„Ние получаваме възможността да преживеем холографската реалност, когато съзнанието ни се освободи от зависимостта си от физическото тяло. Докато то остава свързано с тялото и неговите сетивни модалности, холографската реалност в най-добрия случай може да бъде само едно интелектуално построение. Когато човек се освободи от тялото, той я преживява непосредствено. Ето защо мистиците говорят за своите видения с такава увереност и убеденост, докато тези, които сами не са преживявали тази реалност, си остават скептични или дори безразлични.“

Кенет Ринг, „Живот в смъртта“

Времето не е единственото нещо, което е илюзорно в една холографска вселена. Пространството също трябва да бъде разглеждано като продукт на нашия начин на възприемане. Това е още по-трудно за разбиране от идеята, че времето е мисловно построение, защото, когато започнем с опитите да си изградим представа за „безпространственост“, няма лесни аналогии, няма образи на амебовидни вселени или кристализиращи бъднини, на които да се опрем. Ние сме така привикнали да мислим от гледна точка на пространството като някакъв абсолют, че за нас е трудно дори да започнем да си представяме, че би било възможно да съществуваме в някаква сфера, в която не съществува пространство. Въпреки това има данни, че в края на краищата ние не сме по-обвързани от пространството, отколкото от времето.

Един силен показател, че това е така, може да бъде открит във феномена на извънтелесните пътешествия, преживяванията, в които съзнанието на индивида изглежда се откъсва от физическото тяло и пътешества до някакво друго място. За извънтелесните преживявания, или съкратено ИТП, има много съобщения в цялата човешка история от хора от всички обществени слоеве. Олдъс Хъксли, Гьоте, Д. Х. Лоурънс, Август Стриндберг и Джек Лондон са съобщавали за ИТП. Те са били известни на египтяните, североамериканските индианци, китайците, гръцките философи, средновековните алхимици, племената от Океания, индийците, евреите и мюсюлманите. В едно съпоставително културално изследване на 44 незападни общества, Дийн Шийлс открива, че само в три от тях не се срещат вярвания в ИТП^[1]. В друго сходно изследване антропологът Ерика Бургиньон оглежда 488 световни общества, или приблизително 57% от всички познати общества, и открива, че 437 от тях, или 89%, имат поне някаква традиция относно ИТП^[2].

Изследванията показват, че дори днес ИТП са все още широко разпространени. Покойният д-р Робърт Крукал, геолог в университета на Абърдийн и любител парапсихолог, разследва толкова много случаи, че те му стигат да напълни девет книги по темата.

През 60-те години на XX в. Селия Грийн, директорът на Института за психофизически изследвания в Оксфорд, анкетира 115 студенти в Саутхемптънския университет и открива, че 19% от тях признават, че са имали ИТП. Когато 380 оксфордски студенти били запитани по същия начин, 34% отговорили положително^[3].

В едно проучване на 902 възрастни Харалдсон открива, че 8% са преживявали напускане на тялото поне веднъж в живота си^[4]. В изследване от 1980 г., проведено от д-р Харви Ъруин от университета на Ню Ингланд в Австралия открива, че 20% от 177 студенти са преживявали ИТП^[5]. Когато се усреднят, тези числа показват, че приблизително един на всеки пет души ще има ИТП в някакъв момент от своя живот. Други изследвания показват, че разпространеността е може би по-близка до един на десет, но фактът остава: ИТП са далеч по-обичайни, отколкото повече хора осъзнават.

Типичното ИТП е обикновено спонтанно и се случва по време на сън, медитация, анестезия, болест и в случаи на травматична болка (макар че може да стане и при други обстоятелства). Внезапно човек изпитва яркото усещане, че съзнанието му се е отделило от тялото. Често той открива, че се рее над тялото си и може да пътешества или да лети до други места. Как се чувства човек, когато се усети свободен от физическото и гледа ококорен тялото си отгоре? През 1980 г. при изследване на 339 случая на пътешествия извън тялото д-р Глен Габард от фондацията „Мениджър“ в Топека, д-р Стюарт Туемлоу от Медицинския център за ветераните от администрацията в Топека и д-р Фаулър Джонс от медицинския център на Канзаския университет откриват, че огромен процент (85%) от тях описват преживяването като приятно и над половината от тях казват, че то е било радостно^[6].

Аз познавам това чувство. Имах спонтанно ИТП като тийнейджър, а след като се съвзех от шока да се окажа реещ се над тялото си и да се гледам втренчено как спя върху пода, аз имах едно неописуемо развеселяващо и въодушевяващо време, през което летях през стени и се реех над върховете на дърветата. По време на моето безтелесно пътешествие аз дори се натъкнах на една книга, която наша съседка беше взела от библиотеката и после загубила. На другия ден й казах къде се намира книгата. Това преживяване съм описал подробно в книгата си „Отвъд кванта“.

Не е маловажно, че Габард, Туемлоу и Джонс изследват и психологическия профил на преживелите ИТП и откриват, че те са психически нормални и са като цяло извънредно добре социално адаптирани. През 1980 г. на среща на Американската психиатрична асоциация те представят техните заключения и казват на своите колеги, че ще е по-добре от терапевтична гледна точка да уверяват пациентите си, че ИТП са обичайни случки, отколкото да прилагат спрямо тях психиатрично лечение. Те дори подсказват на своите пациенти, че ще получат по-голямо облекчение, ако си поговорят с някой йогин, а не с психиатър^[7]!

Подобни факти, без значение на статистиката, са също толкова убедителни, колкото и реалните разказвания за такива преживявания. Например Кимбърли Кларк, социален работник в една болница в Сиатъл, щата Вашингтон, не вземала ИТП на сериозно, докато случайно не срещнала една пациентка на име Марая, която имала проблеми с коронарните артерии. Няколко дни след като е приета в болницата, Марая преживява т.нар. внезапна смърт и бързо се връща към живот. Кларк я посещава по-късно този следобед, като очаква да я намери разтревожена от факта, че сърцето й е спряло. И наистина е така, Марая е развълнувана, но не по очакваната причина.

Марая разказва на Кларк, че тя е преживяла нещо много странно. След като сърцето й спира, тя неочаквано се оказва на тавана, откъдето наблюдава лекарите и сестрите, които работят върху нея. След това нещо над прохода към реанимацията отвлича вниманието й и щом тя „си помислила“, че е там, тя вече била там. След това Марая „си помислила за своя път“ до третия етаж на сградата и се оказала „лице срещу връзка за обувки“ с една маратонка. Тя била стара и Марая забелязала, че мястото при кутрето е износено и има дупка. Забелязва и някои други детайли, например, че връзката е пъхната под петата. След като Марая завършва своя разказ, тя помолила Кларк да отиде до това място и да види дали има маратонка, така че тя да може да разбере дали нейното преживяване е било реално, или не.

Скептична, но заинтригувана, Кларк излиза и оглежда перваза, но не вижда нищо. Тя отива на третия етаж и започва да влиза в стаите на пациентите, като гледа през прозорците толкова отблизо, че залепя лице до стъклото, за да разгледа целия перваз. Накрая открива една стая, в която, като притиска лице до стъклото и оглежда, намира маратонката. Все още, от позицията, от която я наблюдава, тя не може да каже дали маратонката е износена при кутрето, както и дали другите детайли, които Марая описва, са точни. След като успява да вземе маратонката, тя потвърждава различните наблюдения на Марая. „Единственият начин, по който тя би могла да я види от такава перспектива, е, ако тя се е реела точно отвън и то много близо до маратонката — казва Кларк, която след това вече започва да вярва в ИТП. — За мен това беше много конкретно доказателство.“^[8]

Преживяването на ИТП по време на внезапна смърт е относително обичайно, толкова обичайно, че Майкъл Б. Сейбом, кардиолог и професор по медицина в университета Еймори и щатен лекар в медицинския център за ветераните от администрацията в Атланта, се уморил да слуша от своите пациенти разкази за такива „фантазии“ и решил да се справи с този проблем веднъж завинаги. Сейбом подбира две групи пациенти, едната съставена от 32 сърдечно болни, които съобщават за ИТП по време на внезапна смърт, и друга от 25 пациенти, които не са преживявали ИТП. След това той разпитва пациентите, като кара преживелите ИТП да опишат тяхното съживяване така, както са го наблюдавали от своето извънтелесно състояние, и моли непреживелите да опишат какво те си представят, че трябва да се е случило по време на тяхното съживяване.

От непреживелите 20 допускат големи грешки, когато описват съживяването си, 3 дават правилни, но общи описания и 2 нямат изобщо никаква представа какво се е случило. Сред преживелите 26 дават правилни, но общи описания, 6 дават твърде подробни и точни описания на тяхното собствено съживяване, и 1 дава много подробно описание, толкова точно, че Сейбом бил смаян. Резултатите го подтикват да се задълбочи в този феномен и, подобно на Кларк, той става убеден привърженик и изнася множество лекции по темата. Изглежда „няма правдоподобно обяснение за точността на тези наблюдения при използване на обичайните физически сетива — казва той. — Хипотезата за излизане извън тялото изглежда отговаря най-добре на наличните данни“^[9].

Макар ИТП при такива пациенти да са спонтанни, някои хора са овладели способността достатъчно добре, за да напускат тялото си по своя воля. Един от най-известните сред тях е бившият продуцент и директор на радиотелевизионни програми Робърт Монро. Когато Монро преживява първото си ИТП в края на 50-те години на XX в., той си помислил, че нещо се е побъркал и незабавно потърсил медицинско лечение. Лекарите, с които той се консултира, не намират нищо, но той продължава да има странни преживявания и да бъде много объркан и смутен от тях. Накрая, след като научил от един приятел психолог, че индийските йоги винаги са говорели за напускането на тялото, той започва да приема своя неканен талант. „Имах две възможности — спомня си Монро. — Едната беше да карам на успокоителни през остатъка от живота си, а другата — да науча нещо повече за това състояние, така че да мога да го контролирам.“^[10]

От този ден нататък Монро започва да води дневник на своите преживявания, в който грижливо документира всичко, което е научил за своето извънтелесно състояние. Той открива, че може да преминава през твърди обекти и да пътува на големи разстояния за едно премигване на окото, просто като „си помисли“, че е там. Открива, че другите хора рядко забелязват присъствието му, макар че приятелите му, които той посещава в това „второ състояние“ бързо стават вярващи, когато той точно описва тяхното облекло и дейност по времето на неговото извънтелесно посещение. Открива също, че не е сам в своите търсения и от време на време се сблъсква с други безплътни пътешественици. Монро представя каталог на преживяванията си в две увлекателни книги — „Пътешествия извън тялото“ и „Далечни пътешествия“.

ИТП са документирани и в лабораторни условия. В един експеримент парапсихологът Чарлз Тарт се убеждава, че една опитна и умела пътешественичка, която той идентифицира само като Мис 2, може да определи точно петцифрен номер, написан върху лист хартия, който тя би могла да достигне само ако пътешества в извънтелесно състояние^[11]. В една серия от експерименти, проведени от Американското общество за пси-изследвания в Ню Йорк, Карлис Оузис и психологът Джанет Лий Мичъл откриват неколцина надарени участници, които могат да „долитат“ от различни места из страната и коректно да описват широк набор от целеви образи, включително предмети, сложени върху маса, цветни геометрични фигури, поставени върху свободно плаваща близо до тавана полица, както и оптични илюзии, които могат да бъдат видени само когато един наблюдател гледа през малко прозорче в специален уред^[12]. Д-р Робърт Морис, директорът по изследванията във фондацията за пси-изследвания в Дъръм, щата Северна Каролина, дори е използвал животни, за да засича извънтелесни посещения. В един от експериментите Морис например открива, че едно котенце, чийто стопанин бил талантливият извънтелесен пътешественик Кейт Харари, спира да мяучи и започва да мърка, винаги когато Харари невидимо присъства^[13].

ИТП като холографски феномен

Разгледани като цяло, данните изглеждат недвусмислени. Макар ние да сме научени, че „мислим“ с мозъка си, това невинаги е вярно. При определени обстоятелства нашето съзнание — мисленето, възприемащата част от нас — може да се откъсне от физическото тяло и да съществува навсякъде, където си пожелае. Нашето сегашно научно разбиране не може да обясни този феномен, но той става много по-податлив на решаване от гледна точка на холографската идея.

Да припомним, че в една холографска вселена самото местоположение е илюзия. Точно както образа на ябълка няма точно определено местоположение върху дадена холографска фотоплака, в една вселена, която е холографски организирана, нещата и обектите също не притежават определено местоположение — всичко е в основата си нелокално, включително съзнанието. Така, макар нашето съзнание да изглежда поместено в главата ни, при определени обстоятелства то може също толкова лесно да се разположи в горния ъгъл на стаята, да се рее над тревна площ или да се рее лице-във-връзка-за-обувки с една маратонка върху перваза на третия етаж от някаква сграда.

Ако идеята за нелокално съзнание изглежда трудна за схващане, още веднъж можем да си послужим с полезната аналогия на сънуването. Представете си, че сънувате как сте сред тълпата на някаква изложба. Когато се движите сред хората и разглеждате произведенията на изкуството, вашето съзнание изглежда е локализирано в главата на човека, който сте вие в съня си. Но къде в действителност е вашето съзнание? Един бърз анализ ще разкрие, че то всъщност е във всичко в съня — в другите посетители на изложбата, в произведенията на изкуството, дори в самото пространство на съня. В един сън местоположението също е илюзия, защото всичко — хора, обекти, пространство, съзнание и т.н. — се разбулва от по-дълбоката и по-фундаментална реалност на сънуващия.

Друг впечатляващ холографски признак на ИТП е пластичността на формата, която човек приема, щом излезе от тялото си. След като се откачи от физическото, извънтелесният пътешественик понякога открива, че е в някакво призрачно тяло, което е точно копие на неговото биологично тяло. В миналото това кара някои изследователи да предполагат, че човешките същества имат „призрачен двойник“, който не се различава от двойника в литературата.

Последните открития обаче правят това допускане проблематично. Макар някои извънтелесни пътешественици да описват този призрачен двойник като гол, други се оказват в тела, които са напълно облечени. Това подсказва, че призрачният двойник не е неизменно трайно енергийно копие на биологическото тяло, а вид холограма, която може да приеме много форми. Тази идея се потвърждава от факта, че призрачните двойници не са единствените форми, в които се озовават хората по време на ИТП. Има многобройни съобщения, в които хората се възприемат като светлинни кълба, безформени енергийни облаци и дори нямат никаква различима форма.

Има дори данни, че формата, която човек приема по време на ИТП, произтича пряко от неговите вярвания и очаквания. Например в публикуваната си през 1961 г. книга „Мистичният живот“ математикът Дж. Х. М. Уайтман разкрива, че е преживявал най-малко по две ИТП месечно през по-голямата част от живота си като възрастен и е записал над две хиляди такива случки. Той разкрива, че винаги се е чувствал като жена, хваната в капана на едно мъжко тяло, и по време на отделянето понякога се оказвал в женска форма. Уайтман преживява и различни други форми по време на своите извънтелесни приключения, включително детски тела, и заключава, че вярванията, съзнателни и несъзнателни, са определящият фактор за формата, която това второ тяло ще приеме^[14].

Монро е съгласен с това и заявява, че именно нашите „мисловни навици“ създават извънтелесните ни форми. Толкова сме привикнали да бъдем в едно тяло, че имаме склонността да възпроизвеждаме същата форма и в извънтелесното състояние. Също така той смята, че за повечето хора е неудобно да се чувстват голи, което кара извънтелесните пътешественици несъзнателно да извайват облекло върху себе си, когато приемат някаква човешка форма. „Допускам, че човек може да видоизмени Второто Тяло в каквато си форма пожелае“, казва Монро^[15].

Каква е нашата истинска форма, ако въобще има някаква форма, когато сме в безтелесното състояние? Монро е открил, че щом свалим всички подобни майки, ние се оказваме в сърцето на един „вибрационен модел [съставен] от множество взаимодействащи и резониращи честоти“^[16]. Това откритие много определено подсказва, че нещо холографско е замесено в случая и предлага още данни, че ние — като всички неща в една холографска вселена — сме в основата си честотен феномен, който нашият ум преобразува в различни холографски форми. Това подкрепя и заключението на Хънт, че нашето съзнание е не в мозъка, а в едно плазмично холографско енергийно поле, което пронизва и обгръща физическото тяло.

Формата, която приемаме, докато сме в извънтелесно състояние, не е единственото нещо, което демонстрира тази холографска пластичност. Въпреки точността на наблюденията, направени от талантливи извънтелесни пътешественици по време на техните извънтелесни екскурзии, изследователите отдавна се мъчат с някои крещящи несъответствия, които също се трупат. Например заглавието на изгубената библиотечна книга, на която попаднах при моето извънтелесно пътешествие, изглеждаше яркозелено, докато бях в безтелесно състояние. Но след като се върнах във физическото си тяло и отидох да взема книгата, аз видях, че надписът всъщност е черен. Литературата е пълна с разкази за подобни несъответствия, примери, в които ИТ пътешественици описват отдалечена зала пълна с хора съвсем точно, като се изключи това, че добавят още някой човек в нея или виждат диван там, където в действителност има маса.

Едно възможно обяснение в рамките на холографската идея е, че такива ИТ пътешественици все още не са развили напълно способността да преобразуват честотите, които те възприемат, докато са в безтелесно състояние, в едно напълно точно холографско изображение на консенсусна реалност. С други думи, тъй като извънтелесните пътешественици изглежда разчитат на един съвършено нов набор сетива, тези сетива е възможно да са все още колебливи и не така изкусни в преобразуването на царството на честотите в един привидно обективно мисловно построение на реалността.

Тези нефизически сетива са, освен това, възпрепятствани от ограниченията, които нашите самоограничаващи вярвания им налагат. Голям брой талантливи извънтелесни пътешественици са отбелязвали, че щом свикнат с второто си тяло, те могат да „виждат“ във всички посоки наведнъж, без да обръщат глава. С други думи, макар виждането във всички посоки да изглежда нормално по време на извънтелесното състояние, те са така привикнали да смятат, че могат да виждат само с очите си — дори когато са в една нефизическа холограма на своето тяло, — че тази вяра отначало им пречи да разберат, че притежават 360-градусово виждане.

Има данни, че дори нашите физически сетива са станали жертва на тази цензура. Въпреки непоколебимото убеждение, че виждаме с очите си, има множество съобщения за хора, които притежават „зрение без очи“, или способността да виждат с други части на своето тяло. Наскоро д-р Дейвид Айзенберг, клиничен научен сътрудник в Харвардския медицински факултет, публикува отчет за две сестри китайки на ученическа възраст от Пекин, които могат да „виждат“ добре с кожата на подмишниците си, така че да четат бележки и да разпознават цветове^[17]. В Италия неврологът Чезаре Ломброзо изследва едно сляпо момиче, което може да вижда с върха на своя нос и висулката на лявото си ухо^[18]. През 60-те години на XX в. авторитетната Съветска академия на науките изследва една руска селянка на име Роза Кулешова, която може да вижда фотографии и да чете вестници с връхчетата на пръстите си, и обявява нейните способности за автентични. За отбелязване е също, че съветските учени отхвърлят възможността Кулешова просто да долавя различните количества натрупана топлина, която различните цветове естествено излъчват — Кулешова може да чете черно-бял вестник, дори когато той е покрит със загрято стъкло^[19]. Кулешова става толкова известна със своите способности, че статия за нея се появява в списание „Лайф“^[20].

