Алън Кол, Крис Бънч
Битката за Ориса (3)

3
Какво показват костите

Знаеш ли какво е да мразиш, писарю? Поглеждал ли си някога човек в очите, изпълнен с такава безмерна ненавист, че ти иде да ги изтръгнеш с голи ръце от главата му? Не ми отговаряй, няма нужда — виноватата физиономия и пламналите уши те издават. Добре. Приятно е да знам, че не си съвсем безгръбначен. Така ще ти е по-лесно да разбереш как стояха нещата между мен и Джинах.

В началото мислех, че е въпрос на взаимна антипатия. Не е кой знае какво. Нищо неестествено няма в това двама души да се намразят от пръв поглед. Вече споменах за недостатъците на Джинах и подобните му. Колкото до неговата антипатия към мен, тя също изглеждаше естествена. Орисианските патриции не гледат с добро око на търговските родове като Антеро. За тях спечелените с труд пари са миризливи. Самите себе си възприемат като царете и цариците на нашето общество. Ала в Ориса дори един прост селянин с хъс и ум може да си пробие път до сияйните зали, чиито врати са отворени за такива като Джинах по рождение. И нещо повече, именно кланът Антеро — благодарение на Амалрик — пръв беше освободил робите си за огромно неудоволствие на старите аристократични семейства.

Така че причини за антипатия не липсваха. Но Джинах беше главнокомандващ и аз се стараех да прикривам чувствата си. За разлика от него. Не че има значение. Аз съм войник и се гордея със способността си да служа независимо от обстоятелствата — дори когато срещам неодобрението на началниците си. Ала вечерта преди онази последна битка, докато седях в шатрата на Джинах и излагах плана си, зърнах за миг истинската дълбочина на чувствата му. Но треската на вдъхновението ме беше завладяла и не обърнах сериозно внимание. И заради този провал ръцете ми се изцапаха с кръв — кръвта на мои сестри и приятели. Духовете им са прекалено добри и не ме преследват. Въпреки това спя зле, писарю. А когато спя, никога не сънувам.

 

 

Мъжете се въздържаха от коментар, когато им казах какво съм видяла от каменния корниз. Генерал Джинах ме гледаше отвисоко покрай хубавия си нос, бледото му високомерно лице беше маска на любезно внимание, а тънките му устни бяха изтънели още повече във фалшива усмивка. Но докато говорех, пръстите му барабаняха нетърпеливо по плота на богато резбованата му походна маса. Другите офицери седяха със скръстени ръце и ме гледаха отегчено, следваха примера на генерала. В шатрата беше влажно и смърдеше на вкиснат мускус — мъжкарската представа за парфюм на Джинах, а следователно и на другите. Колкото до едрия като мечка адмирал Чола Ий, той пък се забавляваше, като ме събличаше с поглед. Зяпаше ме и галеше копринените си маншети, а от време на време опипваше таралежовите бодли по главата си. Страхотно, мислех си. Още един тъпанар, който е убеден, че стига веднъж да си легна с истински мъж, веднага ще сменя сексуалните си предпочитания. При други обстоятелства отдавна да съм го предизвикала на бой с голи ръце, но така се бях увлякла в излагането на плана си, че оставих без внимание опита му да ме унижи. Гамелан седеше в ъгъла и мълчеше като другите. Не можех да разчета мислите му, но поне не долавях враждебност.

Когато им разказах за брадвата на Полило, закачила се за скрит със заклинание прозорец, Джинах се прозя отегчено, ала една от веждите на Гамелан се изви във висока дъга над ястребовия му нос. Когато изложих пред командира си как смятам да се възползвам от това откритие, той се прозя още по-широко. Ала аз видях как Гамелан се напрегна и поглади дългата си бяла брада.

Капитан Хакс, главният адютант на Джинах, се престори, че си записва нещо.

— Да пратя ли разузнавателен отряд, който да потвърди… необичайните наблюдения на капитан Антеро, сър? — Гласът му прозвуча лениво, лепкав от подигравка.

Джинах се събуди, колкото да изиграе кратък етюд на тема внимателно обмисляне.

Аз побързах да възразя:

— Това може да ни издаде, сър. Само Те-Дейт знае дали ще имаме друг такъв шанс.

Джинах се намръщи.

— В случай че намеря… хрумването ви за приемливо, несъмнено бих настоял за професионално потвърждение.

Стиснах зъби, за да не му отвърна подобаващо. Посочих доклада си — с приложени подробни скици, начертани от Полило.

— Имате не само моята дума, сър. Моите офицери също подписаха доклада.

Хакс не каза нищо, само поклати глава.

Джинах ме поряза на свой ред:

— Не бих искал да засягам ненужно командния си екип, капитане. Затова не виждам необходимост да обсъждаме повече този въпрос. — Взе доклада ми и го разлисти. После изсумтя и го хвърли на масата. — От този ваш план обаче ме побиват тръпки. Той е дело на… как да се изразя… на един нестабилен ум. — Джинах се обърна към Хакс. — Точно за опасността от такива неща предупредих съвета.

Гневът едва не ме срита да скоча, но запазих самообладание.

— Самата аз мога да преглътна думите ви, сър — казах през зъби. — Но няма да допусна да петните така гвардейките ми. Те служат не по-зле и пострадаха не по-малко от всеки друг, а дори и повече от някои в тази война. Сър.

Очите на Джинах припламнаха, но той запази външното си спокойствие, както и дразнещата си пренебрежителна усмивка.

— Казаното от вас е вярно в по-голямата си част, капитане — каза той. — Отбележете ударението върху „в по-голямата си част“. — Главата му отново се завъртя към Хакс. — Тревожи ме непостоянството — продължи той. После се обърна към мен с физиономия на любезно превъзходство. — Но все пак трябва да се съобразяваме с недъзите на природата.

Чола Ий се изсмя, кратко и злобно. Това вече ми дойде в повече. Потупах кинжала в канията си.

— Внимавайте, адмирале — казах тихо. — Не чухте ли какво каза нашият генерал? На природата ми не може да се има доверие.

Лицето му потъмня от приток на кръв, но гневът му се оплете в мрежи от смущение. Как трябваше да реагира на предизвикателството ми? Никоя жена не си беше позволявала да му говори по този начин. Продължих, преди да се е опомнил. Обърнах се към Джинах и забелязах, че Хакс и другите офицери здравата са се притеснили. Точно както се бях надявала. Те познаваха репутацията ми на воин. Някои дори ме бяха виждали как се бия. Свиваха се на местата си като непослушни момченца. Но Джинах срещна спокойно погледа ми.

— С цялото ми уважение, сър, възразявам срещу реакцията ви на моя план — казах аз, като се постарах в думите ми да няма и намек за неподчинение. — Вярвам, че той заслужава по-внимателно обмисляне. Ако съм права, по това време утре войната може да е свършила, а врагът ни — съкрушен.

— Вече го обмислих внимателно, капитане — каза Джинах. — И взех решение.

— В такъв случай, сър, настоявам възражението ми да бъде отбелязано.

Джинах се ухили подло.

— Ами смятайте го за отбелязано, капитан Антеро. — И понечи да стане, сякаш разговорът ни е приключил.

— Искам да бъде документирано официално, сър — настоях аз. — Да бъде написано черно на бяло и подписано от всички присъстващи в тази шатра. Това е мое право. Утре куриер потегля за Ориса. И аз държа възражението ми да потегли заедно с него.

