Алън Кол, Крис Бънч
Битката за Ориса (22)

22
На път към дома

В повечето земи богът на победата има великолепни криле, а лицето му е образ и подобие на свирепо благородство. А е редно да го изобразяват като върколак, който вие над изкормената си жертва. Никога не съм намирала победата в сражение за благородна, още по-малко за сладка. Е, има нещо като краткотрайно въодушевление — докато се хвалиш с надебелял от виното език пред другарките си как си изиграла и надвила някой особено хитър противник. Ала войнишката радост скоро започва да бие на кухо, когато си дадеш сметка, че си жива благодарение на слепия късмет, който е обърнал гръб на много твои другарки.

И други бяха загинали, извън загубите сред моите гвардейки. Фокас беше загинал от случайна стрела, докато галерата на Чола Ий се промъквала през каналите. Загинали бяха също капитан Медудут и адмирал Йезо; Нор, който, надявах се, беше намерил относителен покой в смъртта; и стотици кониански войници и моряци, чиито имена не знаех. Много години щяха да минат, преди тази победа да се отърси от траурните флагове.

Върнахме се в Изолда като герои. Кораби и лодки прииждаха да ни поздравят от пристанищата на всички острови по пътя. Тромпети и рогове тръбяха в наша чест. Хълмовете чернееха от конианци, излезли да ни поздравят за завръщането. Но в трюмовете ранените стенеха, а по палубите жреците благославяха труп след труп и пъхаха монети под езиците им, за да умилостивят Злокобния вестител, когато дойде да ги прибере в леговището си. Не говорех с никого, дори с Гамелан, дори със Зиа, лежах по цял ден в леглото си и скърбях за Корайс и за всички жени, с които бях нахранила демоните на войната. Останали бяхме петдесет. Петдесет! От стотиците, които бях повела срещу Ликантия. Не плачех; скръбта ме беше вкаменила. Когато се събудех сутрин, не бързах да отворя очи… вместо това се молех, когато ги отворя, кошмарът да е свършил и Корайс да ме гледа отвисоко със саркастичната си усмивка. Липсваше ми. И още ми липсва. Ако има друг живот след този, дано двете тръгнем отново под едно знаме.

Две нощи преди да стигнем Изолда Зиа пропълзя в прегръдките ми. Любовта ни беше бавна и горчиво-сладка. А после задрямахме сгушени, заслушани в плисъка на вълните. Точно преди зазоряване Зиа се надигна и ме погледна сериозно в очите. Нейните бяха остарели — имаше болка в тях, и познание, придобито на висока цена.

— Обичам те, Рейли — прошепна тя. И се изниза от каютата, преди да съм казала нещо.

Станах, нито отпочинала, нито особено бодра, но донякъде изцелена. И разтревожена. Смътно усещане за опасност ме глождеше под лъжичката, но от какво или откъде идваше опасността — не знаех.

Гамелан ме чакаше в каютата си.

— Канех се да пратя да те извикат, Рейли — каза той. — Имам нужда от теб.

— Властелинът, нали? — казах аз, досетила се какво занимава мислите му. — Още не е приключил с нас. Нито ние с него.

— Не съм сигурен — каза магьосникът. — Хвърлих заклинания във всички посоки и не открих и помен от него. Вярно, че способностите ми не са се възстановили докрай, но всяко заклинание, което направих, биваше блокирано. Не, не блокирано — това би било като усещане за стена. По-скоро сякаш се натъквам на врата, която е заключена. И това само по себе си ме кара да се тревожа.

— С какво мога да помогна аз? — попитах и седнах до него. — Какво мога да направя, което ти не можеш?

— Смятам, че имаше — или има и досега — особена връзка между теб и властелина — каза той. — Връзка, която е изтъкана от омраза, естествено; но оковите, които се каляват в този огън, са изключително здрави. Връзката навярно се е зародила още когато брат ти е надвил властелините. По онова време имаше изобилие от черни заклинания покрай Грейклок, Равелайн и двамата властелини, които дълбаеха на места, които никой не е дръзвал да доближи още от епохата на древните. Макар и неволно, Амалрик се е оказал в центъра на всичко това. А после се появи ти и за втори път представител на семейство Антеро се забърка в игра с високи залози. Още в Ликантия, когато Джинах не успя да задържи костите, още по-малко да ги хвърли, разбрах, че те ще проговорят на теб и само на теб. А после ти уби единия брат, с което потвърди най-лошите страхове на властелините за ролята на Антеро в съдбата им. И накрая, когато последният властелин те прокле с предсмъртния си дъх — а после успя да избегне смъртта, като премина в етерите, — проклятието заякчи окончателно връзката помежду ви. Колкото до твоя въпрос, приятелко скъпа — да, има много неща, които ти можеш да направиш, а аз — не. Или така поне се надявам. Надявам се Рейли Емили Антеро да е онази, която държи ключа към затворената врата.

— Какво искаш да направя?

— Намери властелина — отвърна кратичко Гамелан и извади кутията със сърцето-талисман.

Не тръгнах да споря, но страхът ме заля като вълна, когато взех кутията.

— Хвани я между дланите си — каза Гамелан. — Насочи мислите си през нея. Трябва да се съсредоточиш максимално. Недей да говориш, нито да търсиш думите за заклинанието. Аз ще ги изрека вместо теб.

Преглътнах.

— Дай ми минутка да се подготвя.

Задишах дълбоко и се опитах да изпразня съзнанието си. Разкърших рамене и завъртях няколко пъти глава да отпусна възлите на врата си. После стиснах силно кутията между длани и си поех дъх. Издишах шумно и казах:

— Готова съм.

Гамелан занарежда:

— Мрежата метни,

майко ориснице.

Улова изтегли,

що щерка ти дири.

