Майкъл Толбот
Холографската вселена (11)

Глава девета
Завръщане в митическото време

„Само човешките същества са стигнали до точка, в която те повече не знаят защо съществуват. Те не използват своя мозък и са забравили тайното знание на своето тяло, своите сетива или своите сънища. Те не използват познанието, което духът е вложил във всеки един от тях; дори не го съзнават, а се препъват слепешката по пътя към никъде — павирана магистрала, която те самите са проправили със сила и са направили гладка, така че да могат да се придвижват по-бързо към голямата празна дупка, която намират в края й, очакваща да ги погълне. Това е бърза удобна супермагистрала, но аз знам накъде води тя. Виждал съм я. Бил съм там в моите видения и затова тръпки ме побиват, като си помисля за нея.“

Шаманът от племето лакота Куция елен, „Куция елен — Търсачът на видения“

Накъде ще се развива холографският модел? Преди да проучим възможните отговори, ние бихме могли да поискаме да видим в какъв контекст е бил разглеждан въпросът преди. В тази книга аз обозначих холографската концепция като нова теория и това е вярно в смисъла, че тя за първи път бива представена в научен контекст. Но както видяхме, някои аспекти на тази теория вече са били загатнати в различни древни традиции. Те не са единствените такива загатвания, което е интригуващо, защото подсказва, че други също са намерили основание да видят вселената като холографска, или поне интуитивно да прозрат нейните холографски качества.

Например идеята на Бом, че вселената може да бъде разглеждана като съставена от два основни реда, неявният и проявеният, може да бъде открита в други традиции. Тибетските будисти наричат тези два аспекта пустота и непустота. Непустотата е реалността на видимите обекти. Пустотата, подобна на неявния ред, е месторождението на всички неща във вселената, които се изливат от нея в един „безкраен прилив“. Обаче само пустотата е реална, а всички обекти в обективния свят са илюзорни, съществуващи само поради непрестанния прилив между двата реда^[1].

На свой ред пустотата е описвана като „тънка, фина“, „неделима“ и „лишена от отличителни характеристики“. Тъй като е безшевна цялост, тя не може да бъде описвана с думи^[2]. По-точно дори непустотата не може да бъде описвана с думи, защото тя също е цялост, в която съзнание и материя и всички други неща са неразтворими и цели. Тук е заложен парадокс, защото въпреки своята илюзорна природа непустотата все пак съдържа „един безкрайно огромен комплекс от вселени“. А все пак нейните неделими свойства са винаги налични. Както тибетологът Джон Блофелд казва: „В една изградена по такъв начин вселена всичко прониква в и е проникнато от всичко друго; както пустотата, така и непустотата — частта е цялото.“^[3]

Тибетците са загатнали и някои от идеите на Прибрам. Според Миларепа, тибетски йогин от XI в. и най-почитаният от тибетските будистки светци, причината, поради която ние сме неспособни да възприемем пустотата пряко, е, че нашето подсъзнание (или както го нарича Миларепа „нашето «духовно съзнание») е твърде «обусловено» в своите възприятия. Тази обусловеност не само ни пречи да видим това, което той нарича «границата между съзнанието и материята», или това, което ние бихме нарекли царство на честотите, но също ни кара да формираме едно тяло за себе си, когато ние сме в междинното състояние между два живота и повече нямаме тяло. «В невидимата област на небесата […] илюзорният ум е големият виновник», пише Миларепа, който съветва своите ученици да практикуват «съвършено виждане и съзерцание», за да осъзнаят тази «Върховна Реалност».“^[4]

Дзенбудистите също признават върховната неделимост на реалността, а главната цел на дзен всъщност е да ни научи как да възприемем тази цялост. В своята книга „Игрите, които дзен учителите играят“ и с думи, които биха могли да бъдат взети направо от съчиненията на Бом, Робърт Сол и Одри Кар казват: „Да бъркаме неделимата природа на реалността с понятийните категории на езика е основното невежество, от което дзен се стреми да ни освободи. Крайните отговори на битието не могат да бъдат открити в интелектуалните понятия и философии, колкото и изтънчени и усложнени да са те, а по-скоро на едно равнище на пряко непонятийно възприятие [на реалността].“^[5]

Индусите наричат това равнище на реалността Брахман^[6]. Брахман е безформен, но е източникът на всички форми във видимата реалност, които се появяват от него и след това се забулват обратно в един безкраен поток^[7]. Подобно на Бом, който казва, че неявният ред може също толкова лесно да бъде наречен дух, индусите понякога персонифицират това равнище на реалността и казват, че то е съставено от чисто съзнание. Така съзнанието е не само една по-фина форма на материята, но то е по-фундаментално от материята — в индуската космогония материята възниква от съзнанието, а не обратното. Или както е казано във Ведите, физическият свят добива съществуването си чрез „забулване“ и „проектиране“ на силите на съзнанието^[8].

