Алън Кол, Крис Бънч
Битката за Ориса (24)

24
Слава на героите

Колкото повече се приближаваше корабът, толкова по-сигурни бяхме, че не е светлинна заблуда, нито творение на уморените ни от битки умове.

— От Ориса е! — ревна Полило и ме млатна по гърба.

Едни се развикаха радостно, други заплакаха; но всички млъкнахме, когато моряците от приближаващия кораб ни поздравиха на нашия си език. Ех, с каква радост поглъщахме всеки сантиметър от този кораб, от познатата му форма до дървения материал, от който беше направен — материал, отсечен от уханните гори край нашия град. А и мъжете, които ни поздравяваха с мелодичната, лееща се реч на любимата река, изглеждаха също толкова познати. Знаехме улицата на тъкачите, където си бяха купили дрехите — безброй пъти се бяхме оплаквали от силната миризма на боята, която придаваше на платовете слънчевите им орисиански цветове. Формата на брадите им, на ботушите и сандалите, дори на пръстените и ланците, които носеха — дори начинът, по който ги носеха, — всичко това пееше за дома.

Радостта ни стана още по-голяма, когато капитанът ни поздрави и разбрахме колко неточни са били картите ни — вместо на много седмици разстояние от Ориса бяхме само на няколко дни път до там. Огромна тежест се смъкна от плещите ни. Сега вече всичките си тревоги, всичките си тегоби и изпитания щяхме да споделим със своите съотечественици. А ако властелинът отново ни отправеше заканите си, насреща му щяха да се изправят не шепа кораби, а десетки хиляди орисианци. Битката вече нямаше да е само наша. На помощ щяха да се притекат приятелите ни, любимите ни, семействата ни.

Прехвърлихме се на орисианския кораб. Стъпките ми пружинираха по палубата му, умората от битката се свлече от раменете ми като леко наметало в лятна вечер. За ранените бяха положени нежни грижи; за мъртвите се казаха познати молитви, които да улеснят прехода им и да облекчат скръбта на нас, живите. Корабът беше пълен, но пък ние бяхме останали само двайсет, така че лесно ни намериха място. А после, без повече помайване, опънахме платна към дома. Двете ни галери, по-малки и по-леки от орисианския търговски кораб, бяха взети на буксир — така беше по-лесно, отколкото да прехвърляме скъпоценния им товар. Макар че в онзи момент никой от нас не даваше и пукната пара за златото. Цената му се беше оказала неприемливо висока.

Делях една каюта с Полило и едва се бяхме настанили, когато капитанът на кораба, казваше се Вазано, дойде да се увери, че всичко е наред.

— Толкова много се забавихте, капитан Антеро — каза той, — та решихме, че всички сте загинали. — Наля ни по чаша червено орисианско вино, което не бяхме вкусвали близо две години. Вкусът ми беше до болка познат, толкова, че усетих в устата си напеченото от слънцето грозде.

— Неведнъж бяхме на косъм да потвърдим подозренията ви — отвърнах.

— А най-лошата битка — каза Полило — беше точно преди да се появите вие. Нападнаха ни морски чудовища, демони и само боговете знаят какво още.

— Сериозно? — каза капитанът. — Непременно трябва да ми разкажете за приключенията си, след като си починете.

— Ще трябва да отделиш доста време и още повече бутилки от това вино — изсумтя Полило. — Бая има за разказване. Че то ние на практика обиколихме половината свят. И видяхме неща, от които да ти се смръзне кръвчицата.

Вазано стана да си ходи.

— Нямам търпение да чуя историята ви — каза той, — стига задълженията ми да го позволят. Аз съм от капитаните, които предпочитат сами да държат руля, така че не разполагам с много свободно време.

А после се прозя и каза:

— Простете. Това пътуване се отразява зле на съня ми. Имахме много проблеми, докато наместим товара както трябва. — Извини се и излезе.

— Този тип има кръв на риба — отбеляза Полило. — И въображение на охлюв.

Въздъхнах.

— Явно е от онази нова порода, от която брат ми се оплаква непрекъснато — казах. — Откакто Далечното царство отвори вратите си за нас, има недостиг на квалифицирани мореплаватели. Този поне изглежда достатъчно компетентен, слава на боговете. Амалрик може цял ден да ти разказва за некадърниците, които е бил принуден да наеме на работа.

— Е, поне ни остави виното — каза Полило и напълни отново чашите ни.

После вдигна своята за тост.

— Добре дошла у дома.

Отвърнах й със същото:

— Добре дошла и на теб.

 

 

В пристанището на Ориса ни чакаше посрещане като за герои. Имаше музика и танци по улиците; речи от магистратите и пищни фойерверки от жреците. Войници, накипрени в най-ослепителните си униформи, се изнизаха в парад пред нас, предвождани от генерал Джинах — да, от същия онзи проклет Джинах — и, о, чудо на чудесата, той дръпна прочувствена реч какви велики и благородни бойци сме били ние, и особено аз! Докато се пулех, осмисляйки този циничен обрат на съдбата, благодарение на който най-големият ми смъртен враг ме обсипва с похвали, Джинах завърши речта си и военният оркестър изсвири туш в наша чест. А после Джинах и войниците изчезнаха толкова бързо, колкото се бяха появили. Скоро започна да се топи и тълпата — сънародниците ни се разотиваха, за да се върнат към ежедневните си задачи.