Накратко, има данни, че ние също не сме ограничени да виждаме само чрез нашите физически сетива. Това е, разбира се, логическият извод от способността на приятеля на баща ми Том да прочете надписа върху часовника, дори когато пред него беше стомахът на дъщеря му, а също от феномена на непрякото дистанционно виждане. Човек не може да не се запита дали зрението без очи не е действително още едно доказателство, че реалността е всъщност мая, илюзия, а нашето физическо тяло, както и цялата привидна абсолютност на неговата физиология, е също такова холографско построение на нашето възприятие, каквото е и второто ни тяло. Може би ние сме толкова дълбоко привикнали да вярваме, че можем да виждаме само през очите си, та дори във физическото се изолираме от пълния диапазон от възможности на нашето възприятие.

Друг холографски аспект на извънтелесните пътешествия е замъгляването на разликата между минало и бъдеще, което понякога настъпва по време на такива преживявания. Оузис и Мичъл например откриват, че когато д-р Алекс Таноус, известен екстрасенс и талантлив извънтелесен пътешественик от Мейн, долита и се опитва да опише тестовите предмети, които те са поставили на масата, той има склонността да описва неща, които са поставяни там дни по-късно!^[21] Това показва, че сферата, в която хората навлизат по време на извънтелесното си състояние, е едно от най-фините равнища на реалността, за които говори Бом, област, която е по-близо до непроявеното и следователно по-близо до равнището на реалност, в което разграничението между минало, настояще и бъдеще престава да съществува. Иначе казано, изглежда, че вместо да се настрои на честотите, които кодират настоящето, умът на Таноус непреднамерено се настройва на честоти, които съдържат информация за бъдещето и ги преобразуват в една холограма на реалността.

Още един факт потвърждава, че възприемането на стаята от Таноус е било холографски феномен, а не просто прекогнитивно виждане, което се е случило само в неговата глава. В деня, когато му поставят задача да направи едно извънтелесно пътешествие, Оузис помолила Кристин Уайтинг, екстрасенс от Ню Йорк, да стои бдителна в стаята и да се опита да опише всеки проектирал се, когото тя може да „види“ как посещава мястото. Макар че Уайтинг не знае кой би могъл да долети или кога, когато Таноус прави своето извънтелесно посещение, тя ясно вижда неговото появяване и го описва като облечен в кафяви панталони от рипсено кадифе и бяла памучна риза — дрехите, които е носил д-р Таноус в Мейн по време на неговия опит^[22].

Харари също прави понякога извънтелесни пътешествия в бъдещето и е съгласен, че преживяванията са качествено различни от други прекогнитивни преживявания. „Извънтелесното пътешествие в бъдещето време и пространство се различава от обичайните прекогнитивни сънища, в които аз определено съм «извън» и се движа през една черна, тъмна област, която завършва в някаква осветена бъдеща сцена“, казва той. Когато прави извънтелесно посещение в бъдещето, той понякога дори вижда силует на неговия бъдещ аз в сцената, но и това не е всичко. Щом събитията, които е наблюдавал, в крайна сметка започнат да се случват, той може също да усети своя пътешествал във времето извънтелесен аз в действителната сцена с него. Той описва това страховито усещане като „срещам себе си «зад» себе си, като че ли съм две различни същества“, преживяване, което сигурно трябва да накара нормалното дежа вю да се засрами^[23].

Има също случаи на регистрирани извънтелесни пътешествия в миналото. Шведският драматург Август Стриндберг, който често пътешества извънтелесно, описва едно от тези пътешествия в книгата си „Легенди“. Това се случва, когато Стриндберг е седнал в една кръчма и се опитва да убеди свой приятел да не се отказва от своята военна кариера. В подкрепа на своите аргументи Стриндберг припомнил минал инцидент с тях двамата, случил се през една нощ в някаква таверна. Когато драматургът продължил да описва събитието, той внезапно „загубил съзнание“ само за да се види как е седнал във въпросната таверна и възкресява случката. Преживяването трае само няколко мига и след това той рязко се връща в тялото си и в настоящето^[24]. Може да се твърди също, че ретрокогнитивните видения, на които се спряхме в миналата глава, в които ясновидци имат усещането, че те действително присъстват там, и дори „се реят“ над историческите сцени, които описват, са също една форма на извънтелесно проектиране в миналото.

Действително, когато човек чете обемистата литература за феномена „излизане от тялото“, която се е събрала днес, той постоянно се сблъсква със сходства между описанията, които извънтелесните пътешественици дават на своите преживявания и характеристиките, които ние започнахме да свързваме с една холографска вселена. В добавка към описването на едно извънтелесно състояние като място, в което време и пространство повече не съществуват както трябва, където мисълта може да бъде трансформирана в холограмоподобни форми, а съзнанието е в крайна сметка структура от вибрации или честоти, Монро отбелязва, че възприятието по време на ИТП изглежда се основава по-малко върху „отражение на светлинни вълни“, а повече върху „отпечатък на излъчване“, наблюдение, което още веднъж показва, че когато човек навлезе в извънтелесната област, той започва да навлиза в т.нар. от Прибрам царство на честотите^[25]. Други извънтелесни пътешественици също отбелязват подобното на честота качество на Второто Състояние. Например Марсел Луи форхан, френски извънтелесен пътешественик, който пише под името „Ирам“, посвещава голяма част от книгата си „Практическа астрална проекция“ на опити да опише вълноподобните и очевидно електромагнитни качества на извънтелесната област. Има и други, които са коментирали усещането за космическо единение, преживявано по време на състоянието и обобщили го като усещане, че „всичко е всичко“ и „Аз съм това“^[26].

Колкото и холографско да е излизането извън тялото, то е само върхът на айсберга, когато се стигне до по-пряко възприемане на честотните аспекти на реалността. Макар излизанията извън тялото да са преживявани само от една част от човешката раса, има и друго обстоятелство, при което всички ние влизаме в тесен контакт с царството на честотите. Това се случва, когато пътуваме към тази неоткрита страна, от чиито предели никой пътешественик не се е върнал. Работата е там, че — при цялото дължимо уважение към Шекспир — някои пътешественици наистина са се върнали. И историите, които те разказват, са изпълнени с отличителни черти, които още веднъж ни напомнят за нещо холографско.

Преживяването на прага на смъртта

В наши дни почти всеки е чувал за преживяванията на прага на смъртта, или ППС, случаи, в които хора, обявени за клинично „мъртви“, са възкресени и съобщават, че по време на това преживяване те са оставили своето физическо тяло и са посетили онова, което изглежда е било задгробният свят. В нашата собствена култура ППС за първи път се откроиха през 1975 г., когато Реймънд А. Муди-младши, психиатър, който има докторска степен по философия, публикува своето разследване по темата в книгата си „Живот след живота“, превърнала се в бестселър. Скоро след това Елизабет Кюблер-Рос разкрива, че тя е провеждала подобно изследване едновременно с него и е повторила откритията му. Действително, колкото повече и повече изследователи започват да документират феномена, толкова по-ясно става, че ППС не само са невероятно широко разпространени — едно проучване на „Галъп“ от 1981 г. показва, че осем милиона възрастни американци са преживявали ППС, или приблизително един на двадесет — но и осигуряват най-убедителното доказателство до днес за оцеляването след смъртта.

Подобно на излизанията извън тялото, ППС изглежда са универсален феномен. Те са подробно описвани и в тибетската „Книга на мъртвите“ (VIII в.) и в египетската „Книга на мъртвите“, написана преди 2500 години. В книга X на „Държавата“ Платон дава подробно описание на един гръцки войник на име Ер, който оживява само секунди преди неговата погребална клада да бъде запалена и казва, че той е оставил тялото си и е преминал през един „проход“ до страната на смъртта. Беда Достопочтени съобщава нещо подобно в своя труд от VIII в. „История на английската църква и народ“. Всъщност, както лекторът по религиознание в Харвард Каръл Залески отбеляза в своята наскоро издадена книга „Пътешествия към други светове“, средновековната литература е пълна с разкази за ППС.

Онези, които са били на прага на смъртта, не се отличават с някакви уникални демографски признаци. Различни изследвания показват, че няма връзка между ППС и възрастта, пола, семейното положение, расата, религията и/или духовните вярвания, социалната класа, образователното ниво, доходът, честотата на посещение в църква, размерът на домашната общност, или местоживеенето. Няма по-голяма вероятност за набожните да имат ППС, отколкото неверниците.

Един от най-интересните аспекти на този феномен е съгласуваността, която се открива в преживяване след преживяване. Едно резюме на типично ППС би звучало така:

Човек умира и внезапно се оказва зареян над тялото си наблюдател на случващото се. В рамките на няколко мига той пътува с голяма скорост през някаква тъмнина или тунел. Навлиза в област на ослепителна светлина и е топло посрещнат от наскоро починали приятели и роднини. Често пъти чува неописуемо прекрасна музика и вижда гледки — хълмисти ливади, пълни с цветя долини и искрящи потоци — по-прелестни от всичко, което е виждал на земята. В този изпълнен със светлина свят той не усеща болка или страх и е изпълнен с изумително чувство на радост, любов и покой. Той среща някакво „същество (или същества) от светлина“, което излъчва чувство на огромно съчувствие, и е подканен от съществото/ата да преживее един „обзор на живота“, панорамно повторение на неговия живот. Той е толкова запленен от своето преживяване на тази по-велика реалност, че не желае нищо друго, освен да остане там. Обаче съществото му казва, че още не му е дошло времето и го убеждава да се върне в своя земен живот и да влезе отново в своето физическо тяло.

Трябва да се отбележи, че това е само едно общо описание и не всички ППС съдържат всички описани елементи. В някои от тях могат да липсват няколко от гореописаните признаци, а в други е възможно да има допълнителни съставки. Символичните декорации на преживяванията също могат да варират. Например въпреки че изпиталите ППС в западната култура преминават в задгробния живот през тунел, хората от други култури могат да вървят по път или да прекосяват някаква водна площ, за да пристигнат в отвъдния свят.

Въпреки това има изумителна степен на съвпадения между разказите на преживелите ПС хора от различни култури в цялата история. Например обзорът на живота, признак, който отново и отново се появява в днешните ППС, е описан в „Тибетската книга на мъртвите“, в „Египетската книга на мъртвите“, в Платоновия разказ за преживяното от войника Ер и в йогическите сутри на индийския мъдрец Патанджали, писани преди 2000 години. Сходствата между ППС в съпоставяни култури също са били потвърждавани в проведени по всички процедури изследвания. През 1977 г. Оузис и Харалдсон сравняват близо деветстотин видения на смъртно легло, разказани от пациенти на лекари и друг медицински персонал както в Индия, така и в САЩ, и откриват, че въпреки културните различия — например американците са склонни да виждат съществото от светлина като християнски религиозен персонаж, а индийците го възприемат като индуски — „сърцевината“ на преживяването е по същество една и съща и наподобява ППС, описани от Муди и Кюблер-Рос^[27].

Макар общоприетият възглед за ППС да е, че те са просто халюцинации, има солидни доказателства, че това не е така. Както и при извънтелесните пътешествия, когато хората, оказали се на прага на смъртта, излязат от тялото, те могат да описват подробности, които не могат да узнаят чрез нормалните си сетива. Например Муди разказва за случай, в който една жена оставя тялото си по време на операция, рее се над чакалнята и вижда, че дъщеря й е облечена в дрехи от шотландско каре, които не си отиват. Както се оказва, домашната прислужница облякла малкото момиченце толкова припряно, че не забелязала грешката и била изумена, когато майката, която физически не била виждала момиченцето този ден, коментирала факта^[28]. В друг случай, след като изоставила тялото си, една жена отишла във фоайето на болницата и чула как нейният девер казва на негов приятел, че изглежда ще трябва да отмени едно бизнес пътуване и вместо това да бъде един от носачите на ковчега на неговата зълва. След като жената оздравяла, тя укорила слисания си девер, че я бил отписал толкова бързо^[29].

И това дори не са най-необичайните примери за сетивно осъзнаване в извънтелесно състояние на прага на смъртта. Изследователите на ППС са открили, че дори пациенти, които са слепи и не са възприемали светлина от години, могат да видят и точно да опишат какво се случва около тях, когато напуснат телата си по време на ППС. Кюблер-Рос се е срещала с няколко такива лица и ги е разпитала подробно, за да установи тяхната точност. „За наше изумление, те бяха в състояние да опишат цвета и кройката на дрехите, както и бижутата, които присъстващите хора са носили“, казва тя^[30].

Най-смайващи от всички са тези ППС и видения на смъртния одър, в които участват двама и повече души. В един от случаите жена се движи през тунела и при достигане на светлинната област среща приятел, който се връща назад! Когато те се разминават, приятелят телепатично й съобщава, че той е умрял, но е бил „върнат обратно“. Жената също в крайна сметка е „върната обратно“ и след като оздравява, открива, че нейният приятел е претърпял внезапна смърт по приблизително същото време на нейното преживяване^[31].

Има многобройни други записани случаи, в които умиращи хора знаят кой ги очаква в отвъдния свят преди новините за тяхната смърт да достигнат чрез нормални канали^[32].

И ако все още има някакво съмнение, още един аргумент срещу представата, че ППС са халюцинации, е случването им при пациенти, които имат плоска ЕЕГ. При нормални обстоятелства винаги когато човек говори, мисли, въобразява си, сънува или прави нещо друго, неговата ЕЕГ регистрира огромна активност. Дори халюцинациите се отбелязват върху ЕЕГ. Но има много случаи, в които хора с плоска ЕЕГ са имали ППС. Ако техните ППС са били прости халюцинации, те биха били регистрирани върху техните ЕЕГ.

Накратко, когато всички тези факти се разгледат заедно — широкото разпространение на ППС, отсъствието на уникални демографски характеристики, универсалността на основното преживяване, способността на преживелите го хора да виждат и знаят неща, за които те нямат сетивни средства за виждане и познание, както и случването на ППС у пациенти, които имат плоски ЕЕГ — заключението изглежда неизбежно: Хората, които имат ППС, не страдат от халюцинации или измамливи фантазии, а действително са посещавали едно изцяло различно равнище на реалността.

Това е и заключението, до което са достигнали повечето изследователи на ППС. Един от тях е д-р Мелвин Море, педиатър от Сиатъл, щата Вашингтон. Море се заинтересувал за първи път от ППС при лечението на едно удавено седемгодишно момиченце. По време на оживяването си момиченцето било в дълбока кома, с фиксирани и разширени зеници, без мускулни рефлекси и роговична реакция. Казано с медицински термини, това й отрежда трета степен по Глазгоу кома скалата, което показва, че тя е била в толкова дълбока кома, че почти била лишена от шанс за оживяване. Въпреки това тя оздравяла напълно и когато Море отишъл да я види за първи път, след като си възвърнала съзнанието, тя го познала и казала, че го е виждала как работи върху нейното коматозно тяло. Когато Море почнал да я разпитва за това, тя обяснила, че е оставила тялото си и преминала през един тунел на небето, където тя срещнала „Небесния Отец“. Небесният Отец й казал, че тя не би трябвало да е тук все още и я запитал дали иска да остане, или желае да се върне. Отначало тя казала, че иска да остане, но когато Небесният Отец й посочил, че това решение означава тя никога повече да не види майка си отново, тя променила решението си и се върнала в тялото.

Море бил скептичен, но впечатлен, и от този момент нататък той се опитвал да научи колкото се може повече за ППС. По това време работел за една компания в Айдахо, която транспортирала по въздуха пациенти до болниците, и това му дало възможност да говори много пъти с оживели деца. В течение на десет години той беседвал с всяко дете в болницата, което е оцеляло след внезапна смърт, и отново и отново те му разказват едно и също. След като изпаднат в безсъзнание, те се оказват извън тялото си, наблюдават какво правят лекарите с тях, преминават през някакъв тунел и биват утешавани от светещи същества.

Море продължава да бъде скептичен и във все по-отчаяното си търсене на логическо обяснение чете всичко, което може да намери относно страничните ефекти на лекарствата, които неговите пациенти приемат, проучва различни психологически обяснения, но никое от тях не е удовлетворително и уместно. „Тогава един ден прочетох дълга статия в медицинско списание, която се опитваше да обясни ППС като различни трикове на мозъка — казва Море. — До този момент аз усърдно бях изучавал ППС и никое от обясненията, които този учен предлагаше, не беше смислено. Стана ми ясно накрая, че той е пропуснал най-очевидното от всички обяснения — ППС са реални. Той беше пропуснал възможността душата действително да пътешества.“^[33]

На същото мнение е и Муди, който казва, че двадесет години изследвания са го убедили, че хората с ППС наистина предприемат пътуване в друго равнище на реалността. Той смята, че повечето изследователи на ППС споделят това схващане. „Говорил съм с почти всички от изследователите на ППС в цял свят за тяхната работа. Знам, че повечето от тях вярват в сърцата си, че ППС са проблясък на живот след живота. Но като учени и хора на медицината те все още не са намерили «научно доказателство», че част от нас продължава да живее, след като физическото ни същество е мъртво. Тази липса на доказателство ги кара да се въздържат от публично изразяване на своите възгледи.“^[34]

В резултат на проучването от 1981 г. дори Джордж Галъп-младши, президентът на „Галъп“, е на подобно мнение: „Все по-голям брой изследователи събират и оценяват разказите на тези, които са имали странни срещи на прага на смъртта. И предварителните резултати много убедително показват някакъв вид среща с една област на реалността извън нашето измерение. Нашето мащабно проучване е последното от тези изследвания и също разкрива някои тенденции, които сочат към някаква изключителна паралелна вселена.“^[35]

Холографско обяснение на преживяванията на прага на смъртта

Това са удивителни твърдения. Но още по-поразителното е, че научната върхушка в по-голямата си част пренебрегва както заключенията на тези изследователи, така и огромният масив от данни, който ги подбужда да правят подобни изявления. Причините за подобно поведение са сложни и разнообразни. Една от тях е, че в науката днес не е на мода да се взема на сериозно всеки феномен, които изглежда да подкрепя идеята за духовна реалност, а, както споменахме в началото на книгата, пристрастеността към убежденията не отстъпва по сила на наркотичната зависимост и не разхлабва лесно хватката си. Друга причина, както споменава Муди, е широко разпространеният предразсъдък сред учените, че само идеите, които могат да бъдат доказани в строг научен смисъл, имат някаква ценност и значимост. Още една причина е неспособността на нашето днешно научно разбиране на реалността дори да започне да обяснява ППС, ако те са реални.

Последната причина обаче може би няма да създава толкова проблеми, колкото изглежда. Някои изследователи на ППС отбелязват, че холографският модел ни предоставя начин да разберем тези преживявания. Един от тези учени е д-р Кенет Ринг, професор по психология в университета на Кънектикът и един от първите изследователи на ППС, които използват статистически анализ и стандартизирани техники за интервюиране при изучаването на феномена. В публикуваната си през 1980 г. книга „Живот в смъртта“ Ринг отделя много време за отстояване на едно холографско обяснение на ППС. Казано направо, той смята, че ППС са също пътешествия в по-честотните аспекти на реалността.

