Георги Марков
Димчо Дебелянов (5)

Поезия от фронта

Ноще, тъй весело примирен,

аз гледам звездния покров

и тихом се струи над мен

и крепне земната любов.

Поезията на Дебелянов намира по-нататъшното си развитие в стиховете от фронта. Ярко изразеният елегичен характер по същество не се изменя. И все пак очевидни са редица нови съществени елементи. Елегията му придобива не само своеобразен оттенък, но и малко по-друг идеен смисъл. Появяват се нови мотиви и чувства, нови теми и образи, обусловени както от фронтовата обстановка, така и от някои изменения в разбиранията му за живота и за мястото на творческата личност в него.

1915 г., годината преди да отиде на фронта, е може би най-тежката и трагична година за самочувствието на Дебелянов. Тогава поетът написва драматичното произведение „Миг“, в което рисува огромната пропаст, отделяща го от обществото; все тогава прави и онази покъртителна изповед в писмото си до Лилиев за своята безпътица, за недоумението си пред нелепостта на живота, който му се струва невероятно безсмислен, илюзорен и кошмарен. Сякаш всичките онези разочарования, крушение на мечтите и отвращение към буржоазната действителност сега се осъзнават с най-голяма острота и пронизват най-болезнено душата му. В известен смисъл можем да говорим за психологическа криза, която засяга и личността, и творчеството на Дебелянов. Ако направим равносметка на печатаните стихотворения, ще видим, че поетическата му продукция рязко спада, стигайки до границата на замръзването. Докато през 1913 г. публикува 6 стихотворения, през 1914–7, то през 1915 г. се появява едно единствено стихотворение „Миг“, и то работено през 1914–1915 г.

Войната сблъсква Дебелянов с една нова действителност. Тя раздвижва в него нови чувства и мисли, обогатява го с нови впечатления и го изтръгва от психологическата и идейната депресия. Съзнанието му се прояснява, душевността се укрепва и пред себе си той вижда ново осмисляне на човешкото битие. Причините за душевния подем у поета естествено не са в самата война, в нейните идеали и патриотарска екзалтация. Те са в непосредствения контакт с новата действителност и в оздравяващото въздействие на народа, за което сам поетът говори в стихотворението „Не с бисер и злато.“ Големите исторически събития, в които е участник Дебелянов, и жизнената устойчивост на колектива, сред който попада, влияят благотворно върху цялата му душевност. Художническата му енергия е импулсирана и под перото му се раждат стихове, зрели, дълбоки и реалистични. Само за около 7 месеца биват завършени 7–8 произведения, някои от които по идейност и майсторство стоят на върховете на поезията му. А както личи от оцелелите материали, още толкова са чакали конкретното си поетическо въплъщение. И всичко това в крайно неблагоприятни условия за спокойна творческа работа.

Прекият допир с войнишките маси и с живата действителност слага отпечатък върху поетическото виждане и върху творческото въображение на Дебелянов. Душата му става чувствителна към заобикалящите го явления, погледът — насочен към ежедневието, в дребните факти на което се проявяват големите въпроси на времето. Събитията пряко го интересуват, защото самият той е участник в тях, съдбата на обикновените хора по-силно го вълнува, защото се проявява в най-острите си форми. Денят се запълня от силни впечатления, които трябва да се осмислят. Нови хора, нови въпроси притеглят неотразимо вниманието. С отзивчивата си душа поетът дълбоко изживява впечатленията, пленили го изцяло. През деня той живее със служебните задължения, в часовете на отдих — с образите и мислите, останали неизличимо в паметта. Поетическото въображение се движи в кръга на реално преживяното и видяното. Тъй действителност и поезия, жизнено възприятие и поетическа представа се сливат. И неговите лирични творби сякаш вече не са литература, която той трябва с творческото си въображение да създаде, а самият жизнен опит, непосредствените наблюдения — отзвучали в сърцето и пречупени през мисълта — от които не може да се освободи и които се чувствува длъжен да претвори в стих и образ. Доктрините за изкуството отиват на заден план, за да остане единствено животът — реален и конкретен, — който настоятелно дири художествен изказ. Заобикалящият го свят преминава в съдържанието на неговите стихове. Изчезнали са декадентските видения и настроения, останали са само картините на бивака, на убития неприятелски войник, на опустошените села, останали са размислите за човешкото битие.