Джинах избухна.

— Как смееш да ме предизвикваш!

— Не ви предизвиквам, сър — отвърнах. — Просто моля за нещо, което е мое право, ако нямате нищо против.

— Е, аз пък имам против — озъби ми се Джинах.

— Отказвате ли ми, сър? — попитах, като добавих остра нотка в гласа си.

Яростта на Джинах вече клокочеше, но преди да е изригнала, видях Хакс да го подръпва за плаща. Както се бях надявала, верният адютант предупреждаваше мълчаливо генерала, че е на косъм да превиши пълномощията си. Войната не се развиваше добре за нас и ако това продължеше, политиците със сигурност щяха да използват моето възражение, за да стоварят вината върху неговата глава.

Джинах въздъхна дълбоко, после седна тежко в походния си стол.

— Какво искате от мен, капитане? — попита с тон на уморен, но разумен човек, решил да угоди на капризно дете.

— Искам да ощастливите много майки, сър — казах аз. — Искам да сложите край на кръвопролитието и да станете герой за цяла Ориса. Искам да издадете заповед за привеждане на плана ми в действие.

— Това не мога да го направя.

— Защо, сър?

— Защото планът ви е лишен от достойнства.

— Щом така смятате, обяснете ми защо — казах аз. — Нека се поуча от вашата мъдрост, сър, и тогава сама ще оттегля възражението си. Кажете ми, сър, къде греша?

Джинах се огледа за подкрепа, но преди някой от офицерите да се е намесил, Гамелан сложи край на проточилото се мълчание.

— Да, генерале — каза той. — Аз също бих искал да чуя основанията ви. — Джинах се обърна смаяно към него. Жрецът разсеяно подръпваше брадата си. — Прегледах доклада и не видях слаби места. Вярно, аз не съм професионален войник, но…

Въпреки спокойния си маниер старецът излъчваше авторитет, който не можеш да пренебрегнеш току-така. Очите му гледаха кротко, но Джинах се сви под тежестта им.

— Може би е редно да му хвърля още един поглед все пак — нервно отстъпи Джинах. Метна доклада ми към Хакс. — Искам това да се проучи — каза отсечено. — Резултатите да са готови до една седмица.

— Една седмица?! — извиках, самозабравила се при перспективата всичко да потъне в обичайната бумащина. — Стотици ще умрат за това време!

Избухването ми беше грешка. Дала бях на Джинах пътечката, от която се нуждаеше. Тънките му устни се разтеглиха в широка самодоволна усмивка.

Но преди да е нанесъл удара си, Гамелан се намеси отново:

— Да, да — разсеяно каза той, сякаш изобщо не бях повишавала глас. — Боя се, че това трябва да се направи сега, сега или никога.

Бръкна в един от джобовете на черната си жреческа мантия и когато извади ръката си, въздухът натежа от остра миризма на сяра. Джинах се ококори, когато жрецът отвори ръка и всички видяхме на дланта му пет светли кокалчета с врязани в тях тайнствени червени символи. Въздухът в шатрата припукваше от магически енергии. Всеки момент щяхме да станем свидетели на гадаене по кости. Чух Чола Ий да мълви молитва към който там пиратски бог почиташе. Хакс и останалите офицери бяха толкова уплашени, че май едва се сдържаха да не избягат. Аз, от друга страна, така се бях разгорещила от спора, че не усетих нищо, нито грам страхопочитание дори.

Очите на Гамелан светеха в жълто. Той протегна кокалчетата към Джинах и каза:

— Хвърлете ги, генерале.

Джинах побърза да отвърне поглед от жълтите лъвски очи. Облиза изсъхналите си устни.

— Но аз мислех, че вие ще…

Гамелан поклати глава.

— Не от мен, а от вас зависи съдбата на всички ни, генерале.

След дълго колебание Джинах протегна напред трепереща ръка. Гамелан изсипа кокалчетата в шепата му. Джинах ги стисна инстинктивно. Гамелан започна да припява:

— Кости на орис,

за орис кажете:

кой ще надвие,

кой ще загуби,

кой ще танцува

на демонска клада?

Джинах изписка от болка и хвърли кокалчетата върху походната маса. Воня на печено месо опари ноздрите ни.

Джинах засмука изгорената си ръка и изграчи:

— Аз… аз… не мога.

Другите мъже зашепнаха уплашено. Аз кътах чувствата си на скришно в сърцето и главата. Позволих си единствено утехата да стисна силно дръжката на меча си. Ала това не ми помогна особено, когато видях потреса, изписал се върху лицето на жреца.

— Вече е станало! — изсъска той.

— Какво? — изломоти Джинах. От страх думите му се бяха сбръчкали до шепот.

Гамелан поклати глава в знак да запазим мълчание. Започна да се обръща насам и натам, душеше въздуха и се ослушваше и за най-слабия звук в нощта. Усетих как кожата ми настръхва, докато сетивата на стария жрец душеха наоколо. Някъде отдалече се чу вой на вълча глутница.

Гамелан се завъртя рязко към генерала и каза:

— Властелините са направили някакъв пробив. Трябва да действаме бързо, иначе всяка надежда е изгубена.

— Но какво… — заекна сащисано Джинах.

Гамелан не му обърна внимание. Събра с едно движение костите и ги бутна към мен.

— Хвърлете ги вие, капитане.

Зяпнах го глупаво. Защо ме караше да ги хвърлям? Ако боговете се бяха отвърнали от нас, как бих могла аз да променя решението им?

— Направи го, Рейли — озъби ми се Гамелан. — Преди да е станало твърде късно!

Подчиних се, изтръпнала до безчувственост. Протегнах ръка и се стегнах вътрешно, когато Гамелан пусна костите в шепата ми. И се кълна във всичко свято, че в този миг времето спря. Сякаш сянка падна между мен и останалите. Усетих парфюма на мама, уханието на сандалово дърво. Кожата ми засия с мек светлик, сякаш току-що бях излязла от вана с топло мляко и подсладено вино. Всичко изглеждаше толкова… толкова правилно в този свят на сенките. Костите се гушеха в дланта ми, сякаш бяха оформени специално за тази цел. Усещах ги студени; усещах ги и приятни на допир и по някаква причина това ме притесни.

И отново Гамелан запя. Отново помоли костите да ни кажат каква орис ни чака. Костите бяха все така хладни в шепата ми, само усещането за приятен гъдел се усили. И докато той пееше, друг глас — женски глас — прошепна в ухото ми: „Рейли означава надежда. Рейли означава надежда“.

— Хвърли ги — каза Гамелан.

И аз хвърлих несръчно кокалчетата. Когато отскочиха и се търкулнаха по масата, усещането за сенчестия свят — за други думи просто не се сещам — ме напусна.

В същия миг светкавица освети вътрешността на шатрата. Последва гръм — толкова силен, че затиснахме ушите си с ръце. Само Гамелан сякаш не забеляза нищо. Вместо това се изсмя злорадо и скочи напред като котка, впил поглед в костите. Изкиска се отново и ги събра от масата. Ала докато ги прибираше в джоба си, ме изгледа странно. Не си направих труда да гадая какво значи погледът му. Ако трябва да съм честна, съзнателно избягвах всякакви размисли относно онова, което се въртеше в главата на магьосника.