Ринг основава своето заключение върху многобройни убедително холографски аспекти на ППС. Един от тях е склонността на хората с такива преживявания да описват света отвъд като област, изградена от „светлина“, „по-висши вибрации“ или „честоти“. Някои обозначават небесната музика, която често съпровожда такива преживявания, като по-скоро „комбинация от вибрации“, отколкото от реални звуци — наблюдения, които според Ринг доказват, че актът на умиране включва преместване на съзнанието от обичайния свят на явленията в една по-холографска реалност на чистите честоти. Тези хора също често казват, че сферата, в която попадат, е изпълнена със светлина, която е по-бляскава от всичко, което те са виждали на земята, но въпреки нейната неизмерима интензивност тя не уврежда очите — характеристики, които според Ринг са още едно доказателство за честотните аспекти на отвъдния свят.

Друг признак, който Ринг смята за безусловно холографски, са описанията на времето и пространството в задгробното царство. Една от най-обичайно докладваните характеристики на отвъдния свят е, че това е едно измерение, в което времето и пространството престават да съществуват. „Аз се озовах в едно пространство, в един период, бих казал, където всяко пространство и време беше анулирано, обезсилено“, тромаво и несръчно се опитва да опише преживяното един от озовалите се на прага на смъртта^[36]. „Трябва да е било извън времето и пространството. Трябва да е било, защото… не би могло да бъде вкарано в някакво време“, казва друг^[37]. Като се има предвид, че времето и пространството са изчезнали и мястото няма никакво значение в едно царство на честотите, именно това бихме очаквали да открием, ако ППС се случват в едно холографско състояние на съзнанието, казва Ринг.

Ако областта на прага на смъртта е дори още по-подобна на честоти, отколкото нашето собствено равнище на реалността, защо изглежда, че тя все пак има някаква структура изобщо? Предвид на това, че и ИТП, и ППС предлагат изобилни данни, че умът може да съществува независимо от мозъка, Ринг смята, че не е твърде пресилено да приемем, че той също функционира холографски. Така, когато умът е в „по-високите“ честоти на измерението на прага на смъртта, той продължава да прави онова, което умее да върши най-добре — да превежда тези честоти в свят на явления. Или както го казва Ринг: „Смятам, че това е област, която е създавана от взаимодействащи мисловни структури. Тези структури или «миелоформи» се съчетават, за да породят картини, точно както интерфериращите вълни образуват картини върху една холографска фотоплака. И точно както холографският образ изглежда да бъде напълно реален, когато се освети от лазерен лъч, така образите, създавани от взаимодействащите мислоформи изглеждат реални.“^[38]

Ринг не е сам в своите размишления. В програмната реч за годишното събрание през 1989 г. на Международната асоциация за изследване на преживяванията на прага на смъртта д-р Елизабет У. Фенске, клиничен психолог на частна практика във Филаделфия, заявява, че тя също смята ППС за пътешествия в една холографска област на по-високи честоти. Тя е съгласна с хипотезата на Ринг, че пейзажите, цветята, физическите структури и т.н. на отвъдното измерение са оформени от взаимодействащи (или интерфериращи) мисловни картини. „Аз мисля, че ние сме стигнали до точката в изследванията на ППС, в която е трудно да се направи разлика между мисъл и светлина. В преживяванията на прага на смъртта мисълта изглежда да бъде светлина“, отбелязва тя^[39].

Небето като холограма

Освен споменатите от Ринг и Фенске, ППС има многобройни други признаци, които са подчертано холографски. Подобно на извънтелесните пътешественици, след като достигналите прага на смъртта се откъснат от физическото, те се оказват в една от две форми — или като безплътен облак от енергия, или в холограмоподобно тяло, скулптирано от мисъл. Във втория случай умосъздадената природа на тялото е често изненадващо очевидна за хората на прага на смъртта. Един от тях казва например, че когато за пръв път се отделил от тялото, той изглеждал като „нещо подобно на медуза“ и паднал леко на пода като сапунен мехур. След това бързо се разширил в един призрачен триизмерен образ на гол мъж. Обаче присъствието на две жени в стаята го смутило и за негова изненада това чувство го накарало внезапно да стане облечен (жените обаче с нищо не са показали, че са в състояние да видят някой от неговите образи)^[40].

Че нашите най-дълбоки чувства и желания са отговорни за създаването на формата, която ние приемаме в отвъдното измерение, е видно в преживяванията на други достигнали прага на смъртта. Хората, приковани в инвалидни колички в тяхното физическо съществуване, се оказват в здрави тела, които могат да бягат и танцуват. Хората с ампутирани крайници неизменно си ги възвръщат. Старците често обитават младежки тела и, което е още по-странно, децата често се виждат като възрастни, факт, който може би отразява фантазията на всяко дете да бъде възрастен, или, по-дълбоко, може да бъде символичен показател, че в нашите души някои от нас са по-стари, отколкото ние осъзнаваме.

Тези подобни на холограми тела могат да бъдат забележително изпипани в подробностите. Например в случката с човека, който бил смутен от голото си тяло, облеклото, което той материализирал за себе си, било толкова педантично разработено, че той можел дори да съзре шевовете в плата!^[41] По подобен начин друг мъж, който изучавал ръцете си, докато бил в състояние на прага на смъртта, казва, че те били „изградени от светлина с миниатюрни структури в тях“ и когато той се вгледал по-отблизо, могъл да види „фините спираловидни извивки на отпечатъците на пръстите и светлинните проводи нагоре по ръцете“^[42].

Някои от изследванията на Уитън също са значими по този въпрос. Удивителното е, че когато той хипнотизира пациенти и ги връща в състоянието между два живота, те също описват всички класически признаци на ППС — преминаване през тунел, срещи с починали роднини и/или „водачи“, навлизане в една бляскава, изпълнена със светлина област, в която време и пространство повече не съществуват, срещи със светли същества и обзор на живота. Всъщност според участниците в експериментите на Уитън главната цел на обзора на живота била да освежи техните спомени, така че те да могат по-грижливо да планират следващия си живот, процес, в който съществата от светлина деликатно и ненатрапчиво помагат.

Подобно на Ринг, след като изучава свидетелствата на участниците в експериментите си, Уитън заключава, че формите и структурите, които човек възприема в задгробното измерение са мислоформи, създадени от ума. Известната максима на Рене Декарт „Мисля, следователно съществувам“ никъде не е по-уместна, отколкото в междуживотното състояние — казва Уитън. — Няма преживяване на съществуване без мисъл^[43].

Това е особено вярно, когато се стигне до формата, която пациентите на Уитън приемат в междинното състояние. Някои казват, че не са имали тяло, докато не са мислили. „Един мъж го описа с думите, че ако спре да мисли, той се превръща просто в облак вътре в един безкраен, недиференциран облак — отбелязва той. — Но щом започне да мисли, той става какъвто е“^[44] (състояние, което странно напомня за участниците в експеримента на Тарт по взаимна хипноза, които откриват, че нямат ръце, докато не ги създадат чрез помисъл за тях). Отначало телата, които подопитните на Уитън приемат, наподобяват хората, които те са били в последния си живот. Но щом преживяването в междинното състояние продължи, те постепенно се превръщат в някаква холограмоподобна съставна структура от всичките си минали животи^[45]. Тази композитна (сложносъставна) самоличност дори има име, което е различно от всички имена, които те са използвали в своите физически прераждания, въпреки че никой от подопитните не бил в състояние да произнесе това име с помощта на своите физически гласни струни^[46].

Какви наистина са достигналите прага на смъртта, когато те не създават холограмоподобно тяло за себе си? Мнозина казват, че те не осъзнават никаква форма и са просто „себе си“ или „своят ум, съзнание“. Други имат по-конкретни впечатления и се описват като „облак от цветове“, „мъгла“, „енергийна картина“, или „енергийно поле“, термини, които отново подсказват, че ние в основата си сме само честотни феномени, картини от някаква неизвестна вибрационна енергия, разбулвани в по-голямата матрица на царството на честотите. Някои достигнали прага на смъртта казват, че освен дето сме съставени от оцветени светлинни честоти, ние сме създадени също и от звук. „Аз разбрах, че всеки човек и вещ имат свой собствен музикален диапазон, както и цветови диапазон — казва една домакиня от Аризона, която е имала ППС по време на раждане. — Ако вие можете да си представите как без усилия се движите навътре-навън сред призматични светлинни лъчи и чувате как музикалните ноти на всеки човек се съединяват и хармонизират с вашата собствена, когато го докоснете или преминете покрай него, вие ще имате някаква представа за невидимия свят.“ Жената, която е срещала много индивиди в задгробния свят, които са изявени само като облаци от цветове и звук, смята, че мелодичните тонове, които всяка душа излъчва, са това, което хората са описвали, когато казват, че чуват прекрасна музика в измерението на прага на смъртта^[47].

Подобно на Монро, някои пътешествали до отвъдния свят съобщават, че са били в състояние да виждат във всички посоки наведнъж, докато са били в безплътно състояние. След като се зачудил на какво ли му прилича това, един мъж внезапно открил, че гледа втренчено собствения си гръб^[48]. Робърт Съливан, един непрофесионален изследовател на ППС от Пенсилвания, който се е специализирал в ППС на войници по време на битка, интервюира един ветеран от Втората световна война, който временно бил запазил тази си способност дори след като се завърнал във физическото си тяло. „Той преживял 360-градусово виждане, докато бягал от едно немско картечно гнездо — казва Съливан. — Не само могъл да вижда напред, когато бягал, но също да вижда и как картечарите се опитват да се прицелят в него отзад.“^[49]

Мигновено познание

Друга част от ППС, която притежава много холографски признаци, е прегледът-преговор на живота. Ринг го нарича „холографски феномен във висша степен“. Гроф и Джоан Халифакс, медицински антрополог от Харвард и съавтор (с Гроф) на „Срещите на човека със смъртта“, също са коментирали холографските аспекти на прегледа-преговор на живота. Според някои изследователи на ППС, включително Муди, дори мнозина достигнали прага на смъртта използват термина „холографски“, когато описват преживяването си^[50].

Причината за подобно характеризиране става очевидна, щом започнем да четем разказите за прегледа на живота. Отново и отново хората с преживявания на прага на смъртта използват едни и същи прилагателни, за да го опишат, като го наричат невероятно ярък и жив, обхващащ всичко триизмерен запис на целия техен живот. „То е все едно да се прехвърлиш направо в един филм за твоя живот — казва един от тях. — Всеки момент от всяка година от твоя живот се възпроизвежда като на запис в пълни сетивни подробности. Пълно, пълно припомняме. И всичко това се случва в един миг.“^[51] „Всичко това е действително странно. Аз бях там, аз действително видях тези ретроспективни кадри, аз действително преминах през тях, и всичко беше толкова бързо. Но при това беше достатъчно бавно, за да мога да възприема всичко“, казва друг^[52].

По време на това внезапно и панорамно припомняне пътешествениците в отвъдния свят повторно преживяват всички емоции, радостите и скърбите, които са съпровождали всички събития в техния живот. Нещо повече, те усещат всички емоции на хората, с които са имали някакви взаимоотношения. Чувстват щастието на хората, с които са били мили и добри. Ако са наранили някого, те остро усещат болката, която са изпитвали жертвите им като резултат на тяхната неделикатност. И нито едно събитие, колкото и банално да е, не бива изключено от прегледа. Докато преживява отново момент от своето детство, една жена внезапно преживява в пълна мяра чувството на загуба и безпомощност, което сестра й е изпитала, след като тя самата (тогава дете) й е откраднала една играчка.

Уитън открива данни, че необмислените постъпки не са единственото нещо, което кара хората да се разкайват по време на прегледа на живота. Под хипноза неговите подопитни съобщават, че неосъществените мечти и въжделения — неща, които са се надявали да осъществят през живота си, но не са успели — също ги опечаляват много.

Мислите също се възпроизвеждат с методична точност по време на прегледа на живота. Мечтания, лица, видени за миг, но помнени години, неща, които са карали човека да се смее, радостта, която е изпитвал, докато е разглеждал някаква картина, детински тревоги, и отдавна забравени блянове и фантазии — всичко преминава през съзнанието за секунда. Както един от тези хора обобщава: „Дори и мислите не са изгубени… Всяка мисъл си беше там.“^[53]

И така прегледът на живота е холографски не само по своята триизмерност, но и по удивителния капацитет за съхраняване на данни, който процесът демонстрира. Той е холографски и по един трети начин. Подобно на кабалистичния „алеф“, митична точка в пространството и времето, която съдържа в себе си всички останали точки в пространството и времето, това е моментът, който съдържа всички други моменти. Дори способността да възприемаме прегледа на живота изглежда холографска, тъй като възприемаме нещо, което е парадоксално с това, че е и невероятно бързо, и все пак достатъчно бавно, за да го наблюдаваме в детайли. Както една пътешественичка в отвъдното през 1821 г. е казала, това е способността „едновременно да възприемаме цялото и всяка част“^[54].

Всъщност прегледът на живота е подчертано сходен с сцените на съдене в задгробния живот, описани в свещените книги на много от големите световни религии, от египетската до иудео-християнската, но с една решаваща разлика. Подобно на участниците в експериментите на Уитън, хората с преживявания на прага на смъртта повсеместно съобщават, че те никога не са съдени от съществата от светлина, а са чувствали само любов и благосклонен прием в тяхно присъствие. Единственото осъждане, което изобщо се е случвало, е било самоосъждане и възниква само от собствените чувства на вина и разкаяние у пребивавалите в отвъдния свят. От време на време съществата наистина се налагат, но вместо да се държат авторитарно, те действат като водачи и съветници, чиято единствена цел е да учат.

Пълната липса на космически съд и/или някаква божествена система за наказание и възмездие е била и продължава да бъде един от най-спорните аспекти на ППС сред религиозните групи, но това е един от най-често съобщаваните признаци на преживяването. Какво е обяснението? Муди смята, че това е колкото просто, толкова и полемично. Ние живеем в една вселена, която е далеч по-добронамерена, отколкото ние съзнаваме.

Това не означава, че по време на прегледа на живота всичко се приема, всичко минава. Подобно на хипнотизираните участници в експериментите на Уитън, след пристигането в светлинната област хората изглежда навлизат в едно състояние на засилена или метасъзнателна осъзнатост и стават кристално честни в своите самонаблюдения.

Това също не означава, че съществата от светлина не предписват ценности. В ППС след ППС те наблягат на две неща. Първото е важността на любовта. Отново и отново те повтарят и внушават идеята, че ние трябва да се научим да заменяме гнева с любов, да се научим да обичаме повече, да се научим да прощаваме и да обичаме всеки безусловно и да научим, че ние на свой ред сме обичани. Изглежда този е единственият морален критерий, който съществата използват. Дори на секса не се поставя моралното клеймо, което ние, хората, сме толкова склонни да му лепнем. Един от участниците в експериментите на Уитън съобщава, че след няколко превъплъщения на затворен в себе и потиснат човек, той бил подтикнат да планира един живот като страстна, чувствена и сексуално активна жена, за да уравновеси цялостното развитие на своята душа^[55]. Изглежда, че в ума на съществата от светлина състраданието е барометърът на благоприличието, и отново и отново, когато пътешествениците в отвъдното се питат дали някое извършено от тях действие е било правилно или погрешно, съществата отвръщат на техните съмнения само с един въпрос: От любов ли го направихте? Беше ли любовта вашият мотив?

Ето защо сме били поставени тук на земята, казват съществата, за да научим, че любовта е ключът. Те признават, че това е трудно начинание, но дават да се разбере, че това е от решаващо значение за нашето и биологическо, и духовно съществуване по начини, които ние може би дори не сме почнали да проумяваме. Дори деца се връщат от областта на прага на смъртта с тази идея, твърдо запечатана в техните мисли. Разказва едно момченце, което, след като било ударено от кола, било развеждано в отвъдния свят от двама души в „много бели“ роби: „Това, което аз научих там, е, че най-важното нещо е да обичаме, докато сме живи.“^[56]

Второто нещо, върху което съществата наблягат, е познанието. Често хората с преживявания на прага на смъртта коментират, че съществата изглеждат доволни винаги когато някакъв случай, свързан с познание или учене, проблесне по време на техния преглед на живота. Някои са открито съветвани да се впуснат в търсене на познание след като се завърнат в техните физически тела, особено познание, свързано със собственото развитие или което увеличава нашата способност да помагаме на други хора. Други са подтиквани с изявления като „ученето е постоянен процес и продължава дори след смъртта“ и „знанието е едно от малкото неща, които ще можете да вземете със себе си, след като умрете“.

Превъзходството на знанието в измерението на задгробния живот е очевидно и по още един начин. Някои откриват, че в присъствието на светлината те внезапно получават пряк достъп до цялото познание. Този достъп се проявява по няколко начина. Понякога той идва в отговор на запитвания. Един мъж казва, че всичко, което трябвало да направи, било да зададе въпрос, като например какво би било да си насекомо, и незабавно го преживявал^[57]. Друг го описва с думите: „Вие може да мислите за един въпрос… и незабавно да узнаете отговора му. Толкова е просто. И това може да бъде всякакъв въпрос. Може да бъде по тема, по която вие не знаете нищо, която вие не сте в състояние дори да разберете и светлината ще ви даде незабавен верен отговор и ще направи така, че да го разберете.“^[58]

Някои съобщават, че те дори не е трябвало да задават въпроси, за да получат достъп до тази безкрайна библиотека с информация. В хода на прегледа на техния живот те просто внезапно узнавали всичко, цялото познание от началото на времето до края. Други влизат в контакт с това познание след като съществото от светлина прави някакъв определен жест, например махване с ръка. Трети казват, че вместо да придобиват познанието, те си го припомнят, но забравят повечето от припомненото скоро след като се завърнат в техните физически тела (амнезия, която изглежда е повсеместно срещана сред пребивавалите в отвъдния свят, които са посветени в такива откровения)^[59]. Какъвто и да е случаят, изглежда, че щом сме в отвъдния свят, няма повече потребност да навлизаме в изменено състояние на съзнанието, за да получим достъп до трансперсоналната и безкрайно взаимосвързана информационна реалност, преживявана от пациентите на Гроф.

Освен че е холографско по всички вече споменати начини, това откровение на цялостно познание има и още една холографска характеристика. Пътешествениците в отвъдния свят често казват, че по време на откровението информацията идва на „големи късове“, които мигновено се регистрират в техните мисли. С други думи, вместо да бъдат подредени линейно като думи в изречение или сцени във филм, всичките факти, подробности, образи и парчета информация внезапно нахлуват, избухват в човешкото съзнание в миг. Един от достигналите прага на смъртта обозначава тези внезапни изблици на информация като „снопове, купове мисъл“^[60]. Монро, който също е преживявал подобни мигновени експлозии на информация, докато е бил в извънтелесно състояние, ги нарича „мисловни кълба“^[61].

Действително, всеки, който притежава някаква осезаема екстрасензорна способност, е запознат с това преживяване, защото именно тази е формата, в която човек получава екстрасензорна информация. Случвало се е например, когато срещна някой непознат (понякога дори когато само чуя нечие име), едно мисловно кълбо информация за този човек незабавно да проблясва в съзнанието ми. Това мисловно кълбо може да съдържа значими факти за психическата и емоционалната природа на хората, за тяхното здраве и дори сцени от тяхното минало. Смятам, че аз съм особено предразположен да получавам мисловни кълба за хора, които са в някакъв вид криза. Например наскоро срещнах една жена и мигновено узнах, че тя обмисля самоубийство. Узнах също и някои от причините. Както винаги правя в подобни ситуации, аз я заговорих и предпазливо придвижих разговора до темата за екстрасензорните явления. След като открих, че тя е възприемчива към темата, аз й казах направо каквото знам и я насърчих да говори за проблемите си. Накарах я да обещае, че ще потърси някаква помощ от професионални консултанти, вместо онази мрачна възможност, която тя обмисляше.