В поезията си от фронта Дебелянов пресъздава правдата на действителността в нейното реално съществуване, в конкретната й форма и жизнена достоверност. Всяко отделно стихотворение, както аргументирано доказва в книгата си за поета Тихомир Геров^[1], има строго фиксирана „география“, свързва се с определена обстановка, време, събитие, повод. Ето например в „Старият бивак“:

Някога ний бяхме там отвъд —

в оня тих и слънчев край,

отдето Струма, морна от далечен път,

праща първи поздрав на морето.

Или в стихотворението „Нощ към Солун“:

Заглъхна Удово, където много

стоманни сили през деня кънтяха…

Или в запазен фрагмент:

Там, дето Пирин се разлива в хълмове пустинни

И лъкатушна Струма шуми…

…

През едно кристално утро…^[2]

Очевиден е стремежът на поета да бъде точен, конкретен, верен на непосредствените жизнени факти, на обстановката и събитията. Поетическата измислица, поетическата условност са оттласнати на заден план, за да изпъкне точното наблюдение и правдоподобният детайл. Цялото стихотворение „Нощ към Солун“ е изградено на подобна достоверна изобразителна основа. Поетът подробно говори за приютилото го укритие — „схлупената, обгорена хижа“ — и разгорилото се огнище, за загрубелите ръце и пълните с вино чаши, за „сплетения“ разговор, та дори и за такъв детайл:

Когато той задряма, аз възлязох

на хълма над стаените землянки

и дълго слушах Вардар.

Стремежът към пълнота и достоверност, определя и една новонабелязваща се черта в творчеството на Дебелянов, по-подчертан обективноепически елемент, описателно-разказвателен тон. Поетът разказва за един епизод, за станала случка, което се отразява и върху изобразителната система, и върху композицията на творбите.

В поезията на Дебелянов се набелязва по-нов естетически подход към действителността. Преди в ядката на естетиката му лежи разбирането, че художникът, като отразява обективната действителност, не трябва да се увлича по ежедневното и социално-актуалното, по събитията и епизодите, а да се насочва към общочовешкото, трайното и абсолютното. Това разбиране сега претърпява известни изменения под влияние на живота. Поетът вече не се бои да направи предмет на художественото изобразяване ежедневното, обикновеното. Особеният характер на фронтовото ежедневие спомага да укрепнат реалистическите позиции на Дебелянов, защото то носи в себе си нещо изключително, нещо значимо и съдбоносно за хората. Откъснати от своя привичен живот и от дребните житейски интереси, включени в един вихър, където се решава съдбата на народа, където се проверяват волите и характерите, прекършват се хиляди живота, дребните наглед неща приемат необикновена значимост и отчетливост. Тук личното носи в себе си всеобщата истина, а частното — историческата закономерност.

В дофронтовата поезия на Дебелянов субективността е преобладаваща и най-характерна черта на творческия му метод. Субективното лирично начало в най-голяма степен поглъща в себе си обективната картина, дори и там, където се набелязва известна сюжетност.