Тъй като материалната вселена е само една вторично породена реалност, едно творение на забуленото съзнание, индусите казват, че тя е преходна и нереална, или мая. Както пише в „Шветашватара-упанишад“: „Човек трябва да знае, че Природата е илюзия (мая), а Брахман е творецът на илюзията. Целият този свят е изпълнен със същества, които са части от него.“^[9] По същия начин „Кена-упанишад“ казва, че Брахман е тайнствено нещо, „което променя формата си във всеки момент от човек до стръкче трева“^[10].

Тъй като всичко се разбулва от неподлежащата на редуциране цялост на Брахман, светът е също безшевно цяло, казват индусите, и отново мая е тази, която ни пречи да разберем, че в крайна сметка няма такова нещо като отделеност. „Мая разделя единното съзнание, така че обектът се вижда като различен от Аза и след това се разцепва на многобройни обекти във вселената“, казва изследователят на Ведите сър Джон Уудроф. „А такава обектност има, докато съзнанието [на човечеството] е забулено или свито. Но в най-крайната основа на възприятието разклоняването изчезва, защото в него са, в недиференцираната маса, съзерцателят, съзерцаваното и съзерцанието.“^[11]

Същата концепция може да се срещне и в иудейската мисъл. Според кабалистичната традиция „цялото сътворение е една илюзорна проекция на трансценденталните аспекти на Бог“, казва Лео Шая, шведски експерт по Кабала. Обаче въпреки своята илюзорна природа, то не е пълно нищо, „защото всяко отражение на реалността, дори отдалечено, откъслечно и преходно, неизбежно притежава нещо от своята причина.“^[12] Идеята, че сътворението е задвижено от Бога на Битието е една илюзия, отразена в еврейския език, защото както Зохар, един кабалистичен коментар на Тора от XIII в. и най-известният от езотеричните иудейски текстове, отбелязва, глаголът баро, „сътворявам“, съдържа в себе си представата за „сътворяване на илюзия“.^[13]

Има много холографски понятия и в шаманското мислене. Хавайските кахуни казват, че всичко във вселената е безкрайно взаимосвързано и че тази взаимосвързаност може винаги да бъде мислена като една паяжина. Шаманът, признавайки взаимосвързаността на всички неща, вижда себе си като центърът на тази паяжина и по такъв начин в състояние да повлияе на всяка друга част на вселената (интересно е да отбележим, че понятието мая също често се оприличава на паяжина в индуското мислене).^[14]

Подобно на Бом, който казва, че съзнанието винаги има за свой източник неявното, аборигените вярват, че истинският източник на ума е в трансцендентната реалност на митическото време. Нормалните хора не разбират това и смятат, че тяхното съзнание е в телата им. Обаче шаманите знаят, че това не е вярно и ето защо те са в състояние да осъществяват контакти с фините равнища на реалността^[15].

Хората от племето догони в Судан също вярват, че физическият свят е продуктът на едно по-дълбоко и по-фундаментално равнище на реалността и че той постоянно изтича и след това отново се влива в този по-първичен аспект на битието. Както един възрастен догон го описва: „Да изтеглиш и след това да върнеш изтегленото — това е животът на света.“^[16]

Всъщност идеята за неявното и явното може да бъде открита на практика във всички шамански традиции. Както казва Дъглас Шарън в книгата си „Магьосникът на четирите вятъра: една шаманска история“: „Вероятно централното понятие на шаманизма навсякъде по света е представата, че в основата на всичките видими форми в света, одушевени и неодушевени, стои една жизнена същност, от която те възникват и чрез която те са подхранвани. В края на краищата всичко се връща в това неизразимо, мистериозно, безлично неизвестно.“^[17]

Свещта и лазерът

Определено едно от най-очарователните свойства на холографската фотоплака е нелокалният начин, по който образът е разпределен по нейната повърхност. Както видяхме, Бом смята, че самата вселена е също организирана по този начин и използва мисловен експеримент с една риба и два телевизионни монитора, за да обясни защо смята, че вселената е нелокална по същия начин. Многобройни древни мислители също изглежда са разпознавали, или поне интуитивно долавяли, този аспект на реалността. Суфиите от XII в. обобщават това просто чрез изречението, че „макрокосмосът е микрокосмосът“, своего рода по-ранна версия на представата на Блейк, който вижда света в зрънце пясък^[18]. Гръцките философи Анаксимен от Милет, Хераклит и Платон; древните гностици, предхристиянският иудейски философ Фило Иудеус и средновековният еврейски философ Маймонидес — всички те възприемат и използват идеята за макрокосмоса-микрокосмоса.