Цялата история около посрещането ми се стори някак куха и формална. Явно за повечето орисианци войната отдавна беше свършила и ние се явявахме странична недовършена история без особено значение. Можех да си представя какво щеше да се говори по кръчмите. След някоя и друга седмица: „Капитан Антеро, нали? А, да. Вие бяхте от Маранонската гвардия май? Момичетата на Джинах. И бяхте извършили нещо благородно и себеотрицателно? Да пукна, ако мога да се сетя какво точно беше. Бих ви черпил по едно, но в момента съм малко позакъсал. Наминете някой друг път, добри ми капитане, и ще ви почерпя, както си му е редът“. Не се ядосах, нито изпаднах в самосъжаление, само свих мислено рамене и го вписах по сметката на отношението, което войниците търпят от векове. Ние, войниците, сме надеждата на родината, когато забият бойните барабани, но възцари ли се отново мир, всеки бърза да ни обърне гръб. А и вълнението ми от завръщането засенчваше всичко останало.

Застанах пред строените гвардейки и предадох протоколно командването на сержант Исмет, защото и аз като другарките си нямах търпение да загърбя дрънченето на брони и да се прибера в родния дом. Но след като Исмет освободи с цяло гърло личния състав и гвардейките тракнаха с токове и се разпръснаха към чакащото ги множество, я повиках при себе си.

— Сержант — казах, — доколкото знам, ти нямаш семейство.

— Имам гвардията, капитане. Какво друго й трябва на една жена?

И отново ме порази онази странна мисъл — възможно ли беше Исмет наистина да е въплъщение на Маранония? Подбрах внимателно думите си.

— Просто си помислих, че в казармата ще е твърде самотно сега, когато всички са в градски отпуск. Искаш ли да ми погостуваш? Място има колкото искаш, а семейството ми обича да посреща гости.

Исмет сякаш се смути и си дадох сметка, че й е трудно да намери подходящите думи за ситуация, която не е пряко или косвено свързана с войниклъка и воюването.

— Извинете, капитане, но аз всъщност не съм сигурна какво е това самотата. Истината е, че чакам с нетърпение да поостана сама в казармите. Така ще мога да си почина, да си спомня коя съм, да събера отново силите си. А ако ми се доще да си поговоря с някого, кръчми в града колкото щеш. Отегча ли се пък от шумотевицата, винаги мога да се прибера в казармите и да послушам тишината, макар че там вечно дрънчат оръжия и постовите дърдорят. Май няма да знам какво да правя без всичко това около мен. Вижте, гвардията наистина е моето семейство. На другите жени това може и да не им стига. Но при мен не е така. Може би… може би заради мястото, откъдето идвам — каза тя и стисна решително устни, а аз си дадох сметка, че за пръв и последен път съм чула Исмет да признава, че е имала минало отпреди гвардията.

Зачудих се какво да кажа, така че да сложа край на този притеснителен и за двете ни разговор. Преди да съм намерила подходящите думи, Исмет каза:

— Благодаря за поканата, капитане. Но не ти трябва дърта сержантка да ти се мотае в краката, когато си имаш по-важни неща за вършене. По-нататък може да се видим на чашка и да си поприказваме за кампанията. Имам какво да споделя с теб, няколко идеи къде се объркаха нещата например, и какво трябва да направим, преди пак да са ни изпратили някъде.

Ето такава беше Исмет. Отвърнах, че непременно държа да си поприказваме, тя отдаде чест и си тръгна.

Полило и другите гвардейки се отвяха нанякъде с роднини и приятели, свободни да се насладят на заслужената почивка. Плъзнах поглед по оредяващата тълпа за моите хора и сърцето ми се сви, когато не открих Амалрик в множеството. Топка от самосъжаление и разочарование затъкна гърлото ми. А после видях Порцемус и другите си братя да се приближават към мен със съпругите си. Стегнах се да посрещна обичайната им неприязън и се повлякох към тях.

Представете си изненадата ми, когато Порцемус се хвърли на врата ми и извика:

— Слава на боговете, че се върна, Рейли! — И после взе, че ме целуна. Беше се разчувствал до сълзи.

А после другите ме наобиколиха, повтаряха колко се гордеят с мен и така нататък — при това съвсем искрено. Братята ми ме прегръщаха и ме тупаха по гърба, съпругите им хлипаха и казваха, че не познават по-храбра жена от мен. Тогава и аз взех, че се разчувствах, разревах се и се разсополивих тотално.

— Къде е Амалрик? — успях да попитам най-накрая.

— Ще си умре от яд, че те е изпуснал — каза Порцемус. — Оумъри също. Двамата потеглиха за Далечното царство преди няма и два дни. Трябва веднага да им пратим съобщение. Той се тревожеше също като нас.

Важно беше да се видя с Амалрик, и то не само по лични причини. Нещо трябваше да се направи във връзка с властелина, и то незабавно! След смъртта на Гамелан задачата ми да убедя орисианските управници се усложняваше. А после мярнах позната фигура да се отдалечава с отскоклива походка по улицата. Беше Маларен, един от най-добрите приятели на Амалрик, а и мой също. Беше заел мястото на баща си в градския съвет малко преди да потеглим за Ликантия.

Извиних се на роднините си, измъкнах се от лепкавата им прегръдка и хукнах след него. Настигнах го, преди да свърне зад ъгъла.

— Маларен! — извиках. — Почакай, моля те!

Той ме видя и спря. Усмивка раздвижи красивото му лице.

— Скъпата ми капитан Антеро — каза той. — Колко се радвам да ви видя жива и здрава след цялото това време. — Протегна ръка да ме поздрави.

Засмях се, бутнах ръката му и го прегърнах. Той сякаш се стресна, но тогава не обърнах внимание.

