Алън Кол, Крис Бънч
Битката за Ориса (17)

17
Занданите на Кония

Изолда се слави като най-красивият и изискан от стотиците острови, които влизат в границите на Конианското царство. Според легендите островите се били родили от градините на боговете, когато вълшебен вятър пръснал цветни семенца по западното море, а Изолда била дъщеря на най-възхитителното цвете от всички. Изобщо, конианците изпадаха в лирическо умопомрачение всеки път, щом станеше дума за този остров. Има десетки лирични поеми за герои и влюбени, които били прогонени от родния остров и повеждали епична борба да се завърнат. В тях се разказва за уханен въздух, за пчели, чийто мед ти замайва главата по-силно и от виното, за птици, чиито гласове са по-сладки от лирите на боговете, за топло слънце и нежни ветрове, които галят безспир бреговете на Изолда. Дори морето, чието изобилие няма край според поетите, раждало риба, чието месо било по-сладко и от месото на теле сукалче, отгледано за царската трапеза.

През три влажни килии от моята имаше един тип, който подхващаше тези песни при всеки пристъп на меланхолия, което се случваше често, защото бедният беше по-луд и от чирак при майстор на олово. След като волю-неволю го слушах повече дни, отколкото мога да преброя, бях готова собственоръчно да му отрежа езика. А в особено тежките нощи, докато слушахме бръщолевенето му в тъмния зандан, си мислех, че с радост бих разменила свободата си за възможността да му извия врата.

— Сигурно ще е истинско облекчение, когато ни отведат за изтезанията — казах на Гамелан. — Едва ли могат да измислят нещо по-гадно от това да слушаме този син на пъпчасала улична курва.

— Трябва да призная — каза Гамелан, — че когато ни доведоха в тези… покои за гости… гласът му ми се стори приятен. И дори се запитах защо конианците наказват човек с талант като неговия. Хубаво, напил се и проявил неблагоразумието да напише песен, която сравнявала Съвета на чистите с девет брадавици върху задника на дърта брантия. Какво от това? В цивилизованите страни към творците се отнасяме снизходително. Казваме си, че боговете по необходимост са изключили здравия разум от свещената глина, с която замесват хората на изкуството. Обаче си промених мнението. Ако си върна някога силите, кълна се, че първото ми заклинание ще е да превърна този кресльо в дебел жабок, заобиколен от вечно гладни жерави, които да го разкъсват на парченца всеки ден, а на следващата сутрин да го изсират цял, така че пак да се гощават с него.

Ободрих се от така обрисуваната сцена и отново се заех да изсмуквам мозъка от мишия кокал, който си бях заделила от воднистата яхния предната вечер. Гамелан винаги намираше начин да ти подобри настроението, колкото и зле да отиваха нещата.

Колкото и да беше странно, дължахме живота си на същия човек, който ни беше поставил в опасност — Сарзана. Беше пробил обсадата около Севените — голяма островна група, имала нещастието да се окаже негово родно място — и в компанията на хиляди жадни за кръв негодяи и постоянно растяща флота сееше разрушение и смърт по пътя си.

— Съветът на чистите е твърде зает, за да се занимава с такива като вас в момента — беше казал адмирал Базана, докато ни отвеждаха в окови. — Но не се бойте, няма опасност да ви забравят. Когато му дойде времето, ще понесете ужасно наказание за делата си.

Занданът, в който ни хвърлиха, беше издълбан в недрата на малка планина. Градът се катереше по склоновете й в претъпкани тераси, които се стесняваха постепенно чак до тесния връх, където клечеше старият обкичен с червени куполи Дворец на монарсите. Там се помещаваха офисите на Съвета и на легиона му от чиновници, бирници, управители и дребна администрация. С течение на времето градската канализация беше протекла през оскъдната почва по каменистите склонове, през безбройните пукнатини и други деформации и стигаше чак до нас под формата на постоянно сълзящи стени и тавани.

Един от затворниците — който чрез кражби и склонност към всякакви престъпления и безобразия беше успял да преживее повече от четиридесет години в тази смрадлива гробница — обясни, че занданът бил изкопан от първите мъже и жени, осъдени да излежат тук присъдите си. А през вековете следващите поколения го разширили до настоящите му гигантски размери.

— Помнете ми думата, че скоро пак ше ни карат да дълбаеме скалите — предрече той. — Винаги става така, когат’ има война. Тря’ва им още място да приберат сичките предатели. А за дъртия Олумп туй са добри времена. Щот’ покрай предателите затварят и семействата им. И тогаз дъртият Олумп им прави разни услуги, тъй, тъй, казва им кое как е, носи им разни мехлеми за раните. Имам си цена, естествено, ама ми е и един вид дълг към тез бедни нещастници, дето ги фърлят тука долу да им разтягат кокалите и да им дерат кожицата. — Тук „дъртият Олумп“ ни показа остатъците от прогнилите си зъби. Сигурно трябваше да мине за усмивка. — Последния път, докат’ Сарзанът управляваше, клиенти имах колкот’ душа иска. Ама оттогаз урожаят е слаб. Май дъртият Олумп е единственият конианец, дет’ има причина да благодари на вас, орисианците.

После изгледа пресметливо обиците ми.

— Та, когат’ ти дойде и не тебе времето, сестро — каза той, — мога да река некоя дума на сержанта, дето отговаря за дибата. Ко дадеш една от обичките, ша та уредя да ти прекъсне гръбнака при врата още при първото опъване. После нищо няма да усещаш.

Бях стояла сама в килията с дебели решетки цели четири дни, когато Олумп се дотътри по коридора. Пушливата факла, която носеше, беше първата светлина, която виждах за това време. Не ми бяха давали и храна, а вода можех да пия само от една ръждясала кофа, покрита с гнусни налепи. Килията беше от гол влажен камък с дупка в единия ъгъл, където да ходя по нужда. Така че Олумп беше радост за очите ми, откъдето и да го погледнеш.

Не отвърнах поглед от грозното му лице, което беше разтопено сякаш върху черепа. Облечен беше в мръсни дрипи, които при по-внимателен оглед разкриваха богаташкото си минало, а палците на краката му стърчаха от прогнилите ботуши на отдавна предал богу дух благородник. С изключение на оръжията ми бяха оставили всичко друго, което имах по себе си, когато ни задържаха, включително бижутата и широкия кожен колан, украсен със златни монети с образа на Маранония. Воднистите кървясали очи на Олумп се плъзнаха бавно към въпросния колан, като започнаха от обиците, минаха по гърдите ми, оттам прескочиха право на стъпалата, след което се задържаха върху голите ми бедра, препънаха се в подгъва на туниката ми, който препречваше по-нататъшната гледка, и накрая се спряха върху колана на кръста ми. Не възразих на огледа, дори се усмихнах, за да му внуша, че не представлявам заплаха.

Очите му се разшириха при вида на колана и Олумп бързо забрави по-нечестивите си мисли. Откъснах една монета от колана и я вдигнах високо, за да я види.

Той заоблизва устни и се приближи към решетката.

— Е, к’во може да направи дъртият Олумп за убавата дама?

