Алън Кол, Крис Бънч
Битката за Ориса (15)

15
Заровете на исполина

Както сигурно можете да си представите, последвалото съвещание не беше от веселите. Сигнализирали бяхме с фенери за случилото се, така че да ни видят от флагманския кораб на Чола Ий и от другите галери, както и че призори ще има капитанско съвещание. Извадихме късмет, защото първата дневна светлина ни разкри нисък пясъчен нанос на четвърт миля разстояние. Това беше добре дошло, защото съвещанието щеше да е само и единствено за офицери, съвещание, от което останалите не биваше да чуят и дума, защото дискусията щеше да е жлъчна и настървена. Точно каквато се оказа.

Всеки кораб изпрати капитана и шкипера си. Наложи се да натоварим представителите на нашата галера в дългата лодка, не само защото капитанската беше изчезнала, а и защото сметнах за нужно да взема Полило и Корайс в добавка към Гамелан, Стрикер и Дубан, който беше повишен от отговорник на гребците в шкипер след смъртта на Клисара. Дубан, когото и сега не харесвах повече, отколкото когато навикваше гребците си все едно са роби, моментално почна да се чуди на глас защо е необходимо присъствието на цели три жени, две от които очевидно не притежават нужния ранг. Не му отговорих, защото всеки отговор би бил оскърбителен. Полило и Корайс бяха с мен, за да имам до себе си поне двама души, на които да разчитам, докато се разправям с бандата високопоставени пирати.

Стрикер пък непрекъснато повтаряше как умът му не го побирал. Как било възможно, в името на всички мокри преизподни, всички ние, до последния трижди проклет моряк, да изтъпеем до такава степен от заклинанието на Сарзана? Гамелан му напомни, че сме виждали и по-големи магии — стената, така бързо възстановена около Ликантия, както и последното заклинание на властелина, което ни беше изхвърлило в тези непознати води.

— Т’ва е различно — каза Стрикер. — Вулкани… стени… да, но това! Поне един от нас трябваше да се усети, мамка му! Така де, за миг поне някой трябваше да усети какво става!

— Имало е такъв миг — тихо каза Гамелан. — Миг, уловен от капитан Антеро.

Стрикер кимна сърдито.

— Е, т’ва сигурно е по-добре от нищо. Не ми се мисли к’во щеше да стане, ако никой не се беше усетил и бяхме продължили да се носим към к’вото там ни е бил подготвил онзи мръсник. Де да беше получила капитан Антеро просветлението си по-рано обаче, докат’ още бяхме на проклетия остров.

Когато се събрахме на наноса и обясних на присъстващите подробностите около бягството на Сарзана, съвещанието се взриви в очакваната буря. Чола Ий се мяташе между ярост към Сарзана и ругатни към нас с Гамелан, задето не сме прозрели козните му. Изтъкнах, че никой от нас не е показал особена прозорливост по отношение на Сарзана, което накара Чола Ий да се разкрещи още по-силно:

— Е, и? Никой от нас не си е приписвал магически способности, за разлика от вас двамата! Нито сме прекарвали и наполовина толкова време в компанията на онзи прокълнат самозванец. Никой от нас…

Тук Гамелан го прекъсна:

— Казаното от вас е вярно, адмирале. Ала миналото е запечатано в кехлибар. Каквото станало — станало. По-разумно ще е да обсъдим бъдещите си планове.

— Бъдещи планове, а? Как можем да пра’им к’вито и да било планове тук — каза Стрикер с ниския си като шепот глас, — в тея непознати води, и то след кат’ пуснахме такъв демон на свобода? От’де да знаем к’ва мизерия ни е намислил Сарзанът? Кой знае к’во заклинание на напра’ил — никой да не разбере за бягството му например. А мъртвите не говорят.

— Не мисля, че ще си губи повече времето с нас — каза Гамелан.

— Още по-лошо тогава — изръмжа Дубан. — Рано или късно някой ще се запита как се измъкнал оня от Тристан и ще тръгне да търси нещастниците, дето са му помогнали, тоест нас.

Разприказваха се и другите капитани. Накрая един от тях, Медудут, избухна:

— Тая трижди проклета експедиция ще ни убие всичките! Въобще не трябваше да тръгваме! Трябваше да останем в Ликантия и да си искаме златото, а лукавите орисианци и извратените им кучки с техните откачени идеи да вървят по дяволите!

Стомана се измъкна с шепот от ножница и Корайс се стрелна през пясъка. Медудут изписка и отскочи назад, но върхът на меча й така или иначе се опря в гърлото му. И други посегнаха към оръжията си; двете с Полило вече бяхме изтеглили наполовина своите.

— Още една дума — изсъска Корайс, — само още една, лайно миризливо, и ще ти е последната.

— Стига! — извиках аз и Корайс се овладя и направи крачка назад, но не сведе меча си. — Нямаме време за глупости! Сарзанът е на свобода, и то благодарение на нас. Гамелан вече зададе най-важния въпрос — какво да правим? Адмирале? Какво предлагате?

Корайс се успокои, прибра меча в ножницата и застана до мен. Но все така не сваляше поглед от корабния капитан.

Нарочно бях прехвърлила топката в полето на Чола Ий. Ако притежаваше някакъв реален талант на водач извън бруталността и умението да шикалкави, сега беше моментът да го прояви. Дишаше дълбоко в исполински опит да възстанови самообладанието си. Знаех, че има повече основания за гняв от всички ни, не само защото като всички бандити от своя вид се имаше за непогрешим познавач на човешкия характер, макар че именно такива като него се лъжат най-лесно, а и защото очевидно беше разчитал на отправеното му от Сарзана предложение за работа. Сега ръмжеше и си скубеше брадата, но червенината бавно започна да се отлива от страните му, докато обмисляше конкретния ми въпрос.

— За нищо свястно не се сещам — призна накрая. — Никакви блестящи стратегии не ми идват наум, освен една, която ще премълча, защото е толкова тъпа, че не заслужава и присмех дори.

— Никой няма да се присмива — казах аз. — Явно всички тук сме в еднаква степен глупаци.

— Добре тогава — каза адмиралът. — Ето какво успях да измисля. Първо, какви са шансовете Сарзанът да се добере до приятелски бряг? Ако сте права, капитан Антеро, и той е доловил подозренията ви — макар че не мога да се начудя защо точно вие сте минали между капките на могъщото му заклинание, — значи е духнал по-рано от предвиденото, което логично води до заключението, че може и да не се озове там, където е планирал. Може морето да го е изхвърлило на необитаем остров, или още по-добре — в компанията на канибали. — Чола Ий ни изгледа поред, но опитът му да изобрази оптимизъм се провали с гръм и трясък.

— Едва ли — каза един от другите капитани, Кидай. — Мошеници като него никога не улесняват живота на потърпевшите.

Чола Ий кимна намръщено.

