Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Антерос (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Warrior’s Tale, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и редакция
hammster (2011)

Издание:

Алън Кол, Крис Бънч. Битката за Ориса

Американска, първо издание

 

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Десислава Господинова

ISBN 978–954–585–965–6

 

© 1994 by Allan Cole and Christopher Bunch

© Милена Илиева, превод, 2008

© „Megachrom“ — Петър Христов оформление на корица, 2008

© ИК „БАРД“ ООД, 2008

 

Формат 60/90/16

Печатни коли 39

 

Allan Cole & Chris Bunch

The Warrior’s Tale

История

  1. — Добавяне

19
По вятъра

Флотски адмирал Трахерн може и да беше приказвал надълго и нашироко за равноправното и обединено командване, но щом излязохме в открито море, везните се наклониха решително в негова полза, поне в собствените му представи. Той беше главнокомандващият, а аз и Чола Ий — негови подчинени. Важни, вярно, но не толкова, че да ни доверява плановете си, освен когато сметнеше за необходимо. Това стана очевидно, когато прати главния си адютант с бърза куриерска лодка и заповеди, прозрачно маскирани като доклад.

Адютантът каза, че според конианските магьосници Сарзанът и съюзниците му дебнели някъде при Аласторите — верига острови, отстоящи на три седмици път в южна посока, където, изглежда, бяха устроили нещо като база за бойната си флота. Трахерн „предлагал“ ние да продължим разузнавателните си операции и да коригираме курса си така, че да останем пред неговите кораби. Й толкоз — адютантът не беше получил инструкции да попита за нашето мнение.

Забавно ми беше да гледам как Чола Ий се пеняви, че го третират по този „безобразен“ начин. Сигурно не трябваше да го правя, но не се сдържах и посочих спокойно, че поведението на Трахерн наистина е безобразно и че би трябвало да се поучи от Чола Ий и особено от отношението му към самите нас, когато бяхме потеглили от Ликантия. Уви, сарказмът ми само го вбеси още повече.

Зиа реагира по-бурно и от него, ръмжеше, че била предадена и че адмиралът не може да се държи така с аристокрацията. Беше сънлив следобед и единствените звуци, които стигаха до каютата ни, бяха скърцането на кораба и стъпките на постовия по палубата над нас. Бях се излегнала в леглото, а Зиа седеше до мен, подвила крака под себе си. Казах й, че е права, но че така е устроен светът, както тук, така и в Ориса. Мъжете са еднакви навсякъде. Може пък тя да стане царица някой ден, продължих аз, и да наложи нов начин на мислене, който да сложи край на тези простотии. Тя ме изгледа странно. После се намръщи и продължи да се възмущава на глас. Ала аз вече мислех за друго, опивах се от топлината, която се разливаше по вените ми, като я гледах да седи до мен под меката светлина на малкото прозорче. Тя улови погледа ми и се засмя разбиращо… после гневът й се стопи без следа в прегръдките ми.

 

 

Самата аз така и не успях да се ядосам, най-вече защото предварително ми беше ясно, че Трахерн няма намерение да ни третира като равни нему, и следователно бях планирала как и кога да се справя с този проблем. Докато не ни грозеше пряка заплаха, бях склонна да се примиря със ситуацията. Насочих енергията си към ежедневни тренировки, така че всички в малката ни флота да проумеят новия начин, по който смятах да водим битката. А разликата беше голяма, голяма колкото между тебешира и сиренето.

Най-съществената промяна беше в отношението. Вместо да се възприемаме като пехота, която случайно се е озовала на кораб, трябваше да мислим за себе си като за кавалерия. Няма по-голям грях за един кавалерист от това да изгуби коня си и да се приравни с простите свине, които иначе тъпче с копита. В нашия случай корабите се явяваха в ролята на коне. Коне, от които щяхме да „слезем“ само при условие, че противникът е трайно осакатен, така както кавалеристите скачат от коня само за да съкратят мъките на ранения враг.

Целта ни беше да унищожим врага окончателно, а не просто да завземем позициите му, тоест кораба му, преведено на военноморски език. С други думи, трябваше да го подпалим, да пробием корпуса с тараните, да го изтикаме върху рифовете, да унищожим платната или греблата му и по този начин да го извадим веднъж завинаги от битката.

Естествено капитаните на Чола Ий се размрънкаха, че така нямало да остане плячка. Уверих ги, че разбирам доводите им, като тайничко ругаех наум алчността им и си мечтаех за моряци, които се бият заради града си, а не от любов към златото. Но трябваше да се задоволя с наличностите, затова им казах, че ако се подчиняват на заповедите ми и спечелим битката, ще има предостатъчно кораби, които да плячкосат на воля. Нима такъв един кораб, попитах ги, с деморализиран и склонен да се предаде екипаж, не би бил далеч по-лесна плячка след поражението на флотата си, отколкото преди това, по време на ожесточените сражения? Освен това, ако превземеха на абордаж противника чак след като са си осигурили значително предимство, вероятността собствената им галера да пострада или да потъне значително намаляваше. Напомних им също, че огромните галери на Сарзана несъмнено разполагат с каменни снаряди, които да пускат от високите си палуби отгоре ни, ако се приближим твърде рано, и които ще ни пратят на дъното без много церемонии. Капитаните не бяха склонни да приемат нововъведения в морския бой, още по-малко такива, измислени от новаци, на всичкото отгоре и жени. Така че обсъждахме отново и отново стратегията, докато ледът не започна да се пропуква. А всеки път, когато някой от тях направеше предложение, отразяващо едно към едно собствените ни хрумвания, аз не пропусках да го похваля и да го уверя, че ще съобразим плановете си с неговата идея.

Накрая започна да им се струва, че новата стратегия е колкото наша, толкова и тяхна, и след като се споразумяхме за основните неща, оставаше само да отработим отделните тактически елементи. Моряците се учеха как да направляват умело галерите в близък бой, като тренираха срещу кораби от собствената си флотилия, упражняваха се в спешно отстъпление, светкавично издигане на платната, бързи маневри за сближаване и раздалечаване с противника; изобщо повратливите галери се стрелкаха като хрътки около глиган и никога не се задържаха на едно място толкова, че да се нанижат на бивните му.

Научихме се как да воюваме на групи от два или три кораба, търсейки заход към фланговете и слабите места на противника, да се сражаваме без милост и без да очакваме милост към себе си, нито да се бием „честно“, каквото и да означаваше това. Имахме достатъчно време да свалим платната и да свърнем от общия курс за тези тренировки, защото галерите ни бяха три и дори четири пъти по-бързи от тежките кониански кораби зад нас.

Имахме и нови оръжия, с които да свикнем, оръжия, чието конструиране бях поръчала тайно в една малка корабостроителница и които бяхме качили на галерите под прикритието на нощта. Ставаше въпрос за специални катапулти с двойни рамена, разположени под леко разминаващи се ъгли. Някакъв кониански моряк ни беше видял, докато товарехме един от тях на палубата, и попита дали смятаме да изстрелваме по два снаряда едновременно. Отговорих утвърдително, без да навлизам в подробности, защото подозирах, че Сарзанът има свои шпиони из цяла Кония или пък ни държи под око с магически средства. Притесних се, но Гамелан ме успокои с думите:

— Само защото някой е видял нещо, още не означава, че може да разбере какво е или за какво служи, нали така?

На Полило възложих задачата да обучи моряците как и най-вече кога да използват катапултите, които бяха предназначени за близък бой.

Тя изръмжа, че си имала достатъчно работа с тренировката на гвардейките, а трябвало да мисли и за собствената си форма, така че Безценна — тоест брадвата й — да утоли до насита жаждата си в боя. И че някой друг можел да се занимава с шантавите морски кучета на Чола Ий.

Корайс се засмя и й каза, че постъпва адски глупаво. Самата тя за нищо на света не би пропуснала шанса да учи мъже на нещо, което би трябвало да е в собствената им компетенция.

— Това е все едно да покажеш на някой от тия смъкни-гащи дигни-гащи бързаци какво е нужно, за да доставиш истинско удоволствие на една жена.

Полило се ухили отровно, после каза замислено:

— Не се бях сетила за това. Ако се държа добре, току-виж някой от тях ме запознал със сестра си.

— Внимавай — предупреди я Корайс. — Моряците нямат сестри. Те се сношават само с морски котки и докери.

Слушах с половин ухо глупостите им, защото се чудех и маех как властелинът беше успял да прати огън по водата. Вече се бях примирила с мисълта, че подобно заклинание не ми е по силите, но смятах, че бих могла да измисля контразаклинание, по-ефективно от онова, което Гамелан беше сътворил в разгара на битката.