Другата ми ръка се стрелна през решетките и го сграбчи за косата. Той изпищя от болка и аз забих лицето му в решетките. Оголих зъби и изръмжах:

— Ако дъртият Олумп иска да живее достатъчно дълго, за да си поеме още веднъж от смрадливия въздух тук, ще се държи прилично.

— Съжалявам, госпожо — изпъшка той. — Много съжалявам. Моля ви!

Пуснах го рязко и той едва не падна на пода. Изправи се, доколкото позволяваше осакатеният му от дибата гръбнак, и воднистите му кървясали очи ме стрелнаха злобно от грозното лице. Преди да е казал нещо, аз метнах монетата през решетките. Той я хвана във въздуха със сръчността на пазарен джебчия. Гневът му се превърна в интерес.

— Сега привлякох ли най-после вниманието ти? — попитах.

— О, да, и още как, госпожо — отвърна той.

— Капитан — поправих го аз. — Капитан Антеро, ако обичаш.

— Нека е капитан Антеро тогава. Може и генерал, ко кажете. За таквиз кат’ мен туй е без значение.

— Като за начало — казах аз, — тези покои не ми допадат особено.

Олумп кимна насърчително.

— Може намерим по-добри, гос… тоест, капитане.

— Освен това сама ми е скучно — продължих. — Имам един приятел. Сляп старец. Казва се Гамелан.

Олумп продължаваше да кима енергично.

— Знам де го държат, знам…

— Ами хващай се на работа тогава — казах. — Искам килия, която да е достатъчно голяма за двама ни, също и одеяла, много одеяла. И храна, разбира се. И…

— Дъртият Олумп знае к’во й тря’ва на капитанката — прекъсна ме той и вдигна монетата. — И не се кахърете, че ша ви измамя. С туй може много да се купи. Кога требе още, ше ви кажа. — И отново спря поглед на колана ми. — От т’ва, дет’ са чува, на вас орисианците не ви остава много. Тъй че коланът ша ви стигне за сичко — каза и си тръгна.

Не знам колко време мина, преди да дойдат стражите. Невъзможно беше да се държи сметка за часовете, още по-малко за дните в онази смрадлива тъмнина. Новата килия беше като царски покои в сравнение със старата. Беше сравнително просторна, не толкова влажна и имаше два каменни нара. На наровете имаше мухлясали сламеници и — слава на боговете — голям куп плесенясали одеяла с поносимо количество бълхи в тях. Не стига това, а имаше и дърва за огрев — на тавана беше издълбана дупка за отвеждане на дима, от която не влизаха твърде много плъхове, — както и материал за изработка на факли.

Заела се бях да опуша бълхите в одеялата, когато доведоха Гамелан. Косата му висеше безжизнено, лицето му беше посивяло, но крачеше подскокливо, което ме успокои в голяма степен за здравето му.

— Заповядай в новия си дом, магьоснико — казах аз. — Ела да се сгрееш на огъня.

Гамелан си отдъхна с облекчение.

— Слава на боговете, че си ти, Рейли — каза той. — Мислех, че ме водят при дибата или за нещо още по-лошо.

После се приближи внимателно към огъня — би се засегнал, ако му предложа помощта си — и се настани на пода. Подуши къкрещата яхния, която ни беше осигурил Олумп.

— Това дето го подушвам, месо ли е? Истинско месо?

— Плъшешко — казах и му сипах черпак от яденето, като загребах и хубаво тлъсто бутче.

— Май ще се наложа да свикна с плъшешко — каза той и сръбна от редкия бульон. — Не е лошо всъщност. — Бутчето се спря на устните му. Гамелан го хвана за кокалчето и го захапа с апетит.

— Тепърва има да се гощаваме — казах. — Случайно познавам ханджията.

Тръснах за последно одеялото и го метнах на кльощавите му рамене. Той го придърпа около себе си и усмивка на искрено наслаждение грейна през мръсната му брада.

— Не мога да повярвам, че пак ми е топло. Мисълта, че ще умра, не ме плаши особено. Колкото до изтезанията — твърде съм стар, за да ги понеса дълго. Виж, мисълта, че ще легна в гроба умрял от глад и премръзнал до мозъка на костите, никак не ми се нравеше.

— Стига си приказвал за умирачка, магьоснико — казах. — Сега гледай да си хапнеш до насита и да си стоплиш кокалите. Защото ми трябва мъдростта ти, за да се махнем оттук, приятелю.

— Не мисля, че бягството е по възможностите ни, Рейли — отвърна той. — Натикаха ни толкова дълбоко в недрата на тоя зандан, че половината тръби в света няма да ни стигнат, за да доведем дотук лъчите на слънцето. А и магията няма да свърши работа. Конианските магьосници са натрупали толкова пластове от заклинания връз това място, че дори великият Дженъс Грейклок би се затруднил да измагьоса цирей върху кожата на болен от шарка.

Не тръгнах да споря с него. Установила бях наличието на щита още при първото си заклинание, след като ни хвърлиха в тази конианска дупка.

— Въпреки това трябва да има начин — казах. — Няма да се предам току-така. Брат ми избяга от по-страшен затвор, където го държаха не кои да е, а ликантийските властелини. Освен това имам дълг към гвардейките си. Аз ги въвлякох в тази каша и аз трябва да ги измъкна от нея.

Точно тогава започна пеенето. Нечий забележително сладък глас изпълни коридорите на затвора с жална балада за трагична любов — за млада жена, която загинала, и любимият й се самоубил, за да се съберат отново като духове.

Тъкмо щях да изразя възхищението си от прочувствената песен, когато някой друг ме изпревари, макар коментарът да не беше така благосклонен:

— Затваряй си плювалника, Ажмер!

Смаях се от грубото отношение към певеца. Гамелан също вдигна озадачено вежди. Песента обаче си продължи, сякаш нищо не беше станало.

— Не се прави на глух, Ажмер! — извиси глас друг недоволен критик. — Кълна се, че ще ти откъсна главата, ако не млъкнеш.

Ажмер не им обърна никакво внимание. Довърши песента и подхвана друга — ода за дърво, което расло сам-самичко на речен бряг в продължение на хиляда години. Някога дървото било млада девойка, толкова красива, че някакъв бог се влюбил в нея и увлечен в ухажването си пренебрегнал авансите на богиня, която му била хвърлила око. Богинята била обзета от такава силна ревност, че превърнала девойката в дърво.

Скоро коридорът закънтя от гневни заплахи, но Ажмер продължи да пее все така сладкогласно.

— Ама че варвари — казах на Гамелан.

— Същото си мислех и аз — каза той. — Но свят широк — хора всякакви.

Мина много време. Втора монета се пресели в джобовете на Олумп. Двамата с Гамелан си блъскахме упорито главите, но не можехме да измислим нищо свястно. Междувременно Ажмер продължи да пее, като млъкваше само за да яде и да спи. И всичките му песни бяха все на тази тематика — за изгубената любов. Гласът му събуждаше сладко-горчиви спомени за собствените ми преживявания от подобен характер — за Трис, която ме заряза заради друга жена; за Отара, чиято гибел още не бях прежалила и никога нямаше да преживея напълно; и — най-влудяващото от всичко — за принцеса Зиа, която така и не бях вкарала в леглото си поради липса на време, но споменът за която ме преследваше жестоко в мрачното еднообразие на затвора.