Получаването на информация по този начин е подобно на начина, по който човек осъзнава информацията, докато сънува. Действително всеки е имал сън, в който се е оказвал в някаква ситуация и внезапно е узнавал всичко за нея, без да му е било казано нещо.

Например вие може да сънувате, че сте на някакво увеселение и, щом се озовете там, да узнаете кой е бил поканен и защо. По подобен начин всеки е бил осеняван от внезапно проблеснала идея или вдъхновение. Такива преживявания са по-малки версии на ефекта на мисловните кълба.

Интересното е, че тъй като тези внезапни появявания на екстрасензорна информация идват в нелинейни големи късове, понякога са ми потребни няколко момента, за да ги преведа в думи. Подобно на психологическите гещалти, преживявани от хората по време на трансперсонални преживявания, те са холографски в смисъла, че те са мигновени „цялости“, с които нашите времево ориентирани умове трябва да се преборят в миг, за да ги разгадаят и преобразуват в серийно подредени части.

Каква форма приема познанието, което се съдържа в мисловните кълба, преживявани по време на ППС? Според пътешествениците в отвъдното са използвани всички форми на комуникация, звуци, движещи се холограмоподобни образи, дори телепатия — факт, който според Ринг демонстрира още веднъж, че отвъдното е „свят на съществуване, където мисълта е цар“^[62].

Внимателният читател може незабавно да запита защо е толкова важно да се стремим към познание по време на живота, при положение, че ще имаме достъп до цялото знание, след като умрем? Когато им се зададе този въпрос, пътешествениците в отвъдното отговарят, че те не могат да отговорят със сигурност, но имат силното усещане, че това има нещо общо с целта на живота и способността на всеки човек да установява връзка и да помага на други.

Жизнени планове и писти от паралелно време

Подобно на Уитън, изследователите на ППС също откриват данни, че нашият живот поне до известна степен е планиран отнапред, а всеки играе някаква роля в изработването на този план. Това е видно от няколко аспекта на преживяването. Често пъти на пристигналите в света на светлината им казват, че „не им е дошло още времето“. Както отбелязва Ринг, тази забележка очевидно предполага съществуването на някакъв вид „план на живота“^[63]. Ясно е също, че самите хора играят роля във формулирането на тези съдби, защото на тях често пъти им предоставят избора дали да се върнат, или да останат. В някои случаи дори им казват, че им е дошло времето и все пак им позволяват да се върнат. Муди цитира подобен пример, в който един мъж започва да плаче, когато разбира, че е умрял, защото се страхува, че без него съпругата му няма да може да отгледа техния племенник. Като чува това, съществото му казва, че тъй като не е молил нещо за себе си, на него ще му бъде позволено да се върне^[64]. В друг случай една жена заявява, че не се е натанцувала все още. Това изявление накарало съществото от светлина да се посмее от сърце и на нея също й било дадено разрешение да се върне във физическия живот^[65].

Че нашето бъдеще е поне частично очертано е видно също във феномена, който Ринг нарича „персонална проспекция“. Понякога, по време на откровението на знание, пътешествениците в отвъдното получават възможността да надзърнат в своето собствено бъдеще. В един особено впечатляващ случай на дете разказват различни подробности относно неговото бъдеще, включително фактът, че ще се ожени на 28 години и ще има две деца. Дори му показали как той като възрастен седи в една стая на къщата, в която ще живее с бъдещите си деца, а когато той се огледал в стаята, забелязал нещо много странно върху стената — нещо, което неговият ум не могъл да проумее какво е. Десетилетия по-късно и след като всяко от предсказанията се осъществило, той се оказал в същата сцена, която бил наблюдавал, и разбрал, че странният предмет върху стената е бил вид газов калорифер, който не е бил изобретен по времето на неговото ППС^[66].

В друга също толкова смайваща персонална проспекция на една жена с ППС показали снимка на Муди, казали й пълното му име и че, когато му дойде времето, тя ще му разкаже за своето преживяване. Годината била 1971 и Муди все още не бил публикувал „Живот след живота“, така че неговото име и снимка не означавали нищо за жената. Обаче времето „дошло“ четири години по-късно, когато Муди и неговото семейство се разхождали по същата улица, на която живеела жената. Това било в навечерието на празника на Вси светии, а синът на Муди искал да бъде почерпен и почукал по вратата на жената. След като чула името на детето, жената го помолила да каже на баща си, че трябва да говори с него, а когато Муди дошъл, тя му разказала своята удивителна история^[67].

Някои пътешественици в отвъдното дори поддържат предположението на Лойи, че съществуват няколко холографски паралелни вселени, или писти на времето. Понякога на тези хора биват показвани персонални проспекции и им казват, че бъдещето, което те наблюдават, ще настъпи само ако те продължат да следват техния сегашен път. В един уникален пример на някакъв човек показват съвършено различна история на земята, история, която щяла да се развие, ако не се били случили „някои събития“ по времето на гръцкия философ и математик Питагор преди три хиляди години. Откровението изяснявало, че ако тези събития, точната природа на които жената не разкрива, не са били станали, ние сме щели сега да живеем в свят на мир и хармония, белязан от „отсъствието на религиозни войни и на една Христова фигура“^[68]. Такива преживявания показват, че законите на времето и пространството, които действат в една холографска вселена, могат наистина да бъдат много странни.

Дори хора, които не преживяват пряко ролята, която ще играят в своята собствена съдба, често се връщат с едно твърдо разбиране за холографската взаимосвързаност на всички неща. Както казва един 62-годишен бизнесмен, който е имал ППС по време на внезапна смърт: „Едно от нещата, които научих, беше, че ние всички сме част от една голяма, жива вселена. Ако мислим, че можем да нараним друг човек или друго живо същество, без да нараним себе си, ние жестоко бъркаме. Сега аз гледам една гора или цвете, или птичка и казвам: «Това съм аз, част от мен.» Ние сме свързани с всички неща и ако ние изпращаме любов по тези връзки, тогава ще бъдем щастливи.“^[69]

Можеш да ядеш, но не е необходимо

Холографските и умосътворени аспекти на измерението на прага на смъртта са видни по хиляди други начини. При описанието на отвъдното едно дете казва, че храна се появява винаги, когато я пожелае, но няма нужда да яде, наблюдение, което още веднъж подчертава илюзорната и холограмоподобна природа на задгробната реалност^[70]. Дори на символичния език на душата е придадена „обективна форма“. Един от участниците в експериментите на Уитън например казва, че когато е бил представен на жена, която щяла да играе значима роля в бъдещия му живот, вместо да се появи като човек, тя се появила като някаква форма, която била полуроза, полукобра. След като получава указания как да разбира смисъла на символизма, човекът разбира, че той и жената ще бъдат влюбени в два други живота. Обаче тя също така ще бъде два пъти отговорна за неговата смърт. Така, вместо да се прояви като човек, любящият и злокобният елемент на нейния характер я карат да се появи в една холограмоподобна форма, която по-добре символизира двете диаметрално противоположни качества^[71].

И този участник в експеримента на Уитън не е сам в своите преживявания. Хазрат Инаят Хан казва, че когато навлиза в мистично състояние и пътешества към „божествени реалности“, съществата, които среща, също понякога се появяват в получовешка, полуживотинска форма. Подобно на споменатия участник в експериментите на Уитън, Хан разбира, че тези преобразявания са символични, а когато едно същество се появи като отчасти животинско, то е защото животното символизира някакво качество, което съществото притежава. Например едно същество, което има голяма сила, би могло да се появи с главата на лъв, а друго, което е необичайно хитро и лукаво, би могло да има някои от чертите на лисица. Хан стига до извода, че затова древните култури, като например египетската, изобразяват боговете, които управляват задгробната сфера, с животински глави^[72].

Склонността, която има реалността на прага на смъртта — да оформя сама себе си в холограмоподобни форми, отразяващи мислите, желанията и символите, които населяват нашите умове, обяснява защо хората от Запада са склонни да възприемат съществата от светлина като християнски религиозни фигури, защо индийците ги възприемат като индуски светци и божества и т.н. Пластичността на областта на прага на смъртта показва, че такива външни явления може би са нито повече, нито по-малко реални от храната, появяваща се по желание на момиченцето, споменато преди, от жената, която се появява като амалгама на кобра и роза, и спектралното облекло, което се появило върху мъжа, който бил засрамен от своята голота. Тази същата пластичност обяснява другите културни различия, които човек открива в преживяванията на прага на смъртта, като например защо някои достигат задгробния свят чрез пътуване през тунел, други чрез преминаване по мост, трети чрез прекосяване на водна площ, а четвърти просто си вървят по някакъв път. Отново изглежда, че в една реалност, създавана единствено от взаимодействащи мисловни структури, дори самият пейзаж е оформен от представите и очакванията на преживяващия.

В този критичен момент трябва да се отбележи един важен момент. Колкото и вълнуваща и чужда да изглежда областта на отвъдното, данните, представени в настоящата книга, разкриват, че нашето собствено равнище на съществуване може би никак не се различава от нея. Както видяхме, ние също можем да имаме достъп до цялата информация, просто е малко по-трудно за нас. И ние можем от време на време да имаме персонални проспекции и да се изправяме лице в лице с призрачната природа на времето и пространството. И ние също скулптираме и преоформяме нашите тела, а понякога дори нашата реалност, съобразно нашите вярвания — просто това изисква от нас малко повече време и усилия. Действително, способностите на Сай Баба подсказват, че ние можем дори да материализираме храна просто като я пожелаем, а инедията на Тереза Нойман ни дава доказателства, че яденето може в крайна сметка да бъде толкова излишно за нас, колкото и за хората в задгробния свят. Всъщност изглежда, че тази реалност и другата са различни по степен, но не и по вид. И двете са подобни на холограми построения, реалности, които са установени, както Джен и Дън казват, само чрез взаимодействието на съзнанието с неговата среда. Иначе казано, нашата реалност изглежда да бъде една по-замръзнала, по-скована версия на задгробното измерение. На нашите вярвания им е потребно малко повече време, за да прескулптират нашите тела в неща като подобни на пирони стигми, а за символичния език на нашите души — да се прояви външно като синхроничности. Но проявяването им ни потапя в една бавна и неумолима река, река, чието постоянно присъствие ни учи, че живеем в една вселена, която едва-едва започваме да разбираме.

Информация за областта на прага на смъртта от други източници

Не е необходимо човек да изпада в застрашаваща живота му криза, за да посети отвъдното измерение. Има данни, че сферата на прага на смъртта може да бъде достигната и по време на извънтелесни пътешествия. В книгите си Монро описва няколко посещения на равнища на реалността, в които той среща починали приятели^[73]. Един още по-изкусен извънтелесен посетител в страната на мъртвите е бил шведският мистик Сведенборг. Роденият през 1688 г. Сведенборг е бил Леонардо да Винчи на своята епоха. В младежките си години той се посвещава на науката. Сведенборг е водещият математик в Швеция, говори девет езика, изявява се като гравьор, политик, астроном, бизнесмен, прави часовници и микроскопи като хоби, пише книги по металургия, теория на цвета, търговия, икономика, физика, химия, минно дело и анатомия, изобретява прототипове на самолета и подводницата.

Докато прави всичко това, той редовно медитира, а когато е на попрището жизнено в средата, развива способността да навлиза в дълбок транс, по време на който напуска тялото си и посещава това, което му се струва да е небето и разговаря с „ангели“ и „духове“. Няма съмнение, че Сведенборг преживява нещо дълбоко по време на тези пътешествия. Той става толкова известен с тази си способност, че кралицата на Швеция го помолила да открие защо нейният починал брат не е отговорил на едно писмо, което тя му изпратила, преди той да умре. Сведенборг обещава да запита починалия и на следващия ден се връща с едно послание, за което кралицата признава, че съдържа информация, която само тя и нейният починал брат са знаели. Сведенборг изпълнява тази услуга няколко пъти за различни хора, които търсят помощта му, а в друг случай казва на вдовица къде да намери едно тайно отделение в бюрото на починалия й съпруг, в което тя открива няколко документа, от които отчаяно се нуждае. Този случай бил толкова известен, че подбужда немския философ Имануел Кант да напише цяла книга за Сведенборг, озаглавена „Фантазиите на един дух овидей“^[74].

Но най-удивителното в разказите на Сведенборг за задгробната сфера е колко близко те отразяват описанията, давани от съвременните хора с преживявания на прага на смъртта. Например Сведенборг говори за преминаване през тъмен тунел, бива посрещан от доброжелателни духове, пейзажите са по-красиви, отколкото на земята, а времето и пространството там повече не съществуват, една ослепителна светлина излъчва чувство на любов, появява се пред същества от светлина и е обгърнат от всеобхватен мир и спокойствие^[75]. Той казва също, че му било позволено да наблюдава непосредствено пристигането на новопочиналите на небето, да гледа как те биват подлагани на прегледа на живота — процес, който той нарича „отварянето на Книгата на Животите“. Той потвърждава, че по време на процеса човек наблюдава „всичко, което е бил или правил“, но прави и едно уникално допълнение. Според Сведенборг информацията, която се появява по време на отварянето на Книгата на Животите, е записана в нервната система на човешкото духовно тяло. По такъв начин, за да предизвика прегледа на живота, един „ангел“ трябва да изучи цялото тяло на човека, „като се започне от пръстите на всяка ръка и се премине през всички останали части.“^[76]

Сведенборг също споменава за холографските мисловни кълба, които ангелите използват, за да общуват, и казва, че те не са по-различни от портретите, които той могъл да види във „вълна-субстанцията“, която обкръжава даден човек. Подобно на повечето съвременни пътешественици в отвъдното той описва тези телепатични внезапни появи на информация като картинен език, който е толкова плътно набит с информация, че всеки образ съдържа хиляда идеи. Предаването на серия от тези портрети може да бъде също твърде продължително и „да трае до няколко часа, в такава последователна подредба, на която човек може само да се възхищава“.^[77]

Но дори тук Сведенборг прави едно впечатляващо допълнение. Освен използването на портрети, ангелите използват също реч, която съдържа понятия, които са отвъд човешкото разбиране. Всъщност главната причина да използват портретите е, че те са единственият начин, по който ангелите могат да представят дори една бледа версия на своите мисли и идеи, разбираема за човешките същества^[78].

Преживяванията на Сведенборг потвърждават дори някои от по-малко съобщаваните елементи на ППС. Той отбелязва, че в духовния свят човек повече не се нуждае от храна, но добавя, че информацията я замества като източник на подхранване^[79]. Казва, че когато духове и ангели си говорят, техните мисли постоянно се съединяват в триизмерни символични образи, особено на животни. Сведенборг посочва, че когато ангелите говорят за любов и обич „биват представяни красиви животни, например агънца… Когато обаче ангелите говорят за пагубни привързаности, това се портретира чрез грозни, неприятни, кръвожадни и безполезни животни, като тигри, мечки, вълци, скорпиони, змии и мишки“^[80]. Макар че това не е черта, съобщавана от съвременните посетители на отвъдното, Сведенборг казва, че той е бил изумен да открие, че на небето има също духове от други планети, едно удивително твърдение за човек, който е бил роден преди триста години!^[81]

Най-интригуващите бележки на Сведенборг са тези, които изглежда обозначават холографските качества на реалността. Например той казва, че макар хората да изглеждат отделени един от друг, ние всички сме свързани в космическо единство. Освен това всеки от нас е небе в миниатюра и всеки човек, всъщност цялата физическа вселена, е микрокосмос на голямата божествена реалност. Както видяхме, той смята също, че основополагащата видима реалност е вълна-субстанция.

Някои изследователи са коментирали много паралели между понятията на Сведенборг и теорията на Бом и Прибрам. Един такъв учен е д-р Джордж ф. Доул, професор по теология в религиозното училище „Сведенборг“ в Нютън, щата Масачузетс. Доул, който има учени степени от Йейл, Оксфорд и Харвард, отбелязва, че един от най-важните принципи на мисленето на Сведенборг е, че нашата вселена е постоянно създавана и поддържана от две вълноподобни течения, едното от небето, а другото от нашата собствена душа или дух. „Ако ние съединим тези образи, сходството с холограмата е впечатляващо — казва Доул. — Ние сме създадени от взаимопресичането на два прилива — единият пряк, от божественото, а другият непряк, от божественото през нашата среда. Ние може да се разглеждаме като интерференчни картини, защото приливът е вълнов феномен, а ние сме там, където вълните се засрещат.“^[82]

Сведенборг смята също, че въпреки неговите призрачни и ефимерни качества небето е действително едно по-фундаментално равнище на реалността, отколкото нашият физически свят. Това, казва той, е архетипният източник, от който всички земни форми водят началото си и към който всички форми се завръщат, идея, която не се различава много от идеята на Бом за неявния и проявения ред. Освен това той вярва също, че задгробната област и физическата реалност са различни по степен, но не по вид, и че материалният свят е просто една по-скована версия на създадената от мисълта реалност на небето. Материята, която съединява небето и земята, „изтича на етапи“ от Божественото, казва Сведенборг, и „във всеки нов стадий става по-обща и следователно по-груба и по-неясна, става по-бавна, а следователно по-гъста и по-студена“^[83].

Сведенборг изпълва почти двадесет тома със свои преживявания, а на смъртния си одър бил запитан дали има нещо, от което желае да се отрече. Той искрено отговорил: „Всичко, което съм написал, е също така вярно, както това, че ти стоиш пред мен. Може би съм казал повече, отколкото ми е било разрешено. След смъртта ще видиш всичко това и тогава ще имаме какво повече да си кажем един на друг по темата.“^[84]

Земята наникъде

Сведенборг не е единственият човек в историята, който притежава способността да предприема извънтелесни пътувания до по-фините равнища на реалността. Персийските суфии от XII в. също използват дълбока, подобна на транс медитация, за да посетят „страната, където живеят духовете“. И отново паралелите между техните съобщения и масивът от данни, който беше представен в тази глава, са впечатляващи. Те твърдят, че в тази сфера човек притежава едно „фино тяло“ и разчита на сетива, които невинаги са свързвани с „конкретни органи“ в това тяло. Заявяват също, че това е измерение, населявано от много духовни учители, или имами, и понякога го наричат „страната на скрития имам“.

Те твърдят, че това е свят, създаден единствено от фината материя алам алмитхал, или мисъл. Дори самото пространство, включително „близост“, „разстояния“ или „далечни“ места, е създадено от мисъл. Но това не означава, че страната на скрития имам е нереална, свят, създаден от абсолютното нищо. Нито пък, че това е пейзаж, създаден само от ума. По-скоро това е план на съществуване, създаван от въображението на много хора, и все пак той има собствена осезаемост и измерение, свои гори, планини и дори градове. Суфиите посвещават голяма част от техните съчинения на изясняването на този момент. Толкова чужда е тази идея за повечето западни мислители, че покойният Анри Корбен, професор по ислямска религия в Сорбоната, Париж и водещ авторитет по ирано-ислямска философия, изковава термина имагинален, за да опише един свят, който е създаван от въображение, но онтологически е не по-малко реален от физическата реалност. „Беше абсолютно необходимо да намеря друг термин, защото в течение на много години моята професия изискваше да тълкувам арабски и персийски текстове, чийто смисъл аз несъмнено бих изменил, ако просто се бях задоволил да използвам термина имагинерен, въображаем“, казва Корбен^[85].