— Може би ако вие, капитан Антеро, направите някакво заклинание с помощта на Гамелан, което да ни каже дали… — Гласът му секна и той не довърши. — Не. Говоря глупости. Дори и за мен е ясно, че това би било като да запалиш фар в мъгла. Забравете какво казах. Не бива да правим нищо, което би привлякло магьосническия поглед на онзи демон. — Замисли се отново, после лицето му се проясни. — Може пък да съм бил твърде черноглед — каза той. — Може пък никой да не разбере, че ние сме пуснали на свобода онзи бич божи, и докато се чудят, ние ще намерим някак пътя към Ориса.

Гамелан поклати глава.

— Де да можех да подкрепя надеждата ви, адмирале. Но описаното от вас развитие на нещата е крайно невероятно. Кония почти сигурно разполага с магьосници, чиито сили не отстъпват на силите на Сарзана, иначе не биха могли да го свалят от власт. И когато някой с неговата сила внезапно се появи на хоризонта, противниците му ще вложат всичко от себе си, за да разберат кой е скъсал веригите му. Не, не бива да се заблуждаваме, че не ще ни бъде потърсена отговорност, не за дълго поне.

— Ами ако поемем назад? — каза Полило. — Да натоварим още припаси на Тристан и после да опънем платната на изток, към познати води? А после ще свърнем на юг с надеждата да избегнем онези рифове и вулкани, които ни препречваха пътя, пък току-виж сме зърнали позната суша, Джейпур или Лаошия дори, а оттам до Ориса е детска игра.

Стрикер и Гамелан отвориха уста едновременно да отговорят и Гамелан даде знак на капитана да каже пръв.

— Лично аз не бих разчитал на тоз зар — каза той. — Пътят е твърде дълъг. При това във води, дет’ ги познаваме толкоз, колкот’ евтина курва — злато. Ако имахме карти, как да е. Но така хората ни няма да изтраят дълго.

Знаех какво има предвид и бях съгласна — пиратските офицери държаха екипажите си в подчинение с помощта на сила, късмет и консенсус. Една заповед, която да подразни чувствителния слух на недоволните моряци, и бунтът беше в кърпа вързан. Това бяха хора без корен, безсъвестни наемници, които лесно можеха да свалят офицерите си, да избият всички ни и да вдигнат черния флаг. Като нищо можеха да решат, че и тук има хляб за пирати, а не само в познатите води около Ориса. Освен това…

— Дори да не беше така — казах, — дали ще намерим обратния път до Тристан? Няма ли същото заклинание, което е попречило на конианците да открият острова — ако приемем, че Сарзанът е казал истината поне за това, — няма ли да попречи и на нас сега, когато несъмнено сме негови врагове?

— Именно — съгласи се Гамелан. — Тъкмо това се канех да кажа. Не. Не можем да тръгнем назад.

— Но не можем и да плаваме слепешката, по дяволите — сопна се Фокас, щурманът на Чола Ий.

— Така е — казах аз. — Не забравяйте обаче, че разполагаме с пръчкокартата, а вече се убедихме, че тя върши работа. Ако успеем да я разгадаем докрай, няма да плаваме слепешката.

— Не е достатъчно — възрази Стрикер.

— Не е, вярно — съгласих се аз. — Но не виждам някой да има по-добър план. Предлагам следното — продължаваме в посока юг — югозапад и се оглеждаме за обитаем и цивилизован остров. Пускаме смело котва в пристанището му и казваме истината — или поне част от нея. Че сме изследователска експедиция, която се е изгубила. Идваме от велика търговска империя с надеждата да установим търговски връзки със Запада. И че онзи, който ни помогне да се ориентираме и ни посочи пътя към дома, ще извлече голяма изгода за себе си. Бихме могли също да намекнем, че страната ни разполага с могъщи магьосници, които ще потърсят отмъщение, ако ни сполети нещо лошо. С малко късмет може да измолим заклинание от техните магьосници, или още по-добре, понеже така опасността да излезе наяве участието ни в бягството на Сарзана намалява, да се сдобием с указания за посоките от някой корабен капитан или навигатор. Може да имат мореплавателна гилдия като онази в Редонд.

Чу се одобрително мърморене. Стрикер изсъска, което според мен трябва да означаваше подкрепа. Чола Ий плъзна поглед по другите моряци и кимна с голямата си глава.

— Възможно е — каза той. — Възможно е. Ако не друго, планът е смел. По-добре така, отколкото да се влачим без посока, докато ни открият. Никак не е зле за една жена и не се различава съществено от онова, което сам се канех да предложа.

Корайс и Полило настръхнаха, но това си остана единственият външен признак на негодуванието им. Самата аз нямах нищо против Чола Ий да си припише заслугите за плана — ако смътната ми идея въобще можеше да се нарече план. Реших да си затворя очите и за пренебрежителния намек относно пола ми. Чола Ий си беше такъв.

— Най-важното — продължих — е да действаме бързо. Гамелан е прав — рано или късно ролята ни в освобождаването на Сарзана ще излезе наяве. Добре ще е да сме далеч от конианските острови, когато това стане.

Скоро стигнахме до решение. Опъваме платната и продължаваме напред. И докато търсим подходящ пристан, сравняваме всеки подминат остров с пръчкокартата, докато не успеем да триангулираме местонахождението си, след което можем да се захванем с изработването на своя карта.

Когато се върнахме на кораба, Гамелан ме дръпна настрана.

— Мисля, че идеята ти е добра, Рейли, възможно най-добрата в тази ситуация, макар и да не е съвършена, както каза и самата ти. Остава обаче един проблем, който не сме обмислили.

— Сарзанът — казах аз.

— Разбира се. И без магия е ясно, че ще направи постъпки да си върне трона по най-бързия начин и без да пести заклинания и чужда кръв, което е още една причина да се махнем оттук. Да не говорим, че като го освободихме, си навлякохме ужасен дълг, тежка кръвнина.

— Знам. — Това ми тежеше най-много. Стореното опетняваше всички ни, макар да бяхме допуснали грешката си неволно и под давлението на магия. — Как бихме могли да го компенсираме? Или да го намалим поне?

— Не знам — изнурено отвърна жрецът. — Не знам. Знам обаче, че по един или друг начин ще си платим за стореното.

 

 

Корайс беше вързала над лакътя си ивица пъстра коприна.

— Дала си клетва? — попитах я.

Тя кимна.

— Откъснах това парче от една от робите на Сарзана. Да ми напомня как ме посрами това копеле. Кълна се, Рейли, пред теб, пред Маранония, пред Те-Дейт и пред бога на домашното си огнище, че когато се срещнем отново — а усещам, че още не сме се отървали от него, — ще му платя с кръв заради онова, което ми стори!

 

 

През следващите няколко дни не видяхме признаци на развита цивилизация. Островите, които подминавахме, бяха малки и скалисти, а селцата, впили нокти и зъби в склоновете им, едва ли разполагаха с магьосниците и мореплавателите, които ни бяха нужни. На няколко пъти поехме риска да се приближим до рибарски лодки, от които купихме прясна риба срещу златни монети. И медни биха свършили работа, разбира се, но освен риба ние търсехме и информация. Канех рибарите да се качат на борда и ги заговарях за живота им, като постепенно преминавах към въпросите, които ни интересуваха.

