда флота. Обаче сред толкова голям брой желаещи да участвуват наистина имаше и люде с най-различен нрав. И когато корабите бяха донякъде подготвени и моряците бяха готови да се качат на тях, някои от онези, които бяха обещали да подкрепят пътуването, не устояха на думата си и оставиха адмирала да отплава, придружен само от малцина верни приятели.

Сър Хъмфри беше вложил много средства, за да организира тази експедиция, и макар че поради това състоянието му бе силно накърнено, той не се обезсърчи и продължи приготовленията за замисленото плаване.

В подкрепа на неговото начинание се яви измежду другите рицарят сър Джордж Пекам, твърде ревностен поддръжник на експедицията, който помогна много както със съвети, така и в разходите. Други господа се присъединиха според силите си, готови да рискуват богатствата си и живота си. Незабавно започнаха да подготвят плаването: съоръжаваха кораби, товареха муниции и хранителни припаси, набираха моряци и ги снабдяваха с всичко необходимо, но се натъкнаха на такива трудности и пречки, че не успяха да завършат приготовленията си за по-малко от две години.

Решихме да поемем северен курс и да следваме, доколкото е възможно, най-прекия търговски път към Нюфаундланд. Оттам, след като си починем и попълним запасите си, да продължим на юг, като не пропускаме и най-малката река или залив в тази огромна страна, които според нас си заслужават да бъдат използвани.

Потеглихме във вторник, 11 юни, лето господне 1583, като флотилията включваше следните кораби: „Дилайт“ — 120 тона, барка „Роли“ — 200 тона, стъкмен от сър Уолтър Роли, „Голдън хайнд“ — 40 тона, „Суолоу“ — 40 тона и „Скуиръл“ — 10 тона.

Бяхме на брой към двеста и шестдесет души, измежду които имаше добре подбрани хора, владеещи разни занаяти: корабостроители, зидари, дърводелци, ковачи, рудничари и майстори леяри. Освен това за развлечение на нашите хора и за да спечелим диваците, бяхме снабдени с най-различни музикални инструменти. Не бяха пропуснати и най-малките играчки, кукли, облечени като танцьори на морис^[1], кончета и украшения за майския прът^[2]. Всичко това щеше да бъде радост за диваците, които желаехме да спечелим с честни средства. Бяхме взели и най-различни дреболии за размяна.

На следващия четвъртък въпреки добрия попътен вятър около полунощ баркът „Роли“ ни изостави. Впоследствие казваха — и това е твърде вероятно, — че моряците заболели от заразна болест и се добрали до Плимът в много тежко положение. Така и не разбрах истинската причина. В едно съм убеден, че собственикът, капитан Роли, не пожали средства да стъкми кораба си.

По това време се намирахме на 48 градуса ширина и бяхме много обезпокоени от загубата на най-големия кораб във флотилията ни. Попаднахме в гъста мъгла, която ни затрудни, защото корабите не можеха да плават заедно, а се разпръснаха и на 26 юли „Суолоу“ и „Скуиръл“ се отделиха от флотилията.

На 27 юли забелязахме ледени планини, които се носеха по морето недалече от нас.

Преди да достигнем Нюфаундланд, на около 50 левги от източния му бряг, отминахме плитчините Банкс, където португалците и французите ловят твърде много риба. Понякога тук се събират стотина и повече кораба, които започват риболова през април и свършват през юли. През риболовния сезон човек може да разбере, че се намира при Банкс, без да измерва дълбочината, само по огромния брой морски птици, които се носят над плитчините и се хранят с вътрешностите на изкормените риби, изхвърляни от рибарите.

Зърнахме един остров, наречен Пенгуин, по името на едни морски птици, които тук се въдят в невероятно изобилие; те не могат да летят, крилата им не могат да поддържат тялото, което е твърде голямо (не много по-малко от гъска), и са страшно тлъсти. Французите ги ловят на острова без никакви трудности и осоляват месото им в бурета.

Като следвахме брега, достигнахме до един остров на име Бакалаос, на не повече от две левги от сушата. Тук отново срещнахме „Суолоу“, които бяхме изгубили в мъглата, и от радост целият екипаж започна да хвърля шапките си във въздуха и морето.

Поддържахме курс на юг, докато стигнахме до един залив, наречен Сейнт Джон, и пред неговия вход заварихме „Скуиръл“ на котва. Английските търговци, които същевременно се редуваха като адмирали на риболовните флотилии от същото пристанище, не позволяваха на „Скуиръл“ да влезе в него. Подготвихме оръдията си, решени да влезем със сила, въпреки че в залива имаше тридесет и шест кораба от най-различни страни. Но преди това нашият адмирал изпрати лодка да съобщи, че нямаме никакви враждебни намерения и че имаме заповеди от нейно величество за това наше плаване.