Гамелан беше друг проблем, който не ми даваше мира. Бедният се стараеше да не бъде в тежест на никого и да скрива налегналото го униние, но успехът му беше в най-добрия случай частичен. Веднъж случайно чух сержант Бодилон да го нарича „Мрачния жрец“ пред другарките си, дръпнах я настрани й остро я попитах как би се справила тя, ако внезапно изгуби и двете си ръце. Бодилон отвърна, че по-скоро би скочила в най-близката пропаст, отколкото да се щура като муха без глава и да сговнява настроението на посестримите си.

— Което показва кой от двама ви е по-храбрият, нали така — отвърнах аз. — Защото Гамелан още не се е предал.

Тя понечи да отговори нещо, после наведе глава, извини се и каза, че съм права.

Може и да бях, но така или иначе трябваше да се направи нещо по въпроса с нашия жрец. Започвах да се тревожа, че може и той да предпочете изхода, описан от Бодилон, и реших да предупредя двете жени, които бях натоварила с грижите за него.

А после ми хрумна друго. Обмислих го от всички страни и реших, че не е съвсем лишено от достойнства. Поне едва ли щеше да влоши още повече нещата.

Следващият ден беше ясен и студен, носът на галерата пореше вълните и вдигаше пръски под напора на вятъра в платната, които ни носеха към предполагаемата база на Сарзана. Имаше и рядка мъгла, точно колкото да замазва хоризонта и да му придава огледален блясък. Гамелан вече стоеше на носа както обикновено и се взираше напред, сякаш можеше да види нещо. Дадох знак на двете му придружителки да ни оставят сами и застанах до него.

— Как върви планирането, Рейли? — попита ме той, след като го поздравих, гласът му бе повехнал и безжизнен.

Тонът му ме изненада. Бяха минали дни, откакто говорихме за последно, и изведнъж си дадох сметка колко се е задълбочила междувременно депресията му — като на войник, чиито рани упорито не зарастват. Поговорихме малко, после насочих разговора към предсказанията на конианските магьосници, че наближаваме Сарзана.

— Най-вероятно са прави — каза той. — Не че се е върнала силата ми, просто натам сочат елементарната логика и дългогодишният ми опит.

— Продължавай — подканих го аз.

— Ако приемем, че Сарзанът ни е казал истината, първият му голям триумф е била победата над флотата, която конианският цар изпратил срещу него. Логично е да се стреми към повторение на онзи триумф, не мислиш ли?

— Разбира се — казах аз. — Това е капан, в който попадат мнозина войници. Щом е сработило веднъж, значи ще проработи пак, и така, докато един ден не попаднеш на засада и не те покоси враг, който е проучил навиците ти по-добре, отколкото ти си проучил неговите.

— И което е още по-важно — продължи Гамелан, — Сарзанът има интерес да разбие силите на Съвета колкото се може по-бързо. Свирепите му набези вече са настроили срещу него огромната част от населението и ако продължава така, бунтовете няма да имат край. Разбие ли обаче единственото законно управително тяло, което конианците приемат и признават, населението може и да го приеме, вместо да рискува с повсеместна гражданска война. — Гамелан въздъхна. — Така че скоро ще се срещнем с него, сигурен съм. За жалост съм сигурен и в друго — че ще ни примами да приемем битка на място, което са избрали той и властелинът. Може да бъркам от суета, но ми се струва, че никой от жреците, с които разговарях в Кония, не притежава и половината от силите на Сарзана, за властелина да не говорим… Богове! — процеди той с внезапна ярост. — Предстои битка, която ще реши съдбата на Кония, а навярно и на Ориса, а аз съм толкова безполезен, че със същия успех могат да ме турнат пред портите с паничка за милостиня в ръка! Рейли, ако само знаеше колко се молих, мислих и копнеех поне частичка от способностите ми да се завърне!

— Знам — казах аз. После замълчах, оставих паузата да се проточи, след което продължих съвсем тихичко: — Снощи ми хрумна нещо, което би могло да помогне и навярно да…

Преди да съм завършила, той се завъртя и ме хвана за ръцете. Лицето му се изопна, сякаш можеше да прогледне само с усилие на волята, сякаш би могъл някак да ме погледне в очите.

— Готов съм на всичко, приятелко. На всичко. Ако продължи все така, няма да издържа дълго.

Изчаках да се успокои, после подхванах отново:

— Не знам много за магьосничеството въпреки усилията ти да ме научиш. Имам предвид, че не знам как те спохожда Дарбата.

— Спохожда те така, както си и отива — каза той. — Без да си я канил и без значение дали я искаш, или не. Ще ми се никога да не ме беше спохождала, да си бях останал прост рибар на брега на родната ни река.

— Точно това си мислех и аз — продължих, без да обръщам внимание на горчивината в думите му. — Знам също, че в бран плащаш по-малка цена в човешки живот, ако измислиш как да заобиколиш отбранявана позиция или да я завземеш изотзад, вместо да се пънеш с бойни викове и да атакуваш фронтално.

— Което правех аз, като се опитвах да върна способностите си със сила — каза Гамелан. — Е, какъв е обиколният път, хитра моя приятелко?

— Някога си бил рибар — казах аз. — Точно тогава хората са започнали да се досещат, че имаш призвание за жрец, нали така?

— Така беше, да.

— Ами върни се към онова време, или поне към тогавашния си начин на мислене. Тук има въдици и кукички колкото искаш. Можеш пак да се пробваш като рибар. Остави пръстите да ти припомнят как си се чувствал и какво си мислел през онези далечни години, когато винаги си се връщал у дома с богат улов.

Гамелан закима развълнувано, а после се усмихна и си помислих, че това е първата му усмивка от седмици.

— Да. Да — каза той. — Винаги можеш да вържеш възел или сплитка, ако ръцете ти са свикнали да го правят, но опиташ ли да си представиш наум движенията, непременно ще се объркаш още в началото. Може би… може би… — Млъкна и ми се стори, че зървам влага в очите му, после побърза да ми обърне гръб.

Повиках една от гвардейките, които се грижеха за него, и й казах да намери въдица, стръв и каквото друго поиска жрецът. После обясних на Гамелан, че трябва да вървя, защото имам работа, и той кимна разсеяно; мърдаше беззвучно устни, устремен към собственото си минало.

Когато вечерта слязох в трюма да си лягам, Гамелан и двете гвардейки още бяха на палубата, силуетите им се очертаваха при носа. Сетих се за любовта на живота му, Риана — жената, от която е трябвало да се откаже. А после се замислих за разните слухове, които бяха стигали до ушите ми — слухове за любовна магия и какви силни заклинания можела да създаде тя. За миг си помислих колко добре би било, ако някоя от моите жени, може би от онези, които бях назначила за негови придружителки, си пада по мъжете, после поклатих глава. Глупости бяха това. А и вече бях направила всичко по силите си.

 

 

Бяхме вечеряли вече и се качих на палубата да помогна с подготовката на стрелите. Подрязвах внимателно паунови пера под необходимия ъгъл и подострях основата им, следвайки указанията на ефрейторката, която държеше канчето с лепило и следеше работата на групичката ни. Корайс седеше близо до мен и преплиташе тетива с копринена нишка. След известно време ефрейторката реши, че сме направили достатъчно стрели за цял полк, и ни каза да се разотиваме; пак тогава и Корайс приключи със своята задача. Двете отидохме при парапета да се порадваме на залеза — едно от малкото предимства на плаването по море, които така и не ми омръзваха.

Корайс още държеше лъка си и докато говорехме за това-онова, плъзгаше ръка по тетивата, та маслото от дланта й да попие в нишката. Дадох си сметка, че стреля с този лък още откакто и двете бяхме новобранки, но никога не я бях питала откъде се е сдобила с него. Сега я попитах дали не е семейна ценност и тя поклати глава, а после изопна изненадано лице, осъзнала на свой ред, че въпреки цялата ни близост и десетките споделени тайни, все е останало нещо, което не знам за нея.

— Направих го сама — каза тя. — Започнах го, когато бях едва на десет, и минаха пет години, докато го завърша. В селото ни имаше един мъж, по който си падах.

— Падала си си по мъж! — поднесох я аз. — На десет години? Явно скоро след това си се отклонила от истинската си природа, както биха се изразили повечето мъже и жреци.

Тя ме изгледа и сбърчи нос.