На изток от портите,

где боговете витаят,

сметка да подирят

от онзи, що мраза питае.

Чух трясък на гръмотевица и притъмня. Въздухът стана тежък и горещ. Замириса ми на сандалово дърво — любимия аромат на майка ми. Беше по-силен отвсякога. Чух глас да шепти името ми. Беше майчиният ми глас и хлип затъкна гърлото ми, защото я обичах и много ми липсваше. Тя прошепна отново името ми и усетих дъха й до ухото си, деликатен като пеперудено крило. Потръпнах.

Кутията подскочи в ръцете ми. Стиснах я по-силно. Червено сияние се процеди под капака и оформи двуглавия лъв от герба на властелина. Лъвът оголи зъби и се стрелна към отсрещната стена. После чух съскане и видях черна пантера да се готви за скок под греещия лъв. Зъбите й бяха оголени, опашката й биеше ожесточено по пода. Огненочервените лъвски глави се уголемиха. После нарасна и тялото. Главите нададоха яростен рев и се издължиха върху общия си врат. Но това само разгневи допълнително пантерата. Тя изсъска отново и снижи още повече корем към пода, извади ноктите си и краката й се напрегнаха за скок. Нов гръм… и зад звяра на властелина се отвори черна дупка. Главите нададоха последен рев, после животното се хвърли в дупката. Пантерата скочи след него.

Гласът на майка ми прошепна:

— Последвай ги.

И без никакво предупреждение се озовах в центъра на вихър. Падах от огромна височина през мрак и шеметни светлинки. В ушите ми ревяха и виеха някакви неща, други неща лаеха, имаше и такива, които пищяха в безконечна агония. Усетих миризма на сяра, кръв и изпразнени от страх черва. Беше ми студено, много студено. Студено като да се порежеш с нож в зимно море. Студено като дъжда на Злокобния вестител, който се излива веднъж на сто години и убива гори, поля и хора. А после вече не падах, а тичах през обгоряла до черно гора. Пътеката беше тясна и камениста и едва не се пльоснах по задник, когато настъпих голям бял червей, който пресичаше пътя ми. Страхувах се, но знаех, че съм преследвачът, а не преследваният. Далеч пред себе си виждах пантерата, която свърна със скок зад един завой. Затичах се още по-бързо. Зървах тук-там демони да се кискат в обгорените клони. Видях гарвани да се гощават с месата на ранени войници, които викаха за помощ и ме гледаха умолително. Но аз не можех да спра, не смеех да спра, можех само да следвам пантерата.

После мъртвата гора свърши и излязох на покрита със сняг и огряна от луната равнина. Пътеката се превърна в разнебитен от времето път, обсипан с камъни и купчини боклук. Битка се вихреше в равнината. Войници размахваха мечове и брадви, снегът чернееше от труповете им и аленееше от кръвта им. Далеч напред виждах пантерата; още по-далеч — звяра на властелина. На хоризонта се издигаше черна планина и светкавици удряха по върховете й.

Пътят се катереше по планината, стръмен и хлъзгав от лед; започвах да се уморявам. Ала сега пантерата тичаше не пред мен, а до мен и ме насърчаваше да продължа. Напрегнах се и скоро излязохме от поредния проход. В края на пътя имаше черен стоманен замък. Приличаше на демонски череп с кули на мястото на рогата, бойници вместо вежди и огряна от факли порта вместо уста. Видях как звярът на властелина хлътва през портите и те бавно се затварят. Пантерата скочи напред, но беше късно и портите се затръшнаха под носа й. Пантерата изрева гневно и заудря с лапи по решетките. От нейния гняв и моята кръв възвря, сграбчих решетките и нададох бойния си вик.

Видях властелина. Стоеше във вътрешния двор, двуглавият звяр клечеше до него. Този път не беше исполински образ в облак, а с човешки ръст. Но от това не изглеждаше по-малко страшен и когато ме видя, протегна към мен разкривен пръст и извика:

— Махни се!

Огън изригна от пръста му и удари решетките. Извиках от ярост и болка, когато нажежените железа изгориха ръцете ми. Стиснах ги по-силно. Нямаше да се предам. Подуших миризмата на собственото си месо, а после чух някой да вика в ухото ми:

— Рейли! Рейли! — Беше Гамелан.

Пуснах решетките и се озовах в каютата, чух се как крещя предизвикателно. Кутията с талисмана лежеше на пода, където я бях изпуснала. Спаруженото черно сърце се търкаляше до нея. Гамелан ме беше прегърнал през раменете и шепнеше:

— Няма нищо, Рейли. Няма нищо.

Потръпнах, отърсих се от кошмара и казах:

— Добре съм, магьоснико.

Лявата ми ръка пулсираше болезнено. Погледнах дланта си и видях жигосания знак на властелина — двуглавия лъв.

— Той още ли е с нас? — попита Гамелан. — Още ли представлява заплаха?

— Да — отвърнах. — Властелинът е тук.

 

 

Разказах на Гамелан всичко, което бях видяла, и той каза:

— Това е изключително сериозно, приятелко моя. Властелинът е успял да си създаде средоточие на сила в някой от призрачните светове. Явно силите му наистина са нараснали неимоверно.

— Но нали току-що го победихме — казах аз. — Би трябвало сега да е по-слаб отпреди, а не по-силен.

— Злото поражда зло, Рейли — каза жрецът. — Както доказа самият Грейклок с непредпазливите си действия. Властелинът е почерпил нови сили от пролятата кръв, от страха и ужаса, от скръбта. Поражението просто е запушило достъпа му до този източник. А когато е погълнал душата на Сарзана… Само тя сигурно се е равнявала на стотина мъртви войници.

— Какво според теб е намислил?