Постепенно намразих Ажмер също като другите затворници. За да минава времето и за да запазим здравия си разум, с Гамелан започнахме да оценяваме по скала псувните и ругатните, които певецът отнасяше. „Ще ти изтръгна сърцето, ако не спреш“, надаваше вой някой от затворниците и двамата с Гамелан веднага обругавахме заканата като слаба и лишена от въображение. Засега най-висока оценка получи друг тип, който изкрещя вбесено: „Ще докарам пъпчива курва да ти се изпикае в супата!“. Автора й възнаградихме с купа плъшешка яхния. С това долу-горе се изчерпваха забавленията ни.

От Олумп разбрахме, че останалите се справят що-годе добре предвид обстоятелствата. Моите гвардейки ги държаха недалеч от нас и явно имаха достатъчно ценности по себе си, за да облекчат донякъде съществуването си. Пак по Олумп заръчах на Корайс и Полило да поддържат доколкото е възможно формата на жените с упражнения, като добавих и няколко насърчителни лъжи, за да им повдигна духа. Чола Ий и неговите пирати също се справяха приемливо — в края на краищата всички те имаха къде по-голям, къде по-малък опит в затворническия живот.

Времето си минаваше, а планът ни за бягство все така си оставаше само добро пожелание. Колкото повече напредваше проучването ни, толкова по-ясно ставаше, че шансовете ни са минимални. Имахме и още една тема за размисъл, а именно как са разбрали конианците за ролята ни в бягството на Сарзана.

— Колкото повече мисля — каза Гамелан един ден, — толкова по-вероятно ми се струва самият той да ни е изпял. Освен него само членовете на нашата експедиция знаеха какво е станало, а никой от тях нито беше виждал, нито беше чувал конианците, преди корабите им да ни изненадат.

— Но в това няма смисъл — възразих аз. — Какво би спечелил, като ни издаде? За него би било по-изгодно враговете му да си мислят, че е успял да избяга със собствени сили, понеже е станал адски могъщ и така нататък. Така щяха да се изплашат много повече, когато се появи изневиделица в Севените.

— Така е — каза Гамелан. — Само глупак не би съзрял подобно преимущество. А Сарзанът, както разбрахме на свой гръб, не е глупак. Въпреки това… просто не виждам друг начин. И ако подозренията ми са основателни, значи Сарзанът — или някой от приближените му — смята, че нашата гибел е по-важна от всяко предимство, което би могъл да извлече за себе си, като запази помощта ни в тайна.

Логиката на магьосника беше безупречна, но колкото и да си напъвах мозъка, не виждах какво би могъл да спечели Сарзанът от подобно поведение.

Монотонните дни в затвора се влачеха бавно и агонизиращо като песните на Ажмер. Събуждахме се всяка сутрин — сутрин по субективните ни сметки, защото нямаше слънце, което да я бележи — от трополенето на Олумп, който ни носеше хранителните продукти за деня. По необходимост ястията ни най-често представляваха един или друг вид яхния. Доставките на Олумп включваха шепа засъхнали зеленчуци, по няколко неодрани мъртви плъха, а понякога и парче месо с неустановим произход, но задължително с превес на тлъстината. Ако имаше ориз или боб, ги изчиствах от камъчетата, преди да ги сложа в тенджерата. Евентуалните корички, останали от порцията хляб, също отиваха в бъркоча. След това одирах плъховете, като внимавах всичката кръв да попадне в тенджерата, изстъргвах максимално кожите и слагах всичко да къкри на огъня.

Когато старите факли догаряха, си правехме нови, като остатъците от старите начупвахме за подпалки, сгрявахме вода на огъня и се поизмивахме доколкото е възможно. Аз се упражнявах редовно, правех лицеви опори, коремни преси и така нататък, сражавах се със сянката си върху стената на килията. Тичах на място с часове и се набирах на решетките, докато мускулите ми не запищяваха от умора. По този начин, вместо да отслабна, ставах все по-силна с всеки ден.

Но въпреки умората от физическите упражнения, сънят идваше трудно. Всеки път, когато бях на крачка да потъна в дълбок сън, някаква сила ме засмукваше надолу, така неумолимо, че ме обземаше абсолютната увереност за надвиснала беда, беда, която ще ме унищожи, ако се предам на съня. Дремех на пресекулки — нещо, което всеки войник владее до съвършенство — и по този начин успявах да си почина достатъчно. Веднъж седмично опушвахме одеялата, сламениците и дрехите си, за да се отървем от бълхите и въшките, успели да се настанят междувременно в тях.

Усамотението в общата ни килия беше невъзможно, но с Гамелан се справяхме що-годе, като всеки потъваше съзнателно в собствените си мисли, докато другият се занимаваше с физиологичните си нужди.

Гамелан беше толкова приятен събеседник, че приятелството ни се скрепи още повече. Той ми стана едновременно баща, брат и приятел. С него споделях най-личните си мисли и страхове, разказвах му откровено за слабостите и провалите си, а той неизменно откриваше по нещо добро или полезно в грешките ми. Една вечер му разказах за Отара, за смъртта й и как връзките ми с жени след нея неизменно са стигали до преждевременен провал. Дори и аз си давах сметка, че точно това е истинската причина за неприятностите ми с Трис. Разказах му колко отчаяно искаше тя да си осиновим дете и как аз се противопоставях, без да съм докрай наясно с причината. Гамелан каза, че според него съм се страхувала от качествено новото естество на връзката между двете ни, което би се породило от появата на дете, защото несъзнателно съм го възприемала като предателство спрямо Отара. Думите му ме разплакаха, защото разбирах, че е прав, а той ме прегърна и ме утеши все едно ми беше баща.

— Мисля, че Отара ти е била колкото любима, толкова и майка, Рейли — каза ми. — И скръбта ти по нея е оплетена в сложен възел с чувствата към майка ти, която си обичала повече от всички.

Споделих му и за усещането си, че понякога мама идва при мен, както през онзи далечен ден в градината — толкова далечен, сякаш бяха минали години, — когато Оумъри запя, а аз усетих аромата на парфюма й — любимото й сандалово дърво — и как й обърнах гръб и отказах да призная присъствието й.

— Нека ти кажа какво мисля аз, Рейли — отвърна Гамелан. — Помниш ли, че ми разказа за онзи свой сън, в който си убила братовчед си? — Кимнах и избърсах очите си. — Не е било сън, мила моя. И ти го знаеш, иначе нямаше да те преследва и досега. Когато ми го разказа, си помислих, че си наследила магьосническата дарба от майка си. Както я е наследил Халаб, а също и Амалрик, макар и в много по-малък мащаб. Но на теб се е паднала най-великата способност, защото е предадена пряко от майка на дъщеря.

— Да не твърдиш, че мама е била вещица?

— Да.

— Но как е възможно? Тя никога не е практикувала магия, дори не се впечатляваше особено от заклинатели и други подобни.

— Мисля, че съзнателно се е отказала от дарбата си — каза Гамелан. — От любов към баща ти.

Замислих се за жертвата, която е трябвало да направи самият Гамелан в името на магията, за горчивината, с която го изпълваше това до ден-днешен, и съзрях логиката в думите му. А после си спомних легендата за девойката от малкото селце, където беше родена майка ми, девойката, на която ме беше кръстила. Разказах я на Гамелан.

