Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Holographic Universe, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Корекция
essop (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)
Източник
izvorite.com

Издание:

Майкъл Толбот. Холографската вселена

Американска. Първо издание

ISBN: 954-8945-28-2

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта
Възпявам холографското тяло

„Едва ли ще познаеш кой съм или

какво искам да ти кажа,

Но все пак ще ти нося здраве…“[1]

Уолт Уитман, „Песен за себе си“

На един 61-годишен мъж, когото ще наречем Франк, поставят диагнозата рак на гърлото, която почти винаги означава фатален изход, и му казват, че шансовете да остане жив са 5%. Теглото му намалява от 59 на 44 кг. Той е крайно изнемощял, едва си преглъща слюнката и трудно диша. Лекарите спорят дали изобщо да го подлагат на радиационна терапия, защото е твърде възможно лечението само да увеличи мъките му, без значимо да увеличи шансовете му за оцеляване. Въпреки всичко те решават да го подложат на терапията.

След това, за голям късмет на Франк, д-р О. Карл Саймънтън, радиационен онколог и медицински директор на Онкологичния консултантски и изследователски център в Далас, щата Тексас, е помолен да участва в неговото лечение. Саймънтън предполага, че самият Франк може да повлияе върху хода на своето заболяване. Той го обучава на няколко техники за релаксация и визуализация, разработени от самия него и колегите му. От този момент, три пъти на ден, Франк си представя облъчването, което получава, като състоящо се от милиони малки енергийни куршумчета, бомбардиращи неговите клетки. Освен това визуализира своите ракови клетки като по-слаби и по-объркани от нормалните си клетки и поради това неспособни да възстановят загубите, които претърпяват. След това той визуализира как неговите бели кръвни телца, войниците на имунната система, идват, струпват се около мъртвите и умиращите ракови клетки и ги пренасят към черния дроб и бъбреците, за да бъдат изхвърлени от тялото.

Резултатите са поразителни и далеч надминават това, което обикновено се получава в такива случаи, когато пациенти биват лекувани единствено с радиация. Лечението с радиация върви като по магия. Франк не изпитва почти никой от негативните странични ефекти — увреждане на кожата и слизестите мембрани, — които нормално съпровождат подобна терапия. Той възвръща загубеното си тегло и своята сила — само за два месеца всички признаци на неговия рак изчезват. Саймънтън смята, че забележителното възстановяване на Франк се дължи до голяма степен на всекидневните упражнения по визуализация.

Саймънтън и колегите му упорито продължават изследванията си и обучават на техните визуализиращи техники 159 пациенти с рак, смятани за медицински нелечими. На такива пациенти им се дава живот от 12 месеца. Четири години по-късно 63 от пациентите са все още живи. От тях 14 не показват признаци на заболяването, при 12 ракът регресира и при 17 болестта си остава устойчива. Средната продължителност на живот за групата като цяло е 24,4 месеца, над два пъти по-дълго от националната норма[2].

Оттогава Саймънтън провежда поредица подобни изследвания, всички с положителни резултати. Въпреки тези обещаващи открития работата му все още се смята за спорна. Критиците му например твърдят, че хората, които участват в изследванията на Саймънтън, не са „средностатистически“ пациенти. Мнозина от тях са потърсили Саймънтън с нарочната цел да научат неговите техники и това показва, че те вече имат един извънредно бояк дух. Въпреки това мнозина изследователи намират резултатите на Саймънтън достатъчно убедителни, за да подкрепят неговата работа, а самият той основава Раков център „Саймънтън“, една преуспяваща институция за изследвания и лечение в Пасифик Пелисейдс, щата Калифорния, в която се преподават техники с използване на въображението при пациенти, борещи се с различни заболявания. Терапевтичната употреба на въображението завладява въображението на публиката и едно скорошно проучване показва, че алтернативно лечение на рака се прилага четири пъти по-често[3].

Как така някакъв си образ, формирал се в ума, може да оказва въздействие върху нещо толкова страховито като нелечим рак? Не е изненадващо, че холографската теория за мозъка може да бъде използвана за обяснение и на този феномен. Психологът Джийн Ахтърбърг, директор по изследванията и рехабилитацията в Центъра по здравна наука на Тексаския университет в Далас и един от учените, които спомагат за доразвиване на техниките с използване на въображението, прилагани от Саймънтън, смята, че именно холографските способности на мозъка ни дават ключа към загадката.

Както беше отбелязано, всички преживявания са в крайна сметка просто неврофизиологически процеси, протичащи в мозъка. Според холографския модел причината да преживяваме някои неща, например емоциите, като вътрешни реалности, а други, примерно песните на птиците и лаенето на кучетата, като външни реалности, се крие в обстоятелството, къде мозъкът ги разполага, когато ги създава като вътрешна холограма, която ние преживяваме като реалност. Както видяхме обаче, мозъкът не може винаги да прави разлика между това, което е „отвън“, и това, което той смята, че е „отвън“, и поради това хората с ампутирани крайници понякога изпитват усещания за илюзорен крайник. Казано по друг начин, в един мозък, който действа холографски, припомняният образ на нещо може да има по-голямо влияние върху сетивата, отколкото самото нещо.

Той може да има и еднакво мощен ефект върху физиологията на тялото, състояние, преживявано непосредствено от всеки, който понякога е усещал как пулсът му се ускорява, след като си е представял как притиска любимата в прегръдката си. Или всеки, който е усещал как му се изпотяват дланите, след като е извикал във въображението си спомена за някакво необичайно плашещо преживяване. На пръв поглед фактът, че тялото не може винаги да прави разлика между въобразено и реално събитие, може да изглежда странен, но като се вземе предвид холографският модел — който твърди, че всички преживявания, били те реални или въобразени, се свеждат до един и същ език на холографски организираните вълнови форми, — ситуацията става много по-малко озадачаваща. Или както казва Ахтърбърг: „Когато образите се разглеждат в светлината на холографската идея, тяхното всемогъщо въздействие върху функционирането на тялото е съвсем логично. Образът, поведението и физиологическите изменения, които ги съпътстват, са единен аспект на един и същи феномен.“[4]

Бом използва своята идея за неявния ред, или по-дълбокото и нелокално равнище на съществуване, от което възниква цялата наша вселена, за да изрази повторно гледището си: „Всяко действие започва от едно намерение в неявния ред. Въобразяването е вече създаването на формата; то вече има намерението и зародишите на всички движения, които е необходимо да бъдат извършени. А това засяга тялото и т.н., така че, когато сътворяването се осъществява по този начин от по-фините нива на неявния ред, то преминава през тях, докато се прояви в явния ред.“[5] С други думи, в неявния ред, както и в самия мозък, въображение и реалност са в крайна сметка неразделими и затова не трябва да ни изненадва, че образите в ума могат в крайна сметка да се проявят като реалности във физическото тяло.

Ахтърбърг намира, че физиологическите ефекти, добивани с помощта на въображението, са не само мощни, но могат да бъдат и извънредно точни. Например терминът бяло кръвно телце в действителност обозначава голям брой различни видове клетки. В едно изследване Ахтърбърг решава да види какво ще стане, ако може да тренира хора да повишат броя само на един определен тип бели кръвни телца в своето тяло. За да го направи, тя обучава група колеги студенти как да си представят една клетка, известна като неутрофил, главната съставка в общата маса на белите кръвни телца. Обучава втора група да си представят Т-клетки, един по-специализиран вид бели кръвни телца. В края на изследването групата, която се научила да си представя неутрофила, имала забележимо нарастване на броя на неутрофили в телата си, но никаква промяна в Т-клетките. Групата, която се учила да си представя Т-клетки, имала забележимо нарастване на броя на този вид клетки, но броят на неутрофилите си оставал същия[6].

Ахтърбърг казва също, че вярата е от решаващо значение за здравето на индивида. Както посочва тя, действително всеки, който е имал контакт със света на медицината, знае поне една история за пациент, изпратен да си умре вкъщи, но тъй като той „смята“ друго, смайва своите лекари с пълно оздравяване. В нейната блестяща книга „Въображение в лечението“ тя описва няколко нейни срещи с подобни случаи. В един от тях жена била в кома, парализирана и с поставена диагноза масивен мозъчен тумор. Тя претърпява хирургическа операция за „смаляване“ на нейния тумор (отстраняване до степента, в която е безопасно), но тъй като се смята, че е близо до смъртта, жената е изпратена у дома, без да бъде подложена на радиационна или химиотерапия.

Вместо незабавно да умре, жената от ден на ден укрепва. Като неин наблюдаващ терапевт Ахтърбърг е в състояние да проследи напредъка й и към края на шестнадесетия месец жената не показва признаци на рак. Защо? Въпреки че е природно интелигентна, тя е само умерено образована и реално не знае какво е значението на думата тумор — или на смъртната присъда, която тя изрича. Затова тя не смята, че ще умира и преодолява своя рак със същата увереност и непоколебимост, които използва за преодоляване на всяка друга болест в нейния живот, казва Ахтърбърг. Когато Ахтърбърг я вижда за последен път, жената повече не показва и следа от парализа, захвърлила е бандажите за краката и бастуна и дори два пъти е танцувала[7].

Ахтърбърг подкрепя твърдението си чрез наблюдението, че хората със забавено умствено развитие и емоционално неуравновесените — които не могат да разберат смъртната присъда, произнасяна от обществото с диагнозата рак, — също имат значително по-ниска заболеваемост от рак. Четиригодишно наблюдение в Тексас показва, че само около 4% от смъртните случаи в тези две групи са от рак, докато нормата в щата се движи от 15 до 18 процента. Любопитно е, че няма регистриран случай на левкемия между 1925 и 1978 г. в тези две групи. Изследвания показват подобни резултати в Съединените щати като цяло, както и в различни други страни, сред които Англия, Гърция и Румъния[8].

Поради тези и други открития Ахтърбърг е на мнение, че при заболяване, дори при обикновена хрема, човек трябва да се подсили с колкото е възможно повече „невронни холограми“ на здравето — във формата на вярвания, образи на добро живеене и хармония, както и образи на активизирани конкретни имунни функции. Тя смята, че ние трябва също да изгоним всякакви вярвания и образи, които имат негативно последствие за здравето ни и да разберем, че нашите телесни холограми са нещо повече от просто образи. Те съдържат други видове информация, включително интелектуални разбирания и тълкувания, съзнателни и несъзнателни предразсъдъци, страхове, надежди, тревоги и т.н.

Препоръката на Ахтърбърг, че ние трябва да се отървем от негативните образи, се приема добре, защото има данни, че въображението може да причини заболяване по същия начин, по който може да лекува. В „Любов, медицина и чудеса“ Бърни Сийгъл казва, че често се е натъквал на случаи, в които умствените образи, използвани от пациентите, за да опишат себе си или своя живот, изглежда играят роля в причиняването на техните заболявания. Сред примерите е една пациентка, претърпяла операция за изрязване на гърдите, която му разказва, че тя „усещала потребност да свали нещо от гърдите си“, както и пациент с множествен миелом на гръбначния си стълб, който му казва, че „винаги се е смятал за безгръбначен“, а също и мъж с карцином на ларинкса, чийто баща го наказвал като дете с постоянно хващане за гърлото и му заповядвал „млъкни!“.

Понякога връзката между образа и болестта е толкова впечатляваща, че е трудно да разберем защо тя не е явна за страдащия от нея човек, както в случая с един психотерапевт, който претърпява операция в спешното отделение. При нея му изрязват няколко фута безжизнени черва и след това той казва на Сийгъл: „Радвам се, че вие сте моят хирург. Аз бях подложен на акредитация на моите качества като преподавател. Не можех да се оправям с всичките лайняни тъпотии, които изникваха, или да смеля боклука в моя живот.“[9] Случаи като този убеждават Сийгъл, че почти всички болести възникват поне в някаква степен в ума, но той не мисли, че това ги прави психосоматични или нереални. Той предпочита да ги нарича соматозначими, термин изкован от Бом, за да обобщи по-добре връзката, и извлечен от гръцката дума сома, която означава тяло. Това, че всички болести могат да произлизат от ума, не смущава Сийгъл. Той го разглежда по-скоро като знак за огромна надежда, индикатор, че щом имаме силата да причиним болест, то имаме също мощта да сътворим и добро здраве.