— По този въпрос няма нужда да гадая — отвърна Гамелан. — Познавам врага си. Първо, иска отмъщение. Иска да изравни Ориса със земята — така, че даже и помен да не остане от нея. И второ, иска да се сдобие с още по-голяма сила и власт. Да създаде царство в този свят. Не мисля, че Ориса, Ликантия и дори Далечното царство биха го задоволили. Ако искаш да разбереш с какво същество си имаме работа, мисли за него като за полубог с тъмни намерения.

— И как ще го спрем?

— Трябва да се върнем в Ориса по най-бързия начин. Ако всичките ни жреци действат в синхрон, можем да го надвием.

Тонът му не прозвуча и наполовина толкова убедено, колкото думите. Но за умението на орисианските жреци щях да се притеснявам когато… или ако се приберем вкъщи.

— Пантерата обаче ме притеснява — каза Гамелан.

— На мен ми се стори добра поличба — възразих. — Сигурна съм, че това е същата пантера от историята, която ми разказваше мама. Онази, която адашката ми е яздила, когато спасила селяните.

— Да, знам — каза Гамелан. — Само че… точно преди да… да се върнеш… ти изкрещя.

— Да — казах аз. — И?

— Ами… беше точно като рев на пантера — отвърна жрецът.

 

 

Цяла Изолда бе излязла да ни посрещне. Морето беше така препълнено с лодки и кораби, че с мъка си проправихме път до кейовете. Сякаш всички музикални инструменти на острова се надпреварваха да озвучат празника, всички рогове, флейти, барабани, дори тенджерите и тиганите. Градът беше излъскан в наша чест, над всяка по-висока сграда се вееха знамена и флагчета. Празнични огньове горяха навсякъде и хората хвърляха в тях благовония. Хиляди цветя посипаха пътя ни, когато слязохме от корабите и тръгнахме по терасирания хълм да занесем официално новината за победата пред лордовете на Кония. Първи вървяха всички оцелели в битката кониански офицери. След тях бяхме аз и гвардейките ми, Чола Ий и мъжете му. Принцеса Зиа предпочете да върви до мен, а тълпата, вече на прага на истерията, избухваше в сълзи при появата й, мнозина се хвърляха на земята и крещяха името й.

Пред Двореца на монарсите стояхме с часове, докато и последният член на Съвета — с подсилени от жреците гласове — изкаже дълбоката си благодарност към нас и възслави победата. Накрая множеството стана неуправляемо и поиска аз и принцеса Зиа да се качим на сцената, така че всички да ни видят. Когато го направихме, хората се разкрещяха, видях мъже и жени да припадат от прилив на емоции.

Когато най-сетне шумотевицата утихна, лорд Канара ме дръпна за ръкава и ми даде знак. Двете със Зиа се изнизахме след него. Влязохме в двореца и той ни заведе в малка, но богато обзаведена стая. Масата се огъваше под подносите с храна и каните с вино. Лорд Канара ни даде знак да се подкрепим, но и двете поклатихме глави — бяхме твърде уморени.

— Но ще пийна малко бренди, татко, благодаря — каза Зиа.

Казах, че и аз бих изпила едно. Лорд Канара ни наля в красиви кристални чаши, напълни една и за себе си. После седна, след него и ние.

— Дъще — каза той. — Ти ме накара да се гордея.

Зиа сведе скромно глава.

— Изпълних дълга си, татко, нищо повече — каза тя, но по очите й виждах, че скромността е престорена.

— Дори така да е — каза баща й. — Ти написа името си с големи букви в историята, моето момиче.

Видях как Зиа потръпна при това обръщение.

— Други бяха по-храбри от мен, татко. Но все пак ти благодаря.

— Тепърва ще те възхваляват и почитат — каза той. — Част от наградата с радост ще ти връча лично.

Зиа се усмихна още по-скромно.

— Благодаря ти, татко. — Изглеждаше съвсем искрена. Но аз отново улових онзи поглед в очите й и мога да се закълна, че претегляше баща си, преценяваше го. И май го намери по-дребен, отколкото го бе смятала досега.

— А вие, капитан Антеро — обърна се Канара към мен. — На вас дължим толкова много.

— Аз искам само едно — да ни помогнете с карти и съвет, така че да се върнем у дома.

— Разбира се — каза Канара. — Картите вече са подготвени, а най-добрите ни мореплаватели са на ваше разположение.

— Благодаря ви, лорд Канара — казах аз.

— Смятаме освен това да ви възнаградим богато — продължи той. — Решихме да натоварим корабите ви с толкова ценности, колкото могат да поберат. Когато се приберете у дома, дори най-долният ви моряк ще е богаташ.

Благодарих му отново, а той попита:

— Има ли нещо друго? Някакво желание, за което не сме се сетили?

Погледнах към Зиа. Но и без да виждам изражението й, знаех, че не мога да назова първото, което ми дойде наум. Затова назовах второто.

— Бих искала да помилвате всички мъже и жени във вашите зандани, милорд — казах аз. — Ако си спомняте, самата аз бях ваш… гост там. Сприятелих се с много от обитателите им.

Канара смръщи вежди и приликата с дъщеря му изведнъж се наби в очи. После се усмихна.

— Ще бъде сторено — каза той и допи брендито си. Виждах, че събира сили за нещо друго.

Накрая изплю камъчето:

— И аз имам една молба към вас, капитане.

— Стига да е по силите ми, ще я изпълня без колебание.

— Всички вие, орисианците, трябва да си тръгнете веднага — каза той. — И без много шум.

— Татко! — извика потресена принцесата. — Как можеш да…

Вдигнах ръка.

— Няма нищо, милейди. Молбата на баща ви не ме обижда. — После се обърнах към лорд Канара. — Страх ви е от Сарзана — казах аз. — Или поне от проклятието, предречено на онзи, който го убие.