— Зарежи официалностите, Маларен — казах. — Когато се видяхме за последен път, аз бях сестрата, която никога не си имал, и крояхме планове как да се отървем от Порцемус и ти да заемеш мястото му в семейството, не помниш ли? Е, тогава и двамата бяхме пияни, но ти се изразяваше доста свързано за човек, който лежи на пода на кръчмата.

Маларен се засмя притеснено и отвърна сковано на прегръдката ми.

— Да, ъъ… Рейли, скъпа — каза той. — Знаеш, че те обичам повече от всички други.

— А ти как я караш, стар флиртаджийо? — попитах. — Жена ти още ли не те е разкрила?

Още едно нервно кискане.

— Е, нали ни знаеш, Рейли. Може и да се караме от време на време, но накрая всичко си прощаваме.

— Да бе. Тебе просто те бива да измисляш оправдания, иначе жена ти отдавна да те е кастрирала с кухненския нож.

Още кискане.

— Колко колоритно се изразяваш — каза той и след кратка пауза добави: — Е, сега вече си тук и трябва задължително да ни дойдеш на гости.

— Да не си си загубил и ума заедно с чувството за хумор? — възкликнах. — Знаеш, че жена ти ме мрази и в червата. Убедена е, че тайничко си падам по теб.

— Да, така е — измърмори той. — Така си е.

И пак ме прегърна сковано.

— Извини ме, Рейли, но наистина трябва да тръгвам. Имаме съвещание в градския съвет, знаеш как е.

Спрях го, преди да е хукнал.

— Слушай — казах. — И по друга причина исках да говоря с теб, освен че ми липсваше красивото ти лице. Много важна причина.

Стисках го за ръкава на ризата, а той се опитваше да издърпа тактично ръката си.

— Наистина, скъпа. Трябва да вървя.

Бях уморена, объркана и изнервена. Ядосах се; идеше ми да се развикам, че съдбата на Ориса е заложена на карта. Но видях, че роднините ми ни наближават, и изведнъж се почувствах като истерична глупачка.

— Моля те, Маларен! — казах. — Умолявам те, в името на старото ни приятелство. Намери време да се видим. Много е важно, уверявам те.

— Добре — каза с въздишка той. — Утре следобед ще пратя носилка.

След което си тръгна, Порцемус и другите ме настигнаха и ме заляха с нова доза задушаваща семейна любов.

 

 

Маларен не изпрати обещаната носилка нито на следващия ден, нито на по-следващия, нито на третия. Пратих му няколко съобщения, всяко по-умолително от предишното. На бележките ми той отговаряше с кухи извинения, все едно всячески се опитва да избегне срещата с мен. В същото време семейството ми ме глезеше, сякаш бях любимото им дете. Настаниха се във вилата на Амалрик и запълваха времето ми с разнообразни празненства и увеселения. Заредиха се обеди и вечери в моя чест. И още по-странно, пред мен се изреждаше истинско шествие от привлекателни млади жени. С изключение на Амалрик, братята ми винаги се бяха отнасяли с погнуса към сексуалните ми предпочитания, а съпругите им — още повече. Но в духа на новоизбликналата им обич към мен всичко това изглеждаше забравено. Натрупаната умора неутрализираше изкушението, но аз правех опити да се държа подобаващо, не на последно място от признателност, че семейството ми най-после ме е приело такава, каквато съм, след дългите години на отхвърляне. Не вкарах в леглото си нито една от жените — нямах желание за това, особено след като разбрах, че Трис се е омъжила за някакъв тип и има бебе от него.

Сега си давам сметка, че съм била емоционален вулкан на косъм от избухването. Усетех ли, че наближавам ръба, се отдръпвах, защото се боях, че няма да мога да контролирам взрива. В дъното на всичко това беше Гамелан.

Не само защото беше жертвал живота си за мен — сякаш това не беше достатъчно. Беше най-великата проява на храброст, която бях виждала. Стар жрец, сляп и лишен от уменията си — колко ли дълбоко е трябвало да загребе в сърцето си, за да намери необходимата сила? Виждала бях някои от сенчестите светове на магията — ако бяха това. Само че аз бях бръсвала само повърхността им, като да прокараш ръка по водата на студено тъмно море. Гамелан трябва да беше стигнал до дъното и дори отвъд, за да извлече сила, с която да надвие властелина. Нощ подир нощ преживявах смъртта му и собственото си недостойно спасение, денем мислех за това във всеки спокоен момент. С изключение на майка си, никого не бях оплаквала така мъчително, дори Отара — а ако трябва да съм честна, дори собствения си баща.

Пробвах да се напия до вцепенение, но всеки път, когато наближах границата на трезвостта, ме обземаше колебание и оставях чашата. Страхувах се, че ще изгубя контрол, макар да не знаех откъде идва този страх. На моменти имах усещането, че някой ме наблюдава — не роднините ми, макар те да се въртяха постоянно около мен в стремежа си да ми угодят, — а нощем ме тормозеше неприятното усещане, че някой или нещо търси слабите ми места. Не казах на семейството си за властелина и за заплахата, която все още представляваше той; колкото и мило да се държаха братята ми напоследък, те бяха хора слаби, а и след трагедията с Халаб изпадаха в паника само при мисълта за магия.