След едно шаманско видение на по-фините равнища на реалността полумитичният древноегипетски пророк Хермес Трисмегист използва една леко по-различна фраза и казва, че един от главните ключове към познанието е разбирането, че „отвън е като отвътре; малкото е като голямото“^[19]. Средновековните алхимици, на които Хермес Трисмегист става един вид светец-покровител, дестилират това гледище в мотото „както горе, така долу“. Като говори за същата идея макрокосмосът — равен на микрокосмоса индуската „Вишвасара-тантра“ използва донякъде по-груби изразни средства и казва просто: „Каквото е тук, то е навсякъде.“^[20]

Лечителят от племето на оглала сиуксите Черния лос придава един дори още по-нелокален оттенък на същото понятие. Докато е на връх Харни в Черните хълмове, той има едно „велико видение“, по време на което „видях повече от онова, което мога да разкажа, и разбрах повече, отколкото видях; защото аз видях по един свещен начин формите на всички неща в духа и формата на всички форми, както те трябва да живеят заедно като едно същество“. Едно от най-задълбочените разбирания, до които той достига след тази среща с неизразимото е, че връх Харни е центърът на света. Обаче това не се отнася само за връх Харни, защото както казва Черния лос: „Навсякъде е центърът на света.“^[21] Повече от двадесет и пет века преди него гръцкият философ Емпедокъл се докосва леко до същата свещена другост и пише, че „Бог е кръг, чийто център е навсякъде, а периферията му — никъде“^[22].

Незадоволени от простите думи, някои древни мислители прибягват до още по-разработени аналогии в опит да предадат холографските свойства на реалността. За тази цел авторът на индуската „Аватамсака-сутра“ оприличава вселената на една легендарна мрежа от перли, за които се казва, че са окачени над двореца на бог Индра и са „така подредени, че ако разглеждате една [перла], вие виждате всички други, отразени в нея“. Както обяснява авторът на сутрата: „По същия начин всеки обект в света е не просто самият той, но включва в себе си всеки друг обект и, всъщност, е всичко друго.“^[23]

Фадзан, основателят на будистката школа Хуайен през VII в., използва една забележително сходна аналогия, когато се опитва да предаде върховната взаимосвързаност и взаимопроникнатост на всички неща. Фадзан, който твърди, че целият космос е неявен във всяка от своите части (и който също смята, че всяка точка в космоса е неговият център), оприличава вселената на една многоизмерна мрежа от скъпоценни камъни, като всеки един отразява другия до безкрайност^[24].

Когато императрица У заявява, че тя не разбира какво има предвид Фадзан с този образ и го моли за по-нататъшно изясняване, той окачва една свещ в средата на стая, пълна с огледала. Това, казва Фадзан на императрица У, представя отношението на Едното към Многото. След това той взема един полиран кристал и го поставя в центъра на стаята, така че той да отразява всичко около него. Това, казва той, показва отношението на многото към Едното. Обаче, подобно на Бом, който подчертава, че вселената не е просто една холограма, а холодвижение, Фадзан подчертава, че този модел е статичен и не отразява динамизма и постоянното движение на космическата взаимозависимост и взаимообусловеност между всички неща във вселената^[25].

Накратко, дълго преди изобретяването на холограмата многобройни мислители вече са надзърнали в нелокалната организация на вселената и са достигнали по свой собствен неповторим начин до изразяване на това прозрение. Заслужава да се отбележи, че тези опити, груби, както може би изглеждат на тези от нас, които са по-технологично изтънчени, могат да бъдат далеч по-важни, отколкото ние осъзнаваме. Например изглежда, че немският математик и философ от XVII в. Лайбниц е бил запознат с будистката школа Хуайен. Някои твърдят, че именно затова той вижда вселената като съставена от фундаментални единици, които той нарича „монади“, всяка от които съдържа отражение на цялата вселена. Важното в случая е, че Лайбниц също дарява света с интегралното смятане, а именно това интегрално смятане дава възможност на Денис Габор да изобрети холограмата.

Бъдещето на холографската идея

И така една древна идея, идея, която изглежда намира някакъв израз в действително всички философски и метафизически традиции, описва пълен кръг. Но ако тези древни разбирания могат да доведат до изобретяването на холограмата, а изобретяването на холограмата може да доведе до формулировката на Бом и Прибрам на холографския модел, до какви нови развития и открития би могъл да доведе холографският модел? Вече се очертават още възможности на хоризонта.

 

Холофоничен звук

Като използва холографския модел на Прибрам, аржентинският физиолог Хуго Дзукарели напоследък разработи една нова записваща техника, която позволява да се запише нещо равнозначно на холограма, само че от звук, вместо от светлина. Дзукарели основава своята техника на любопитния факт, че човешките уши всъщност излъчват звук. Като разбира, че тези пораждани по естествен път звуци са аудиоеквивалентът на „референтния лазер“, използван за възсъздаване на даден холографски образ, той ги използва като основата за един революционно нов вид записваща техника, която възпроизвежда звуци, които са още по-реалистични и триизмерни, отколкото тези при стерео процеса. Той нарича този нов вид звук „холофоничен звук“^[26].