След като заехме удобно място на рейда и хвърлихме котва, капитаните ни се събраха при нашия адмирал. Тук се стекоха капитаните и собствениците на английската риболовна флотилия, за да узнаят намеренията на адмирала ни и причината за нашето пристигане. Те останаха много доволни, когато той им показа пълномощията си и обясни, че целта ни е да завладеем тези земи от името на английската корона. Поиска им на съвсем законно основание да му окажат помощ при поправката на корабите ни, както и да снабдят флотилията с припаси, доколкото можеха да ни ги доставят както от тяхното пристанище, така и от други близки заливи.

Реши се освен това всеки един кораб от флотилията ни да представи на търговците и капитаните на риболовните кораби списък на нещата, от които се нуждаеха. Когато това бе направено, на корабите, както английски, така и чужди, бе наложено да дадат своя умерен принос, за да се събере нужното количество. На това португалците се отзоваха с по-голяма готовност, отколкото капитаните от останалите страни, и щедро дадоха исканите припаси. По този начин получихме необходимите ни количества и в повече от исканото: дадоха ни вино, мармелад, отлични сухари, зехтин и всякакви деликатеси, като ни носеха всеки ден прясна сьомга, пъстърва, омари и друга прясна риба.

На следващия ден адмиралът нареди да опънат палатката му и придружен от свитата си, покани търговците и капитаните, както англичани, така и чужденци, да присъствуват на церемонията, с която ще обяви тези земи за английско владение. Той прочете пред всички заповедите на нейно величество, които бяха преведени на чужденците. По силата на този акт той влезе във владение на споменатото пристанище Сейнт Джон и на земите на двеста левги наоколо, като нейно величество кралицата става владетелка на цялата тази територия. След това адмиралът нареди по английски обичай да му предадат една пръчка и шепа пръст от същата земя и така придоби тази земя като своя собственост за вечни времена, която ще остане притежание и на потомците му или на онези, на които те я прехвърлят. Той прочете и обяви три закона, които влизаха в сила на часа. Те гласяха, както следва: първият за вярата, която на обществени места следва да бъде в съответствие с англиканската черква, вторият — за поддържането на правата и владението на нейно величество върху тези територии и че при всякакъв опит за враждебни действия от страна на едно или група лица виновните ще се съдят и наказват със смърт за държавна измяна според британските закони; третият закон разпореждаше, че ако някой изрече обидни за нейно величество слова, следва да му се отрежат ушите, а корабът и имуществото му да се конфискуват.

След като тези закони бяха обявени, множеството, както англичани, така и чужденци, изрази покорството и съгласието си. След това недалеч от това място издигнаха дървен стълб и приковаха на него английския герб, изработен от олово.

Онази земя, която днес наричаме Нюфаундланд, а французите Бакалаос, представлява остров, или по-скоро по мнението на някои множество острови, разположени в северните части на Америка, при устието на една голяма река в Канада, наречена Свети Лаврентий.

Земите на юг и на север, на протежение между триста и четиристотин мили, започват от нос Рейс и стигат до Гранд бей. По острова има много отлично защитени и безопасни заливи за корабите.

През юни, юли, август и септември тук е по-горещо, отколкото в Англия през същия сезон. Хора, които са били тук през ноември и декември, казват, че снегът бил извънредно дълбок. Но и да допуснем, че в тези южни страни действително настъпват големи студове, по-силни от студовете в Англия, те не могат да бъдат толкова страшни, както онези в Швеция, и са много по-слаби от студовете в Московското царство или Русия, а тези страни са многолюдни и там се справят със суровия климат, като си служат с печки и топло облекло, хранят се с месо и пият силни напитки; а няма причина тези неща да липсват в Нюфаундланд, ако се реши островът да бъде заселен.

Диваците на север са, общо взето, безопасни. Природата се е отплатила за несгодите на суровите студове с множество богатства, например с невероятно количество най-разнообразни риби, речни и морски, като пъстърва, сьомга и други непознати нам. Има също така и треска, която привлича кораби от много страни, и тези места са станали най-прочутите риболовни райони в света. Изобилствуват китове — за тях вече идват в заливите Плацентия и Гранд бей, където претопяват китовата мас. Тук има и много големи херинги, които превъзхождат херингите около Норвегия, но никой не ги лови. Има и различни други риби с много вкусно месо като бонито, калкан и омари, а и безброй други видове, които никой не лови. Срещат се и миди, които имат перли, но перлите не приличат по цвят на онези от Изтока.

