Ричард Хаклут
Пътешествия и открития (17)

XVII

Пътуването на капитан Антони Дженкинсън от град Москва в Русия до град Бухара в Бактрия в годината 1558

На 23 април в годината 1558 аз тръгнах от Москва по вода, придружен от двама от вашите слуги, а именно Ричард Джонсън и Робърт Джонсън, както и от един татарин, като взех със себе си различни стоки, както се вижда от списъка.

На осмия ден пристигнахме в един хубав град, наречен Муром, на двадесет левги от Касимов, където измерихме височината на слънцето със секстанта и намерихме, че сме на 56 градуса северна ширина. Продължихме нататък и на единадесетия ден дойдохме в един друг хубав град и крепост, наречен Нижни Новгород, разположен при вливането на река Ока във величествената река Волга. От Рязан до Нижни Новгород, по двете страни на реката, се събира най-много восък и мед в цяла Русия. Останахме в гореказания град Нижни Новгород до деветнадесетия ден заради пристигането на един военачалник, който беше изпратен от императора да управлява Астрахан. Той пристигна начело на една флотилия от петстотин големи лодки, едни от които бяха натоварени с храни, войници и бойни припаси, а други със стока, и ние тръгнахме заедно с тях.

Казан е хубав град, построен по руски и татарски вкус, със здрава крепост, разположена на висок хълм, и заобиколен наоколо със землен насип и дървена ограда. Сега обаче императорът е заповядал да се събори старата ограда и да се построи каменна стена. Казан е бил богат град, когато се намирал в ръцете на татарите, и като самостоятелно царство той воювал с русите и им причинявал повече зло, отколкото който и да било народ. Но преди девет години руският император завладял града и пленил неговия хан, който бил съвсем млад. Той бил покръстен и възпитан в руския дворец заедно с двама други князе, които също били ханове на Казан. Като продължихме пътя си, ние минахме край една голяма река, наречена Кама, след което пристигнахме в Астрахан и като плавахме край северните и североизточни брегове на Каспийско море, достигнахме до страната на татарите, които се наричат тюркмени. Тамошните жители, мюсюлмани по вяра, са били почти изтребени през годината 1558 в междуособни войни, придружени от глад, мор и други злини; по една или друга причина загинали над сто хиляди души.

Те са разделени на дружини, наречени орди, и всяка орда има свой господар, комуто те се подчиняват като на крал и го наричат мурза. Нямат градове, нито къщи, а живеят в степта, като всеки мурза или крал е заобиколен от ордата си, т.е. хората си с жените, децата и добитъка им. Когато добитъкът изпасе тревата на едно пасище, те отиват на друго място. Когато пътуват, те натоварват къщите си, които са като палатки, на коли или каруци, теглени от камили. Така те се движат от място на място с колите си, в които се намират жените, децата и имуществото им, което е съвсем малко. Всеки мъж има най-малко четири-пет жени освен наложниците. Не използват пари, а разменят добитъка си за облекло и други необходими неща. Нямат друго изкуство или наука освен войната, в която са много вещи; повечето време обаче пасат стадата си. Ядат много месо, особено конско, и пият кобилешко мляко, с което понякога се напиват. Те са размирен народ и склонни към кражби и убийства. Не сеят жито, нито ядат хляб и се подиграват на християните, че ядат хляб, като казват, че ние живеем, като ядем върха на бурени. Но сега да продължа разказа си за моето пътуване.

На четиринадесети юли минахме покрай една стара крепост — стария Астрахан, и оставяйки го вдясно от нас, пристигнахме в новия Астрахан, който руският император завладял преди шест години. Град Астрахан е разположен на остров по склона на един хълм и вътре в него има крепост, заградена със землен насип и дървена ограда, която нито е хубава, нито е яка. Островът е гол и съвсем без гори и пасища. Земята не ражда жито и въздухът е вонящ поради (както предполагам) многото риба, особено есетра, с която жителите единствено се хранят, тъй като липсват месо и хляб. Те окачват рибата по къщите и из улиците, за да я сушат, поради което мухите там са толкова много, колкото не се е виждало в никоя страна, и представляват голяма напаст.