Връзката между образ и болест е толкова силна, че въображението може да бъде използвано дори за прогнозиране на перспективите за оживяване на пациента. В друг забележителен експеримент Саймънтън, съпругата му — психоложката Стефани Матюс-Саймънтън — и психологът Г. Франк Лоулис изследват поредица от кръвни проби на 126 пациенти с напреднал рак. След това те подлагат пациентите на също толкова обстойни психологически тестове, включително упражнения, в които ги карат да обрисуват своя образ, раковото си заболяване, своето лечение и имунната си система. Кръвните проби дават някаква информация за състоянието на пациента, но не водят до някакви по-големи разкрития. Обаче резултатите от психологическите тестове, особено обрисуваните образи, дават енциклопедична информация относно здравния статус на пациента. Всъщност просто чрез анализ на тези обрисувани образи Ахтърбърг по-късно постига 95% точност в предсказването кой ще умре след няколко месеца и кой ще победи своята болест или ще навлезе в период на ремисия[10].

Баскетболните игри на ума

Колкото и невероятни да са данните, подбрани от споменатите по-горе изследователи, те са само върхът на айсберга, когато става въпрос за контрола, който холографският ум упражнява над физическото тяло. А практическите приложения на подобен контрол не са строго ограничени до въпросите на здравето. Многобройни изследвания, проведени в целия свят показват, че въображението има огромно въздействие върху физическата и атлетическата форма.

В един скорошен експеримент психологът Шломо Брезнич от Еврейския университет в Ерусалим наблюдава няколко групи израелски войници, които преминават в марш четиридесет километра, като на всяка група дава различна информация. На някои им казва, че са изминали тридесет километра и им остават още десет. На други съобщава, че те ще изминат шестдесет километра, но в действителност те изминават само четиридесет. На някои позволява да виждат километрични знаци, а на други не дава знаци колко са изминали и колко още им предстои да извървят. В края на изследването Брезнич открива, че равнищата на стресовия хормон в кръвта на войниците винаги отразява тяхната преценка, а не действителното разстояние, което са изминали[11]. С други думи техните тела не реагират на реалността, а на това, което те си въобразяват, че е реалност.

Според д-р Чарлз А. Гарфийлд, бивш изследовател в НАСА и сегашен президент на Института по приложни науки в Бъркли, щата Калифорния, руснаците обстойно са изследвали връзката между въображение и физическо действие. В едно изследване фаланга съветски атлети от световна класа била разделена на четири групи. Първата група прекарва 100% от тренировъчното време в тренировки. Втората прекарва 75% от времето в тренировки и 25% от времето във визуализиране на точните движения и постиженията, които те искат да постигнат в своя спорт. Третата прекарва 50% от времето в тренировки и 50% във визуализиране, а четвъртата отделя 25% за тренировки и 75% за визуализиране. Невероятно звучи, но на Зимните олимпийски игри през 1980 г. в Лейк Плесид, щата Ню Йорк, четвъртата група показва най-голямо подобрение на формата, следвана от група 3, 2 и 1 — в този ред[12].

Гарфийлд, който прекарва стотици часове в интервюиране на атлети и спортни изследователи по целия свят, казва, че руснаците са включили усъвършенствани техники за използване на въображението в много от техните атлетични програми и смятат, че умствените образи действат като прекурсори[13] в процеса на генериране на невромускулни импулси. Гарфийлд смята, че въображението работи, защото движението се записва холографски в мозъка. В своята книга „Върхова форма: Психически тренировъчни техники на най-големите световни атлети“ той казва: „Тези образи са холографски и функционират предимно на подсъзнателното равнище. Холографският механизъм на въобразяване ни позволява бързо да разрешим пространствени проблеми като например сглобяването на сложна машина, хореографската разработка на един танц или преминаването на визуални образи на игри през вашия ум“.[14]

Австралийският психолог Алън Ричардсън постига подобни резултати с баскетболисти. Той взема три групи баскетболисти и проверява тяхната способност да изпълняват свободни хвърляния. След това инструктира първата група да прекарва 20 минути на ден в изпълнение на свободни хвърляния. На втората група казва да не практикува, а на третата — да прекарва 20 минути на ден във визуализиране как забиват съвършени кошове. Както може да се очаква, групата, която нищо не прави, не показва и подобрение. Първата група отбелязва 24% подобрение, но само чрез силата на въображението третата група бележи подобрение с изумителните 23%, почти колкото при практикуващата група[15].

Липсата на разлика между здраве и болест

Физикът Лари Доси смята, че въображението не е единственият инструмент, който холографският ум може да използва, за да постигне изменения в тялото. Друг инструмент е просто признаването на неделимата цялост на всички неща. Както отбелязва Доси, ние имаме склонност да разглеждаме болестта като нещо външно спрямо нас. Болестта идва отнякъде си и ни обсажда, като разстройва нашето благоденствие. Но ако пространството и времето и всички други неща във вселената са наистина неотделими, тогава ние не можем да правим разлика между здраве и болест.

Как можем да приложим това знание за практически цели в нашия живот? Когато ние престанем да гледаме на болестта като на нещо отделно и вместо това я разглеждаме като част от по-голяма цялост, като например една среда на поведение, начин на хранене, сън, типове физически упражнения и различни други отношения със света изобщо, ние често ще се справяме по-добре с нея, казва Доси. Като доказателство той привлича вниманието към едно изследване, в което страдащи от хронично главоболие са помолени да водят дневник, в който да вписват каква е честотата и остротата на техните болки. Въпреки че регистрирането било замислено като първа стъпка в подготовката за по-нататъшното лечение, повечето от пациентите откриват, че когато започват да водят дневник, тяхното главоболие изчезва[16]!

В друг експеримент, цитиран от Доси, група страдащи от епилепсия деца и техните семейства били заснети с видеокамера как взаимодействат помежду си. Понякога имало емоционални изблици по време на сеансите, които често са последвани от действителни припадъци. Когато показват на децата записите и те виждат връзката между тези емоционални събития и своите припадъци, те почти престават да получават пристъпи[17]. Защо? Като водят дневник или гледат видеофилм, пациентите са способни да видят своето състояние във връзка с по-голямата картина на своя живот. Когато това се случи, болестта повече не може да бъде разглеждана „като една неканена гостенка, която се е появила отнякъде, а като част от един процес на живеене, който може да бъде точно описан като неделимо цяло — казва Доси. — Когато ние се съсредоточим върху принципа на свързаност и единство и избегнем раздробяването и изолацията, здравето идва“[18].

Доси смята, че думата пациент е също толкова подвеждаща, колкото и думата частица. Вместо да бъдем отделени и фундаментално изолирани биологически единици, ние сме по същество динамични процеси и структури, които са податливи на анализ като части не повече, отколкото електроните. Нещо повече, ние сме свързани, съединени със силите, които създават и болестта, и здравето, с вярванията на нашето общество, с мисловните нагласи на нашите приятели, на семейството си и на нашите лекари, както и с образите, вярванията и дори със самите думи, които използваме, за да схванем вселената.

В една холографска вселена ние сме свързани с нашите тела, а в предходните страници разгледахме някои от начините, по които тези връзки се проявяват. Но има и други, може би дори безкрайно много други. Както казва Прибрам: „Ако действително всяка част на нашето тяло е отражение на цялото, тогава трябва да има всевъзможни видове механизми, за да се контролира случващото се. Нищо не е твърдо установено по този въпрос.“[19] Предвид нашето невежество по въпроса, вместо да питаме как умът контролира холографското тяло, може би по-важният въпрос е: Каква е степента на този контрол? Има ли някакви ограничения и ако има, какви са те? Това е въпросът, към който сега ще насочим нашето внимание.

Лечебната сила на пълното нищо

Друг медицински феномен, който ни дава възможност да надзърнем в областта на контрола, упражняван от ума над тялото, е плацебо ефектът. Плацебо се нарича всяко медицинско лечение, което не оказва специфично въздействие върху тялото, но се прилага или за да се покаже внимание към пациента, или като контролно средство в даден двойно прикрит експеримент, т.е. в изследване, в което на една група хора се прилага реално лечение, а на друга лечението е фиктивно. При такива експерименти нито изследователите, нито участниците, които биват проверявани, знаят кой към коя група принадлежи, така че ефектите на реалното лечение могат да бъдат оценени по-точно. Често използвани като плацебо при изследвания на лекарства са таблетки захар. Също и солен разтвор (дестилирана вода със сол в нея), въпреки че плацебото невинаги е непременно лекарство. Мнозина смятат, че каквато и да е медицински значима полза, извлечена от кристали, медни гривни и други нетрадиционни лечебни средства също се дължи на плацебо ефекта.

Дори хирургията е използвана като плацебо. През 50-те години на XX в. стенокардията (пристъпи от болки в гръдния кош, излъчващи се към лявата ръка, които се дължат на намаляване на кръвния поток към сърцето) обикновено се лекува оперативно. Тогава някои находчиви лекари решават да проведат експеримент. Вместо да изпълняват обичайната операция, която се състои в освобождаване на гръдната артерия, те отварят пациентите и след това просто зашиват разреза. Пациентите, които са подложени на симулативната операция, показват облекчение в същата степен, в която и болните, подложени на пълната операция. Пълната операция, както се оказва, създава само един плацебо ефект[20]. Въпреки всичко успехът на симулативната операция показва, че някъде дълбоко в нас ние притежаваме способността да контролираме стенокардията.

И това не е всичко. През последния половин век плацебо ефектът е изследван в най-големи подробности в стотици различни проучвания в целия свят. Днес знаем, че средно 35% от всички хора, които получават дадено плацебо, изпитват значим ефект, въпреки че този брой може да варира в голяма степен от ситуация в ситуация. В допълнение към стенокардията заболявания, които реагират на плацебо лечението, са мигрени, алергии, треска, хрема, акне, астма, брадавици, различни видове болки, гадене и морска болест, стомашни язви, психиатрични синдроми като депресия и тревожност, ревматоиден и дегенеративен артрит, диабет, лъчева болест, паркинсонова болест, множествена склероза и рак.

Очевидно диапазонът на тези заболявания е от недотам сериозни до застрашаващи живота, но плацебо ефектът дори върху най-леките заболявания може да включва физиологични промени, които са почти чудотворни. Да вземем например скромната брадавица. Брадавиците са малки туморни израстъци върху кожата, причинени от вирус. Те също са извънредно лесни за лечение чрез плацебо. Доказват го почти безкрайното многообразие от народни ритуали — ритуалът сам по себе си е вид плацебо, — които са използвани за отстраняването им в различни култури. Люис Томас, почетен президент на Раковия център „Слоън-Кетъринг“ в Ню Йорк, разказва за един лекар, който редовно избавял пациентите си от брадавици, като просто изрисувал някакво безвредно лилаво петно върху тях. Томас смята, че обяснението на това малко чудо само чрез работата на подсъзнанието не отдава дължимото на плацебо ефекта. „Ако моето подсъзнание може да проумява как да манипулира механизмите, необходими за излекуването на този вирус и за разгръщането на всички разнообразни клетки в правилния ред за целите на тъканното отхвърляне, тогава всичко, което трябва да кажа, е, че моето подсъзнание е отишло много по-напред от мен самия“, казва той[21].

Ефективността на дадено плацебо при дадени обстоятелства също се колебае в широки граници. В деветте двойни прикрити изследвания, в които се съпоставят различни видове плацебо с аспирина, се оказва, че в 54% от случаите те са също толкова ефективни, колкото реалният аналгетик[22]. Може да се очаква, че тези видове плацебо биха били по-малко ефективни, когато се сравнят с един много по-силен болкоуспокоител като морфина, но не е така. В шест двойно прикрити експеримента различните видове плацебо се оказват в 56% от случаите също толкова ефективни в облекчаването на болката, колкото и морфинът[23]!