Не че научихме много. Всеки остров беше независим и почти не поддържаше връзка с околните или с „хората със светлините“, които живеели в южната част на архипелага. Да се плава отвъд тази островна група било опасно, почти нямало суша, а само открито море с множество рифове, там били и прословутите Зарове на Исполина — скални колони, заобиколени от опасни течения, които подхващали корабите и ги натиквали в смъртоносната прегръдка на Заровете.

Обясниха и защо не поддържат търговски контакти с южните конианци — просто нямали какво да им предложат, нито пък проявявали интерес към техните неща. Не, не познавали нито един изтъкнат магьосник, и толкова по-добре. Един каза, че бил чувал истории за голяма война между лордове и магьосници преди известно време, война, която завършила с погром над магьосниците. Каза също, че за целта били призовани морски демони. Реших, че е чул слухове за поражението на Сарзана. Единствените „магьосници“, които познавал, били селските вещици, които викали рибата и понякога давали на рибарите по някоя торба с вятър, за да се приберат лодките по живо по здраво у дома, а в краен случай малък талисман, който да ги пази от буря.

Колкото до навигатори с техните карти, астролаби и компаси, такива хора нямало сред тях. Местните излизали за риба във водите около острова си, друго не им трябвало. Най-много половин ден в едната посока и още толкова да се върнат, а всяко тукашно момче познавало родните води около селото много преди да го пуснат зад руля. А ако буря отнесе някоя лодка навътре в морето, е, тогава всичко зависело от късмета и боговете. Ако боговете били благосклонни, лодката можело и да намери пътя към родния бряг. Иначе…

От разговорите с рибарите разбрахме, че онова, което търсим, най-вероятно лежи на юг. Отвъд Заровете на Исполина, които били хвърлени там от чудовищни създания в самото начало на историята, след като чудовищата играли на зарове срещу хората и загубили. Мизата били същите тези рибарски островчета. Но трябвало да внимаваме, а най-добре да изчакаме няколко седмици, докато летните бури утихнат.

Само че ние не разполагахме с толкова време. Продължихме напред и с всеки ден островите около нас оредяваха, а морето ставаше по-бурно, браздено от големи зелени вълни, които сякаш идваха от много далеч, събирайки сила по пътя си.

В море като това плаването с малките ни галери беше неприятно и мокро, но вече знаех, че повратливите леки кораби на Чола Ий могат да издържат и на най-силната буря. В крайна сметка бяхме оцелели след гигантските вълни на властелина. Така че, спокойни, макар и с разбъркани стомаси заради силното вълнение, ние се носехме напред, все по-далеч от обитаемите островчета, все по-близо до сърцето на Кония.

Една сутрин, малко след зазоряване, вахтеният забеляза платна на хоризонта. Едно, а после още три, когато скъсихме разстоянието. Свикахме спешно съвещание. Да избегнем ли срещата? Или да се приближим? Чола Ий каза, че трябвало да действаме смело. Имали сме значително числено превъзходство, вероятно сме били и по-бързи, а ако онези се окажели враждебно настроени, е, за гвардейките не знаел, но неговите мъже вече нямали търпение да измият с кръв солта от мечовете си, особено ако се очертавала и някаква плячка. А така сме можели и да изпробваме подхода си на практика, вместо да влезем слепешката в някое пристанище и да попаднем в капан.

Променихме курса си към четирите кораба. Сега плавахме почти право на изток, вятърът духаше дясно на борд и галерите се люшкаха повече и отпреди. Морето ставаше все по-бурно, вятърът набираше сила, заваля и дъжд, който се лееше на пелени по палубите. Още не беше станало обяд, а беше тъмно като в есенна привечер.

— Кат’ гледам, май лошо ни се пише — каза Стрикер. — Онез рибари явно не се шегуваха за летните бури.

Дубан го дръпна към стойката, на която беше прикрепено дългото ни атмосферно стъкло. Тръгнах с тях. Стрикер почука стъклото, прецени нивото, до което беше спаднала течността вътре, и подсвирна.

— М-да — каза Дубан, повишил глас, за да надвика воя на вятъра. — За няма и три часа е спаднало с цял пръст. Няма да ни се размине, капитане.

— Така изглежда — съгласи се Стрикер. — Предупреди сички да се вържат. И сички огньове на галерата да се угасят. Лодките да са вързани двойно, греблата да се подсигурят. — После се обърна към мен. — Кап’тан Антеро, ко обичате. Може ли да пратите от ваш’те гвардейки да помогнат с привързването на товара в трюма? Аз ше пратя мои хора да им казват кое как.

Извиках на Корайс да направи каквото иска Стрикер. Тя кимна, после погледна над рамото ми и очите й се разшириха.

Обърнах се и на свой ред зяпнах. Заради предстоящата буря съвсем бях забравила за конианските кораби. Сега ни деляха само няколкостотин метра и ги виждахме ясно въпреки дъжда. Три от тях бяха сравнително малки, приблизително два пъти колкото нашите галери. Всеки имаше по три мачти с триъгълни платна, високи корпуси и издигната кърмова палуба от средата на кораба до задния край. Ала не те, а четвъртият кораб ни накара да зяпнем.

Беше галера, но такава, каквато нито бях виждала, нито си бях представяла. Реших, че е поне десет пъти по-дълга от нашите кораби и също толкова широка. Имаше само един ред гребла, затова пък изумително дълги. Излизаха от дупки ниско в корпуса и не се виждаше колко мъже се трудят над тях, но нямаше начин да са по-малко от петима или дори шестима на всяка пейка. Над главната палуба имаше още една, голяма почти колкото нея, и още една върху втората. Може би именно последната, най-горна палуба беше отговорна за чудатия вид на галерата, защото крепеше три каюти или по-скоро къщурки с островърхи покриви с извити нагоре ъгли. Дървенията беше покрита с изящна резба. Всички каюти имаха големи кръгли прозорци, люкове със същата форма имаше и по стените на голямата кабина на долната палуба. Тежки парапети обточваха палубите, а стълбите между отделните нива приличаха повече на стълбище между етажите на къща. Накратко, корабът приличаше на двуетажна вила или на малък селски храм, сдобил се незнайно как с корпус и пуснат да плава по морето. В средата на кораба имаше една-единствена мачта с квадратно платно и с двойно спомагателно с триъгълна форма, опънато напреки на дълга рея, която изглеждаше приспособена от дървесен ствол.

— Ега ти водния бръмбар — каза Стрикер. Галерата наистина приличаше на дървен бръмбар, който пляска с крачка по водата. Дългите й весла пореха морето и вдигаха почти толкова пръски, колкото и вятърът.