Поради имагиналната природа на отвъдното суфиите стигат до извода, че самото въображение е способност на възприятието, идея, която хвърля нова светлина върху това, защо участникът в експеримента на Уитън материализира ръка само след като започва да мисли и защо визуализирането на образи има такъв мощен ефект върху здравето и физическата структура на нашите тела. То също подкрепя вярването на суфиите, че човек може да използва визуализация, процес, който те наричат „творческа молитва“, за да промени и преоформи самата тъкан на собствената си съдба.

В една представа, която е съответна на неявния и проявения ред на Бом, суфиите смятат, че въпреки нейните призрачни качества задгробната сфера е пораждащата матрица, от която се ражда цялата физическа вселена. Всички неща във физическата реалност възникват от духовната реалност, казват суфиите. Обаче дори най-вещият измежду тях намира за странно, че чрез медитиране и навлизане дълбоко в душата е могъл да достигне до един друг свят, който „оказва се обгръща, заобикаля или съдържа това, което отначало е било външно и видимо“^[86].

Това разбиране, не ще и дума, е само още едно название на нелокалните и холографските качества на реалността. Всеки от нас съдържа цялото на небето. Нещо повече, всеки от нас съдържа местоположението на небето. Или както суфиите казват: не търси духовната реалност „някъде“, защото „някъдето“ е в нас. Като разглежда нелокалните аспекти на задгробния свят, един персийски мистик от XII в. на име Сухраварди казва, че страната на скрития имам може би е по-добре да бъде наречена Накоджаабад, „Страната на никъде“^[87].

Несъмнено тази идея не е нова. Същото ни казва и заявлението „царството небесно е в нас“. Новото е идеята, че такива представи са действително обозначения на нелокалните аспекти на по-фините равнища на реалността. Освен това то показва, че когато човек предприема извънтелесно пътешествие, той действително не може да пътува нанякъде. Той може би просто изменя винаги илюзорната холограма на реалността, така че има усещането за пътуване нанякъде. В една холографска вселена съзнанието не само е вече навсякъде, но то също е и никъде.

Представата, че задгробната сфера лежи дълбоко в нелокалното разширение на душата е била загатвана от някои пътешественици до отвъдното. Както едно седемгодишно момче казва: „Смъртта е като разходка в твоя ум.“^[88] Бом има подобен нелокален възглед за това, което се случва по време на нашия преход от този живот към следващия: „В настоящето целият наш мисловен процес ни казва, че ние трябва да удържаме вниманието си тук. Не можеш да пресечеш улицата например, ако не го направиш. Но съзнанието е винаги в неограничената дълбочина, която е отвъд пространство и време, във фините равнища на неявния ред. Затова, ако вие навлезете достатъчно в актуалното настояще, тогава може би няма разлика между този момент и творческия. Идеята ми е, че в преживяването на смъртта вие трябва да навлезете в него. Контактът с вечността е в настоящия момент, но той е опосредстван от мисълта. Това е въпрос на внимание.“^[89]

Разумни и съгласувани образи от светлина

Представата, че фините равнища на реалността могат да бъдат достигнати само чрез изменение в съзнанието е също и една от главните предпоставки на йогическата традиция. Много йогически практики са предназначени точно и конкретно за обучението как да бъдат извършвани подобни пътешествия. И още веднъж хората, които успяват да го сторят, описват нещо, което вече ни е познато. Един такъв човек е Шри Юктешвар Гири, малко известен, но широко уважаван индуски свят човек, който умира в град Пури, Индия през 1936 г. Еванс-Уенц, който среща Шри Юктешвар през 20-те години, го описва като човек „с приятна външност и силен характер“, напълно „достоен за почитта, която неговите последователи му отдаваха“^[90].

Шри Юктешвар изглежда е бил особено надарен в умението да пътува назад-напред между този свят и следващия и описва задгробното измерение като свят, съставен от „различни фини вибрации от светлина и цвят“ и „стотици пъти по-голям от материалния космос“. Той казва също, че е безкрайно по-красив от нашата сфера на съществуване и изпълнен с „опални езера, ярки морета и реки с цветовете на дъгата“. Тъй като той е в по-голяма степен „вибриращ с творческата светлина на Бога“, времето там винаги е хубаво и единствените климатични прояви се състоят в падането понякога на „блестящ бял сняг и дъжд от многоцветни светлини“.

Хората, които живеят в тази удивителна сфера, могат да материализират всяко тяло, което си поискат, и да „виждат“ с всяка част на тялото, с която пожелаят. Те могат също да материализират всеки плод или друга храна, която желаят, въпреки че те „са почти освободени от всякаква необходимост да ядат“ и „се хранят само с амброзията на вечно новото познание“. Те общуват помежду си посредством телепатични серии от „светлинни картини“, наслаждават се на „безсмъртието на приятелството“, разбират „неразрушимостта на любовта“, изпитват остра болка, „ако направят някаква грешка в поведението си или във възприятието на истината“ и когато се сблъскат с множеството роднини, бащи, майки, съпруги, съпрузи и приятели, които те са имали по време на техните „различни прераждания върху земята“, те се виждат в чудо кого специално да обичат и така се научават да отдават „една божествена и равностойна любов на всички“.

Каква е същностната природа на нашата реалност, щом станем обитатели на тази страна от светлина? На този въпрос Шри Юктешвар дава отговор, който е толкова прост, колкото и холографски. В тази сфера, в която яденето и дори дишането не са необходими, където една отделна мисъл може да материализира „цяла градина от уханни цветя“ и всички телесни рани „заздравят отведнъж чрез просто пожелаване“, ние сме, съвсем просто, „разумни и съгласувани образи от светлина“^[91].

Още позовавания на светлина

Шри Юктешвар не е единственият йогически учител, който използва такива холограмоподобни термини, когато описва по-фините равнища на реалността. Като него е Шри Ауробиндо Гхош, мислител, политически активист и мистик, когото индийците почитат наравно с Ганди. Роден през 1872 г. в семейство от индийското висше общество, той получава образование в Англия, където бързо си спечелва името на някакво чудо. Той владее свободно не само английски, хинди, руски, немски и френски, но също и древния език санскрит. Може да прочете един сандък книги на ден (като младеж прочел всичките многобройни обемисти свещени книги на Индия) и да повтори дословно всяка дума върху всяка прочетена от него страница. Силата на концентрацията му била легендарна, казват, че можел да учи седнал в една и съща поза цяла нощ, като оставал безчувствен дори за неприятните ужилвания на комарите.

Подобно на Ганди, Шри Ауробиндо участва активно в националистическото движение в Индия и лежи в затвора за противодържавна дейност. Обаче въпреки неговата интелектуална и хуманитарна страст, той си остава атеист до деня, в който вижда как един странстващ йогин мигновено излекува неговия брат от тежка и застрашаваща живота му болест. От този момент нататък Шри Ауробиндо посвещава живота си на йогическите дисциплини и, както Шри Юктешвар, чрез медитация в крайна сметка се научава да бъде, по неговите думи, „изследовател на плановете на съзнанието“.

Тази задача не била лесна за Шри Ауробиндо и една от най-неподатливите пречки, които той трябвало да преодолее, за да постигне целта си, била да се научи как да накара да замлъкне безкрайната глъч от думи и мисли, които непрестанно текат през нормалния човешки ум. Всеки, който някога се е опитвал да изпразни своя ум от всички мисли дори за момент или два, знае колко обезсърчително занимание е това. Но то е и нещо необходимо, йогическите текстове са недвусмислени в това отношение. За да проникнеш в по-фините и по-скрити области на душата, наистина се изисква една Бомовска промяна на вниманието. Или, по думите на Шри Ауробиндо, за да открием „новата страна вътре в нас“, ние трябва първо да научим как „да оставим старата зад нас“.

Години му били необходими, за да се научи как да умири ума си и да пътува навътре, но щом веднъж успял, той открива същата необятна територия, посещавана от всички други Марко Половци на духа, които ние разгледахме — област отвъд пространството и времето, изградена от „многоцветен безкрай от вибрации“ и населявана от нефизически същества, толкова по-напреднали в сравнение с човешкото съзнание, че ни карат да изглеждаме като деца. Тези същества могат да приемат всяка форма по своя воля, казва Шри Ауробиндо, едно и също същество се появява за християнина като християнски светец, а за индиеца като индуски, макар че, както подчертава той, тяхната цел не е да ни заблудят, а просто да станат по-достъпни „за едно конкретно съзнание“.

Според Шри Ауробиндо в тяхната най-истинска форма тези същества се явяват като „чиста вибрация“. В своя двутомник „За Йога“ той дори оприличава тяхната способност да се появяват или като форма, или като вибрация, на вълново-корпускулярната двойственост, открита от „съвременната наука“. Шри Ауробиндо отбелязва също, че в тази бляскава област човек повече не е ограничен да приема информация по един „точка по точка“ начин, но може да я усвои „на големи маси“ и с един-единствен поглед възприема „големи обхвати от пространството и времето“.

Всъщност голям брой от твърденията на Шри Ауробиндо са неразличими от много от изводите на Бом и Прибрам. Той казва, че повечето хора притежават един „мисловен екран“, който им пречи да погледнат отвъд „булото на материята“, но когато човек се научи да надзърта отвъд това було, ще открие, че всичко е съставено от „различни интензитети на излъчващи светлина вибрации“. Той твърди, че съзнанието също е съставено от различни вибрации и смята, че цялата материя е в някаква степен съзнателна. Подобно на Бом, той дори твърди, че психокинезата е пряк резултат от факта, че цялата материя е в някаква степен съзнателна. Ако материята не е съзнателна, никой йогин няма да може да придвижи даден обект със своя ум, защото не би имало възможност за контакт между йогина и обекта, казва Шри Ауробиндо.

Най-сходни с идеите на Бом са коментарите на Шри Ауробиндо относно целостта и фрагментацията. Според Шри Ауробиндо едно от най-важните неща, които човек научава в „голямото и бляскаво царство на Духа“, е, че всякаква отделеност е илюзия, а всички неща са във висша степен взаимосвързани и цялостни. Отново и отново в своите трудове той подчертава този факт и поддържа, че само когато човек слезе от по-висшите вибрационни равнища на реалността на по-ниските този „постъпателен закон на фрагментацията“ взема връх. Ние фрагментираме нещата, защото съществуваме в една по-ниска вибрация на съзнанието и реалността, казва Шри Ауробиндо, именно нашата склонност към фрагментиране е тази, която ни пречи да преживеем интензивността на съзнанието, радостта, любовта и насладата на съществуването, които са нормата в тези по-висши и по-фини сфери.

Също както Бом е на мнение, че не е възможно да съществува безпорядък в една вселена, която е във висша степен неделима и цяла, Шри Ауробиндо смята, че това важи и за съзнанието. Ако една-единствена точка на вселената е напълно несъзнателна, цялата вселена би били напълно несъзнателна, казва той, и ако ние възприемаме едно камъче край пътя или песъчинката под нокътя си като безжизнена и мъртва, нашето възприятие е отново илюзорно и причинено само от нашата лунатична привичка да фрагментираме всичко.

Както и при Бом, интуитивното разбиране на Шри Ауробиндо за целостта също го кара да осъзнае върховната относителност на всички истини и съмнителността на опита да се раздели безшевното холодвижение на „неща“. Толкова убеден е той, че всеки опит да се сведе вселената до абсолютни факти и неизменни доктрини води само до изкривяване, че е бил дори против религията и през целия си живот е подчертавал, че истинската духовност не идва от каквато и да била организация или свещеничество, а от духовната вселена вътре в нас:

Ние не само трябва да срежем на две примката на ума и сетивата, но да избегнем също примката на мислителя, примката на теолога и строителя на църква, мрежите на Словото и оковите на Идеята. Всички те чакат вътре в нас да преградят духа с форми; но ние трябва винаги да преминаваме отвъд, винаги да се отричаме от по-малкото в името на по-голямото, от крайното в името на Безкрайното; ние трябва да бъдем подготвени да вървим от просветление към просветление, от преживяване към преживяване, от състояние на душата към състояние на душата… Не трябва да се привързваме дори към истините, в които сме най-сигурни, защото и те са само форми и изрази на Неизразимо великото, което отказва да се самоограничи в каквато и да било форма или израз^[92].

Но ако космосът е във висша степен неизразим, смесица от многоцветни вибрации, какви са всички тези форми, които ние възприемаме? Какво представлява физическата реалност? Тя е, казва Шри Ауробиндо, само „маса от стабилна светлина“^[93].

Оцеляването във вечността и безкрайността

Картината на реалността, съобщавана от пътешествениците в отвъдното, е забележително съгласувана и е подкрепяна от свидетелствата на мнозина от най-талантливите световни мистици. Още по-удивително е, че колкото и смайващи и чужди да са тези по-фини равнища на реалността за тези от нас, които живеят в по-„напредналите“ култури в света, те са обичайни и познати територии за т.нар. примитивни племена.

Например д-р Е. Нандишвара Наяке Тхеро, антрополог, който е живял при аборигените в Австралия и изследвал тяхната общност, отбелязва, че аборигенското понятие за „митическо време“, сферата, която австралийските шамани посещават, за да навлязат в дълбок транс, е почти идентично на задгробните планове на съществуване, описвани в западни източници. Това е сферата, в която човешките духове отиват след смъртта, а щом стигне там, един шаман може да говори с мъртвите и мигновено да получи достъп до цялото познание. Това е също измерението, в което време, пространство и други ограничения на земния живот престават да съществуват и човек трябва да се научи да се справя с безкрайността. Поради това австралийските шамани често говорят за задгробния живот като за „оцеляване във вечността и безкрайността“.^[94]

Холгер Калвайт, немски етнопсихолог с докторски степени по психология и културна антропология, го казва още по-добре от Тхеро. Експерт по шаманизма, който е активен също и в изследванията на състоянията на прага на смъртта, Калвайт отбелязва, че действително всички световни шамански традиции съдържат описание на тази необятна и извън измеренията сфера, пълни са със споменавания за прегледа на живота, за висши духовни същества, които учат и говорят, за храна, създавана от мисълта и за неописуемо красиви ливади, гори и планини. Всъщност не само способността да се пътува в отвъдното е най-универсалното изискване, за да бъдеш шаман, но често пъти ППС са катализаторът, който вкарва даден човек в тази роля. Например оглала сиуксите, сенека, сибирските якути, южноамериканските гуахиро, зулусите, кенийските кикую, корейските мудан, индонезийските островитяни от Ментавай и ескимосите от Карибу — всички имат традиции на хора, които стават шамани след тежко и опасно за живота заболяване, което ги вкарва стремително в задгробната сфера.

Обаче, за разлика от западните пътешественици в отвъдното, за които такива преживявания са дезориентиращо нови, тези шамански изследвачи изглежда имат далеч по-обширни познания за географията на фините сфери и са често пъти в състояние да се връщат отново и отново в тях. Защо? Калвайт смята, че е така, защото подобни преживявания са всекидневна реалност за култури от този тип. Докато нашето общество потиска всякакви мисли или споменаване за смърт и умиране и обезценява мистичното чрез строго определяне на реалността от гледна точка на материалното, хората от племената все още имат всекидневен контакт с екстрасензорната природа на реалността. По такъв начин те обладават по-добро разбиране за правилата, които управляват тези вътрешни сфери, казва Калвайт, и са много по-умели в ориентирането из техните територии^[95].

Че тези вътрешни области са били пропътувани от шаманските племена е видно от едно преживяване, което има антропологът Майкъл Харнър сред индианците конибо в Перуанска Амазония. През 1960 г. Американският музей по естествена история изпраща Харнър на едногодишна експедиция, за да изучава конибо, и докато е там той разпитва амазонските туземци за техните религиозни вярвания. Те му казват, че ако реално иска да ги изучи, трябва да изпие едно шаманско свещено питие, направено от халюциногенно растение, известно като аяуаска, „виното на душата“. Той се съгласява и, след като изпива горчивата отвара, има извънтелесно преживяване, в което пътешества из едно равнище на реалността, населявано от същества, които изглежда са боговете и дяволите от митологията на конибо. Харнър вижда демони с озъбени крокодилски глави. Наблюдава как една роза от „енергия-есенция“ израства от неговия гръден кош и плава към кораб с глава на дракон отпред, чийто екипаж е от фигури в египетски стил с глави на американски сойки — и чувства нещо, което мисли, че е бавната, напредваща вцепененост на неговата собствена смърт.

Но най-драматичното преживяване, което той има по време на своето духовно пътешествие, е среща с група крилати, драконоподобни същества, които изникват от неговия гръбнак. След като изпълзяват от тялото му, те „прожектират“ една зрима сцена пред него, в която му показват т.нар. от тях „истинска“ история на земята. Чрез някакъв вид „мисловен език“ те му обясняват, че са отговорни и за началото, и за еволюцията на целия живот на планетата. И действително, те обитават не само в човешките същества, но и във всичко живо, и са създали многообразието от живи форми, които населяват земята, за да си осигурят скрито място от някакъв премълчан враг във външното пространство (Харнър отбелязва, че макар съществата да са били почти като ДНК, по това време, 1961 г., той не знаел нищо за ДНК).

След като серията видения завършва, Харнър потърсил един сляп конибо шаман, известен със своите паранормални таланти, за да поговори с него за преживяването. Шаманът, който многократно бил пътешествал в духовния свят, кимал от време на време, когато Харнър описвал събитията, които са го сполетели, но когато той разказал на стареца за драконоподобните същества и тяхното твърдение, че те са истинските владетели на земята, шаманът се усмихнал развеселен. „О, те винаги така казват. Но те са само Владетелите на Външния Мрак“, поправил го той.

„Аз бях слисан — казва Харнър. — Преживяното от мен беше вече познато на този бос, сляп шаман. Известно му беше от неговите собствени изследвания на този скрит свят, в който аз пътешествах.“ Обаче това не бил единственият шок, преживян от Харнър. Той разказал за своето преживяване на двама християнски мисионери, които живеели наблизо, и бил заинтригуван, когато подразбрал, че те изглежда също знаят за какво говори. След като свършил, те му казали, че някои от неговите описания били действително идентични с определени пасажи от Откровението, пасажи, които Харнър като атеист никога не бил чел^[96]. Така изглежда, че стария конибо шаман може би не е единственият човек, който е пътешествал из същите земи, които Харнър по-късно и по-колебливо и с препъване е обходил. Някои от виденията и „пътешествията до небето“, описание от пророците в Стария и Новия завет, може би също са били шамански пътешествия в духовната сфера.

Възможно ли е това, което ние разглеждаме като чудат, отживял фолклор и очарователна, но наивна митология, да са действително лишени от наивност разкази за картографията на фините равнища на реалността? За Калвайт отговорът е твърдо да. „В светлината на революционните открития при последните изследвания за природата на умирането и смъртта, ние не можем повече да гледаме на племенните религии и на техните представи за Света на Мъртвите като на ограничени представи — казва той. — По-скоро шаманът трябва да бъде разглеждан като един най-модерен и широко осведомен психолог.“^[97]

Неоспоримо духовно излъчване

Едно последно свидетелство за реалността на ППС е преобразяващият ефект, който то има върху изпиталите го. Изследователите са открили, че тези хора почти винаги дълбоко се променят от тяхното пътешествие до отвъдното. Те стават по-щастливи, по-оптимистично настроени, по-безгрижни и по-малко заинтересовани от материални придобивки. Най-впечатляващото от всичко е, че тяхната способност да обичат се увеличава неимоверно. Сдържани съпрузи внезапно стават чувствени и страстни, работохолиците започват да се отпускат и да посвещават времето на семействата си, а интровертите стават екстроверти. Промените често са толкова драматични, щото техните познати отбелязват, че те са станали съвсем други хора. Има дори регистрирани случаи на престъпници, които напълно са променили поведението си, а сипещите огън и жупел проповедници заменят своите проклятия с послания за безусловна любов и състрадание.