Страшен глад и чума върлували всред народа и особено измежду татарите, голям брой от които дошли в Астрахан да се предадат на русите и да търсят помощ от тях, защото страната им била опустошена. Те обаче били зле приети и не били подпомогнати, така че голям брой от тях измрели от глад; по целия остров труповете им лежали на купища непогребани като трупове на животни и представлявали жалка гледка. Много от оцелелите били продадени от русите, а останалите изгонени от острова. По това време е щяло да бъде лесно да се покръсти този лош народ, ако самите руси бяха добри християни. Но как могат те да проявят състрадание към други народи, когато са безжалостни към собствения си народ? Докато бях там, аз можех, ако исках, да купя много хубави татарски деца от собствените им бащи и майки — едно момче или момиче за един хляб, който струва шест пени в Англия, но по това време ние имахме повече нужда от хранителни припаси, отколкото от такава стока. Астрахан е най-далечната крепост, която руският император е завладял от татарите по пътя към Каспийско море. Там се върши известна търговия, но толкова дребна и незначителна, че не заслужава да се споменава.

На деветнадесетия ден, понеже имахме западен вятър, ние държахме курс на изток-югоизток. Плавахме десет левги и минахме покрай една голяма река, която извира от страната Сибир. Тук няма търговия със стоки, тъй като хората не употребяват пари, а само воюват и пасат добитъка си; при това твърде са склонни към грабеж и убийства.

Когато бяхме на котва срещу тази река и всички наши хора бяха слезли на сушата, а на кораба бях само аз, защото лежах тежко болен, и петима татари (един от тях те считаха за свят човек, понеже бил ходил в Мека) към нас се приближи една лодка с тридесет души добре въоръжени татари, които започнаха да се качват в нашия барк. Когато видя това, нашият светец, който се казваше Ази, ги запита какво искат, като същевременно каза една молитва. Тогава тези скитници се спряха и заявиха, че са честни хора, изгонени от страната си, и че са дошли да видят дали на нашия кораб няма руси или други християни. На това нашият Ази смело отговори, че тук няма такива хора, като потвърди думите си със страшни клетви по техния обичай, който те не нарушават лесно. Скитниците му повярваха и си отидоха. И така, предаността на този татарин спаси както мен, така и екипажа и стоките ни.

На трети септември 1558 г. ние разтоварихме нашия барк и заедно с целия екипаж бяхме любезно приети от владетеля и хората му. Но преди да заминем оттам, ние разбрахме колко зли и диви бяха тези хора: те всеки ден непрестанно ни тормозеха, нападаха ни, крадяха или просеха, повишаваха цената на конете, камилите и храната двойно от това, което беше отначало, и ни принуждаваха да купуваме дори водата, която пиехме. За всеки камилски товар, който тежеше четири квинтала, ние се съгласихме да дадем по три руски кожи и четири дървени паници.

На 14 септември, когато бяхме готови, ние напуснахме това място с един керван от хиляда камили. След като пътувахме пет дена, навлязохме във владенията на един друг княз. Тогава на пътя изскочиха няколко татари на коне, добре въоръжени, които били слуги на казания княз, наречен султан Тимор, господар на тази страна. Тези татари спряха кервана от името на своя княз, разтвориха вързопите и без да платят, взеха такива неща, каквито смятаха, че най ще харесат на княза им. Аз отидох на кон при самия княз, представих му се, като го помолих да благоволи да ми даде паспорт, с който да пътувам през неговата страна, без да бъда ограбен от неговите хора. Той ме прие много любезно и удовлетвори молбата ми, като заповяда да бъда добре нагостен с месо и кобилешко мляко. Те не ядат хляб, нито пият друго нещо освен вода. Той нямаше пари да плати онези стоки, които взе от мен и които в руски пари може би струваха петнадесет рубли, но ми даде писмо и един кон, който струваше седем рубли. И така аз отпътувах оттам и се радвах, че се махнах от това място, тъй като чух да казват, че този княз бил голям тиранин.

Настигнах кервана и продължих пътуването си. Вървяхме двадесет дена из пустинята, все покрай морето, без да видим град или човешко жилище. Носехме със себе си запаси от храна за толкова време и нуждата ни накара да заколим и изядем една от моите камили и един кон; и другите от кервана направиха същото.

През тези двадесет дни не намерихме друга вода освен тази, която черпехме от стари, дълбоки кладенци; тя беше малко солена, но понякога минаваха два-три дена, без да намерим дори такава вода. На 5 октомври пак дойдохме до един залив на Каспийско море, където намерихме хубава сладка вода.