— Според мен това са суеверни брътвежи и нищо повече — каза Канара. — Но има други, които не мислят така. Мнозина го приемат съвсем сериозно. Боят се какво може да стане, ако се застоите тук.

— Тогава ще тръгнем възможно най-скоро — казах аз. — Самата аз имам причини да бързам.

Лорд Канара се отпусна видимо облекчен. Вдигна чашата си и каза:

— Да пием за Ориса. Благословена да е, задето ни прати дъщерите си в момент на нужда.

— За Ориса — повторих.

Отпих и превелик копнеж по града край реката сви сърцето ми. Напълних повторно чашата си и я пресуших на един дъх.

 

 

Следващата нощ се видях с принцеса Зиа за последен път. Тя дойде във вилата ми и двете излязохме за бавна разходка в градината, наслаждавахме се на тишината и аромата на цъфтящите зюмбюли. Долу в пристанището някой свиреше на лира и пееше стара песен за намерена и изгубена любов. Прегърнахме се и аз я целунах. Устните й бяха меки и опияняващи като вино. Отдръпнах се, усетила как зърната й се втвърдяват. Вгледах се дълбоко в тъмните й очи, плъзнах поглед по косата и златната тиара, грейнала под лунните лъчи.

— Ще ми липсваш — казах.

Тя се дръпна смутена.

— И ти на мен.

Отиде при фонтана и седна. Вдигнах крак на големия камък срещу нея и зачаках.

— Може би е добре, че си тръгваш — каза тя.

— Това прозвуча като от човек с планове — казах аз. — Планове, на които присъствието ми би попречило.

Тя кимна и каза:

— Напоследък много неща ми се изясниха. За което трябва да благодаря на теб и на твоите гвардейки.

Не казах нищо. Тя вдигна глава да ме погледне. Лицето й беше идеален обект за царски портрет.

— Искам да знаеш — каза тя, — че след няколко години, ако твоите сънародници решат да установят търговски контакти с Кония, ще бъдат добре дошли. Това ти го обещавам.

— Нахакано хлапе с връзки ли чувам да говори, или бъдеща царица? — попитах.

Зиа се засмя. Но в смеха й нямаше веселие. Беше насилен, така както се смеят монарсите, когато искат да покажат, че и те са хора и могат да приемат шегите на нас, простосмъртните.

А после каза театрално:

— Разкрихте тайната ми, премъдри капитане.

— Че си решила да ставаш царица ли? — казах с усмивка. — Нищо мъдро няма в тази догадка. Мисля, че винаги съм го знаела. От теб ще стане добра царица. Бих заложила доста пари на това. Но баща ти? Какво ще каже?

— Едва ли ще е трудно да спечеля подкрепата му — каза тя. — А ако… прояви разум… Ще видим. Ще видим… — проточи тя. Реших, че не бих искала да съм на мястото на лорд Канара, ако реши да застане на пътя й.

— Още нещо, Рейли — каза тя. — Надявам се това да не те нарани… не бих искала да ти причиня болка. Но ако някога ти хрумне да се върнеш… по-добре недей.

— Заради Сарзана и проклятието ли? — попитах, макар да знаех, че не това е причината. Но исках да го чуя от нейната уста.

— По това с баща ми си приличаме — отвърна тя. — Проклятието е глупост. Но плановете ми налагат рано или късно да се омъжа. Ще ми е нужен консорт, от когото да родя деца. Родът Канара трябва да продължи.

— Разбирам, че присъствието ми би било пречка за това — казах аз.

Тя стана и хвана ръката ми. Дишането й се беше учестило. Страст грееше в очите й.

— Искам те, Рейли, сега! — възкликна тя. — Моля те!

А аз казах прегракнало:

— Махни тази корона!

Думите ми я стреснаха. Тя се поколеба, после кимна. Свали внимателно тиарата от главата си и ми я подаде. Аз я метнах във водите на фонтана, после грабнах Зиа на ръце и я отнесох по стълбите в спалнята си…

Призори тя се разплака.

— О, Рейли. Толкова съжалявам… — И плака дълго, болезнено, сърцето й се късаше.

— Недей, любов моя — казах. — Ще се оправя. Никога няма да те забравя… но все ще се справя някак.

Тя ме погледна с плувнали в сълзи очи и прошепна:

— Не плача заради теб, Рейли. Плача заради себе си.

 

 

Отплавахме в проливен дъжд и нямаше никой на пристанището или хълмовете да ни изпрати. Но седемте кораба, останали от флотилията ни, газеха дълбоко, натежали от жълтици и други съкровища. Най-ценният дар бяха картите в каютата на Чола Ий, които конианците картографи и жреци бяха изработили и с чиято помощ щяхме да намерим пътя за дома.

Бях променила разпределението на гвардейките. Оцелели бяха едва шепа и аз ги събрах всичките под мое командване на галерата на Стрикер. Не исках да ги разпределям по корабите, защото все така нямах доверие на наемниците, особено сега, когато кесиите им тежаха от злато. Имаше и друга причина да ги събера около себе си — преживяното беше взело своята дан от жените, а в трудни моменти Маранонската гвардия си ближе раните в група.

Дъждът беше студен и съвсем неподходящ за сбогуването ни с тези великолепни острови, но източният вятър духаше силно и ни носеше към Ориса. Дъждът и вятърът не спираха, но не заплашваха корабите, и онези от нас, които не бяха ангажирани с управлението, скоро хлътнаха в скучния коловоз на редуващи се ядене и сън. По този начин минаха много дни, толкова безинтересни, че им загубихме бройката, и преди да се усетим, наближихме проливите, които според конианските карти трябваше да ни изведат покрай огнените рифове.

