Майкъл Толбот
Холографската вселена (9)

Глава седма
Време от съзнание

„Домът на ума, както и на всички неща, е неявният ред. На това равнище, което е основното изпълнено с материя пространство за цялата проявена вселена, не съществува линейно време. Неявната област е атемпорална — моментите не са подредени заедно един до друг като мъниста на конец.“

Лари Доси, „Оздравяване на душата“

Когато човекът се втренчил в пространството, стаята, в която бил, станала призрачна и прозрачна и на нейно място се материализирала сцена от далечното минало. Внезапно той се озовал в двора на някакъв палат, а пред него стояла млада, много красива жена с мургава кожа. Той могъл да види златната огърлица около шията й, нейните китки и глезени, бялата й прозираща дреха и черната й сплетена коса, събрана царствено под висока квадратна тиара. Щом я погледнал, в ума му потекла информация за нейното минало. Той узнал, че е египтянка, дъщерята на принц, но не на фараон. Тя била омъжена. Съпругът й бил слаб и строен, с коса, сплетена на многобройни плитчици, които се спускат от двете страни на лицето му.

Човекът можел също да се придвижва бързо напред през сцената, преминавайки през живота на жената като че ли той бил просто филм. Видял, че тя е починала при раждане. Наблюдавал етапите в дългата и сложна процедура на нейното балсамиране, погребалната процесия, ритуалите, които съпровождат поставянето й в саркофага, а когато свършил, образите избледнели и стаята отново застанала пред погледа му.

Името на този човек е Стефан Осовиечки, роден в Русия поляк и един от най-надарените ясновидци, живели през XX в. Датата е 14 февруари 1935 г. Видението на миналото е извикано от парче вкаменено човешко стъпало, което той взема в ръка.

Осовиечки се оказва толкова вещ в психометризирането на артифакти, че накрая привлякъл вниманието на Станислав Понятовски, професор във Варшавския университет и един от най-изтъкнатите етнолози в Полша по това време. Понятовски проверява Осовиечки с различни кремъци и други каменни оръдия, намерени в археологически находища из цял свят. Повечето от тези литики, както те се наричат, било толкова трудни за разпознаване, че само тренирано око можело да определи, че са оформени с човешки ръце. Те също така били предварително сертифицирани от експерти, тъй че Понятовски знаел от кои епохи са и какъв е историческият им произход — информация, която той грижливо крие от Осовиечки.

Но за него това няма значение. Отново и отново Осовиечки идентифицира правилно обектите, описва от коя епоха и култура са, както и местоположението на техните находища. В няколко случая местата, които Осовиечки посочва, се разминават с информацията, която Понятовски си е отбелязал в своите бележки, но в крайна сметка Понятовски открива, че във всички случаи грешката е в неговите бележки, а не в информацията, която му дава Осовиечки.

Осовиечки винаги работи по един и същи начин. Той взема обекта в ръка и се съсредоточава, докато стаята пред него и дори собственото му тяло стане като сянка и почти несъществуващо. След като преходът бъде извършен, той се оказва зрител на триизмерен филм за миналото. Тогава може да иде където си поиска в сцената и да види каквото пожелае. Макар да е вперил взор в миналото, Осовиечки дори движи очите си назад-напред, сякаш нещата, които описва, действително присъстват физически пред очите му.

Той може да види растителността, хората и жилищата, които те обитават. В един случай, след като взема в ръка едно каменно сечиво от магдаленската култура, народ от каменната ера, живели във франция около 15 000 до 10 000 г. пр. Хр., Осовиечки казва на Понятовски, че жените тогава са имали много сложни прически. По това време твърдението му изглеждало абсурдно, но последващи открития на статуетки на магдаленски жени с натруфени, претрупани фризури доказват, че Осовиечки е прав.

В хода на експериментите Осовиечки дава над сто сведения, подробности за миналото, които отначало изглеждат неточни, но по-късно се оказват верни. Той казва, че хората от каменната епоха използват кандила и правотата му е потвърдена, когато при разкопките в Дордон, франция, са намерени кандила с точния размер и стил, които той описва. Той прави подробни описания на животните, които различни племена ловуват, формата на колибите, в които те живеят, както и техните погребални обичаи — твърдения, които по-късно са потвърдени от археологически открития^[2].

Работата на Понятовски с Осовиечки не е уникална. Норман Емерсън, професор по антропология в университета на Торонто и вицепрезидент учредител на Канадската археологическа асоциация, също е проучвал използването на ясновидци в археологическата работа. Изследванията на Емерсън се съсредоточават около един шофьор на камион на име Джордж Макмалън. Подобно на Осовиечки, Макмалън има способността да психометризира предмети и да ги използва, за да се настройва на вълната, в която може да вижда сцени от миналото. Той може да прави това и просто като посети някое място с археологически находки. Веднъж на подобно място Макмалън се разхожда назад-напред, докато се ориентира. След това започва да описва хората и културата, която е процъфтявала по тези места. В друг подобен случай Емерсън наблюдава как Макмалън огражда парче гола земя, като казва, че тук се е намирала постройка на ирокезите, в която заедно живеят много семейства, всяко в отделно помещение. Емерсън маркира зоната със земемерски колчета и шест месеца по-късно открива древната постройка, точно каквато Макмалън казва, че е била^[3].

Макар в началото Емерсън да е скептик, работата му с Макмалън го кара да повярва в тези неща. На конференцията на канадските водещи археолози през 1973 г. той заявява: „Убеден съм, че получих познания за археологически артифакти и находища от информатор екстрасенс, който ми съобщи тази информация, без да са налице каквито и да било данни, че е достигнал до нея по пътя на съзнателни разсъждения.“ Той завършва доклада си с думите, че по негово мнение демонстрациите на Макмалън откриват „изцяло нова перспектива“ в археологията, а на изследванията за бъдещото използване на екстрасенси в археологическите разследвания трябва да бъде отреден статуса „от най-голяма важност“^[4].

И действително, ретрокогницията, или способността на определени хора да изместват фокуса на вниманието си и буквално да надзърват в миналото, постоянно бива потвърждавана от учени. В серия експерименти, проведени през 60-те години на XX в. У. Х. С. Тенаеф, директорът на Парапсихологическия институт при държавния университет на Утрехт, и Мариус Валкхоф, декан на факултета по хуманитарни науки в университета на Уайтуотърсранд в Йоханесбург, Южна Африка, откриват, че големият холандски екстрасенс Жерар Кроаз може да психометризира дори най-малките парчета кост и точно да описва тяхното минало^[5]. Д-р Лорънс Лешан, клиничен психолог от Ню Йорк и още един повярвал скептик, провежда подобни експерименти с прочутия американски екстрасенс Ейлийн Гарет^[6]. През 1961 г. на ежегодната конференция на Американската антропологична асоциация археологът Кларънс У. Уайънт разкрива, че той не би могъл да направи знаменитото си откритие при Трес Запотес, смятано за една от най-важните археологически находки в Централна Америка въобще, ако не е била помощта на един екстрасенс^[7].

Стивън А. Шварц, бивш член на редколегията на списание „Нешънъл Джиографик“ и член на Секретариата на дискусионната група в сферата на отбраната по иновации, технологии и общество към Масачузетския технологичен институт, смята, че ретрокогницията не само е реална, но в крайна сметка ще ускори една промяна в научната реалност, която ще бъде толкова дълбока, колкото последвалата откритията на Коперник и Дарвин. Шварц гледа толкова сериозно на тази тема, че е написал една изчерпателна история на сътрудничеството между ясновидци и археолози, озаглавена „Тайните подземия на времето“. „През три четвърти от века екстрасензорната археология е била реалност — казва Шварц. — Този нов подход е допринесъл много, за да се покаже, че времепространствената рамка, която има толкова важно значение за материалистическия светоглед, по никакъв начин не е толкова абсолютна, колкото повечето учени вярват.“^[8]

Миналото като холограма

Такива способности показват, че миналото не е изгубено, а все още съществува в някаква форма, достъпна за човешкото възприятие. Нашият нормален възглед за вселената не позволява подобно положение на нещата, но холографският модел дава такава възможност. Идеята на Бом, че потокът на времето е продукт на непрестанна серия от разбулвания и забулвания, показва, че когато настоящето се забулва и става част от миналото, то не престава да съществува, а просто се връща в космическото хранилище на неявния ред. Или по думите на Бом: „Миналото е активно в настоящето като вид неявен ред.“^[9]

Ако, както предполага Бом, източникът на съзнанието също е в неявния ред, това означава, че човешкият ум и холографският запис на миналото вече съществуват в една и съща сфера, те са, така да се каже, вече съседи. Затова едно изместване на фокуса на нашето внимание може да бъде всичко, което е потребно, за да достигнем миналото. Ясновидци като Макмалън и Осовиечки могат просто да бъдат хора, които имат вродена похватност да правят такова изместване, но отново, както при толкова много други необикновени човешки способности, които ние разгледахме, холографската идея показва, че този талант го има в спящо състояние у всеки от нас.

Отново холограмата може да послужи като метафора за начина, по който се съхранява миналото в неявния ред. Ако всяка фаза на дадена дейност, да кажем жена, която пуска сапунени мехурчета, се запише като серия от последователни образи в една холограма с множествен образ, всеки образ става като кадър във филм. Ако холограмата е от типа „бяла светлина“ — фотоплака, чийто образ може да бъде разглеждан с невъоръжено око и не е потребна лазерна светлина, за да стане видима, — когато един зрител обикаля около плаката и променя ъгъла си на възприятие, той ще види, че фотоплаката е равностойна на триизмерен кинофилм на жената, пускаща сапунени мехурчета. С други думи, когато различните образи се разбулват и забулват, те ще изглеждат като единен поток и ще създават илюзия за движение.