Защо? Един фактор, който може да влияе върху ефективността на дадено плацебо е методът, по който то се дава. В общия случай инжекциите се възприемат като по-мощни, отколкото хапчетата, и затова даването на плацебо чрез инжекции може да повиши неговата ефективност. По същия начин капсулите често се смятат за по-ефективни от таблетките, а дори размерът, формата и цветът на едно хапче могат да играят роля. В изследване, предназначено да определи сугестивната ценност на цвета на хапчетата, изследователите откриват, че хората са склонни да смятат жълтите или оранжевите хапчета като манипулатори на настроението, било то стимуланти или антидепресанти. Тъмночервените хапчета се възприемат като успокоителни, бледолилавите — като халюцинотворни, а белите — като болкоуспокояващи[24].

Друг фактор е нагласата, която лекарят предава, когато предписва плацебото. Д-р Дейвид Собел, специалист по плацебо в болницата „Кайзер“ в щата Калифорния, разказва историята за лекар, лекуващ болен от астма пациент, за когото било необичайно трудно да поддържа бронхите си отворени. Лекарят поръчва мостра от ново мощно лекарство от една фармацевтична компания и го дава на човека. В рамките на минути човекът показва поразително подобрение и започва да диша много по-лесно. Обаче следващият път, когато той има пристъп, лекарят решава да види какво ще се случи, ако му даде плацебо. Този път човекът се оплаква, че има нещо сбъркано в предписанието, защото затрудненията в дишането му не са изчезнали напълно. Това убеждава лекаря, че мострата от новото лекарство е наистина мощно ново средство против астмата — докато получава писмо от фармацевтичната компания, която го информира, че вместо новото лекарство те случайно са му пратили плацебо! Очевидно именно несъзнателният ентусиазъм на лекаря при даването на първото плацебо, който липсва при предписването на второто, обяснява противоречието[25].

От гледна точка на холографския модел забележителната реакция на човека спрямо лечението на астма чрез плацебо може отново да бъде обяснена чрез неспособността на ума и тялото да правят разлика между въобразена и действителна реалност. Човекът вярва, че е получил ново мощно лекарство против астма и тази вяра оказва толкова драматично физиологично въздействие върху неговите бели дробове, като че ли му е дадено истинско лекарство. Предупреждението на Ахтърбърг, че невронните холограми, които влияят върху нашето здраве, са променливи и многолики, е подчертавано и от факта, че даже нещо толкова фино като леката разлика в мисловната нагласа на лекаря (и може би в езика на тялото), докато предписва двата вида плацебо е достатъчна, за да накара едното да работи, а другото да не успее. От това е видно, че дори получаваната подсъзнателно информация може да допринесе в голяма степен за вярванията и умствените образи, които влияят върху нашето здраве. Колко ли лекарства работят (или не работят) поради нагласата, която лекарят предава при назначаването им!

Тумори, топящи се като снежни топки върху гореща печка

Разбирането на ролята, която подобни фактори имат по отношение на ефективността на дадено плацебо, е важно, защото показва как нашата способност да контролираме холографското тяло е отлята в калъпа на вярванията ни. Нашият ум има мощта да премахва брадавици, да изчиства бронхите и да наподобява болкоуспокояващата способност на морфина, но тъй като ние не съзнаваме, че притежаваме силата, трябва да бъдем подлъгани да я използваме. Това може да изглежда почти комично, ако не бяха трагедиите, които често настъпват в резултат на невежеството ни по отношение на нашата собствена сила.

Нищо не може да илюстрира по-добре това от един знаменит случай, описан от психолога Бруно Клопфер. Той лекува мъж на име Райт от напреднал рак на лимфните възли. Всички стандартни лечения били изчерпани и изглеждало, че на Райт му остава малко време. Неговата шия, мишници, гръден кош, корем и слабини са изпълнени с тумори с размер на портокал, а черният му дроб и далакът са толкова уголемени, че два литра млечна течност трябва да бъде дренирана от неговите гърди всеки ден.

Райт обаче не иска да умира. Той е чул за някакво страхотно ново лекарство, наречено кребиозен, и започва да моли своя лекар да му го приложи. Отначало лекарят отказва, защото лекарството е прилагано само върху хора, на които им се дава живот поне три месеца. Но Райт бил толкова непримирим в своите настойчиви молби, че лекарят му накрая се съгласил. Инжектирал му кребиозен в петък, но дълбоко в себе си не очаквал Райт да изкара уикенда. След това докторът си отишъл у дома.

За негова изненада в понеделник той открива, че Райт е станал от леглото и се разхожда. Клопфер отбелязва, че неговите тумори „са се стопили като снежни топки върху гореща печка“ и са се смалили до половината от първоначалния си размер. Това е далеч по-бързо смаляване, отколкото дори най-силното рентгеново лечение може да постигне. Десет дни след първото лечение на Райт с кребиозен той напуска болницата и е, доколкото лекарите могат да кажат, без рак. Когато постъпва в болница, му е била необходима кислородна маска за дишане, а при напускането бил достатъчно добре, за да лети със своя самолет на 3600м височина, без да изпитва някакви неудобства.

Райт остава добре за около 2 месеца, но тогава се появяват статии, които твърдят, че кребиозенът в действителност няма ефект върху рака на лимфните възли. Райт, който е праволинейно логичен и научен в своето мислене, изпада в силна депресия, пак заболява и е върнат в болницата. Този път неговият лекар решава да направи един експеримент. Той казва на Райт, че кребиозенът е също толкова ефективен, колкото е изглеждал, но че качеството на някои от първоначалните доставки на лекарството се влошило при транспортирането.

Обяснява му обаче, че разполага с нова силно концентрирана версия на лекарството и може да го лекува с нея. Разбира се, лекарят няма никаква нова версия на лекарството и възнамерява да инжектира Райт с чиста вода. За да създаде подходящата атмосфера, той дори разработва една усложнена процедура, преди да инжектира Райт с плацебото.

Отново резултатите са впечатляващи. Туморните маси се топят, течността от гръдния кош изчезва — Райт бързо се изправя на крака и се чувствува превъзходно. Той остава без симптоми още два месеца, но тогава Американската медицинска асоциация обявява едно представително национално изследване за кребиозена, което разкрива, че това лекарство е безполезно при лечението на рака. Този път вярата на Райт е напълно разклатена. Неговият рак отново се развива с пълна сила и той умира след два дни[26].

Историята на Райт е трагична, но в нея се съдържа едно мощно послание: Когато имаме достатъчно късмет да заобиколим нашето неверие и да се доберем до жизнените сили вътре в нас, ние можем да накараме туморите да се стопят за една нощ.

В случая с кребиозена е въвлечен само един човек, но има подобни случаи, в които участват множество хора. Да вземем химиотерапевтичният агент, наречен цисплатин (Платинол). Когато цисплатинът за пръв път става достъпен, той се рекламира шумно като чудодейно лекарство и 75% от хората, които го вземат, получават подобрение след лечението. Но след като първоначалната вълна на възбуда преминава и употребата на цисплатина става по-рутинна, неговата степен на ефективност спада до около 25-30%. Очевидно по-голямата част от благотворното въздействие на цисплатина се е дължало на плацебо ефекта[27].

Вършат ли лекарствата изобщо някаква работа?

Подобни случаи повдигат важен въпрос. Ако лекарства като кребиозенът и цисплатинът действат, когато ние вярваме в тях, и спират да работят, когато спрем да им вярваме, какво означава това за природата на лекарствата изобщо? Трудно е да намерим отговор, но имаме някои ключове за решаването на загадката, физикът Хърбърт Бенсън от Харвардския медицински факултет отбелязва например, че повечето лечения, предписвани преди този век, от пиявиците до пиенето на гущерова кръв, са безполезни, но поради плацебо ефекта те несъмнено са били полезни поне за известно време[28].

Бенсън, заедно с д-р Дейвид П. Макколи-младши от лабораторията „Торндайк“ в Харвард, правят преглед на изследванията за различни лечения на стенокардия, предписвани през годините, и откриват, че макар лекарствата да идват и да си отиват, степента на успешност — дори за лечения, които сега са дискредитирани — остава винаги висока[29]. От тези две наблюдения е очевидно, че в миналото плацебо ефектът е играл важна роля в медицината, но дали още играе роля днес? Отговорът, изглежда, е да. Федералният Офис за технологична оценка изчислява, че почти 75% от всички медицински лечения, ползвани в момента, не са подлагани на достатъчно подробно критично изследване, цифра, която показва, че лекарите все още могат да дават плацебо и да не го знаят (Бенсън например смята, че, най-малкото, голям брой продавани без рецепта лекарства действат предимно като плацебо)[30].

Предвид изложените дотук данни почти не бихме се учудили, ако всички лекарства са плацебо. Очевидно не е така. Множество лекарства са ефективни, независимо дали вярваме в тях или не: витамин С премахва скорбута, а инсулинът подобрява състоянието на диабетиците дори когато те са скептично настроени. Но все пак проблемът не е толкова лесен, колкото може да изглежда. Да разгледаме следното.

В експеримент, проведен през 1962 г. от лекарите Хариет Линтън и Роберт Лангс, те разказват на участниците, че ще вземат участие в изследване за ефектите на ЛСД, но вместо това им дават плацебо. Въпреки това половин час след вземане на плацебото участниците започват да изпитват класическите симптоми на реалната дрога, загуба на контрол, мнимо проникване в смисъла на съществуването и т.н. Тези „плацебо пътешествия“ траят по няколко часа[31].

Няколко години по-късно, през 1966 г., скандалният днес харвардски психолог Ричард Алперт пътешества на Изток, за да търси свети хора, които могат да му предложат проникване в ЛСД преживяването. Той намира няколко, готови да пробват дрогата и, което е по-интересно, реагиращи по различни начини. Един пандит му казва, че това нещо е добро, но не толкова колкото медитацията. Друг — един тибетски лама — се оплаква, че е получил само главоболие.

Но реакцията, която най-много очарова Алперт, идва от един съсухрен дребен светец в подножието на Хималаите. Тъй като той бил над 60-годишен, Алперт първоначално бил склонен да му даде мека доза от 50 до 75 микрограма. Но човекът се заинтересовал повече от 305-микрограмовите хапчета, които Алперт носел с него, относително доста голяма доза. Неохотно Алперт му дава едно от хапчетата, но човекът все още не бил удовлетворен. С блясък в очите той поискал още и още и поставил всичките 915 микрограма на своя език, огромна доза по всеки стандарт, след което ги поглъща (за сравнение Гроф използва при своите изследвания средни дози от по около 200 микрограма).

Втрещен, Алперт гледа напрегнато, очаквайки мъжът да започне да вие своите ръце и да крещи като банши[32], но вместо това той се държал все едно, че нищо не се е случило. Той остава такъв през целия ден, неговото поведение било толкова спокойно и невъзмутимо, каквото било винаги, с изключение на блесналите погледи, които той от време на време отправя на Алперт. ЛСД очевидно има малък или никакъв ефект върху него. Алперт е толкова впечатлен от преживяването, че зарязва ЛСД, променя името си на Рам Дас и се обръща към мистицизма[33].

И така, вземането на плацебо може да произведе същия ефект като реалното лекарство, а приемането на действително лекарство може да не окаже въздействие. Това преобърнато състояние на нещата е демонстрирано в експерименти с амфетамини. В едно изследване в две стаи са разположени по десет души. В първата стая деветима получават стимулиращ амфетамин, а на десетия се дава сънотворен барбитурат. Във втората стая ситуацията е обърната. И в двата случая десетият се държи точно като останалите в компанията. В първата стая самотният консуматор на барбитурат вместо да заспи става оживен и забързан, а във втората единственият, който взема амфетамин, заспива[34]. Има регистриран случай на човек, привикнал към стимуланта риталин, чиято пристрастеност е пренесена към плацебо. С други думи, неговият лекар му дава възможност да избегне всички неприятни странични ефекти на приемането на риталина, като тайно го замества със захарни таблетки. За съжаление, след това човекът започва да проявява пристрастеност към плацебото[35]!