Той се обърна към Джинах, който зяпаше с провиснало чене като риба на сухо, и каза:

— Тя е единствената ни надежда, генерале. Не знам защо. Знам само, че е така.

Ала Джинах продължаваше да се колебае. Погледна към мен и в този кратък миг булото се вдигна и аз съзрях омразата в очите му. Студена, черна и дълбока. Като юмрук в корема. Първата ми реакция беше почуда. С какво бях заслужила подобна омраза? А после почудата ми стана още по-голяма, защото видях, че омразата му е подплатена със страх. Преди да съм стигнала до някакъв отговор обаче, усетих как собствената ми ненавист набъбва лавинообразно. Превърна се в наситен пламък и ме обзе в такава степен, че ми се прииска да скоча през масата и да го убия с голи ръце.

А после шатрата грейна от нова светкавица. Всички скочихме на крака едновременно с придружаващия я трясък.

Джинах грабна чаша ракия и я изпи на един дъх да успокои нервите си.

— Е, генерале? — притисна го Гамелан.

Джинах кимна едва-едва. Гласът му раздра напрежението в шатрата:

— Ще атакуваме утре. Привечер.

 

 

Призори на следващия ден направихме жертвоприношение. И по-точно три жертвоприношения, което подсказваше не само значението, а и опасността на предстоящата мисия. Най-напред пратихме на Маранония една овца. Редно беше да принесем угоен овен, но както вече казах, земята наоколо отдавна беше опоскана и по липса на друго дръгливата овца трябваше да свърши работа. След като спечелехме битката, щяхме да се отчетем подобаващо. Маранония е войнишка богиня и сигурно разбира, че понякога идеята е по принуда по-задоволителна от реалността. Чуха се предложения да принесем в жертва някой ликантийски пленник, но бързо бяха отхвърлени, защото не е много логично да търсим одобрението на богинята, като й пращаме подгизнала от кръв душа, която би била най-силният аргумент срещу онова, към което се стремяхме. След това направихме по-дребно жертвоприношение във вид на няколко риби, с които да умилостивим орисианските богове, а всяка от нас направи лично приношение на собствения си бог на огнището. Надявах се, че тези последни дарове ще бъдат оценени по достойнство и възможно най-малко от нас ще се явят лично да засвидетелстват почитта си на боговете през идната нощ.

Остатъка от сутринта посветихме на подготовка. Така както бойните балади рядко споменават как потните ковачи преглеждат подковите на кавалерийските коне преди набег или как оръжейниците и брусовете наточват за последно мечовете, така и никой не си дава сметка, че войниците — поне умните и опитни войници — почти никога не хукват с рев в атака само защото са зърнали апетитна цел.

Лагерът ни жужеше от трескава дейност от зори до обяд. Екипировката на всяка гвардейка беше проверена най-напред от сержанта, а после и от Полило или Корайс. На обед се нахранихме до насита — традиционното ястие преди битка от печено говеждо и яйца. Наложило се беше да пратя продоволствен отряд от най-умелите си крадли далеч в провинцията, за да осигуря продуктите за този банкет.

Внезапен дъжд — предизвикан от двама жреци на средно ниво — ни прогони уж изненадани в палатките. Там, далеч от вражески поглед, се преоблякохме в бойни „доспехи“ — тъмни дрехи и почернена броня. Студен влажен полъх се мушна през отвора на палатката ми и аз потръпнах. Ала не заради хладния вятър.

Заложила бях целия си капитал на този едничък зар. Студената логика на войната диктуваше, че цяла бойна единица никога не се праща в една битка, особено когато на карта е заложено всичко. Войниците свиват примирено рамене, когато само шепа оцелели се върне от бойното поле; ала когато врагът помете цяла бойна единица, помита и бойния дух на войската.

А аз щях да поведа всичките си гвардейки, с изключение на ранените и на новите попълнения от необучени новобрански, които бяха пристигнали от Ориса под командването на една млада и напориста кандидат-офицерка предния ден. Тя беше и единственият все още жив командир освен мен, Полило и Корайс. Офицерите на гвардията по правило тръгваха с предните редици, затова и смъртността сред тях беше катастрофална, а така и не беше останало време да се съберем и да обсъдим кандидатурите за повишение.

Новата жена се казваше Дика и изглеждаше по-млада и от мен, когато постъпих в гвардията. Дръпнах я настрани и й казах, че ако не се върна на сутринта, тя ще е новият командир на Маранонската гвардия. Момичето пребледня, но стисна решително устни. Отбелязах си този факт — проявяваше решителност, което говореше за добър воин в зачатък.

— Ако се случи най-лошото — наредих й, — ти трябва да се върнеш в Ориса и да възстановиш гвардията. Задачата е трудна и ще трябва да впрегнеш всичките си сили, но Маранония ще е с теб, а в Ориса са останали достатъчно наши ветеранки, които ще ти помогнат. Първата ти задача обаче ще е да прибереш знамената — тези, които ще носим тази нощ. Ако не се върнем, знамената ни ще са там, където ще лежат и всички маранонски гвардейки — вътре в цитаделата на властелините.

Освободих я и се обърнах към Корайс, която беше изчакала Дика да излезе от палатката, преди да се усмихне лукаво, защото отлично знаеше причината да вложа толкова драматизъм в думите си.

— Браво, капитане — каза тя. — Ако тази нощ умрем, думите ти ще превърнат смъртта ни в легенда. Ако Полило беше тук, направо щеше да се разциври. — После въздъхна. — Не е ли жалко, че тая работа с легендите изисква толкова неприятни жертви?

Под прикритието на дъжда и вятъра, рота войници се настаниха в палатките ни. Задачата им беше да накладат лагерни огньове, да се мотаят от палатка в палатка, да сложат постови и изобщо да подлъжат всеки наблюдател, бил той с обикновен или магически взор, че Маранонската гвардия все така стои в резерв.

Стегнати за битка, ние се придвижихме бързо покрай задната линия на орисианския лагер до стръмните скали към брега оттатък Ликантия, където Чола Ий беше изтеглил галерите си на брега върху одялани трупи. Предната вечер се бях опитала да обясня — доста неумело като отрасла на сушата жена — какви съдове ще ни трябват за атаката. Чола Ий се беше изкискал с престорена добронамереност, сякаш сблъсъкът помежду ни изобщо не се беше състоял, а после каза, че му е ясно и нямало нужда да обяснявам повече.

— Случва се и ние, моряците, капитан Антеро — каза той, — да заложим на тишината и потайността, когато обстоятелствата го изискват. Всяка от моите галери носи по една или две лодки, чийто дизайн е идеално пригоден за задачата, която описвате. Надявах се да ги използвам за тайни експедиции срещу ликантийските търговци, които задръстиха с корабите си пристанището — стига да срежем някак оная проклета верига. Ала по-добре да не мечтаем излишно, защото боговете обичат разочарованието.

А после продължи отсечено:

— Всяка лодка може да качи десет души освен кормчията и четиримата моряци на веслата. Добре ще е да разпределите предварително „войниците“ си… — тук Чола не се въздържа от щедра нотка сарказъм, — за да не се превърне дебаркирането ви в гъсарка, която си вика стадото.

Само кимнах. Адмиралът си беше чешит, а ние си бяхме ние. Освен това си помислих, че по един или друг начин предстоящата мисия ще е последната ми среща с него, така че поведението му беше без значение. Което само показва колко струва ясновидската ми дарба!