След като си отпочинахме, тръгнахме оттам на следния ден и на седми достигнахме до една крепост, наречена Селизур, която е построена на висок хълм. Там живее князът, наречен хан, чийто жалък дворец е изграден от кал и стените му са съвсем паянтови. Хората са бедни и между тях търговията е слаба. Откъм южната страна на крепостта се простира плодородна низина, където се отглеждат много хубави плодове. Там расте един плод, наречен карбус^[1], който е голям колкото тиква, отвътре жълт и сладък като захар. Там има също един вид жито, наречено йегур, чието стъбло прилича на стъблото на захарната тръстика и е толкова високо, а зърната му са като ориз и са събрани в грозд на върха на растението. Водата, с която се полива цялата страна, се докарва с вади от реката Оксус^[2] и това пресушава реката, която не се влива в Каспийско море, както е било някога. Вероятно е в скоро време, когато река Оксус пресъхне съвсем, цялата тази страна да бъде съсипана и да се превърне в пустиня поради липса на вода. На 16-и пристигнахме в един град, наречен Ургенч, където платихме мито както за хората, така и за камилите и конете си. След като престояхме там един месец, ханът на страната, наречен султан Али, се завърна от Хорасан^[3], който се намира в границите на Персия и който той неотдавна отнел от персийците; с тях той и другите татарски князе водят непрекъснати войни. Заповядаха ми да се явя пред този хан, комуто представих писмата на руския император. Той ме прие добре, зададе ми разни въпроси и при заминаването ми ми даде пропуск през своите владения.

Този град или градче Ургенч се намира в една равнина и е заграден със землени стени, дълги по моя преценка около четири мили. Сградите вътре в градските стени са измазани с глина, но порутени и разнебитени. Има една дълга покрита улица — това е градският пазар. Градът е бил превземан и напущан четири пъти по време на граждански войни през последните седем години и по тази причина има само малко търговци и те са много бедни; в този град можах да продам само четири топа груб вълнен плат.

От Каспийско море до гореказания Селизур и във всички страни край това море хората не строят постоянни жилища и нямат градове, а живеят в пустата степ, като пътуват от място на място на големи дружини заедно с многобройния си добитък — камили, коне и овце, както питомни, така и диви. Овцете им са много високи, с големи бутове и тежат 60–80 фунта. Там има и много диви коне, които татарите често убиват с ястреби. Ястребите са приучени да се нахвърлят върху главата или врата на дивия кон, да го кълват и разкървавят, така че конят да тича, докато се измори. Тогава ловците, които преследват жертвата си, убиват коня със стрели или меч. В цялата тази страна не расте трева, а едни храсти, подобни на пирен, от които добитъкът се угоява много добре.

Когато яздят, било, че отиват на лов с ястреби или на някакво развлечение, татарите винаги носят със себе си лък, стрели и меч. Те са добри стрелци с лък, както от кон, така и от земята. Тези хора не използват нито злато, нито сребро, нито други монети и когато имат нужда от облекло и други необходими неща, те ги получават, като дават в замяна добитък. Там няма хляб, тъй като те нито орат, нито сеят. Главната им храна е месо, особено конско месо, което режат на малки късчета и лакомо ядат с шепи. Главното им питие е прокиснало кобилешко мляко, както казах по-горе. Ядат месото, седнали на земята с кръстосани крака; така сядат и когато се молят. Нямат нито изкуство, нито наука. Живеят крайно лениво, обичат да седят в кръг на големи тълпи сред полето и да размишляват или разговарят за празни работи.

Така продължихме пътуването си и една вечер, когато вече си почивахме, след като бяхме поставили стража, при нас дойдоха четирима конници, които ние сметнахме за разузнавачи и затова им взехме оръжието и ги вързахме. Когато ги разпитахме, те признаха, че са видели следи от много конници, но не и от камили, което значеше, че пред нас има скитници и разбойници. Тогава ние изпратихме известие за това на султана в Кайте, който веднага пристигна с 300 души и поиска да види четиримата подозрителни пленници, които ние веднага му предадохме. Той ги разпита тъй строго и така ги заплаши, че те признаха, че на три дена път от нас ни чака в засада един прокуден княз с 40 души, който смята да ни унищожи, и че те самите са от неговата дружина.