Човек, който си няма представа от холограми, може погрешно да приеме, че различните стадии в пускането на сапунения мехур са преходни и веднъж възприети, никога повече не могат да бъдат видени отново, но това не е вярно. Цялата дейност е завинаги записана в холограмата и именно смяната на перспективата, от която зрителят я наблюдава, създава илюзията, че тя се разгръща във времето. Холографската теория предполага, че същото е вярно и за нашето минало. Вместо да избледнява в забвение, то също остава записано в космическата холограма и винаги е възможно да получим достъп до него още веднъж.

Друг изразително холограмоподобен признак на ретрокогнитивното преживяване е триизмерността на сцените, до които се достига. Екстрасенсът Рич например, която също може да психометризира предмети, казва, че тя знае какво е имал предвид Осовиечки, когато е казвал, че наблюдаваните от него образи са триизмерни и реални, дори по-реални, отколкото стаята, в която той седи. „Сякаш сцената те поглъща и завладява — казва Рич. — Тя е доминиращата и щом започне да се разгръща, аз всъщност ставам част от нея. То е като да си на две места едновременно. Аз съзнавам, че седя в стая, но също съм и в сцената.“^[10]

Също така холографска е нелокалната природа на способността. Екстрасенсите са в състояние да получат достъп до миналото на дадено конкретно археологическо находище както когато са там, така и когато са отдалечени на много километри от него. С други думи, записът на миналото изглежда не е складиран в което и да било място, а подобно на информацията в една холограма е нелокален и може да бъде достигнат от всяка точка на времепространствената рамка. Нелокалният аспект на феномена допълнително се подчертава от факта, че някои екстрасенси дори не се нуждаят от прибягване до психометризиране, за да проникнат в миналото. Знаменитият ясновидец от Кентъки Едгар Кейси може да прониква в миналото просто като легне на едно канапе в дома си и навлезе в някакво съноподобно състояние. Той диктува томове по история на човешката раса и често пъти е удивително точен. Например той определя точно местоположението и описва историческата роля на общността на есеите в Кумран единадесет години преди откриването на свитъците от Мъртво море (в пещери над Кумран), които потвърждават неговите изявления^[11].

Интересно е да се отбележи, че много хора със способности за ретрокогниция могат да виждат и човешкото енергийно поле. Когато бил дете, майката на Осовиечки му слага капки в очите в опит да се справи с цветните ленти, за които той й казва, че вижда около хората, а Макмалън също може да поставя диагнози чрез вглеждане в полето на човека. Това показва, че ретрокогницията може би е свързана със способността да се виждат все по-фини и по-вибрационни аспекти на реалността. Иначе казано, миналото може да бъде просто още едно нещо, което е закодирано в т.нар. от Прибрам „царство на честотите“, част от космическите интерференчни картини, които повече от нас редактират и само малцина могат да се настроят да ги преобразуват в холограмоподобни образи. „Може би в холографското състояние — в царството на честотите — преди четири хиляди години е равно на утре“, казва Прибрам^[12].

Привидения от миналото

Идеята, че миналото е холографски записано в космическия етер и може понякога да бъде изтръгвано, изскубвано чрез човешкия ум и преобразувано в холограми, може също да обясни поне някои появи на привидения. Много от виденията на призраци изглежда не са нещо повече от холограми, триизмерни записи на някакъв човек или сцена от миналото. Например една теория за призраците казва, че те са души или духове на покойници — но не всички призраци са на хора. Има многобройни записани случаи на хора, които виждат привидения на неодушевени обекти, факт, който опровергава представата, че призраците са безплътни души. „Привидения на живите“, обемист двутомник с добре документирани съобщения за призраци и други паранормални явления, съставен от Обществото за пси-изследвания в Лондон, дава много такива примери. Например в един от случаите британски военен офицер и семейството му наблюдават как една призрачна карета, теглена от коне, спира на тяхната морава. Толкова реална е призрачната карета, че синът на офицера се приближава до нея и вижда нещо вътре, което изглежда като женска фигура. Образът изчезва, преди той да може по-добре да го разгледа, без да останат следи от коне или колела^[13].

Колко често срещани са такива преживявания? Ние не знаем, но ни е известно, че в Съединените щати и Англия няколко изследвания показват, че между 10 до 17 процента от цялото население е виждало призрак, което показва, че подобни феномени може би са далеч по-често срещани, отколкото повечето от нас подозират^[14].

Представата, че някои събития оставят по-дълбоки отпечатъци в холографския запис, отколкото други, се подкрепя и от склонността на привиденията да се появяват в места, където е извършен някакъв ужасен акт на насилие или се е случило нещо друго с необичайно мощен емоционален заряд. Литературата е пълна с описания на случаи, в които привидения се появяват на местата на убийства, военни битки и други видове сцени на насилие и хаос. Това показва, че освен образи и звукове, и емоциите, изпитвани по време на дадено събитие, също се записват в космическата холограма. Отново изглежда, че емоционалната интензивност на такива събития ги прави по-изпъкващи, открояващи се в холографския запис, което дава възможност и на обикновени хора несъзнателно да проникват в тях.

А освен това много от тези привидения изглежда да са по-малко продуктът на нещастни, неразривно свързани със земята духове, а в по-голяма степен са само случайни надзървания в холографския запис на миналото. Това също се подкрепя от литературата по темата. Например през 1907 г. антропологът и религиоведът от Калифорнийския университет в Лос Анжелис У. Еванс-Уенц, подбуден от поета Уилям Бътлър Йейтс, се отправя на двегодишно пътешествие из Ирландия, Шотландия, Уелс, Корнуол и Британия, за да интервюира хора, които твърдят, че са срещали феи и други свръхестествени същества. Еванс-Уенц се заема с този проект, защото Йейтс му казва, че колкото повече ценностите на XX век изместват старите вярвания, толкова повече намаляват срещите с феи, затова те трябва да бъдат документирани, преди традицията да е изчезнала напълно.

Докато Еванс-Уенц ходи от село на село, за да разпитва обикновено непоколебимо вярващи старци, той открива, че не всички феи, които хора срещат в тесните долчинки и из прошарените с лунни петна ливади, са малки. Някои са високи и изглеждат като нормални хора, с изключение на това, че са светещи и полупрозрачни и имат чудатия навик да носят дрехи от по-ранни исторически периоди.

Освен това тези „феи“ често се появяват в или около археологически развалини — надгробни могили, побити камъни, трошливи крепости от VI в., и т.н. — и участват в дейности, свързани с отминали времена. Еванс-Уенц разпитва свидетели, които са виждали феи като хора, облечени в елизабетински костюми и увлечени в лов, феи, които вървят в призрачни процесии към и от стари крепости, както и феи, които бият камбани, докато стоят сред руините на стари църкви. Една дейност, към която феите изглеждат необичайно склонни, е воденето на войни. В своята книга „Вярата във феи в келтските страни“ Еванс-Уенц представя свидетелствата на десетки хора, които заявяват, че са виждали тези призрачни конфликти, ливади, изпълнени с хора, воюващи в средновековни доспехи, или мрачни мочурища, покрити с войници в разноцветни униформи. Понякога тези битки са страхотно безмълвни. Понякога са съпровождани в пълна мяра от шум и грохот, а може би най-призрачни от всички са онези, които понякога могат само да бъдат чути, но не и видени.

От това Еванс-Уенц заключава, че поне някои от феномените, които неговите очевидци тълкуват като феи, са били всъщност някакъв вид послеобрази на събития, които са станали в миналото. „Самата природа има памет — теоретизира той. — Има някакъв неопределим екстрасензорен елемент в земната атмосфера, върху който всички човешки и физически действия или феномени са фотографирани или отпечатани. При определени необясними обстоятелства нормални хора, които не са ясновидци, могат да наблюдават мисловните записи на Природата като картини върху екран — често пъти като кинофилми.“^[15]

По въпроса защо намаляват срещите с феи една забележка, направена от един от разпитваните от Еванс-Уенц хора посочва една нишка. Човекът е възрастен джентълмен на име Джон Дейвис, жител на остров Ман, който, след като описва многобройни странни гледки, виждани от добрите и благочестиви хора, заявява: „Преди образованието да навлезе на острова повече хора можеха да виждат феи, сега съвсем малко останаха, които още могат.“^[16] Тъй като „образование“ несъмнено включва нетърпимост и заклеймяване на вярата във феите, забележката на Дейвис подсказва, че именно промяната в мисловните нагласи води до закърняване на преди широко разпространените ретрокогнитивни способности на хората от о-в Ман. Още веднъж това подчертава огромната мощ, която нашите вярвания имат при определянето кои от нашите необикновени скрити възможности да се проявят и кои не.

Но независимо дали нашите вярвания ни позволяват да виждаме тези холограмоподобни филми от миналото, или карат нашите мозъци да ги редактират, данните показват, че те въпреки всичко съществуват. А пък и такива преживявания не се ограничават само до келтските страни. Има съобщения на свидетели, които са виждали призрачни войници, облечени в древни индийски униформи, в Индия^[17]. И на Хавайските острови такива появи на призраци са добре известни и книгите за островите са пълни с разкази на хора, които са виждали призрачни процесии на хавайски воини в украсени с пера маски, тръгнали на поход с бойни тояги и факли^[18]. За гледки на призрачни армии, воюващи в също толкова призрачни битки, се споменава дори в древни асирийски текстове^[19].

