Георги Марков
Димчо Дебелянов (7)

Заключителни думи

Малко са поетите в българската литература толкова обаятелни като Димчо Дебелянов. Неговите възторжени химни за любовта, неговите задушевни елегии за човешката нерадост ни покоряват още в ранни ученически години и стават неразделна част на духовния ни и естетически свят за цял живот. От стиховете му се излъчват светла красота, възвишено благородство и хуманност, които властно увличат към висините на човешката мечта. Дебелянов е обаятелен едновременно и с ярката си лирика, и с привлекателната си личност, и с трагичната си жизнена съдба. Самият му живот е една елегична поема, а лириката му — поетическо претворяване на този живот. Може би тъкмо това създава около него своеобразен романтичен ореол, който отпраща чувствата и въображението към някакъв свят далечен, нереален и непостижим. В същност той е бил твърде земен, твърде обикновен и реален. Времето само е отвеяло сивия прах на ежедневието, легендата е засилила някои романтични черти в живота и образа му. Но той дори и в светлината на литературните легенди не се канонизира, не се превърна в студена икона, която възхищава, но отблъсква хората. Между него и читателя винаги съществува пряк и непринуден контакт, една интимна взаимна връзка, едно усещане за неподправеност на личността и лириката му. Ето защо читателят не просто се възхищава от съвършената му поезия, не само го цени като поет, но го обича с искрена любов, чувствува го близък.

Несъмнено значението на Дебелянов се определя предимно от жизнено-естетическото съдържание на поетичното му творчество. Обаянието му обаче извира от едни други, по-интимни особености на неговата лирика и личност, които определят естетическата багра на творбите му, придават им неповторим аромат и по непосредствен път привличат симпатиите на читателя.

Тук най-напред би трябвало да споменем изповедността на лириката му. Фалшът във всичките му форми и степени е не само чужд, но дори и немислим в нея. Поетът говори топло и безизкуствено за своите преживявания и размисли, за своите мечти и нерадости. С непринудеността си той ни спечелва, дори и когато съзнаваме заблужденията и увлеченията му. Единственият стремеж у Дебелянов е да сподели чувства и болки, да въплъти в образ онова, което дълбоко го вълнува. Той сякаш не твори литература, сякаш е безразличен към обществено-литературната съдба на своите произведения, макар да знаем колко сериозно и отговорно е работил върху тях и колко внимателно се е прислушвал в чуждите мнения. Художественото творчество за него не е професия, занаят, а вътрешна необходимост на поетичната му натура, която е намирала отдушник в стиховете, отдушник, който е трябвало да задоволи чисто естетически ламтения. Стихотворенията му са се раждали, както се ражда народната песен — свободно, непринудено и безкористно. Той пише само когато не може повече да възпира образите, покорили въображението му. Литературната слава никак ле го блазни, дребнавите амбиции са му неприсъщи. Не случайно толкова време той не събра и не издаде сам стихотворенията си, не изяви претенции за признание, не изневери на призванието, за да се зашуми около името му. Той не пише за нищо, което дълбоко да не е почувствувал, не говори за неща, в които сам не е уверен, не подражава никому, за да бъде ефектен. Той не се пригажда към ничии разбирания и вкусове, а следва повелята на собственото си сърце и на изострения си естетически усет. Той понякога греши — в тона на чувството, в разрешението на идеята, в едни или други увлечения. Обаче той винаги е искрен и откровен. И тъкмо поради това в поезията му няма да открием ни следа от литературщина, от литературна поза, от наивни уловки да се хареса на читателите и на критиката.

Изповедността води след себе си задушевност и простота. Дебелянов, който разкрива толкова чисти пориви и толкова потискащи нерадости, никога не натрапва личността си, никога не кокетира със своето благородство, страдания и мисли. Нито за момент той не се поставя над читателя, за да му внушава натрапчиво собствените си идеи и настроения или да му вещае пророчески „открития“. Стиховете му са интимна и задушевна беседа с близък и сърдечен приятел или още по-точно, непринуден лиричен монолог със самия себе си за неща, които са важни и за другите.

А човек говори със себе си открито, честно и без предвзетост. Поетическата образност в стиховете на Дебелянов е в много отношения условна и романтично-приповдигната — качества, които лесно и твърде често водят до пустозвънка фразеология и маниерност. А той съумява да избегне и едното, и другото. Езикът му е условен, но точен; тонът, особено в ранната лирика, е приповдигнат, но безизкуствен.

Въпреки че пресъздава сложни и противоречиви преживявания, въпреки сгъстените контрасти и резките преходи в настроенията, у Дебелянов няма реторика и крещящи дисонансни ноти. Сякаш той се страхува да не изпадне в афектация, да не наруши задушевната интонация. С редки изключения всичко е казано под сурдинка — тихо, спокойно, като тъжна изповед. И когато разкрива собствените си нерадости, и когато изразява състрадание към човешките неволи, той е „съзерцателен“. Разбира се, неговата „съзерцателност“ е далече от безразличието и студенината на закоравелите естети. Тя показва само, че той избягва грубия тон, резките звуци, че той самовглъбено се вслушва в ударите на своето сърце и във воплите на онеправданите.

Може би тази приглушеност на преживяванията, мекотата на поетическата изява, съчетани със стремежа към музикално-ритмичен и пречистен език, внушават впечатлението за изящество в Дебеляновата лирика. Дебелянов съчетава значимостта на съдържанието с изяществото на поетическата форма. Но изяществото у него е нещо повече от поетически изказ. То е вътрешна стилова черта, която характеризира особеностите на психологията, такта на поета, светоусещането и душевния строй, естетическата багра на идеите и чувствата. То се проявява във възвишеността на емоциите, в пастелната мекота на картините и финеса на лирическия герой.

Не е чудно тогава, че благородството е едно от вътрешните достойнства на неговата лирика. Мечтата като светъл лъч пронизва всичките му стихове. Неугасимият устрем към човешки съвършен свят, дълбоко нравствен и очистен от безобразното, непрекъснато го издига високо над житейската суета, над дребнавото, егоистичното и пошлото. И Дебелянов неудържимо ни влече към този свят на възвишени идеи и чувства, на красиви полети и духовни съзерцания.

Димчо Дебелянов

Димчо Дебелянов на екскурзия в Атина

Димчо Дебелянов и художника Георги Машев

Димчо Дебелянов, Минерва Русимова и Пенка и Гьончо Белеви

Димчо Дебелянов — ученик в І мъжка гимназия, София, 1904 г.

Димчо и Илия Дебелянови между другари от І мъжка гимназия

Портрет на Димчо Дебелянов от художника Георги Машев