Той дълго мисли, после каза:

— Не е легенда, Рейли. Случило се е наистина.

Изведнъж започнах да разбирам.

— Значи онази Рейли от историята е била…

— Твоя родственица по права линия — довърши вместо мен Гамелан. — Сега разбирам защо самият аз те притисках така. Явно още при първата ни среща съм усетил, че предстои тежък дълг, който само ти си в състояние да изпълниш.

Ще призная, писарю, че след тези думи на Гамелан отново се разплаках.

— Мама винаги казваше, че Рейли означава надежда — промълвих през сълзи.

— Да, приятелко моя — каза старият жрец. — Ти си нашата надежда. Нашата единствена надежда.

 

 

Надеждата обаче се оказа дефицитна стока през многото последвали дни. Войната със Сарзана вървеше зле за Съвета на чистите. Всичките им усилия да спрат грабежите и опустошенията, които той сееше из владенията им, бяха напразни и единствен Олумп изглеждаше доволен от провалите на генералите и адмиралите, които губеха битка след битка. Онези, които оцеляваха след пораженията, идваха да ни правят компания в занданите и кесията на Олумп ставаше все по-тлъста в резултат на дребните услуги, които можеше да им предложи.

От тях научихме за жестокостите на Сарзана. Нарочел ли някой остров, го обсаждал отдалеч с корабите си, стоварвал отгоре му предизвикани с магия бури, пращал орди демони, които вилнеели безобразно, и когато населението на острова преклоняло глава пред неизбежното, стоварвал силите си на сушата и потичали реки от кръв, започвали убийства, изнасилвания и палежи. И колкото повече напредвал към столицата, толкова повече нараствала силата му, сякаш всички души, които погубвал, се вливали като гориво в унищожителните пожари на ненаситната му злост. Конианските магьосници изглеждали също толкова безсилни срещу него, колкото и военните сили. Един от хвърлените в затвора генерали разказа, че поражението му дошло след като шестима от най-могъщите магьосници в страната се опитали с общи усилия да вдигнат щит, който да предпази настъпващата му армия.

— Работиха дни над заклинанието — каза той — и когато приключиха, заявиха, че никоя сила на света не може да пробие щита. Аз лично поведох атаката по фланга. В началото всичко вървеше добре. Те ни нападнаха, ние ги отблъснахме и дори настъпихме. Видях Сарзана — яхнал огромен черен жребец — да насочва войските си от възвишението, към което настъпвахме. Пратих заповед до стрелците да засипят възвишението със стрели, с идеята, че дори да не го убият, поне ще го прогонят оттам. Но стрелите още не бяха стигнали най-високата си точка, когато небето потъмня от черен вятър и вместо да засипят Сарзана, стрелите се обърнаха към самите нас. А стрелците, вместо да преустановят стрелбата, направиха точно обратното, сякаш обладани от демони — изстрелваха залп след залп, и всяка стрела биваше отблъсната. Но макар и отблъсната, всяка улучваше… собствените ми войници право в гърдите.

Битката се изродила в хаос — войските на генерала се обърнали и си плюли на петите. И докато тичали да спасят живота си, от самата земя изскочили върколаци, които срязвали коленните им сухожилия в гръб, докато бойното поле не почерняло от повалени мъже.

— Самият аз оцелях само защото стрела порази коня ми и той ме затисна под себе си, преди да умре — каза генералът. — Цялата нощ лежах затиснат под него.

Генералът — краката му бяха натрошени — разказа през сълзи как върколаците се върнали да пируват с повалените войници. Затиснат под трупа на коня си, той цяла нощ слушал писъците на своите хора.

— Неколцина от най-смелите ми офицери се върнаха да ме спасят — каза генералът. — По-добре да ми бяха прерязали гърлото още там.

Генералът доказа, че е смел мъж. Когато дойдоха да го отведат, тръгна безропотно — дори изглеждаше доволен. Чувахме как мъчителите се трудят върху него. Случваше се да извика от болка, но нито веднъж не помоли за милост.

 

 

Няколко дни след това Олумп донесе вест за още по-голямо нещастие.

— Ша ми тря’ва още една монета, капитане, по-рано от обичайното — каза той, докато ми подаваше през решетките дневния ни порцион. — Нещата отвън ного поскъпнаха, тъй да знаеш.

Отвърнах нещо саркастично по повод алчните фермери и търговци, които извличат печалба от нещастието на хората.

— О, то т’ва си е така от самото начало — каза бодро той. — Както аз го виждам, те даже пра’ят услуга на хората, тъй де. Че то иначе сичко ша изчезне от бакалиите, ко не бяха дигнали цените до небето. Но когат’ сичко е ного скъпо, за онез дет могат да платят винаги ша има стока. То си е почти дълг, ко го погледнеш от пра’илната страна. И не е чак толкоз зле, право да ти кажа. То бедните са свикнали на глад, тъй че к’во им е? Па тез дет’ са скътали парици, сега ги дават на таквиз кат’ мен, дет’ си нямат, ко разбираш к’во ти казва дъртият Олумп.

Взех да се ядосвам, но Олумп си беше такъв безочлив негодни, че просто нямаше смисъл да си хабя гнева. Така че просто му метнах поредната монета и попитах:

— Това значи ли, че нещата са се влошили още повече?

— Ми да — каза Олумп. — Хората приказват, че преди седмица почнал да духа горещ вятър. Ден и нощ духал, тъй казват. И толкоз бил горещ, че изсмукал сичките сокове от зърното и другите посеви. И още духа. Дори старците викат, че нивгаж не са виждали таквоз нещо. Тука не го усещаме, щот’ сме ного надълбоко.

Кимнах и несъзнателно придърпах одеялото върху раменете си. В занданите на Кония винаги беше зима.

— Ма не е само вятърът — продължи той. — Ората зели да са разболяват. Ного да са разболяват де. Нек’ва чума сигур. Викат, че скоро ша има толкоз умрели, та нема да има достатъчно живи да ги погребват.

— Сарзанът! — процеди през зъби Гамелан.

— Тъй приказват сички — изкиска се Олумп. — Голяма работа е той с тез заклинания. Удря Изолда със сичко, дет’ го има!

— За теб май няма никакво значение кой ще спечели, а? — казах аз.

Олумп се изкиска още по-силно.

— Рекох ти го и преди — каза той. — Туй са добри времена за дъртия Олумп. Ма не толкоз, колкот’ кога Сарзанът седеше отгоре. Пак тогаз разшириха за последно зандана. Нема да ти кажа, че съжалявам, дет’ печели, щот’ ша е лъжа. — Прибра монетата в кесията си, разтръска я доволно, после тръгна да си върши мръсния занаят.

— Нищо чудно, че още не са дошли за нас — казах аз. — Толкова са заети, че нямат време за дребни отмъщения.

Гамелан не каза нищо. Погледнах го и видях, че челото му се е сбръчкало в дълбок размисъл. Пръстите му шареха разсеяно из брадата.

— Не е възможно — чух го да си мърмори под нос.

— Кое не е възможно?