Достигналите прага на смъртта стават също много по-духовно ориентирани. Те се завръщат не само твърдо убедени в безсмъртието на човешката душа, но също с дълбоко и трайно убеждение, че вселената е състрадателна и разумна и това любящо присъствие е винаги с тях. Което обаче не ги прави непременно по-религиозни. Подобно на Шри Ауробиндо, мнозина от тях подчертават значимостта на разликата между религия и духовност и отстояват, че именно последната разцъфва в по-голяма пълнота, а не първата. Действително изследванията показват, че след тяхното преживяване тези хора показват повишена откритост за идеи извън тяхната собствена религиозна традиция, като например прераждането и източните религии^[98].

Разширяването на интересите им често се разпростира и към съседни области. Например те често развиват подчертан интерес към типа теми, обсъждани в тази книга, в частност екстрасензорните феномени и новата физика. Например един от изследваните от Ринг бил шофьор на тежък камион, който не проявявал никакъв интерес към книги или академични изследвания преди своето преживяване. Обаче по време на неговото ППС той имал откровение на цялостно познание и макар да не бил в състояние да си припомни съдържанието на откровението след оздравяването си, различни термини от физиката започват да влизат неочаквано в главата му. Една сутрин наскоро след преживяването си той изтърсва думата квант. По-късно той обявява загадъчно: „Макс Планк — ще чуете за него в близко бъдеще“ и с течение на времето фрагменти от уравнения и математически символи започват да изплуват в мислите му.

Нито той, нито съпругата му знаели какво означава думата квант или кой е Макс Планк (смятан от мнозина за основоположника на квантовата физика), докато мъжът не отишъл в библиотеката и не проверил какво означават тия думи. Но след като открил, че не е говорил безсмислици, той започнал ненаситно да чете, не само книги по физика, но също и по парапсихология, метафизика и развитие на съзнанието. Дори завършил колеж като първи по предмета „физика“. Съпругата му написала писмо до Ринг, в което се опитала да обясни преобразяването на мъжа си:

Много пъти той казва някоя дума, която никога не е чувал преди в нашата реалност — тя може да бъде чужда дума на различен език — но я научава […] във връзка със „светлинната“ теория… Той говори за неща, които се преместват по-бързо от скоростта на светлината и за мен е трудно да го разбера… Когато [той] вземе някоя книга по физика, той вече знае отговора и изглежда да разбира повече…^[99]

Мъжът започва също да развива различни екстрасензорни способности след своето преживяване, което не е нещо необичайно при достигналите прага на смъртта. През 1982 г. Брус Грейсън, психиатър от Мичиганския университет и директор по изследванията на Международната асоциация за изследване на преживяванията на прага на смъртта, раздава на 69 върнали се от отвъдното въпросник, предназначен за изследване на този въпрос и открива, че има увеличение при действително всички екстрасензорни и пси-феномени, които той оценява. Филис Атуотър, домакиня от Айдахо, която става изследовател на тези състояния след нейното преобразяващо ППС, интервюира десетки подобни на нея хора и достига до подобни открития. „Телепатията и лечителските дарби са обичайни — казва тя. — Също «припомнянето» на бъдещето. Времето и пространството спират и вие преживявате една бъдеща сцена в подробности. След това, когато събитието се случи, вие го разпознавате.“^[100]

Муди смята, че дълбоките и положителни личностни изменения, които такива хора претърпяват, са най-убедителното доказателство, че ППС действително са пътешествия в някакво духовно равнище на реалността. Ринг е на същото мнение. „[В сърцевината на ППС] ние откриваме едно абсолютно и неоспоримо духовно излъчване — казва той. — Това духовно ядро е толкова внушително и изумително, че човекът веднъж завинаги навлиза в един изцяло нов начин на живот.“^[101]

Изследователите на ППС не са единствените хора, които започват да приемат съществуването на това измерение и духовния компонент на човешката раса. Нобелистът Брайън Джоузефсън, самият той отдавна медитиращ, също е убеден, че има по-фини равнища на реалността, равнищата, в които може да се влезе чрез медитация и където, твърде възможно, човек отпътува след смъртта си^[102].

През 1985 г. на симпозиум върху възможностите за живот след биологическа смърт, проведен в университета Джорджтаун и свикан от сенатора Клейборн Пел, физикът Пол Дейвис изразява една подобна откритост. „Ние всички сме съгласни, че, най-малкото що се отнася до човешки същества, умът е продукт на материя, или казано по-точно, умът намира израз чрез материя (конкретно нашите мозъци). Урокът на кванта е, че материята може да получи конкретно, добре оформено съществуване само в съединение с ума. Очевидно, ако умът е модел, а не субстанция, тогава той е способен на множество различни представяния.“^[103]

Дори психоневроимунологът Кендейси Пърт, друг участник в симпозиума, е склонна да възприеме идеята. „Мисля, че е важно да разберем, че информацията е складирана в мозъка и за мен е приемливо тази информация да е възможно да се трансформира в някаква друга сфера. Къде отива информацията след разрушаването на молекулите (масата), които я съставят? Материята не може никога да бъде създадена, нито унищожена и може би потокът биологична информация не може просто да изчезне по време на смъртта и трябва да бъде трансформиран в друга сфера“, казва тя^[104].

Възможно ли е това, което Бом нарича неявно равнище на реалността, действително да е сферата на духа, източникът на духовното излъчване, който е преобразявал мистиците във всички епохи? Самият Бом не отхвърля идеята. „Сферата на неявното може еднакво добре да бъде наречена Идеализъм, Дух, Съзнание — заявява той с типична сухота. — Отделянето на двете — материя и дух — е абстракция. Основата е винаги една.“^[105]

Кои са съществата от светлина?

Тъй като повечето от горните бележки са направени от физици, а не от богослови, човек не може да не се запита дали интересът към новата физика, проявил се в изследвания от Ринг шофьор с ППС не е може би показател за нещо по-дълбоко. Ако, както предполага Бом, физиката започва да нахлува в области, които досега са били изключително в сферата на мистиката, възможно ли е тези нахлувания да са били вече предугаждани от съществата, които обитават сферата на прага на смъртта? Дали не затова пътешествениците в отвъдното се сдобиват с такъв неутолим глад за подобно знание? Дали те, а по делегация и остатъкът от човешката раса, не се подготвят за някакво наближаващо обединяване на усилията между науката и духовното?

Ние ще изследваме тази възможност малко по-късно. Първо трябва да бъде зададен друг въпрос. Ако съществуването на това по-висше измерение повече не е под въпрос, тогава какви са неговите параметри? По-конкретно, кои са съществата, които го обитават и какво е тяхното общество, или ако се осмелим така да го кажем, тяхната цивилизация?

Това, разбира се, са трудни въпроси. Когато Уитън се опитва да разкрие самоличността на съществата, които съветват хората в междинното състояние между два живота, той среща уклончиви отговори. „Впечатлението, което изследваните от мен създаваха — онези, които можеха да отговорят на въпроса, — беше, че става дума за същества, които са завършили техния цикъл на прераждания тук“, казва той^[106].

След стотици пътешествия във вътрешната сфера и след като е интервюирал десетки други талантливи извънтелесни пътешественици по въпроса, Монро също остава с празни ръце. „Каквито и да могат да бъдат, [тези същества] имат способността да излъчват една топлина на дружелюбие, която предизвиква пълно доверие — отбелязва той. — Да възприемат нашите мисли е абсурдно лесно за [тях].“ И „цялата история на човечеството и земята е на тяхно разположение в най-малките подробности“. Но и Монро признава своето незнание, когато стига до въпроса за необяснимата самоличност на тези нефизически същества, освен това, че тяхно първостепенно занимание изглежда е да бъдат „изцяло загрижени за добруването на човешките същества, с които те са свързани“^[107].

Нищо повече не може да бъде казано за цивилизацията на тези фини сфери, освен че хората, които са имали привилегията да ги посетят, повсеместно съобщават, че са видели множество огромни и небесно красиви градове там. Хората с ППС, йогите и използващите аяуаска шамани — всички описват тези мистериозни метрополии със забележителна съгласуваност. Суфиите от XII в. са толкова запознати с тях, че дори дават на няколко имена.

Най-забележителният признак на тези големи градове е, че те са ослепително излъчващи светлина. Често пъти са описвани също като чужди по архитектура и толкова изтънчено красиви, че, като всички други признаци на тези неизразими измерения, думите не могат да предадат тяхната величественост. При описанието на един такъв град Сведенборг казва, че той е място „на смайващи архитектурни форми, толкова красив, че бихте казали, че това е домът и източникът на самото изкуство“^[108].

Хората, които посещават тези градове, често твърдят също, че в тях има необичайно голям брой училища и други сгради, свързвани с образователна дейност. Повечето от участниците в експериментите на Уитън си припомнят прекарването на поне известно време в усилена работа в огромни учебни зали, оборудвани с библиотеки и семинарни зали, докато са били в междинното състояние^[109]. Мнозина съобщават също, че им били показани „училища“ „библиотеки“ и „институции за висше образование“ по време на техните преживявания^[110]. В тибетските текстове от XI в. могат да се срещнат споменавания дори за големи градове, посветени на науката и достъпни само чрез пътешествие в „скритите дълбини на съзнанието“. Едуин Бърнбаум, санскритолог от Калифорнийския университет в Бъркли, смята, че романът на Джеймс Хилтън „Изгубеният хоризонт“, в който той създава фикционалната общност на Шангри-Ла, в действителност е вдъхновен от една от тези тибетски легенди^[111].^[112]

Единственият проблем е, че в една имагинална сфера такива описания не значат твърде много. Не можеш да бъдеш сигурен дали величествените архитектурни структури, на които се натъкват хората с ППС, са реалности, или са просто алегорически фантазии. Например както Муди, така и Ринг докладват за случаи, в които изследваните от тях казват, че сградите за висше образование, които те посещават, са не просто посветени на познанието, но те са буквално изградени от знание^[113]. Този любопитен избор на думи подсказва, че може би посещенията на тези сгради са всъщност срещи с нещо толкова отвъд човешките представи — може би един динамичен жив облак от чисто познание, или това, в което се превръща информацията, както казва Пърт, след като тя бъде трансформирана в друга сфера, — че превеждането й в една холограма на сграда или библиотека е единственият начин, по който човешкият начин може да я обработи. Същото се отнася и за съществата, които се срещат в по-фините измерения. Ние никога не можем да знаем само от техния вид какво представляват те. Например Джордж Ръсел, известен ирландски провидец от края на века и извънредно талантлив извънтелесен пътешественик, среща много „същества от светлина“ по време на това, което той нарича пътешествия във „вътрешния свят“. Помолен веднъж в едно интервю да опише как изглеждат тези неща, той казва: Първото от тях, което видях, си го спомням много ясно, както и начинът на неговото появяване: изпърво заслепяваща светлина, а след това видях, че тя идва от сърцето на една висока фигура, очевидно оформена от полупрозрачен или опалесцентен въздух, а през цялото му тяло преминаваше някакъв лъчист, електрически огън, на който изглежда сърцето беше центърът. Около главата на това същество и през неговата къдрава бляскава коса, която се развяваше над тялото като живи нишки злато, имаше пламтящи крилоподобни аури. От самото същество изглежда струеше светлина във всяка посока, а въздействието, който остана върху мен след това видение, беше на извънредна лекота, радост или екстаз^[114].

От друга страна, Монро твърди, че веднъж, когато е бил в присъствието на едно от тези нефизически същества за известно време, то отхвърлило своята външност и той не възприемал нищо, макар да продължавал да усеща „излъчването, което е съществото“^[115]. Отново може да бъде зададен въпросът: Когато един пътешественик към духовните измерения срещне същество от светлина, дали то е реалност, или просто е алегорична фантазия? Отговорът е, разбира се, че то е по малко и от двете, защото в една холографска вселена всички явления са илюзии, холограмоподобни образи, конструирани от взаимодействието на съзнанието, но илюзии, основани, както казва Прибрам, върху нещо, което е тук. Такива са дилемите, с които човек се сблъсква в една вселена, която изглежда се появява пред нас в явна форма, но винаги има своя източник в нещо неизразимо, в неявния ред.

Ние може да се окуражим от факта, че подобните на холограми образи, които нашето съзнание конструира в отвъдното изглежда да имат поне някаква връзка с нещо, което е тук. Когато срещаме безплътен облак от чисто познание, ние го преобразуваме в училище или библиотека. Когато един мъж с ППС среща жена, към която е изпитвал любов/омраза, той я вижда като полуроза, полукобра, символ, който все пак предава същността на нейния характер; и когато пътешественици в по-фините сфери срещат услужливи, нефизически съзнания, те ги разглеждат като бляскави и ангелски същества.

Колкото до неразгадаемата самоличност на тези същества, ние можем да изведем от тяхното поведение, че те са по-стари, по-мъдри и обладават някаква дълбока и любяща връзка с човешките същества, но извън това въпросът си остава без отговор дали те са богове, ангели, душите на човешки същества, които са завършили преражданията си, или нещо, което е отвъд човешкото разбиране. Да спекулираме повече на тази тема би било нахално и самонадеяно, като се има предвид, че този въпрос не е разрешен през хилядите години човешка история, но не би трябвало да пренебрегваме също предупреждението на Шри Ауробиндо срещу обръщането на духовните разбирания в религиозни. Когато науката събере повече данни, отговорът ще стане със сигурност по-ясен, но дотогава въпросът, кои и какви са тези същества, си остава открит.

Омникивната вселена

Задгробният свят не е единствената сфера, в която ние можем да срещнем холограмоподобни странни явления, изваяни от нашите вярвания. Изглежда, че понякога можем да имаме подобни преживявания дори на нашето собствено равнище на съществуване, философът Майкъл Гроссо например смята, че е възможно и чудотворните появи на Дева Мария да са холограмоподобни проекции, създавани от колективните вярвания на човешката раса. Едно видение на Мадоната, което е особено холографско на вкус, е известното появяване на Девата в Нок, Ирландия през 1879 г. В този случай четиринадесет души виждат три бляскави и страховито неподвижни фигури на Дева Мария, Йосиф и св. Йоан Кръстител (разпознат, тъй като бил много сходен с една статуя на светеца в близко селище), застанали в една ливада, близо до местната църква. Тези бляскави излъчващи светлина фигури били толкова реални, че когато очевидците се приближили, те могли дори да прочетат надписа върху някаква книга, която св. Йоан държал. Но когато една от жените се опитала да прегърне Девата, нейните ръце обгърнали празно пространство, „фигурите изглеждаха така пълни и живи, че аз не можах да разбера защо моите ръце не можеха да усетят онова, което беше толкова ясно и различимо за моя поглед“, пише по-късно жената^[116]. Друго впечатляващо видение е също толкова прочутото появяване на Девата в Зейтоун, Египет. Появите започват през 1968 г., когато двама автомобилни механици мюсюлмани виждат светещо видение на Дева Мария, застанало върху перваза на централния купол на една коптска църква в бедняшко предградие на Кайро. През следващите три години светещи триизмерни образи на Дева Мария, Йосиф и младенеца се появяват всяка седмица над църквата, понякога реещи се във въздуха в течение на шест часа.

За разлика от фигурите в Нок, виденията в Зейтоун се движат и махат с ръка на тълпите, които редовно се събират да ги гледат. Обаче те също имат много холографски аспекти. Тяхното появяване винаги е предизвестявано от едно ослепително избликване на светлина. Подобно на холограми, излизащи от своя честотен аспект и бавно идващи на фокус, те отначало са аморфни и бавно приемат човешка форма. Често са съпровождани от гълъби, „образувани от чиста светлина“, които се реят на голяма височина над тълпата, но никога не махат с криле. Най-красноречивото от всичко е, че след три години явявания и когато интересът към феномена започва да изчезва, фигурите от Зейтоун също изчезват, стават все по-неясни, докато по време на последните няколко появи те са просто облаци от светеща мъгла. Въпреки това, по време на техния връх, фигурите са наблюдавани от буквално стотици хиляди свидетели и са снимани многократно. „Аз разпитах огромен брой от тези хора и когато ги чуете как говорят за това, което са виждали, вие няма да можете да преодолеете чувството, че те описват някакъв вид холографска прожекция“, казва Гроссо^[117].

В своята стимулираща мисленето книга „Крайният избор“ Гроссо казва, че след като е изучил данните, той е убеден, че такива видения не са появи на историческата Дева Мария, а са в действителност екстрасензорни холографски прожекции, сътворявани от колективното несъзнавано. Интересното е, че не всички видения на Девата са мълчаливи. Някои от тях, като появите във Фатима и Лурд, говорят, а когато отправят някакво послание, то неизменно е предупреждение за надвиснал апокалипсис, ако смъртните не поправят поведението си. Гроссо тълкува това като доказателство, че човешкото колективно несъзнавано е дълбоко смутено от насилническото въздействие, което модерната наука има върху човешкия живот и върху екологията на земята. Нашите колективни сънища са всъщност предупреждение за възможността да се самоунищожим.

Други също са съгласни, че вярата в Дева Мария е мотивиращата сила, която причинява тези прожекции да се превръщат в същество. Рого отбелязва например, че през 1925 г., докато коптската църква, която става място на проявите в Зейтоун, била в градеж, филантропът, отпуснал средства за нейното построяване, имал сън, в който Девата му казва, че тя ще се появи в църквата, щом сградата бъде завършена. Тя не се появява в уреченото време, но пророчеството става известно в общността. „Така, там е съществувала четиридесетгодишна традиция, че едно посещение на Девата рано или късно ще се случи в тази църква — казва Рого. — Тези мисли може би постепенно са създали един свръхсетивен «подробен план» на Девата вътре в самата църква, т.е. един все по-нарастващ общ фонд от пси-енергия, създаден от мислите на жителите на Зейтоун, който през 1968 г. достига толкова високо ниво, че във физическата реалност се появява един образ на Дева Мария.“^[118] В предишни мои книги аз също съм предлагал подобно обяснение на виденията на Девата^[119].

Има данни, че някои НЛО може би също са някакъв вид холограмоподобни явления. Когато в края на 40-те години на XX в. хора започват за пръв път да съобщават, че са наблюдавали нещо, което изглежда да е космически кораб от други планети, изследователите, които ровят достатъчно надълбоко в съобщенията, за да разберат, че поне някои от тях могат да бъдат взети на сериозно, допускат, че те са точно това, което изглежда да са — мимолетни зървания на интелигентно построени кораби от по-напреднали и може би извънземни цивилизации. Обаче, когато срещите с НЛО стават по-широко разпространени, особено тези, в които има срещи с извънземни, и се натрупват данни, става все по-очевидно за мнозина изследователи, че тези т.нар. космически кораби не са извънземни по произход.