След като изслушал един от холофоничните записи на Дзукарели, репортер от лондонския „Таймс“ писа наскоро: „Аз поглеждах крадешком към успокояващите цифри върху моя часовник, за да се уверя къде съм. Хора се приближаваха към мен изотзад, където аз знаех, че има само стена… Към края на седемте минути аз добих впечатлението за фигури, въплъщението на звуковете върху лентата. Това беше многоизмерна «картина», създадена от звук.“^[27]

Тъй като техниката на Дзукарели се основава върху холографския начин за обработване на звука от самия мозък, изглежда, че тя толкова успешно заблуждава ухото, както светлинните холограми окото. В резултат слушателите често движат краката си, когато чуят запис на някой ходещ пред тях, и помръдват главите си, когато звукът наподобява драсната клечка кибрит твърде близо до лицето им (някои твърдят, че дори усещат мириса на клечката кибрит). Забележително, защото един холографски запис няма нищо общо с конвенционалния стереофоничен звук, той поддържа своята страхотна триизмерност, дори когато човек слуша само през едната слушалка. Холографските принципи изглежда обясняват и защо хора, които са глухи с едното ухо, могат все пак да локализират източника на звук, без да движат главата си.

Много от големите записващи музиканти, включително Пол Маккартни, Питър Гейбриъл и Вангелис, са отправили запитвания до Дзукарели за неговия процес, но поради патентни съображения той все още не е разкрил необходимата за пълно разбиране на неговата техника информация^[28].

 

Неразрешени загадки в химията

Химикът Иля Пригожин наскоро отбеляза, че идеята на Бом за имплицитно-експлицитния ред може да подпомогне обясняването на някои аномални феномени в химията. В науката от много време се смята, че един от най-абсолютните закони във вселената е, че нещата винаги се стремят към все по-голям безпорядък. Ако пуснете един стерео радиокасетофон от Емпайър стейт билдинг, когато се удари в улицата при падането, той няма да стане по-подреден и да се превърне във видео. Той става по-безпорядъчен и се превръща в купчина натрошени парчета.

Пригожин открива, че това не се отнася за всички неща във вселената. Той отбелязва, че когато се смесят заедно, някои химикали развиват една по-голяма подреденост, а не по-голяма безпорядъчност. Той нарича тези спонтанно появяващи се подредени системи „дисипативни структури“ и печели Нобелова награда за разкриването на техните загадки. Но как е възможно една нова и по-сложна система да се пръкне ей така от небитието? Иначе казано, откъде се появяват дисипативните структури? Пригожин и други предполагат, че те съвсем не се материализират от нищото, а са показател за едно по-дълбоко равнище на ред във вселената, доказателство за това, че неявните аспекти на реалността са станали явни^[29].

Ако това е вярно, то може да има далеч простиращи се последствия и, между другото, води до по-дълбоко разбиране на това, как новите равнища на сложност — примерно нагласи и нови схеми на поведение — се появяват в човешкото съзнание и дори как най-интригуващата сложност и заплетеност, самият живот, се появява върху земята няколко милиарда години по-рано.

 

Нови видове компютри

Холографският модел на мозъка напоследък беше разширен към света на компютрите. В миналото компютърните специалисти мислеха, че най-добрият начин да се изгради по-добър компютър е просто да се направи по-голям компютър. Но през последните пет-шест години се оформи нова стратегия и вместо да изграждат единични монолитни машини, някои започнаха да свързват множество малки компютри заедно в „невронни мрежи“, които повече наподобяват биологичната структура на човешкия мозък. Напоследък Маркъс С. Коен, компютърен специалист в щатския университет на Ню Мексико, посочи, че процесорите, които се основават на интерфериращи светлинни вълни, преминаващи през „сложни многослойни холографски решетки“, могат да предоставят един още по-добър аналог на мозъчната невронна структура^[30]. По същия начин физикът Дана 3. Андерсън от Колорадския университет в последно време показа как холографски решетки могат да бъдат използвани за изграждане на „оптична памет“, която демонстрира асоциативно припомняне^[31]. Колкото и вълнуващи да са тези развития, те са все още по-изтънчени варианти на механистичния подход към разбиране на вселената, напредъци, които имат място само в границите на материалистичната рамка на реалността. Но както ние видяхме, най-изключителното твърдение на холографската идея е, че материалността на вселената е може би една илюзия, а физическата реалност е може би само малка част от едни необятен и одушевен нефизически космос. Ако това е вярно, какво следва от него за бъдещето? Как да започнем наистина да проникваме в загадките на тези по-фини измерения?