Той изръмжа раздразнено и аз го оставих сам с мислите му. Не си проговорихме целия ден. Същата вечер, докато се приготвях за лягане, той още седеше на ръба на сламеника си и ровичкаше из брадата си. Понечих да го попитам какво го терзае, но се отказах.

Едва затворила очи, потънах в сън. Този път го нямаше предупредителното усещане за заплаха. Имах чувството, че падам с шеметна скорост от планински връх. Исках да се разпищя, да седна в леглото и да разкъсам хватката на съня, но не можех. Чух глас да ме вика по име. Беше дълбок, дрезгав и зъл. Стори ми се, че и преди съм чувала този глас, но не се сещах чий е. Каменистата земя се приближаваше шеметно към мен, но точно преди да си изпотроша кокалите изведнъж задуха горещ вятър, който ме издигна нагоре и се понесох през ясно, безоблачно небе.

Летях така дълго. Безкрайно, лишено от живот море се плискаше под мен. А после в далечината зърнах остров. Пламъци и дим се издигаха над него и видях пламтящи села, видях и орди войници, които се забавляваха безмилостно с обитателите им. Мъжете и младежите биваха убивани на място, някои с копие в гърдите, други — насечени на парчета. Жените и девойките бяха подложени на всякакви низости. Дълга колона конски каруци се спускаше по път откъм билото на високо възвишение.

Пожелах си да литна натам и само след миг вече кръжах над хълма. Точно под мен се издигаше великолепен храм с голям позлатен купол и просторни градини. В градините имаше статуи, вероятно на почитани от местните хора божества. Натоварени с плячка войници излизаха от храма. Други насилваха по най-отвратителни начини жриците. А после на ниска могилка в края на градината видях Сарзана, яхнал черен боен кон. Смееше се и насърчаваше мародерите. Войниците се нахвърлиха върху статуите, събаряха ги и изтръгваха декорациите от ценни метали. После довлякоха жриците, захвърлиха ги върху падналите идоли и ги изнасилиха за пореден път. А когато приключиха с това, ги убиха. Потресът ми беше толкова голям, че в сърцето ми не оставаше място за гняв, нито за ужас дори.

Сарзанът вдигна глава и погледна право към мен. Изсмя се и смехът му прогърмя, като да беше излязъл от гърлото на гигант. А после чух още един, ответен смях. Смях, който ме удари като гръмотевица. Идваше отгоре и аз извих врат да видя източника му. Плътен черен облак загрозяваше небето. После облакът сякаш кипна отвътре и шибна въздуха с грозд от светкавици. Смехът се изливаше от грозна дупка като паст на чудовище. Облакът придоби постепенно формата на лице — огнени очи, гърбав нос и пожълтели зъби. Властелинът!

Той ме видя и просъска:

— Това е Антеро. Гадният пор!

Сви устни като фуния и засмука въздух. Извиках уплашено, когато струята ме повлече нагоре, право към раззинатата паст.

Кошмарът се пръсна и подскочих в леглото си. Пот се лееше от мен, чувствах се слаба и разтърсена до мозъка на костите. Погледнах към Гамелан и видях, че спи. Надигнах се, запалих нова факла, защото старата догаряше, довлякох се до ведрото с водата и търках лицето си, докато не се зачерви. Накрая приседнах на ръба на сламеника и зачаках утрото.

Сякаш минаха часове, преди тракането на кофите с храната да оповести появата на Олумп. Беше започнал нов ден. Гамелан изпъшка и се събуди.

— Ей ги твойте, капитане — каза Олумп и бутна кофите през отвора за храната.

Обикновено Олумп не пропускаше да ме подразни с бодрото си настроение и гадни шегички. Днес обаче беше мрачен и мълчалив.

— Какво има, Олумп? — попитах го. — Да не си болен?

Той поклати глава.

— Добре съм си аз. Но по-добре да не говорим. Днес е лош ден.

— В поразен от чума град? — казах. — Какво толкова е станало, че днешният ден да е по-лош от предишните?

Олумп помълча, после се огледа предпазливо. Чак тогава се приближи до решетките.

— Станало е нещо ужасно — каза той. — Тоз път Сарзанът е отишъл твърде далеч. Вчера е поругал храма в Чалсидис. Осквернил го бил, тъй викат. Войниците му оплячкосали сичко, а отгоре на това изнасилили жриците.

Зяпнах сащисано и продължих да го зяпам, докато той описваше стореното от Сарзана в Чалсидис. Същото, което бях видяла насън. А щом дори Олумп беше ужасен от онова, което по някакъв начин бях видяла с очите си, значи Сарзанът наистина беше полудял. Или нещо още по-лошо.

Когато Олумп си тръгна, разказах на Гамелан за съня си.

Лицето на магьосника потъмня.

— Сарзанът, когото познавахме, не би направил такова нещо — каза той. — Не би осквернил собствените си богове. Би бил наясно, че колкото и велика победа да спечели, бившите му поданици никога няма да му простят такова богохулство. — Огънят изпука и аз подскочих стреснато. — Точно от това се страхувах, Рейли — продължи старият магьосник. — По някакъв начин властелинът се е завърнал. Сключил е сделка със Сарзана и очевидно го контролира.

 

 

Вече не ставаше въпрос само за нас. Сега, когато властелинът беше на свобода, самата Ориса беше застрашена.

— Призракът му ни е последвал от рифовете — каза Гамелан. — Търсел е пътека, по която да се завърне, и я е открил в лицето на Сарзана. Само че сега сме изправени не пред смъртен магьосник, а пред полубог, чиято сила расте главоломно, подхранена от пролятата кръв.

Когато тръгнахме по следите на властелина, знаехме, че работи по могъщо заклинание, чиято цел е да унищожи Ориса. Не ми се мислеше колко близо е до осъществяването й сега, с новопридобитите си способности.

— Трябва да го спрем — каза Гамелан.

— Че трябва, трябва, магьоснико — отвърнах. — Само че с какво бягството ни става по-лесно сега, отколкото беше преди?

— Сега знаем кой е истинският ни враг — каза Гамелан. — И ако боговете са на наша страна, това може да се окаже достатъчно.

След което ми изложи плана си. Четири монети от колана ми приведоха в действие първата му част.

 

 

Два дни по-късно войниците дойдоха да ме отведат. Оковаха ме с тежки вериги и ме поведоха по лъкатушните коридори на зандана, нагоре и все нагоре, докато студът изчезна, заменен от душна горещина. Чувах вятъра вън, който виеше като армия изтерзани духове. Подушвах силната миризма на оцет и сяра от огньовете, с които хората се надяваха да надвият заразата, а когато минахме покрай стаята на пазачите, зърнах прошарената слънчева светлина през зарешетените прозорци. Спряхме пред голяма метална врата в тежка дървена каса. Един от войниците потропа.

— Влезте — чух познат глас от другата страна.

Влязохме. Войниците се поклониха ниско пред закачулената жена вътре.

— Свалете оковите. — Войниците побързаха да изпълнят нареждането. После още една команда: — Оставете ни.

Войниците излязоха и затвориха тежката врата. Чух изстъргването на голямо резе. Жената свали качулката си и по раменете й се разсипа дълга черна коса. Беше принцеса Зиа, така болезнено красива след дългите дни в грозния зандан, че с мъка останах в съзнание. Заля ме уханието на хладен парфюм, когато тя се втурна да ме прихване.