— Не му завиждам на онзи, дето я управлява в буря кат’ таз — каза Дубан. — Виждаш ли как вятърът я носи настрани, а истинското представление дори не е започнало още. Сигур’ е с плоско дъно кат’ баржа.

Не беше нужно да си експерт по корабоплаване, за да разбереш, че са прави — виждаха се десет, не, четиринайсет мъже, които натискаха с всички сили двоен румпел, свързан с чудовищния рул, който зърнах за миг, когато корабът попадна в яма, заби нос във връхлитащата вълна и вирна кърмата си във въздуха. Моряци се тълпяха около платната.

— Какво е това нещо? — попита Полило.

— Не знам — каза Стрикер. — Кат’ го гледам колко е тромав, сигурно е търговски кораб за крайбрежно плаване. Но с толкоз много моряци… кат’ мравки са го налазили. Каква ли търговия върти, че да плаща на екипаж кат’ този? Може пък да е боен кораб. Ма как се бие е въпросът! Ко има таран — а кат’ го гледам как се клатушка, нищо чудно и да има — не виждам как може да го използва по предназначение, освен ако не се цели в някой, дет’ е пуснал котва. К’во пък, конианците може да се напиват кат’ свини преди битка и после да налитат на сичко, дет’ им се изпречи пред кривогледия поглед. Или пък само приближават корабите си и почват да се колят, докат’ не останат глави за рязане. — Тук Стрикер се замисли. — Интересно ще е — каза след малко — к’во можем направи срещу такъв кораб, кат’ се има предвид товарът, с който сигур са натъпкани трюмовете му.

Същото беше хрумнало и на мен между другото, за което побързах да се сритам мислено по кокалчетата. Нима се превръщах в същия плячкаджия като хората на Чола Ий? Корабите имат и други предназначения освен война и плячка, нали така. И все пак… представих си как четири-пет бързи галери се спускат връз бегемот като този — като глутница вълци, нападаща огромна мечка. Прибрах настрани тази мисъл за анализ в по-спокойни времена.

Трите по-малки кораба очевидно ескортираха четвъртия. В началото се бяха движили във формация стрела пред големия кораб, но после бяха променили курса си и в момента се намираха между нас и повереника си.

— Вардят го, мамка им — каза Дубан. — К’во ли не бих дал да ме пуснат за един час в трюмовете на тая хлебарка. Жалко, че имаме друга работа с тях.

Сигнални флагове литнаха към върховете на мачтите на ескортиращите кораби. Не можехме да ги разчетем, но без съмнение отправяха предизвикателство — откъде сме се взели и какви са намеренията ни? Погледнах към флагманския кораб да видя как ще отвърне Чола Ий. Заложил бе на един-единствен голям бял флаг, явно с идеята, че дори в тези непознати води бялото е знак за мирни намерения. Казах на Стрикер да направи същото.

Ала тук белият флаг, изглежда, означаваше друго, или пък непознатите кораби не повярваха на твърдението ни, защото видях въоръжени мъже да изскачат на палубите и да заемат позиции до парапетите, а по два леки катапулта бяха приведени в готовност на предните палуби.

— Стрикер — наредих аз, — дай сигнал на Чола Ий да изостане. Онези явно смятат, че се готвим за нападение.

— В такова време? Абсурд — каза той, но предаде нареждането ми на дежурния помощник-капитан.

— Ще изостанем, но така, че да не ги губим от поглед — реших аз. — А когато бурята премине, ще ги наближим само с един кораб.

— Сигнал от адмирал Ий, сър — извика дежурният. — Всички кораби… да продължат по свое усмотрение. Посока юг-югоизток по вятъра. Сбор по-късно… Само това успях да разчета, сър.

Нямахме повече време да се тревожим за чуждоземните кораби, защото бурята се развихри в пълната си мощ. Въздухът тежеше от водни пръски. Вятърът виеше пронизително. Преброих един, два… само три от нашите кораби се виждаха в сумрака, а скоро и те изчезнаха от поглед. Колкото до конианците, те вече се бяха изгубили в бурята.

— Как е стъклото? — попита Стрикер.

— Продължава да пада!

Стрикер изпсува. Излая цял куп заповеди и работни групи плъзнаха напред по ураганния мостик да приберат платната. Остана само допълнителното на фокмачтата. Главната мачта и реята бяха свалени и чух Стрикер да ругае Дубан, че не ги е свалил още преди час. Остана ми малко време да се запитам дали убийството на Клисара няма да има допълнителни неприятни последствия освен очевидните, защото по отношението на Стрикер към новия щурман ставаше ясно, че не го цени и наполовина колкото стария.

Наредих на гвардейките да слязат в трюма. Полило, пребледняла, ме дръпна настрани и се закле, че предпочита някоя вълна да я отнесе зад борда, отколкото да се задуши от вонята на собственото си повръщано в трюма. Съжалих я и й казах да се върже здраво за парапета на бакборда и да помага при нужда на кормчията. Стрикер вече беше пратил двама мъже при румпела, но дори те с мъка удържаха кораба по курса му. Слязох долу и пратих Дика и още две жени да се погрижат за Гамелан в каютата му, като преди да тръгнат, тихо, но изрично ги предупредих, че ако стане най-лошото, животът на магьосника е по-важен от техния и следва да действат съобразно с това. Те кимнаха с разбиране и хукнаха да изпълнят заповедта.

Върнах се на палубата, вързах въже около кръста си и го затегнах за парапета с три-четири метра свободна дължина, така че да се движа безпрепятствено в рамките на малкия квартердек. Стрикер и Дубан направиха същото.

Ветровете сякаш се надвикваха, издигаха гласове до пронизително кресчендо. Такелажът скърцаше като нож по стъкло. Скоро вълните започнаха да заливат палубата. Добре че бяхме успели да свалим навреме мачтата, защото всеки, дръзнал да излезе на палубата сега, би бил пометен моментално в морето. Сякаш изобщо не бяхме на кораб, а на два квадратни сала — фордека и квартердека, — свързани по неведом начин, които се носят през бурята.

Ала най-странно от всичко беше нещо, което никога няма да чуете от старите моряци, които се хвалят на чашка ракия за преживените бури — времето беше задушно и някак кално като в тропиците. Вълните, които ни заливаха, бяха топли като кръв.

Вятърът ни носеше на юг и нямаше никакъв начин да спазим наредената от Чола Ий посока юг — югоизток. А после от изток ни връхлетя страничен вятър и корабът затанцува по вълните като полудял. Полило се беше придвижила до румпела и напрягаше мишци заедно с двамата моряци в опит да удържат курса. Океанът беше придобил сивкав оттенък, виещият вятър отвяваше пяната от гребените на вълните и браздеше допълнително водата. Трудно беше да се каже къде свършва въздухът и къде започва водата. Ветровете за миг утихнаха и зърнах зад нас друга орисианска галера. После бурята отново я скри.