Необходимостта от основно преструктуриране на науката

В наше време един от най-добрите инструменти, които ние използваме за изследване на непознатите аспекти на реалността, е науката. И все пак, когато дойде време за обясняване на психичните и духовните измерения на човешкия опит, науката в основни линии непрекъснато се проваля. Очевидно, ако науката иска да постигне напредък в тези области, необходимо е тя да претърпи основно преструктуриране, но какво по-конкретно би могло да включва то?

Очевидно първата и най-необходима стъпка е да се приеме съществуването на психични и духовни феномени. Уилис Харман, президентът на Института за духовни науки и бивш старши научен сътрудник в Станфордския международен изследователски институт, смята това приемане за решително важно не само за науката, но и за оцеляването на човешката цивилизация. Освен това Харман, който е писал много за необходимостта от основно реформиране на науката, е изумен, че това приемане все още не е настъпило. „Защо ние не приемем, че всеки клас преживявания или феномени, които са били регистрирани и съобщавани в течение на вековете и в различни култури, имат валидност, която не може да бъде отречена?“, казва той^[32].

Както споменахме, поне част от причината е отдавнашното предубеждение, което западната наука има срещу такива феномени, но проблемът не е толкова прост. Да вземем например спомените за минали животи на хора, поставени под хипноза. Дали това са действителни спомени за минали животи, или не, все още предстои да бъде доказвано, но си остава факт, че човешкото несъзнавано има естествена склонност към пораждане най-малкото на привидни спомени от предишни прераждания. В общи линии, придържащата се към общоприетото психиатрична общност пренебрегва този факт. Защо?

На пръв поглед отговорът е, защото повечето психиатри не вярват в такива неща, но нещата не стоят непременно по този начин. Психиатърът от Флорида Брайън Л. Уейс, завършил Йейлския факултет по медицина и понастоящем водещ психиатър в медицинския център „Маунт Синай“ в Маями, казва, че от момента на публикуването на неговия бестселър „Много животи, много учители“ през 1988 г. — в която той разказва как се е превърнал от скептик в привърженик на прераждането, след като един от неговите пациенти започва да говори спонтанно за своите животи, докато е под хипноза — той бил засипан с писма и телефонни обаждания от психиатри, които му казват, че те също са тайни привърженици. „Аз мисля, че това е само върхът на айсберга — казва Уейс. — Има психиатри, които ми пишат, че те практикуват регресивна терапия от десет-двадесет години насам в частните си кабинети, и «моля те не казвай на никого, но…». Мнозина са благоразположени към нея, но не искат да го заявят.“^[33]

По същия начин, когато в един скорошен разговор с Уитън го запитах дали смята, че прераждането ще става все по-приеман научен факт, той отговори: „Аз мисля, че то вече е. Моят опит показва, че ако учените са прочели литературата по въпроса, те вярват в прераждането. Данните са просто толкова убедителни, че действително е най-естественото да се появи интелектуално одобрение и съгласие.“^[34]

Мненията на Уейс и Уитън изглежда са породени от един скорошен обзор на психичните феномени. След като биват уверени, че техните отговори ще останат анонимни, 58% от 228 психиатри, които отговарят (мнозина от тях са ръководители на катедри и декани на медицински факултети), казват, че според тях „едно разбиране на екстрасензорните феномени“ е важно за бъдещите дипломанти по психиатрия! 44% признават вярата си, че екстрасензорните фактори са важни в лечебния процес^[35].

Така изглежда, че страхът от осмиване може би е също толкова, ако не и по-голям препъникамък от неверието за подтикването на научната върхушка към това да започне да разглежда екстрасензорните изследвания с дължимата сериозност. Необходими ни са повече проправящи пъртина хора като Уейс и Уитън (и десетки хиляди други смели изследователи, чиито работи бяха обсъждани в тази книга), за да станат публични техните лични убеждения и открития. Накратко, необходим ни е парапсихологичен еквивалент на една Роза Паркс^[36].

Друг признак, който трябва да бъде част от преструктурирането на науката, е разширяването на дефиницията за това, какво съставлява едно научно доказателство. Екстрасензорните и духовните феномени са играли значима роля в човешката история и са спомогнали за оформяне на някои от най-фундаменталните аспекти на нашата култура. Но тъй като не е лесно да бъдат уловени и изследвани в лабораторна среда, науката е склонна да ги пренебрегва.

Още по-лошо е, че когато те са изследвани, често пъти най-маловажните аспекти на феномените са изолирани и каталогизирани. Например едно от няколкото открития относно извънтелесните пътешествия, смятани за валидни в научен смисъл, е, че мозъчните вълни се променят, когато извънтелесният пътешественик напусне тялото. И все пак, когато човек чете отчети като тези на Монро, той разбира, че ако тези преживявания са реални, те обхващат открития, които биха могли да имат толкова огромно въздействие върху човешката история, колкото откриването на Новия свят от Колумб или изобретяването на атомната бомба. Действително хора, които са наблюдавали работата на наистина талантливи ясновидци, незабавно разбират, че те са станали свидетели на нещо далеч по-дълбоко, отколкото е предадено в сухата статистика на Р. Х. и Луиз Райн.