— Бедният ми капитан — каза тя и гласът й ми се стори толкова сладък, че сърцето ми се качи в гърлото.

Заведе ме при една скамейка и ми помогна да седна. После тикна в ръцете ми сребърна манерка и надуших аромата на силно вино. Пих до насита и огън разцъфна във вените ми.

Погледнах я и времето спря. Сякаш внезапно се бях озовала в свят, където съществувахме само двете, аз и Зиа. Всички предразсъдъци, цялата предпазливост, диктувана от здравия разум, изчезнаха яко дим, докато се взирах в това изящно лице, в нежната като прясно издоено мляко кожа, в устните — червени и узрели за целувка. И я целунах.

Сякаш засуках живот през тези устни, езикът й танцуваше сладък в устата ми. Гърдите й се сплескаха в моите, усещах с бедрото си набъбналия плод на пола й. Отделихме устни, колкото да си поемем дъх, и двете настръхнали от страст.

— Мислех, че повече няма да те видя — прошепнах със задавен от хлипове глас.

— О, Рейли — каза Зиа, по страните й се стичаха сълзи. — Поболях се по теб. Само за теб мислех, сънувах те всяка нощ. Имам чувството, че винаги съм те познавала.

— И с мен е така, принцесо — казах аз.

Прегърнахме се отново. Тя полегна на широката твърда скамейка и аз се наместих до нея. Ръцете ме сърбяха за нежната й плът и аз повдигнах робата й, разкривайки белите й крака. Тя повдигна хълбоци и ми помогна да вдигна полите на дрехата до кръста й. Устните на пола й бяха гладки и нежни, сладко-розовата пъпка надничаше между тях. Когато сведох устни към тях, Зиа извика името ми.

И така с принцеса Зиа станахме любовници в онзи мрачен затвор, където вирееше само мъх и нощни спори. Скамейката стана венчалното ни ложе, а сивата каменна стая — убежище на първата ни страст. И нищо нито преди, нито след това, не можеше да се мери с преживяваното сега. Усещах я странно позната — комбинация от Отара, Трис и другите ми любовници, а в същото време нова, вълнуващо непозната и свежа. Излях в целувки всичките си копнежи и тя ми отвърна със същото. Когато страстта ни утихна задоволена, продължихме да се прегръщаме и да си шепнем глупотевини като слънчасали девойчета. И в известен смисъл бяхме точно такива. От непознати станахме любовници толкова бързо, че само богинята на слънцето можеше да ни разбере. Зад вратата издрънча метална ризница на раздвижил се войник и ние се разделихме неохотно.

— Трябва да тръгвам, любов моя — каза Зиа. — Кажи какво мога да направя за теб. Искам да ти помогна и ще впрегна всичките си връзки за тази цел.

— Искам да се явя пред Съвета на чистите — казах аз.

Зиа пребледня.

— Това е извън възможностите ми — каза и се разплака отново. — Така се надявах, че имаш план, за който да ти помогна. Но това, за което ме молиш, е невъзможно. Кой би се вслушал в момиче като мен?

— Повече хора, отколкото си мислиш — отвърнах. — Понеже сме момичета, от малки ни втълпяват, че нямаме никаква власт и влияние, затова никога не ни хрумва да изпробваме силите си. Ще се изненадаш какво може да постигне женската ти сила, ако я използваш целенасочено и с решимост.

— Но защо съветниците ще…

— Защото мога да им помогна — прекъснах я аз. — Мога да сложа край на чумата.

Очите на Зиа се разшириха. Но вместо да задава излишни въпроси, тя ми кимна да продължа.

Разказах й за властелина и за нашата мисия, която погрешно бяхме смятали за приключена. Казах й каква голяма опасност е той за моя и нейния народ и какво трябва да направя, за да го спра.

— Наистина ли мислиш, че ще успееш там, където нашите магьосници се провалиха? — попита тя.

— Да. И не защото подценявам способностите им. А защото между мен и властелина съществува връзка. Връзка, която се основава на омразата, вярно, но понякога омразата е по-силна спойка и от любовта.

На вратата се потропа. Време беше Зиа да си върви.

— Ще говориш ли с баща си за молбата ми? — попитах.

— Веднага щом се прибера у дома — обеща тя.

Целунахме се отново, после побързахме да се разделим, преди страстта да ни е победила. Тя извика на войниците, резето изстърга и вратата се отвори. Зиа придърпа качулката пред лицето си, стрелна с поглед войниците, които ме оковаваха отново, и избяга.

 

 

Не знам какво е казала Зиа на баща си, но думите й трябва да са били могъщи като заклинание на магьосник, защото само няколко дни след срещата ни се изправих пред деветима строги мъже.

Пазителите на общественото добруване бяха шарена смесица от благородници. Двама бяха толкова стари, че точеха лиги; четирима имаха общо по-малко коса по главите, отколкото се полага на един нормален скалп; а останалите трима — сред които и лорд Канара, бащата на Зиа — вече тропаха на последните порти между средната възраст и старостта. Ако бях млад кониански войник, групичката им едва ли би ме вдъхновила за саможертва. Дори разлигавените старчоци обаче бяха запазили достатъчно от едновремешното си високомерие, за да смразят с презрението си всеки обикновен човек, изправил се пред тях. Обзе ме отчаяние, когато плъзнах поглед по лицата им в търсене на евентуален съюзник и не открих нито един — дори в лицето на лорд Канара. Той може и да беше настоял за изслушването ми, колкото да угоди на дъщеря си, но изглежда не смяташе, че ми дължи каквото и да било друго. В погледа на всеки от деветимата съзрях засада. Затова постъпих по войнишки — атакувах.

— Ваши благородия — започнах аз, — докато ме водеха от затвора към тази зала, се чудех как да облека в красиви думи предложението си. Канех се да хвърля в краката ви своя живот — и живота на храбрите си спътници — и да моля за милост. Да ви кажа, че сме мирни странници, озовали се във вашето море по прищявка на съдбата. И пак съдбата направи така, че да ви навредим несъзнателно. Ала всичките ми думи изчезнаха безследно, когато видях ужаса по улиците на великия ви някога град. Улици, пълни с труповете на ваши поданици. Пазарът — затворен и празен. Вратите и прозорците на къщите — здраво залостени с надежда да спрат чумата, която броди по улиците и площадите. Дърветата в парковете — изсъхнали от горещия вятър на Сарзана. Градът, който видях, ваши благородия, е град на ръба на поражението. И ако не удовлетворите молбата ми, боя се, че много скоро ще паднем в ръцете на общия ни враг.

Зиа се присви до мен. Чух тихото предупреждение на Гамелан някъде отдалече.

Пръв заговори единият старчок. Гласът му беше тънък и пресекващ като на момче, което прекрачва в юношеството.

— Ти си жена — каза той. — Защо да ти вярвам, че можеш да направиш онова, което не можаха да сторят нашите магьосници?

— Ако съм толкова незначителна, колкото казвате — възразих, — защо стоя тук, пред вас? Пропътувах по-далеч от всеки мой сънародник, мъж или жена, за да стигна тези брегове. Победих многочислена армия, разбих могъща флотилия и лично убих брата на вашия истински враг — властелина на Ликантия. Съмнявам се, че някой от вашите поданици — бил той мъж или жена — може да се похвали със същото.