— Както съм ти казвала неведнъж, моето село беше най-скучното място на света. Освен летния панаир, празника за прибирането на реколтата и зимното слънцестоене най-интересното там беше да гледаш как растат репите. Народонаселението ни от мъжки пол се състоеше от фермери, селския жрец, магазинера, който редовно лъжеше с рестото и… онзи тип, за когото ти споменах. Казваше се Солертиана и беше майстор на лъкове.

— Аха, ясно защо си се запалила толкова по лъковете.

— Донякъде — каза Корайс. — Вярно, в работилницата му имаше обелени клони, които бавно се превръщаха в смъртоносни певци, и дълги редици стрели със сиви гъши пера. Но въображението ми подклаждаше самият майстор и не само с историите, които ми разказваше, нито заради клиентите, които идваха от далечния град, за да си поръчат лък при него, макар да знаеха, че ще трябва да чакат година и повече, докато поръчката им бъде изпълнена. Тъкмо бях започнала да разбирам, че не съм като другите момичета и не мога да играя глупавите им игрички, да врещя наужким, докато момчетата ме гонят, за да си пъхнат в мен свинските опашчици и да ме гъделичкат с тях. Усещах, че Солертиана също е различен. Когато станах на петнайсет и лъкът ми беше готов, знаех, че съм била права — виждала го бях как се заглежда през прозореца над тезгяха си към младежите отвън със същия копнеж, който изпитвах и аз към една-две от селските моми. Но докато на мен ми излизаше от време на време късметът, нищо че едната се правеше на заспала, а другата на пияна, Солертиана знаеше, че копнежите му са неосъществими. Възникнеше ли и най-малкото подозрение, жрецът щеше да събере тълпа, която да изгори и него, и къщата му.

Корайс изсумтя и продължи:

— Разбира се, същият този жрец си правеше оглушки, когато някой фермер пребиеше жена си или решеше, че има правото да се възползва от всички жени във фермата си, и големите, и децата. Жреци! — Корайс се изплю през борда и продължи: — Веднъж годишно Солертиана ходеше в Ориса да купи коприна и паунови пера и се надявам поне там да е намирал временна утеха. Един път го попитах и той каза, че не можел да диша свободно, ако не вижда пътя на слънцето от зора до заник, а сградите в големия град го задушавали. — Корайс сви рамене. — Но аз май се отклоних от разказа си. Така или иначе, чувствах майстора на лъкове близък. И не само защото беше различен в предпочитанията си като мен, а и защото ми подсказа пътя, по който да тръгна. Знаех, че трябва да се махна от селото — иначе или трябваше да си остана стара мома, или да прекарам живота си в преструвки под потните телеса на някой пъшкащ мъж. Колкото до лъка, направен е от дървесината на един от трите стари червени тиса, която растяха достатъчно близо до свещената горичка, за да ги оставят хората на мира в течение на десетилетия, но не толкова, че да се смята за богохулство, ако отсечеш някой от тях. Когато казах на Солертиана, че искам лък, той ме изгледа продължително. Очаквах да ме разкара с оправданието, че и без мен си има достатъчно работа, както обикновено правят възрастните. Само че той кимна и повече не ми обърна внимание. А седмица по-късно ме заведе в онази горичка и ми посочи един от тисовете. Повече от час го ряза с трион. После сряза внимателно ствола на две и взе половинката, която беше расла откъм другите две дървета в сплотената им група. По нея нямаше клонки и чворове. Занесе я високо сред хълмовете при един бистър поток и я върза здраво във водата. Дървото престоя там три месеца, за да отмие потокът част от мъзгата. После Солертиана го прибра в една влажна тъмна барака, на решетка над земята, където половинката престоя повече от година. Може да си е мислил, че ще забравя за цялата тази история, не знам, но аз не забравих. Нещо повече, всеки ден ходех да нагледам „своя“ бъдещ лък и ми се струваше, че го виждам как се променя и изсъхва. Дори си представях, че само аз съзирам обещанието за съвършенство, скрито в парчето дърво. Солертиана постепенно го преместваше на все по-сухи места. Последната година парчето дърво прекара на открито под стрехите на работилницата му. Докато траеше процесът на съхнене, Солертиана работеше по него: първо внимателно обели съхнещата кора, после започна да го маже с различни неща. След това се зае да го оформя с помощта на пили, натрошено стъкло и пемза. Когато лъкът започна да придобива форма, майсторът все по-често доверяваше на мен работата по него. Накрая държах в ръцете си нещо, което почти приличаше на лък. Тогава дойде най-опасната част. Той сряза дървото на две и аз едва не умрях, защото си помислих, че е съсипал цялата ни работа. Ала той сръчно дооформи парчетата, нагласи ги и ги залепи и… лъкът беше готов! Намаза го с восък и лак и прикрепи връхчетата — тях ги бях издялкала от бивните на един глиган, който бях проследила и убила посред зима с друг лък. След това официално ми го връчи. Лъкът беше мой. — Корайс плъзна доволно поглед по оръжието в ръката си. — Това беше първото наистина мое нещо, ако изключим две кукли, с които мама беше играла като дете и които предаде на мен. Скоро след това Солертиана умря и аз заминах за Ориса. Тогава се срещнахме с теб.

Корайс отново поглади лъка.

— Когато се осмеля да мечтая за бъдещето — каза толкова тихо, че наведох глава, за да я чуя, — което е глупаво за жена, която си изкарва прехраната с проливане на кръв, винаги си представям как един ден ще имам малка работилница като онази на Солертиана. Ще изработвам лъкове и стрели. Едва ли ще стана добра колкото Солертиана, но пък не ми и трябва много. Войниклъкът ни учи на това, нали?

— Къде би искала да живееш? — тихо попитах аз, за да не нарушавам настроението й. — В град?

— Не. Нагледах се на градове. Всички си мислят, че обичам ярките светлини и така нататък, но истината е, че още съм онова босо дете с окъсяла рокличка и свински лайна между пръстите на краката. Не, бих отишла някъде на село. Но не в нашето, проклето да е. На него му пожелавам да го опоскат варвари, няколко пъти при това. Но все трябва да има място, където хората не бързат да си вирят носа и да дават оценки.

Въздъхна и продължи:

— Може би онова село, за което ти ми разказа, селото на майка ти, което било спасено от момичето с пантерата. Това все трябва да им е отворило малко очите. Може пък аз да им послужа като напомняне какво е добре никога да не забравят.

Забравила бях, че веднъж й казах откъде идва името ми, и за пореден път си помислих колко малко знаем всички ние за хората, които ни заобикалят, за нещата, които са наистина важни за тях, които дърпат струните на сърцата им.

— Може да ми идваш на гости — каза Корайс. — Ти и жената, с която си решила да прекараш старините си, след като кокалите ни вече не стават за войниклък. Представяш ли си само, великата лейди Антеро, която тогава ще е дукеса или нещо от тоя род, да дойде в онова малко селце. Ще изпием всичкото пиене в местната кръчма и ще се постараем да развалим всички налични девици.

Морето се размаза малко пред очите ми, и аз не знам защо.

— Идеята звучи добре — успях да кажа. — Много добре дори.

— Е — каза Корайс унило, — та това е историята на моя лък… и на нещата, за които си мечтаех.

Последното ме върна рязко в реалността.

— Мечтаеше?

Корайс не каза нищо, само поклати бавно глава. Ръката й се плъзна нагоре към ивицата от робата на Сарзана, вързана над лакътя й. Горчива усмивка разтегли устните й за миг.

Сигурно бих настояла за обяснение, но откъм носа се чу врява и развълнувани викове:

— Хванах нещо! Сам го подлъгах, кълна се в боговете!

Беше Гамелан, с толкова широка усмивка, че лицето му за малко да се разцепи на две. Забързах натам и се кълна, че зърнах радост в слепите му очи. Една от придружителките му с мъка удържаше голяма мятаща се риба — някакъв вид пъстърва, реших аз. Вдигна я високо във въздуха, после я пусна на палубата и я уби.

— Усетих я във водата, Рейли, наистина я усетих — викна Гамелан и аз се зачудих как е разбрал, че именно аз стоя пред него. — И я подлъгах да се приближи. Беше изплувала от дълбините да си намери храна и започнах да й внушавам, че парченцето плат пред нея е най-сладката хапка, за която би могла да си мечтае, и тя я захапа алчно, захапа я! — Усмивката му се стопи. — Рейли… дали се връща, как мислиш?

— Да — твърдо казах аз, влагах убеденост в гласа си и се опитвах да я почувствам в сърцето си. — Разбира се, че се връща.