Когато най-после стигнахме до лагера на наемниците, развърнах гвардейките си под прикритие и под командването на знаменоска Исмет, която беше една от най-големите чудачки сред и без това чудатата група оцелели жени от Маранонската гвардия. Само като я погледнех и самочувствието ми растеше. Как бихме могли да се провалим с жени като нея?

Защото Исмет беше пример за всички ни — от зелените новобранки и другите подофицери до самия офицерски състав. Тя въплъщаваше в себе си духа на гвардията. Сред жените дори се шушукаше, че може да е въплъщение на самата богиня, най-вече защото за всичките си години служба сякаш не беше остаряла и с ден. Тъмната й кожа — по-тъмна дори от кожата на севернячките от тропическите ширини — беше допълнителен щрих към тайнственото й излъчване. Никой не знаеше откъде е родом. Просто се появила един ден в казармите и заявила желанието си да служи като гвардейка. Когато я попитали за произхода й, не казала нищо, само се заклела, че или ще я приемат за гвардейка, или ще спре да се храни и ще гладува до смърт. Думите й предизвикали истинска врява, но никой не се усъмнил в решимостта й. Историята премълчава част от детайлите — може би моята предшественичка е била с меко сърце, или пък по онова време не е имало достатъчно доброволки, които да попълнят редиците. А по-вероятно е просто да са се вгледали в очите на Исмет и да са разбрали. Освен това Исмет доказала, че владее добре всички видове оръжие. Положила клетва за новобранка, но останала такава по-малко от месец. Повишили я, после пак и пак, докато не стигнала най-високия подофицерски чин. И това било последното повишение, което приела — отказвала упорито следващите, въпреки всички увещания и заплахи. Това е било преди две поколения. Исмет никога не беше излизала в отпуск. Никога не си беше наемала жилище извън казармите, нито беше започвала интимна връзка, която да изтрае повече от седмица-две. Често казваше, че един войник има само трима приятели — себе си, взвода си и гвардията.

След като жените заеха позициите си, аз, заедно с легатите и още четири гвардейки, отидох в шатрата на адмирала. Гамелан ни чакаше. Каза на Чола Ий, че иска да разговаря с нас насаме. Чола Ий изръмжа заплашително, но Гамелан само го изгледа немигащо. От спокойни и дълбоки извори на мъдрост очите на жреца се промениха в жълтия поглед на голяма котка, която се готви за скок. Чола Ий изскочи без повече възражения от шатрата и зарева безсмислени заповеди на хората си.

Гамелан беше приготвил необходимите за заклинанието неща. Беше разпитал подробно Полило за брадвата й, онази, която беше останала да виси забита в прозоречния перваз на ъгловата кула. Сега взе от масата умален макет на същото оръжие, запали един мангал и ни каза да коленичим пред него. После хвърли върху жарта билки, традиционно познати като усилващи зрението — розмарин, исоп, скална роза, бяла върба. Ронеше билките и шептеше и скоро над мангала се издигна сладък дим, раздели се на три и облъхна лицата ни. Но вместо да раздразни очите ни, ги успокои. Видях как четвърто валмо дим се устремява към отворените му длани, където Гамелан крепеше мъничката брадва, сякаш тя беше истинското, тежко и смъртоносно оръжие, хвърлено от Полило по крепостната стена. Жрецът занарежда напевно:

— Брадвата сляпа

с взор бе дарена,

дар от съдбата

за дева родена.

И нека да видят момите,

що крие се от очите.

Пееше и обикаляше бавно около мангала, като допираше нежно малката брадва до клепачите на всяка от нас. Полило се дръпна несъзнателно — по-недоверчив към магията човек от нея не познавах. Веднъж ми беше признала за свой сън, който вещаел, че ще умре от магия.

— Готово — заяви Гамелан. — На първо време няма да усетите нищо особено, освен може би допълнителна острота на зрението. Това е едно хубаво, простичко заклинание — обясни той. — Когато му дойде времето, ще ви послужи добре, но не е толкова силно, че де привлече… как да се изразя, нежелано внимание в нежелан момент.

Легатите станаха и отдадоха чест, след което аз ги освободих. Гамелан се протегна.

— Така, сега ни остава само да чакаме, капитане — каза той. — Междувременно ще си позволя една чаша от виното на адмирала. Ще ми правите ли компания?

— Обикновено не пия преди битка — отвърнах аз. — Но… с удоволствие ще ви правя компания, още повече че искам да ви помоля за една услуга.

— Само кажете. Бих могъл да говоря надълго и нашироко какви надежди възлагаме на тази мисия и колко много зависи от успеха й, но точно вас едва ли има смисъл да надъхвам с речи. След посланието на костите снощи думите ще са съвсем излишни. Щеше ми се само да мога да тръгна с вас, да съм в първата редица. Но възрастта ми и… — Той махна надолу към одеждите си. Кимнах, че разбирам. Присъствието на толкова силен магьосник би предупредило властелините за „тайната“ ни мисия също толкова сигурно, колкото ако се бяхме нагиздили с пълните си парадни доспехи и бяхме подхванали атаката посред бял ден и под звука на рогове.

Възползвах се от повода да му изложа молбата си, която доста го стресна. Той помълча, като галеше брадата си.

— Признавам, че съм изненадан, капитане… Ако позволиш, ще мина на „ти“, нали може? Не знам дали това е проява на особен цинизъм по отношение на собствената ти тактика, Рейли, или какво…

— Предпочитам да мисля, че е въпрос на планиране и един вид застраховка — отговорих аз. Признавам, че в онзи момент не казвах истината. — Може ли да навреди по някакъв начин на основния ми план?

— Би могло, да, би могло — каза замислено той. — Още едно заклинание несъмнено увеличава риска властелините или някой от помощниците им да ви усетят. Но… чакай малко. Сещам се за едно заклинание. Много старо. Много простичко. Използвали са го надушвачите на вещици по времето на дядо ми. Толкова е примитивно, че може и да остане под сетивния праг на опитни магьосници като властелините. И се прави бързо — само за няколко минути. Ако беше жрец, Рейли, можех да те науча как се прави. Но понеже не си… хмм. Дали пък да не използваме амулет? — Кимна, доволен от хрумването си. — Да, не е лошо. Мога и да остържа малко от костите и онова, което те доловиха снощи от магията на властелините, да ти служи като, като… един вид задействащ механизъм. Хмм. Да, не е невъзможно, дори не е трудно. Да, да — продължи той, все по-развълнуван. — Мисля, че идеята ти наистина има достойнства. Но трябва да забравя временно онези — ако ми простиш признанието — все по-топли приятелски чувства, които изпитвам към теб, Рейли. Трябва да мисля за теб като за най-добрия шанс на Ориса — нито повече, нито по-малко; не като за приятел, а като за войник, без страха допълнителният риск да влияе на решенията ми.

— Ако сама не бях избрала риска за свой неизменен спътник — казах аз, — сега щях да съм в Ориса, заобиколена от деца и съпруг, и да се тюхкам какво да сготвя за вечеря или каква нова рокля да си купя.

Гамелан се усмихна бегло.

— Ако ти дам амулета, той може да те отведе не само до онези, които искаш да намериш… а и до самото ядро на силата им.

Казах:

— Ако сте прав и те наистина замислят могъща магия срещу Ориса, не е ли редно да унищожим и нея?