С това не искам да кажа, че работата на Райн не е важна. Но когато огромен брой хора започват да съобщават за едни и същи преживявания, техните разкази за случките също трябва да бъдат разглеждани като важни данни. Те не трябва да бъдат отхвърляни просто защото не могат да бъдат документирани толкова строго, колкото други и често пъти по-малко значими признаци на един и същи феномен. Както казва Стивънсън: „Аз смятам, че е по-добре да се изучи вероятното за важните неща, отколкото сигурното за маловажните.“^[37]

Заслужава да се отбележи, че това правило вече е приложено към други по-приемливи природни явления. Идеята, че вселената започва от единична, първична експлозия, или Големият взрив, се приема без въпроси от повечето учени. А това е странно, защото въпреки наличието на убедителни доказателства, които ни карат да вярваме, че наистина е било така, никой никога не е доказал, че това е вярно. От друга страна, ако един изучаващ преживяванията на прага на смъртта психолог трябва да заяви категорично, че сферата, в която пътешествениците от светлина достигат по време на техните преживявания на прага на смъртта, е едно действително друго измерение на реалността, психологът ще бъде атакуван, че твърди неща, които не могат да бъдат доказани. А това е странно, защото има също толкова убедителни причини да смятаме, че това е вярно. С други думи, науката вече приема това, което е вероятно за най-важните въпроси, ако тези въпроси попадат в категорията на „модните неща за вярване“, но не и ако те влизат в категорията на „немодните неща за вярване“. Този двоен стандарт трябва да бъде премахнат преди науката да е в състояние да започне да прави значими пробиви в изследването на екстрасензорните и духовните феномени.

Най-решително от всичко науката трябва да замени своята влюбеност в обективността — представата, че най-добрият начин да се изследва природата е да бъдеш отчужден, аналитичен и безпристрастно обективен — с един подход, който включва по-голямо съучастие. Важността на тази смяна е подчертавана от мнозина изследователи, включително Харман. Свидетелства за тази необходимост многократно бяха привеждани в настоящата книга. Във вселена, в която съзнанието на физика влияе върху реалността на една елементарна частица, нагласата на лекаря влияе върху това дали някое плацебо работи или не, умът на експериментатора влияе върху начина, по който работи дадена машина, а имагиналното може да се излива във физическа реалност, ние не можем повече да претендираме, че сме отделени от това, което изследваме. В една холографска и омниктивна вселена, вселена, в която всички неща са част от един безшевен континуум, строгата обективност вече не е възможна.

Това е особено вярно, когато изследваме психични и духовни феномени и изглежда затова някои лаборатории са в състояние да постигнат впечатляващи резултати, когато правят експерименти за непряко дистанционно виждане, а други се провалят безславно. Всъщност някои изследователи в паранормалното поле вече са сменили подхода си от строго обективен към по-съучастнически. Например Валери Хънт открива, че нейните експериментални резултати се влияят от присъствието на хора, които са пили алкохол, и затова не допуска такива хора в лабораторията си, докато прави измервания. В същия дух руските парапсихолози Дубров и Пушкин откриват, че те по-успешно дублират резултатите на други парапсихолози, ако хипнотизират всички от участниците в експеримента. Изглежда, че хипнозата премахва интерференцията, причинявана от съзнателните мисли и вярвания на участниците и помага да се получат „по-чисти“ резултати^[38]. Макар подобни практики може би изглеждат крайно странни за нас сега, те може би ще станат стандартни действащи процедури, когато науката разкрие още тайни на холографската вселена.

Едно изместване от обективност към съучастничество (партиципативност) с най-голяма сигурност ще повлияе върху ролята на учения. Тъй като става все по-очевидно, че именно преживяването на наблюдаваното е важно, а не просто актът на наблюдаване, логично е да се допусне, че учените на свой ред ще разглеждат себе си все по-малко като наблюдатели и все повече като преживяващи. Както казва Хартман: „Готовността да бъде преобразен е същностна характеристика на един съучастващ учен.“^[39]

Освен това има данни, че някаква подобна трансформация в малък мащаб вече е настъпила. Например вместо просто да наблюдава какво се случва на хората от племето конибо, след като те консумират виното на душата аяуаска, Харнър сам приема халюциногена. Очевидно е, че не всички антрополози биха били готови да поемат такъв риск, но е ясно също, че като става съучастник, вместо просто наблюдател, той е бил в състояние да научи много повече, отколкото би могъл, ако седеше отстрани и просто си водеше бележки.