 

 

Същата вечер отидох при Гамелан в каютата му и му казах, че според мен се приближаваме твърде много до врага, без да разполагаме с нужната информация, тоест че реално плаваме на сляпо. И аз като него нямах голяма вяра на конианските магьосници и предпочитах да имам и друг източник на информация. Той подръпна замислено брадата си, промърмори нещо за рисковете на прекаленото самочувствие, после млъкна и се извини.

— Не знам дали заклинанията ще подействат — каза ми. — Отделянето на духа от тялото не е лесна магия, не се препоръчва дори за жреците-пътешественици. Но времената са опасни и кой може да каже какво трябва и какво не трябва да се прави, кое е възможно и кое не? Необходимо ни е създание, чиято форма да приемеш. Надявам се разбираш, че не става въпрос за истинска трансформация — няма да се превърнеш във въпросното създание, освен ако теориите на Дженъс Грейклок не са верни и всички ние не сме различни прояви на една и съща сила. Често съм си блъскал главата над тази идея, но тя ме озадачава и до днес.

— А защо просто не пратя духа си? Нали така ни откри властелинът. Предпочитам да съм невидима, отколкото да се маскирам като някакво зверче.

— Проблемът с отделянето на духа в чист вид, мила ми приятелко, ако приемем, че заклинанието изобщо проработи и издържи необходимото време, е, че в такава форма ти би била изключително уязвима. Не, по-добре да ти придадем някакво реално подобие. Самият факт, че си реална, подсилва връзката ти с нашия свят и ти дава сила. Е, и в това не съм съвсем сигурен, но такава е моята теория. По-добре е да си нащрек за някой моряк с остро зрение, който би могъл да те забележи като делфин, да речем, и да посегне към харпуна си, отколкото да те надуши магьосник от мащаба на Сарзана или властелина. Ако са хвърлили подходящите магически мрежи, духът ти ще привлече погледа им като морски фар. А един майстор в магическия занаят, каквито безспорно са и двамата, лесно ще насочи срещу теб заклинание, което да разкъса връзката с тялото ти. И тогава ще бродиш по света като призрак и нивга не ще намериш покой.

Потръпнах, спомнила си как бяха подмамили бедния ми брат Халаб да се подложи на изпитанията за жрец и как Равелайн от Далечното царство го беше унищожил. От Халаб не остана тяло, което да опеем, а духът му беше намерил покой чак след като Амалрик уби Равелайн в обладани от демон руини.

Прогоних тази мисъл и се съсредоточих върху настоящите си проблеми.

— Какво създание имаш наум, Гамелан? Албатрос може би?

— За нищо на света.

Ухилих се, уж не разбирам.

— Защо? Нима формата на тази изящна птица не би ми отивала? Винаги съм харесвала албатросите, как се носят над морето и кацат само за сън и храна.

— Харесваш ги — както и всеки друг начинаещ магьосник — каза той. — Със същия успех можем да прикачим за перата на опашката ти сигнално флагче с надпис „Аз съм Рейли, шпионката“. Хем ще си спестим времето и усилията за приготвяне за защитните заклинания.

Разбрах какво има предвид. Обсъдихме надълго и нашироко проблема и постепенно измислихме план, който изглеждаше поне малко по-осъществим, след което аз подбрах двете му придружителки и отидохме да съберем нужните за заклинанието съставки. Казах на Зиа какво смятаме да направим и тя понечи да възрази, но после се отказа. Кимна отсечено и хукна към каютата ни, за да се наплаче на воля. Не я последвах, защото с нищо не можех да я успокоя. Понякога е по-трудно да обичаш войник, отколкото самият ти да си войник.

Обясних накратко плана ни на Корайс и Полило и им възложих командването на гвардията. Не беше нужно да задълбавам в подробности относно другите промени в йерархията. Те бяха войници и знаеха достатъчно. Полило се намръщи и понечи да каже нещо, после стисна решително уста. Сигурно се канеше да ме предупреди за опасностите на магията, изкуство, което я плашеше повече и от полк вражески войници.

Докато съберем необходимите неща, мина полунощ. Гамелан каза, че това е добре, защото съм щяла да стигна — аз или създанието, понесло се на крилете на заклинанието — до флотата на Сарзана призори.

Палатката на Гамелан беше разпъната на фордека, разположила бях около нея гвардейки, за да държат любопитните настрани. Ще се спра подробно на това заклинание, защото то показва, че понякога магията изисква почти толкова усилия, колкото и „истинският“ труд. Първата част на заклинанието ни се състоеше в това да накараме духа ми — макар Гамелан изрично да подчерта, че думата е неточна — да пропътува за няколко часа разстояние, което кораб изминава за една седмица.

— Има още едно нещо, за което чираците рядко си дават сметка — каза той. — Мислят си, какво толкова, казваш няколко думи, и бум — вече си риба. А после бързо-бързо предават богу дух, защото не са във водата. Или пък ги хвърлят бърже през борда и трябва да плуват две седмици, преди да стигнат целта си. Понякога — каза той високомерно — направо се вбесявам, защото хората си мислят, че магията може да направи всичко. Така, първата част от пътуването ти ще бъде по въздуха. Ще си почти толкова уязвима, колкото ако те пратехме като чист дух, но не съвсем. Наближиш ли базата на Сарзана, ще се задейства хитрата част от плана ни. Е, поне аз се надявам, че е хитра.

Нареди ми да се съблека гола и да се намажа с мехлема, който бях приготвила по негови указания. От мехлема кожата ми пламна, но Гамелан каза, че точно това била целта — да накараме духа да пожелае да се измъкне от тялото. Мехлемът беше приготвен от различни билки, сред които върбинка, джинджифил и исоп, плюс масла от запасите на Гамелан, плюс малко кожа от празните вече корабни торби с магически вятър, която бяхме стрили на прах и която трябваше да вложи в мехлема есенцията на вятъра и заклинанието, което го беше уловило в капан. Имаше и други стрити съставки, чиято цел беше да подпомогнат втората фаза на пътуването ми.

Нисък огън пламтеше в мангала и вонеше дори по-зле от обикновено. Гамелан обясни, че основната съставка на подпалките било парче старо платно, което да улови вятъра и да ме повдигне. Сред горящите билки имаше мента, коноп и смирна.

Бях си подготвила предварително думите и ги изрекох както стърчах гола насред палатката. Гамелан седеше мълчаливо до мен — помолила го бях да ми помогне, но той се боеше, че липсващата му дарба може да хвърли сянка над заклинанието и да го развали. Започнах с имената на десет от местните богове и богини, като ги повторих многократно с надеждата, че са в състояние да подпомогнат мисията ни. Сред тях бяха богът на бурята, богинята на морето, разни по-дребни божества, които танцуваха с вятъра, една нимфа на зефира, чието име Зиа помнеше от детството си, и така нататък. Няма да ги спомена поименно тук, макар да ги помня всичките, защото според повечето магьосници силата на по-дребните божества се простира само върху територията, където хората ги почитат. Онези, които поискат да изпробват описаното тук заклинание, ще трябва да използват собствените си божества или изобщо да прескочат този етап, което сигурно би било по-мъдрият вариант, като се има предвид каква според мен е истинската природа на боговете.

След това подхванах самото заклинание:

— Почувствай вятъра,

докосни го.

Отдели се от себе си,

яхни го.

Вятърът е твоя сестра;

полети на свобода,

нагоре, нагоре.

И докато изричах думите, пусках над мангала малки парченца хартия. Бях написала същите думи на лист, който после накъсах. Димът улавяше парченцата и ги понасяше нагоре, а аз усетих как главата ми се замайва, сякаш внезапно бях вдигнала висока температура. А после се озовах над себе си и погледнах тялото си отвисоко. Физическото ми „аз“ първо приседна тромаво, после се просна по гръб на пода. Но аз нямах нито време, нито желание да се занимавам с това тяло, защото покривът на палатката вече се отваряше — чух шепота на въжето, с което го направляваше Гамелан — и над мен се ширна обсипаното със звезди нощно небе. Бях свободна.

Нещо ме запрати нагоре и напред, високо в небето, зърнах едно познато съзвездие и разбрах, че се нося на юг. Не ме носеше вятърът, защото самата аз бях вятър и усетих как сърцето ми пее. Тялото ми беше далеч под мен и зад мен, но духът ми усещаше призрачната коса да се развява от стремглавия порив, усещаше острото щипане на нощния въздух, все едно съм излязла от сауна посред зима и съм се гмурнала в дупка в леда. Беше все едно още имам тяло и едновременно с това нямам. Не се налагаше да обръщам „глава“, за да „видя“ как галерите се смаляват под и зад мен, как светлинките на мачтите им блещукат на тъмния морски фон, а светлите точици на конианските кораби се влачат зад тях.