Подобни събития не са ограничени само в експериментални ситуации. Различни видове плацебо играят роля и в нашия всекидневен живот. Дали кофеинът ви държи будни през нощта? Изследванията показват, че дори инжекция с кофеин не поддържа чувствителни към кофеина хора будни, ако те смятат, че са получили успокоително[36]. Някога помагал ли ви е антибиотик да се справите с хрема или гърлобол? Ако е така, вие се изпитали плацебо ефекта. Всички хреми се причиняват от вируси, както и някои типове гърлобол, а антибиотиците са ефективни само срещу бактериални инфекции, но не и срещу вирусни. Изпитвали ли сте някога неприятен страничен ефект след вземане на някое лекарство? В изследване на транквиланта мефенезин изследователите откриват, че 10 до 20 процента от участниците преживяват отрицателни странични ефекти — включително гадене, сърбежи и сърдечни смущения, — независимо дали са получили реалното лекарство или плацебо [Аз по никакъв начин не твърдя, разбира се, че всички странични ефекти на лекарствата са резултат от плацебо ефекта. Ако усетите, че някое лекарство ви влияе зле, винаги се консултирайте с лекар.][37]. По същия начин в едно скорошно изследване на нов вид химиотерапия на 30% от хората в контролната група — на които се дава плацебо, — им опада косата[38]. Затова, ако познавате някой, който се лекува чрез химиотерапия, кажете му да бъде оптимистичен в своите очаквания. Умът е нещо мощно.

Освен че ни дават възможност да надзърнем в полето на тази сила, различните видове плацебо подкрепят и един по-холографски подход към разбирането на взаимовръзката ум/тяло. Както отбелязва в една статия в „Ню Йорк Таймс“ журналистката Джейн Броди, водеща рубрики за здравето и храненето: „Ефективността на плацебото дава силна подкрепа на един «холистичен» възглед за човешкия организъм, възглед, който се радва на нарастващо внимание в медицинските изследвания. Според този възглед умът и тялото непрекъснато взаимодействат и са твърде тясно свързани, за да бъдат разглеждани като независими неща“.[39]

Плацебо ефектът може да ни засяга по много повече начини, отколкото осъзнаваме, както се вижда от една скорошна и извънредно загадъчна медицинска мистерия. Ако изобщо сте гледали телевизия през последната година, вие без съмнение сте видели един блицкриг (светкавична война) на рекламите, превъзнасящи способността на аспирина да понижава риска от сърдечен инфаркт. Има много убедителни данни в подкрепа на това, иначе телевизионните цензори, които са действително педанти по отношение на точността, когато става дума за медицински претенции в рекламите, едва ли биха позволили такива рекламни текстове да излязат в ефир. Всичко това добре. Единственият проблем е, че аспиринът изглежда няма същия ефект върху хората в Англия. Едно изследване, провеждано в течение на шест години от 5139 британски лекари не показва данни, че аспиринът понижава риска от сърдечен инфаркт[40]. Дали има пропуски в някое от изследванията или съществува възможността някакъв масиран плацебо ефект да носи вината? Какъвто и да е случаят, не преставайте да вярвате в профилактичната полза от аспирина. Той все пак може да спаси вашия живот.

Здравни последствия от множествената личност

Друго състояние, което нагледно илюстрира силата на въздействие на ума върху тялото, е разстройството на множествената личност (РМЛ). Освен че притежават различни картини на мозъчните вълни, подличностите на един множественик са психически силно отделени една от друга. Всяка си има свое собствено име, възраст, спомени и способности. Често всяка има свой собствен почерк, обявен пол, културна и расова история, артистични таланти, познания по чужди езици и коефициент на интелигентност.

Още по-забележителни са биологичните промени, които протичат в тялото на множествениците, когато те превключват личностите. Често пъти медицинско състояние, присъщо на една личност, мистериозно изчезва, когато друга личност вземе връх. Д-р Бенет Браун от Международното общество за изследване на множествената личност в Чикаго е документирал случай, в който всички от подличностите на един пациент били алергични към портокалов сок, освен една. Ако човекът пиел портокалов сок, когато някоя от неговите алергични личности е поела управлението, той получавал ужасен обрив. Но ако превключел към своята неалергична личност, обривът незабавно започвал да избледнява и той можел свободно да си пие портокалов сок[41].

Д-р Франин Хоулънд, психиатърка от Йейл, специализирала се в лечение на множественици, разказва още по-впечатляващ случай, свързан с реакцията на един множественик към ужилване от оса. Във въпросния случай мъжът идва на уговорената с Хоулънд среща с око, напълно затворено от оток, вследствие на ужилване от оса. Като разбира, че той се нуждае от медицинска помощ, Хоулънд вика офталмолог. За съжаление офталмологът можел да види човека най-рано след час и тъй като човекът изпитва остра болка Хоулънд решава да пробва нещо. Както се оказва, една от личностите на мъжа била „анестезична личност“, която изобщо не усеща болка. Хоулънд кара анестезичната личност да поеме управлението на тялото и болката се прекратява. Но се случва и още нещо. По времето, когато пациентът отива на преглед при офталмолога, отокът е изчезнал и окото му е станало нормално. Като вижда, че няма какво да лекува, очният лекар го изпраща у дома.

Не след дълго обаче анестезичната личност отстъпва контрола върху тялото и първоначалната личност на човека се завръща, заедно с цялата болка и подпухването от ужилването на осата. На другия ден той отива обратно при офталмолога, за да бъде най-накрая лекуван. Нито Хоулънд, нито нейният пациент казват на очния лекар, че човекът е множественик и след като го лекува, офталмологът се обажда на Хоулънд. „Той мислеше, че сме му скроили номер — смее се Хоулънд. — Искаше да се увери, че аз действително съм му се обадила предния ден и той не си го е въобразил.“[42]

Алергиите не са единственото нещо, което множествениците могат да включват и да изключват. Ако съществува някакво съмнение относно контрола, който подсъзнанието упражнява върху ефектите на лекарствата, то изчезва при фармакологичното магьосничество на множественика. Като променя личностите си, един множественик, който е пил, може незабавно да стане трезвен. Различните личности реагират различно на различни лекарства. Браун регистрира случай, в който 5 милиграма диазепам — един транквилант — успокояват една личност, докато 100 милиграма са малко или изобщо не въздействат върху друга. Често една или няколко от личностите на множественика са деца и ако някоя зряла личност е взела лекарството, а след това управлението поеме детска, дозата за възрастния може да дойде твърде много за детето и да се получи предозиране. Трудно е също да се анестезират някои множественици, а са описани и случаи, когато множественици се събуждат на операционната маса, след като една от техните „неподлежащи на упойка“ подличности вземе връх.

Сред състоянията, които могат да се менят от личност в личност, спадат белези от рани, от изгаряния, кисти, служене предимно с лявата или с дясната ръка. Остротата на зрението също може да бъде различна, а някои множественици си носят два или три чифта различни очила, за да се приспособяват към своите променящи се личности. Една личност може да бъде далтонист, а друга не, като дори и цветът на очите може да се променя. Има случаи на жени, които имат два или три менструални периода всеки месец, защото всяка една от техните подличности си има свой собствен цикъл. Логопедът Кристи Лъдлоу открива, че гласовата картина на всяка личност на множественика е различна, изключително постижение, което изисква такава дълбока психическа промяна, че дори и най-съвършеният актьор не може да си променя гласа достатъчно, за да прикрие своята гласова картина[43]. Една множественичка, приета в болницата за лечение на диабет, смайва своите лекари като не показва симптоми, когато една от нейните недиабетични личности поема управлението[44]. Има описания на епилепсия, която идва и си отива с промените в личността, а психологът Робърт А. Филипс-младши докладва, че дори тумори могат да се появяват и да изчезват (въпреки че не уточнява какъв вид тумори)[45].

Множествениците, освен това оздравяват по-бързо от нормалните хора. Например има регистрирани няколко случая на изгаряния от трета степен, излекувани с невероятна скорост. Най-потресаващото от всичко е, както поне един изследовател — д-р Корнелия Уилбър, чието пионерско изследване на Сибил Дорсет е представено в книгата „Сибил“ — твърди, че Множествениците не стареят толкова бързо, колкото останалите хора.

Как е възможно да се случват подобни неща? На един от последните симпозиуми за синдрома на множествена личност множественичка на име Касандра дава един вероятен отговор. Касандра приписва своята способност за бързо излекуване и на визуализационните техники, които тя практикува, и на нещо, наричано от нея паралелно обработване. Както тя обяснява, даже когато нейните променящи се личности не контролират тялото й, те все пак са будни. Това й дава възможност „да мисли“ по множество различни канали наведнъж, да прави неща, като примерно да работи върху няколко различни статии едновременно, и даже да „спи“, докато другите личности приготвят вечерята и почистват нейния дом.

Следователно, докато нормалните хора правят лечебни упражнения с използване на въображението само два-три пъти на ден, Касандра ги практикува денонощно. Тя дори има една подличност на име Силес, която има пълни познания по анатомия и физиология и чиято единствена функция е да прекарва двадесет и четири часа в денонощието в медитиране и въобразяване на едно напълно здраво тяло. Според Касандра именно това денонощно внимание към нейното здраве й дава предимство пред нормалните хора. Други множественици също правят подобни заявления[46].

Ние сме дълбоко привързани към неизбежността на нещата. Ако зрението ни е лошо, смятаме, че така ще е цял живот, а ако страдаме от диабет, нито за момент не си помисляме, че заболяването ни може да изчезне при промяна в разположението на духа или в мисленето. Но феноменът на множествената личност отправя предизвикателство към това вярване и предлага още доказателства за това, колко много от нашите психически състояния могат да засегнат биологията на тялото. Ако душата на човек с РМЛ е вид холограма с множествен образ, изглежда, че и тялото е такова и може да се превключва от едно биологично състояние към друго толкова бързо, колкото раздаването на колода карти.

Системите за контрол, които трябва да бъдат в състояние да обяснят подобни способности, са слисващи и пред тях нашата способност да премахваме брадавици направо бледнее. Алергичната реакция спрямо ужилване от оса е сложен и многостранен процес и включва организираната дейност на антитела, произвеждането на хистамин, разширяването и спукването на кръвоносни съдове, прекомерното освобождаване на имунни субстанции и т.н. Какви неизвестни пътища на въздействие дават възможност на ума на един множественик да замрази всички тези процеси в тяхната поредност? Или какво им позволява да отменят ефектите на алкохола и други лекарства в кръвта, или да включват и изключват диабета? В момента ние не знаем и трябва да се утешим с един прост факт. Щом един множественик претърпи лечение и по някакъв начин стане отново цялостен, той или тя може да извършва тези превключвания по желание[47]. Това подсказва, че някъде в нашата психика всички ние имаме способността да контролираме тези неща. И все пак това не е всичко, което можем да сторим.

Бременност, трансплантация на органи и проникване в генетичното ниво

Както видяхме, едно просто всекидневно вярване може също да има мощен ефект върху тялото. Разбира се, повечето от нас нямат умствената дисциплина, за да контролират напълно вярванията си (ето защо лекарите трябва да използват плацебо, за да ни подлъжат да се доберем до лечебните сили вътре в нас). За да си възвърнем този контрол, трябва първо да разберем различните типове вярвания, които могат да ни влияят, защото те предлагат своя уникален прозорец, от който може да се наблюдава пластичността на взаимовръзката ум/тяло.

 

Културни вярвания

Един тип вярвания ни налага обществото. Примерно хората от племето, населяващо Тробриандските острови, встъпват свободно в сексуални връзки преди брака, но на предбрачната бременност се гледа със силно неодобрение. Те не използват никаква форма на контрацепция и рядко прибягват, ако изобщо го правят, към аборт. И все пак предбрачната бременност е действително непозната. Това показва, че поради техните културни вярвания неомъжените жени несъзнателно се предпазват от забременяване[48]. Има данни, че нещо подобно може би се случва и в нашата собствена култура. Почти всеки познава някоя съпружеска двойка, която се е опитвало неуспешно в течение на години да си има дете. Най-накрая те си осиновяват, а скоро след това жената забременява. Това отново показва, че сдобиването с дете позволява на жената и/или на нейния съпруг да преодолее някакъв вид задръжка, която блокира действието на нейната/или неговата фертилност.