— Да бъде унищожена, може би, или пък, ако опетняването е обратимо, да бъде отнесена в Ориса, където да бъде използвана за добро. — Гамелан поклати глава. — Макар че сега се сещам за нещо, което Дженъс Грейклок казал на брат ти за магията — че тя е черна или бяла само според вижданията на наблюдателя, цинична мисъл, която и досега не разбирам напълно. — Отпи от виното и каза: — Добре, капитане. Ще ти дам нещо, което ще те превърне в малък пор, който надушва злото — и ако наистина решиш да го използваш, заклинанието ще те повлече неизбежно по дирите на плячката.

Последното ме накара да се усмихна.

— Поровете винаги са носили късмет на семейството ми — казах. — Брат ми се кълне, че духът на такова едно животинче, домашен любимец, който имаше като малък, спасил живота му при двубоя му с Равелайн.

— Това наистина е добра поличба — каза бодро Гамелан. — И облекчава тежестта на предчувствието, че те пращам на мисия, от която няма да се завърнеш.

Ала усмивката не стигна до очите му. Знаех, че просто се опитва да ми вдъхне увереност — на мен и на самия себе си.

 

 

Когато слънцето се килна към хоризонта, хората на адмирала избутаха галерите в плиткото, а оттам гребците ги придвижиха към грубо скован плаващ док, водещ от брега към по-дълбоки води, и там ние се качихме. Понеже нямаше да пътуваме дълго, се наблъскахме в три от корабите на Чола Ий. Осемнайсетте малки лодки, за които беше говорил адмиралът — седемнайсетте необходими плюс една резервна, — бяха вързани близо до кърмите на трите кораба, така че да не се виждат от замъка на властелините. Поехме на изток, сякаш се връщаме в Ориса. Гребците, по двайсет и петима от всяка страна, гребяха бавно, все едно потегляхме на дълго плаване без бърза работа, а разпънатите платна ловяха вятъра.

Аз бях на първия кораб — личната галера на Чола Ий — и докато порехме водите, седнах с Корайс и Полило на квартердека за кратка почивка. Морето беше спокойно и грееше с червени и златни отблясъци под косите лъчи на залязващото слънце. Опитвах се да мисля за спокойните води и за крясъците на една нахална чайка, която обикаляше край кораба, вместо за онова, което ни предстоеше. Един делфин се заигра в разпенените води зад кърмата, но бързо се отегчи и изчезна. После Чола Ий дойде при нас. Боя се, че не прикрих добре антипатията си, когато го попитах защо е решил да се присъедини лично към експедицията. Не е ли това под адмиралското му достойнство?

Чола Ий първо примигна — тонът ми не му беше убягнал, — после влезе в ролята на словоохотлив патриарх.

— Ах, капитане, вие просто не разбирате проблемите, с които се сблъскваме ние, бедните хорица, които рискуваме живота си за нещо повече от голата слава. Ако не направим така, че венецът на окончателната победа да закачи и нашите глави, работодателите ни твърде често се опитват да шикалкавят при уреждането на сметките. А това води до най-различни неприятни неща. — После стана сериозен. — А и с моряци като моите трябва да си в челните редици на битката, иначе току-виж си избрали нов водач. Така че присъствието ми тук изпълнява двойна функция.

Поклони се и тръгна към главната палуба, където гребците напъваха мишци.

— Ако този тип случайно се озове близо до парапета — каза Полило, — току-виж, без да искам, съм се блъснала в него. Чувала съм, че много моряци така и не се научават да плуват.

Корайс се ухили.

— Гледай да се въздържиш на първо време. А когато стъпим на твърда земя, ще го поканим на някое високо място, уж за да задоволим насаме и най-разюзданите му фантазии, аз ще коленича зад него, а ти ще го блъскаш колкото ти душа иска.

Когато слънцето залезе, моряците свиха платната и свалиха мачтите, все едно бяхме изчезнали зад хоризонта. В сгъстяващия се мрак корабите станаха почти невидими. Отпуснаха въжетата на лодките, за да не се пречкат на гребците, и галерите завиха обратно към Ликантия с максималната си бързина. Мъжете натискаха греблата, сякаш бяха на състезание, и аз се запитах как и защо са избрали такава съдба, да натискат напред-назад парче дърво до безкрай; дори реших, че може би са роби. Ала Корайс, която по принцип страдаше от ненаситно любопитство и вече беше поразпитала този-онзи по въпроса, каза, че не били роби, а свободни хора. И че галерите прибягвали до гребла само когато скоростта е жизненоважна, а при нормални обстоятелства разчитали само на платната.

Два часа преди полунощ наближихме входа на ликантийското пристанище. Стените на оформящия го кратер чернееха на нощния фон; вече се виждаше и морският замък — целта на мисията ни. Нощта беше спокойна и приятна, точно според заклинанията, наредени от Гамелан. Беше като намек за идващата пролет, топла и някак сънлива. Нищо не би могло да се случи в нощ като тази — постовите сигурно си мечтаеха за края на дежурството, командирите им едва ли щяха да излязат на повече обиколки от задължителните по устав, а свободните от задължения войници щяха да спят дълбоко.

Спуснахме се в лодките. Въпреки намеците на Чола Ий за неумението на гвардейките по море се прехвърлихме успешно, без излишен шум, без да изпуснем нито едно оръжие и без нито една жена да цопне в тъмния океан. Поехме към входа на пристанището. Признавам, че лодките наистина бяха идеални за онова, което бях намислила. Вместо гребла имаха колела от външната страна на бордовете. Всяко колело беше съоръжено с лопатки като краката на морска костенурка. „Гребците“, ако това е правилната дума, седяха в средата на лодката и натискаха яка ръчка, която придаваше въртеливо движение на колелата. Така лодките се плъзгаха безшумно към брега без плясък на гребло или указания от страна на кормчията. Личеше си обаче, че управлението на тези лодки не е за аматьори, защото четиримата гребци работеха в унисон — иначе щяхме да се мятаме на зигзаг из водата като пощурели морски бръмбари.

Докато се приближавахме към целта, обмислих за пореден път плана си. Най-голямото му достойнство беше неговата простота. Сложната тактика рядко оцелява след първия залп стрели. Идеята ми беше гвардейките да се покатерят по веригата от водата чак до върха на скалната стена, където веригата се свързваше със замъка. Изкатерехме ли се там, щяхме да потърсим достатъчно голям прозорец, през който да влезем. Влезехме ли, щяхме да се придвижим възможно най-бързо и безшумно към централните порти на замъка. Междувременно генерал Джинах щеше да е придвижил войската си пред портите. И когато отворехме портите, атаката щеше да започне.

Може да изглежда невъзможно, но не беше — не една и две велики крепости са падали пред шепа войници с храбри сърца. А дори да се проваляхме, както предричаха всички, какво толкова? Моите жени щяха да оставят труповете си зад стените на замъка. Десет пъти повече бяха загинали при безнадеждната атака, която последва опита ни за диверсия преди няколко дни. А и като се имаше предвид отношението на Джинах към жените в битка, генералът едва ли щеше да страда особено от липсата на „дяволския пол“, както го бях чувала да ни нарича, който да го тормози с разни женски глупости като логика и предварително планиране, вместо да ръкопляска на безразсъдното перчене и слепите атаки, достойни повече за побеснял бик, видял крава.