И вече разбирах каква може да е магията, какво може да даде, че не е само тъмно предзнаменование за смърт или начин да надвиеш противника, нито досадно рецитиране на думи, чиято единствена цел е да ти спести тежка физическа работа. За миг дори се почувствах съпричастна с Дженъс Грейклок, защото разбрах какво го е привлякло към магията, същото, което по-късно го беше унищожило.

Долових присъствието на земя пред себе си и скоро я видях, защото полетът ми беше скорострелен. Група от десет, а може би двайсет острова, по-малките пръснати безредно пред по-голямата суша. Знаех, че това са Аласторите, защото бях виждала карти на островите, където според нашите съюзници беше Сарзанът. Когато наближих външните островчета, долових присъствието на мъже ниско долу, мъже, които чакаха напрегнато, пратени там да следят за първата поява на нашата флотилия. Магическата част от мен все така се дивеше на способността ми да виждам всичко, от хоризонт до хоризонт, но хладнокръвният воин напомняше на капитан Рейли, че при толкова много и така умело разположени предни постове едва ли ще успеем да изненадаме Сарзана. Не че се бях надявала на такова нещо, защото физическите постове биха били най-малката ни грижа дори ако имаше начин да ги заблудим.

Мисълта за Сарзана ме накара да пусна напред „пипалата“ си, както ме беше инструктирал Гамелан, в търсене на евентуални магически капани, които чакаха да уловят корабите ни. Не усетих нищо, но това не беше повод за успокоение. В крайна сметка аз бях зелена новобранка, която се опитва да избегне засада, евентуално поставена от опитен ветеран в занаята.

Главният остров се издигна насреща ми. Време беше да пристъпя към втората промяна, към една уж не толкова уязвима форма.

Вятърът, в който се бях превърнала, не искаше да се променя, не искаше да се откаже от великолепната си свобода, но разсъдъкът ми надделя и оформи думите:

Трябва да се промениш,

форма да приемеш.

В брат свой да се превърнеш,

на вятъра другар.

Брат от плът;

приятел с форма;

с криле и с полет.

И промяната стана за един-единствен шеметен миг. Не само приех физическа форма, подмятана от вятъра, който допреди миг беше едно със същността ми, а се умножих. След като отхвърли идеята за албатроса, Гамелан предложи една не толкова набиваща се на очи маскировка, но аз отидох по-далеч. Защо да съм една птица? Самотната птица лесно би предизвикала подозрения, особено ако се държи странно. Но цяло ято? Той вдигна изненадано вежди, после се изкиска и каза, че определено е дошло времето с магията да се заемат младите. Определено.

Бях ято малки чайки, които летяха към брега. Сигурно би трябвало да говоря за себе си в множествено число, но писарят ми изглежда объркан, сякаш усеща първите признаци на умствено разногледство, така че ще се опитам да опростя максимално нещата. Доста странно беше онова усещане, да си много създания едновременно. Бях десет или петнайсет птици с едно мислене, но всяка със свои очи. „Аз“ се спуснах ниско над издаден в морето скалист нос, като прелетях и от двете му страни едновременно. Възприех гледката, сякаш я виждах само с един чифт очи, но очи, които можеха да видят обекта на наблюдение от всички страни едновременно. В същото време нямах усещане за нещо особено или невероятно, новият поглед ми лепна естествено, сякаш го притежавах още от рождението си.

Издигнах се по-високо, когато ятото наближи главния остров. Беше планински, с високи върхове и почти разцепен от дълъг тесен залив по средата. По протежение на залива имаше градове, като най-големият, Тичино, се намираше в дъното му, в планинските подножия. Дори в предутринните часове светлинки изпъстряха улиците му и прецених, че е голям почти колкото столицата на Изолда.

Флотът на Сарзана беше пуснал котва на завет извън пристанището, охранителни лодки кръстосваха между корабите. Знаех, че е събрал много бойни съдове, но въпреки това се изненадах неприятно от числеността им. Опитах се да ги преброя, но не можах. Грубата ми преценка сочеше поне четиристотин — колкото имахме ние, — а вероятно и повече.

Наближавах корабите на височина приблизително триста метра. Повечето бяха огромни галери, същите като на конианските ни съюзници, и войнишката ми душа се възрадва. Новите бойни тактики, които бях измислила, можеше и да свършат добра работа. Имаше и други кораби, дрейфуващи в отделна група по-близо до брега, и аз литнах натам. Не ги виждах добре обаче. Зрението ми се замъгли неравномерно, както когато ти плиснат вода в лицето, преди да си имал време да мигнеш, или когато се спусне мъгла в слънчев ден.

Нещо ми прошепна, че не бива да се приближавам повече, засега поне. А и независимо колко се „взирах“, мъглата все така запречваше гледката ми към корабите.

Иначе всичко долу изглеждаше спокойно. Малкото моряци по палубите се мотаеха сънено, заети с рутинните утринни задачи. Никой не поглеждаше нагоре, а и да беше погледнал, щеше да види само ято сивкави чайки, тръгнали на лов за закуска.

Реших да се приближа към града, където несъмнено се намираше магическото средище на Сарзана и властелина. Ала и този път „очите“ ми се замъглиха и изгубих ясна представа за подробностите на терена, макар че летях ниско над земята и острото зрение на моите чайки различаваше дори малките рибни пасажи близо под повърхността на водата. И отново усетих онзи шепот, усилил се почти до глас, онова ясно предупреждение. Здравият разум надделя и ме принуди да свърна назад към залива.

Не бях видяла нищо тревожно, но въпреки това бях убедена, че съм се измъкнала на косъм от голяма опасност. Направих три големи кръга, все по-високо и по-високо в небето, докато слънцето надигаше глава над хоризонта, а сенките по сушата и морето се скъсяваха. Видяла бях достатъчно за този свой пръв шпионски набег.

Флотата на Сарзана беше точно там, където очаквахме да я намерим, и беше готова за бой, точно както бяха предсказали конианските жреци. Но какви бяха онези мъгляви петна?

Не знаех, но ги усещах като заплаха. Нямаше значение. Свършила бях достатъчно за една нощ.

Време беше да се връщам.

 

 

По-късно истинското ми „аз“ се гмурна в един различен и много по-приятен полет — със Зиа. Помня как се завърнах от далечното място, където ме бяха отвели устните и ръцете й, с опразнено съзнание и тръпнещо от ехото на екстаза тяло. Смътно усетих, че главата й е отпусната на корема ми. Успях да изсумтя, защото нямах сила за друго. Зиа се изкиска.

— Къде се изгуби така?

— Ммм.

— На бас, че мога пак да те пратя там — каза тя и пръстите й се раздвижиха. Намерих сили да дръпна ръката й и да я сложа върху гърдите си.

— Не, не можеш — казах аз. — Като разварени макарони съм. Като подгизнал топ мокра коприна.

— Че си коприна, коприна си — съгласи се тя, но не понечи да отмести ръката си. След кратка тишина, когато почти се бях унесла в сън, Зиа каза: — Рейли? Какво е следващото?

— Следващото е да поспя малко, ненаситен звяр такъв.

— Не. Имах предвид след като убием Сарзана.

— Обичам оптимистите — казах. — Като убием мечката, директно ли ще врътнем мръвките на шиш, или първо да ги накиснем в оцет? Бая ще трябва да се изпотим, преди да сложим тази мечка на масата.

— Ще го убием. Сигурна съм — каза Зиа. — Така че ми отговори на въпроса.

Седнах в леглото, разсънена окончателно, и казах:

— Аз ще трябва да се върна в Ориса.

— Ами аз? Ами ние, двете с теб? Не се виждам като твоя компаньонка в Ориса, поне не задълго. Така де, все пак съм Канара. Последната от рода.

— Не съм си и мислила, че ще ме последваш — казах.

— Тогава защо ти не останеш тук? С мен? Не ми се вярва вашите барони или както там наричате управниците си да възразят, като се имат предвид заслугите ти.

— Така е — казах аз. — Няма да възразят.

Млъкнах, облегнах се назад и се замислих. Какво щях да правя наистина? Какво следваше? Тя беше Канара, аз бях Антеро — а освен това и командир на Маранонската гвардия. Това, че съм Антеро, може и да не беше толкова важно. — Амалрик и малоумните ни братя щяха да се оправят с именията ни и без мен. Но бях ли готова да приключа с гвардията? Бях ли готова да изоставя войниклъка? И още повече — бях ли готова да изоставя Ориса завинаги?