В творчеството от фронта обективната картина, която се рисува, до известна степен придобива автономно значение. Образите стават подчертано пластични, визуално-изобразителни, без да губят експресивността си. Детайлът заема по-голямо място, той е точен и правдоподобен, липсва предишната условност. Езикът е осезаемо реалистичен, сроден на говоримата реч и ясно отграничен от символистическия език. Неговата метафоричност се основава на непосредствени наблюдения, подхранва се от жизнения опит. Наистина все още се срещат и някои „особени“ думи и изрази — „жалби глъхнали“, „лиха стихия“, „яснолик възторг“, „тъмен вопъл“, „отвъргнат полет“ и др. Обаче те нито характеризират особеностите на Дебеляновия стил, нито сами по себе си са признак на нереалистичност и символистичност. От друга страна, основният лексикален състав се определя от онези думи, които идат направо от народната реч. Поетът се стреми преди всичко да даде правдив израз на обективната картина, която рисува, на неподправените чувства, които го вълнуват. Стихът също придобива нови качества — в ритмиката и интонацията. Преодолява се предишната напевност, донякъде „огрубява“ и става по-естествен. Най-важният резултат от сближаването с реалната действителност е, че поетът насочва вниманието си към настроенията, поведението, съдбата на хората, които имат собствено битие.

Подобен „епичен“ елемент не ще срещнем почти никъде в предишното творчество освен в някои от сатиричните му творби или до известна степен в стихотворенията „Светла вяра“ и „Кръстопът на бъдещето“. Сюжетно-епични елементи ще намерим и в някои други стихотворения — „Скрити вопли“, „Спи градът“, „Аз искам да те помня все така“, „Миг“ — но все пак „сюжетът“ в тях се свързва единствено с лирическия герой.

А ето в „Прииждат, връщат се“ Дебелянов рисува образа на войнишката маса, в „Не с бисер и злато“ — битието на трудовите хора, в „Един убит“ — гибелта на непознат неприятелски войник. Тук имаме образи, различни от лирическия герой, които живеят своя самостоятелен живот както в действителността, така и в стиховете. В поезията на Дебелянов от фронта навлиза един нов герой — народът, колективът. Че такъв нов герой се появява у него, не бива да ни учудва, то логически произтича от характера на предишното му реалистично изкуство. Но докато там тази тенденция е твърде смътна и скрита, сега тя се очертава осезаемо и би се развила по-нататък още по-определено, ако не беше преждевременната гибел на поета.

Какви черти видя Дебелянов в образа на народните маси и по какъв начин ги представи. Преди всичко поетът за пръв път заговори в лириката си за социалното им битие. Той подсказва тежкото им положение, жестоките жизнени условия, безбройните дребни грижи, които са притиснали духовните хоризонти и са примитивизирали идеалите:

Не с бисер и злато съдбата ниже,

смирени, наниза на ваште дни;

в безсилна радост и дребни грижи

вам няма вечност да се присъни.

 

И вашата мечта се мудно движи

далеч от пропасти и висини.

Чертози ви са схлупените хижи,

отдето дар страни.^[3]

Не е трудно да се доловят оттенъците на социален сантиментализъм в отношението към народната съдба. Поетът не само набляга на духовното вместо на социално-икономическото, но дори и самия духовен свят рисува в неточна светлина. В стихотворението по същество се повтаря в поетическа форма същата онази мисъл, която четири години по-рано срещаме в статията му „Около една стара песен“. В нея се подчертаваше, че нашите деди и бащи са „живеели само с грижата за делничния къшей хляб, лишени от всякакви по-висши интереси на духа“.^[4]

Такива представи обаче не могат да убият искреното и дълбоко състрадание на поета към народа. С какво елегично чувство говори той за неговата мизерия, за „схлупените хижи“, от които вечно „дар страни“! В същност смисълът на стихотворението „Не с бисер и злато“ съвсем не е в гледището за духовния кръгозор на народа, то е преди всичко една изповед — за безкрайната любов към великата мощ на народните маси. Обърнете внимание на самата композиция, на отчетливата антитеза между първоначалната констатация за духовната принизеност и за послешното изтъкване на безкрайната морална мощ и ще се уверите, че патосът на творбата се крие в признанието на народното величие. И може би тъкмо за да подчертае контраста, поетът засилва мрачните краски. Той сякаш иска да каже: „Наистина няма да намерим у масите проблемите за личността и безсмъртието, високо философско разбиране за смисъла на битието и за човешкото щастие. Наистина съществуванието му е удавено в грубото ежедневие и мечтите му са елементарни. Но аз обичам тоя народ, защото съм частица от него, аз се прекланям пред мощта му въпреки своето духовно превъзходство; аз съм малка капчица пред него — огромното море. В тежки моменти на покруса и отчаяние аз обръщам поглед към него, за да търся там окрила и сили за подем.“ И затова след първите елегични стихове тонът изведнаж става мажорен и дори патетичен.