Настъпил беше моментът да изпробвам острието на меча, който бях изковала, да видя дали ще реже чисто, или ще се строши на безполезни парчета. Имах и още една, лична цел — именно заради нея бях потърсила съдействие от Гамелан, макар да не му бях обяснила какво точно смятам да правя.

Пристанището се отвори пред нас като зейналата паст на чудовище от приказките. А после стигнахме до веригата, опъната току под повърхността на водата и издигаща се към морския замък високо горе, и времето за размисли свърши. На преден план излязоха подготовката, мускулите и… да, опитът.

Моят писар вдига вежда при последното — сигурно си мисли, че катеренето по тежки вериги влиза в подготовката на гвардейките, и се чуди защо не е виждал подобни тренировъчни съоръжения на плаца ни. Всъщност няма голяма разлика между катеренето по верига звено по звено — хващаш се здраво за първото, твоя другарка се изкатерва по тялото ти и се хваща за второто и така постепенно оформяте стълба — та няма голяма разлика между това и другото упражнение, което цяла Ориса ни е виждала да изпълняваме по време на различни празници, когато демонстрираме атлетичните си умения в скоростно преодоляване на препятствия. С дребното изключение, че сега трябваше да внимаваме за няколкото хиляди вражески войници по върха на крепостната стена, а „препятствията“ ни бяха големи брънки от хлъзгаво ръждиво желязо, покрито със слуз, водорасли и разнообразие от ракообразни гадинки, които без съмнение биха изглеждали порядъчно гнусни на дневна светлина. Полило и други прочули се с физическата си сила гвардейки поеха основната тежест на операцията.

Брънка по брънка и жена по жена напредвахме нагоре по веригата. Накрая Корайс, Полило, Исмет и аз стигнахме до последното звено, там, където огромна скоба свързваше веригата с вертикалната стена на замъка. Четирите се бяхме вкопчили в това последно звено — другите чакаха по веригата надолу — и за миг си помислих, че приличаме на миниатюрни амулетчета, висящи от нечия гигантска гривна. Тръснах глава. По някаква причина, навярно заради близостта до толкова много магия, въображението ми се беше развихрило като фантазията на пияна мома.

Три от нас плъзнаха поглед по голата стена на кулата горе: Исмет не сваляше очи от бойниците, в случай че някой постови надникне надолу.

Заклинанието на Гамелан звучеше в главите ни. „Брадвата сляпа с взор бе дарена… дар… за дева родена… И нека видят момите…“

И очите ни наистина проникнаха през обвилото кулата заклинание. Имаше тесни прорези за стрелба с лък, други, които да пропускат светлина към потънали в мрак стълбища. После видяхме прозорци — открити, без решетки и капаци. Властелините, като мнозина други с превъзхождаща сила, разчитаха твърде много на главното си оръжие, магията. Високо горе имаше шест широки прозореца — сигурно на луксозния затвор, в който бяха държали Амалрик. Ала не се налагаше да подлагаме на ново изпитание катераческите си умения, защото на няма и двайсетина крачки по посока на морето и на петнайсетина крачки по височина имаше друг, не по-тесен отвор.

Полило се изкиска тихо, когато Корайс разкопча раницата на гърба й и извади тежката абордажна кука и въжетата. Знаех за какво си мисли — че сме изгубили толкова много време и сме пролели толкова много кръв, а ето че сега ще влезем в замъка без особени усилия, все едно сме излезли някой мързелив следобед да се качим на връх Ефенс край Ориса.

Полило хвърли с лекота куката и два от зъбците й се закачиха за перваза на прозореца. Тя дръпна силно, за да е сигурна, че зъбците държат здраво, а после се зае с единствената сложна част на операцията — важно беше въжетата да не са оплетени. Куката беше предназначена за масова атака и й беше направено съответното заклинание. Когато въжетата се разплетоха, Полило се наклони назад да ги изпъне. Плъзна края на основното въже около последното звено на веригата и зашепна. Всички знаехме думите, защото те бяха част от офицерското ни обучение. Преди години, преди Амалрик и Дженъс Грейклок да убедят орисианските жреци, че е безсмислено да пазят в строга тайна дребни заклинания от този вид, операция като нашата щеше задължително да включва и жрец, който да активира вграденото в куката заклинание. Ала политиката се беше променила и всеки старши сержант и офицер в армията можеше да направи същото, стига да е бил благословен предварително от жрец. Същото, което Полило правеше сега:

— Думите ми принадлежат на друг, но той каузата ми благослови. Бъди твърда, бъди силна, бъди права, дръж здраво. Дръж здраво и право като стомана кована…

И въжетата послушно се втвърдиха. Сега разполагахме със солиден мост от нас до прозореца горе, достатъчно широк дори за някоя изнежена будоарна, дама. Полило погледна назад, ухили се и прошепна:

— Това мога да го мина и с вързани очи.

Мушнах се покрай Полило с меч в ръка и стъпих на моста. Движех се бързо, за да не давам на евентуалния враг и минутка повече от крайно необходимото. Влетях през прозореца като котка в скок, краката ми срещнаха твърд камък, хлътнах в сумрака, за да направя път на другарките си, и приклекнах. Намирах се в празна стая. В другия й край имаше врата. Не беше залостена. Докато я отворя към тясната площадка и стълбището, които ми се разкриха от другата й страна, моите гвардейки вече се прехвърляха в стаята. Без команди на глас, дори без ръчни сигнали, се разделихме на екипи и тръгнахме.

Беше тъмно като в рог, самите стени лъхаха на безнадеждност и страх. Ала нито една от нас не тръпнеше в ужас — отдавна бяхме свикнали с вкуса на кръвта, а и ни изпълваше дива радост, че най-сетне, с помощта на Маранония, сме тук! Точно както бащите ни бяха проникнали в този могъщ замък през първата война срещу Ликантия, сега ние бяхме доказали, че сме техни достойни наследници. С малко късмет това щеше да е последната ликантийска война.

Изляхме се като течна смърт по витото стълбище към централните нива на замъка. Налетяхме на ликантийци веднъж, два пъти, четири пъти. Всеки път нечий меч грейваше в сумрака и врагът падаше, застигнат от ориста си, преди да е поел въздух да извика. Може да бяха войници, може да бяха от прислугата. Нямаше значение. Озовахме се в широко помещение с висок таван и гоблени по стените. В двата му края още пламтяха огньове. Реших, че е някаква зала за аудиенции. Сега, в малките часове на деня, беше празна. Откъм замъка идваха нормалните звуци на крепост под обсада — чувах постовите и приглушени викове на тревога някъде отдалеч. Повечето хора си мислят, че битките са водят под акомпанимента на дяволска врява, и обикновено е така. Ала при обсадите бива и различно. На мен ми се струваше много тихо, макар че ушите на някой цивилен сигурно биха чули повече — като онзи нисък, постоянен шум, който ние отдавна не забелязвахме, звук като от голяма глутница мършояди, звукът на армии, които чакат строени за битка.

Дадох знак за изчакване. Всички застинахме. Ако някой ни беше видял в този миг, сигурно би си помислил, че се молим. Не се молехме. Маранония е добра и разумна богиня, която знае, че в разгара на битката няма място за молитви. Друго правехме ние, от мен до последната гвардейка — представяхме си мислено нашата „карта“, макетите и чертежите на морския замък, които хората на генерал Джинах бяха подготвили, черпейки информация от всички възможни източници, от посетители в мирни времена до заловени пленници. Да. Да. Най-вероятно се намирахме тук… или малко по-нататък… значи трябваше да има проход към огромния вътрешен двор, а оттам през вътрешната отбрана на замъка към портите. В най-лошия случай бяхме един етаж по-високо. Но вече се бяхме ориентирали.