Старият лорд сви ръка около ухото си, все едно не ме е чул добре.

— Какво, какво? Властелинът? За пръв път го чувам. Сарзанът е причината за всичките ни беди.

Преместих поглед върху лорд Канара.

— Попитайте собствените си магьосници защо са безсилни срещу Сарзана. Вярно, той е могъщ магьосник. Но нима може да се опре на общите им усилия? Не е чак толкова могъщ, нали?

Облечен в черна роба магьосник се наведе зад лорд Канара и му прошепна нещо в ухото. Канара кимна, обърна се към колегите си от съвета и каза:

— Главният ни жрец потвърждава думите й. Това е загадка, на която още не намират отговор.

— Попитайте го дали са се чудели възможно ли е Сарзанът да е сключил съюз с друга тъмна сила — казах аз.

Магьосникът отново се наведе и зашушна енергично. Когато приключи, Канара каза:

— Да, вярно е, капитане. Обмисляли са подобна възможност.

— Подозренията на вашите магьосници са били основателни. Сарзанът наистина е сключил сделка. Сделка с властелина.

— И какво предлагате вие? — попита лорд Канара.

— Първо, настоятелно моля за позволението ви да си премеря силите с чумата. И когато я победя, ще знаете дали съм жената, която да свърши останалото.

— Пълна глупост — заяви старчокът. — И ерес на всичкото отгоре — да позволим на чужденка да прави магии в Изолда.

— Ерес ли е? — попитах; отправих въпроса си директно към главния жрец.

Той ме погледна, после поклати отрицателно глава.

— Тогава какво може да загубите? — продължих. — Ако се проваля, ще ме върнете в зандана и ще продължите постарому. Ако успея обаче, ще се отървете от чумата. Едва ли е най-големият риск, който сте поемали.

Деветимата снишиха гласове в обсъждане. Говореха с недомлъвки, така че и малкото, което чух, остана неразбираемо за мен. Накрая се облегнаха назад и ме погледнаха. Принцеса Зиа стисна силно ръката ми.

— Добре — каза лорд Канара. — Получавате своя шанс.

Старчокът се намеси:

— И за ваше добро се надявам да успеете, капитане. Нашите тъмничари нямат равни в изтезанията.

 

 

Думите ми пред Съвета на чистите може да бяха смели, но вътрешно се разкъсвах от съмнения. Според Гамелан заклинанието, причиняващо чумата, можело да бъде развалено. Не се и съмнявах, че той би се справил перфектно с тази задача, когато очите още му служеха, но таях сериозни съмнения относно собствените си способности. В края на краищата бях начинаеща, истински заек в магическото изкуство. Какъв шанс имах срещу властелина? Упоритите опити на Гамелан да ми вдъхне увереност удряха на камък, но така или иначе нямах друг избор, освен да продължа напред.

Прехвърлиха ни в охранявана каменна къща в края на дворцовия комплекс. Донесоха ни инвентара на Гамелан, който бяха конфискували при залавянето ни, и ние се хванахме на работа. Не видях принцеса Зиа през двата дни на трескава подготовка, само личната й шивачка дойде да ми вземе мерки за дрехата, която бях поискала — семпла червена туника без ръкави и с дължина до средата на бедрото, така че ръцете и краката ми да имат свобода на движение. Плюс златен шарф на кръста. Гамелан ме предупреди да не слагам никакви бижута, особено метални, както и че трябвало да съм боса. С помощта на магическата книга на Гамелан, в която имаше изобилие от лични бележки под линия, добавяни от него в течение на годините, стрих на прах десетки отвратителни съставки и смесих зловонни и силно летливи масла. Работехме без прекъсване, а зловещият вятър виеше отвън и блъскаше каменните стени на малката къща. Накрая бяхме почти готови.

Нямахме друга видима публика, освен шепата изнервени пазачи, които ни чакаха в малката градина, заделена за експеримента ни. В центъра й имаше езеро. Около него — в четирите ъгъла на мислен квадрат — бяха стъкнати клади от клоните на редки дървета. Щом влязохме в градината, по калдъръмената пътека изтрополи фургон. Коларят беше уплашен почти до смърт и шибаше бясно конете. А после дръпна поводите толкова рязко, че фургонът едва не се преобърна. Мъжът скочи на земята, сряза каишите на впряга, хвърли последен ужасен поглед на товара и забърза да отведе конете.

Самата аз тръпнех при мисълта какво ме очаква, но после се стегнах вътрешно и издърпах първия труп. Труп на дете, покрит с гнойни циреи. Другите три трупа във фургона бяха на близките му — на майката, бащата и сестричката. Намазала бях тялото си със сребърното мазило, което според Гамелан щяло да ме предпази от заразата, но този факт не успокои особено страховете ми, когато взех на ръце телцето на малкото момченце, занесох го при една от кладите и го положих отгоре й. После направих същото с другите три трупа.

Гамелан мълчеше, обзет от силен гняв, че не е в състояние да ми помогне. Облякох труповете с разкошни дрехи, после напоих обилно кладите с магическо масло. Цареше пълна тишина, ако не броим вятъра, но усещах как стотици очи ме следят от прозорците на двореца. Когато приключих с труповете, отидох при Гамелан и той ми подаде абаносовата кутия със сърцето на убития от мен властелин, брата на онзи, срещу когото се изправяхме в момента.

— Бъди много внимателна, Рейли — прошепна ми. — Прави и изричай само онова, на което те научих. Иначе…

Не беше нужно да продължава. Вече ме беше предупредил, че при провал конианските инквизитори ще бъдат лишени от удоволствието да ме измъчват, защото властелинът ще е похапнал предварително с душата ми.

Отидох при езерцето и сложих кутията в една детска платноходка. Вдигнах капака и слънцето огря скъпоценния камък-талисман, в който се беше превърнало сърцето на първия властелин. До него сложих огненото мънисто, което бяхме приготвили, изрекох заклинанието, което му вдъхваше живот, после пуснах лодката във водата и я тласнах лекичко напред.

Прошепнах:

— Плавай бързо, сестрице,

към портите на Зорница,

где Боговете играят

и за демоните нехаят!

Въпреки вятъра, който браздеше водната повърхност, малката лодка заплува леко по курса си — платната й се местеха, сякаш командвани от опитен екипаж. И така, докато не стигна средата на езерото. Там спря, а черното сърце в кутията засвети в огненочервено. Не можех да отместя поглед от него, бях като хипнотизирана.

Гамелан изсъска зад мен:

— Побързай, Рейли!

Скочих на крака, вдигнах ръце и извиках:

— Събуди се! Събуди се!

Екна гръм и от лодката изригна пламък. Нов гръм и аз отскочих назад, защото цялото езеро лумна в пламъци.

— Сега, Рейли! — извика Гамелан. — Не се колебай!