А и гвардейките ми липсваха до болка, моите гвардейки, които близо две години бяха единственото ми семейство. Уви, всички те бяха в отпуск и дори не знаех къде да ги търся. Една нощ се измъкнах да обиколя любимите ни кръчми. Макар да беше рано, градът тънеше в тишина и само тук-там светеха лампи. Както знаеш, писарю, нашият град е шумен и с богат нощен живот. Онази вечер обаче ги нямаше дори вездесъщите плъхове и гущери, които иначе не пропускат възможност да се поровят в купчините боклук. Единственото оживено място, изглежда, беше дворецът на жреците. Ореол от магическа светлина обгръщаше древната сграда, много от прозорците на първия етаж светеха, а във въздуха се усещаше особеното пощипване на магия в действие. Това трябва да е причината, помислих си. Явно имаше някакъв религиозен празник, за който бях забравила. Това обясняваше защо градът е така притихнал.

И все пак дори в такива дни имаше отворени кръчми. От булеварда на пекарите минах напряко към една таверна, където обслужването на жадните клиенти беше по-важно от всякакви богове. Само че уличката зави не където трябва и внезапно се озовах обратно на булеварда. Огледах се и видях познати до болка ориентири. Ето я сградата на пекарската гилдия, а срещу нея е складът, където мелничарите доставяха брашното за пещите на десетките хлебарници, дали името на булеварда. Тръгнах за втори път по пресечката и тя пак ме отведе до мястото, от което бях тръгнала. Ядосах се, после свих рамене. Амалрик често казваше, че след дълго отсъствие от дома паметта е склонна да те подлъгва. Щом е така, реших, значи ще тръгна по дългия път.

Поех по булеварда, завих по Кацарска, където живееха и работеха градските бъчвари, после се отклоних при любимото магазинче на Амалрик за мореплавателски принадлежности. Три дюкяна по-надолу видях таверната — точно там, където трябваше да бъде. Само че и тя като всичко останало тази вечер беше тиха и тъмна. До вратата й имаше табло, където редовните клиенти оставяха съобщения на отсъстващи приятели. Имаше няколко забодени наскоро бележки, приближих се да ги погледна и видях, че всичките са от мои гвардейки, които се търсеха една друга. Сред тях имаше и един познат разкривен почерк.

Бележката гласеше: „Отивам да видя мама. По пълнолуние се връщам. Капитан Антеро ще черпи всички, които решат да наминат… С любов и влажни целувки… Полило“.

Ухилих се, разбрала, че бележката е предназначена най-вече за моите очи — и за моята кесия. Упоменатата дата не беше далеч. Нямах търпение да се видя отново с Полило. Настроението ми се подобри и тръгнах назад към вилата на Амалрик.

Доброто ми настроение, уви, не изтрая и до заранта. Събудих се умърлушена, с усещането, че времето ми изтича. Изкарах коня си и го пришпорих грубо към къщата на Маларен. Колкото повече наближавах целта си, толкова по-силна ставаше решимостта ми да се разбера с него веднъж завинаги. Пристигнах без предупреждение и похлопах на вратата. Отвори ми слуга и се опита да ме отпрати, защото господарят му не бил вкъщи, но аз го избутах от пътя си и се развиках на Маларен да излезе. Накрая той се появи, примигваше сащисано. Не си направих труда да слушам глупавите му извинения, а го вкарах в една стая, бутнах го да седне на един стол и излях в скороговорка всичко, което ми беше на сърцето. Отне доста време. Когато приключих, той ме гледаше, все едно съм луда за връзване.

— И искаш да повторя всичко това пред магистратите? — попита. — Да им кажа, че въпреки всички доказателства за противното единият властелин е оцелял? И че това го знам от жена, която никога не е проявявала магьосническа дарба, но сега твърди, че изведнъж е станала велик жрец? — Въздъхна и поклати глава. — Не мога да го позволя, скъпа ми приятелко. Това ще съсипе репутацията ти.

— Майната й на репутацията ми — избухнах. — Клела съм се да умра за Ориса, ако е нужно. Защо да ме е страх от някакво си унижение сега, когато градът ми е изправен пред най-голямата заплаха в историята си? Искам официално изслушване, по дяволите! Настоявам да бъда изслушана пред магистратите и съвета на жреците! Мое право и задължение като командир на Маранонската гвардия е да докладвам за мисията. По тяхна заповед потеглихме в края на краищата. И в изпълнение на техните заповеди само двайсет от нас се завърнаха.

Той най-накрая отстъпи.

— Добре. Ще се опитам да уредя нещо.

Избухнах отново.

— Ще се опиташ, да, и с това ще си останеш! Не разбираш ли? Властелинът е по-могъщ отвсякога. Ако Амалрик и Гамелан бяха тук, веднага щяхте да наскачате, всичките!

— Да, да — каза той. — Успокой се, скъпа Рейли. Ще се заема веднага, обещавам ти.

Минаха още няколко дни. После най-сетне получих бележка от Маларен. Магистратите и жреците се били съгласили да ме изслушат. Но преди това искали да им представя писмен доклад, за да се запознаят с подробностите. Забелязала съм, че фразата „но преди това“ е любимият израз на писарушките и тесногръдите чиновници. Само бирниците не я използват. Така или иначе, седнах и с дни се трудих над поискания доклад, писах, задрасквах, редактирах и преписвах, докато накрая реших, че съм изложила ясно и убедително аргументите си. Изпратих готовия доклад и за моя изненада от съвета веднага определиха дата за изслушването — в първия ден на пълнолунието, тоест след седмица. През цялото това време роднините ми не казаха и дума по този въпрос. Когато предупредих Порцемус, че ситуацията може да се усложни, той сви рамене и отвърна; „Както сметнеш за най-добре, Рейли“. Отношението му беше толкова позитивно, че започвах да се плаша.