Страничният вятър отклоняваше кораба ни от курса и Стрикер извика в ухото ми, че има опасност да се обърнем напряко на вятъра. И проблемът не бил само в урагана, добави той. Влачело ни течение, толкова силно, все едно сме яхнали пролетното пълноводие на някоя орисианска река. Задължително било да спуснем плаващата котва. След което ми обясни какво трябвало да се направи. Знаех къде е боцманският склад — в предната част на трюма, затова се добрах някак до един капак в палубата, изчаках паузата между две вълни, отворих го и скочих долу.

Ако на палубата цареше ад, то долу беше още по-зле. Попаднах в лудешки подмятан ковчег, осветен само от мъждивата светлина, процеждаща се през няколко малки прозорчета от дебело стъкло, вградени в тавана. Въздухът беше задушен и вонеше на пот, мръсни тела, баят хляб, плесен, повръщано и лайна. Явно не всичко бе прикрепено навреме — някакъв сандък от камбуза се пързаляше насам-натам и едва не затисна един моряк. Метална посуда дрънчеше по пода, а под подметките на ботушите ми хрущяха чирепи от счупени глинени съдове.

Моряците на Стрикер се справяха с положението кой както може. Някои се опитваха да се развличат с истории и аз се чудех какво толкова намират да си разказват в момент като този. Други се молеха. Трети просто седяха привързани кой където е намерил и чакаха, вперили празни погледи в пространството. Неколцина се преструваха, че не им пука, и играеха на зарове върху едно одеяло, макар да ми се стори, че никой не е съвсем сигурен каква е мизата. Един обаче, стар сивобрад моряк, чието име съм запомнила — Бертулф, надминаваше всички. Беше вързал хамака си за таванските греди, пролазил беше в него и спеше. Знам, че не се правеше на заспал, защото го чух да хърка, а в сравнение с дъха му и отходен канал би ухаел на рози.

Колкото до моите гвардейки, те се справяха доста добре предвид ситуацията. Нямаше признаци на паника и безредие, макар никой да не ги беше подготвил за такова преживяване. Поредното доказателство, че за да ти е лесно в боя, трябва да се потиш здраво на полигона. Взех Клижес и Еббо, и двете силни почти колкото Полило, и трите с клатушкане тръгнахме към предната част на трюма.

Стигнали бяхме почти до стъпалата към главната мачта, когато надуших нещо. Дим! Дървените напоени с катран кораби могат да пламнат като факла за нула време; чувала бях разкази за попаднали в буря кораби, които потъвали не заради вятъра и вълните, а заради избухнал на борда пожар. Стори ми се, че съзирам тънка струйка дим близо до прикрепен към палубата шкаф, в който държаха тенджерите и тавите на готвача. Хукнах натам, махнах резето, вратата се отвори и валмо дим изригна от шкафа. Някой извика „пожар“, чух тропот на крака, удари и крясъци, но не им обърнах внимание. Заоглеждах се трескаво за вода, не видях нищо, остана ми миг, колкото да си дам сметка за иронията на ситуацията, после зърнах вързана за гредите кофа, изтръгнах я и лиснах съдържанието й в шкафа. Вдигна се кълбо от пара, през рева на вятъра вън се чу съскане. Едва не повърнах. Но важното беше, че клозетната кофа свърши работа — димът се разнесе, огънят угасна.

Огледах се за виновника и веднага го забелязах. Готвачът. Беше се свил зад една преградна стена. Тръгнах към него, а той заотстъпва, вдигнал ръце, сякаш да се предпази от удар.

— Аз такова… само малко прахан беше… не съм искал да… мислех, че няма опасност… само колкото да подклада огъня, когато вятърът утихне… — А после и двете му ръце литнаха във въздуха като за молитва и той се срина на пода.

Сант, морякът с разплутия нос, се наведе и избърса мокрото острие на кинжала си в дрехата на трупа. После се изправи, прибра ножа в канията и ме погледна.

— Ко някой е решил да ме убива, по-добре пръв да му видя сметката. — Изсмя се прегракнало. — Пък и това тъпо копеле една риба не можеше да сготви кат’ хората.

Не казах нищо, само минах покрай него. Имах си по-неотложни грижи. Наказанието му беше работа на Стрикер и Дубан, ако изобщо сметнеха, че е извършил някакво престъпление. Аз гледах да не се бъркам в отношенията между моряците и налагането на дисциплина.

Добрахме се до боцманския склад, смъкнахме голяма намотка дебело въже и тръгнахме обратно през трюма към палубата.

Бурята се беше разбесняла още повече, макар че допреди малко това би ми се сторило невъзможно. Вселената се беше свила до нашия кораб и бурята. Едва различавах носа през проливния дъжд. Като следвахме инструкциите на Стрикер, направихме примка и вързахме здраво въжето при кърмата, а после го прехвърлихме през борда. Разликата се усети веднага — корабът спря да се люшка като пияница и курсът се изправи. Появи се обаче едно неприятно подръпване, защото плаващата котва се изпъваше рязко при всяка вълна.

А вълните бяха големи. Зададе се една особено висока, аз успях да сграбча Клижес и да се хвана слепешката за някаква опора, видях Еббо да се хвърля по корем, а после вълната се стовари отгоре ни. Усетих същото завихряне и теглене като при вулканичните вълни, предизвикани от властелина. Ала тази продължи само половин вечност и се оттече. Изправих се, подадох ръка на Клижес… и се смразих, когато погледът ми попадна върху парапета. Вълната беше откъртила цели четири стъпки от него, отнесла го беше, а с него и Еббо! Допълзях дотам и погледнах надолу. Далеч зад кърмата зърнах за миг бяла ръка, а може да е било и плод на въображението ми. Стиснах очи да прогоня стичащата се по лицето ми вода, а когато ги отворих, от ръката нямаше и помен.

Дубан — беше се придвижил до мен — изръмжа:

— Може пък таз жертва да умилостиви бурята.

Едва не го ударих, но каква полза? Може и да беше прав. Отправих към Маранония кратка молитва за копиеноска Еббо и се заклех да направя жертвоприношение за упокой на душата й, когато се върнем в Ориса. За нея, както и за толкова много други мои гвардейки. Но сега не му беше времето за скръб, защото бурята отново ни беше сграбчила в зъбите си и ни разтърсваше свирепо както териерите на брат ми тръскат уловен плъх.

И така до безкрай. Плаващата котва помагаше в известна степен, но недостатъчно. Корабът се тресеше под ударите на заливащите ни вълни и започнах да се чудя още колко ще издържи корпусът на това мъчение. Попитах Стрикер, но той само сви рамене.

Трябваше ни нещо, което да успокои морето. Сигурно за стотен път съжалих, че Гамелан е загубил силата си. Иначе все щеше да измисли някое полезно заклинание, като например да обвие кораба с мехур на спокойствие, дремещо езерце сред бурята или нещо такова. Давах си сметка, че само жрец с изключителна сила би могъл да направи нещо срещу ураган като този. Мислих, мислих — и измислих. Масло. Стрикер бе казал, че в трюма имаме няколко бурета олио за готвене и една-две стомни минерално масло, с което мажехме оръжията да не ръждясват.