Понякога историците могат да разпознаят повтаряното събитие. В четири часа сутринта на 4 август 1951 г. две англичанки, летуващи в крайбрежното село Пюи във Франция, били събудени от звука на стрелба. Те се втурнали към прозореца, но с удивление открили, че селото и морето били спокойни и не се наблюдавало каквато и да било дейност, която може да причини чутото от тях. Случаят е разследван от Британското общество за пси-изследвания и се открива, че хронологията на събития отразява точно военните сводки за внезапно нападение на Съюзниците срещу немците в Пюи на 19 август 1942 г. Изглежда жените са чули звука на битка, състояла се на същото място преди девет години^[20].

Макар мрачната напрегнатост на такива събития да им придава един по-изразен профил в холографския пейзаж, ние не трябва да забравяме, че в трептящия холографски запис на миналото се съдържат и всички радости на човешката раса. Това е по същество една библиотека на всичко, което е било, и ако се научим как да проникваме в тази смайваща и неизчерпаема скрита съкровищница по-масирано и по-систематично, това може да разшири нашето познание и за нас самите, и за вселената по начини, за които все още не дръзваме и да мечтаем. Може да дойде ден, когато ние ще можем да манипулираме реалността като кристала в аналогията на Бом, като накараме онова, което е реално и невидимо да се променя калейдоскопично и да извиква образи от миналото със същата лекота, с която сега извикваме програма върху компютъра си. Но дори това не е всичко, което едно по-холографско разбиране на времето може да предложи.

Холографското бъдеще

Колкото и трудна за разбиране да е възможността за достъп до цялото минало, тя бледнее в сравнение с представата, че и бъдещето е достъпно в космическата холограма. Все пак има огромен масив от данни, които показват, че поне някои бъдещи събития е толкова лесно да бъдат видени, колкото и миналите събития.

Това е било предостатъчно пъти демонстрирано в буквално стотици изследвания. През 30-те години на XX в. Дж. Б. и Луиз Райни откриват, че доброволци могат да познават коя карта ще бъде произволно изтеглена от колода със степен на успешност по-добра от вероятността за случаен успех, която е едно на три милиона^[21]. През 70-те години на XX в. Хелмут Шмидт, физик в компанията „Боинг“ в Сиатъл, щата Вашингтон, изобретява уред, който му дава възможност да провери дали хора могат да предсказват случайни субатомни събития. В непрестанни тестове с трима доброволци и в над три хиляди опита той постига резултати, за които възможността да са постигнат случайно е едно на един милиард^[22].

В своята работа в Лабораторията за изследване на сънищата в медицинския център „Маймонидес“ Монтагю Улман, заедно с психолога Стенли Крипнер и учения Чарлз Хонортън, получават убедителни доказателства, че точна прекогнитивна информация може да бъде получена и от сънища. В тяхното изследване доброволци са помолени да прекарат осем последователни нощи в лабораторията по сънища, като всяка нощ им се поставя задачата да се опитат да сънуват картина, която ще бъде произволно избрана и показана на следващия ден. Улман и неговите колеги се надяват да постигнат успех едно на осем, но откриват, че някои от участниците са в състояние да наберат 5 „точки“ от осем.

Например след събуждане един доброволец казва, че той е сънувал „голяма бетонна сграда“, от която един „пациент“ се опитва да избяга. Пациентът е с бял халат като лекар и стига само „до арката“. На следващия ден произволно избраната картина се оказва „Болничен коридор в Сен Реми“ от Ван Гог, акварел, на който е изобразен самотен пациент, застанал в края на един неприветлив и огромен коридор, бързо излизащ през една врата под арка^[23].

В своите експерименти по непряко дистанционно виждане в Станфордския изследователски институт Пътхоф и Тарг откриват, че освен дето могат физически да описват отдалечени места, които експериментаторите посещават в настоящето, участниците могат също да описват места, които експериментаторите ще посетят в бъдеще, преди още местата да са дори определени. Веднъж една необикновено талантлива участничка на име Хела Хамид, по професия фотограф, е помолена да опише мястото, което Пътхоф би посетил час и половина по-късно. Тя се концентрира и казва, че може да го види как влиза в „един черен железен триъгълник“. Триъгълникът е „по-голям от човешки ръст“, и въпреки че не знае какво точно представлява той, тя може да чуе ритмичен скърцащ звук „с периодичност около един път в секунда“.

Десет минути преди тя да изрече това, Пътхоф се е качил в колата и е тръгнал на половинчасово каране из областите на Менло Парк и Пало Алто. В края на този половин час и след като Хамид е записала своето възприятие на черния железен триъгълник Пътхоф изважда десет запечатани плика, в които са посочени десет възможни места за посещение. Като използва генератор на случайни числа, той избира произволно един от пликовете. Вътре е адресът на малък парк на около десетина километра от лабораторията. Той кара към парка и когато стига там, открива една детска люлка — черният железен триъгълник — и отива в средата й. Когато сяда в люлката и се залюлява назад-напред, тя започва да скърца ритмично^[24].

Откритията на Пътхоф и Тарг по отношение на прекогнитивното непряко дистанционно виждане са повторени от многобройни лаборатории из цял свят, включително от тази на Джен и Дън в Принстън. В 334 редовни опита Джен и Дън откриват, че доброволци са в състояние да дадат точна прекогнитивна информация в 62% от времето^[25].

Още по-драматични са резултатите от т.нар. „тестове с местата за сядане“, знаменита серия експерименти, разработени от Кроаз. Първо, експериментаторът произволно ще избира едно място от скицата в голяма зала или аудитория, където ще провежда някакво публично събитие. Залата може да бъде разположена във всеки град по света и могат да бъдат избирани само събития, за които не е предвидена предварителна резервация на места. След това, без да казва на Кроаз името или местоположението на залата, или от какъв характер ще е събитието, експериментаторът ще помоли холандския екстрасенс да опише кой ще седне на мястото по време на въпросното събитие.

В течение на двадесет и пет години многобройни изследователи от Европа и Америка подлагат Кроаз на изпитанията на теста с местата за сядане и откриват, че той почти винаги е в състояние да даде точно и подробно описание на човека, който ще седне на стола, включително пол, черти на лицето, облекло, занятие и дори случки от неговото минало.

Например на 6 януари 1969 г. в едно изследване, проведено от д-р Джул Айзенбъд, клиничен професор по психиатрия в медицинския факултет на Колорадския университет, на Кроаз казват, че ще бъде избрано място за събитие, което ще се състои на 23 януари 1969 г. Кроаз, който по това време е в Утрехт, Холандия, казва на Айзенбъд, че човекът, който ще седне на мястото, е висок 175 см, сресва черната си коса право назад, има златен зъб на долната челюст, белег на палеца на крака си, работи и в науката, и в индустрията, а понякога облича лабораторен халат, изцапан с някакъв зеленикав химикал. На 23 януари 1969 г. човекът, който сяда на мястото, което е в една аудитория в Денвър, щата Колорадо, отговаря на описанието на Кроаз във всяко отношение, освен в едно. Той не е висок 175, а 177 см^[26].

Списъкът с подобни случаи е много дълъг.

Какво е обяснението за подобни открития? Крипнер намира едно възможно обяснение в твърдението на Бом, че умът може да се добира до неявния ред^[27]. И Пътхоф, и Тарг смятат, че нелокалната квантова взаимосвързаност играе роля в прекогницията, а Тарг заявява, че по време на даден експеримент за непряко дистанционно виждане умът изглежда е в състояние да получи достъп до някакъв вид „холографска супа“, или област, в която всички точки са безкрайно взаимосвързани не само в пространството, но и във времето^[28].

Д-р Дейвид Лойи, клиничен психолог и бивш член на медицинските факултети в Принстън и Калифорнийския университет в Лос Анжелос, споделя това схващане. „За онези, които размишляват върху загадката на прекогницията, теорията на Прибрам-Бом за холографското съзнание изглежда предлага най-голямата надежда за някакъв напредък в търсенето на решение“, казва той. Лойи, който понастоящем е съдиректор на Института за предсказване на бъдещето в северна Калифорния, знае за какво говори. Той е прекарал последните две десетилетия в изследвания на прекогницията и на изкуството за предсказване изобщо, като е разработил техники, които дават възможност на хората да развиват тяхното интуитивно осъзнаване на природата^[29].

Холограмоподобната природа на много прекогнитивни преживявания предоставя още едно доказателство, че способността за предсказване на бъдещето е холографски феномен. Както в случая с ретрокогницията, екстрасенсите съобщават, че прекогнитивна информация често им се явява под формата на триизмерни образи. Роденият в Куба екстрасенс Тони Кордеро казва, че когато вижда бъдещето, то все едно гледа филм в своя ум. Кордеро е гледал един от първите подобни филми, когато е бил дете и е имал видение за завладяването на Куба от комунистите. „Казах на семейството ми, че виждам червени знамена над цяла Куба и те трябва да напуснат страната, защото много от членовете на фамилията ни ще бъдат разстреляни — казва Кордеро. — Аз действително виждах застреляни роднини. Можех да помириша дима и да чуя звука от стрелбата. Чувствах се така, сякаш съм вътре в ситуацията. Аз можех да чувам какво си говорят хората, но те не можеха нито да ме чуват, нито да ме виждат. Нещо като пътуване във времето или от този род.“^[30]

Думите, които екстрасенсите използват, за да опишат своите преживявания, са също подобни на тези на Бом. Гарет описва ясновидството като „силно остро усещане на някои аспекти на живота в действие, а тъй като на равнището на ясновидеца времето е неделимо и цяло, човек често възприема обекта или събитието в неговите минали, настоящи и/или бъдещи фази в резки бързи редувания.“^[31]

Всички сме прекогнитивни

Твърдението на Бом, че всяко човешко съзнание има своя източник в неявния ред, предполага, че ние всички притежаваме способността да проникваме в бъдещето, което се подкрепя и от натрупаните данни. Откритието на Джен и Дън, че дори нормални хора се справят добре с тестовете за прекогнитивно непряко дистанционно виждане е един показател за широко разпространената природа на способността. Многобройни други находки, както експериментални, така и анекдотични, добавят още данни. През 1934 г. журналистката от ББС лейди Едит Литълтън, член на влиятелната в политиката и обществото английска фамилия Балфур и президент на Британското общество за пси-изследвания, отправя покана към слушателите да изпратят отчети за свои прекогнитивни преживявания. Тя била засипана с писма и дори след като отстранява случаите, за които няма потвърждаващи доказателства, тя все още разполага с достатъчно, за да състави един том по темата^[32]. По подобен начин провежданите от Луиз Райн наблюдения показват, че прекогнициите се случват много по-често от всеки друг вид екстрасензорни преживявания^[33].