Денят най-после дойде и аз се подготвих грижливо. Взех си дълга гореща вана. Изрязах си ноктите, накарах една сръчна слугиня да ми подстриже косата, втрих масло в портупея си, излъсках всички метални части от облеклото си и дадох меча си на един точилар да го наточи както трябва. Когато приключих, всичко по мен грееше, от снежнобялата униформена туника до лъснатите ботуши. Дори голите ми ръце и крака грееха със златистия тен на морско-слънчеви целувки.

На излизане от вилата се поколебах — чудех се дали да не отскоча до светилището на мама за късмет. Още щом минах през портата, разбрах, че нещо не е наред. Преди градината тънеше в уютен хаос от дървета и цветя, а сега беше образец на студено съвършенство. Всички камъни бяха варосани, тревата — окосена почти до корен, дърветата — подредени в толкова прави редици, че ако застанеш зад първото, няма да видиш останалите, а храстите и растенията бяха подредени с точния рисунък на градинар-математик. Докато стоях изумена и се чудех да не би Амалрик да е полудял дотам, че да изгони стария ни градинар, който работеше за нас още откакто бяхме деца, забелязах и нещо друго — липсата на всякакъв мирис. Времето беше топло, но нямаше и помен от уханието на розите, на сандаловото дърво и на другите цветя. А и птиците явно се бяха дянали някъде — преди цяло ято огласяше градината, а сега само едно самотно птиче чирикаше сред клоните. Дори насекомите бяха замлъкнали. Тръгнах бързо напред и свърнах по пътечката към параклиса. Там ме чакаше още по-неприятна изненада. Простичкият камък беше изчезнал, както и трендафилът до него, нямаше го и очарователния пеещ фонтан. На тяхно място се кипреше голяма статуя на майка ми. Приликата беше изключителна, а мама беше красива жена, така че не бих могла да нарека статуята грозна. Но излъчваше такава доза благородно мъченичество, че майка ми би я намразила от пръв поглед, би се засрамила от нея.

Развиках се и когато Порцемус пристигна в свински тръс, се разкрещях още повече.

— Какво сте направили, по дяволите?

— Защо, какво има, Рейли? — попита стреснато той.

— Маминото светилище го няма, какво — троснах се. — Сложили сте това огромно грозно нещо на неговото място.

Порцемус вдигна поглед към статуята и я зяпна тъпо, сякаш я виждаше за пръв път.

— Амалрик знае ли? — попитах.

Порцемус дойде на себе си и се усмихна.

— Разбира се, че знае. Нали живее тук в края на краищата.

— Не мога да повярвам, че е позволил това — казах аз. — Бас държа, че сте го направили в негово отсъствие.

— Ами да, така беше — каза Порцемус, някак странно облекчен. — Искахме да го изненадаме. Много му хареса, между другото. Жалко, че на теб не ти харесва.

Не исках да чуя и дума повече, така че се обърнах и тръгнах към изхода на градината, като ругаех под нос. Поръчала бях да ми приготвят същия кон, който бях изтормозила, и очаквах, че ще се дръпне с недоволно пръхтене, когато нахлух в конюшнята да го поема от конярчето. Вместо това той пое спокойно гневната ми тежест и това ме ядоса още повече. Идеше ми да го сритам в галоп, но сметнах, че ще е глупаво да изливам яда си върху бедното животно, затова само го плеснах леко с юздата по хълбока. Скоро вилата остана зад гърба ми. Помъчих се да се успокоя — предстояха ми по-важни неща. Можех само да се надявам, че денят няма да свърши така, както бе започнал.

След час ме въведоха в голямата зала на градския съвет и застанах мирно, докато изчаквах градските първенци да заемат един по един местата си. Освен мен и тях залата беше празна — изслушването беше при затворени врата. Бяха седмина — петимата членове на съвета на магистратите плюс двама младолики представители на жреческия съвет. Тях не ги познавах. Познавах всички магистрати обаче — и най-вече Маларен, който ми хвърли дружелюбна усмивка, докато заемаше мястото си.

А после сърцето ми се сви, когато видях една влудяващо позната фигура да заема стола с най-високата облегалка в средата на масата. Джинах! Как е възможно този кучи син да се е издигнал толкова много? Уви, нищо не можех да направя. Можех само да се надявам, че останалите шестима ще проявят достатъчно здрав разум, който да компенсира скудоумието на генерала. Стегнах се и подхванах речта, която така грижливо си бях подготвила.

— Уважаеми господа — казах, — изправям се пред вас с натежало сърце. Мисията, с която ме натоварихте, се провали, въпреки себеотрицателните усилия на обичаната ви Маранонска гвардия. За да изпълним възложената ни от вас задача, ние отплавахме на запад и стигнахме по-далеч от всеки друг преди нас. Сблъскахме се с диваци и с други враждебни сили и ги надвихме. От ваше име и от името на Ориса се сприятелихме с народа на далечното царство Кония, където чакат наши представители за договаряне на търговски връзки. Те са богат и сърдечен народ и ще се превърнат в достойни наши съюзници, когато новите земи на запад се отворят за нас. Ала с прискърбие трябва да призная, че тези успехи са нищо в сравнение с провала на истинската ни мисия. Последният властелин на Ликантия успя да ни се изплъзне. Само двайсет от нас се завърнаха, господа. Двайсет от всички, които потеглиха преди две години. Самата аз стоя днес тук единствено благодарение на сестрите си, които се жертваха, за да мога да се върна и да предупредя Ориса… Господа, Ориса е изправена пред най-голямата заплаха в историята си. В същия този момент властелинът мъти последния си план да ни унизи, да ни унищожи. Самият лорд Гамелан — най-великият жрец на Ориса — жертва живота си, за да мога аз да вдигна тревога. Ще ми се боговете да бяха решили друго и сега той да стоеше пред вас, за да осъзнаете в пълна мяра опасността, която ни грози. Умолявам ви, господа, моля се да разберете, че привидният мир е измамен. Че най-опасният ни враг все още ни дебне и не е далеч часът, когато ще удари града ни.