Ето някои от признаците на феномена, които показват, че те не са извънземни. Първо, твърде много хора са ги наблюдавали, буквално хиляди са се срещали с НЛО и техните обитатели, толкова много, че ни е трудно да повярваме, че това са реални посещения от други планети. Второ, обитателите на НЛО често не притежават черти, които би следвало да се очакват в една наистина извънземна жизнена форма — твърде много от тях са описани като човекоподобни същества, които дишат нашия въздух, не показват страх от земните вируси, добре адаптирани са към земната гравитация и слънчевите електромагнитни излъчвания, показват разпознаваеми емоции върху лицето си и говорят наши езици — все възможни, но невероятни черти на едни истински извънземни посетители.

Трето, те не се държат като извънземни гости. Вместо да извършат пословичното кацане върху ливадата пред Белия дом, те се явяват на фермери и безпомощно стоящи до авариралата си кола шофьори. Преследват самолети, но не ги атакуват. Пикират в небето, като позволяват на десетки и понякога стотици наблюдатели да ги видят, но не показват никакъв интерес да установят официален контакт. А често, когато контактуват с отделни хора, тяхното поведение все пак изглежда нелогично. Например едни от най-често съобщаваните типове контакт е този, който включва някакъв вид медицински преглед. А все пак е спорно дали една цивилизация, която притежава технологическия капацитет да изминава почти немислими разстояния в пространството, не би трябвало с най-голяма сигурност да притежава необходимите научни възможности и средства да придобива такава информация без какъвто и да било физически контакт изобщо или, най-малкото, без да трябва да отвлича множеството хора, които се представят за жертви на мистериозния феномен.

Накрая, и най-любопитното от всичко, НЛО дори не се държат като физически обекти. Те са наблюдавани върху радарни екрани да извършват мигновени деветдесет градусови завои, докато пътуват с огромна скорост — лудория, която би разкъсала един физически обект. Те могат да променят размера си, мигновено да изчезват в небитието, да се появяват изневиделица, да променят цвета си и дори формата си (черти, които се демонстрират и от техните обитатели). Накратко, тяхното поведение въобще не е такова, каквото би могло да се очаква от един физически обект, а на нещо твърде различно, нещо, с което ние вече се запознахме в тази книга. Както наскоро каза астрофизикът д-р Жак Вале, един от най-уважаваните изследователи на НЛО и прототипът на образа на Лакомб във филма „Близки срещи от третия вид“: „Това е поведението на образ или холографска проекция.“^[120]

Когато нефизическите и холограмоподобни качества на НЛО стават все по-очевидни за изследователите, някои стигат до извода, че те не са същества от други звездни системи, а всъщност посетители от други измерения или равнища на реалността (важно е да отбележим, че не всички изследователи са съгласни с тази гледна точка, някои от тях си остават убедени, че НЛО са извънземни по произход). Обаче това обяснение все още не изяснява адекватно много от другите странни аспекти на феномена, такива като защо НЛО не установяват официален контакт, защо те се държат така абсурдно и т.н.

Всъщност неадекватността на мзвънизмерното обяснение, поне в изразите, с които то първоначално е формулирано, само става още по-ослепителна, когато още по-необичайни аспекти на НЛО феномена застанат във фокуса на вниманието. Един от най-объркващите от тях са все по-увеличаващите се данни, че НЛО срещите са по-малко обективно преживяване, а повече субективно или психическо. Например известното „прекъснато пътуване“ на Бети и Барни Хил, едно от най-пълно документираните НЛО отвличания, изглежда като действителен контакт с чуждоземни във всички отношения, с изключение на едно: командирът на НЛО е облечен в нацистка униформа, факт, който би бил безсмислен, ако похитителите на семейство Хил са били наистина посетители от някаква чужда цивилизация, но не и ако събитието е било психическо по природа и повече прилича на сън или халюцинация, преживявания, които често съдържат очевидни символи и смущаващи логически несъответствия.

Други НЛО срещи са още по-сюрреалистични и съноподобни по своя характер, а в литературата човек може да намери случаи, в които НЛО съществата пеят абсурдни песни или хвърлят странни предмети (като картофи например) по очевидците; случаи, които започват като праволинейни отвличания на борда на космически кораб, но завършват като халюциногенни пътешествия през серия от подобни на описаните от Данте реалности; и случаи, в които човекоподобни чуждоземни променят формата си в птици, гигантски насекоми и други фантасмагорични същества.

През 1959 г., още преди много от тези данни да са налице, психологическият и архетипов компонент на НЛО феномена подбужда Карл Юнг да предположи, че „летящите чинии“ са всъщност продукт на колективното човешко несъзнавано и вид модерен мит в процес на формиране. През 1969 г. и когато митическото измерение на НЛО преживяванията стават все по-очевидни, Вале прави още една стъпка напред. В своята забележителна книга „Паспорт за Магония“ той отбелязва, че НЛО далеч не е нов феномен, а всъщност е много стар феномен под нов облик и твърде много наподобява различни фолклорни традиции, от описания на елфи и гноми в европейските страни през средновековните разкази за ангели до свръхестествените същества, споменавани в легендите на индианците^[121].

Абсурдното поведение на НЛО съществата е същото като зловредното поведение на елфите и феите в келтските легенди, скандинавските богове и трикстерите сред индианците, казва Вале. Когато се оголят до техните основополагащи архетипи, всички такива феномени са част от същото необятно, пулсиращо нещо, нещо, което променя своята външност, за да се нагоди към културата и периода, в който то се проявява, но е било с човешката раса от много, много отдавна. Какво е това нещо? В „Паспорт за Магония“ Вале не дава задоволителен отговор и казва само, че изглежда то е разумно, безвременно и е феноменът, на който всички митове се основават^[122].

Какво тогава са НЛО и свързаните с него феномени? В „Паспорт за Магония“ Вале казва, че ние не можем да изключим възможността те да са израз на някакъв извънредно развит нечовешки разум — разум, който е толкова отвъд нас, че логиката му изглежда просто абсурдна. Но ако това е вярно, как ще обясним заключенията на експертите по митологията от Мирча Елиаде до Джоузеф Камбъл, че митовете са органичен и необходим израз на човешката раса, толкова неизбежен човешки страничен продукт, колкото езикът и изкуството? Можем ли реално да приемем, че колективната човешка душа е толкова гола и оскъдна, че тя развива митове само като реакция спрямо друг разум?

И все пак, ако НЛО и свързаните с него феномени са просто екстрасензорни проекции, как можем да обясним физическите следи, които те оставят, изгорелите кръгове и дълбоките отпечатъци, откривани по местата на приземяване, непогрешимите следи, които те оставят върху радарните екрани, драскотините и белезите от разрези, които оставят върху хората, които те подлагат на медицински прегледи? В статия, публикувана през 1976 г., аз предположих, че такива феномени са трудни за категоризиране, защото ние се опитваме да ги напъхаме в една картина на реалността, която е фундаментално некоректна^[123]. Тъй като квантовата физика ни показва, че умът и материята са неразделно свързани, аз предполагам, че НЛО и свързаните феномени са още едно доказателство за тази върховна липса на разделение между психическия и физическия свят. Те всъщност са продукт на колективната човешка душа, но са също твърде реални. Иначе казано, те са нещо, което човешката раса все още не е изучила, за да го разбере правилно, феномен, който е нито субективен, нито обективен, а „омниктивен“ — термин, който аз изковах, за да обознача това необичайно състояние на съществуване (по това време не знаех, че Корбен вече е изковал термина имагинален, за да опише същото мъгляво състояние на реалност само в контекста на мистическите преживявания на суфиите).

Тази гледна точка става все по-доминираща сред изследователите. В една наскоро публикувана статия Ринг твърди, че срещите с НЛО са имагинални преживявания и са подобни не само на сблъсъците с реалните, но създадени от ума светове, които хората преживяват по време на ППС, но също и на митическите реалности, на които се натъкват шаманите по време на техните пътешествия през по-фините измерения. Те са, накратко казано, още едно свидетелство, че реалността е една многослойна и породена от съзнанието холограма^[124].

„Откривам, че все повече съм привличан от гледни точки, които ми дават възможност не само да признавам и уважавам реалността на тези различни преживявания, но също да виждам връзките между области, които в по-голямата си част са били изучавани от различни категории учени — заявява Ринг. — Тяманизмът е хвърлен на антрополозите. НЛО са хвърлени на т.нар. уфология. ППС се изучават от парапсихолози и медици. А Стан Гроф изучава психеделичните преживявания от перспективата на трансперсоналната психология. Аз мисля, че имаме добри основания да се надяваме, че имагиналното, както и холографското могат да се окажат перспективи, които да ни позволят да виждаме не индивидуалните белези, а връзките и общите черти между тези различни типове преживявания.“^[125] Толкова убеден е Ринг в дълбоката връзка между тези на пръв поглед привидно разделени феномени, че наскоро той спечели субсидия, за да направи сравнително изследване върху хора, които са имали срещи с НЛО, и хора, които са имали ППС.

Д-р Питър М. Ройсевич, фолклорист в Джулиърд Скул в град Ню Йорк, също заключава, че НЛО са омниктивни. Всъщност той смята, че е дошло времето фолклористите да разберат, че вероятно всички феномени, обсъждани от Вале в „Паспорт за Магония“, са колкото реални, толкова и символични за процеси дълбоко в човешката душа. „Има един континуум от преживявания, където реално и въображаемо незабележимо се вливат едно в друго“, казва той. Ройсевич признава, че този континуум е още едно доказателство за Бомовското единство на всички неща и смята, че в светлината на данните, които сочат такива феномени като имагинални/омниктивни, фолклористите повече нямат основание да ги разглеждат просто като вярвания^[126].

Многобройни други изследователи, включително Вале, Гроссо и Уитли Стрийбър, авторът на бестселъра „Общение“ и една от най-известните и ясно изразяващи се жертви на НЛО отвличане, също признават явната омниктивна природа на феномена. Както заявява Стрийбър, срещите с НЛО съществата „могат да бъдат първото наше истинско квантово откритие в света на големите обекти. Самият акт на наблюдаване може би ги създава като конкретна актуалност, със свой смисъл, определеност и собствено съзнание“^[127].

Накратко, има все по-нарастващо съгласие между изследователите на този мистериозен феномен, че имагиналното не се ограничава с отвъдния свят, а се разпростира върху привидната солидност на нашия видим свят. Тъй като вече не са свързани с виденията на шаманите, старите богове са отплавали с техните небесни барки точно до прага на компютърното поколение, само че вместо кораби с драконови глави на носа, сега те плават на космически кораби и са изтъргували техните глави на сойки за космически шлемове. Може би ние би следвало да предугадим това разпростиране доста отдавна, това сливане на Страната на Мъртвите с нашата собствена сфера, защото както поетът музикант от гръцката митология Орфей веднъж предупреждава: „Вратите на Плутон не трябва да бъдат отключвани, вътре има един народ от сънища“.

Колкото и значимо да е това разбиране — че вселената не е обективна, а омниктивна, че току отвъд оградената територия на нашето собствена безопасна близост лежи необятна чужда земя, един вдъхващ страхопочитание пейзаж (по-точно умзаж), толкова част от нашата душа, колкото и тера инкогнита — то все още не хвърля светлина върху най-дълбоката мистерия. Както Карл Рашке от катедрата по религиознание в Денвърския университет отбелязва: „В омниктивния космос, където НЛО има своето място сред квазари и саламандри, проблемът за неилюзорния, съответстващия на действителността или халюцинаторния статус на ярките, кръгообразни привидения, става спорен, съмнителен, теоретичен. Проблемът е не дали те съществуват или в какъв смисъл те съществуват, а каква е крайната цел, на която те служат.“^[128]

С други думи, каква е крайната самоличност на тези същества? Отново, както при съществата, срещани в сферата на ППС, няма ясни, точни отговори. От едната страна на спектъра изследователи като Ринг и Гроссо клонят към идеята, че въпреки тяхното въздействие в света на материята, те са повече екстрасензорни проекции, отколкото нечовешки разум. Гроссо например мисли, че подобно на виденията на Дева Мария те са още едно свидетелство, че душата на човешката раса е в състояние на неспокойствие. Както заявява той: „НЛО и други свръхестествени явления са прояви на смущението в колективното несъзнавано на човешкия вид.“^[129]

На другия край на спектъра от мнения са тези изследователи, които поддържат, че въпреки техните архетипови характеристики НЛО са повече чужд разум, отколкото екстрасензорна проекция. Например Рашке смята, че НЛО са „една холографска материализация от едно свързано измерение на вселената“ и че тази интерпретация „определено трябва да има предимство пред хипотезата за екстрасензорната проекция, която загазва, когато се изследват внимателно изумителните, ярки, сложни и съгласувани признаци на «чуждоземните» и техните «космически кораби», описани от отвлечените“^[130].

Вале е също в този лагер: „Аз смятам, че НЛО феноменът е един от начините, чрез които чужда форма на разум с невероятна сложност общува с нас символично. Няма показатели, че този разум е извънземен. Напротив, има камара доказателства, че той […] [идва от] други измерения отвъд времепространството; от една мултивселена, която е изцяло около нас и която ние упорито отказваме да разглеждаме въпреки наличните от векове данни.“^[131]

Колкото до моето собствено мнение, аз смятам, че вероятно нито едно единично обяснение не може да обясни всичките разнообразни аспекти на феномена НЛО. Предвид очевидната необятност на по-фините равнища на реалността, за мен е лесно да повярвам, че без съмнение има безброй нефизически видове в едни по-висши вибрационни сфери. Макар да е възможно изобилието от наблюдения на НЛО да говори против техния извънземен произход — предвид пречките, поставяни от огромните междузвездни разстояния, които отделят Земята от другите звезди в галактиката, — в една холографска вселена, вселена, в която има може би безкрай много реалности, заемащи същото пространство като нашия собствен свят, това престава да бъде не само пречка, а може би всъщност е свидетелство за това колко изумително богата с разумен живот е суперхолограмата.

Истината е, че ние просто не разполагаме с необходимата информация, за да оценим колко нефизически видове споделят нашето собствено пространство. Макар че физическият космос може би ще се окаже една екологическа Сахара, безпространствените и безвремевите разширения на вътрешния космос вероятно са толкова богати на живот, колкото дъждовните гори и кораловите рифове. В крайна сметка изследванията на ППС и шаманските видения досега са разглеждани само в рамките на тази забулена в облаци сфера. Ние все още не знаем колко големи са нейните континенти и колко много океани и планински вериги има в нея.

И ако ние сме били посещавани от същества, които са нематериални и пластични по форма като телата, в които извънтелесните пътешественици се оказват, след като те бъдат овъншнени, изобщо не е изненадващо, че те могат да се появяват в едно хамелеоноподобно многообразие от форми. Всъщност тяхното действително появяване е възможно да бъде толкова отвъд нашето разбиране, че може би нашите холографски организирани умове са тези, които им придават тези форми. Точно както ние преобразуваме съществата от светлина по време на ППС в религиозни исторически персонажи и облаците от чисто познание в библиотеки и образователни институции, нашите умове може би също извайват външната видимост на НЛО феномена.

Интересно е да се отбележи, че ако нещата стоят по този начин, това означава, че истинската реалност на тези същества е очевидно толкова отвъд физическия свят и странна, че ние трябва да измерим дълбочините на най-дълбоките зони на нашата фолклорна памет и митическо несъзнавано, за да открием необходимите символи, които да им придадат форма. Това също означава, че ние трябва да бъдем извънредно много внимателни при тълкуването на техните действия. Например медицинските прегледи, които са в центъра на толкова много НЛО отвличания, могат да бъдат просто едно символично представяне на случващото се. Вместо да сондират и изучават нашите физически тела, тези нефизически разуми в действителност могат да изучават някаква част от нас, за която ние понастоящем нямаме етикети, може би фината анатомия на нашия енергиен аз или дори самите ни души. Такива са проблемите, на които човек се натъква, ако феноменът е действително омниктивна проява на нечовешки разум.

От друга страна, ако е възможно вярата на жителите на Нок и Зейтоун да създава светлинни образи на Девата, за умовете на физиците, които си блъскат безплодно главата над реалността на неутриното, както и за йоги като Сай Баба да материализират физически обекти изневиделица, естествено е, че ние би следвало да се окажем също залети с холографски прожекции на нашите вярвания и митологии. Поне някои аномални преживявания могат да попаднат в тази категория.

Например историята ни казва, че Константин и неговите войници виждат един огромен пламтящ кръст в небето, феномен, който изглежда е просто екстрасензорно изявяване на емоциите, които армията, отговорна едва ли не за християнизацията на езическия свят, е изпитвала в навечерието на своето историческо начинание. Известната поява на Ангелите от Монс, при която стотици британски войници по време на Първата световна война виждат огромно видение на Сейнт Джордж и ескадрила от ангели в небето, докато воюват в една битка при Монс в Белгия, която отначало губят, също изглежда попада в категорията на екстрасензорната прожекция.

За мен е ясно, че това, което ние наричаме НЛО и други фолклорни преживявания, са реално широк кръг от феномени и може би включват всички от гореизброените. Аз също съм отдавна на мнение, че тези две обяснения не са взаимно изключващи се. Може би Константиновият пламтящ кръст да е бил също манифестация на извънизмерен разум. С други думи, когато нашите колективни вярвания и емоции станат достатъчно възвишени, за да създадат екстрасензорна прожекция, може би това, което ние реално правим, е отварянето на вратата между този свят и следващия. Може би единственото време, в което тези разуми могат да се появят и да взаимодействат с нас е когато нашите мощни вярвания създадат своего рода екстрасензорна ниша за тях.

Друго понятие от новата физика може би също е от значение тук. След като признаваме, че съзнанието е агентът, който позволява на елементарни частици като електрона да придобиват съществуване, ние следователно не трябва да скачаме към заключението, че ние сме единствените агенти в този творчески процес, предупреждава физикът от Тексаския университет Джон Уилър. Ние създаваме елементарни частици и следователно цялата вселена, казва Уилър, но те също създават нас. Всеки създава другия в това, което той нарича „самореференциална, съотнасяща се космология“^[132]. Видени в тази светлина, НЛО съществата могат да бъдат също толкова архетипи от колективното несъзнавано на човешката раса, колкото и ние можем да бъдем архетипи в тяхното колективно несъзнавано. Ние може би сме толкова част от техните дълбоки психични процеси, колкото и те от нашите. Стрийбър също подчертава този момент и казва, че вселената на съществата, които са го отвлекли и нашата собствена се „въртят заедно една около друга“ в един акт на космическо общение^[133].

Диапазонът на събитията, които са наблъскани в широката категория на срещи с НЛО, може също да включва феномени, които дори не са ни още познати. Например изследователите, които смятат, че феноменът е някакъв вид психична проекция, неизменно допускат, че това е проекция на колективния човешки ум. Обаче, както видяхме в тази книга, в една холографска вселена ние повече не можем да разглеждаме съзнанието като ограничено единствено до мозъка, фактът, че Каръл Драйър беше в състояние да си разговаря с моя далак и да ми каже, че той е объркан и разстроен, защото съм го мъмрил, показва, че други органи в нашето тяло също притежават свои уникални форми на мисловност. Психоневроимунолозите казват същото за клетките на нашата имунна система, а според Бом и други физици дори елементарните частици притежават тази черта. Колкото и необичайно и чудато да звучи, някои аспекти на НЛО и свързаните с тях феномени могат да бъдат проекции на тези колективни мисловности. Някои признаци на срещите на Майкъл Харнър с драконоподобните същества определено показват, че той се е сблъскал с някакъв вид зрима изява на разума на ДНК молекулата. В същия дух Стрийбър подсказва възможността НЛО съществата да са това, на което „силата на еволюцията прилича, когато се приложи към един съзнателен ум“^[134]. Ние трябва да останем открити за всички тези възможности. В една вселена, която е съзнателна до най-големите си дълбини, животни, растения, дори самата материя могат също да участват в създаването на тези феномени.