— И какво ще правя, ако реша да остана с теб? — зачудих се на глас.

— Ей сега ще ти покажа — отвърна тя и подръпна игриво зърното ми, което моментално щръкна. — И обещавам да ти го показвам много-много често.

— Не — казах аз. — Имах предвид… — Но така и не довърших. Странна работа. Обикновено аз командвах парада — и това са точните думи — в любовните си отношения. А ето че сега едно осемнайсетгодишно момиче се опитваше да планира бъдещето ми. Не знаех дали това ми харесва. Сигурно това е начинът, по който разсъждават царските особи. Поне се допитва до мнението ми, което все е нещо, мрачно си помислих. Само че перспективата да се превърна в домашен любимец не ми допадаше, макар да бях сигурна, че Зиа ще ми намери някаква работа, ако поискам. Да командвам войници или нещо от сорта. Аристократите винаги са имали нужда от мечове, които да охраняват властта им. И все пак… все пак…

Постъпих като всеки войник, който има проблем с близкото бъдеще — пратих го по дяволите. И без това едва ли щяхме да се измъкнем живи от предстоящото сражение.

Не че бях в състояние да мисля, защото Зиа вече се беше заела амбициозно с тайните ми местенца.

 

 

Ден-два по-късно, точно по зазоряване, стоях на палубата и чаках тялото си да се събуди. Сержант Исмет правеше упражнения за разтягане наблизо. Довърши серията и застана при парапета до мен. Денят беше великолепен, небето синееше наситено, слънцето се издигаше ярко и подканящо. Хладен бриз галеше гребените на ниските вълни, а галерата ни летеше устремено напред. Зад нас плаваха другите галери от авангардната група, а основната флота се мержелееше като точки на хоризонта.

— Странна работа — отбелязах. — Ето ни тук, в това спокойно море и в ден, създаден за романтични разходки, а истината е, че отиваме на битка.

— За разходките не знам — каза Исмет. — Като я гледам тая мараня на хоризонта и като не знам какво се крие зад нея, изключено е да ми се отпусне душата.

— А ако не беше войник?

— Ако не бях войник, нямаше да съм тук, нали?

И без да изчака отговора ми, продължи:

— Ще ме извиниш, капитане, ама има няколко мързеливи повлекани, дето трябва да ги изритам от хамаците. — И с тези думи си тръгна.

За пореден път се замислих каква странна птица беше Исмет. Ако съдите само по разказа ми, сигурно вече сте я определили като обикновена глупачка, нищо повече от нискочела грубиянка. Но това е много далеч от истината — виждала я бях да рецитира наравно с поети стари епични поеми. Ала станеше ли въпрос за любовни песни или легенди за гиганти и феи, които уж бродели по земята, преди да се появят хората, Исмет си запушваше ушите и не искаше да чуе и дума.

Ще ми се да можех да кажа, че я разбирам, дори сега. Но не. Никой от нас не я разбираше. Може пък наистина да беше въплъщение на Маранония в някой неин аспект, както веднъж ми беше хрумнало в пристъп на рядко вдъхновение.

 

 

На следващата сутрин Гамелан прати да ме извикат и го открих на обичайното му място за риболов, буквално грейнал от вълнение.

— Гледай — каза той още щом наближих. Клечеше на палубата и ако не беше робата му, спокойно можеше да мине за обикновен стар рибар, който се мръщи на купчината оплетена мрежа пред себе си.

Протегна ръка с дланта надолу и докосна мрежата, после вдигна ръката си на десетина сантиметра. Описа няколко кръга, като шаваше с пръсти, толкова бързо, че ми стана трудно да следя движението им. А после съвсем забравих за тях, защото нишките на мрежата потрепнаха и се раздвижиха сякаш по своя воля, без никой и нищо да ги докосва; купчината се разтресе няколко пъти, после се свлече неподвижна — все така на куп, но с разплетени възли.

Шепата моряци и гвардейки, които наблюдаваха със затаен дъх демонстрацията, се развикаха одобрително, но Гамелан нямаше нужда от гласовете им, за да разбере какво е станало. Усмихваше се широко.

— Правех това като дете — тихо каза той, — и сега пак мога да го правя… Дарбата ми наистина се завръща.

 

 

След няколко дни направих още една визита в базата на нашия противник. Този път трябваше да се приближа повече, затова се застраховах допълнително — ако се наложеше да побягна внезапно, нямаше да е под формата на ято чайки. Щях да съм едно по-бързо и по-хитро създание. Новото мазило забърках в близост до два талисмана — първият беше парченце от ивицата плат, която Корайс беше откъснала от робата на Сарзана и още носеше вързана на ръката си като символ на омразата си; вторият беше вкамененото сърце на властелина, когото бях убила в Ликантия. Гамелан се опита да ме разубеди, но аз не отстъпих. Мисията беше важна и знаех, че ако се движа предпазливо и ненатрапчиво, точно като чайка, ще мога да се вмъкна и измъкна незабелязано.

Този път тръгнах по-рано, така че да се озова над острова цял час преди зазоряване. В Тичино всичко изглеждаше спокойно и приближаването ми не предизвика никакво раздвижване. Направих три кръга над укрепеното пристанище, но и сега не видях повече отпреди, освен че осъзнах магическото естество на „мъглата“, която възпрепятстваше зрението ми. И макар че дрейфуващите близо до брега кораби останаха недостъпни за зрението ми, града видях по-добре. Беше огромен, както бях предположила и преди. Имаше малко улици, затова пък изобилие от канали свързваше сградите, вилите и площадите. В центъра на града се издигаше голяма кула. Кръгъл замък по-скоро, с насечен от кулички и бойници ръб. Площадите около него бяха празни, ако не се брояха множеството статуи, а достъпът до замъка се осъществяваше по четири моста, които се издигаха над стените. С други думи, такова укрепление нямаше да се предаде лесно и можех само да се надявам, че ще заловим Сарзана и властелина — в каквато и форма да се подвизаваше понастоящем последният — в морето и с това ще сложим край на дългата война.

Видяното дотук не беше достатъчно и единственият начин да преодолея ограниченията беше да подсиля заклинанието, макар че пропорционално с това щеше да нарасне и рискът. Риск, който трябваше да поема. Мобилизирах силите си и извиках в съзнанието си образа на Сарзана, какъвто го бях видяла за последно — на палубата на нашата галера, облечен в коприна и намусен. Подхванах предпазливо напева. Но още при първите думи мисленият образ на Сарзана ми се изплъзна, заменен от образа на истинския и по-опасен враг.

Изгубих контрол, образът на властелина сред разкъсвано от вулкани море, с кървава пяна на устата и кървави петна по жълтеещата брада се пръсна на парчета и светът се завъртя шеметно под мен. Попаднах във вихър, който ме запрати надолу към замъка.

А после всичко утихна. Намирах се в просторна, потънала в сенки зала, с гоблени по стените и осветена с факли. Вече не бях чайка, нито ято чайки, не бях и жена дори. Бях дух, голо присъствие, и се взирах в единствения човек в стаята, човек, който току-що беше усетил присъствието ми. Този човек беше Сарзанът. Седеше пред една маса, а на масата имаше голяма купа, пълна с нещо, което блестеше като живак.

Очите на Сарзана светнаха.

— Антеро — изсъска той, но гласът не беше неговият. Беше същият съсък, който чух от черните облаци, когато за пръв път щурмувахме морския замък на Ликантия. Беше змийско съскане и ми се стори, че подушвам същото зловоние, смрад като от гроб или нещо още по-лошо. Сарзанът се изправи. Тръгна към мен, но походката му изглеждаше странна и различна от неговата. Не се движеше като дребния мъж, когото бяхме спасили от Тристан, а с дългите крачки на друг човек. И аз разбрах, че тялото, което виждам, е просто вместилище на моя най-голям враг — властелина.

Сарзанът проговори отново, но аз вече знаех, че не той задвижва устните и използва гърлото.

— Още не си приключила с Ликантия, Антеро — каза той.

А след това се изсмя със смеха на властелина.

— Научих много — продължи той, — и ако бях знаел какви съкровища ще открия, отдавна бих тръгнал на това пътуване. Има много светове, Антеро. С брат ми можехме да оберем плодовете им, да се върнем и да направим Ликантия по-велика отвсякога, по-велика както от реалната сила на Далечното царство, така и от детинските легенди, които бяхме слушали за него, преди да го открием. Но дори и сега не е късно това да се случи — каза той и тръгна към мен, а после нададе вой, същия, какъвто се беше изтръгнал от гърлото му на кораба на Саймън, вой, изпълнен с омраза и ярост, дори думите му бяха същите: — Цената е платена и битка предстои! — и пръстите му се свиха като ноктите на граблива птица, точно както на брат му в морския замък, но този път помежду ни нямаше стоманена броня, нямаше плът дори.