Ухилих се до уши — лесна работа. Осени ме точно в онзи момент, в разгара на бурята, заедно със смътен спомен от детството — помня как гледах умърлушено странните драскулки, които, изглежда, значеха нещо за всички останали, но за мен си оставаха пълна загадка, докато един ден най-внезапно не ги навързах и не установих, че вече мога да чета. По подобен начин прогледнах и сега и проумях онова, което Гамелан ми беше разказвал за „единната естествена сила“ на Дженъс Грейклок. Ако теорията на Грейклок беше вярна, в което не се съмнявах, значи имаше много пътища към една и съща цел, толкова, колкото умът на човек или демон може да измисли. Колкото до необходимите материали…

Беше все едно в ума ми е заседнал някакъв брадат педант, като частните учители на брат ми, да речем, само че моят педант наистина си разбираше от работата. Та този тип занарежда в ухото ми: „Масло, хм, да. Маслото е течно, а всички течности имат еднакви свойства, нали така? Следователно номерът е да…“

Номерът беше лесен, а и нямаше нужда да слизам пак в трюма. Грабнах канчето, което висеше на кацата с вода за пиене, закрепена близо до румпела, и го вдигнах пред себе си. Леещият се дъжд го напълни за нула време. Отворих вратата на шкафчето под компасната кутия и открих шишенцето с масло, с което допълваха стъкленото контейнерче на компасната игла. Стъпих стабилно с широко разтворени крака да обера клатушкането на кораба, махнах тапата на шишенцето и капнах няколко капки в канчето с водата.

Думите сякаш сами напираха на езика ми:

— Чуй ме, вода.

Спаси ни от беда.

Сестра си приеми,

до теб я прислони,

в нея се превърни.

Едно дихание,

едно създание.

Двете сте едно —

като нея си масло.

… и канчето беше пълно с масло.

Нататък беше лесно — изсипахме пясъка от противопожарните ведра, изчаквахме дъждът да ги напълни, капвахме по няколко капки масло във всяко и после ги изливахме през борда. Полило вложи цялата си сила да държи румпела стабилен, докато ние четиримата изливахме ведро след ведро във водата.

Окуражена от успеха, си пробвах късмета с още едно заклинание. Казах на мъжете да допират всяко ведро до ахтерщевена, преди да го излеят през борда, и занареждах:

— От кораб родена

ти кораба следвай.

След майка си тичай,

далече не бягай

и помежду ви нищо не пускай.

Не можах да преценя дали и доколко подейства това заклинание. Маслото сякаш наистина се лепна за кърмата и ни следваше като разлив от огромна бъчва с пробойна, но може да се дължеше и на всмукването, породено от движението на кораба. Във всеки случай не оправда напълно очакванията ми — бях си представяла как кротуваме доволно в средата на спокойно езерце сред бурните води.

Ала частичният успех на второто заклинание не беше толкова важен. Маслото уталожи водата и все по-малко вълни заливаха палубата, особено откъм кърмата. Не че изведнъж се намерихме в безопасност. Ветровете все така виеха и корабът подскачаше както преди.

Имаше и друг проблем — страничното клатене явно разбалансираше кораба и след всяка вълна затаявахме дъх, килнати сякаш в безтегловност, преди галерата да заеме нормалния си стоеж. Може би най-широката част на дъното се пълнеше с вода или пък вълните ни накланяха повече, отколкото бяха предвидили конструкторите на този тип галери. При едно такова накланяне увиснах на ръце от парапета на левия борд, а вързаната за румпела Полило се озова почти директно под мен. Останахме така сякаш цяла вечност, после корабът простена и неохотно политна назад. Дори с плаващата котва и маслото ситуацията не вещаеше нищо добро.

Мина време. Трябва да са били само няколко часа, защото не помня да е ставало тъмно. Помня само вода, вятър и бясно люлеене, което ме блъскаше насам-натам, докато по тялото ми не остана здраво място. Само две неща помня ясно от този период — смених Полило на румпела, а двама други моряци смениха кормчиите. Лицето на Полило беше червено като домат. Първо помислих, че се е зачервила от усилието, но после осъзнах, че й тече кръв. Вятърът беше толкова силен, че режеше кожата като с нож. Заповядах й да слезе долу. Тя ме погледна с празен поглед, после кимна умърлушено. Другият ми спомен е как една вълна ни повдигна, като едва не ни обърна напряко на вятъра, и ни понесе на гребена си, а аз благодарих на Те-Дейт за плаващата котва. Наклонът ни беше толкова голям, че се плъзгахме по вълната едва ли не на калкан. Погледнах надолу й едва не изпищях. В пропастта под нас се виждаше чудовищната конианска галера, с раздрано платно, счупена през средата мачта, пусти палуби, без кормчия. За миг си помислих, че ще се стоварим отгоре й, удар, който щеше да смели на трески и двата кораба, но после галерата изчезна зад нас, погълната от бурята.

Останаха само вятърът, водата и страхът.

А после изведнъж се озовахме под ясно слънчево небе.

Ако бяха само синьото небе и силното слънце, като нищо можехме да решим, че нечия могъща и благотворна магия ни е пренесла в спокойно море посред лято, море, което приканва за любовна разходка с лодка. Уви, бяхме попаднали в гигантски водовъртеж, вълни ни блъскаха от всички страни, вятърът жулеше от всички посоки на компаса. Довя ято чайки и ги отнесе нанякъде.

Зърнах още веднъж конианската галера, подскачаше в пиянски танц по вълните. Право пред нас се издигаха рифове и скали, познах ги по описанията на рибарите — Заровете на Исполина. Течението влачеше и двата кораба към гибел. Огромни скали, рифове и каменни колони стърчаха от полуделия океан. Нямаше и петънце в зелено или дори в кафявото на пръстта, нищо освен голи скали.

Дубан и Стрикер се разкрещяха едновременно на вързаните за пейките гребци да хващат веслата. Дотича Дика да ми каже, че Гамелан искал да се качи на палубата, но аз я пратих обратно със заръка да го държи в каютата. Дори за нас, зрящите, беше трудно да се задържим на палубата.

Моряците успяха някак да вдигнат главната мачта, развиха и част от платното. Това се оказа достатъчно, за да компенсираме течението, и греблата бавно ни изведоха от непосредствената опасност.

Ала нямаше какво да спаси конианския кораб. Течението го тласкаше безмилостно към гибел. От всички островчета и рифове, съставляващи Заровете на Исполина, галерата се насочваше към най-смъртоносните. Остри зъбери стърчаха право нагоре като пръстите на присвита в шепа ръка или по-скоро като зъбите на раззината паст. Между зъберите имаше разстояния, но твърде тесни дори за най-опитния капитан в най-спокойно море. Ескортиращите кораби не се виждаха никъде. Изглежда, бурята ги беше потопила.