Едно от нещата, които знаем, е, че в една холографска вселена, вселена, в която отделеността престава да съществува и най-съкровените процеси на душата могат да се разпростират и да стават също толкова част от обективния пейзаж, колкото цветята и дърветата, самата реалност става един масово споделян сън. В по-висшите измерения на съществуването тези съноподобни аспекти стават още по-очевидни и действително многобройни традиции са коментирали този факт. Тибетската книга на мъртвите постоянно подчертава съноподобната природа на задгробната сфера, а също така австралийските аборигени я наричат страна на сънищата. Щом ние приемем, че реалността на всички равнища е омниктивна и има същия онтологически статус, какъвто има един сън, тогава възниква въпросът: „Чии сънища са това?“

От религиозните и митологическите традиции, които поставят този въпрос, повечето дават един и същи отговор. Това е сънят на единствения божествен разум, на Бога. Индийските Веди и йогическите текстове твърдят отново и отново, че вселената е сънят на Бога. В християнството това гледище е резюмирано в често повтаряната фраза, че ние всички сме мисли в ума на Бог, или както поетът Кийтс го е казал, ние всички сме част от Божия „дълъг безсмъртен сън“.

Но дали ние сме сънувани от единствен божествен разум, от Бог, или ние сме сънувани от колективното несъзнавано на всички неща — от всички електрони, 2 частици, пеперуди, неутронни звезди, морски краставици, човешки и нечовешки разуми във вселената? Тук отново се блъсваме стремително в преградите на нашите собствени понятийни ограничения, затова в една холографска вселена този въпрос е безсмислен. Ние не можем да питаме дали частта създава цялото или цялото създава частта, защото частта е цялото. Затова дали ние наричаме колективното съзнание на всички неща „Бог“, или просто „съзнанието на всички неща“, това не променя съзнанието. Вселената е поддържана от един акт на такова слисващо и неизразимо творчество, че то просто не може да бъде сведено до такива термини. Отново това е една самореференциална космология. Или както бушмените от Калахари толкова красноречиво го казват: „Самият сън се сънува.“

Бележки

[1] Dean Shields, „A Cross-Cultural Study of Beliefs in out-of-the-Body Experiences“, Journal of the Society for Psychical Research 49 (1978), pp.697-741. ↑

[2] Erika Bourguignon, „Dreams and Altered States of Consciousness in Antropological Research“, in Psychological Anthropology, ed. F. L. K. Hsu (Cambridge, Mass.: Schenkmann, 1972), p. 418. ↑

[3] Celia Green, Out-of-the-Body Experiences (Oxford, England: Institute of Psychophysical Research, 1968). ↑

[4] D. Scott Rogo, Leaving the Body (New York: Prentice-Hall, 1983), p. 5. Ibid. ↑

[5] Ibid. ↑

[6] Stuart W. Twemlow, Glen O. Gabbard, and Fowler C. Jones, „The Out Experience: I, Phenomenology; II, Psychological Profile; III, Differential Diagnosis“ (Papers delivered at the 1980 Convention of the American Psychiatric Association). Bx. Twemlow, Gabbard, and Jones, „The Out-of-Body Experience: A Phenomenological Typology Based on Questionnaire Responses“, American Journal of Psychiatry 139 (1982), pp. 450–455. ↑

[7] Ibid. ↑

[8] Bruce Greyson and C. P. Flynn, The Near-Death Experience (Chicago: Charles C. Thomas, 1984), цитат no Stanislav Grof, The Adventure of Self-Discovery (Albany, N. Y.: SUMY Press, 1988), pp. 71–72. ↑

[9] Michael B. Sabom, Recollections of Death (New York: Harper & Row, 1982), p. 184. ↑

[10] Jean-Noel Bassier, „Astral Travel“, New Age Journal (November/December 1988), p. 46. ↑

[11] Charles Tart, „A Psychophysiological Study of Out-of-the-Body Experiences in a Selected Subject“, Journal of the American Society for Psychical Research 62 (1968), pp. 3–27. ↑

[12] Karlis Osis, „New ASPR Research on Out-of-the-Body Experiences“ „Newsletter of the American Society for Psychical Research“ 14 (1972); bx. Ciciuo Karlis Osis, „Out-of-the-Body Research at the American Society for Psychical Research“, in Mind beyond the Body, ed. D Scott Rogo (New York: Penguin, 1978), pp. 162–169. ↑

[13] D. Scott Rogo, Psychic Breakthroughs Today (Wellinborough, Great Britain: Aquarian Press, 1987), pp. 162–69. ↑

[14] J. H. M. Whiteman, The Mystical Life (London: Faber & Faber, 1961). Monroe, Journeys Out of the Body (New York: Anchor Press/Doubleday 1971), p. 183. ↑

[15] Robert A. Monroe, Journeys Out of the Body (New York: Anchor Press/Doubleday, 1971), p. 183. ↑

[16] Robert A. Monroe, Far Journeys (New York: Doubleday, 1985), p. 64. ↑

[17] David Eisenberg, with Thomas Lee Wright, Encounters with Qi (New York: Penguin, 1987), pp. 79–87. ↑

[18] Frank Edwards, „People Who Saw without Eyes“, Strange People (London: Pan Books, 1970). ↑

[19] A. Ivanov, „Soviet Experiments in eyeless Vision“, International Journal of Parapsychology 6 (1964); вж. също M. M. Bongard and M. S. Smirnov, „About the Dermal Vision of R. Kuleshova“, Biophysics 1(1965). ↑

[20] A. Rosenfeld, „Seeing Colors with the Fingers“, Life (June 12, 1964); за по-обширен отчет за Кулешова и „виждане без очи“ изобщо вж. Sheila Ostrander and Lynn Schroeder, Psychic Discoveries Behind the Iron Strain (New York: Bantam Books, 1970), pp. 170–85. ↑

[21] Rogo, Psychic Breakthrough, p. 161. ↑

[22] Ibid. ↑

[23] Janet Lee Mitchell, Out-of-Body Experiences (New York: Ballantine Books, 1987), p. 81. ↑

[24] August Strindberg, Legends (1912 edition), цитат no Colin Wilson, The Occult (New York: Vintage Books, 1973), pp. 56–57. ↑

[25] Monroe, Journeys Out other Body, p. 184. ↑

[26] Whiteman, Mystical Life, UHT3T no Mitchell, Experiences, p. 44. ↑

[27] Karlis Osis and Erlendur Haraldsson, „Deathbed Observations by Physicians and Nurses: a Cross-Cultural Survey“, The Journal of the American Society for Psychical Research 71 (July 1977), pp. 237–59. ↑

[28] Raymond A. Moody, Jr., with Paul Perry, The Light Beyond (New York: Bantam Books, 1988), pp. 14–15. ↑

[29] Ibid. ↑

[30] Elisabeth Kubler-Ross, On Children and Death (New York: Macmillan, 1983), p. 208. ↑

[31] Kenneth Ring, Life at Death (New York: Quill, 1980), pp. 238–39. ↑

[32] Kubler-Ross, Children, p. 210. ↑

[33] Moody and Perry, Light, pp. 103–7. ↑

[34] Ibid., p. 151. ↑

[35] George Gallup, Jr. with William Proctor, Adventures in Immortality (New York: McGraw-Hill, 1982), p. 31. ↑

[36] Ring, Life at Death, p. 98. ↑

[37] Ibid., pp. 97–98. ↑

[38] Ibid., p. 247. ↑

[39] Личен разговор с автора, 24 май 1990 г. ↑

[40] F. W. H. Myers, Human Personality and Its Survival of Bodily Death (Longmans, Green & Co., 1904), pp. 315–21. ↑

[41] Ibid. ↑

[42] Moody and Perry, Light, p. 8. ↑

[43] Joel L. Whitton and Joe Fisher, Life between Life (New York: Doubleday, 1986), p. 32. ↑

[44] Michael Talbot, „Lives between Lives: An Interview with Joel Whitton“, Omni Whole Mind Newsletter 1, no. 6 (May 1988), p. 4. ↑

[45] Личен разговор с автора, 9 ноември 1987 г. ↑

[46] Whitton and Fisher, Life between Life, p. 135. ↑

[47] Myra Ka Lange, „To the Top of the Universe“, Venture Inward 4, no.3 (may/June 1988), p. 42. ↑

[48] F. W. H. Myers, Human Personality. ↑

[49] Moody and Perry, Light, p. 129. ↑

[50] Raymond A. Moody, Jr., Reflections on Life after Life (New York: Bantam Books, 1978), p. 38. ↑

[51] Whitton and Fisher, Life between Life, p. 39. ↑

[52] Raymond A. Moody, Jr., Life after Life (New York: Bantam Books, 1976), p. 68. ↑

[53] Moody, Jr., Reflections on Life after Life, p. 135. ↑

[54] През 1821 г. преживяване на прага на смъртта има майката на английския писател Томас де Куинси и случаят е описан в неговата книга Confessions of an English Opium Eater with Its Sequels Suspiria De Profundis and The English Mail-Coach, ed. Malcolm Elwin (London: Macdonald & Co, 1956), pp. 511–12. ↑

[55] Whitton and Fisher, Life between Life, pp. 42–43. ↑

[56] Moody and Perry, Light, p. 50. ↑

[57] Ibid., p. 35. ↑

[58] Kenneth Ring, Heading toward Omega (New York: William Morrow, 1985), pp. 58–59. ↑

[59] Bx. Ring, Heading toward Omega, p. 199; Moody, Jr., Reflections on Life after Life, pp. 9-14; Moody and Perry, Light, p. 35. ↑

[60] Moody and Perry, Light, p. 35. ↑

[61] Monroe, Far Journeys, p. 73. Ibid., p. 242. ↑

[62] Ring, Life at Death, p. 248. ↑

[63] Ibid., p. 242. ↑

[64] Moody, Jr., Life after Life, p. 75. ↑

[65] Moody and Perry, Light, p. 13. ↑

[66] Ring, Heading toward Omega, pp. 186–87. ↑

[67] Moody and Perry, Light, p. 22. ↑

[68] Ring, Heading toward Omega, pp. 217–18. ↑

[69] Moody and Perry, Light, p. 34. ↑

[70] Ian Stevenson, Children Who Remember Previous Lives (Charlottesville, Va.: University Press of Virginia, 1987), p. 110. ↑

[71] Whitton and Fisher, Life between Life, p. 43. ↑

[72] Wil van Beek, Hazrat Inayat Khan (New York: Vantage Press, 1983), p. 29. ↑

[73] Monroe, Journeys Out of the Body, pp. 101–15. ↑

[74] Вж. Имануел Кант. Избрани произведения (1755–1770). УИ „Св. Климент Охридски“, София, 1998, с. 431–493. — Б.пр. ↑

[75] Вж. Leon S. Rhodes, „Swedenborg and Near-Death Experience“, in Emanuel Swedenborg: A Continuing Vision, ed. Robin Larsen et al. (New York: Swedenborg Foundation, 1988), pp. 237–40. ↑

[76] Wilson Van Dusen, The Presence of Other Worlds (New York: Swedenborg Foundation, 1974), p. 75. ↑

[77] Emanuel Swedenborg, The Universal Human and Soul-Body Interaction, ed., and trans. George F. Dole (New York: Paulist Press, 1984), p. 43. ↑

[78] Ibid. ↑

[79] Ibid., p. 156. ↑

[80] Ibid., p. 45. ↑

[81] Ibid., p. 161. ↑

[82] George F. Dole, „An Image of God in a Mirror“, in Emanuel Swedenborg: A Continuing Vision, ed. Robin Larsen et al. (New York: Swedenborg Foundation, 1988), pp. 374–81. ↑

[83] Ibid. ↑

[84] Theophilus Parsons, Essays (Boston: Otis Clapp, 1845), p. 225. ↑

[85] Henry Corbin, Mundus Imaginal is (Ipswich, England: Golgonnoza Press, 1976), p. 4. ↑

[86] Ibid., p. 7. ↑

[87] Ibid., p. 5. ↑

[88] Kubler-Ross, Children, p. 222. ↑

[89] Личен разговор с автора, 28 октомври 1988 г. ↑

[90] Paramahansa Yogananda, Autobiography of a Yogi (Los Angeles: Self-Realization Fellowship, 1973), p. VIII. ↑

[91] Ibid., pp. 475–97. ↑

[92] Satprem, Sri Aurobindo or the Adventure of Consciousness (New York: Institute for Evolutionary Research, 1984), p. 195. ↑

[93] Ibid., p. 219. ↑

[94] E. Nandisvara Nayake Thero, „The Dream time, Mysticism, and Liberation: Shamanism in Australia“, in Shamanism, ed. Shirley Nicholson (Wheaton, 111.: Theosophical Publishing House, 1987), pp. 223–32. ↑

[95] Holger Kalweit, Dream time and Inner Space (Boston: Shambhala Publications, 1984), pp. 12–13. ↑

[96] Michael Harner, The Way of the Shaman (New York: Harper & Row, 1980), pp. 1–8. ↑

[97] Kalweit, Dream time, pp. 13,57. ↑

[98] Ring, Heading toward Omega, pp. 143–64. ↑

[99] Ibid., pp. 114–20. ↑

[100] Jeff Zaleski, „Life after Death: Not Always Happily-Ever After“, Omni Whole Mind Newsletter 1, no. 10 (September 1988), p. 5. ↑

[101] Ring, Heading toward Omega, p. 50. ↑

[102] John Gliedman, „Interview with Brian Josephson“, Omni 4, no. 10 (July 1982), pp. 114–16. ↑

[103] P. C. W. Davies, „The Mind-Body Problem and Quantum Theory“, in Proceedings of the Symposium on Consciousness and Survival, ed. John S. Spong (Sausalito, Calif.: Institute of Noetic Sciences, 1987), pp. 113–14. ↑

[104] Candace Pert, Neuropeptides, the Emotions and Body mind in Proceedings of the Symposium on Consciousness and Survival, ed. John S. Spong (Sausalito, Calif.: Institute of Noetic Sciences, 1987), pp. 113–14. ↑

[105] David Bohm and Renee Weber, „Nature as Creativity“, Re Vision 5, no. 2 (Fall 1982), p. 40. ↑

[106] Личен разговор с автора, 9 ноември 1987 г. ↑

[107] Monroe, Journeys Out of the Body, pp. 51 and 70. ↑

[108] Dole, in Emanuel Swedenborg, p. 44. ↑

[109] Whitton and Fisher, Life between Life, p. 45. ↑

[110] Bac Moody, Reflections on the Life after Life, pp. 13-14; and Ring, Heading toward Omega, pp. 71–72. ↑

[111] През всичките години, докато учех в гимназията и колежа, аз имах ярки и чести сънища, че посещавам часове по духовни предмети в някакъв странно красив университет в някакво поразително величествено и от друг свят място. Това не бяха сънища на тревожност за отиването на училище, но невероятно приятни летежни сънища, в които аз се носех безтегловно във въздуха до лекции за човешкото енергийно поле и прераждането. По време на тези сънища аз понякога се натъквах на хора, които познавах в този живот, но бяха умрели, и дори хора, които се идентифицираха като души, на които предстои да се преродят. Интересно е, че съм срещнал още няколко човека, обикновено хора с над нормалните екстрасензорни способности, които също са имали такива сънища (един от тях, талантлив тексаски ясновидец на име Джим Гордън, бил така объркан от преживяването, че често питал своята смутена и озадачена майка защо той трябва да ходи на училище два пъти, веднъж през деня с всичките други деца, и веднъж през нощта, докато спи). Заслужава да се спомене тук, че Монро и многобройни други извънтелесни пътешественици смятат, че летежните сънища са в действителност просто лошо припомняни извънтелесни пътешествия, което ме кара да се запитам дали може би поне някои от нас не посещават тези нематериални училища, дори докато са живи. Ако някой от читателите на тази книга също е имал подобни преживявания, би ми било много интересно да чуя за тях. ↑

[112] Edwin Bernbaum, The Way to Shambhala (New York: Anchor Books, 1980), pp. XIV, 3–5. ↑

[113] Moody, Reflections on the Life after Life, p. 14; and Ring, Heading toward Omega, p. 71. ↑

[114] W. Y. Evans-Wentz, The Fairy-Faith in Celtic Countries (Oxford: Oxford University Press, 1911), p. 61. ↑

[115] Monroe, Journeys Out of the Body, pp. 50–51. ↑

[116] Jacques Vallee, Passport to Magonia (Chicago: Henry Regnery Co., 1969), p. 134. ↑

[117] Личен разговор с автора, 3 ноември 1988 г. ↑

[118] D. Scott Rogo, Miracles (New York: Dial Press, 1982), pp. 256–57. ↑

[119] Michael Talbot, „UFOS: Beyond Real and Unreal“, in Gods of Aquarius, ed. Brad Steiger (New York: Harcourt Brace Jovanovich, 1976), pp. 28–33. ↑

[120] Jacques Vallee, Dimensions: A Casebook of Alien Contact (Chicago: Contemporary Books, 1988), p. 259. ↑

[121] John G. Fuller, The Interrupted Journey (New York: Dial Press, 1966), p. 91. ↑

[122] Jacques Vallee, Passport to Magonia, pp. 160–62. ↑

[123] Talbot, in Gods of Aquarius, pp. 28–33. ↑

[124] Kenneth Ring, „Toward an Imaginal Interpretation of UFO Abductions“, Revision 11, no. 4 (Spring 1989), pp. 17–24. ↑

[125] Личен разговор с автора, 19 септември 1987 г. ↑

[126] Peter M. Roicewicz, „The Folklore of the Men in Black“: „A Challenge to the Prevailing Paradigm“, Re Vision 11, no. 4 (Spring 1989), pp. 5–15. ↑

[127] Whitley Strieber, Communion (New York: Beech Tree Books, 1987), p. 295. ↑

[128] Carl Raschke, „UFOs: Ultraterrestrial Agents of Cultural Deconstruction“, in Cyberological Studies of the Imaginal Component in the UFO Contact Experience, ed. Dennis Stillings (St. Paul, Minn.: Archae us Project, 1989), p. 24. ↑

[129] Michael Grosso, „UFOS and the Myth of the New Age“, in Cyberbiological Studies ofihe Imaginal Component in the UFO Contact Experience, ed. Dennis Stillings (St. Paul, Minn.: Archae us Project, 1989), p. 81. ↑

[130] Raschke, Cyberological Studies, p. 24. ↑

[131] Jacques Vallee, Dimensions: A Casebook of Alien Contact (Chicago: Contemporary Books, 1988), p. 284–89. ↑

[132] John A. Wheeler, with Charles Misner and Kip S. Thorne, Gravitation (San Francisko: Freeman, 1973). ↑

[133] Strieber, Communion, p. 295. ↑

[134] Личен разговор с автора, 8 юни 1988 г. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Майкъл Толбот Холографската вселена (10)

Метаданни

Данни

Холографската вселена

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава осмаПътешествие в суперхолограмата