Като разбра, че разбойниците не са многобройни, султанът отдели 80 души добре въоръжени хора, които начело с един капитан да тръгнат с нас и да ни придружават по пътя. Сам султанът се завърна обратно, като взе със себе си четиримата разбойници. Войниците пътуваха с нас два дни, като изядоха голяма част от хранителните ни запаси. Те вървяха пред кервана и след като обикаляха четири часа из пущинаците, препуснаха към нас с най-голяма скорост, каквато бе по силите на конете им, и ни казаха, че са открили следи от коне недалеч от нас. Разбирайки, че скоро ще срещнем неприятели, те поискаха от нас да се приготвим. Същевременно те попитаха какво ще им дадем, за да продължат да ни придружават, защото, ако не ги задоволим, ще се върнат обратно. Ние им предложихме каквото смятахме за разумно, но те отхвърлиха предложението ни и искаха още. Понеже ние не се съгласихме да им дадем повече, те ни изоставиха и се върнаха при султана си, който (както ние предполагахме) беше осведомен за техния заговор. Три часа след като войниците си заминаха, което стана на 15 декември сутринта, ние забелязахме в далечината някакви конници, които се приближаваха към нас. Понеже си давахме сметка, че това са разбойници, ние се събрахме накуп — бяхме 40 души на брой, добре снабдени с оръжие и годни да се бият — и заедно казахме молитвите си, всеки според своята вяра; всички заявихме, че ще се бием и умрем заедно, и така се подготвихме за битката. Когато разбойниците дойдоха близо до нас, ние можахме да видим, че са 37 души на брой, добре въоръжени с лъкове, стрели и мечове, а капитанът им беше княз, изгонен от страната си. Те ни предложиха да се предадем, като казаха, че иначе ще бъдем избити. Ние обаче отказахме, след което те всички веднага започнаха да стрелят с лъковете си по пас и ние им отговорихме с ожесточена стрелба. Така битката продължи от сутринта до два часа през нощта, като много хора, коне и камили бяха ранени или убити от двете страни. Ако да не бяха четирите пищова, които аз и моите другари носехме и използвахме, те щяха да ни победят и избият, защото разбойниците бяха по-добре въоръжени, а също бяха и по-опитни стрелци. След като обаче ние убихме неколцина от тях и няколко от конете им с нашите пищови, те вече не смееха да се приближават толкова много. Поради това те предложиха примирие до идната сутрин, което ние приехме. Направихме си лагер на един хълм, нещо като крепост, като го заградихме отвсякъде с бали стока и вкарахме вътре конете и камилите си, за да ги запазим от стрели. Разбойниците също си направиха лагер на един хвърлей на стрела от нас, но те се настаниха между нас и водата, което беше много неудобно за нас, тъй като нито ние, нито камилите ни бяхме пили вода от два дни.

Когато мина полунощ, главатарят на разбойниците изпрати един свой човек до половината път между двата лагера да преговаря с нашия предводител. Пратеникът извика на висок глас, че князът иска от него да му предаде всички неверници (искаше да каже християни) в кервана заедно със стоките им и че ако постъпи така, князът ще го пусне да продължи спокойно пътя си, като запази стоката си. На това нашият керван-паша отговори, че при него няма християни, нито други чужденци освен двама турци, които са от тяхната вяра, но че той по-скоро ще умре, отколкото да ги предаде, че не се плашим от техните закани и че когато се разсъмне, ще им докаже това.

На сутринта след тази нощ ние отново се приготвихме за битка. Когато забелязаха това, разбойниците поискаха да се споразумеем, като им дадем откуп. Накратко казано, по-голямата част от нашите хора не желаеха да започват нова битка и понеже щяха малко да изгубят, а имаха и пропуск да преминат през тези земи, ние бяхме принудени да приемем предложението и да дадем на разбойниците по двадесет парчета от девет различни стоки, както и една камила, на която ги натоварихме. Щом получиха откупа, разбойниците тръгнаха из пустата степ, а ние продължихме пътя си.

На 23 декември пристигнахме в град Бухара, който се намира в Бактрия. Този град е разположен в най-ниската част на страната и е обграден с висок землен насип, в който има много врати. Разделен е на три части, от които две са на хана и третата е за търговците и пазарите. За всеки вид занаятчии и търговци има отделна махала и отделен пазар. Градът е много голям и повечето къщи са измазани с кал, но има също и много разкошни къщи, храмове и паметници, изградени от камък и със златна украса, както и бани, тъй изкусно построени и отоплявани, че подобни няма никъде другаде по света. През града тече една малка река, но водата й е много замърсена. Въпреки това там е забранено да се пие каквото и да било друго освен вода и кобилешко мляко. Който бъде заловен, че е престъпил закона, бива най-жестоко бит и шибан с камшици на откритите пазари. Има нарочно назначени чиновници, които имат право да влизат във всички къщи и да ги претърсват; ако намерят ракия, вино или медовина, чупят съдовете, разливат питието и най-жестоко наказват стопанина на къщата. Ако усетят по дъха на човека, че е пил, те, без да го разпитват, го отвеждат веднага и той не може да избегне наказанието.