Изследвания показват също, че прекогнитивните видения са в повечето случаи за трагедии, като предупрежденията за нещастни събития превишават тези за щастливи в съотношение четири към едно. Преобладават предчувствията за смърт, на второ място — за злополуки, а на трето — за болести^[34]. И причината за това съотношение е очевидна. Ние сме толкова привикнали да вярваме, че възприятието на бъдещето не е възможно, че нашите прекогнитивни способности си остават в спящо състояние. Подобно на свръхчовешките сили, неведнъж демонстрирани по време на застрашаващи живота критични обстоятелства, те могат да изплуват в нашето съзнание само по време на криза — когато някой близък е на път да умре; когато наши деца или други любими хора са в опасност и т.н. Че нашето „усложнено“ разбиране на реалността е отговорно за неспособността ни както да схващаме, така и да използваме истинската природа на нашите отношения с времето е видно от факта, че примитивните култури почти винаги се справят по-добре на ЕСф тестовете, отколкото т.нар. цивилизовани култури^[35].

Още доказателства, че ние сме захвърлили нашите вродени прекогнитивни способности в хинтерланда на несъзнаваното могат да бъдат открити в близката връзка между предчувствия и сънища. Изследвания показват, че от 60 до 68 процента от всички прекогниции се случват по време на сън^[36]. Ние може и да сме прогонили способността си да виждаме бъдещето си от своето съзнание, но тя е все още твърде активна в по-дълбоките пластове на нашата психика.

Племенните култури добре разбират този факт и шаманските традиции почти повсеместно подчертават колко важно е сънуването в предсказването на бъдещето. Дори нашите най-древни писания отдават почит на предупредителната сила на сънищата, както е видно от библейския разказ за съня на фараона за седемте угоени и седемте измършавели крави. Стародавността на такива традиции показва, че тенденцията в сънищата да се появяват предупреждения се дължи на нещо повече от нашата съвременна скептична нагласа към прекогницията. Близостта на нашето подсъзнание до атемпоралната област на неявното може би също играе роля. Тъй като нашият сънуващ аз е по-дълбоко в психиката, отколкото съзнателният ни аз — и по такъв начин по-близо до първичния океан, в който минало, настояще и бъдеще стават едно — за него може би е по-лесно да получават достъп до информация за бъдещето.

Каквато и да е причината, не е изненадващо, че други методи за добиране до несъзнаваното могат също да предоставят прекогнитивна информация. Например през 60-те години на XX в. Карлис Оузис и хипнотизаторът Дж. Фалер откриват, че хипнотизираните участници в експеримента показват много подобри резултати на тестовете за прекогниция, отколкото нехипнотизираните^[37]. Други изследвания са потвърдили усилващия ефект на хипнозата върху екстрасензорните феномени^[38]. Обаче каквото и да било количество от сухи статистически данни не може да се сравнява по въздействие с един пример от реалния живот. В книгата си „Бъдещето е днес: Значението на прекогницията“ Артър Осбърн записва резултатите от един експеримент по прекогниция с участието на френската актриса Ирен Мюза. След като била хипнотизирана и запитана дали може да вижда бъдещето си, Мюза отговаря: „Моята кариера ще бъде кратка: не се осмелявам да кажа какъв ще бъде краят ми, той ще бъде ужасяващ.“

Смаяните експериментатори решават да не казват на Мюза какво им е съобщила и й дават следхипнотично внушение да забрави всичко каквото е казала. Когато излиза от транса, тя не си спомня какво е предсказала за себе си. Дори и да е знаела, това не би могло да предизвика начина, по който тя намира смъртта си. Няколко месеца по-късно нейният фризьор случайно разлива минерално масло върху един запален мангал, който лумва и подпалва косата и дрехите на Мюза. Пламъците я поглъщат за секунди и тя умира в болница няколко часа по-късно^[39].

Холопрескачания на вярата

Сполетялото Ирен Мюза повдига един важен въпрос. Ако Мюза е знаела съдбата си, която сама си е предсказала, би ли могла да я избегне? Иначе казано, дали бъдещето е замразено и напълно предопределено, или то може да бъде променено? На пръв поглед съществуването на прекогнитивни феномени изглежда показва първото, но това би било твърде разстройващо. Ако бъдещето е холограма, всеки детайл от която е вече фиксиран, това означава, че свободна воля не съществува. Ние всички сме само марионетки в ръцете на съдбата, която ни мести безразлично през един вече написан сценарий.

За щастие има неоспорими данни, че това не е така. Литературата е пълна с примери за хора, които са били в състояние да използват своите надзъртания в бъдещето, за да избегнат бедствия, примери, в които хора точно предсказват катастрофата на самолет и избягват смъртта, като не се качват на него, или имат видение как техните деца се давят в наводнение и успяват в критичния момент да ги отклонят от опасния път. Има деветнадесет документирани случая на хора, които са имали прекогнитивни надзървания за потъването на „Титаник“ — някои са били преживени от пътници, които са обърнали внимание на предупрежденията и са оцелели, други — от пътници, които са пренебрегнали своите предчувствия и са се удавили, а трети — от хора, които не попадат и в двете категории^[40].

Подобни инциденти силно внушават, че бъдещето не е установено, а е пластично и може да бъде променяно. Но това гледище носи със себе си и един проблем. Ако бъдещето е все още в състояние на поток, как тогава Кроаз може да се добере до информацията за човека, който ще седне на определено място седемнадесет дни по-късно? Как може бъдещето хем да съществува, хем да не съществува?

Лойи дава един възможен отговор. Той смята, че реалността е гигантска холограма, а в нея миналото, настоящето и бъдещето са действително фиксирани, поне до някаква степен. Работата е там, че това не е единствената холограма. Има много такива холографски единици, плаващи в безвременните и безпространствени води на неявния ред, избутващи се и плуващи една около друга като множество амеби. „Такива холографски единици могат да бъдат разглеждани също като паралелни светове, паралелни вселени“, казва Лойи.

От тук следва, че бъдещето на всяка холографска вселена е предопределено, а когато човек прекогнитивно надзърва в бъдещето, той се настройва на вълната да види бъдещето само на определена холограма. Но, подобно на амебите, тези холограми също понякога се поглъщат една друга, съединяват се и се разделят на две подобно на протоплазмените безформени късове енергия, каквито те реално са. Понякога тези сблъсквания ни разтърсват и са отговорни за предупрежденията, които от време на време ни поглъщат. И когато ние постъпваме съобразно някое предупреждение и изглежда, че променяме бъдещето, реално става прескачане от една холограма в друга. Лойи нарича тези мнтрахолографски прескоци „холопрескачания“ и смята, че именно те ни дават нашата истинска способност за прозрения и за свобода^[41].

Бом обобщава същата ситуация по един леко различен начин. „Когато хората сънуват точно възможни злополуки и не се качват на самолет или кораб, те не са видели действителното бъдеще. То е било просто нещо в настоящето, което е неявно и се движи към това да стане бъдеще. Всъщност видяното от тях бъдеще се различава от действителното бъдеще, защото те са го променили. Затова аз мисля, че е по-правдоподобно да се каже, че ако тези феномени съществуват, става дума за предусещане на бъдещето в неявния ред в настоящето. Както се казва, надвисващите събития хвърлят своята сянка върху настоящето. Те хвърлят дълбоки сенки в неявния ред.“^[42]

Описанията на Бом и Лойи изглежда са два различни подхода в опитите да се изрази едно и също нещо — един възглед за бъдещето като холограма, която е достатъчно постоянна за нас, за да я възприемем, но достатъчно мека и ковка, за да бъде податлива на промяна. Други си служат с различни думи, за да обобщят, както изглежда, все същата основна мисъл. Кордеро описва бъдещето като ураган, който е започнал да се формира и набира скорост, ставайки все по-конкретен и неизбежен с приближаването си^[43]. Инго Суан, надарен екстрасенс, който е постигнал впечатляващи резултати в различни изследвания, включително изследването на Пътхоф и Траг за непрякото дистанционно виждане, говори за бъдещето като за съставено от „кристализиращи възможности“^[44]. Хавайските кахуни, чиито прекогнитивни способности са широко признати, също говорят за бъдещето като течно, неустановено, но в процес на „кристализиране“ и смятат, че великите световни събития са кристализирали най-напред, както най-важните събития в живота на отделния човек, от рода на брак, злополуки и смърт^[45].

Многобройните предусещания, за които е известно, че са предшествали убийството на Кенеди и Гражданската война (дори Джордж Вашингтон е имал прекогнитивно видение за една бъдеща гражданска война^[46], което по някакъв начин включвало „Африка“, спорът дали всички хора са „братя“ и думата Union^[47]) изглежда подкрепят това вярване на кахуните.