Но пак, когато крепък дух отпадне

и умори се погледът да зре

и да прозира в сенките прохладни,

понирям в глъхналото ви море.

Много по-реалистично и убедително рисува Дебелянов образа на масите в стихотворението „Прииждат, връщат се“. В него до голяма степен е преодоляно сантиментално-интелигентското виждане, защото се опира на конкретни, непосредствени наблюдения върху войнишките маси от фронта. И тук поетът дава израз на възхищението и преклонението си пред народа. Но сега за него той не е убита, духовно принизена и примирена маса; той крие в себе си „несдържана“ и величава мощ, вълнува се стихийно като море, опиянява се от собствената си сила, таи в себе си заплаха и предупреждение:

Прииждат, връщат се, шумят като разлените вълни

на възбунено море, пияно от несдържаната си мощ,

под тежките им стъпки сякаш морната земя звъни.

Тия дълги стихове, в които действените глаголи са много, този епично широк и неспокоен ритъм, най-после това монументално сравнение на войнишките маси с разбунено море — не напомнят ли те масовите сцени в „Епопея на забравените“ от Вазов или неудържимата мощ в „Бунтът на Везувий“ от Смирненски? Дебелянов не видя и не можеше да види революционната енергия на войнишките маси. Обаче той чувствува непреодолимата енергия на народните маси, съзерцава я удивен, любува й се чистосърдечно, възпява я. Възхищението се предизвиква колкото от „физическата“ стихия на войнишкия колектив, толкова и от неговите здрави морални качества. Всред хиляди лишения, нерадости и грижи войникът запазва естествения усет към живота, жизненост и оптимизъм. Поетът не принизява образа на обикновените хора, не ги рисува като стадна тълпа, която безчувствено понася лишенията, той ясно загатва за техните „жалби глъхнали“. Но за скърбите сърцата им сякаш са бронирани. Те намират в себе си сили да надмогнат тежките условия, собствените си тъги и да отворят сърцата си за веселби. Тези веселби поетът нарича „груби“ както поради тяхната примитивност, така и поради дисонанса с фронтовата обстановка. Но те са естествени и говорят за здрава жизнена психология и философия, а тъкмо това най-много възхищава Дебелянов.

И удивлението, което предизвиква скритата мощ на колектива, и силното впечатление, което му правят „грубите веселби“ всред „празника на кървавия смях“, подсказват за своеобразната позиция на поета, съзерцаващ масите, възхитен и влюбен в тях. Поетът сякаш за пръв път открива или поне за пръв път осъзнава тяхното морално превъзходство. Всред трудните и убийствени условия на фронта те не загубват оптимизъм и жизненост. С този именно фронтови колектив — различен по психология, светоглед и жизнена философия — той се чувствува единен по съдба, по страдания и надежди, защото фронтовото битие го е направило един от хилядите безименни. Той потъва в безименната маса и се мъчи да се приобщи към „жалбите им глъхнали и към грубите им веселби“. Между личност и колектив, между лирически герой и войнишка маса се очертава едновременно и единство, и различие. И както казва поетът, „в грохота на тоя вихър лих всички са един и всеки все пак — сам“.