Страната е била някога подчинена на персийците и населението говори персийски език, сега обаче е самостоятелно царство и води непрестанни войни с персийците поради верски различия, макар и двата народа да са мохамедански. Една причина за техните войни е, че персийците не бръснат мустаците си, а бухарците и другите татари ги бръснат, което персийците считат за голям грях.

Ханът на Бухара няма голяма власт, нито богатства; доходите му са малки и главно градът го издържа. Той взема всяко десето пени от всички стоки, които се продават там както от занаятчиите, така и от търговците, и от това народът много обеднява. Държи населението в пълно покорство и когато остане без пари, изпраща свои чиновници по дюкяните на търговците да вземат стоки, за да си плати дълговете, или им налага насила да му дадат пари в заем, както стана, когато трябваше да ми плати известна сума пари, които ми дължеше за 19 топа вълнен плат. Парите им са сребърни и медни; злато не използват. Имат само една сребърна монета, която е равна на 12 английски пени, а медните пари се наричат пули и 120 от тях са равни на 12 пени. По-често се плаща с медни монети, отколкото със сребро, чиято стойност ханът заповядва да се повиши или да се снижи всеки втори месец, за да извлече изгода за себе си.

Получих заповед да се явя пред хана, комуто представих писмата на руския император. Той ни прие най-любезно, угости ни в свое присъствие и разговаря с мен приятелски за силата на императора и на турския султан, а също и за нашите страни, закони и вяра. Поиска от нас да стреляме с пищовите си пред него и сам почна да се упражнява в стрелба. Но след всичкото това гостоприемство, преди да отпътувам, той се прояви като истински татарин: замина за война, а ми дължеше пари и не ми ги плати преди тръгването си. И макар че всъщност той заповяда да ми се плати, аз бях удовлетворен само отчасти, защото бях принуден да отбия от цената и противно на очакванията ми за част от нея трябваше да приема стоки, а не пари. Но от бедняк като него не можех да очаквам по-добро плащане; затова бях доволен, че ми плати дори така, и побързах да си замина.

Все пак аз трябва непременно да похваля и препоръчам този варварски хан, който веднага след като пристигнах в Бухара, щом научи за битката ни с разбойниците, изпрати сто добре въоръжени войници, като им заповяда строго да не се завръщат, преди да са избили или заловили казаните разбойници. Изпълнявайки тази заповед, те обикаляли из пустата степ, докато открили дружината на разбойниците, избили част от тях и макар че неколцина избягали, четирима били заловени и доведени при хана. Двама от пленниците бяха тежко ранени от нашите пищови по време на схватката. Ханът изпрати човек да ме повика да ги видя, след което заповяда за назидание на всички и четиримата да бъдат обесени пред вратите на двореца му, защото бяха благородници. И от възвърнатата стока една част ми бе предадена. Така получих истинско правосъдие от хана.

В град Бухара ежегодно се събират много търговци, които пътуват с големи кервани от околните страни — Индия, Персия, Русия и разни други, а в миналото и от Китай, когато за там можело да се пътува. Тези търговци обаче са толкова бедни и жалки, носят толкова малки количества стока и остават две-три години, докато я продадат, че няма надежда там да се върши добра търговия, която да си заслужава труда.

Главните стоки, които се докарват тук от гореказаните страни, са следните:

Индийците донасят тънки бели платна, които татарите навиват около главите си, както и всякакви други видове бели платове от вълна и памук, които служат за облекло; обаче злато, сребро, скъпоценни камъни и подправки не носят. Аз разпитах и разбрах, че търговията с тези неща се върши през океана и че пазарите, в които те се продават, са подчинени на португалците.

За споменатата страна Китай и за това, което научих за нея, мисля, че е най-добре да ви разкажа, когато се срещнем. Прекарах зимата в Бухара и се утешавах с това, че след много разпитване успях да изуча тамошната търговия, както и търговията на съседните страни. Щом настъпи годишното време, когато всички кервани тръгват на път, аз сметнах за добре и уместно да отпътувам и оттам да отида в Персия, за да проуча търговията в тази страна. Обаче напоследък бе започнала голяма война между персийския шах и татарските ханове, поради което пътищата бяха затворени. Един керван, който пътувал с разрешително, бил унищожен от скитници и разбойници, дошли от Индия и Персия. На десет дена път от Бухара керванът бил ограбен и мнозина от пътниците избити. От друга страна, имамът на Бухара, който има повече власт от хана, ми взе писмата на руския император, без които аз можех навсякъде да бъда взет в робство. По тези и разни други причини аз бях принуден да се върна пак към Каспийско море по същия път, по който бях дошъл. И така на 8 март 1559 година ние потеглихме от гореказания град Бухара с един керван от 600 камили. И ако не бяхме тръгнали тогава, аз и спътниците ми щяхме да се изложим на риск да изгубим стоките и живота си, тъй като десет дена след нашето заминаване ханът на Самарканд пристигнал с войска и обсадил казания град Бухара.