Бях се съсредоточила изцяло върху речта си и не следях реакцията на журито. Когато казах, каквото имах да казвам, и плъзнах поглед по лицата им, открих само празни изражения. Все едно не бях изрекла и дума.

След дълга пауза Джинах се изкашля многозначително и ме удостои с противната си усмивка.

— Великолепен доклад, капитан Антеро — каза той. — Заслужавате поздравления. Нека пръв изкажа признателността си към благородните жени, които дадоха живота си за Ориса.

Другите членове на журито измърмориха нещо в същия смисъл. Усещах как кръвта ми кипва и тупти гневно в слепоочията ми. Джинах вдигна копие от писмения ми доклад и каза:

— Прочетохме доклада ви много внимателно, капитане. Така че не се налага да навлизате в детайли повторно. И трябва да кажа, че докладът ви сериозно ни притесни, нали така, господа?

Обърна се към другите, които измрънкаха утвърдително. Маларен кимна енергично.

— Притеснихме се дотолкова, че не изчакахме изслушването — продължи Джинах. — Мога да ви уверя, че нашите жреци предприеха незабавни действия.

Отдъхнах си облекчено. Слава на Те-Дейт, че някой се беше сетил да направи нещо. Ала облекчението ми не трая дълго.

— Направени бяха заклинания — продължи Джинах. — Както ме увериха, заклинания сложни и сериозни. И с радост мога да ви съобщя, капитане, че страховете ви са неоснователни.

— Какво?! — викнах аз, самозабравила се. — Какви ги говорите?

Джинах само вдигна вежди.

— Казвам, храбра ми жено, че макар вие да вярвате в обратното, мисията ви се е увенчала с пълен успех. Гвардейките ви не са загинали напразно. Нито те, нито великият лорд Гамелан. Властелинът е мъртъв. Благодарение на вас вече нищо не заплашва Ориса. Нищо.

Можеш ли да си представиш в какъв кошмар се озовах, писарю? Пред мен стоеше човек, който беше живото доказателство, че цинизмът е истинската управляваща сила на този свят. Мотивите му да прати Маранонската гвардия след властелина бяха от най-долния, най-себичния вид и нямаха нищо общо с интересите на Ориса. Същите мотиви го бяха накарали да заговорничи срещу командира на гвардията, поставяйки по този начин в риск самата мисия. И същият този човек, този глупак, сега държеше в алчните си ръце съдбата на Ориса.

— Правите ужасна грешка — извиках. — Самият лорд Гамелан потвърди всичко, което ви казвам.

Джинах се усмихна, явно развеселен. И погледна към двамата млади жреци, които имаха нахалството да се изкискат.

— Така твърдите вие, капитане — каза Джинах. — Но по собствените ви думи лорд Гамелан е ослепял и е изгубил силите си в самото начало на експедицията. А и нека си признаем — макар че за мъртвите или добро, или нищо, — че Гамелан беше стар. Далеч не в разцвета на силите си, колкото и впечатляващ и достоен за уважение да е бил този разцвет. — Погледна отново жреците. — Прав ли съм, господа?

Единият закима, като продължаваше да се хили. После направи опит да придаде на физиономията си сериозен и скръбен вид.

— Боя се, че всичко, което казахте, е вярно. Освен че беше стар, бедният лорд Гамелан срещаше затруднения с новите открития в магическото изкуство, направени след като братът на капитан Антеро откри Далечното Царство. Придържаше се към старите начини и отказваше да приеме новите теории, завещани ни от покойния лорд Дженъс Грейклок — когото неведнъж е критикувал ожесточено в частни разговори. Колкото и неприятно да звучи, здравият разум ни задължава да признаем, че лорд Гамелан вече не беше твърде компетентен.

Това бяха пълни глупости! Самият Гамелан понякога се боеше, че възрастта може да замъгли ума му, но от многото ни и дълги разговори за философията на магията знаех, че тези опасения само придаваха допълнителна дълбочина на размишленията му. Стотици пъти го бях слушала да разсъждава над теориите на Грейклок и докъде биха могли да ни доведат те в бъдеще! Изтъкнах им всичко това; направих всичко възможно да защитя Гамелан, но думите ми останаха глас в пустиня.

А после Джинах се наведе напред.

— Всичко това може и да е вярно, капитан Антеро — каза той. — Но в доклада си казвате, че вие сте направили заклинанието, а не лорд Гамелан. И пак вие сте открили доказателствата за заплаха от страна на властелина. Правилно ли съм разбрал?

— Да — казах аз. — Но Гамелан ме обучи, наставляваше ме.

— А, значи твърдите, че сте жрец? — каза Джинах. — Толкова велик жрец, че магическите ви способности са по-надеждни от тези на най-добрите орисиански жреци? — И той посочи двамата представители на жреческата гилдия.

— Мога да ви кажа само онова, което знам — отвърнах. — Не твърдя нищо друго, освен че казвам истината. Ето, вижте дланта ми — дамгата на властелина още си личи! Умолявам ви, господа. Трябва да се вслушате в думите ми. Властелинът трябва да бъде спрян!

— Простете, капитан Антеро — каза Джинах. — Но трябва да обявя край на това изслушване. Не мога да гледам как една от най-големите героини на Ориса се унижава така. Преживели сте много. Сега сте уморена и объркана. Трябва да си починете, капитане, наистина. А после, когато му дойде времето и след като размислите над казаното от нас днес, и ако още таите съмнения, елате да поговорим. Вратата ми винаги е отворена за вас, капитане, защото уважението ми към вашия героизъм не знае граници.