Имаше един миг, частица от миг, когато двете чудовища — защото не мога да нарека човеци нито властелина, нито неговия нов роб Сарзана — се поколебаха, сякаш събираха сила, и в това мигновение аз намерих своята и изхвърлих себе си, духа си, надалеч, отвъд стените на замъка, премятах се шеметно във въздуха и вихрушка от образи се гонеше в съзнанието ми — муцунката на пор, лицето на Гамелан, мощехранителницата със сърцето на убития властелин, мярнах за миг дори лицето на Амалрик, а после майка ми, милата ми майка. Премятах се и усещах как пипалата на властелина се протягат след мен.

Ала за част от секундата се озовах извън обсега им и в този мигновен промеждутък от време си спомних думите и ги изрекох:

— Свободно лети,

бързо лети.

Към морето;

Далече;

отвъд.

„Пръстите“ на духа ми си спомниха усещането за перото от сокол скитник, което бях държала на борда на нашия кораб, и аз се превърнах в този сокол, стрелнах се ниско над каналите, размахах устремно криле… далеч, отвъд, към морето. Скитническата ми душа искаше да се издигне, да се извиси високо в небето над опасността, но аз — онова аз, което беше Рейли Емили Антеро — удържах на изкушението и се стрелнах над група стрелци, после право през пристанището, като сменях рязко посоката. За секунди подминах галерите, но още усещах яростта зад себе си, извиращия напред гняв като ловни хрътки, надушили следата, но вече се бях измъкнала. Възползвала се бях добре от онзи кратък миг, от който властелинът и Сарзанът бяха пропуснали да се възползват.

При устието на залива се върнах към основното заклинание и се понесох като вятър към открито море, вятър, който повя като вихър и изчезна. Стори ми се, че „виждам“ далеч зад себе си и високо в небесата огромен орел, смъртния враг на моя сокол скитник, който кръжеше и търсеше… или пък не. Не си заслужаваше риска, нито разхода на излишна енергия да проверявам.

Бях откраднала ценно мигновение от властелина.

Лукс, който той нямаше да ми позволи отново.

 

 

Когато разказах на Гамелан какво е станало, той много се ядоса.

— Властелинът те е белязал отново, Рейли — каза ми. — И при следващия ни сблъсък ти ще си първата му цел.

— Ами да заповяда — казах аз и веднага се засрамих от това новобранско перчене, още повече, когато Гамелан ме фиксира със слепите си очи и вдигна презрително вежда. Преди да ми е казал онова, което и сама знаех — че всяка следваща среща с властелина е в ущърб на собствените ми шансове, — се извиних за глупостта си.

— Въпросът сега е — продължи той — какъв щит да ти измислим, така че да се срещнете на равна нога, пък било то и за кратко. Трябва да помисля… Трябва да помисля.

Уви, други не проявиха неговата охота за размисли, и най-вече адмирал Трахерн, когато му доложих какво съм открила. Той почти не обърна внимание на казаното за властелина, сякаш все още не можеше да свикне с мисълта за съществуването на магията.

— Сега вече ще го хванем в капан — гласеше самодоволното му заключение, последвано от заповед всички платна да се опънат и гребците да хващат веслата. — Този път Сарзанът няма да ни избяга.

Знаех, че корабите на Сарзана все така си стоят преспокойно на котва в залива, без опит да отплават в открито море, и започвах да се питам кой точно ще се озове в капан. Питах се също защо Трахерн беше дал заповедта за гребците. Нима не си даваше сметка, че така само ще изтощи моряците си преди деня на битката?

Но никой не ме попита за мнението ми, така че не обелих и дума по въпроса.

 

 

Седмица по-късно наближихме Аласторите. Плаването се проточи сякаш цяла вечност, въпреки обзелия ме силен страх от битката, която ни предстоеше в края му. По някое време се запитах дали не е възможно всички жени и мъже да се научат на магия и как да изпращат духовете си където пожелаят? Глупава мисъл, но поне отвлече за кратко вниманието ми от мрачната атмосфера на лоши предчувствия.

Още два пъти се опитах да пратя духа си към Аласторите, но и двата пъти си останах гола и наклепана с течен мехлем в палатката на Гамелан като последната глупачка. Властелинът, защото така мислех за него въпреки физическата му обвивка, явно беше залостил здраво вратата.

Но винаги има и друг начин. Приближихме се с нашата галера под прикритието на нощта и лошото време, после се натоварих с подбрани моряци на една от лодките и проникнахме с нея в залива, достатъчно навътре, за да видим корабите на Сарзана, които чакаха, готови за битка. М-да. Сарзанът определено не смяташе да бяга.

Накрая флотата ни навлезе във водите около острова и се подреди в три бойни крила. Флотски адмирал Трахерн извика всички корабни капитани на флагманския си кораб — най-големия и според мен най-тромавия от всички кониански кораби.

Аз, Гамелан и Чола Ий също отидохме. Чола Ий вече кипеше вътрешно.

— Чудя се как ли точно изкуфелият дъртак ще осере пейзажа — изръмжа той.

Съгласих се с него, че Трахерн без съмнение ще направи нещо глупаво. Така и стана.

Накарал беше един от питомните си адютанти, който очевидно имаше артистични заложби, да нарисува огромна скица на плана му за битката. Скицата беше много хубава, а адютантът беше намерил време да добави бълващи пяна дракони, русалки и дори един-два морски демона — но по краищата, така че да не затъмняват блясъка на гениалния адмиралски план. Това произведение на изобразителното изкуство се връзваше идеално с позлатените декорации и изобилния плюш на флагманската каюта, а и със самия кораб, лъскав до вгадяване с излъсканите си метални части и порцеланови топки и дръжки навсякъде, с пажовете и палубната стража, издокарани с колосани туники на сини райета, бели панталони, боси крака и бели ръкавици, кораб, в сравнение с който онзи, от който бях спасила Зиа, изглеждаше образец на изискана декорация и дизайн.

Планът, който Трахерн ни изложи сбито, предвиждаше флотата да се раздели на три ударни елемента. Единият щеше да държи левия — или западния — фланг, когато навлезем в залива, и щеше да е под командването на адмирал Базана, същия, който беше поискал главата ми, когато конианците ни заловиха. Той поне беше боец. Дясното — или източното — крило щеше да се командва от адмирал Борну, за когото бях чувала само пренебрежителни изказвания, в смисъл че го било повече грижа кой боцка дебелогъзата му, но богата жена, отколкото какво става на поверените му кораби. Централното крило и цялата флота оставали под командването на самия Трахерн.

Планът на Трахерн беше прост, което беше и единственото му достойнство. Флотата ни щеше да навлезе в залива. После, незнайно точно как, щеше да се срещне с флотата на Сарзана, преди да е наближила Тичино. Тогава всички кониански кораби щели да атакуват фронтално противниковите, да ги превземат на абордаж и да извоюват на бърза ръка победата. На това възлизаше адмиралската „стратегия“.

Вече кипях вътрешно, защото не се беше чула и една дума за нашата роля в битката. Овладях яда си и повдигнах спокойно въпроса.

Адмирал Трахерн отвърна изнервено:

— Вижте, капитане — и проклет да съм, ако не трябваше да ви уредим подходяща титла, защото аз повече от всички съзнавам, че сте нещо много повече от обикновен корабен офицер, — така или иначе, решихме, че ще е по-разумно вие и вашите мъже, ъъ, тоест хората под ваше командване, да останете в резерв, готови да се включите в битката в подходящия момент.

При думата „мъже“ се чуха подхилквания, не само заради моите гвардейки, а и заради хората на Нор. Не им обърнах внимание.

— И този момент е? — попитах.

— Ами, по сигнал от мен, разбира се — побърза да обясни Трахерн. — Или пък, след като разбием флотата им, бихте били полезни в разчистването. Да, това ще е вашата роля.