Успехът на Харнър показва, че вместо просто да интервюираме извънтелесни пътешественици, хора с преживявания на прага на смъртта и други пътешественици във фините сфери, съучастващите учени на бъдещето ще трябва да изобретят методи да отидат там сами. Изследователите на осъзнатите сънища вече са изследвали и докладвали своите преживявания по време на осъзнатите си сънища. Други могат да развият различни и все по-нови техники за изследване на духовните измерения. Например, макар да не е учен в най-строгия смисъл на думата, Монро е разработил записи на специални ритмични звуци, които според него улесняват извънтелесните преживявания. Той открива също изследователски център, наречен Монро институт за приложни науки, в планините Блу Ридж и твърди, че е обучил стотици хора да правят същите извънтелесни пътешествия, каквито самият той е правил. Дали такива развития са предвестници на бъдещето, предугаждания на едно време, когато не само астронавти, но и „психонавти“ ще станат героите, които гледаме по вечерните новини?

Еволюционен натиск към развитие на по-висше съзнание

Науката може би не трябва да бъде единствената сила, която ни предлага проход към страната на никъде. В своята книга Курс към Омега Ринг отбелязва, че са налице убедителни данни за увеличаване на случаите на ППС. Както видяхме, в племенните култури, хората с ППС често пъти така се преобразяват, че стават шамани. Модерните пътешественици в отвъдното също духовно се преобразяват, като се изменят от своите пред-ППС личности към по-любящи, състрадателни и дори по-надарени със свръхсетивни способности хора. От това Ринг заключава, че може би ние сме свидетели на шаманизирането на съвременното човечество^[40]. Но ако това е така, защо ППС се увеличават? Ринг смята, че отговорът е колкото прост, толкова и дълбок — ние сме свидетели на един еволюционен натиск към развитие на по-висше съзнание за цялото човечество.

И ППС може би не е единственият преобразяващ феномен, който избликва от колективната човешка душа. Гроссо смята, че увеличаванията на виденията на Дева Мария през последния век също има еволюционни последствия. По подобен начин много изследователи, включително Рашке и Вале, са на мнение, че взривът от наблюдения на НЛО през последните няколко десетилетия има еволюционно значение. Няколко изследователи, включително Ринг, отбелязват, че срещите с НЛО действително наподобяват шамански посвещения и са може би още едно доказателство за шаманизирането на съвременното човечество. Стрийбър е съгласен с тази теза. „Аз мисля да е съвсем очевидно, че дали [НЛО феноменът е предизвикван] от някой или [се случва] по естествен начин, ние си имаме работа с експоненциален скок от един биологичен вид към друг. Подозирам, че това, което наблюдаваме, е процесът на еволюцията в действие.“^[41]

Ако подобни размишления са верни, каква е целта на тази еволюционна трансформация? Два отговора изглеждат възможни. Множество древни традиции говорят за време, когато холограмата на физическата реалност е била много по-пластична, отколкото е днес, много по-подобна на аморфната и флуидна реалност на задгробното измерение. Например австралийските аборигени казват, че е имало време, когато целият свят е бил време на сънища. Едгар Кейси повтаря това твърдение и заявява, че земята е имала „отначало просто природата на мислоформи или визуализация, създавани чрез самоизтласкването им по какъвто си искат начин […]. След това материалността като такава навлиза в земята, чрез самоизтласкването на Духа в материя.“^[42]

Аборигените твърдят, че ще дойде ден, когато земята ще се завърне в митическото време, времето на сънищата. В духа на чистата спекулация можем да се запитаме дали, ако все повече се научаваме да управляваме холограмата на реалността, ние ще видим осъществяването на това пророчество. Когато станем по-вещи в боравенето с това, което Джен и Дън наричат интерфейсът между съзнанието и неговата среда, дали ще е възможно за нас да преживеем една реалност, която отново е станала мека, ковка, податлива на обработка? Ако това е вярно, ние трябва да научим повече от това, което сега знаем за безопасното боравене с такава пластична среда, а може би това е една от целите на еволюционните процеси, които изглежда се разбулват, разгръщат в нашата среда.

Множество древни традиции твърдят също, че човечеството не води началото си от Земята и че нашият истински дом е в Бог, или най-малкото в една нефизическа и по-райска сфера на чистия дух. Има например един индуски мит, че човешкото съзнание започва като вълна, която решава да напусне океана на „съзнанието като такова, безвременно, безпространствено, безкрайно и вечно“^[43]. Когато се пробужда, то забравя, че е било част от този безкраен океан и смята себе си за отделено и изолирано. Лойи твърди, че изгонването на Адам и Ева от Едемската градина може би също е версия на този мит, древен спомен за това как човешкото съзнание, някъде в своето безкрайно и неразгадаемо минало, оставя своя дом в неявния ред и забравя, че то е било част от космическата цялост на всички неща^[44]. Според този възглед земята е вид място за забавление, „в което човек е свободен да се наслаждава на всички удоволствия на плътта, при условие, че разбира, че той е холографска прожекция на едно… по-организирано пространствено измерение“^[45].