Денят беше сивкав и ветровит като предишните. Видимостта беше слаба, но далеч на север небето лъщеше зловещо, чувахме и приглушеното громолене на вулканите. Както обещаваха картите, на юг от нас имаше земя. Посъветвали ни бяха да се придържаме близо до бреговете й, за да избегнем рифовете на север. Не бивало и да се бавим излишно обаче — заклинанията за определяне на курса, които били направили конианските жреци, доловили голямо зло в тази земя. И така, ние се промъквахме предпазливо и поединично през проливите и макар да не съзирахме нищо подозрително, тягостно чувство обзе всички ни. Докато нашият кораб минаваше през най-тясната част на протока, кожата ми настръхна, сякаш ме наблюдаваха стотици очи. Стори ми се, че зървам с крайчеца на окото си пантерата, прилепила корема о дъските на палубата — с оголени зъби и неспокойно помръдваща опашка. Но когато се обърнах да погледна, я нямаше.

Най-сетне се измъкнахме от проливите — без инциденти и с огромно облекчение. Въпреки това разпънахме бързо платната, нетърпеливи да оставим зад гърба си това странно място. Същата нощ небето се проясни и посрещнахме с ликуване гледката на познати съзвездия. Следващият ден дойде слънчев и топъл и макар че още бяхме далеч от Ориса, за пръв път почувствахме, че наистина се прибираме у дома.

След няколко дни отидох да се срещна с Чола Ий на неговия кораб. Макар да бяхме плавали тук и преди, водите си оставаха повече или по-малко непознати за нас, а и флотилията ни сега беше значително по-малобройна и смятах, че трябва да сме нащрек за пиратски нападения. До външната стълба беше вързана малка лодка — явно Чола Ий имаше и друг посетител освен мен. Казах на моите гребци да вържат лодката ни до другата и да останат в нея, за да не попадне под корпуса на галерата.

Прехвърлих се на палубата точно когато се сменяха постовете. Явно никой не очакваше появата ми — сякаш в доказателство, че сме станали твърде небрежни. Дежурният офицер се стресна, като ме видя, и побърза да отдаде чест. Поздравих го на свой ред, но когато понечи да ме придружи до каютата на Чола Ий, му казах да остане на поста си.

— На твое място бих дръпнала едно конско на вахтените — казах му. — Щом не видяха мен, не ми се мисли кого другиго биха пропуснали. — Той измърмори някакво извинение, а аз тръгнах сама по палубата.

Поколебах се пред вратата, чула характерното потракване на зарове в чашка, а после и тропота им върху масата. Някой изруга, недоволен от резултата. Познах гласа — беше на Стрикер, който очевидно беше дошъл тук, без да ме уведоми, че напуска галерата.

— Не съм виждал такъв късмет! Ко заровете не бяха моите, щях да си помисля, че са фалшименто.

Чола Ий се засмя.

— Губиш за шести път. Ще заложиш ли и остатъка от дела си да видим дали ще те победя и за седми?

Усмихнах се. Въпреки всичките богатства в трюмовете Чола Ий явно не беше доволен от своя дял, на който би се зарадвал и принц. И сега се беше заел да одира кожите на собствените си хора. В негово лице изразът „пиратска алчност“ добиваше ново измерение.

Стрикер се засмя насила.

— И к’во ше праиш тогаз, адмирале? Ше сключиш сделка с некой демон?

Гласът на Чола Ий се вкорави.

— Ти да не ме обвиняваш в нещо?

Стрикер побърза да бие отбой:

— Не бе. В нищо не те обвинявам, адмирале. Просто псувах дяволския ти късмет, т’ва е.

Чола Ий се успокои и се изкиска:

— Само с лъка си по-некадърен, отколкото с чашката за зарове, мой човек. Помня онзи път, когато имаше идеална възможност за изстрел, вятърът духаше накъдето трябва и никой не гледаше какво правиш, щото всички бяха твърде заети да си спасяват кожите. А ти взе, че не уцели.

На това Стрикер отвърна:

— Не бях аз виновен. А и не беше толкоз лесно. Палубата много се люлееше. А и половин дузина дяволи се надпреварваха да ми скочат отзад. Освен т’ва говорим за късмет, дет’ няма равен. Така де, твоят късмет е нищо в сравнение със…

— Внимавай какво приказваш — прекъсна го Чола Ий. — Когато си на кораб, никога не се знае кой чува думите ти.

Изчервих се, сръчкана от чувство за вина. Като се чудех разсеяно дали нещастникът, за когото говореха, все пак е отървал кожата, почуках на вратата.

— Влез — излая отвътре адмиралът.

Като ми видяха, двамата се изчервиха и скочиха на крака като по команда. Едва не се разсмях. На този кораб вината явно беше заразна като лятна настинка.

— Аз, ъъ… такова… приятно ми е да ви видя, капитан Антеро — почна Чола Ий. — Със Стрикер ние, ъъ… просто…

— Да пофърляме малко — притече се в помощ на адмирала си Стрикер. — Само че той малко нещо ме обра, ко знаете к’во имам предвид… ха-ха-ха.

Държаха се като момчета, хванати да вършат някаква пакост, вместо да залягат над уроците. Сега вече наистина се разсмях.

— Господа, моля ви! — казах. — Не съм света вода ненапита. Истината е, че и аз обичам да играя на зарове.

Двамата се засмяха, но някак кухо.

— Какво има, капитане? — попита Чола Ий.

— Мислех да поговорим за безопасността, адмирале — казах аз. — Морето тук не ми вдъхва доверие.

— Имате право — каза Чола Ий. Стрелна с многозначителен поглед Стрикер и той побърза да се изниже.