Бях на косъм да избухна и точно тогава всичко ми се изясни, очевидно до последната подробност и кристално ясно, сякаш гледах миниатюрно бойно поле под увеличително стъкло. Знаех какво трябва да направим и още по-важно — давах си сметка, че адмиралът току-що ми е дал необходимата възможност. И точно в този миг Чола Ий изригна, скочи на крака и столът падна с трясък зад него. Завъртях се и времето застина за част от секундата. Чола Ий беше зинал, готов да се разкрещи, че пак го оставят извън сметката… но аз го погледнах право в очите. Не твърдя, че съм направила магия в онзи момент. Никакво заклинание не ми хрумна, кълна се. Но по някакъв начин онова, за което си мислех, явно стигна до него, защото той си затвори ядно устата, обърна се и излезе, без да каже и дума.

Адмирал Трахерн беше почервенял като рак и сигурно го сърбеше езикът да окове и хвърли в трюма този непокорен пират, но успя да запази самообладание.

— Моля да извините придружителя ми — плавно се намесих аз. — Той просто гори от нетърпение да унищожим това зло, точно като всички нас. Нали?

Трахерн кимна отсечено.

— Понеже така или иначе взех думата — продължих, — позволете да задам един въпрос относно вашата стратегия. Вие, изглежда, забравяте проклятието, застигащо онези, които посегнат върху живота на своите управници. Проклятие, застигащо само конианци. Една от причините Съветът на чистите да се вслуша в мен и в принцеса Зиа — на последното натъртих осезателно — беше желанието им аз и моите хора да поемем това задължение. От думите ви съдя, че сте решили да пренебрегнете проклятието, права ли съм?

Капитаните замърмориха и зърнах страх по лицата на мнозина.

— Колкото до проклятието — изсумтя Трахерн, — лично аз винаги съм таял съмнение относно някои от вярванията на простолюдието. Така де, кой може да каже какво се е случило с човека, който и да е бил той, прерязал гърлото на покойния ни цар? Не съм виждал призрака му да търчи по улиците на Изолда, преследван от демони.

Засмя се насила, но никой друг не последва примера му.

— Но въпреки това реших да се съобразя с въпросното проклятие, капитан Антеро. Твърдо възнамерявам да използвам максимално вашата част в подходящия момент и по никакъв начин няма да престъпя желанието на Съвета. — Последното, изглежда, го притесни в някаква степен. — Но реално погледнато, ако Сарзанът падне в битката от ръката на незнаен войник или от случайна стрела… е, каквито и мъки да сполетят душата на този незнаен герой, те ще се компенсират от почитта, която цяла Кония ще отдаде на паметта му. Но не вярвам да стане така, затова и реших вашите галери да останат в резерв. Изолираме ли Сарзана и превземем ли флагманския му кораб, ще ви дам сигнал, или с флаг, или с помощта на някой от нашите магьосници, и вие ще знаете, че е дошло време да нанесете финалния удар, който ще отърве земята ни от тиранина. Радвам се, че зададохте този въпрос, капитане, за да изясним това малко недоразумение.

Недоразумение, как ли не. Трахерн се оказа дори по-голям задник, отколкото го мислех. Ясно беше, че е решен да обере цялата слава от смъртта на Сарзана и е готов да пожертва всичко живо наоколо си в името на тази цел. Отново се сетих за генерал Джинах — още един мъж, който би предпочел да загуби войната, отколкото да се изправи лице в лице с реалността.

Запазих непроницаемо изражение, поклоних се и помолих да ме извинят, под претекст, че трябва да дам нареждания на галерите си, и с обещанието, че ще следя зорко за сигналите на адмирала. Трахерн знаеше — или си мислеше, че знае — какво се върти в главата ми и нямаше нищо против да ми види гърба. Хванах Гамелан за ръка и излязохме от каютата.

Чола Ий крачеше напред-назад край парапета. Беше сам на палубата — никой от конианците нямаше смелост да заприказва този едър като мечка мъж с щръкнала като таралежови бодли коса и потъмняло от гняв лице.

Понечих да тръгна към него, но Гамелан ме спря.

— Рейли — каза тихо той. — Близо до нас има ли нещо, което отразява светлината?

За миг си помислих, че е полудял, после се овладях.

— Колкото искаш има. Адмирал Трахерн явно смята, че всичко, което се движи, трябва да отдава чест, а останалото трябва да лъщи.

— Заведи ме при нещо такова, метално по възможност.

На няма и три крачки от нас имаше нещо като декоративен щит, направен от бронз и закачен на една преградна стена. Поведох Гамелан натам.

— Извади кинжала си — каза той — и си порежи пръста.

— Гамелан…

— Рейли, прави каквото ти казвам!

В гласа му звънна заповедна нотка, която ми напомни, че този мъж, макар и сляп сега, някога беше ръководил всички жреци на Ориса. Така че млъкнах и се подчиних.

— Размажи малко кръв по ръба на това нещо, каквото и да е то — каза той. — В крайчето, така че никой да не я забележи. И гледай да не те видят какво правиш.

Направих и това. Конианците на палубата бяха заети със задачите си — като всеки разумен човек, озовал се на кораб с адмиралски флаг, — и ако поглеждаха нанякъде, то беше към Чола Ий, който се явяваше най-любопитната гледка на палубата в момента. Плъзнах пръст по ръба на щита.

— Добре. А сега подбери Чола Ий и да се махаме — каза Гамелан.

— Няма ли да обясниш?

— Може би. Но не сега.

 

 

Чола Ий седна на кърмата на лодката. Още кипеше от гняв. Насочихме се право към неговата галера и аз го последвах в каютата му. Той понечи да си налее вино, после спря. Обърна се и надвисна над мен.

— Е? — беше единственото, което каза.

Обясних му. Планът за атака на Трахерн беше повече от глупав. Сарзанът със сигурност знаеше, че идваме. Не стига това, а явно ни чакаше с нетърпение. Иначе казано, разполагаше и с друго предимство, освен лекото числено превъзходство на корабите си.

— Естествено, че разполага — вметна Чола Ий. — Точно затова исках да кажа на онзи размекнат мозък, че… няма значение. Продължавай.

И аз продължих. Коя е нашата битка? Коя е основната ни задача?

— Властелинът — изръмжа заядливо Чола Ий. — Ако приемем, че умът ти не е бил забълбукнат от някакво заклинание, значи той, или духът му, или каквото там е останало от него, дяволите го взели дано, се е слял със Сарзана и вече са едно.

— Именно. И умре ли, или бъде пленен дори, войната свършва. Нали така?

— Така.

Продължих нататък. Нямах причина да жертвам жените си заради конианците, нито мъжете на Чола Ий, ако тази жертва не служеше на задачата, поставена ни от нашите орисиански управници. Предстоящата битка, дори да нямаше гадни изненадки с автор Сарзана, щеше да е кървава баня отвсякъде. Чола Ий от своя страна логично би искал да се върне в орисиански води поне с част от корабите и хората си, а ако решеше да остане в Кония, би искал флотилията му да е в работно състояние, а не да краси дъното на Тичинския залив.

— И за това си права.

Така че адмирал Трахерн можеше да ни нарича както си иска, мобилен резерв или розови лъвове, ако му харесва повече. Нашата работа беше да видим сметката на Сарзана. Успеехме ли в това, всичко друго щеше да ни бъде простено.

— Вярно. Плюс това имаме твойта малка птичка принцесата, която ще каже някоя и друга дума в наша полза, когато се върнем в Кония.

— Именно.

Предложението ми беше следното. Оставяме трите крила да се счепкат с противниковите кораби, а аз активирам предварително подготвено заклинание, което да ни посочи къде точно се намира копелето. И тогава удряме директно по неговия кораб, без да се съобразяваме с никого.

— В хаоса на битката — каза Чола Ий, гневът му утихваше с всяка следваща дума, — такъв един план, подплатен с нужното количество смелост, има добри шансове за успех. Ако ударим с всичките си сили, в клиновидна формация, да речем, право през мелето… хмм. И ако ние се върнем с главата на Сарзана и съумеем да пратим окончателно по дяволите властелина… мама му стара! Ако поискаме, и столицата си ще прекръстят на Ий… или Антеро.

Сега вече Чола Ий наля вино — в две чаши, едната от които ми връчи тържествено.

— Капитан Антеро — каза той, — според мен твоят план не само ще ни покрие със слава, тоест със злато, а и ще опази повече от нас живи, за да си го харчим. Ти си истински боец, капитане.

Понечи да каже още нещо, но спря, и вместо това отпи от виното. Отпих на свой ред, като с мъка удържах усмивката си. Какви ли думи беше преглътнал току-що? — „Истински боец… като за жена“? Или „… жалко, че си се родила с цепка“? Или „… почти мъжко момче“?

Нямаше значение. Изпих виното си и се върнах на галерата си.

Никой не спа през онази нощ.

А на следващата сутрин поехме към бойното поле.