От богатствата и стоките, които могат да се извлекат от острова и от континента, трябва да споменем: смола, катран, луга, чамов материал, дървета, подходящи за корабни мачти, кожи за щавене и за кожуси, коноп, лен, жито, разни въжа, ленени платове, метали и много други неща.

Дърветата са предимно бор, ела и кипариси и от трите се получава смола и терпентин.

От тревите и пасищата стадата се угояват за съвсем кратко време — за по-малко от три седмици, — както го доказаха английските търговци, докарали със себе си овце, за да имат прясна храна по пътя. Грах, който нашите сънародници сеят през май, израства добре и се бере в началото на август.

Казват, че има различни видове соколи и ястреби. Тук яребиците са сиво-бели, по-изобилни, отколкото у нас, и по-големи, с груби крака, подобни на гълъбовите; веднъж нашите хора слязоха на брега и убиха много от тях с тояги, защото са толкова тлъсти, че не могат да летят. Също има и косове, конопарчета, канарчета и други малки птички. Има и различни животни — елени и бизони или някакво животно, което, ако се съди по следите му, има копита колкото на вол. Срещат се също мечки, рисове, леопарди, някои по-големи, някои по-малки; има също вълци и лисици, които по̀ на север са черни и чиито кожи се ценят много в някои страни в Европа. Има и видри, бобри, белки. Повечето от хората, които били около адмирала, разправят, че той хванал жив самур. И една стотна от животните не можахме да видим в тези необитавани земи, но заради споменатите животни ние прославяхме всемогъщия бог, който в щедростта си бе наспорил земята със същества, които принасят полза человеку.

Често се среща желязо, има и олово и малко мед; за благородните метали не мога да твърдя нищо със сигурност.

Адмиралът се интересуваше най-вече от метали и нареди на нашия майстор, познавач на руди и вещ в топенето им, да бъде особено старателен в работата си. Той потърси наоколо и най-напред донесе някаква руда, която по-скоро съдържаше желязо, отколкото друг метал. След това намери руда, която предаде на адмирала с много доволен вид и тържествено заяви, че ако той и хората му търсят сребро, тъкмо това е намерил.

Не можех да подкрепя самоуверените слова на нашия майстор и онова, което той заяви, не ме задоволи. Попитах адмирала за мнението му и поисках да видя проба от същата руда, на което той отвърна: „Бъди доволен. Стига ми онова, което видях. Изпратих пробата на кораба и нека не говорим повече за това, докато сме тук, в залива. Не бива ни дума да се спомене по въпроса, за да не разберат португалците, бискайците и французите, които са наблизо. Когато излезем в открито море, ще направим проба и ако желаем, можем да се завърнем тук отново.“ Този отговор ми се стори разумен.

Докато почтените люде измежду нас бяха заети с приготовленията по отплаването ни, разни негодници с долни склонности замисляха коварни дела. Едни се готвеха да се измъкнат през нощта с един от корабите ни, но щом узнахме за заговора, ние им попречихме. Други пък се събраха и отвлякоха от близкия залив един кораб, натоварен с риба, като свалиха нещастния капитан на сушата. Мнозина от хората ни се измъкнаха в горите и се изпокриха, като изчакваха сгоден случай и начин да се приберат в Англия с някой от корабите, които ежедневно отплаваха от тези брегове. Някои бяха болни от дизентерия и мнозина измряха, поради което адмиралът разреши на много хора да се завърнат у дома. С една дума, по една или друга причина броят на хората ни дотолкова намаля, че след като направихме преглед на онези, решени да останат до края на плаването ни, се оказахме със съвсем малко хора, способни да обслужват корабите. Затова адмиралът реши, че е уместно да изпрати „Суолоу“, снабден с каквито провизии можеше да отдели, да върне болните в Англия.

Адмиралът реши да се качи на фрегатата „Скуиръл“, която беше най-подходяща за изследване на бреговете, и да огледа всички заливи, дори и най-малките, където голям кораб не може да влезе. Затова стъкмиха фрегатата, като я претовариха с малки оръдия, по-скоро за да всява страх, отколкото за отбрана на кораба и хората.

Подготвиха „Дилайт“, „Голдън хайнд“ и „Скуиръл“ за плаване и натовариха провизиите — вино, хляб или сухари, прясна и осолена риба, зехтин, както и мармелад, смокини и лимони и други припаси в бурета; с други думи, бяхме така снабдени с храна, сякаш идвахме от някой многолюден град, където има всичко в изобилие.

Напуснахме пристанището Сейнт Джон във вторник, 12 август.