А после, докато зяпах невярващо, седмината станаха и се изнизаха един по един от залата. Един страж затвори вратата след тях и застана на пост пред нея.

Изхвърчах вбесена от залата. На улицата отпред почти нямаше хора и закрачих слепешката с неясното намерение да намеря тихо местенце, където да помисля. Когато имаме нужда от усамотение и мир със себе си, ние, орисианците, отиваме при реката. Тя ни е утеха, когато всичко друго върви против нас, затова не е чудно, че краката ми ме отведоха именно там. Само една лодка беше пуснала котва в средата на течението и самотен рибар приготвяше мрежите си. Седнах на брега и се замислих за всичко случило се. Не виждах какво по-различно съм могла да направя или кажа, не виждах и какво можех да направя оттук нататък. Седях и размишлявах, докато не усетих, че въздухът захладнява. Вдигнах очи и видях, че нощта скоро ще се спусне. Рибарят се изправи в лодката си и хвърли мрежата. В същия миг ме обзе неустоим импулс да се върна във вилата. Да намеря утеха сред семейството си. Станах и тръгнах към конюшнята да си взема коня. Когато наближих, видях, че това е единственото работещо място на улицата. Всички други, включително две кръчми, вече бяха пуснали кепенците. Платих на коняря и изведох коня. Докато се качвах на седлото, чух как залостват отвътре вратата на конюшнята.

Всичко това беше адски странно. Кръчмите по главната улица рядко затварят, а конюшните — никога. А и онзи рибар в реката — той също изглеждаше странен. Никога не бях виждала рибар да излиза за риба по това време. А после мисълта за уюта на семейната вила надделя над всичко останало и подкарах коня натам. Бях вече в покрайнините на града, когато си спомних бележката на Полило. В нея се казваше, че ще бъде в кръчмата по пълнолуние, значи днес. Обърнах коня назад към града и всичките ми мисли за вилата се стопиха.

Когато наближих, целият град вече тънеше в мрак. Единствената светлина, освен пълната месечина беше зловещото сияние откъм двореца на жреците. Свърнах зад ъгъла и видях, че кръчмата е затворена. Канех се да сляза и да видя дали Полило не е оставила нова бележка на таблото, когато чух някой да вика:

— Внимавай, Исмет!

Остана ми време, колкото да разпозная гласа на Полило, после чух ужасяващ рев. Изтеглих меча си и пришпорих коня натам.

Исмет и Полило се биеха на живот и смърт. Чудовищен демон ги беше притиснал в една задънена уличка. Приличаше на жаба с дебели покрити с козина крака и дълги голи ръце. Демон тук, в сърцето на Ориса! Да им пикая на предсказанията! Тъпият му Джинах и тъпите му жреци!

Нахлух в уличката, демонът се обърна и ме видя. Лицето му беше човешко, но много тлъсто, с провиснали бузи и устни. Изврещя и оголи безброй остри зъби. Конят ми се изправи на задните си крака и аз паднах, едва успях да измъкна навреме крака от стремената.

Изправих се, все още стиснала меча. Демонът отново се беше обърнал към Исмет и Полило. Преди да съм се намесила, чудовището ритна с единия си дебел крак и принуди жените да се метнат в противоположни посоки. Огромното стъпало удари зида и смля каменните блокове на прах. А после, докато двете гвардейки се изправяха за контраатака, остри нокти се стрелнаха към Исмет и тя се търкулна под тях. Но това се оказа едва началото на атаката, защото когато Исмет се изправи, другата ръка на демона замахна с невероятна скорост и разпра корема й.

Хвърлих се напред. И без ужасения рев на Полило знаех, че раната е смъртоносна. Нададох бойния си вик и хукнах към чудовището. Преди да съм забила меча си в него, то скочи високо във въздуха и аз едва не се блъснах в стената. Претърколих се настрани и скочих бързо на крака. Но рязката смяна на посоката отвори пролука в защитата ми и демонът се хвърли с рев към мен, протегнал острите си нокти.

От нищото изникна Исмет, кръв течеше от устата й, с едната си ръка притискаше зейналата рана на корема, но цялата й сила очевидно се беше вляла в другата ръка и в дългия меч, който разсече дълбоко крака на демона, преди да е стигнал до мен.

Създанието изпищя… и изчезна.

— Там горе е! — извика Полило.

Демонът стоеше на покрива на кръчмата, кръв бликаше от крака му. Двете с Полило приклекнахме, готови да посрещнем следващата атака. Звярът се втренчи в мен и сякаш мярнах искрица страх в очите му. А после нададе нов вой и се стопи във въздуха.

С Полило хукнахме към свилата се на паважа Исмет. Още беше жива, усмихна ми се едва-едва и каза:

— Знаех, че ще дойдеш.

И умря.

Дълго стоях на колене до тялото й. Странната жена-воин, която от толкова години беше духът на гвардията ни, която беше повече от всяко знаме и от всяка статуя на богинята, вече я нямаше.

Знаех, че няма да срещна друга като нея. Тя беше дясната ми ръка, беше ми приятелка.

Спомних си какво почувствах, когато въпреки заповедите ми Исмет дойде с мен по стълбите на морския замък в Ликантия, за да убием властелините. Че сме екип. А ето че беше загинала, за да спаси мен.

Предала я бях, макар да бях направила всичко по силите си. Ако бях настояла да прекара отпуската си с мен… Тогава може би… Но нямах време за такива мисли.