Идеята на Лойи, че има много отделни холографски бъднини и ние избираме кои събития да се проявяват и кои не чрез прескачане от една холограма в друга, съдържа в себе си и други последствия. Да избереш едно холографско бъдеще пред друго е по същество все същото като да създадеш бъдното. Както видяхме, има достатъчно данни, които показват, че съзнанието играе значима роля в създаването на нашето тук и сега. Но ако умът може да се отдалечава отвъд границите на настоящето и от време на време да крачи наперено из мъглявия пейзаж на бъдещето, имаме ли ние пръст в създаването и на бъдещи събития? Иначе казано, дали прищевките на живота са наистина случайни, или ние играем роля в буквалното извайване на нашата съдба? Забележителното е, че има някои интригуващи данни за вероятността да е вярно второто.

Сенчестият материал на душата

Д-р Джоел Уитън, професор по психиатрия в медицинския факултет на университета на Торонто, също е използвал хипноза, за да изследва какво подсъзнателно знаят хората за себе си. Обаче, вместо да ги пита за бъдещето им, Уитън, който е експерт в клиничната хипноза и има научна степен по невробиология, ги пита за тяхното минало, или по-точно за тяхното далечно минало. През последните няколко десетилетия Уитън тихо и без фанфари е събрал убедителни данни за прераждането.

Прераждането е трудна тема, защото толкова много глупости са изречени по нея, че много хора не желаят въобще да чуват повече за такива работи. Повечето наистина не разбират, че в добавка към (и може да се каже дори въпреки) сензационните заявления на разни знаменитости и историите за преродените Клеопатри, които по-често застават във фокуса на медийното внимание, има достатъчно сериозни изследвания за прераждането. През последните няколко десетилетия малък, но увеличаващ се брой от високо уважавани учени е събрал впечатляващ масив данни по темата. Уитън е един от тези изследователи.

Данните не доказват, че прераждането съществува, нито в намеренията ни влиза да правим подобни твърдения тук. Всъщност е трудно да си представим какво би могло да представлява съвършеното доказателство за прераждането. По-скоро откритията, на които ще се спрем тук, предлагат само интригуващи възможности и поради това те са важни за нашата сегашна дискусия. Така че си заслужава да бъдат разгледани с открит ум.

Основната насока в изследванията върху хипнозата, провеждани от Уитън, произтича от един прост и впечатляващ факт. Когато хора биват хипнотизирани, те често си припомнят неща, които изглежда да са спомени от минали прераждания. Изследвания показват, че над 90% от всички хипнотизирани хора са в състояние да си припомнят тези привидни спомени^[48]. Този феномен се радва на широко признание, дори от скептици. Например ръководството по психиатрия „Травма, Транс и Трансформация“ предупреждава обучаващите се хипнотерапевти да не се изненадват, ако такива спомени спонтанно изплуват на повърхността у техните хипнотизирани пациенти. Авторът на текста отхвърля идеята за прераждането, но отбелязва, че такива спомени могат въпреки всичко да имат забележителен лечебен потенциал^[49].

Смисълът на този феномен е, разбира се, предмет на разгорещени спорове. Много изследователи твърдят, че такива спомени са фантазии или измислици на подсъзнанието и няма съмнение, че понякога именно такъв е случаят, особено ако хипнотичният сеанс, или „регресия“, се провежда от неопитен хипнотизатор, който не познава правилните техники на разпитване, необходими за предпазване от изтръгване на фантазии. Известни са също многобройни други записани случаи, в които под ръководството на изкусни професионалисти хора имат спомени, които не изглежда да са фантазии. Събраните от Уитън данни попадат в тази категория.

За да проведе своето изследване, Уитън събира заедно едно ядро от приблизително тридесет човека. Те били от всички слоеве на обществото — от шофьори на камиони до компютърни специалисти, някои от които вярват в прераждането, а други — не. След това той ги хипнотизира поотделно и прекарва буквално хиляди часове да записва всичко, което те кажат относно техните предполагаеми минали съществувания.

Дори в нейните най-едри щрихи информацията е хипнотизираща. Един впечатляващ аспект е степента на съгласуваност между преживяванията на участниците. Всички съобщават, че са имали многобройни животи, някъде около двадесет до двадесет и пет, макар че някаква практическа граница е достигната, когато Уитън ги връща назад до това, което той нарича „съществувания на пещерния човек“, когато един живот става неразличим от следващия^[50]. Всички съобщават, че душата няма пол и много от тях са живели поне един живот като същество от противоположния пол. И всички съобщават, че целта на живота е да се развиваме и учим, а многобройните съществувания улесняват този процес.

Уитън открива също и данни, които убедително показват, че преживяванията са действителни минали животи. Един необичаен признак е способността спомените да обясняват широк кръг привидно несвързани събития и преживявания в сегашния живот на хипнотизирания участник. Например един мъж, психолог, роден и израснал в Канада, имал необясним британски акцент като дете. Имал също ирационален страх да не си счупи крака, фобия от пътуване със самолет, ужасяващия навик да си гризе ноктите, обсебващ интерес към изтезания, а като тийнейджър имал кратко и загадъчно видение, че е в една стая с нацистки офицер, скоро след като натискал педалите на кола по време на изпит за шофьор. Под хипноза мъжът си припомнил, че е бил британски пилот по време на Втората световна война. При едно нападение над Германия самолетът му бил улучен от дъжд куршуми, един от които пронизал фюзелажа и строшил крака му. Така той изгубил контрол над педалите, което го принудило да кацне аварийно. Съответно той бил заловен от нацистите, измъчван за информация чрез изтръгване на ноктите и умрял наскоро след това^[51].

Много от участниците преживяват също психически и физически изцеления като резултат от травматичните спомени от минали животи, които те изравят, и дават необичайно точни исторически подробности за времената, в които са живели. Някои дори говорят непознати им езици. Докато преживява наново един очевидно минал живот като викинг, един мъж, 37-годишен изследовател в областта на поведението, крещи думи, които специалисти по-късно разпознават като старонорвежки^[52]. След като бива регресиран в един минал живот като персиец, същият човек започва да пише много тънко, арабски начин на писане, който експерт по близкоизточни езици идентифицира като автентичен запис на сасанидски пахлави, отдавна мъртъв месопотамски език, който е бил в употреба между 226 и 651 г.

Но най-забележителното си откритие Уитън прави, когато регресира участници в промеждутъка между животите, една заслепяваща, изпълнена със светлина област, в която няма „такова нещо като време или пространство, каквито ние ги знаем“^[53]. Според хипнотизираните част от целта на тази област е да им позволи да планират своя следващ живот, буквално да очертаят важните събития, които ще им се случат в бъдещето, и обстоятелства, в които ще попаднат. Но този процес е не просто някакво упражняване в разказване на вълшебни приказки за изпълнение на желания. Уитън открива, че когато хора са били в междинната област, те навлизат в едно необичайно състояние на съзнанието, в които те имат остро самосъзнание и са извисени в морален и нравствен смисъл. Освен това те повече нямат способността да оправдават своите провали и злодеяния, а виждат себе си с абсолютна честност. За да го различи от нормалното всекидневно съзнание, Уитън нарича това силно съвестно състояние на съзнанието „метасъзнание“.

Така, когато участниците планират своя бъдещ живот, те го правят с чувството на морален дълг. Те избират да се преродят заедно с хора, към които са прегрешили в някой предишен живот, така че да имат възможността да поправят своите действия. Планират приятни срещи със „сродни души“, хора, с които те са имали любовни и взаимно благотворни отношения в течение на много животи. А също правят списък със „случайни“ събития, за да получат и други уроци и да осъществят други цели. Един мъж казва, че докато е планирал своя следващ живот, той е визуализирал „някакъв вид часовников механизъм, в който можеш да пъхнеш някакви части, за да настъпят определени последствия“^[54].

Тези последствия невинаги са приятни. След като била регресирана до метасъзнателно състояние една жена, която била изнасилена на 37-годишна възраст, разкрива, че тя действително е планирала събитието, преди да навлезе в това прераждане. Както тя обяснява, това било необходимо за нея, за да преживее една трагедия в тази възраст, което да я принуди да промени „цялостния характер на нейната душа“ и така да навлезе в едно по-дълбоко и по-положително разбиране на смисъла на живота^[55]. Друг участник, мъж, страдащ от сериозна и опасна за живота бъбречна болест, обяснява, че той е избрал болестта, за да накаже себе си за едно прегрешение в минал живот. Обаче той разкрива също, че умирането от бъбречна болест не е било част от неговия сценарий, а преди да дойде в този живот, той също е наредил така нещата, че да се срещне с някой или нещо, което да му помогне да си припомни този факт и така да му даде възможност да изцели и вината, и тялото си. Верен на думата си, след като започва сеансите с Уитън, той преживява почти чудотворно пълно оздравяване^[56].

Не всички от участниците в експеримента на Уитън са така настойчиви да узнаят нещо за бъдещето, което техният метасъзнателен аз е подготвил за тях. Някои цензурират своите спомени и молят Уитън да им даде следхипнотични внушения да не помнят нищо от това, което са казали по време на транса. По техните обяснения, те не желаят да бъдат изкушени да се бъркат в сценария, който метасъзнателният им аз е написал за тях^[57].

Това е поразителна идея. Възможно ли е нашето подсъзнание не само да знае приблизителния план на съдбата ни, но в действителност и да ни насочва към неговото осъществяване? Изследването на Уитън не е единствено доказателство, че може би именно така стоят нещата. В едно статистическо изследване на 28 сериозни железопътни катастрофи в САЩ парапсихологът Уилям Кокс открива, че в деня на злополуките значително по-малко хора са вземали влака, отколкото в същия ден през минали седмици^[58].