Ако това е вярно, еволюционните огньове, които са започнали да проблясват и танцуват из колективната ни психика, могат да бъдат нашият зов за събуждане, сигналът на тръбата, който ни информира, че нашият истински дом е някъде другаде и ние можем да се завърнем там, ако желаем. Според Стрийбър именно затова НЛО са тук: „Аз мисля, че те вероятно акушират нашето раждане в нефизическия свят — който е мястото, откъдето те са се появили. Впечатлението ми е, че физическият свят е само малък пример в много по-голям контекст и че реалността първоначално се е разгърнала по един нефизически начин. Аз не мисля, че физическата реалност е първичният източник на съществуването. Мисля, че битието, като съзнание, вероятно предшества физическото.“^[46]

Писателят Терънс Маккена, друг дългогодишен поддръжник на холографския модел, е на същото мнение: „Както изглежда, от времето на осъзнаването на съществуването на душата до вземането на решения за апокалиптичния потенциал има приблизително петдесет хиляди години. Сега ние, без никакво съмнение, сме в последните исторически секунди на тази криза — криза, която включва края на историята, нашето отпътуване от планетата, [и] триумфът над смъртта. Ние сме всъщност на финалната права към най-дълбокото събитие, което може да се случи на една планетарна екология — освобождаването на живота от мрачния пашкул на материята.“^[47]

Това, разбира се, са само спекулации. Но дали ние сме на прага на един преход, както твърдят Стрийбър и Маккена, или този повратен момент е все още по някакъв начин напред в бъдещето, очевидно е, че ние следваме някаква писта на духовна еволюция. Предвид холографската природа на вселената, очевидно е също, че поне нещо като горните две възможности ни очакват някъде и някога.

И за да не би да бъдем изкушени да приемем, че свободата от физическото е краят на човешката еволюция, има данни, че по-пластичната и имагинална сфера на отвъдния свят също е просто трамплин. Например Сведенборг казва, че отвъд небето той е посетил друго небе, толкова бляскаво и безформено за неговите възприятия, че му изглеждало само като „поток от светлина“^[48]. Хората с ППС също понякога описват тези още по-неразгадаеми и неуловими сфери. „Има множество висши планове и за да се върнете в Бога, за да достигнете плана, където обитава неговият дух, вие трябва да захвърляте вашата дреха всеки път, когато вашият дух е наистина свободен — казва един от участниците в експеримента на Уитън. — Учебният процес никога не спира […]. Понякога ни се позволява да надзърнем в по-висши планове — всеки е по-светъл и по-ярък от предишния.“^[49]

За някои може би е стряскащо, че реалността изглежда става все по-подобна на честоти, колкото човек прониква по-дълбоко в неявния ред. И това е разбираемо. Очевидно е, че ние сме все още деца, на които е потребна сигурността на книжка за оцветяване, все още не сме готови да рисуваме без форми и без линии, които да насочват нашите непохватни ръце. Да се гмурнем в Сведенборговата сфера на течащата светлина би било равнозначно да се гмурнем в една напълно течна ЛСД халюцинация. А ние не сме все още достатъчно зрели или нямаме достатъчен контрол над нашите емоции, нагласи и вярвания, за да се справим с чудовищата, които нашата психика ще създаде за нас самите тук.

Но може би това е така, защото се учим как да се справяме с малки дози омниктивност тук, под формата на относително ограничени сблъсъци с имагиналното, за които НЛО и други подобни експерименти ни дават възможност.

И може би затова съществата от светлина ни казват отново и отново, че целта на живота е да се учим.

Ние действително сме в едно шаманско пътешествие, просто деца, които се борят да станат техници на свещеното. Ние се учим как да се справяме с пластичността, която е част и дял от една вселена, в която ум и реалност са континуум, а в това пътешествие една поука изпъква над всички останали. Докато безформеността и спиращата дъха свобода на отвъдното си остават плашещи за нас, ние ще продължаваме да сънуваме една холограма за нас, която е удобно твърда, солидна и добре определена.

Но трябва винаги да взимаме под внимание предупреждението на Бом, че понятийните категории, които ние използваме, за да правим морфологичен разбор на вселената, са създадени от нас самите. Те не съществуват „извън нас“, защото „извън нас“ е само неделимата цялостност. Брахман. И когато ние надраснем всеки комплект от понятийни категории, трябва винаги да бъдем подготвени да се придвижваме, да напредваме от едно състояние на душата към друго, както казва Шри Ауробиндо, и от озарение към озарение. За това нашата цел изглежда е толкова проста, колкото и безкрайна.

Както казват аборигените, ние просто се учим как да оцеляваме във вечността и безкрайността.