Огънят ставаше все по-жежък, но здравият разум и естествените инстинкти бяха товар, от който трябваше да се освободя. Пристъпих напред, обля ме нетърпима горещина, но аз въпреки всичко продължих до самия ръб на пламтящото езеро. Протегнах единия си бос крак към огъня, но кожата не се сгърчи, нито почерня от пламъците. Преглътнах и стъпих върху горящата огнена повърхност. Усещах силна топлина, но не и болка, докато крачех по твърдата повърхност към лодката в центъра. Взех я и я вдигнах високо над главата си. Пламъците се извиваха около мен. И тогава изрекох заклинанието, а гласът ми прогърмя през вятъра и удари небето:

— Ела, майко, ела, татко,

елате братец, сестрица,

че чака ви онзи, що смърт ви донесе.

Омразата ваша му поднесете,

страданието и болката му внушете.

Жежки ветрове, сладки духнете.

Сладки ветрове, хладни духнете.

Събуди се!

Събуди се!

Извадих грейналото сърце, сложих го в дланта си и духнах връз него право в платната на лодката.

И тя се размърда, после скочи напред като отлитаща птица. Щом се измъкна от пламъците, огънят внезапно изгасна и открих, че стоя до колене в кървавочервена вода. Малкият кораб се носеше от клада към клада и кладите избухваха в пламъци и черен дим. Димът над всяка се усука около себе си като гнездо от змии, после четирите димни колони се сбраха в една — плътна, дебела и зловонна, — която изригна нагоре. Небето се покри с грозни петна, после петната се сгъстиха в съсиреци и оформиха черно чело с гневни червени очи.

Гласът на властелина прогърмя:

— Махни се! Махни се!

Но димът от чумавите трупове влезе в очите му и той изпищя от болка.

Извика отново, но този път в гласа му се долавяше агония:

— Махни се! Махни се!

Димът се кълбеше все по-плътен, закриваше призрачните черти на властелина. Чу се нов вой на болка и ярост… после небето се изчисти.

Почувствах се слаба, изцедена. Погледнах надолу и видях само обикновена вода, която се плискаше гальовно по бедрата ми. До слуха ми достигна чуруликане и се огледах озадачена — и ето го, на съсухрен от сушата клон едно малко птиче пееше жизнерадостно. Клонът не помръдваше и в този миг осъзнах, че горещия вятър го няма. Зацапах през водата към Гамелан. Той взе сърцето на властелина от ръката ми, остави го настрана и ме прегърна.

Радостни викове долетяха откъм двореца и след миг конианците се втурнаха навън, начело с принцеса Зиа. Полите на туниката й се развяха, подети от приятен вятър, натежал от влажно обещание за дъжд.

Бяхме развалили заклинанието.

 

 

Следващия път, когато се изправих пред Съвета на чистите, деветте чифта очи ме фиксираха като че ли мъничко по-благосклонно. Е, дружелюбни не бяха със сигурност, но в тях се четеше респект и нетърпение да разберат какво друго имам да предложа. Не си губих времето с предисловия, а подкарах по същество:

— Искам свобода за воините и екипажа си — казах. — Върнете ни мечовете и корабите и ние ще се бием заедно с вас до победата.

— Откъде да знаем, че няма просто да избягате? — попита лорд Канара. — Защо ще се биете за чужда кауза?

Принцеса Зиа понечи да каже нещо, но аз побързах да я прекъсна, преди неволно да е обидила баща си.

— Защото каузата е и наша, лорд Канара — отвърнах. — Вече ви обясних, че съюзникът на Сарзана е смъртен враг на моя народ. И ще е нужно нещо повече от няколко заклинания, за да ги победим сега, когато са обединили силите си.

— Дори да отстраните властелина — каза лорд Канара, — пак ще трябва да се справяме със Сарзана. А той вече доказа, че е труден за надмогване враг.

— Тогава позволете да го убия вместо вас. Вие не можете заради проклятието. Но аз съм чужденка и няма да пострадам, задето съм отнела живота му.

Лорд Канара и благородните му колеги сбраха глави за кратко съвещание, после той се обърна отново към мен.

— Какво по-конкретно предлагате?

— Предлагам да организираме съвместна експедиция срещу силите на Сарзана — казах. — Няма да съжалявате за съюзници като нас. Орисианците имат богат опит във военните кампании.

Ново шушукане, после:

— Не се съмнявам в храбростта на вашите войници, капитане — каза лорд Канара. — Но това не решава въпроса за доверието. Ние не ви познаваме. Пътищата ни са се пресичали само два пъти. Първия път ни вкарахте в страшна беда. Втория път ни помогнахте, вярно, но за да спасите собствения си живот. Откъде да знаем как ще се обърне монетата, ако ви позволим трето хвърляне?

Принцеса Зиа пристъпи напред.

— Моля, милорд, позволете ми да говоря от името на конианската младеж.

Баща й се смути, но въпреки това й кимна да продължи.

— Войната причинява страдания на всички — каза тя. — Но нима не засяга най-тежко младите? А когато Сарзанът беше на трона, нима вашите синове и дъщери не бяха онези, към които прояви най-голямата си жестокост? Колко от децата ви бяха убити тогава, милорди? И колко умират сега, в този момент, докато ние с вас си говорим?

Сред публиката, събрала се да чуе изслушването, се надигна ропот, особено сред младите благородници.

Зиа сложи ръка на рамото ми.

— Ти каза, татко, че капитан Антеро е била изпитана само два пъти. Моля да ми простиш, че ще те поправя, но имаше и трети път — когато спаси мен. Можеше да продължи по пътя си. Да ни подмине. И навярно с основание, защото бурята още не беше утихнала. Но тя не го направи. Рискува живота си, за да спаси моя. А нейните гвардейки направиха същото, за да измъкнат други дванайсет конианци от лапите на смъртта.

Боях се, че ще спомене за сблъсъка ми с Чола Ий относно съдбата на спасените конианци. Това щеше да е висока препоръка за нас, но не и за него. А аз имах нужда от Чола Ий, проклета да е пиратската му кожа. Затова въздъхнах облекчено, когато тя подмина тази подводна скала и продължи напред. Ала следващата й спирка ме свари неподготвена.

— Нека ви покажа колко непоклатимо е доверието ми в капитан Антеро, милорди. Моля — не, настоявам — да я придружа в битките. Нека споделя съдбата й. Знам, че тя няма да ме предаде, нито подведе. Няма да предаде младежта — бъдещето — на Кония.

Баща й само дето не падна от стола. Колегите му бяха стъписани не по-малко от него. Публиката обаче реагира спонтанно и избухна в гръмки аплодисменти и викове на одобрение. Името на принцеса Зиа бе подето от стотици гласове, които закънтяха под куполите на просторната зала. Десетки се спуснаха напред, викаха на съветниците и настояваха да бъда допусната в борбата им срещу Сарзана. С принцеса Зиа до мен — заложница по своя воля.

Съветът, воден от лорд Канара, нямаше друг избор освен да даде официалното си позволение. И когато бащата на Зиа удари с чукчето за край на изслушването, тълпата пощуря, сякаш победата вече беше спечелена.

Погледнах новата си любима. Лицето й беше поруменяло от вълнение, очите й танцуваха в екстаз. Ала в нея имаше още нещо, което не бях забелязала досега — упорито вдигнатата брадичка, изправения непреклонно гръб, царствения поглед. Боговете са ми свидетели, че в онзи миг тя приличаше на истинска царица.