Находката на Кокс показва, че всички ние може би непрестанно получаваме предварителна информация за бъдещето по несъзнателен път и вземаме решения, основани върху нея: някои от нас избират да избягнат нещастни случаи, а може би други — като жената, която избира да преживее лична трагедия, и мъжът, който избира да страда от бъбречна болест — избират да преживеят негативни ситуации, за да осъществят други техни несъзнавани планове и цели. „Внимателно и грижливо или наслука и както дойде ние избираме нашите земни условия — казва Уитън. — Посланието на метасъзнанието е, че житейската ситуация на всеки човек никога не е нито случайна, нито несъответстваща. Гледан обективно от междинното състояние, всеки човешки опит е просто още един урок в космическата класна стая.“^[59]

Важно е да се отбележи, че съществуването на такъв несъзнаван дневен ред не означава, че нашият живот е твърдо предопределен и всичко в него е неизбежно, фактът, че много от участниците в експеримента на Уитън го молят да не си спомнят какво са казали под хипноза, показва още веднъж, че бъдещето е само приблизително очертано и все още подвластно на промяна.

Уитън не е единственият изследовател на прераждането, който е открил данни, че подсъзнанието има много по-голямо участие в нашия живот, отколкото ние можем да разбираме. Друг такъв учен е д-р Иън Стивънсън, професор по психиатрия от медицинския факултет при университета на Вирджиния. Вместо да използва хипноза, Стивънсън задава въпроси на малки деца, които спонтанно си припомнят неща, които изглежда са минали съществувания. Той посвещава на тези изследвания повече от тридесет години и събира и анализира хиляди случаи от цял свят.

Според Стивънсън спонтанното припомняне на минал живот е относително често срещано сред децата, толкова обичайно, че броят на случаите, които заслужават внимание, далеч надхвърля способността на неговия екип да ги изследва. Обикновено децата са между две и четири години, когато те започват да говорят за техния „друг живот“ и често си припомнят десетки конкретни неща, включително своето име, имената на членовете на семейството и приятелите, с които те са живели, как е изглеждал техният дом, с какво са се препитавали, как са умрели и дори скрита информация за това къде например са скрили парите си, преди да умрат и, в случаи на убийство, понякога кой ги е убил^[60].

Действително техните спомени са често толкова подробни, че Стивънсън е в състояние да проследи самоличността на тяхната предишна личност и да удостовери действително всичко, което те са казали. Той дори взема деца в местата, където е протекъл предишният им живот и наблюдава дали те ще се ориентират без усилия в странното обкръжение и точно ще познаят техните предишни домове, вещи, роднини и приятели от миналия живот.

Подобно на Уитън, Стивънсън е събрал огромно количество данни, които показват наличието на прераждане, като до днес е публикувал шест тома със своите находки^[61]. И, подобно на Уитън, той също открива данни, че подсъзнанието играе далеч по-голяма роля в нашето формиране и съдба, отколкото сме подозирали.

Той потвърждава откритието на Уитън, че ние често се прераждаме заедно с хора, които сме познавали в минали съществувания, а силата, която ръководи нашия избор, е често обич и привързаност или чувство за вина или неиздълженост^[62]. Той е съгласен, че личната отговорност, а не късметът е арбитърът на нашата съдба. Открил е, че макар материалните условия, в които живее човек, да се менят значително от живот в живот, неговото морално поведение, интереси, влечения и нагласи си остават същите. Хората, които са били престъпници в своите минали животи са склонни отново към криминално поведение; хора, които са били щедри, добродушни и мили продължават да бъдат щедри, мили и т.н. От това Стивънсън заключава, че не външните обстоятелства на живота са от значение, а вътрешните — радостите, скърбите и „вътрешният растеж“ на личността са изглежда най-важните.

Най-значителното му откритие е, че той не намира никакви убедителни данни за „наказателна карма“ или някакъв друг знак, че ние сме космически наказвани за наши грехове. „Ако съдим по данните от случаите, няма външен съдия на нашето поведение и няма същество, което да ни мести от живот в живот съобразно нашите заслуги. Ако този свят е (по думите на Кийтс) «идол на създаването на душата», ние сме създателите на нашите собствени души“, казва Стивънсън^[63].

Стивънсън открива и един друг феномен, който не излиза наяве в изследването на Уитън, откритие, което предоставя още по-драматични свидетелства за силата на подсъзнанието да извайва и влияе върху обстоятелствата на нашия живот. Той се убеждава, че миналото прераждане на даден човек може, както изглежда да влияе върху самата форма и телосложение на сегашното му физическо тяло. Стивънсън открива например, че всички бирмански деца, които си припомнят минали животи като британски или американски пилоти, свалени над Бирма по време на Втората световна война, имат по-светла коса и тен от техните братя и сестри^[64].

Той намира също примери, в които характерни черти на лицето, деформации на стъпалата и други отличителни белези се пренасят от един живот в следващия^[65]. Най-многобройни сред тях са физическите травми и наранявания, които се пренасят, като например белези или родилни петна. В един от случаите момче, което си спомня да е било убито в своя минал живот чрез прерязване на гърлото, все още има дълбок червеникав белег, наподобяващ одраскване, около шията си^[66]. Друго момче си спомня, че е извършило самоубийство, като се е застреляло в главата в миналото си рождение и все още има две подобни на драскотини родилни петна, които съвършено очертават траекторията на куршума — там, където куршумът е влязъл и излязъл^[67]. В трети случай момче е с родилно петно, прилично на белег от операция, завършващ с линия от червени белези, наподобяващи рани от шев, в точното място, където предишната му личност е претърпяла операция^[68].

На практика Стивънсън е събрал стотици такива случаи и досега е съставил четири тома с изследвания на този феномен. В някои от случаите той дори е бил в състояние да се сдобие с болнични картони или отчети от аутопсии за починалата личност и показва, че такива наранявания не само са се случили, но са били на точното място на сегашното родилно петно или деформация. Той смята, че такива белези не само осигуряват някои от най-силните свидетелства в полза на прераждането, но също показват съществуването на някакъв вид междинно нефизическо тяло, което функционира като преносвач на тези характерни признаци между един живот и следващия. По неговите думи: „Струва ми се, че белегът от рани върху предишната личност трябва да е пренасян от живот в живот върху някакъв вид разширение на тялото, което на свой ред действа като шаблон за създаването на ново физическо тяло с родилни петна и деформации, които съответстват на раните върху тялото на предишната личност.“^[69]

Теорията на Стивънсън за „тяло-шаблон“ повтаря твърдението на Тилър, че човешкото енергийно поле е холографски шаблон, който определя формата и структурата на физическото тяло. Иначе казано, то е вид триизмерен подробен план, по който физическото тяло се формира. По подобен начин неговите открития относно родилните петна дават допълнителна подкрепа на идеята, че в същината си ние сме само образи, холографски построения, създадени от мисъл.

Стивънсън отбелязва също, че макар неговото изследване да сочи нас като създателите на нашия собствен живот и, до известна степен, на тялото ни, нашето участие в процеса е толкова пасивно, че е почти неволно, машинално. Дълбоките пластове на психиката изглежда са въвлечени в тези процеси на избиране, пластове, които са в много по-тесен контакт с неявния ред. Или по думите на Стивънсън: „Равнищата на психична активност са далеч по-дълбоки от тези, които регулират храносмилането на нашата вечеря в стомаха ни [и] нашето обичайно дишане трябва да управлява тези процеси.“^[70]

Колкото и в разрез с общоприетото да са много от заключенията на Стивънсън, неговата репутация на внимателен и акуратен изследовател е спечелила уважението на няколко тримесечни списания, за които човек едва ли би допуснал, че ще отпечатат подобни материали. Неговите открития са публикувани в такива авторитетни научни периодични издания като „American Journal of Psychiatry“ („Американско научно списание за психиатрия“), „Journal of Nervous and Mental Disease“ („Научно списание за нервни и психични болести“), „International Journal of Comparative Sociology“ („Международно научно списание по сравнителна социология“). А в обзор на неговите трудове престижното списание „Journal of the American Medical Association“ („Научно списание на Американската лекарска асоциация“) твърди, че той „извънредно педантично и усърдно, без емоции събира подробна серия от случаи, в които данните за прераждането е трудно да бъдат разбрани върху някаква друга основа… Той се опира на записите на голямо количество данни, които не могат да бъдат пренебрегнати“^[71].

Мисълта като строител

Както при толкова много от „откритията“, които разгледахме дотук, представата, че някакво дълбоко подсъзнателна и дори духовна част от нас може да се пресяга през границите на времето и е отговорна за нашата съдба, може да бъде открита в много шамански традиции и други източници. Според племето батак в Индонезия всичко преживявано от човека е предопределено от неговата или нейната душа, или тонди, която се преражда от едно тяло в следващото и е посредник, който е в състояние да възпроизведе не само поведението, но и физическите характерни черти на предишния аз на човека^[72]. Индианците оджибва също вярват, че човешкият живот е разписан от един невидим дух или душа и е планиран по начин, който да съдейства за израстването и развитието. Ако човек умре, без да завърши всичките си уроци, които е необходимо да научи, неговото духовно тяло се завръща и преражда в друго физическо тяло^[73].

Кахуните наричат този невидим аспект аумакуа, или „висш Аз“. Подобно на метасъзнанието на Уитън, това е подсъзнателната част от човека, която може да вижда частите от бъдещето, които са кристализирали или „установени“. Това е също частта от нас, която е отговорна за сътворяването на нашата съдба, но тя не е сама в този процес. Подобно на много от учените, споменати в тази книга, кахуните смятат, че мислите са неща и те са съставени от една фина енергийна субстанция, която те наричат киномеа, или „сенчестият материал на душата“. Затова нашите надежди, страхове, планове, тревоги, вини, сънища и въображения не изчезват, след като съзнанието ни напусне, а се превръщат в мислоформи, а те пък на свой ред се превръщат в някакви груби нишки, от които висшият аз тъче нашето бъдеще.

