Георги Марков
Димчо Дебелянов (1)

Встъпителни думи

Димчо Дебелянов е една от крупните фигури в българската лирика. Той ярко изразява тенденциите в литературата ни през периода от началото на XX в., внася нови идеи и мотиви, разкрива с дълбока искреност обаянието на своята благородна личност, събрала в себе си трагедията, нерадостите и бляновете на времето. Никак не е случайно, че когато след смъртта на П. П. Славейков и П. К. Яворов нашата литературна общественост се вълнува от въпроса, кой ще ги замести, Димитър Подвързачов категорично отговаря: Димчо. Подобна оценка, изказана сред приятелски кръг, макар и да е звучала тогава дръзко и неприемливо, е много показателна. Та Дебелянов не беше издал още своята стихосбирка, за него не се шумеше в печата, дори рецензия не беше написана за стиховете му! Но близкият приятел беше преценил обективно значението на творческото дело на Дебелянов и точно указал мястото му в българската литература.

Дебелянов не е като Ботев глашатай на революционните идеи на епохата, не е като Вазов летописец на народните борби и страдания, не е като Пенчо Славейков зачинател на нова насока в изкуството, нито като Яворов могъщ проницател в конфликтите на човешката душа. Той не е от вождовете — нито по амбиции, нито по особеностите на поезията си. Но той е от големите ни поети — истина, която вече е станала безспорна.

А този голям поет, колкото и днес да изглежда парадоксално, дълго време е бил незабелязван и недооценяван. Приживе, пък и години след смъртта му, нито критиката, нито литературната общественост разбират силата на таланта му, не го отделят от множеството „млади поети“. Причините за това са много. Тук играят роля и връзките му със символистическата школа, която се възприема отрицателно от широк кръг читатели и критици, и културната изостаналост на нашето общество, което гледа пренебрежително на чисто духовните и художествени усилия на интелигенцията, и удивителната скромност на самия поет, който създава тихо и непретенциозно своите лирически бисери. Дебелянов не парадира с творчеството си, не манифестира драстично идеите си, не шокира с нищо обществеността, защото това му се струва неетично. „Често пъти, пише в писмо до любимата си Иванка Дерменджийска, хората се пленяват от неща, които са твърде незначителни. Аз сам съм изпитал това. Стиховете, които печатам тук-там, на мнозина правят впечатление и ги карат да мислят бог знае какво за мене. А те са толкоз дребна работа.“^[1]

Едва когато през 1920 г. излезе за пръв път малкото томче с негови стихове, а приятелите му написаха възторжени статии за него (статията на Гео Милев „In memorial Димчо Дебелянов“ в сп. „Везни“ 1919 г., кн. 2 и предговора на К. Константинов към стихотворенията му, 1920 г.), Дебелянов става бързо широко популярен сред читателите, критиката му обръща внимание. Пишат се множество статии, изказват се най-различни мнения за творчеството му, но всички са единодушни във високата оценка на неговите елегии. Независимо от разноречията за идейно-естетическите принципи на поезията му той е признат като майстор на стиха, като задушевен певец на любовни копнежи, на младежки радости и приглушени скърби.

Кратък е жизненият път на Дебелянов, беден е и откъм външни събития. Роден на 25 март 1887 г. в семейството на копривщенския абаджия и търговец Вельо Дебелянов, той прекарва щастливо и безгрижно детство. Едва деветгодишен обаче остава без баща и многочленното семейство се премества да живее в Пловдив при най-големия брат Иван. Патриархалната среда се заменя с шумните и студени улици на големия град, безгрижното детство — с ранни скърби, спокойствието — с подтискващи лишения. Последните два класа от гимназията поетът завършва в София, където се и дипломира. Веднага постъпва на работа като пресметач в Централната метеорологическа станция. И започва неговият еднообразен живот на чиновник-стенограф в Народното събрание, коректор и репортер във вестник „Ден“, докладчик във Върховната сметна палата. Ненавършил още 30 години, той загива на 2 октомври 1916 г. на фронта. Това е неговата кратка житейска биография.

Богата и сложна е духовната биография на поета, намерила ярък израз в творчеството му. Поетическото наследство на Димчо Дебелянов е малко по обем. Но като всяко голямо изкуство то е многостранно по своето идейно-емоционално и естетическо съдържание. То повдига много въпроси, намеква за съкровени истини в човешкия живот. Нека направим опит да надникнем в неговия поетически свят!