Стихотворенията „Прииждат, връщат се“ и „Не с бисер и злато“ набелязват с особена отчетливост характерна и важна идейно-психологическа проблема в лириката на Дебелянов от фронта — проблемата за отношението между личност и колектив. По социално съзнание Дебелянов никога не е бил отчужден от народа. Сам той е познавал мизерията и всякога е хранел съчувствие към народните маси. Но по-рано неговите демократически убеждения не са лягали в основата на лирическите му творби. Фронтовото битие, което го поставя в непосредствена близост с народа и ежедневно натрапва на съзнанието му еднаквата им участ, поставя остро пред него проблемата за отношението му към колектива, кара го да преоцени предишните си естетически позиции. Така у Дебелянов се набелязва несъмнен процес на демократизиране на изкуството, преодоляването на дистанцията между художника и народа. Тази тенденция засяга не толкова идейно-обществения светоглед на поета, защото той и преди това е демократ по убеждения, а главно естетиката и психологията. Касае се за все по-пълно сливане с масите, с войнишките маси, с тяхната чувствителност и мисловност, манталитет и жизнена философия. Дебелянов успя да направи само първите стъпки. Поради ранната му гибел процесът не можа да се разгърне и да бъде завършен. Обаче и в естетическите възгледи, и в психиката му откриваме нов съществен момент — приобщаването му към преживяванията и бита на народа, а в лириката му — засилване на народностния елемент. Той един от първите в нашата литература, ако не първи, изрази онзи характерен процес на демократизация на изкуството у нас след Първата световна война, който доведе честните поети, свързани със символизма, като Хр. Ясенов, Гео Милев, Л. Стоянов и др., на страната на народа и революционната поезия.

* * *

Не е необходимо да се доказва, че външнообективният свят (обстановка, герои) не измества субективното начало в поезията на Дебелянов, нито дори го намалява. Той пак си остава познатият чистокръвен интимен лирик, самовглъбен съзерцател. И всред грохота на войната Дебелянов се уединява в своя вътрешен свят, прислушва се в ударите на собственото си сърце, за да излее в стих и образ най-съкровените си мисли и настроения. Обективните картини на действителността и колектива са не само пречупени през призмата на собственото му виждане, но винаги го подтикват към откровена изповед. Той се прислушва в мощния ритъм на войнишкото море, но не пропуска да спомене и за своето примирение пред „празника на кървавия смях“, да изплаче тъгата си по „кротките елегии на Francis Jammes“.

Освен с подчертаната си лиричност стиховете му от фронта се сближават с предишната поезия и чрез своя емоционален тон. И сега в тях интонацията е понижена, чувството — елегично, а размислите — нерадостни. Нови са само мотивите, с които се сплита настроението, нови са и проблемите, които пораждат тъжните размисли. Нови тъги, нови скърби изпъкват на преден план, много по-осезаеми, реални и конкретни, възбудени от фронтовото битие. Те сега обсебят душата му и намират отклик в стиховете му.

Това е на първо място тъгата по миналото. Дебелянов винаги е бил недоволен от своя живот и от действителността, всред която е трябвало да живее. Но ето сега, когато бива хвърлен в друг свят — жесток и непривичен — той почва да тъгува за предишното. Разбира се, той не оправдава социалните условия на миналите дни и не за тях скърби. Меланхолията му се поражда от загубата на някогашната волност, на някогашните радости от духовни ламтения и бохемски кипеж. Войната убива интимните радости и уютността на живота. И Дебелянов изплаква тъгата си по онези дни, когато е могъл унесен да се зачита в любими автори, да живее с нежните елегии на Франси Жам, когато най-после е могъл неспиран от никого да изживява с близки приятели своите бурни дни. Миналото изпъква сега със своята привлекателност, дори нерадостите стават някак скъпи, защото са неделими от един свят, в който все пак е имало и интимни радости, и красиви мигове. Поетът Дебелянов винаги е проявявал склонност към тихото, уединено съзерцание на битието за разлика от бохема Дебелянов. И ако на фронта го отблъскват грохотът и постоянното движение, то миналото го привлича тъкмо със своята тишина, спокойствие и самовглъбеност. И затова, привлечен и развълнуван от неудържимата стихия на войнишките маси, той ще заговори и за елегиите на Франси Жам, за да изрази не само симпатиите си към този френски поет, но и копнежа към онова, което те олицетворяват:

И как е страшно в грохота на тоя вихър лих,

където всички са един и все пак — сам,

да си припомниш, да пришъпнеш някой плачещ стих

из кротките елегии на Francis jammes

Меланхолията е основно емоционално съдържание на Дебеляновата лирика от фронта. Тя е в глъхналите жалби на морните войници (може би по мирен труд), в спомена за „нявгашна любов в Женева“, във всичко онова, което говори на сърцето за нещо хубаво, далечно и невъзвратимо. Тя избликва обаче не само от спомена за миналото. Често пъти подтиците й са твърде сложни, трудно уловими, предизвикани от най-широки асоциации. Меланхолията се заражда също така и от мисълта за настоящето, което се превръща в минало. Оттук е вдъхновено и едно от най-хубавите му стихотворения — „Старият бивак“, в което е изразена силна и неподправена болка от раздялата със стария войнишки бивак. То е характерно още и с това, че показва пътя, по който фронтовото ежедневие се превръща в поезия.

По непосреден и непринуден път Дебелянов ни въвлича в ежедневните интимни грижи и настроения на войниците и същевременно внушава онази емоционална атмосфера, която говори за неповторимостта на историческия момент. И в този смисъл, без тя да бъде злободневна, в лириката му откриваме следите на конкретно-историческата действителност с нейните герои, сюжети и въпроси. Не само по външна тема, но и по емоционалност, по мисловност и проблематика тя разкрива органическата връзка на лирическия герой с фронтовото битие. Интимно-личното на поета и характерното за колектива, вихреното на войната и нежността на сърцето, меланхолията по миналото и страхът пред бъдещето сложно се преливат в нея.

Нежното сърце на поета реагира чувствително на всичко онова, което говори за човешкото и нечовешкото в живота. И винаги остава вярно на своя хуманизъм. В жестоките условия на войната се подлагат на изпитание високите начала на човешкото общество, проверява се истинността на нравствените принципи. Дебелянов с чест издържа големия изпит. Въпреки някои свои заблуждения той не предаде позициите на хуманизма.

Този хуманизъм, който властно се налага от цялата поезия на Дебелянов и който придобива особено значение в стиховете му от фронта, се проявява в приобщеността му към болките на безименните маси. Обаче най-ярко той изпъква в стихотворението „Един убит“, особено като се има пред вид, че жалостта на поета е предизвикана от гибелта на непознат неприятелски войник. Трябва да сравним творбата с шовинистическите стихове на К. Христов или на Ив. Вазов от онова време, за които неприятелските войници са

орди диви, кръвожадни,

глутници от вълци гладни,

за да почувствуваме и гражданската смелост, и нравствената доблест, и неподправения хуманизъм на Дебелянов.

Колко съчувствие и горестна мъка блика от стиховете на Дебелянов, колко противоречиви мисли извиква мъртвият неприятелски войник у поета!

Кой е той и де е бил?

Чий го зов при нас доведе,

в ден на вихрени победи

да умре непобедил?

Не празно любопитство, а искрена болка лъха от тези въпроси. Техният меланхоличен тон издава един вътрешен монолог на лирическия герой, който е дълбоко потресен от съдбата на убития „неприятел“. Поетът вижда тук един живот, една съдба, цял един свят от мечти и покруси, от радости и скърби, от близки и скъпи същества, защото и убития „клета майчина ръка“ е тешила и приласкавала с думи на „любов безмерна“. И ето целият този свят бива безмилостно смазан от валяка на войната, за да остане от него един спомен, болезнен и потъващ в далечината. За него все още напомнят напръсканите с кръв писма, които, разпилени безцелно от вятъра, трепкат „плахи и ненужни“:

И по сивата земя,

топлена от ласки южни,

трепкат плахи и ненужни

с кръв напръскани писма.