Корайс и Полило чакаха да поведа атаката. Очите им се ококориха, когато видяха сигнала ми… докоснах гребена на шлема си, после и техните… „сега вие командвате“… вдигнат пръст… „както сами прецените“… както ви е било наредено… както сме го упражнявали… а после жест с меча.

„Атака!“

Макар че последният жест беше излишен. Моите легати — а и всичките ми гвардейки — може и да се изненадаха от промяната в плана, но бяха войници и следователно се подчиниха, точно както ги бях обучила. Тих тропот на меки ботуши, в синхрон, сякаш тичаше само един човек… и аз останах сама в голямата зала. Ако не се броеше знаменоска Исмет. Понечих да смръщя вежди… но тя ме изпревари. Вдигна два пръста пред лицето си в мрака. Да ми напомни, че винаги се сражаваме по двойки. Винаги. Протегната с дланта нагоре ръка. „Чакам заповедите ти“.

Ухилих се. Дори тук, в този дом на кошмарите, намерих повод за искрена усмивка. Наистина ли си въобразявах, че аз, офицерчето с петнайсетина години служба зад гърба, мога да отхвърля желание на знаменоската? Абсурд. Бяхме екип и като екип щяхме да умрем.

Време беше за другото заклинание на Гамелан. Извадих амулета — нищо и никаква кесийка от съшито парче кожа с парченца от костите за гадаене на жреца, — докоснах с него носа си, а после и каменните плочи при краката си. Подуших, вдигнала нос. Нямаше промяна.

Не. Май наистина усещах някаква нова миризма, сладникава и гадна, която ми напомни за бойно поле с непогребани трупове. Но не ми казваше нищо. Замислих се, после си спомних думите на Гамелан, че е възможно амулетът да се нуждае от подсилване. Огледах се. Ако бях права и това наистина беше зала за аудиенции, използвана от властелините, то те най-вероятно бяха стояли… ето там. На онзи малък каменен подиум. Качих се на него и отново допрях амулета до каменния под. За всеки случай го допрях и до единия от гоблените на стената.

Подуших отново въздуха. Усетих същата миризма, но, много по-силна, много тежка. Пригади ми се и с мъка удържах напъна за повръщане. Сега вече разполагах с посока. Обърнах се да дам знак на Исмет и естествено я заварих точно там, където трябваше да е — на три крачки зад мен и на три крачки встрани, с изваден меч и с очи, които следяха едновременно мен и тъмнината наоколо.

Излязохме на бегом от залата. Целта ми се намираше четири етажа по-нагоре, но ние не тръгнахме по стълбището. Заобиколихме отдалеч по застлани с дебели килими рампи с каменни балюстради. Често спирах да сравня посоката, но амулетът ме водеше безотказно напред и вонята се засилваше.

По някое време отвън долетяха викове, писъци и трясък на стомана. Битката беше започнала. Чудех се колко ли близо са стигнали моите гвардейки до портите, преди врагът да ги открие. Замъкът се събуждаше за битка. Чух викове „Предателство!“, „Вътре са!“ и писъци на ужасени жени и деца.

Коридорът ни отведе на един балкон, от който се виждаше вътрешният двор. Наистина беше огромен. Цяла армия би могла да мине на парад долу, ако не бяха стражевите кули и наскоро издигнатите временни укрепления. Именно тук властелините провеждаха чудовищните си жертвоприношения, при които избраната жертва бавно отнемаше собствения си живот, заставена от тяхната магия. Пак тук се бяха опитали да стигнат до брат ми, но друго заклинание го беше спасило. Сега обаче вътрешният двор се беше превърнал в бойно поле. Ликантийски войници търчаха като обезумели да запалят факлите, други пристягаха броните си и размахваха оръжия. От далечния край на двора се чуваха виковете на моите сражаващи се жени. Едва не извиках победоносно, когато видях колко близо са до целта си. Виеха се точно до огромните порти на замъка. Ако успееха да ги отворят, армията ни щеше да нахлуе в замъка.

Ала ги бяха открили в най-опасния етап от операцията. Съвсем естествено, ликантийците бяха струпали най-голяма охрана в най-слабата точка на защитата си. До външните порти се стигаше по открит проход с бойни платформи върху високите стени. Гвардейките ми бяха разбили вътрешните порти, но преди да продължат по прохода, защитниците се бяха организирали за контраатака. И сега моите жени се сражаваха за живота си току пред входа на прохода — войници блокираха пътя им, други чакаха на платформите с готови за стрелба лъкове и копия. Гвардейките ми се бяха оказали между наковалнята на прохода и чука на стичащите се от замъка войници.

И още по-лошо, някъде отгоре се чу силно съскане — като от събуждаща се гигантска змия. В другия край на парадния плац се извиха два циклона, черни на фона на факлите и три или четири пъти по-високи и от най-високия мъж. Спуснаха се сред мелето, сеейки смърт — ликантийски войници и гвардейки отхвръкнаха без разлика към каменните стени. Амулетът ми излъчи последна вълна смрад — миризмата на властелинската магия, — аз се завъртях и хукнах по поредната рампа към залата на горното ниво, следвана по петите от Исмет. Нямаше да помогна на никого, като стоя и зяпам безпомощно. Гвардейките ми или щяха да удържат на физическата заплаха, или да умрат. На мен се падаше да ударя по другата опасност, по-голямата, която набираше сили.

Това беше тайната ми цел. Бях съставила два плана. Първият включваше гвардейките. Вторият засягаше само мен — а сега и знаменоска Исмет. Намерението ми — знам, че звучи безумно — беше да нападна самите властелини. Не го бях споделила с никого, защото само щяха да го отхвърлят и да ме нарекат откачила глупачка. Аз обаче не смятах така, защото знаех на какво е способен един решен на всичко, дори на саможертва войник. Давам си сметка, разбира се, че в днешните модерни времена, когато мъжете говорят за многочислени батальони и десетки жреци, за бойни полета, които се разпростират на левги, и за битки, които продължават с дни, подобна идея звучи като романтична глупост. Може и да беше глупост, но аз бях завещала душата си на Маранония, вещите си — на своите приятелки и семейство, простила се бях и с всяка мисъл, че ще доживея утрото.

Когато наближих вратата на стаята, съскането стана по-силно. Стражи нямаше, което в първия миг ме изненада, но защо да има всъщност? Кой би посмял да прекъсне заниманията на властелините?

Отвътре се чуваха гласове — „братко“… „удари ги“… „само някакви си жени!“. Щеше ми се да имах миг колкото да си събера мислите и силата, да си поема дъх, но и половин миг не ми остана, защото ми се стори да чувам, а може и наистина да го чух — „отзад!“, и „отвътре!“, и „Опасност!“ — затова зарязах мисленето и се втурнах в личните покои на властелините.

Погледът ми се плъзна трескаво по стъкло и злато, реторти и свитъци, запалени мангали и тамян, кости и страховити създания, но нямах време за по-подробен оглед, защото знаех, че обикновен човек като мен има само един-единствен шанс срещу магьосници като тези — и този шанс зависеше от изненадата и бързината.