През натежалия от водни пръски въздух виждах как конианските моряци се щурат по палубата на галерата и се опитват да импровизират от подръчни материали нещо като платно върху остатъка от пречупената мачта. Успяха да издигнат парче кафяв брезент и се обнадеждих, но само секунди по-късно вятърът го изтръгна. Гребците натискаха трескаво греблата, но явно бяха изпаднали в паника, защото в действията им липсваше всякакъв синхрон. Корабът се наклони и едва не се обърна напряко на вятъра, едва не се удари и в огромна канара, голяма колкото самия него, но в последния момент съдбата се смили и корабът само забърса скалата. Греблата от тази му страна се натрошиха като клечки за зъби. Сега вече конианският кораб беше напълно неуправляем.

Полило, забравила морската си болест, дойде при мен и викна:

— Можем ли да направим нещо?

Не знаех.

— Не може просто да… да ги гледаме как умират — добави тя.

Погледнах Стрикер.

— Капитане?

Той поклати глава.

— Ко нещастното копеле беше по-малко, а морето — по-спокойно, и ако трижди проклетото течение не дърпаше така, сигур’ бихме могли да се приближим, да им хвърлим въже и да ги издърпаме. Но… мама му стара! Нищо не можем направи! — Погледът му ме подмина и се спря върху другия кораб, който все така наближаваше скалите. — Закответе го бе, тъпи копелета такива! Пуснете нек’во желязо във водата!

И сякаш го чуха, защото видях дребни фигурки да се борят с единствената котва, която съзирах на кораба. Спуснаха я, въжето се проточи след нея и на мен ми останаха няколко секунди да се помоля за непознатите моряци и пътници, преди то да се изпъне докрай. Уви, течението не се трогна от тази тънка човешка нишка, влачеше ли, влачеше кораба към унищожението и миг по-късно галерата се разтърси — въжето на котвата се скъса и освободеният му край изплющя по палубата.

И корабът налетя на скалите. Поредната вълна го повдигна и го понесе към разположените в полукръг каменни зъбери. Но имаше и други скали преди тях и конианският кораб се стовари отгоре им. Явно бяха току под повърхността, защото когато вълната се отдръпна, галерата остана набучена, почти изцяло над водата, и аз видях обшивката по дъното й и тарана при носа, издялан в образа на някакъв техен си легендарен звяр. А после морето се надигна и заля главната палуба.

— Нема да се задържи дълго там — каза Стрикер. — Проклетият таран е тежък и скоро ше й пречупи гръбнака.

Погледнах го и той отвърна на погледа ми. Понечи да каже нещо, отказа се, после пак отвори уста, а накрая я затвори ядно и тръсна глава.

От галерата най-сетне ни видяха, все повече лица се обръщаха към нас, хората махаха трескаво с ръце, умоляваха ни да направим нещо, каквото и да било.

— Ако ми дадеш достатъчно моряци за лодката, ще се опитам да ги изтегля — казах аз.

— Абсурд — каза Стрикер. — Не и в море кат’ т’ва.

— А ако мина оттам? — Посочих му едно място оттатък извивката на зъберите. Течението ги заобикаляше от двете страни и продължаваше напред и ми се стори, че вътре в образувания от зъберите и течението кръг морето е спокойно, точно както висока стена разделя ураганен вятър и пази завет на прислонилите се под нея. — Ако се придвижим по посока на вятъра и спрем, не може ли да проврем лодка между зъберите и да се приближим изотзад?

Дубан слушаше разговора ни.

— Аз на такваз лодка се не качвам! И проклет да съм, ако пусна и моряците си на нея.

Стрикер се обърна и го погледна. Бившият отговорник на гребците сведе очи. Може би точно това определи решението на Стрикер. Така или иначе, той се обърна отново към мен и кимна.

— Права си. Тря’а да направим нещо. Иначе морските богове ще надушат страха ни и ще подпечатат същата съдба и за нас. Освен т’ва — добави той — на оная галера може да има богаташчета, готови да позлатят спасителите си, а някъде сигурно има семейства, дет’ биха дали мило и драго да получат труп, който да погребат кат’ хората. Дубан, ще направим както тя иска!

Разбира се, нямаше начин един моряк наемник да остави дори беглото впечатление у слушателите си, че е способен на съчувствие или че прави нещо просто от добро сърце. Често си спомням за онзи момент и се надявам боговете да дадат на Стрикер миг-два почивка от каквито там ужаси са му отредили заради сторените грехове.

Дубан се навъси, но даде нужните заповеди. Греблата се задвижиха и поехме бавно напред покрай рифовете. Откъм конианския кораб отново се размахаха ръце, ала този път в израз на гняв. Лесно ми беше да си представя писъците и виковете им при мисълта, че ги изоставяме; стори ми се, че ги чувам дори, макар че това би било невъзможно заради воя на вятъра.

Промъкнахме се покрай прегръдката на зъберите и се оставихме за кратко на течението. После завихме с помощта на греблата, за да излезем от задната им страна. Оказа се, че съм била права — и тук мъртвото течение беше силно, но морето не вилнееше и наполовина колкото преди. Не че имах време да се оглеждам — бях твърде заета да омагьосвам вода в масло и да я изливам през борда. Когато стигнахме набелязаната позиция, Стрикер ми извика.

Петнайсетина моряци се бяха събрали под квартердека. Стрикер попита има ли желаещи за лодката. Никой не помръдна. Не бях и очаквала да има доброволци. Тогава обаче се появи втората изненада за този ден: кльощавият злобар с острата като кинжал брадичка, който все се мъкнеше със Сант, изпсува под нос, изплю се на палубата, изтри плюнката с голата си пета и пристъпи напред, без да каже нещо повече.

— Ще те компенсирам, Фин — каза Стрикер и така научих името на кльощьото.

— Да бе — изръмжа ходещият скелет. — Нищо не ща от тебе, капитане. — Обърна се, плъзна поглед по другите моряци и излая шест имена, сред които и това на Сант. — Ко не друго, поне да се удавя с другарите си по чашка — каза той. — Вие поне знаете как да гребете кат’ хората. — Погледна към една от дългите лодки. — Ше ни тря’ат четири… не, осем празни бъчонки. Четири вържете под пейките, та да не потънем, кога вие, жабари такива, ни ръгнете в скалите. Другите четири ги вържете в хамаци и ги закачете на стометрово въже за шамандура. Едно каче напълнете с вода и глейте да има храна за два дни, в случай че морето ни отнесе и тия тука седят с палци в задника, щот’ не бързат да ни спасят; и резервни гребла също.

После се обърна към мен.

— Ше додат ли от кучките? Четири ша додат добре, по-силнички да са и да могат да плуват.

— Имаш ги — казах, без да се засягам. Фин си беше гаден кучи син, нямаше две мнения по въпроса. Обърнах се към жените на палубата.

— Желаещи?