Страховете, които споделяме с останалите членове на нашата култура, също могат силно да ни въздействат. През XIX в. туберкулозата убива десетки хиляди, но след 80-те години на XIX в. смъртността започва рязко да спада. Защо? Преди това десетилетия никой не знае какво причинява ТБ, което я обкръжава с аура на ужасяваща тайнственост. Но през 1882 г. д-р Роберт Кох прави много важното откритие, че ТБ се причинява от бактерия. Щом това познание достига до масовата публика, смъртността спада от 600 на 100 000 до 200 на 100 000, въпреки факта, че близо половин век преди това е било открито едно ефективно лекарствено лечение[49].

Страхът очевидно е значим фактор и за успеха при трансплантацията на органи. През 50-те години на XX в. бъбречните трансплантации са само примамлива възможност. След това един лекар в Чикаго прави трансплантация, която изглежда успешна. Той публикува своите открития и скоро след това други успешни присаждания се извършват по целия свят. След това първият пациент с присаден бъбрек умира. Всъщност лекарят открива, че бъбрекът реално е бил отхвърлен още в самото начало. Но това няма значение. Щом пациентите, които се подлагат на трансплантация повярват, че могат да оцелеят, те го правят, и степента на успешност надминава всички очаквания[50].

 

Вярванията, които въплъщаваме в нашите мисловни нагласи

Друг начин, по който вярването се проявява в живота ни, е посредством нашите мисловни нагласи. Изследванията показват, че нагласата, която една бъдеща майка има към своето бебе и към бременността изобщо, пряко кореспондира с усложненията, които тя преживява по време на раждането, както и с медицинските проблеми, които нейното новородено ще има след като се е родило[51]. През изминалото десетилетие се изля порой от изследвания, в които се демонстрира ефекта, който нашите нагласи имат върху множество заболявания. Хора с високи показатели при тестове за измерване на враждебността и агресията са седем пъти по-застрашени да умрат от сърдечни проблеми, отколкото хората, които събират малко точки[52]. Омъжените жени имат по-силна имунна система от самотните или разведените, а щастливо омъжените жени имат още по-силна имунна система[53]. Хора със СПИН, които показват бояк дух, живеят по-дълго от серопозитивни с пасивна нагласа[54]. Хора с рак също живеят по-дълго, ако поддържат духа си бояк[55]. Песимистите хващат хрема по-често от оптимистите[56]. Стресът понижава имунната реакция[57], заболеваемостта при хора, които току-що са загубили своя брачен партньор[58], е повишена и т.н.

 

Вярванията, които изразяваме чрез силата на нашата воля

Типовете вярвания, които проследихме дотук, могат да бъдат разглеждани главно като пасивни — вярвания, които ние допускаме да ни бъдат наложени от нашата култура или от нормалната за нас мисловна нагласа. Съзнателно вярване във формата на твърда и непоколебима воля също може да бъде използвано за извайване и контролиране на холографското тяло. През 70-те години на XX в. роденият в Холандия автор и лектор Джек Шварц изумява изследователите в лабораториите из целите Съединени щати със своята способност да контролира волево вътрешните биологични процеси на своето тяло.

В изследвания, проведени във фондацията „Мениджър“, невропсихиатричния институт „Ленгли Портър“ към Калифорнийския университет и другаде, Шварц смайва лекарите, като промушва огромни петнадесетсантиметрови игли за шиене на корабни платна напълно през своите ръце без кървене, без трепване и без пораждане на бета мозъчни вълни (типът мозъчни вълни, които нормално възникват при болка). Дори когато иглите биват отстранени, Шварц не кърви, а дупките плътно прилепват. Освен това Шварц променя своите мозъчновълнови ритми волево, угасява цигари в тялото си без увреждания и дори носи живи въглени в шепите си. Той твърди, че е придобил тези способности, когато е бил в нацистки концентрационен лагер и е трябвало да се научи да контролира болката, за да устои на ужасяващите побои, които изтърпява. Той смята, че всеки може да се научи на волеви контрол върху своето тяло и така да поеме отговорността за собственото си здраве[59].

Колкото и да е странно, но през 1947 г. друг холандец демонстрира подобни способности. Името му е Мирин Дайо, а при публичните си изпълнения в театър „Корсо“ в Цюрих той оставя публиката зашеметена. Пред очите на всички асистентът на Дайо го промушва през тялото с една шпага, очевидно пронизвайки жизненоважните органи, но без да причини на Дайо някаква вреда или болка. Както и при Шварц, когато шпагата бива извадена, Дайо не кърви и само една бледа червена линия отбелязва мястото, където шпагата е вкарана и изкарана.

Спектакълът на Дайо обаче толкова опъва нервите на зрителите, че накрая един от тях получава инфаркт и на Дайо му е забранено да дава представления пред публика. Но един швейцарски лекар — Ханс Наегели-Осйорд — научава за способностите, приписвани на Дайо, и го помолва да се подложи на научно изследване. Дайо се съгласява и на 31 май 1947 г. постъпва в цюрихската кантонална болница. Освен д-р Наегели-Осйорд, присъства д-р Вернер Брунер, шеф на хирургическото отделение в болницата, и множество други лекари, студенти и журналисти. Дайо оголва своя гръден кош и се съсредоточава, а след това, пред очите на събралите се, той кара своя асистент да забие шпагата в тялото му.

Както винаги, кръв не потича и Дайо остава напълно спокоен. Но той е единственият, който се усмихва. Останалите са се вкаменили. По всички правила жизненоважните органи на Дайо би трябвало да бъдат сериозно увредени, а доброто здраве, което той излъчва, се оказва почти непоносимо за лекарите. Изпълнени с недоверие, те карат Дайо да мине през рентген. Той се съгласява и без видими усилия се изкачва, съпроводен от тях, до рентгеновата лаборатория, като шпагата е все още в корема му. Рентгеновата снимка е направена и резултатите са неоспорими. Дайо действително е прободен. Накрая, цели 20 минути след като е бил пронизан, шпагата е отстранена, като оставя само два бледи белега. По-късно Дайо е проверяван от учените в Базел и дори оставя докторите сами да го прободат с шпагата. Д-р Наегели-Осйорд по-късно разказва целия случай на немския физик Алфред Щелтер, който пък го описва в книгата си „Пси-лечението“[60].

Такива свръхнормални постижения на контрол не са по силите само на холандците. През 60-те години на XX в. Гилбърт Гросвенър, президент на Националното географско дружество и съпругата му Дона, заедно с екип фотографи на „Нешънъл джиографик“, посещават село в Цейлон, за да присъстват на чудесата, за които се говори, че прави един местен чудотворец на име Мохотти. Изглежда, че като малко момче Мохотти се е молил на цейлонското божество, наречено Катарагама, като му казва, че ако оправдаят баща му по обвинението в убийство, то той, Мохотти, всяка година ще извършва покаяние в чест на Катарагама. Бащата на Мохотти бил оправдан и, верен на своята дума, всяка година Мохотти изкупва своя грях.

Изкуплението се състои в ходене по огън и горещи въглени, пронизване на бузите му с шишове, прекарване на шишовете в ръцете му от рамото до китката, забиване на големи куки дълбоко в гърба му и влаченето на една огромна шейна около двора с пръти, прикрепени към куките. Както съпрузите Гросвенър по-късно докладват, куките опъват плътта на гърба на Мохотти твърде напрегнато, а отново няма и знак от кръв. Когато Мохотти завършва и куките се отстраняват, няма дори и следи от рани. Екипът на „Джиографик“ фотографира тази разстройваща проява и публикува снимките и отчет за случая в априлския брой на „Нешънъл Джиографик“ през 1966 г.[61]

През 1967 г. „Сайънтифик Америкън“ публикува доклад за подобен ежегоден ритуал в Индия. В този случай всяка година е избиран различен човек от местната общност и след големи церемонии две куки, достатъчно големи, за да се окачи на тях говежди бут, се забиват в гърба на жертвата. През ухото на куките се прекарват пръти, които се завързват към гика на една волска каруца и жертвата след това бива влачена в една огромна дъга през полето като свещено приношение към боговете за плодородие. Когато куките се отстранят, жертвата е съвършено невредима, няма кръв и буквално няма знак за каквито и да е пробождания в самата плът[62].

 

Нашите несъзнателни вярвания

Както видяхме, ако нямаме щастието да притежаваме самообладанието на един Дайо или на един Мохотти, друг начин да се доберем до лечебната сила вътре в нас е да заобиколим дебелата броня на съмнение и скептицизъм, която съществува в нашето съзнание. Да бъдем подлъгани с плацебо е един от начините за осъществяването на това. Друг начин е хипнозата. Както хирургът прониква в някой вътрешен орган и променя състоянието му, така един умел хипнотерапевт може да проникне в нашата психика и да ни помогне да променим най-важния тип от всички убеждения — нашите подсъзнателни вярвания. Многобройни изследвания са доказали неопровержимо, че под хипноза човек може да влияе върху процесите, обикновено разглеждани като подсъзнателни. Примерно подобно на един множественик дълбоко хипнотизираните хора могат да контролират алергичните реакции, кръвообращението и късогледството. Освен това те могат да контролират сърдечния пулс, болката, телесната температура и дори да премахнат някои видове родилни петна. Хипнозата може да бъде използвана и за постигане на нещо, което, само по себе си, е също толкова забележително, колкото да не получиш нараняване, след като шпага е пронизала корема ти.

Става дума за едно ужасно обезобразяващо заболяване, познато като болест на Брок[63]. Жертвите на това заболяване развиват една дебела, роговидна обвивка върху кожата си, която наподобява люспите на влечуго. Кожата може да стане толкова втвърдена и корава, че дори най-лекото движение да причинява разкъсване и кървене. Мнозина от така наречените хора с крокодилски кожи в цирковите странични атракции са в действителност хора, страдащи от болестта на Брок и поради риска от инфекция жертвите на заболяването живеят относително кратко.

Болестта на Брок беше нелечима до 1951 г., когато един 16-годишен юноша с напреднал стадий на този недъг е насочен като последна възможност към хипнотерапевта А. А. Мейсън в лондонската болница „Кралица Виктория“. Мейсън открива, че юношата особено добре се поддава на хипноза и може лесно да бъде поставен в състояние на дълбок транс. Докато той се намира в това състояние, Мейсън му казва, че неговата болест на Брок е излекувана и скоро ще изчезне. Пет дни по-късно люспестият слой, покриващ лявата ръка на момчето се олющва, а под него се показва мека, здрава плът. Към края на десетте дни ръката става напълно нормална. Мейсън и момчето продължават да работят върху различни части на тялото, докато всички люспи са премахнати. През следващите пет години юношата не показва симптоми на болестта, след което Мейсън изгубва връзка с него[64].

Това е нещо изключително, защото болестта на Брок е генетично заболяване и премахването му изисква нещо повече от контрол върху автономните процеси от рода на кръвообращението и различните клетки на имунната система. Това означава проникване във всеобхватния ръководен план, в самата ДНК програма. Така изглежда, че когато ние достигнем до подходящите слоеве на вярванията си, нашият ум може да преодолее дори генетичната ни природа.

 

Вярванията, въплътени в нашата вяра

Може би най-мощният тип вярвания е този, който изразяваме чрез нашата духовна вяра. През 1962 г. един мъж на име Виторио Мичели е приет във военната болница на италианския град Верона с голям раков тумор върху левия хълбок (вж. Фиг. 11). Толкова злокобна била прогнозата, че той е изпратен у дома без лечение, а в течение на десет месеца бедрото му напълно се разпада, като тазовата кост плува в някаква маса от мека тъкан. Той, съвсем буквално, се е разпаднал. Като последно средство Мичели пътува до Лурд и е изкъпан в извора (по това време е в гипс и движенията му са твърде ограничени). Веднага след потапянето си в извора той има усещане, че през тялото му преминава топлина. След банята апетитът му се възвръща и се усеща наново изпълнен с енергия. Още няколко пъти е изкъпан и след това се връща у дома.

holografskata_vselena_f11_tazova_kost.pngФигура 11. Рентгенова снимка от 1962 г. показва степента, в която тазовата кост на Виторио Мичели се разпаднала в резултат на злокачествена саркома. Толкова малко кост е останало, че ябълката на горната част на крака му плува свободно в маса от мека тъкан, отразена като сива мъгла на рентгеновата снимка.