Повечето хора не са отговорни към своите собствени мисли, казват кахуните, а постоянно бомбардират своя висш аз с неконтролирана и противоречива смесица от планове, желания и страхове. Това обърква висшия аз и именно по тази причина животът на толкова много хора изглежда еднакво случаен и неконтролиран. За мощните кахуни, които са в открито общуване със своя висш аз, се казва, че са в състояние да помогнат на даден човек да преправи своето бъдеще. По подобен начин се смята за извънредно важно хората да си вземат почивка на чести интервали, за да мислят за своя живот и да визуализират в конкретни срокове какво те желаят да им се случи. Кахуните твърдят, че по този начин хората могат по-съзнателно да контролират събитията, които им се случват, и да творят своето собствено бъдеще^[74].

Според една представа, която напомня идеите на Тилър и Стивънсън за финото междинно тяло, кахуните вярват, че от този сенчест материал също се формира един шаблон, по който физическото тяло бива моделирано. Твърди се също, че кахуните, които са в извънредна хармония със своя висш аз, могат да извайват и преоформят сенчестия материал, а следователно и физическото тяло на друг човек и по този начин те постигат чудотворните изцеления^[75]. Този възглед осигурява също един интересен паралел с някои от нашите собствени заключения относно това, защо мислите и образите имат такова мощно въздействие върху здравето.

Тантриците мистици от Тибет обозначават този „материал“ от мисли с думата цал и твърдят, че всяко мисловно действие поражда вълни от тази загадъчна енергия. Те вярват, че цялата вселена е продукт на съзнанието и е създадена и одушевена от колективния цал на всички същества. Повечето от хората не знаят, че притежават тази сила, казват тантриците, защото умът на средния човек функционира „като малка локва, изолирана от огромния океан“. Само големите йоги, които са изкусни в общуването с дълбоките равнища на съзнанието, могат съзнателно да използват тези сили, а едно от нещата, с които те постигат тази цел, е постоянното визуализиране на желаното сътворение. Тибетските тантрични текстове са пълни с упражнения за визуализация, или „садхани“, предназначени за такива цели, а монасите от някои секти, като например Каргюпа, трябва да прекарат седем години в пълно уединение, в пещера или зазидана стая, за да усъвършенстват своите умения във визуализацията^[76].

Персийските суфии от XII в. също подчертават значението на визуализацията в изменянето и преоформянето на човешката съдба и наричат фината мисловна материя алам алмитхал. Подобно на много ясновидци те вярват, че човешките същества притежават едно фино тяло, контролирано от чакроподобни енергийни центрове. Те твърдят също, че реалността е разделена на серия от по-фини планове на съществуване, или Хадарат, както и че планът на съществуване, който е непосредствено предшестващ сегашния е вид шаблон — реалност, в която алам алмитхал на нашите мисли се оформя в идеи-образи, които на свой ред в края на краищата предопределят хода на нашия живот. Суфиите имат и един техен собствен принос. Те смятат, че сърдечната чакра, или химма, е агентът, отговорен за този процес, а контролът на сърдечната чакра е следователно необходимо условия за упражняване на контрол върху съдбата на човека^[77].

Едгар Кейси също говори за мислите като за осезаеми, материални неща, една по-фина форма на материя и, когато бил в транс, постоянно казвал на своите клиенти, че техните мисли създават тяхната съдба и че „мисълта е строителят“. По негово мнение мисловният процес е като един паяк, който постоянно преде, непрестанно добавя към своята паяжина. Във всеки момент от нашия живот ние създаваме образите и моделите, които придават на нашето бъдеще енергия и форма, казва Кейси^[78].

Парамаханса Йогананда съветва хората да визуализират бъдещето, което те желаят за себе си и да го заредят с „енергията на концентрацията“. По думите му: „Правилната визуализация чрез упражняването на концентрация и волева сила ни дава възможност да материализираме мисли не само като мечти или видения в мисловната сфера, но и като преживявания в материалната област.“^[79]

И наистина, такива идеи могат да бъдат открити в широк кръг коренно различни източници. „Ние сме това, което мислим — казва Буда. — Всичко, което сме, възниква в мислите ни. С нашите мисли ние сътворяваме света.“^[80] „Както човек действа, такъв става. Каквито са желанията му, такава е съдбата му“, казва индуската предхристиянска Брихадараняка-упанишад^[81]. „Всички неща в света на Природата не са контролирани от Съдбата, защото душата има свой собствен закон“, казва гръцкият философ от IV в. Ямвлих^[82]. „Просете и ще ви се даде… Ако имате вяра… не ще ви бъде нищо невъзможно“, казва Библията^[83]. И „Съдбата на човека е свързана с тези неща, които той самият създава и прави“, пише равинът Щайнзалц в кабалистичната „Роза с тринадесет венчелистчета“^[84].

Показател за нещо по-дълбоко

Дори днес представата, че нашите мисли създават съдбата ни, е все още много силна. Тя е предмет на бестселъри като „Творческа визуализация“ от Шакти Гавейн и „Ти можеш да излекуваш живота си“ от Луиз Л. Хей. Хей, която казва, че сама се е излекувала от рак чрез промяната на своите схеми на мислене, провежда извънредно успешни курсове по своите техники. Това е и основната философия, залегнала в много популярни книги по „ченълинг“, като „Курс по чудеса“ и книгите на Джейн Робъртс за Сет.

Тя се възприема и от някои изтъкнати психолози. Джийн Хаустън, бивш президент на Асоциацията за хуманистична психология и сегашен директор на „фондация за изследвания на ума“ в Помона, щата Ню Йорк, е обсъдила пространно идеята в книгата си „Възможният човек“. Хаустън също дава множество упражнение по визуализация в книгата си и дори нарича едно от тях „оркестриране на мозъка и навлизане в холовселената“^[85].

Друга книга, която до голяма степен се основава на холографския модел, за да подкрепи идеята, че ние можем да използваме визуализацията, за да преоформим нашето бъдеще, е „Да промениш съдбата си“ от Мери Орсър и Ричард А. Дзаро. Освен това Дзаро е основателят на „фючършейпинг текнолъджи“, една компания, която провежда семинари за бизнесмени по техники за „формиране на бъдещето“, а сред нейните клиенти са и „Панасоник“, и Международната банкова и кредитна асоциация^[86].

Бившият астронавт Едгар Мичъл, шестият човек, стъпил на Луната и дългогодишен изследовател на вътрешното и външното пространство, се е заел с подобна задача. През 1973 г. той основава Института по духовни науки, базирана в Калифорния организация, която се е посветила на изследването на подобни сили на ума. Институтът още развива оживена дейност и сред съвременните му проекти са изследване с широк обсег за ролята на ума в чудотворните изцеления и спонтанни ремисии, както и проучване на ролята, която съзнанието играе в създаването на едно положително бъдеще за света. „Ние създаваме нашата реалност, защото нашата вътрешна емоционална — нашата подсъзнателна — реалност ни вкарва в тези ситуации, от които ние се учим — казва Мичъл. — Ние преживяваме това, когато ни се случват странни неща в живота [и] срещаме хората, които са ни потребни, за да се научим на нещо от тях. И така ние създаваме тези обстоятелства на едно много дълбоко метафизическо и подсъзнателно равнище.“^[87]

Дали сегашната популярност на идеята, че ние създаваме бъдещето си, е само краткотрайна мода, или нейното присъствие в толкова много култури и времена е показател за нещо много по-дълбоко, знак, че има нещо, което всички хора интуитивно знаят, че е вярно? Засега този въпрос остава без отговор, но в една холографска вселена — вселена, в която съзнанието участва в създаването на реалността и в която съкровеният материал на нашите души може да се регистрира като синхроничности в обективния свят — представата, че ние сме също ваятелите на нашата собствена съдба, не е толкова пресилена и изсмукана от пръстите. Тя дори изглежда вероятна.

Три последни доказателства

Преди заключението си заслужава да разгледаме още три последни доказателства. Макар да не са решаващи и окончателни, всяко от тях предлага едно надзъртане в други способности за преминаване отвъд на времето, които съзнанието може би обладава в една холографска вселена.

 

Масови сънища на бъдещето

Друг изследовател на минали животи, който е събрал данни, показващи, че съзнанието има пръст в създаването на нашата съдба, е покойният психолог д-р Хелън Уомбах от Сан Франциско. Уомбах прилага хипноза върху групи в малки семинари, като ги връща към точно определени периоди и им задава въпроси по един предварително определен списък с въпроси относно техния пол, начин на обличане, занятие, съдове, които използват за хранене и т.н. В хода на нейните двадесет и пет годишни изследвания на феномена на миналия живот тя хипнотизира буквално хиляди и събира някои впечатляващи находки.

Една от критиките против прераждането е, че хората само изглежда да си спомнят минали животи, в които кой знае защо са все известни или исторически личности. Уомбах обаче открива, че повече от 90% от участниците в нейните експерименти си припомнят минали животи като селяни, работници, фермери и събирачи на храна от първобитни племена. По-малко от 10% си припомнят прераждания като аристократи, а никой не си спомня да е бил някаква знаменита личност, откритие, което може да послужи като аргумент против твърдението, че спомените за миналия живот са фантазии^[88]. Нейните хипнотизирани са също изключително акуратни, когато навлизат в исторически детайли, дори когато те са неизяснени. Например, когато хората си припомнят живот през XVIII в., те описват използването на една трирога вилица за ядене на вечерята, но след 1790 г. те характеризират повечето вилици като четирироги, наблюдение, което точно отразява историческата еволюция на вилицата. Участниците са еднакво точни, когато описват дрехи и обуща, видове използвани храни и пр.^[89]

Уомбах открива, че тя може и да прогресира хора в бъдещи животи. Действително, описанията на участниците за идните векове са толкова впечатляващи, че тя провежда един голям проект за прогресиране в бъдещ живот във франция и Съединените щати. За съжаление, тя умира, преди да завърши изследването, но психологът Чет Сноу, бивш колега на Уомбах, продължава нейната работа и наскоро публикува резултатите в една книга, озаглавена „Масови сънища на бъдещето“.