Чола Ий наля по чаша бренди, минахме на „ти“ и се хванахме на работа. Той бързо се съгласи с предложенията ми и дневният ни ред се изчерпа. После напълни повторно чашите и вдигна своята за тост.

— Добре си попътешествахме, капитане. Донякъде даже съжалявам, че приключенията ни са към края си.

Вдигнах своята чаша в отговор и отпих.

— Едно е сигурно — че пътешествието ни не протече така, както го беше замислил генерал Джинах.

Лицето на Чола Ий потъмня.

— Какво имаш предвид?

Тонът му ме изненада.

— Е, нищо, от което да се засегнеш толкова — казах. — Мислех, че желанието на Джинах да се отърве от мен е очевидно, искаше да ме разкара от пътя си, за да не дели с никого славата. Определено не се е надявал мисията ни да успее.

— Тоя мръсник лиши мен и хората ми от полагащата ни се плячка — изръмжа Чола Ий. По някаква причина старото му негодувание се беше разбудило.

— Е, така или иначе вие ще се смеете последни — казах аз. — Натоварени сме до ватерлинията със злато. Много повече, отколкото ако бяхте останали.

Но Чола Ий продължи да беснее.

— Когато тръгнахме, имах петнайсет кораба в отлично състояние! Сега имам седем, които за нищо не стават. Кофти работа, това мога да кажа аз. Истината е, че ме измамиха.

Не изтъкнах, че само шепа от конианските дрънкулки, които се падаха на него, можеха да компенсират изгубените кораби, та и отгоре. Вече бяхме близо до дома обаче и предпочитах да плавам в компанията на доволен от живота пират. Нямаше смисъл да го ядосвам излишно.

— Ще имам грижата загубите ти да бъдат покрити — обещах му. — Ако се наложи, ще ти платя от собствения си дял.

— Значи според теб само парите ме интересуват, така ли? — изръмжа Чола Ий. — Ами уважението? Какво, ще ми платите и прав ми път, крива ми пътека, а? Когато ви трябвам, „адмирале това, адмирале онова“ и „бъдете така добър да пукнете за нашата кауза, сър“. Но приключи ли войната, с момчетата ставаме обикновени злодеи, дето само ви се пречкат в краката.

Реших, че съм се наслушала на глупостите му. Той явно не държеше на мирното съвместно съществуване. Реших пак да мина на „вие“.

— Многократно сте ми напомняли, че всички вие сте наемници. И че плавате под флага на златото. Нищо лошо. Осигурих ви предостатъчно злато. Имате и уважението ми — като боец, — ако това го броите изобщо. Колкото до другото обаче… сами сте си избрали този живот, приятелю.

Загребах заровете с чашата и я разклатих.

— Ако не ви харесва как се обръщат заровете, трябва да се сърдите единствено на себе си.

Обърнах чашката. Чола Ий сведе автоматично поглед… и ахна. Погледнах на свой ред и видях седем точки да се кокорят насреща ми — хвърлянето, известно като „любимец на съдбата“.

Чола Ий пребледня; изглеждаше разтърсен до дъното на душата си. Вдигна чашата си и отпи жадно. После каза:

— Простете избухването ми, капитан Антеро. — Потри чело. — Напоследък не спя добре. А главата така ме боли, че ми иде да я откъсна.

Не ми пукаше, но не исках да изглеждам безчувствена и казах:

— Аз също се извинявам. Трябваше да се досетя, че не се чувствате добре. Мога ли да направя нещо? Да помоля Гамелан за някой цяр?

Чола Ий поклати категорично глава. А после се усмихна, прибягвайки към познатото убежище на разбойническия си чар.

— Друг цяр не ми трябва. И посочи брендито. Гаврътна чашата и избърса брадата си. — Ще се погрижа за отбранителните мерки, които обсъдихме — добави, с което разговорът ни официално приключи. Разменихме още някоя и друга дума, после аз си тръгнах.

Още щом затворих вратата, чух заровете да тракат в чашката, последва хвърляне. Чола Ий изруга. Явно заровете се бяха обърнали зле.

Нямах представа какво означава всичко това.

 

 

Полило скърбеше за Корайс по-безутешно и от мен. Двете бяха неразделни от толкова години, че беше трудно да си представиш едната без другата. Бяха различни по темперамент, колкото по ръст и цвят, но се допълваха взаимно. Полило беше силата и безразсъдната смелост, Корайс — бързината и острият ум. Заедно представляваха страховит противник за всеки, проявил глупостта да ги предизвика на бойното поле или в кръчмарски побой. Полило не увеси нос, нито рони сълзи след смъртта на Корайс. Вместо това потъна в работата си, тренираше жените, учеше ги на нови бойни трикове, които беше измислила сама, или просто ги държеше за ръцете и ги утешаваше, когато собствените им проблеми избиеха в сълзи. Променила се беше и в други отношения.

Един ден по време на тренировка се метна настрани да избегне дървения меч на спаринг партньорката си и събори един моряк, който се беше приближил твърде много, привлечен от изобилието тресяща се женска плът.

Морякът изкриви лице от болка, опита се да я избута и викна:

— Махни се от мене, краво дебела!

На палубата се възцари тишина. Полило бавно се изправи. Надвисна над моряка, който беше пребледнял като платно.

— Как ме нарече, дребосъко?

Морякът преглътна шумно. Знаех, че проклина наум демоните, които го бяха дръпнали за езика.

Сетих се за друг един мъж, отправил подобна обида на Полило в една орисианска пристанищна кръчма. Пиехме си кротко и се смеехме, а онзи тип се засегна, защото дъщерята на съдържателя очевидно предпочиташе компанията на Полило пред неговата. След малко не издържа, удари я в гръб с един стол и извика: „На ти, краво!“. Полило си пада малко чувствителна на тема надареност. И се обиди. Преди да разберем какво става, вече беше сграбчила мъжа, навряла беше лицето му в гърдите си, душеше го и викаше: „Му-му, теле такова“. Ако Корайс не се беше намесила, със сигурност щеше да го убие.