Привечер във вторник, 27 август, адмиралът нареди на моряците от фрегатата си да измерят дълбочината на водата. При ширина четиридесет и четири градуса дъното беше на 35 фадъма, покрито с бял пясък.

Вечерта беше приятна и времето добро, но имаше признаци за предстояща буря. По-голямата част от нощта срещу сряда моряците на „Дилайт“ свириха с тромпетите, флейтите, барабаните и корнетите, сякаш пееха лебедовата си песен.

В четвъртък, 29 август, излезе бурен югоизточен вятър, който докара със себе си дъжд и гъста мъгла, така че нищо не се виждаше на един кабелт. Капитан Кокс, като се вгледа към сушата, видя, както му се стори, високи бели канари и веднага извика „земя“, макар че след това никой не можа да види суша; вероятно белите гребени на вълните са му се сторили като бели канари поради мъглата и лошата видимост.

Незабавно сигнализираха на „Дилайт“ да се отправи към открито море, понеже такъв голям кораб като него щеше да бъде изложен на още по-голяма опасност. Обаче те не следяха сигналите и не разбираха заплахата, докато не ги сполетя нещастието. Корабът заседна, скоро бурята разби кърмата и я направи на трески. Останалите кораби (т.е. фрегатата, където се намираше адмиралът, и „Голдън хайнд“) се насочиха на изток-югоизток и сетне взеха южен курс, дори направо срещу вятъра, само и само да се спасят, защото откритото море се намираше в тази посока. Измъквайки се от тези опасни места, непрекъснато измерваха дълбочината: тя беше ту седем фадъма, ту пет, после четири и след това още по-плитко; по-нататък отново ставаше дълбоко, но изведнъж стана четири фадъма, а след това три. Междувременно морето се разбушува страшно. Най-сетне с божията помощ успяхме след отчаяни усилия да излезем в достатъчно дълбоки води.

Опитахме се да спасим изпадналите в беда моряци по всякакви начини. Но всичко беше напразно — тъй им било писано от провидението; и въпреки това целия ден и част от следващия ден обикаляхме, доколкото беше възможно, около разбития кораб и гледахме към него, като се надявахме да видим някого.

Внезапната загуба на най-големия ни кораб, натоварен с много припаси, ни смути и опечали. Но гибелта на хората, около стотина души, беше още по-тежка загуба.

На фрегатата вече изпитвахме недостиг от храна и дрехи; затова помолиха адмирала да се върнем в Англия, преди всички да загинат. Даваха знаци на моряците на „Голдън хайнд“, за да обяснят бедственото положение, в което бяха изпаднали, сочейки към устата си и към тънките си дрехи, станали на парцали. И онези на „Голдън хайнд“ веднага се съгласиха с тях и изказаха желание да се завърнат в Англия.

Адмиралът извика капитана и помощника на „Голдън хайнд“ на борда на фрегатата и им посочи редица причини, които налагаха да се завърнем непредвидено.

Той няколко пъти повтори тези думи: „Бъдете доволни, видяхме достатъчно и не съжалявайте, за направените разходи. Идната пролет ще отплаваме, снабдени царски, стига само бог да ни помогне да се завърнем благополучно в Англия. Затова, моля ви, нека не се мъчим повече тук, където трябва да се борим със стихиите.“

И тъй в събота следобед, 31 август, сменихме курса и се насочихме обратно към Англия.

Вятърът беше попътен, но твърде силен и морето бурно, така че вълните едва не погълнаха фрегатата, на която се намираше адмиралът.

Той дойде на борда на „Хайнд“, за да може лекарят да го превърже, тъй като си бе наранил крака на някакъв пирон. И тъй, като се уговориха винаги да окачват нощем фенери, така че корабите да се виждат един друг, той се върна на фрегатата; по никакъв начин не можахме да го уговорим да остане на „Хайнд“, който беше по-сигурен кораб. Веднага след това излезе страшна буря, с която се преборихме и този път. Слава на господа.

Когато времето се оправи, адмиралът още веднъж дойде на борда на „Хайнд“, за да се повесели с капитана, помощник-капитана и моряците, и това беше последният път, когато го видяхме; остана при нас от сутринта до вечерта. Той съжаляваше за загубата на големия кораб, още повече за хората, но най-вече за книгите и бележките си и за още нещо, не можах да схвана какво; по-късно подразбрах, че говори за късовете руда, които му донесоха в Нюфаундланд. Каквото и да е било, споменът го развълнува толкова много, че той не можа да се сдържи и започна да бие прислужника си, обхванат от страшна ярост, дори сега, толкова време след като корабът бе загубен. Причината била, че един ден, още когато времето беше добро — имаше безветрие около бреговете на Нюфаундланд, — той наредил на прислужника си да се качи на големия кораб и да донесе някои неща, измежду които най-важното било парчето руда, а момчето забравило и не го донесло. А след това не се случил удобен момент отново да го изпрати на главния кораб; пък и не подозирал, че краят на „Дилайт“ е толкова близък.