Двама високи мъже с бради и лица на лешояди, чиято злост ги бележеше по-ясно и от табелки с имена, се завъртяха към мен и вдигнаха ръце за атака, единият протегна пръст като копие и нещо сиво-черно се сгъсти от въздуха; стрелна се към мен и изби меча от ръката ми, а аз метнах странично щита си, право в търбуха му, скочих на свой ред в същата посока, вдигна се голямо валмо дим и чух съвсем човешки писък на болка, последван от вик откъм другия мъж. А после ръцете ми докоснаха плът, плътта се превърна в люспи, сетне отново в плът, и двамата с властелина паднахме на пода и се затъркаляхме, усещах как огромни мускули се стягат, сякаш се борех на тепиха с най-силния мъж на света, после могъщи ръце приковаха моите към тялото ми, озовах се затисната по гръб и ръцете ме стиснаха за гърлото… слава на боговете, че не бяха опитни войнишки ръце и стискаха трахеята, а не артериите. Светът започна да почернява и аз ударих със свободната си ръка, с извити пръсти като ноктите на ястреб, посегнах да издера очите на властелина. Той изкрещя, аз усетих влага по ръцете си и го изритах да се освободя, после и двамата скочихме на крака, но от неговото лице през пръстите му се стичаше кръв и някаква друга течност… само че нямах време за тези подробности, скочих към него, замахнах странично с двете си събрани в юмрук ръце като с боздуган и го фраснах в слепоочието… властелинът политна назад и падна, тялото му се тресеше в конвулсии, сякаш отказваше да приеме, че вече е мъртво.

Плъзнах поглед по пода, видях меча си и го грабнах. Натиснах с крак гърдите на властелина, така както се обездвижва змия, и нанесох един-единствен, чист удар. Мечът отдели главата от раменете му и изкънтя в каменния под. Мъртъв, да, засега поне, но първо трябваше да се заема с другия… завъртях се, готова за бой.

Ненужно, както се оказа. В стаята беше само знаменоска Исмет.

— Избяга — каза тя. — Размахваше ръце към теб за някакво заклинание и аз метнах камата си. Удари го право в гърдите и се отплесна, сякаш беше с броня.

— Накъде? Накъде отиде?

Исмет посочи малка отворена врата. Пастта й беше тъмна, черна дори, точно като тунела, който ми беше обещал Гамелан.

— След мен — наредих аз.

— Да, капитане. След като си покрием задниците.

Понечих да повторя заповедта си по-остро, но Исмет вече беше открила камата си и вървеше към обезглавения труп на властелина. Коленичи и направи разреза на орела. Когато се изправи, държеше в ръка сърцето му. А после двете хукнахме по тъмния тунел след другия властелин.

Тунелът, изглежда, беше последният им път за бягство. Имаше ниши за засада в стените. Но никой не ни дебнеше от нишите. Имаше хитроумни капани, но никой не се беше сетил да ги запъне. Не спирах да се питам — защо другият властелин не беше останал да помогне на брат си? От страх? Или се беше паникьосал? Едва ли. Всеки друг би се уплашил, но не и мъже като тях, управлявали толкова дълго и толкова кърваво. Не знаех отговора, но продължавах по петите му, бързо, за да не го изпуснем, но не толкова, че да попаднем в някой капан.

Тунелът сякаш нямаше край, ставаше все по-тесен и слизаше все по-надълбоко. Вече не беше градеж, а проход, прокопан в самата скала. Молех се да не стане още по-тесен и таванът му още по-нисък, иначе трябваше да продължим на колене и лакти, докато не открием, че се смалява до нищо и пътят нататък е възможен само с магия — „нищо“, което щеше да ни улови в капан като менгеме дълбоко в недрата на замъка.

А после тунелът наистина свърши — със звезди и луна. Надзърнах предпазливо навън. Намирахме се на десетина крачки над пристанището. Над отвора имаше отвесна скала, а над нея се издигаше замъкът, откъдето бяхме дошли през каменната плът на древния вулкан. Нямаше и следа от властелина. До ушите ми стигна оглушителен трясък и се свих инстинктивно. Видях как блокиращата входа към пристанището верига се скъсва сякаш дръпната от невидими ръце. Стовари се във водата и потъна. Вече нищо не блокираше входа на пристанището.

Знаменоска Исмет извика:

— Виж!

И аз видях флагове да се издигат по мачтите на част от ликантийските кораби, които смятахме за изоставени. Флаговете ми бяха познати. По-ниският беше дълъг, разцепен на две в края, със стилизиран образ на червена пантера. Фамилният флаг на отдавнашните ни врагове, с които моето семейство беше в кръвна вражда. Нису Саймън! И още по-лошо, горният флаг беше царското знаме на Ликантия, черен двуглав лъв, който държеше в лапите си кръстосани меч и магьоснически жезъл. По някакъв начин властелинът се беше добрал до онзи кораб. Имаше и други кораби — чух Исмет да ги брои тихо и май спомена числото девет, — но не обърнах внимание, защото не можех да откъсна поглед от малката флотилия, която се движеше към мен… и към изхода на пристанището. Изпъшках ядосано, защото оцелелият властелин се измъкваше пред очите ми.

А очите ми изведнъж прогледнаха надалеч, сякаш някой държеше магическо стъкълце под носа ми, и видях съвсем ясно двамата мъже, застанали до кормчията. Първият беше Нису Саймън. Не го бях виждала дотогава, но го познах по белязаното от огън лице, което преди било красиво като на жена — преди брат ми и Дженъс Грейклок да го обезобразят. А до него стоеше властелинът!

Чух рев като на ураган от кораба и разбрах, че те също са ме видели. Облак стрели се изви към отвора на прохода, но Исмет ме дръпна назад и стрелите изтракаха безсилно в скалата. Корабите вече отминаваха и аз подадох глава да ги видя. Нямаше кой да ги спре. А можехме да пратим корабите на Чола Ий да блокират пристанището, но кой да се сети, че може да се стигне дотук?

Ревът стана още по-силен, а после от дълбините се стрелна дълго пипало. Уви се около кръста ми. Загубих равновесие, залитнах, успях да се хвана за един стърчащ ръб на скалата и запънах крака. Ревът натежа победоносно. Борех се с всички сили, но пипалото ме изтръгваше от скалата, все едно бях ракообразно от онези, които децата събират край морето. Сведох поглед към мръсната вода на пристанището и видях други пипала да се устремяват към мен. Чух как жълтият клюн на създанието изтрака доволно, видях блясъка в едно студено око.

Кама литна покрай мен, надолу към водата, и въздухът се изпълни с черни пръски. Пипалото около кръста ми се отпусна, морето долу завря разпенено, а от съществото не остана и помен.

— Пропускам само по веднъж — чух гласа на Исмет.

И двете бяхме опръскани в черно от кръвта на сепията, призована като прощално заклинание от властелина.

— Избяга — казах. Следях с поглед деветте кораба на Саймън. Вятър изпъваше платната им и ги тласкаше към открито море.

Исмет не каза нищо, само посочи нагоре.

Вдигнах поглед към бойниците на морския замък и видях над тях да се развява златното знаме на Ориса.

Е, единият избяга, повторих наум. Но какво можеше да направи един магьосник, дори да е силен като него, без бърлогата си, без свитъците си, без инструментите на магията си?

Войната беше свършила. Ориса триумфираше. Ликантия беше победена.

Владичеството на властелините беше останало в миналото.