Помислих, че същото ще се случи и тук, затова пристъпих напред. Но за мое искрено учудване Полило изведнъж се ухили, наведе се и разроши косата на изплашения до смърт моряк. После го подуши и сбърчи нос.

— Напишка се в гащите, а?

Мъжът само кимна унило.

— Върви да се измиеш тогава — посъветва го тя. — Иначе ще вземеш да ми се подсечеш.

И му обърна гръб, а морякът се просна прималял на дъските.

— Да те черпя едно, красавице? — казах, докато тя изтупваше туниката си.

— Това е най-доброто предложение, което получих за днес — каза тя, хвана ме под ръка и слязохме в каютата ми да пробваме едно конианско питие с много светъл цвят, което риташе като боен жребец.

— Онова горе беше удивителна проява на милосърдие от твоя страна — казах след първата чашка.

Полило сви рамене.

— Корайс все казваше, че избухливостта е най-лошата ми черта. Сега я няма да ме спира, значи трябва да се спирам сама. — Очите й се наляха със сълзи. — Май за много неща разчитах на нея. Направо не знам как ме търпеше. — И избърса гневно една сълза.

— Тя те обичаше, Полило — казах. — Всички те обичаме. Колкото до избухливостта ти, винаги съм смятала, че върви ръка за ръка с всичките ти достойнства. Иначе щеше да си прекалено съвършена.

Тя изсумтя.

— Достойнства? Аз съм огромна и грозна. Що за достойнства са това?

Смаях се.

— Грозна? — възкликнах. — Боже, Полило, няма и една жена на света, която не би завидяла на външния ти вид.

Не преувеличавах. Както вече споменах, Полило имаше съвършени форми. И грам тлъстина не разваляше извивките на фигурата й. Краката й бяха грациозни като на танцьорка, а лицето й, с огромните живи очи, би вдъхновило всеки художник.

— Е, не е като огледалата да се трошат от ужас, като се огледам в тях — отстъпи тя. — Но трябва да признаеш, че размерът и силата ми не са нормални.

— Благословена си със силата на героите, а не на ненормалните — уверих я. — И един ден, когато от нашето време останат само спомени, за теб, приятелко моя, ще се пеят песни. Поетите ще разказват за красавицата, която имала силата на десетима едри мъже. Крайно време е да свикнеш с тази мисъл. Родена си да се превърнеш в легенда, мила.

Полило се изкиска.

— Да, и с гаден характер освен това.

— С гаден характер, да — съгласих се.

Полило отпи голяма глътка и призна:

— Е, спукала съм доста канчета, дето си го просеха.

— Без съмнение.

— Като започнах със собствения си баща.

— Споменавала си, че не е бил стока — казах аз. — Но нищо повече. Държал е хан, нали?

Полило кимна.

— Наполовина ханджия, наполовина ковач, ама като цяло голям задник. Много едър и силен беше, кучият му син. И ако познаваше баба ми, майка му имам предвид, щеше да знаеш, че не го казвам просто така. Баща ми държеше една отвратителна дупка на кръстопътя в нашето село. Имаше и ковачница отзад — подковаваше при нужда конете на пътниците и други дребни неща. Изпиваше кажи-речи всичко припечелено, а ние се обличахме в дрипи и ходехме насинени от юмруците му, поне докато аз не се източих. Понякога си мисля, че затова израснах толкова голяма. Биеше ни, откакто се помня. Натроши ръката на по-големия ми брат — а той беше такава нежна душа, такова сладко дете, че сърцето ти да се скъса. Майка ми постоянно куцаше и й беше насинено окото, ту едното, ту другото. Толкова ме вбесяваше тоя мой баща, че бях само на шест, когато го нападнах в леглото му с една маша. Едва не ме преби от бой. Много ме болеше, но стисках зъби и не заплаках. Точно тогава реших, че ще стана толкова голяма и силна, та да го е страх да ни докосне повече. Започнах да тренирам, вдигах разни неща… каквото по-тежко ми попаднеше пред погледа. Тичах като гламава по селските улици, борех се с момчетата. На десет вече вдигах наковалнята. И тогава зачаках. Но минаха седмици, преди да ни посегне отново. Чакането едва не ме подлуди. Започнах да се тревожа, че може да е осъзнал грешката си. Толкова го мразех, че се молех да не е така. Представяш ли си значи колко много съм искала да му размажа мутрата? Но ми трябваше повод.

— И накрая той ти даде, така ли? — попитах аз.

Полило се ухили свирепо.

— Кучето обича ли кокали? Даде ми, и още как. Посегна на майка ми. И аз го спрях. — Удари юмруците си един в друг и аз примижах от страховития пукот на кости. — С един удар. Строших му челюстта. Зъбите му се търкаляха из цялата къща. Дори в супата имаше един. После го изхвърлих навън и казах на мама, че отсега нататък ханът е неин.

— И повече не го видяхте?

Полило се изсмя.

— Никога. Срам го беше да си покаже мутрата в селото, нали всички знаеха, че го е набила десетгодишната му дъщеря. Това й е хубавото на мъжката гордост — смажеш ли я, няма поправяне.

— Като моряка, който си опика гащите? — попитах.

Полило сви вежди.

— О, той не е толкова лош. Виждала съм го как работи — не се скатава като повечето. А и в битка не е за изхвърляне. Днес просто го изненадах, това е. Не искаше да ме обиди. Просто се изпусна. Гледах го как се свива в краката ми и си казах: „Полило, моме, колко пъти си нагазвала в лайната само защото не си държиш затворен плювалника?“. А после си помислих, че Корайс много би ми се ядосала, ако го убия. Така че не го убих.