Впрочем разни подхвърлени от него забележки и думи по мое мнение още повече потвърждават вероятността да се разработи богата мина там; защото сега през всичкото време той мислеше само за Нюфаундланд. И за разлика от по-рано, когато най-щедро раздаваше дялове, сега не беше съгласен да раздава толкова големи дялове, особено от околностите на Сейнт Джон, каквито някои английски търговци бяха поискали.

Най-сетне го попитаха какви средства ще има, когато се завърне в Англия, та говори за толкова големи приготовления, които смятал да започне през пролетта. Отвърна, че бил решил да съоръжи две флотилии — едната да изследва южната област, другата за севера. „Това оставете на мене — отговаряше той, — ни пени няма да поискам от никого. Нося добри известия на нейно величество и тя сигурно ще бъде достатъчно милостива да ми заеме десет хиляди лири, затова бъдете весели.“ Последните думи повтаряше често и твърде разпалено, защото беше твърдо убеден и имаше непоклатима вяра в неизмеримата полза от това плаване.

Колкото и да го убеждаваха и молеха приятелите му, всичко остана напразно — не успяха да го отклонят от упоритото му решение да се върне на фрегатата си, чиито палуби бяха претоварени с най-различни оръдия, мрежи и други съоръжения, които правеха този толкова малък кораб твърде тежък за плаване през океана по това време на годината.

Когато капитанът на „Хайнд“ най-настоятелно го помоли да не се връща на фрегатата, ето какво отвърна той: „Няма да изоставя малобройния екипаж, с когото съм преживял толкова бури и опасности, точно сега, когато сме на път към дома.“ А истината за неговото упорство бяха злословията, че се страхувал от морето; така че решението му да се върне на фрегатата бе по-скоро продиктувано от безразсъдна смелост, отколкото от разумна твърдост.

В понеделник, 9 септември, следобед фрегатата, заливана постоянно от вълните, насмалко не потъна, но и този път се спаси. Адмиралът стоеше на кърмата с книга в ръка и ни махаше весело. Щом „Хайнд“ се доближи дотолкова, че можехме да се чуваме, той ни извика, че човек може да иде на оня свят еднакво бързо и когато плава по море, и когато е на сушата.

Същата нощ този понеделник, около полунощ, във всеки случай не по-късно, светлините на фрегатата, която плаваше пред „Голдън хайнд“, внезапно изчезнаха от погледа ни и начаса вахтеният извика, че фрегатата е потънала; и действително тъкмо това се бе случило — точно в този момент океанът я бе погълнал. И въпреки мрака цяла нощ останахме будни и гледахме към мястото, където потъна фрегатата; и през останалия път, докато стигнахме до бреговете на Англия, все поглеждахме натам.

Въпреки страшните несгоди, лошото време и опасността да се издавим угодно бе богу „Голдън хайнд“ да пристигне в Англия и да пристане във Фалмът в неделя, 22 септември.

Всички участници, съсипани от умората и скуката на едно тъй безплодно според тях плаване, се прибраха изнурени, без да бъдат възнаградени за труда, мъките, несгодите, недояждането и непрестанната опасност за живота им.

И въпреки многото трудности, недоволства, бунтове и заговори, болести и смърт, аварии и корабокрушения угодно бе богу да поддържа между моряците разумен сговор и разбирателство.

И тъй описах историята на нашето плаване, последното дело на рицаря сър Хъмфри Гилбърт, който, макар и вече да не е между живите, ще бъде запомнен с блестящите си добродетели: той остана твърд и непоколебим в едно предприятие по всичките си цели честно и богоугодно — да открие, завладее, да постави в служба на бога и подчини на християнско благочестие онези далечни езически страни в Америка, които не бяха притежание на християни и с пълно право принадлежат на английската корона.

Впрочем освен плодовете, които един ден може да даде нашето плаване в тези северозападни страни, имаше и друга полза — пречките, смутовете и бедите както през време на приготовленията, така и при самото пътуване поправиха буйния нрав, който бяхме забелязали у този благородник, нрав, който помрачаваше многобройните му останали добродетели.

Тогава, както се беше преобразил и се бе приближил до божия образ, се изпълни волята на провидението да го приеме при себе си.