На 23 април пристигнахме отново на брега на Каспийско море, където намерихме нашия барк, с който бяхме дошли, но той вече нямаше нито котва, нито въжа, нито ветрила. Обаче ние носехме със себе си коноп и сами си изплетохме въжа; направихме си и ветрила от памучно платно. Стъкмихме барка, доколкото можахме, само че нямахме котва. Докато се мъчехме да направим котва от едно колело на кола, от Астрахан пристигна един барк с татари и руси, който имаше две котви, и те се съгласиха да ни продадат едната. И така, като се приготвихме за път, вдигнахме ветрила и отплавахме. Аз и двамата Джонсъновци бяхме и за капитан, и за моряци. С нас пътуваха казаните шестима посланици и двадесет и пет души руси, които дълго време били роби в Татария и до нашето пристигане нямали нито свободата, нито средствата да се приберат по домовете си; тези именно бивши роби гребяха, когато имаше нужда. И така, плавайки понякога край брега, понякога без да виждаме суша, на 13 май поради насрещен вятър хвърлихме котва на три левги от брега. Тогава ни връхлетя страшна буря, която трая 44 часа, и понеже сами си бяхме изплели котвеното въже, то се скъса и ние загубихме котвата си. Тъй като брегът беше от подветрената страна и нямахме лодка да си помогнем, ние вдигнахме ветрила, очаквайки всеки миг да ни сполети смърт. Но бог се погрижи за нас: корабът навлезе в едно тясно заливче с тинесто дъно, където остана невредим, и така се спасихме. Прекарахме известно време в голяма тревога, защото, макар да бяхме спасили живота си от опасностите на морето, знаехме, че ако баркът ни се бе разбил, ние щяхме да бъдем избити или взети в робство от местните хора, които живеят дивашки в степта като зверове, без къщи и жилища. И така, щом бурята утихна, ние излязохме от заливчето, отплавахме право към мястото, където се намирахме, когато се скъса въжето, и намерихме загубената котва; татарите много се чудеха как успяхме да направим това. Когато бяхме още в заливчето, бяхме си направили котва от колела на кола, които имахме на кораба, но щом намерихме котвата си, ние ги захвърлихме. Два дена след това откъм североизток ни връхлетя втора голяма буря. Баркът ни бе отнесен далеч навътре в морето и вълните бяха толкова големи, че с големи усилия едва успяхме да го спасим да не потъне. Най-после, когато времето се оправи, ние определихме местоположението си по слънцето и като разбрахме край кои брегове плаваме, достигнахме, както желаехме, устието на река Яик^[4], на което татарите се много зарадваха, защото се страхуваха, че можем да бъдем отнесени към бреговете на Персия, чийто народ е голям техен враг.

Забележете, че по време на нашето плаване на кораба се развяваше знамето с червения кръст на свети Георги за чест на християнския свят, нещо, което, предполагам, не се бе виждало никога дотогава в Каспийско море. През това пътуване ние преживяхме разни случки, но въпреки всичко на 28 май пристигнахме благополучно в Астрахан.

Колкото до търговията между Шемаха в Медия^[5] и Табрис с други градове в Персия, аз разпитах и разбрах, че тя е подобна на търговията в Татария — малка по размер и с малка печалба. Осведомиха ме, че главната търговия на Персия е със Сирия и през нея стоките се пренасят до Ливанското море^[6]. На 10 юни ние тръгнахме от Астрахан за Москва, като по заповед на императора към нашата дружина се присъединиха и сто стрелци, за да се осигури безопасно пътуване на татарските посланици и на мен. На 2 септември пристигнахме в град Москва и на по̀ следния ден аз се явих пред императора, целунах му ръка и му подарих една опашка от бяла китайска крава и един татарски тъпан. Тук засега прекъсвам писмото си и ви умолявам да проявите търпение към моя дълъг разказ, който поради разнообразното му съдържание не можах да направя по-кратък. Моля бога да подпомогне всичките ви начинания.