В течение на следващия месец той има толкова усилващо се усещане за оздравяване, че настоява лекарите отново да го изследват на рентген. Те откриват, че туморът му е станал по-малък. При това са толкова заинтригувани, че документират всяка стъпка на неговото подобрение. Това е добре, защото след като туморът на Мичели изчезва, костта му започва да регенерира — нещо, което медицинската общност обикновено смята за невъзможно. В рамките на два месеца той се изправя и започва отново да ходи, а през следващите няколко години костта му напълно се възстановява (вж. Фиг. 12).

Едно досие на случая Мичели е изпратено до Ватиканската медицинска комисия, международна група лекари, организирани за изследвания на такива случаи, и след проучване на данните комисията решава, че Мичели действително е преживял чудо. Както комисията съобщава в своя официален отчет: „Станало е забележително възстановяване на хълбочната кост и кухина. Рентгеновите изследвания, проведени през 1964, 1965, 1968 и 1969 г. потвърждават категорично и без съмнение, че е настъпило непредвидено и изумително възстановяване на костта, което е от тип, непознат в историята на световната медицина.“ В един наистина зашеметяващ пример на синхроничност, докато аз бях по средата на писането на тези няколко думи, пристигна писмо, което ме информираше, че една приятелка, която живее в Кауаи, Хавайските острови, чийто таз се беше разпаднал вследствие на рак, също преживяла „необяснимо“ и пълно възстановяване на костта. Средствата, които тя прилага, за да постигне възстановяването, са химиотерапия, продължителна медитация и упражнения на въображението. Историята на нейното излекуване е била отразена в хавайските вестници.[65]

Фигура 12. След серия от бани през пролетта в Лурд, Мичели преживява чудотворно изцеление. Неговата тазова кост се възстановява напълно в течение на няколко месеца, подвиг, който за момента е смятан за невъзможен от медицинската общност. Тази рентгенова снимка от 1965 г. показва чудотворно възстановената тазобедрена става. [Източник: Мишел-Мари Салмон, „Невероятното изцеление на Витори Мичели“. Използвани с разрешение].

Дали излекуването на Мичели е чудо в смисъл, че то нарушава някой от известните закони на физиката? Въпреки че журито не се спира на този въпрос, изглежда няма ясна причина да смятаме, че някакви закони са нарушени. По-скоро е възможно излекуването на Мичели просто да се дължи на естествени процеси, които все още не разбираме. Като се има предвид диапазона от лечебни възможности, разгледани дотук, е ясно, че има много пътища за взаимодействие между ума и тялото, които ние все още не разбираме.

Ако излекуването на Мичели може да се отдаде на някакъв неоткрит природен процес, може би е по-добре да запитаме: Защо възстановяването на кост е толкова рядко явление и какво задейства процеса в случая с Мичели? Може би възстановяването на кост се случва рядко, защото изисква добирането до твърде дълбоки равнища на душата, нива, които обикновено не се достигат при нормални състояния на съзнанието. Като че ли това обяснява защо хипнозата е необходима за предизвикване на ремисия при болестта на Брок. Колкото до това какво задейства излекуването на Мичели, като се има предвид ролята, която вярата играе в толкова много случаи, които демонстрират пластичността на ум/тялото, тя несъмнено първа попада под подозрение. Възможно ли е чрез вярата си в лечебната сила на Лурд, по някакъв начин, съзнателно или случайно, Мичели да е повлиял върху своето лечение?

Има силни доказателства, че вярата, а не божествената намеса, е първичният двигател при поне някои от т.нар. чудеса. Да си припомним, че Мохотти придобива своя свръхнормален самоконтрол чрез молитва към Катарагама и независимо дали ние приемаме, че Катарагама съществува или не, способностите на Мохотти изглежда намират по-добро обяснение в неговата дълбока и трайна вяра, че той е покровителстван от божеството. Същото изглежда важи и за много чудеса, извършвани от християнски чудотворци и светци.

Сред християнските чудеса, които като че ли са породени от силата на ума, е появата на белези, подобни на раните на Христос. Повечето теолози са съгласни, че първият човек, при когото спонтанно са се появили раните от разпятието, е св. Франциск от Асизи, но след неговата смърт има буквално стотици подобни случаи. Въпреки че при кои да е двама аскети раните не се появяват по един и същи начин, между тях има нещо общо. След св. Франциск всички имат рани по дланите и стъпалата, които представят местата, където Христос е прикован към кръста. Това е нещо, което не би се случило, ако раните се появяваха поради божествена намеса. Както отбелязва парапсихологът Д. Скот Рого от факултета за следдипломна квалификация в университета „Джон Кенеди“ в Оринда, щата Калифорния, римският обичай е да се забиват гвоздеите през китките, а скелети, запазени от времето на Христос, го потвърждават. Гвоздеи, забити през дланите, не биха могли да носят тежестта на тяло, увиснало на кръст[66].

Защо св. Франциск и всички други стигматисти след него смятат, че дупките от гвоздеите преминават през дланите? Защото по този начин те са изобразявани от художниците от VIII в. насам. Че положението и дори формата на белезите са повлияни от изкуството е особено видно в случая с италианския стигматист на име Гемма Галгани, който умира през 1903 г. Раните на Гемма с огледална точност отразяват белезите върху собственото му любимо разпятие.

Друг учен, който смята, че белезите са предизвикани от самите стигматисти, е Хърбърт Търстън, английски свещеник, който пише няколко тома, посветени на чудеса. В находчивата си книга физическите феномени на мистицизма, публикувана посмъртно през 1952 г., той изброява няколко основания за мнението си, че белезите са продукт на самовнушение. Размерът, формата и разположението на раните се мени от стигматист до стигматист, една последователност, която показва, че те не са извлечени от общ източник, например от действителните рани на Христос. Едно сравнение на виденията, преживени от различни стигматисти, също показва слаба съгласуваност, което показва, че те не са възстановки на историческото разпъване на кръста, а са продукти на ума на стигматистите. И може би най-важното, един изненадващо голям процент стигматисти също страдат от хистерия, факт, който Търнстън интерпретира като още един показател, че стигмите са страничният ефект на една изменчива и ненормално емоционална психика, а не непременно продуктът на една просветлена душа[67]. Предвид тези данни не е толкова за чудене, че дори някои от по-либералните членове на католическото ръководство смятат стигмите за продукт на „мистично съзерцание“, т.е., че те са създавани от ума по време на периоди на интензивна медитация.

Ако стигмите са продукти на самовнушение, диапазонът на контрола на ума над холографското тяло трябва да бъде още повече разширен. Подобно на раните на Мохотти, стигмите също могат да заздравяват със смущаваща скорост. Почти безграничната пластичност на тялото е доказвана и от способността на някои стигматисти да получават подобни на гвоздеи израстъци в средата на техните рани. Отново св. Франциск е първият, който демонстрира този феномен. Според Томас от Челано, очевидец на стигмите на св. Франциск и негов биограф: „Неговите длани и стъпала изглеждаха като да са прободени в средата от гвоздеи. Тези белези бяха около вътрешната страна на дланите и издължени до външната част, а някои малки парчета плът изглеждаха като краища на гвоздеи, закривени и забити обратно, стърчащи от останалата плът.“[68]

Друг съвременник на св. Франциск — св. Бонавентура — също свидетелства за стигмите на светеца и казва, че гвоздеите били толкова ясно очертани, щото човек можело да плъзне пръст под тях и в раните. Въпреки че гвоздеите на св. Франциск изглеждат изградени от почерняла и втвърдена плът, те притежават друго, характерно за гвоздеите качество. Според Томас от Челано, ако някой гвоздей се натисне от една страна, той незабавно се подава от другата, точно както би станало, ако действителен гвоздей бъде побутван назад и напред през средата на дланта!

Тереза Нойман, известна баварска стигматистка, починала през 1962 г., също има подобни на гвоздеи израстъци. Подобно на тези на св. Франциск, те очевидно са формирани от втвърдена кожа. Израстъците били внимателно проучени от неколцина лекари, които откриват, че това са структури, които преминават изцяло през нейните длани и стъпала. За разлика от раните на св. Франциск, които са постоянно отворени, тези на Нойман се отварят само периодично, а когато спират да кървят, една мека, мембраноподобна тъкан бързо израства върху тях.

И при други стигматисти се наблюдават подобни дълбоки изменения в тялото. Падре Пио, известният италиански стигматист, починал през 1968 г., има стигми, които преминават изцяло през дланите му. Една рана била толкова дълбока, че лекарите, които я изследват, се уплашили да я измерят, за да не би да му увредят вътрешните органи. Достопочтената Джованна Мария Солимани, италианска стигматистка от XVIII в., има рани по ръцете си, достатъчно дълбоки, за да се мушне ключ в тях. Както и при раните на всички стигматисти, нейните никога не загниват, не се инфектират или дори възпаляват. А друга стигматистка от XVIII в. — св. Вероника Джулиани, игуменка на манастира в Чита ди Кастело в Умбрия (Италия), имала дълбока рана отстрани на тялото си, която можела да отваря и затваря по команда.

Образи, проектирани извън мозъка

Холографският модел събужда интереса на изследователи в Съветския съюз и двама съветски психолози, д-р Александър П. Дубров и д-р Вениамин Н. Пушкин, пишат пространно за идеята. Те смятат, че способностите на мозъка да обработва честоти сами по себе си не доказват холографската природа на образите и мислите в човешкия ум. Двамата обаче показват как може да се конструира подобно доказателство. Дубров и Пушкин смятат, че ако може да бъде открит случай, в който мозъкът проектира образ извън себе си, холографската природа на ума ще бъде убедително демонстрирана. Или, да използваме техните думи: „Регистрирането на излъчването на психофизически структури извън ума ще даде пряко доказателство за мозъчни холограми.“[69]

Всъщност св. Вероника Джулиани като че ли дава такова доказателство. През последните години на живота си тя се изпълва с убеденост, че образите на мъките Христови — корона от тръни, три гвоздея, кръст и меч — са изрисувани върху нейното сърце. Монахинята ги нарисува върху хартия и дори отбелязва къде те са разположени. След смъртта й аутопсията разкрива, че символите наистина са отпечатани върху нейното сърце, точно както тя ги е обрисувала. Двамата лекари, които извършват аутопсията, подписват под клетва официалния отчет, свидетелстващ за техните открития[70].

Сходни преживявания имат и други стигматисти. Св. Тереза от Авиля има видение на ангел, пронизващ сърцето й с меч, и след като умира, в сърцето й бива открита дълбока фисура (цепка). Нейното сърце, с раната от чудотворния меч, все още ясно видима, сега е изложено като реликва в Алба де Тормес, Испания[71]. Френската стигматистка от XIX в. на име Мари-Жули Жаени държи образа на цвете в ума си и в крайна сметка върху гърдите й се появява образ на цветето. Той остава там 20 години[72]. Подобни способности не се ограничават със стигматистите. През 1913 г. всички вестници пишат за една 21-годишна девойка от селото Бюсю-Бю-Сюел, близо до Абевий, Франция, когато се открива, че тя може съзнателно да разпорежда образи, като например изображения на кучета и коне, да се появяват върху нейните ръце, крака и рамене. Тя може също да създава думи и когато някой й зададе въпрос, отговорът незабавно се появява върху нейната кожа[73].