Когато били анализирани съобщенията на 2500 души, които участват в проекта, изплуват няколко интересни признака. Първо, действително всички от участниците са съгласни, че населението на земята ще намалее драматично. Мнозина от тях не се откриват във физически тела в указаните бъдещи периоди, а тези, които все пак имат тяло, отбелязват, че населението е много по-малко от днешното.

Освен това участниците се разделят спретнато на четири категории, всяка от които обрисува едно различно бъдеще. Първата група описва безрадостно и безжизнено бъдеще, в което повечето хора живеят в космически станции, носят сребристи костюми и ядат синтетична храна. Друга група, „нюейджърите“, говорят за по-щастлив и по-природосъобразен живот в естествена среда, във взаимна хармония и посвещаване на времето за учене и духовно усъвършенстване. Третият тип, „на изтънчените високи технологии“, описват едно неприветливо механично бъдеще, в което хората живеят в подземни градове или в селища, затворени в капсули и мехури. Четвъртият тип описват себе си като оцелели след катастрофа и живеещи в свят, който е бил опустошен от някакво глобално, вероятно ядрено бедствие. Хората от тази група живеят в домове в диапазона от градски руини до пещери и изолирани ферми, носят прости ръчно ушити дрехи, често направени от кожа, и набавят повечето от храната си чрез лов.

Какво е обяснението? Сноу се обръща към холографския модел за отговор и, подобно на Лойи, смята, че такива находки показват наличието на няколко възможни бъднини, или холовселени, които се формират в струпаните мъглявини на съдбата. Но като другите изследователи на минал живот той също смята, че ние създаваме съдбата си, както индивидуално, така и колективно, а по такъв начин четирите сценария са реално едно надзърване във възможни потенциални бъднини, които човешката раса създава за себе си като маса.

Следователно Сноу препоръчва, вместо да строим бомбоубежища или да се преместваме в места, които няма да бъдат разрушени от „надигащите се промени на Земята“, предсказвани от някои екстрасенси, да отделим време за вярване в и визуализиране на едно положително бъдеще. Той посочва Планетарната комисия — събрани специално за случая милиони хора от цял свят, които са съгласни да отделят часа от 12 до 13 часа по Гринуич на всеки 31 декември, обединени в молитва и медитация за мира и изцелението на света — като стъпка в правилната посока. „Ако ние непрестанно оформяме нашата бъдеща физическа реалност чрез днешните колективни мисли и действия, тогава времето да се пробудим за алтернативата, която сме създали, е днес — казва Сноу. — Изборът между вида Земя, който всеки от Типовете представя, е ясен. Кой от тях желаем за нашите внуци? В кой от тях самите ние желаем да се върнем някой ден?“^[90]

 

Промяна на миналото

Може би бъдещето не е единственото нещо, което може да бъде оформяно и преоформяно от човешката мисъл. На годишното събрание на Парапсихологическата асоциация през 1988 г. Хелмут Шмидт и Мерилин Шлиц обявяват, че някои техни експерименти показват, че съзнанието може би е в състояние да променя и миналото. В едно изследване Шмидт и Шлиц използват компютъризиран процес за генериране на случаен избор, за да запишат 1000 различни звукови поредици. Всяка поредица се състои от 100 тона с различна продължителност, някои от тях приятни за ухото, а други просто избухване на шум. Тъй като процесът на подбор е случаен, по законите на вероятността всяка поредица трябва да съдържа приблизително 50% приятни звуци и 50% шум.

След това касетки със записи на тези поредици са изпращани по пощата на доброволци. Докато слушат презаписаните касети, на участниците в експеримента се казва да се опитат психокинетично да увеличат продължителността на приятните звуци и да намалят продължителността на шума. След като участниците свършват с работата си по задачата, те известяват лабораторията за техните опити и Шмидт и Шлиц след това проучват оригиналните записи. Те откриват, че прослушваните от участниците записи съдържат значително по-дълги пасажи от приятни звуци, отколкото шум. С други думи, изглежда, че участниците психокинетично са се върнали назад във времето и са повлияли върху процеса на случаен подбор, чрез който презаписаните касети са били създадени.

В друг тест Шмидт и Шлиц програмират компютъра да създаде произволни поредици от по 100 тона, композирани от четири различни ноти, а участниците са инструктирани да се опитат психокинетично да предизвикат появата на повече високи ноти върху лентата, отколкото ниски. Отново бива открит един ретроактивен ПК ефект. Шмидт и Шлиц също откриват, че доброволци, които медитират редовно, упражняват един по-голям ПК ефект, отколкото немедитиращите, което показва, че контактът с несъзнаваното е ключът към добирането до структуриращите реалността части от психиката^[91].

Идеята, че ние можем психокинетично да променяме събитията, които вече са се случили, е една нарушаваща спокойствието идея, защото ние сме така дълбоко програмирани да вярваме, че миналото е замразено като пеперуда в стъкло, че ни е трудно да си представим обратното. Но в една холографска вселена, вселена, в която времето е илюзия и реалността не е нищо повече от създаден от съзнанието образ, това е възможност, към която може би трябва да привикваме.

 

Разходка из градината на времето

Колкото и фантастични да са горните две идеи, те са малки промени в сравнение с последната категория времеви аномалии, която заслужава нашето внимание. На 10 август 1901 г. двама професори от Оксфорд — Ан Моубърли, директор на колежа „Сейнт Хю“, Оксфорд, и Елинър Джурдейн, заместник-директор, се разхождат в градината Малкия Трианон във Версай, когато виждат някакво потрепване в пейзажа пред тях, което не се различава от специалните ефекти в един филм, когато една сцена се сменя с друга. След като потрепването отминава, те забелязват, че пейзажът се е променил. Внезапно хората около тях се оказват облечени в костюми от XVII в. и с перуки, като по поведението може да се съди, че са силно развълнувани от нещо. Докато двете жени стоят занемели, един неприятен на вид мъж с белези от шарка по лицето се приближава към тях и ги подканя да променят посоката си. Те го последват до една редица дървета в градина, където те чуват някаква мелодия и виждат една аристократка да рисува акварел. Накрая видението изчезва и пейзажът се връща в нормалното си положение, но преобразяването било толкова драматично, че когато жените поглеждат зад тях, те разбират, че пътят, по който те току-що са минали, сега е блокиран от стара каменна стена. Когато се връщат в Англия, те проучват историческите регистри и стигат до извода, че са транспортирани обратно във времето в деня на защитата на двореца „Тюйлери“ и клането на френската швейцарска гвардия — което обяснява възбудата на хората в градината — и че жената в градината е била Мария Антоанета. Толкова ярко било преживяването, че двете жени го описват в ръкопис с дължината на книга и го представят в Британското общество за пси-изследвания^[92].

Това, което прави преживяването на Моубърли и Джурдейн толкова значимо, е, че не просто имат ретрокогнитивно видение на миналото, а действително се разхождат в миналото, срещат се с хора и странстват из градините на Тюйлери, каквито те са били преди сто години. Преживяването на Моубърли и Джурдейн е трудно да бъде прието като реално, но предвид на това, че те нямат някаква облага да го разказват, а дори напротив — определено излагат академичната си репутация на риск, трудно е да си представим какво би могло да ги мотивира да съчиняват такава история.

И това не е единственият случай в Тюйлери, съобщен на Британското общество за пси-изследвания. През май 1955 г. един лондонски юрисконсулт и съпругата му също се натъкват на няколко фигури от XVIII в. в градината. А в друг случай хората от персонала на едно посолство, чиито офиси гледат към Версай, твърдят, че са наблюдавали как градината се връща към по-ранен исторически период^[93]. В Съединените щати парапсихологът Гарднър Мърфи, бивш президент и на Американската асоциация на психолозите, и на Американското общество за пси-изследвания, разследва подобен случай, в който една жена, идентифицирана само с името Бътърбоф, гледала през прозореца на нейния офис в Методисткия университет на Небраска и вижда кампуса такъв, какъвто е бил преди 50 години. Изчезват оживените улици и сградата на женския клуб, а на тяхно място има само голо поле и малко дървета, чиито листа дълго трептят от летния бриз, докато изчезнат^[94].

Дали границата между настоящето и миналото е толкова лека за преминаване, че ние можем, при съответните обстоятелства, да се връщаме обратно в миналото със същата лекота, с която се разхождаме из някоя градина? Засега просто не знаем, но в един свят, който е съставен по-малко от солидни, твърди обекти, преместващи се във времето и пространството, а повече от призрачни холограми на енергия, поддържани от процеси, които са най-малкото частично свързани с човешкото съзнание, такива събития може би не са толкова невъзможни, колкото изглеждат.

И ако това изглежда смущаващо — тази идея, че нашето съзнание и дори нашето тяло са далеч по-малко обвързани с ограниченията на времето, отколкото сме си представяли — ние трябва да си спомним как идеята, че Земята е кръгла, е била също толкова стряскаща за едно човечество, убедено, че тя е плоска. И като всички деца, застанали на прага на зрелостта, ние трябва да отхвърлим нашите страхове и да се изправим срещу света, какъвто той реално е. Защото в една холографска вселена, вселена, в която всички неща са само призрачни проблясъци от енергия, повечето от нашите разбирания за времето трябва да се променят. Има и други потрепвания, които променят нашия пейзаж, все по-дълбоки дълбини, които очакват да бъдат измерени с лот.