— По-добре да вървим — каза Полило. — Онзи грозник може и да се върне.

Съмнявах се, но не казах нищо. Конят ми беше избягал, така че излязохме пеша от уличката и тръгнахме към реката. Полило ме заведе на едно скришно място под доковете. Съживи с шепот няколко огнени мъниста, а аз се огледах и вдигнах вежди. Тук очевидно живееше някой, макар и временно. Сред другите импровизирани удобства имаше малък сламеник и стомна, която Полило побърза да отвори. Отпи дълбока глътка и ми я даде. Едва не се задавих от силната ракия, но след първата парлива глътка ми се услади.

— Явно си прекарала тук известно време — отбелязах аз. — Защо не ми кажеш какво става?

— Така и не стигнах до къщата на майка ми — обясни Полило. — Брат ми ме чакаше, когато пристигнахме, ако си спомняш.

Кимнах. Спомнях си бегло високия слаб младеж, който се беше хвърлил да прегръща Полило, а после се беше изчервил като момченце, когато сестра му ни запозна в хаоса на посрещането.

— Да, ама после го изгубих в тълпата — продължи Полило. — Поне така си помислих отначало. Търсих го близо час, после реших, че сигурно ме чака на кръстопътя извън града. Отидох при източната порта, но там имаше войници, които отказаха да ме пуснат. Настоях, но напразно. Същото стана и при другите порти.

— Но аз на няколко пъти минавах през западната порта, откакто се върнахме — казах. — И не съм виждала никакви войници там, нито някой ме е спирал.

Полило изсумтя изненадано.

— За това не знам. Ама и другите жени, с които говорих, са били спрени при портите. На никоя не е било позволено да напусне града.

— Ти къде отиде? — попитах.

— Няколко нощи прекарах в казармите при Исмет.

Усетих как лицето ми се зачервява и още веднъж съжалих, че не бях убедила Исмет да приеме поканата ми.

Полило се досети за какво мисля и каза:

— Исмет не е единствената загинала. Знам за още три, убити от демони.

Догади ми се. Страхотна новина, няма що.

— Денем не беше толкова лошо — каза Полило. — Отбивах се да пийна в кръчмите. Хапвах по нещо от уличните павилиони. Ама нощем всичко затваря и демоните тръгват на лов. Отначало не разбирахме какво става. Аз научих случайно — от бележките на таблото пред кръчмата.

— Видях твоята — казах.

— Надявах се да я видиш — отвърна Полило. — Така и не успях да стигна до вилата ти, колкото и да се опитвах. Накрая реших, че все някога ще дойдеш в града и ще успееш да минеш там, където мен ме спираха. Молех се като някой изкукал жрец да ни потърсиш в старите явки и да видиш бележката. — Успя по някакъв начин да се усмихне. — Не помня да си отказвала почерпка, затова реших, че е твърде вероятно да дойдеш, ако видиш бележката.

— Къде са другите? — попитах.

Полило сви рамене.

— Крият се из целия град. Ще отнеме известно време, докато ги съберем, но не е невъзможно.

После разказа как двете с Исмет били нападнати няколко нощи след като се окопали в казармата. Успели да избягат на демона, а скоро научили, че и други гвардейки са били нападнати. Решили да останат заедно и да държат връзка с колкото се може повече от жените. Оттогава се криели и чакали нощта на евентуалната ни среща.

— Само че онзи прокълнат демон явно се е досетил какво кроим — каза Полило. — Заварихме го да дебне. Беше ни устроил капан в уличката.

— И друго е странно — казах аз. — Тази уличка не водеше ли до булеварда на пекарите? Не помня да е била задънена.

— Естествено, че не беше — каза Полило. — В началото направо полудях. Но това не е нищо. Откакто се върнахме, обикалям града. Цели сгради ги няма. Или вървиш по някоя улица, а тя стига до сграда и свършва там. Опитвах се дори да надничам в прозорците, но… Имам чувството, че нощем всичко живо се изнизва от града, сякаш напук на нас. Така де, не се чуват караници между съпрузи, хлапета не мрънкат, че им е рано за лягане, дори хъркане не се чува.

Отпи отново от стомната.

— Затова ще те попитам същото, което ме попита ти преди малко, капитане — завърши тя. — Какво, в името на който там бог решиш да напсуваш, става?

— Каквото и да става — изсумтях, — според нашите велемъдри управници то няма абсолютно нищо общо с властелина.

Полило зяпна. А когато й разказах за изслушването си пред магистратите и жреците, челюстта й провисна до гърдите.

— Не е нужно да си Дженъс Грейклок — казах, — за да събереш две и две и да получиш четири. Кой друг, ако не властелинът, може да пусне демони по петите ни? Кой друг, ако не властелинът, би искал да се отърве от всички оцелели членове на експедицията? За другите странности не знам, но каквато и да е причината, зад всичко се крие пак той.

— Тогава защо жреците не са го надушили? — попита Полило.

— Не знам — отвърнах. — Но единственото будно място в града нощем е техният дворец. Така че ти предлагам да се поразходим под лунната светлина, скъпа Полило. А ако стъпките ни ни отведат до двореца на жреците, кой знае какво може да произлезе от това?

Полило се ухили широко.

— Минутка само, капитане. Да си взема брадвичката.

Измъкна я изпод сламеника. Острието й грейна зловещо под светлината на огнените мъниста. Полило я изгледа и въздъхна:

— Мислех, че поне известно време няма да ми трябва. Страшно посрещане ни организира Ориса, няма що. Слава на героите ли? Виж ми окото.