Несъмнено подобни демонстрации са примери на излъчването на психофизически структури извън мозъка. Всъщност по някакъв начин самите стигми, особено тези, в които плътта образува подобни на гвоздеи изпъкналости, са примери за излъчването на образи от мозъка извън него и отпечатването им върху меката плът на холографското тяло. Д-р Майкъл Гроссо, философ от колежа в Джърси, който отдавна пише по проблема за чудесата, също стига до този извод. Гроссо, който пътува до Италия, за да изследва стигмите на Падре Пио от първа ръка, казва: „Една от категориите, които въвеждам в моя опит да анализирам Падре Пио, е способността му символично да трансформира физическата реалност. С други думи равнището на съзнанието, на което той оперира, му позволява да преобразува физическата реалност в светлината на определени символични идеи. Например той се отъждествява с раните на разпятието и неговото тяло става проницаемо за тези физически символи, постепенно придобива тяхната форма.“[74]

Така изглежда, че чрез тези образи мозъкът може да каже на тялото какво да прави, включително да му каже да създаде още образи. Образите създават образи. Две огледала взаимно се отразяват до безкрайност. Такава е природата на взаимовръзката ум/тяло в една холографска вселена.

Закони — познати и непознати

В началото на тази глава аз казах, че вместо да изследваме различните механизми, които умът използва, за да контролира тялото, главата ще бъде посветена преди всичко на изследването на диапазона (обхвата) на този контрол. Това не означава, че аз отричам или подценявам значението на подобни механизми. Те са от решаващо значение за нашето разбиране на взаимовръзката ум/тяло, а в тази област нови открития се появяват като че ли всеки ден.

Например на една конференция по психоневроимунология — нова наука, която изследва начина, по който умът (психо), нервната система (невро) и имунната система (имунология) взаимодействат — Кендейси Пърт, шеф на отдела по мозъчна биохимия в Националния институт по психично здраве, обявява, че имунните клетки имат невропептидни рецептори. Невропептидите са молекули, които умът използва, за да общува, телеграмите на мозъка, ако щете. Имаше време, когато се смяташе, че невропептиди могат да бъдат открити само в мозъка. Но съществуването на рецептори (получатели на телеграмата) върху клетките в нашата имунна система подсказва, че имунната система не е отделена, а е продължение на мозъка. Невропептиди са открити и в различни други части на тялото, което кара Пърт да приеме, че тя повече не може да каже къде свършва мозъкът и къде започва тялото[75].

Аз няма да се спирам върху такива частни проблеми, не само защото смятам изследването на степента, в която умът формира и контролира тялото за по-важна за обсъждане, но и защото биологичните процеси, отговорни за взаимодействията между ума и тялото, са твърде обширна тема за тази книга. В началото на раздела за чудесата аз казах, че няма ясна причина да смятаме, че възстановяването на костта на Мичели не може да бъде обяснено от сегашното разбиране на физиката. Още по-малко това важи за стигмите. Изглежда също, че то не е много вярно за различни паранормални феномени, описани от заслужаващи доверие хора през вековете, а в наши дни от биолози, физици и други изследователи.

В тази глава направихме преглед на смайващи неща, които умът може да върши, които, въпреки и не напълно разбирани, не изглежда да нарушават някой от познатите закони на физиката. В следващата глава ще разгледаме някои от нещата, които умът може да прави, но не могат да бъдат обяснени от съвременното научно разбиране. Както ще видим, холографската идея може да хвърли светлина и върху тези области. Дързостта да навлезем в тези територии понякога ще включва вървене по това, което може на пръв поглед да изглежда неустойчива почва, и изследване на феномени, които са дори по-зашеметяващи и невероятни, отколкото бързо зарастващите рани на Мохотти и изображенията върху сърцето на св. Вероника Джулиани. Но отново ще открием, че въпреки тяхната обезкуражаваща природа, науката също е започнала да заема пространства в тези територии.

Микросистемите на акупунктурата и човечето в ухото

Преди да приключим, заслужава си да споменем още една последна част от данните за холографската природа на тялото си. Древното китайско изкуство на акупунктурата се основава върху идеята, че има връзка между всеки орган и кост в тялото и точно определени точки върху повърхността на тялото. Смята се, че чрез активиране на тези акупунктурни точки, било с игли или чрез някаква друга форма на стимулиране, болестите и неравновесията, засягащи частите на тялото, свързани с точките, ще бъдат облекчени и дори излекувани. Има над хиляда акупунктурни точки, организирани във въображаеми линии по повърхността на тялото, наречени меридиани. Макар и все още оспорвана, акупунктурата се възприема от медицинската общност и дори се използва успешно за лечение на хронични болки в гърба при ездитни коне.

През 1957 г. един френски лекар и акупунктурист на име Пол Ножие публикува книга, наречена „Трактат по аурикулотерапия“, в която оповестява своето откритие, че освен главните акупунктурни системи съществуват и две по-малки акупунктурни системи върху ушите. Той ги кръщава акупунктурни микросистеми и отбелязва, че когато човек играе с тях игра от вида „свържи точките“, те образуват анатомична карта на миниатюрен човек, обърнат с главата надолу като зародиш (виж фиг. 13). Незабелязано от Ножие: китайците са открили „малкият човек в ухото“ близо 4000 години по-рано, но карта на китайската ушна система не е публикувана преди обявяването на идеята от Ножие.

Малкият човек в ухото не е просто едно очарователно странично нещо в историята на акупунктурата. Д-р Тери Олесън, психобиолог в клиниката за справяне с болката във факултета по медицина на Калифорнийския университет в Лос Анджелис, открива, че ушната микросистема може да бъде използвана за точно диагностициране на това, какво става в тялото. Например Олесън открива, че повишената електрическа активност в една от акупунктурните точки в ухото общо взето показва някакво патологично състояние (минало или сегашно) в съответната област на тялото. В едно изследване са били проучвани 40 пациенти, за да се определят областите на тяхното тяло, в които те изпитват хронична болка. Докато трае изследването всеки пациент бил загърнат в чаршаф, за да се прикрият всякакви видими проблеми. След това един акупунктурист, който не познава резултатите, изследва само техните уши. Когато резултатите били изчислени, се открива, че изследванията на ушите съответстват на преди установените медицински диагнози в 75,2% от случаите[76].

Ушните изследвания могат да разкрият и проблеми с костите и вътрешните органи. Веднъж, когато Олесън карал лодка с един познат, той забелязал едно ненормално люспесто петънце върху ухото му. От своите изследвания Олесън знаел, че петънцето съответства на сърцето, и препоръчва на човека да си провери сърцето. Онзи отива на лекар на следващия ден и той му открива сърдечен проблем, който изисква незабавна хирургическа операция[77].

holografskata_vselena_f13_akupunktura.pngФиг. 13. Човечето в ухото. Акупунктуристите откриват, че акупунктурните точки в ухото образуват очертанието на едно миниатюрно човече. Д-р Тери Олесън, психобиолог във факултета по медицина на Калифорнийския университет в Лос Анджелис, смята, че това е така, защото тялото е холограма и всяка от неговите части съдържа образ на цялото.

Олесън използва електрическата стимулация на акупунктурни точки в ухото, за да лекува хронична болка, проблеми с теглото, загуба на слух и действително всички видове пристрастяване към нещо. В едно изследване на 14 пристрастени към наркотици лица Олесън и неговите колеги използват ушната акупунктура, за да елиминират зависимостта от дрогата при 12 от тях средно за 5 дни и при само минимални симптоми на абстиненция[78]. Ушната акупунктура се оказва наистина толкова успешна за бърза наркотична детоксификация, че клиниките в Лос Анжелос и Ню Йорк използват техниката, за да лекуват улични наркомани.

Защо акупунктурните точки в ухото са очертани във формата на миниатюрен човек? Олесън смята, че е така поради холографската природа на ума и тялото. Точно както всяка част от една холограма съдържа образа на цялото, така всяка част на тялото също може да съдържа образа на цялото. „Ушният холограф е, логично, свързан с мозъчния холограф, който на свой ред е свързан с цялото тяло — твърди той. — Начинът, по който ние използваме ухото, за да влияем върху останалото тяло, е като работим чрез мозъчната холограма.“[79]

Олесън смята, че вероятно съществуват и други акупунктурни микросистеми в други части на тялото. Д-р Ралф Алън Дейл, директор на Центъра за обучение по акупунктура в Норт Маями Бийч, щата Флорида, е съгласен с него. След като прекарва последните две десетилетия в издирване на клинични и изследователски данни от Китай, Япония и Германия, той натрупва данни за 18 различни микроакупунктурни холограми в тялото, включително в дланите, стъпалата, ръцете, шията, езика и дори венците. Подобно на Олесън, Дейл смята, че тези микросистеми са „холографски повторения на голямата анатомия“ и смята, че има други такива системи, които очакват своето откриване. В една идея, напомняща твърдението на Бом, че всеки електрон по някакъв начин съдържа космоса, Дейл формулира хипотезата, че всеки пръст и дори всяка клетка, може да съдържа своя собствена акупунктурна микросистема[80].

Ричард Левитън, редактор в списание „Ист Уест“, който е писал за холографските следствия от наличието на акупунктурните микросистеми, мисли, че алтернативните медицински техники — като например рефлексологията, тип масажна терапия, която включва проникване във всички точки на тялото чрез стимулиране на стъпалата, и ирисовата диагностика, при която се изследва ириса на окото, за да се определи състоянието на тялото, — също могат да бъдат признаци за холографската природа на тялото. Левитън допуска, че никоя област не е експериментално доказана (изследвания на ирисовата диагностика, в частност, са дали извънредно противоречиви резултати), но смята, че холографската идея предлага начин за разбирането им, ако тяхната правомерност се установи.

Левитън мисли, че нещо подобно може да се каже и за хиромантията. Под това той не разбира типа гледане на ръка, практикуван от гледачки, които седят в стъклени кабини и махат на хората да идат при тях, но за старата 4500 години индийска версия на тази наука. Той основава своето предположение върху своята собствено задълбочено познанство с един индийски хиромант в Монреал, който притежава докторат в тази област от университета в Арна в Индия. „Холографската парадигма дава на по-езотеричните и спорни претенции на хиромантията контекст за потвърждаване“ — казва Левитън[81].

Трудно е да се оцени типа хиромантия, практикуван от споменатия индийски хиромант, но науката започва да приема, че поне някаква информация за тялото се съдържа в линиите и завъртулките върху нашите длани. Херман Уайнреб, невролог в Ню Йоркския университет, открива, че един вид рисунък на отпечатък от пръсти, наричан улнарна примка, се среща много по-често при болните от болестта на Алцхаимер, отколкото при хора, които не страдат от нея (вж. Фиг. 14). В едно изследване на 50 пациенти, страдащи от болестта на Алцхаимер, и 50 нормални индивиди, 72% от групата с Алцхаимер има рисунъка върху поне 8 от пръстите си, в сравнение с 26% от контролната група. От тези, които имат улнарна примка върху всичките 10 пръста, 14 са страдащи от Алцхаимер, но само при 4 от контролната група е налице същият рисунък[82].

Днес е известно, че десет обичайни генетични увреждания, включително синдрома на Даун, също се свързват с различни очертания върху дланта. Лекари от Западна Германия използват тази информация в наши дни, за да анализират очертанията върху дланите на родителите, което им помага да определят дали бъдещите майки трябва да бъдат подложени на амниоцентеза, една потенциално опасна процедура за генетично изследване, в която игла се вкарва в утробата, за да се извлече околоплодна течност за лабораторно изследване.

holografskata_vselena_f14_ulnarna_primka.pngФигура 14. Невролозите са открили, че при пациенти, страдащи от Алцхаимер, по-често се среща един отличителен рисунък на отпечатъците на пръстите, известен като улнарна примка. Най-малко десет други обичайни генетични увреждания също се свързват с различни рисунъци върху дланта. Такива открития могат да осигурят доказателства за твърдението на холографския модел, че всяка част от тялото съдържа информация за цялото. [Прерисувано от автора от оригиналната илюстрация в списание „Медисин“]

Изследователи от западногерманския институт по дерматоглифика в Хамбург дори разработват компютърна система, която използва оптоелектрически скенер за изготвяне на цифровизирана „снимка“ на дланта на пациента. След това дланта се сравнява с 10 000 други отпечатъци в неговата памет, сканира се за почти 50 отличителни структури, за които е известно, че се свързват с различни наследствени заболявания, и бързо се пресмятат рисковите фактори за пациента[83]. Затова може би не трябва да бързаме чак толкова да махнем с ръка на хиромантията. Възможно е линиите и завъртулките върху нашите длани да съдържат повече информация за целия ни аз, отколкото ние разбираме.