И естествено, всички пристъпиха напред. Не си направих труда да видя дали някой от мъжете на Стрикер е имал доблестта да се засрами — за тях това без съмнение беше само поредното доказателство, че жени нямат място на борда на кораб, ако не за друго, то защото са пълни глупачки. Избрах четири — пак Клижес, после стрелкинята Локрис, канех се да назова и прашкарка Дацис, която беше по-жилава и от Клижес, когато видях как ме гледа Полило.

И отново проявих слабост, макар да знаех, че е пълна глупост да пусна двама офицери в море като това.

Всичко стана доста по-бързо, отколкото ми отне да ти го разкажа, писарю, и скоро лодката беше готова. Качихме се, прехвърлиха ни през борда и се приготвиха да ни спуснат с въжета до водата. Седях на кърмата с Фин. Той следеше напрегнато вълните, после извика: „Давай!“ и моряците при парапета отпуснаха въжетата. С този вдъхновяващ вик пльоснахме в бурното море.

Гребците моментално извадиха веслата и загребаха трескаво да отдалечат лодката от галерата. Родният ни кораб се беше превърнал в смъртен враг, капан опасен колкото зъберите, към които се бяхме насочили. От лодката гледната точка беше много различна — видимостта ни беше силно ограничена, не по-далеч от следващата вълна, а вълнението ни подмяташе както си иска. От кораба сигурно е изглеждало страшничко, но тук долу слънцето напичаше и въпреки люлеенето беше почти приятно.

Открих, че съм се ухилила до уши, забеляза го и Фин.

— Исках да додеш, щото имаш магия в костите. Накрая сигур’ ше те дъвче некой демон зарад черна магия, ама нема да се удавиш, затуй си ни на късмет — каза той и се изплю през борда. Явно това беше предпочитаният от него препинателен знак за край на изречението.

Отначало не виждахме конианския кораб, защото оставаше зад скалния пръстен. Морето се плискаше с рев в основата на зъберите и идеята ми изведнъж започна да изглежда адски глупава. За разлика от мен, Фин не изглеждаше разтревожен.

— Греблата горе… добре, броя… греби! Греби! Греби! — И се стрелнахме между двата най-близки зъбера все едно бяха колони на мост, а лодката ни беше кану, участващо в речна гонка през лятото.

Преминахме от другата страна и се завъртяхме диво, повлечени от теченията. Сега вече виждах конианския кораб. Видях го и изпсувах. Галерата буквално се огъваше през средата под комбинираното въздействие на рифа, вълните и тежкия таран при носа, които усукваха кила. Вълните заливаха палубите, островърхите покриви на каютите бяха станали на трески. Корпусът се люшкаше върху рифовете и жалното скърцане на обшивката се чуваше дори през воя на вятъра.

Ала още имаше оцелели — пълзяха по палубите, стискаха изпотрошените парапети. Водата около кораба носеше отломки, зърнах и трупове между тях. А после се чу страховит трясък и корабът се сцепи на две. Предната половина се отдели моментално от задържащия я риф и се плъзна, завъртя се, блъсна се в една от скалните колони и се сцепи на парчета.

Сега върху рифа беше останала само кърмовата част, набучена на острите скали.

— Ше вземем к’вото можем — нареди Фин, сочеше впилите се в кърмата моряци, и лодката ни пое натам. В същия миг оцелелите ни видяха и отново започнаха да викат, да размахват ръце, да молят за помощ, макар че гласовете им не стигаха до нас. Някакъв мъж скочи върху парапета, застина за миг така и макар да му давахме трескаво сигнали, скочи в прибоя. Главата и ръцете му изскочиха за миг над повърхността, после нещастникът потъна и не изплува.

— Тъпак! — изръмжа Фин. — Кат’ се приближим, тогаз да скачат. Или да се пуснат по въжета. После ше се фанат за шамандурата… Жалко, че нямаме стълби — каза той толкова спокойно, сякаш разказваше моряшка история в някоя пристанищна кръчма. — Със стълби е най-лесно, кога има таквиз вълни.

Зачудих се какво ли е станало с конианските лодки. Не видях нито една и реших, че или са ги спуснали веднага след като галерата се наниза на рифа, или бурята ги е отнесла преди това. А после видях една да виси при кърмата.

Вече бяхме толкова близо, че различавах отделни лица. Не знам колко души бяха останали на кораба. Десет, двайсет, трийсет може би. Но след всяка помитаща палубата вълна виждах все по-малко. Успях да се изправя, като опрях колене в гърба на Полило, свих длани пред устата си и извиках: „Сега! Сега!“, после размахах ръце и засочих нашата лодка.

Първо един, после още моряци скочиха през борда. Някои хвърляха пред себе си дървени отломки, които да използват вместо салове, други си бяха приспособили шамандури, трети скачаха с празни ръце с надеждата да стигнат с плуване до лодката или да намерят нещо подходящо сред отломките, на което да се закрепят, докато ги изтеглим.

И тогава я видях. Не знам защо реших, че е жена — като нищо можеше да е дългокос мъж. Но по някаква причина бях сигурна. Облечена беше в бяло от главата до петите и мокрите дрехи лепнеха по тялото й. Добре че беше топло, иначе да е замръзнала за броени минути. Беше излязла от едната потрошена каюта на горната палуба и сега стоеше при парапета и се оглеждаше. Като че ли не ни виждаше. Държеше се така, сякаш е в шок, а може да беше и ранена.

Викахме и крещяхме, но тя така и не ни забелязваше. Накрая погледна надолу и видя лодката. Кълна се, че се усмихна. А после с много бавни и предпазливи движения се покатери върху парапета, изправи се, все едно се готви за показен скок в любимия си речен вир, но вятърът изду внезапно дрехите й, събори я и тя политна надолу. Превъртя се два пъти, падна във водата и потъна.

Водена не от мисъл, а от някакъв инстинкт, който взе решението вместо мен, аз се метнах в бурните води. Изскочих над повърхността и заплувах към мястото, където я бях видяла да потъва, а течението се пънеше да ме повлече към скалите. Солената вода пареше очите ми, но аз виждах съвсем ясно, виждах кафявото, черното и сивото на опасно близките скали, виждах надвисналото над мен и покрито с рачета дъно на галерата… а после зърнах и нещо бяло.

Задържа се миг на повърхността, после отново изчезна. Свих се в кръста и ритнах силно с крака, заплувах трескаво под водата, надолу и надолу, протегнах ръце, усетих с пръстите си някакъв плат, коприна, стиснах го и го дръпнах към себе си, усетих и размаханите безсилно ръце, след което заритах към повърхността.

Изскочихме над водата и си поех жадно въздух, като се борех едновременно с ръцете й, които се мъчеха да ме завлекат обратно към дъното; накрая успях да промуша едната си ръка под шията й, а другата — под мишницата, хватка, която я принуди да се обърне по гръб, а след това заплувах с горящи от усилието дробове. Накрая усетих силни ръце, ръце, които можеха да са единствено на Полило, да ме сграбчват и да ме измъкват, мен и онази, която бях спасила, от смъртоносната прегръдка на морето.