Понечи да отпие отново, после спря и челото й се набръчка притеснено.

— Другите нали няма да си помислят, че съм станала мекушава или нещо такова, а?

— На теб пука ли ти? — попитах.

Тя се замисли за миг, после каза:

— Май не.

И щом осъзна какво е казала, прекрасна усмивка огря лицето й.

— Корайс наистина би се гордяла с мен, нали?

— Със сигурност, мила.

След което прекарахме една чудесна нощ, пиехме, кискахме се и се надлъгвахме, точно като в старите дни, когато бяхме млади, невинни и надеждите ни бяха лъскави като неопетнената още стомана на нашите мечове.

 

 

Плавахме на изток и свикнах всяка сутрин да ставам преди зазоряване, за да посрещна новия ден. Тази гледка така и не ми омръзваше — особено когато бледорозовото сияние се плиснеше по небето като подсладена розова вода. Гамелан също беше от ранобудните, като повечето стари хора, затова идваше с мен и аз му описвах какво виждам, докато той клечеше на палубата с въдица в ръка.

— Когато бях малък, обичах залезите — каза той един ден. — Всички дребни разочарования на деня изчезваха, а небесното представление навяваше мисли за новите възможности на утрешния ден. Но когато остарях, залязващото слънце започна да ми се струва… ами, като лоша поличба, край, финал, нещо такова. Когато си стар, не знаеш дали изобщо ще доживееш утрото. А изгревът те подлъгва, че бъдещето ти ще изтрае поне до края на деня.

— Но ти си магьосник — казах аз. — Мислех, че магьосниците предусещат кончината си.

Гамелан се засмя.

— Познавам само един жрец, който успешно предсказа смъртта си, и това беше старият ми учител. Но пък той всеки ден се кълнеше, че ние, малоумните му ученици, до вечерта ще сме го вкарали в гроба. И познай? Предсказанието му наистина се сбъдна — на деветдесет и две годишна възраст.

— Ти ще го надживееш, приятелю — казах аз. — И гледай да не ме разочароваш. Иначе ще се разправяш с мен.

Вместо да се засмее учтиво на опита ми за остроумие, той изведнъж стана сериозен и каза:

— Нощес сънувах пантерата.

— О?

— Не знам дали си струва да го споменавам изобщо — продължи жрецът. — Бяхме в каютата ми, аз и пантерата, и тя искаше да излезе. Беше превъзбудена, крачеше нервно, но когато отидох при вратата — винаги се сънувам зрящ, между другото, — не можах да вдигна резето. Извиках за помощ, но никой не ме чу.

— И после?

— Това беше — каза Гамелан. — После се събудих. А ти сънувала ли си я, Рейли? Пантерата?

— Напоследък нищо не сънувам — казах. — След онова видение за властелина и първата си среща с пантерата спя като заклана.

— А обикновено сънуваш ли? — попита той.

— Винаги. Дори да не помня съня си, когато се събудя, знам че съм сънувала.

Гамелан въздъхна и поклати глава.

— Това означава ли нещо? — попитах.

— Не знам, Рейли. Грейклок смяташе, че сънищата може да са истински. Че когато сънува, човек се пренася в друг свят. И че този свят е съвсем същият като нашия, с разлика само в един детайл — бил той дребен или значим. И точно този различен детайл се превръща в обект на съня ти.

— Проклетият Дженъс имаше теории за всичко, дяволите го взели — изръмжах аз. — Защо трябва всичко да е претеглено и измерено до най-малката подробност? Защо сънищата ни да не са просто сънища и толкова?

— Може и да има нещо вярно в теорията му все пак — каза жрецът. — Сетих се заради пантерата. Ти нали каза, че от време на време имаш чувството, че я виждаш край себе си?

— Само с крайчеца на окото си — казах аз. — И винаги в сенките. Може би си въобразявам.

— Да — каза Гамелан. — Най-вероятно е така.

През нощта се постарах да сънувам, доколкото е възможно такова нещо. Насочих мислите си към Зиа, докато образът й не се вплътни до последната подробност. И когато усетих, че се унасям, вкопчих мислите си в този образ. Но трепнах и образът се изплъзна. Прогоних съня и опитах отново. Със същия резултат. Опитах се да задържа други образи, и приятни, и неприятни, но колкото и да се мъчех, те изчезваха веднага щом дрямката ме надвиеше. Накрая се разсъних окончателно. Цяла нощ се мятах и се въртях, ставаше ми ту горещо, ту студено.

И през цялото време ми се струваше, че чувам драскане на нокти. Нокти на голямо животно. Знаех, че е пантерата, че обикаля ли, обикаля.

Накрая станах и излязох на палубата. Нощта беше тиха, морето — спокойно. Слязох долу, отидох при каютата на Гамелан и опрях ухо на вратата. Отвътре долиташе четкането на големи ноктести лапи.

Опитах се да отворя вратата. Резето беше заяло. Дръпнах по-силно и този път успях да го издърпам. Открехнах предпазливо вратата. Жрецът спеше спокойно.

Бръсна ме горещ въздух, отстъпих встрани и усетих как нещо изхвърча покрай мен. Нещото нямаше форма; всъщност не бих могла да се закълна, че в каютата имаше и друго същество освен спящия Гамелан. Знам само, че усетих козина да бръсва кожата ми и ноздрите ми се разшириха от силната миризма на голяма котка. Огледах се и не видях нищо. Хвърлих още един поглед на Гамелан, после затворих вратата и се върнах в каютата си. Легнах и заспах моментално.

Онази нощ сънувах. Сънувах черната пантера. Тя тичаше през вековна гора и ме носеше на гърба си.