Впрягането на силите на холографския мозък

Две са главните послания, които изпъкват в тази глава от книгата. Според холографския модел ум/тялото в крайна сметка не може да направи разлика между невронните холограми, чрез които мозъкът преживява реалността, и тези, които то извиква, докато си въобразяваме реалност. И двете имат поразителен ефект върху човешкия организъм, ефект толкова мощен, че може да модулира имунната система, да дублира и/или да обезсилва ефектите на мощни лекарства, да зараства рани с изумителна бързина, да стопява тумори, да преодолява нашето генетично програмиране и да преоформя нашата жива плът по начини, които почти не са за вярване. Ето първото послание: че всеки от нас притежава способността, поне на някакво равнище, да влияе върху здравето си и да контролира своята физическа форма по начини, които е малко да бъдат наречени смайващи. Ние всички сме потенциални чудотворци, непроявили се йоги и е ясно от представените доказателства в предходните страници, че е наше задължение и като индивиди, и като човешки вид да посветим далеч повече усилия в изследването и овладяването на тези таланти.

Второто послание е, че елементите, които участват в създаването на тези невронни холограми, са много и фини. Сред тях са образи, върху които ние медитираме, нашите надежди и страхове, мисловните нагласи на нашите лекари, нашите подсъзнателни предразсъдъци, нашите индивидуални и културни вярвания и вярата ни в неща, които са както духовни, така и технологични. Това не са просто факти, а важни ключове, пътепоказатели, които сочат към нещата, които ние трябва да осъзнаваме и да овладеем, ако искаме да се научим как да разгръщаме и управляваме тези таланти. Без съмнение има и други фактори, които вземат участие, други влияния, които формират и определят границите на тези възможности, но едно нещо е очевидно. В холографска вселена, в която лека промяна в мисловната нагласа може да е равносилна на разликата между живот и смърт, в която нещата са толкова фино взаимосвързани, че един сън може да предизвика необяснима поява на бръмбар скарабей, а факторите, от които зависи дадена болест, могат да предизвикат определени рисунъци върху линиите и завъртулките на дланта, ние имаме основание да подозираме, че всяко следствие има многобройни причини. Всяка връзка е началната точка на още дузина, защото по думите на Уолт Уитман „Безмерно сходство съединява всичко“.

Бележки

[1] Превод на Цв. Стоянов. — Б.пр.

[2] Stephanie Mattews-Simonton, O. Carl Simonton, and James L. Creighton, Getting Well Again (New York: Bantam Books, 1980), pp.6-12.

[3] Jeanne Achterberg, „Mind and Medicine: The Role of Imagery in Healing“, ASPR Newsletter 14, no. 3 (June 1988), p. 20.

[4] Jeanne Achterberg, Imagery in Healing (Boston, Mass.: New Science Library, 1985), p. 134.

[5] Личен разговор с автора, 28 октомври 1988 г.

[6] Achterberg, ASPR Newsletter, p. 20.

[7] Achterberg, Imagery, p. 78y79.

[8] Jeanne Achterberg, Ira Collerain, and Pat Craig, „A Possible Relationship between Cancer, Mental Retardation, and Mental Disorders“, Journal of Social Science and Medicine 12 (May 1978), pp. 135–39.

[9] Bernie S. Siegel, Love, Medicine, and Miracles (New York: Harper & Row, 1986), p. 32.

[10] Achterberg, Imagery, pp. 182–187.

[11] Bernie S. Siegel, Love, p. 29.

[12] Charles A. Garfield, Peak Performance: Mental Training Techniques of the World’s Greatest Athletes (New York: Warner Books, 1984), p. 16.

[13] Биохимически субстанции — например междинна съставка във верига от ензимни реакции, от която се получава по-стабилен или с определени качества продукт. — Б.пр.

[14] Ibid, p. 62.

[15] Mary Orser and Richard Zarro, Changing Your Destiny (New York: Harper & Row, 1989), p. 60.

[16] Barbara Brown, Supermind: The Ultimate Energy (New York: Harper & Row, 1980), p. 274: unrat no Larry Dossey, Space, Time, and Medicine (Boston, Mass.: New Science Library, 1982), p. 112.

[17] Brown, Supermind, p. 275: Hear no Dossey, Space, pp. 112–13.

[18] Larry Dossey, Space, Time, and Medicine (Boston, Mass.: New Science Library, 1982), p. 112.

[19] Личен разговор с автора, 8 февруари 1989 г.

[20] Brendan O’Regan, „Healing, Remission, and Miracle Cures“, Institute of Noetic Sciences Special Report (May 1987), p. 3.

[21] Lewis Thomas, The Medusa and the Snail (New York: Bantam Books, 1980), p. 63.

[22] Thomas J. Hurley III, „Placebo Effects: Unmapped Territory of Mind/Body Interactions“, Investigations 2, no. 1 (1985), p. 9.

[23] Ibid.

[24] Steven Locke and Douglas Colligan, The Healer Within (New York: New American Library, 1986), p. 224.

[25] Ibid., p. 227.

[26] Bruno Klopfer, „Psychological Variables in Human Cancer“, Journal of Prospective Techniques 31 (1957), pp. 3310.

[27] O’Regan, Special Report, p. 4.

[28] G. Timothy Jihnson and Stephen E. Goldfinger, The Harvard Medical School Health Letter Book (Cambridge, Massachusetts: Harvard University Press, 1981), p. 416.

[29] Herbert Benson, and David P. McCallie, Jr., „Angina Pectoris and the Placebo Effects“, New England Journal of Medicine 300, no. 25 (1979), pp. 1424–29.

[30] Johnson and Goldfinger, Health Letter Book, p. 418.

[31] Hurley, Investigations, p. 10.

[32] Женски дух в келтския фолклор, за който се смята, че предсказва с вой смърт в семейството. — Б.пр.

[33] Richard Alpert, Be Here Now (San Cristobal, N. M.: Lama Foundation, 1971).

[34] Lyall Watson, Beyond Supemature (New York: Bantam Books, 1988), p. 215.

[35] Ira L. Mintz, „A Note on the Addictive Personality“, American Journal of Psychiatry 134, no. 3 (1977), p. 327.

[36] Alfred Stelter, Psi-Healing (New York: Bantam Books, 1976), p. 8.

[37] Thomas J. Hurley III, „Placebo Learning: The Placebo Effect as a Conditioned Response“, Investigations 2, no. 1 (1985), p. 23.

[38] O’Regan, Special Report, p. 3.

[39] Lihtat no Thomas J. Hurley III, „Varieties of Placebo Experience: Can One Definition Encompass Them All“, Investigations 2, no. 1(1985), p. 13.

[40] Daniel Seligman, „Great Moments in Medical Research“, Fortune 117, no. 5 (February 29,1988), p. 25.

[41] Daniel Goleman, „Probing the Enigma of Multiple Personality“, New York Times (June 25,1988), p. Cl.

[42] Личен разговор с автора, 11 януари 1990 г.

[43] Richard Restack, „People with Multiple Personality“, Science Digest 92, no. 6 (June 1984), p. 76.

[44] Daniel Goleman, „New Focus on Multiple Personality“, New York Times (May 21,1985), p. Cl.

[45] Truddi Chase, When Rabbit Howls (New York: E. P. Dutton, 1987), p. X.

[46] Thomas J. Hurley HI, „Inner Faces of Multiplicity“, Investigations 1, no. 3/4 (1985), p. 4.

[47] Thomas J. Hurley HI, „Multiplicity & the Mind-Body Problem: New Windows to Natural Plasticity“, Investigations 1, no. 3/4 (1985), p. 19.

[48] Bronislaw Malinowski, „Baloma: The Spirits of the Dead in the Trobriand Islands“, Journal of the Royal Anthropological Institute of Great Britain and Ireland 46 (1916), pp. 353–430.

[49] Watson, Beyond Supemature, pp. 58–60.

[50] Joseph Chilton Pearce, The Crack in the Cosmic Egg (New York: Pocket Books, 1974), p. 86.

[51] Pamela Weintraub, „Preschool“ Omni 11, no. 11 (August 1989), p. 38.

[52] Kathy A. Fackelmann, „Hostility Boosts Risk of Heart trouble“, Science News 135, no. 4 (January 28, 1989), p. 60.

[53] Steven Locke, in Longevity (November 1988), UHT no „Your Mind’s Healing Powers“, Reader’s Digest (September 1989), p. 5.

[54] Bruce Bower, „Emotioniimunity Link in HIV Infection“, Science News 134, no. 8 (August 20, 1988), p. 116.

[55] Donald Robinson, „Your Attitude Can Make You Well“, Reader’s Digest (April 1987), p. 75.

[56] Donald Goleman in the New York Times (April 20, 1989), infra no „Your Mind’s Healing Powers“, Reader’s Digest (September 1989), p. 6.

[57] Robinson, Reader’s Digest, p. 75.

[58] Signe Hammer, „The Mind as Healer“, Science Digest 92, no. 4 (April1984), p. 100.

[59] John Raymond, „Jack Schwarz: The Mind Over Body Man“, New Realities 11, no. 1 (April 1978), pp. 72-76; box camp Jack Schwarz: Probing but No Needles Anymore, Brain/Mind Bulletin 4, no. 2 (December 4,1978), p. 2.

[60] Stelter, Psi-Healing, pp. 121–24.

[61] Donna and Gilbert Grosvenor, „Ceylon“, National Geographic 129, no. 4 (April 1966).

[62] D. D. Kosambi, „Living Prehistory in India“, Scientific American 216, no. 2 (February 1967), p. 104.

[63] Известна също като хроничен лихеноиден питириазис, ихтиозна еритродермия, псориазна паракератоза. — Б.пр.

[64] A. A. Mason, „A Case of Congenital Ichthyosiform“, British Medical Journal 2 (1952), pp. 422–23.

[65] O’Regan, Special Report, p. 9.

[66] D. Scott Rogo, Miracles (New York: Dial Press, 1982), p. 74.

[67] Herbert Thurston, The Physical Phenomena of Mysticism (Chicago: Henry Regnery Company, 1952), pp. 120–29.

[68] Thomas of Celano, Vita Prima (1229), unrra no Thurston, Physical Phenomena, pp. 45–46.

[69] Alexander P. Dubrov and Veniamin N. Pushkin, Parapsychology and Contemporary Science, trans. Aleksandr Petrovich (New York: Plenum, 1982), p. 50.

[70] Thurston, The Physical Phenomena, p. 68.

[71] Ibid.

[72] Charles Fort, The Complete Books of Charles Fort (New York: Dover, 1974), p. 1022.

[73] Ibid, p. 964.

[74] Личен разговор с автора, 3 ноември 1988 г.

[75] Candace Pert with Harris Dienstfrey, „The Neuropeptides Network“, in Neuroimmunomodulation: Interventions in Aging and Cancer, ed. Walter Pierpaoli and Novera Herbert Spector (New York Academy of Sciences, 1988), pp. 189–94.

[76] Terrence D. Oleson, Richard J. Kroening, and David E. Bresler, „An Experimental Evaluation of Auricular Diagnosis: the Somatotopic Mapping of Musculoskeletal Pain at Ear Acupuncture Points“, Pain 8 (1980), pp. 217–29.

[77] Личен разговор с автора, 24 септември 1988 г.

[78] Terrence D. Oleson, Richard J. Kroening, „Rapid Narcotic Detoxification in Chronic Pain Patients Treated with Auricular Electroacupuncture and Naloxone“, International Journal of the Addictions 20, no. 9 (1985), pp. 11347–60.

[79] Richard Leviton, „The Holographic Body“, East West 18, no. 8 (August 1988), p. 42.

[80] Ibid., p. 45.

[81] Ibid., pp. 36–47.

[82] Fingerprints, a Clue to Senility, Science Digest 91, no. 11 (November1983), p. 91.

[83] Michael Meyer, „The Way the Whorls Turn“, Newsweek (February 13,1989), p. 73.