Образът на разпилените писма, писма, в които са заключени интимни тайни, неосъществени радости, майчини съвети и детски гласчета, тревогите на любимата и споделените мисли на приятели, извиква безкрайна интимност, задушевност и болка. Защото те говорят, че един човешки живот — неповторим и невъзвратим — е пресекнат завинаги. В една само строфа Дебелянов е събрал цялата своя нежност и хуманност, за да ни внуши по непосредствен начин чувствата и мислите си. Контрастът между ласките на слънцето и ненужните, с кръв опръскани писма — не е ли това контрастът между живота и смъртта! „Ненужни“ — казва поетът. И с тази единствена дума той напомня по-остро и неотразимо за човешката гибел. Зародило се от чувствата и размислите, предизвикани от убития неприятелски войник, стихотворението зазвучава със своя патос като творба изобщо за един убит, издига се до общочовешката тема за антихуманната същност на войната като изтребителка на обикновения човек.

Никъде другаде трагедията на обикновения човек, завъртян във вихрушката на войната, не е намерила своя толкова ярък израз, както в „Един убит“. Гибелта на войника, роден или чужд, е безсмислена, безвременна и ужасяваща. Тя не е резултат на собствена воля и собствено действие, а на една сляпа сила, наречена война. Войната, която не само унищожава милиони невинни човешки същества, но дори прави смешна и нелепа жалостта към невинните жертви. В трагичния тон се проявява с голяма сила честното сърце на поета, неподправеният му хуманизъм, въпреки коравосърдечните финални стихове, които впрочем стоят като пришити към творбата и се губят в общия хуманистичен патос.

Стихотворението „Един убит“ е пронизано от подчертано личен елемент. Наред със съдбата на убития неприятелски войник Дебелянов изразява в него и най-съкровени свои настроения и мисли, въпроси, които дълбоко го вълнуват — въпросите за собствената му жизнена съдба. И преди всичко проблемата за смъртта.

Дебелянов, който и в символистическите си стихотворения говореше за смъртта, само че в един абстрактен аспект, сега е вълнуван от мисълта за реалната, конкретната гибел, която го заплашва непосредствено, така както заплашва и всеки боец на фронта. Той се заслушва в словата на М. Димитров за философията на великия материалист Спиноза, удивлява се от неговото безстрашие пред смъртта. Оттук иде лично-субективният елемент в картината, рисуваща загиналия неприятелски войник. Тя е плод единствено на въображението и проецира виденията и разбиранията на Дебелянов за смъртта и може би за собствената му смърт — тиха, спокойна, примирена:

Ето, в хлътналия слог

легнал е спокойно-бледен

с примирена скръб загледан

в свода ясен и дълбок.

Така си е представял той смъртта, така я и рисува. Интересно е да се отбележи, че самият Дебелянов, който немного след като написва „Един убит“, загива в първото сражение, почти по същия начин я приема, има почти същото светло и примирено изражение на лицето си! „Лежи неподвижен, хубав, усмихнат, като че ще ми проговори“.^[5] „Тялото му беше покрито с одеяло. Открих го и се вгледах в лицето му. То беше съвсем спокойно. Димчо спеше“.^[6] Така го вижда брат му Илия непосредствено след неговата гибел, сякаш поетът е искал да потвърди собственото си „пророчество“.

* * *

Дебелянов отива на фронта доброволно. (Като чиновник във Върховната сметна палата е бил освободен от мобилизационно задължение в армията.) Той споделя характерните за онова време заблуждения на нашата дребнобуржоазна интелигенция, че започнатата война има националноосвободителен характер. Въпреки резервите си към съюза на България с Германия той приема войната и смята за свой дълг да участвува в нея, защото според него тя щяла да донесе освобождение на поробените в Македония и Тракия. Участието за него е въпрос на патриотичен дълг, израз на искрено родолюбие. От друга страна, подбудите за отиването му на фронта като доброволец се коренят в честния му характер. Дебелянов е човек с чувствителна гражданска съвест. Приемайки войната като патриотична, нему се струва нечестно да остане на прикрито в София, когато всичките му приятели са на фронта. „Срам ме е — говори той на сестра си. — Тия хора отиват да мрат, а аз оставам тук като подлец“.^[7] Казани по друг, сходен повод, цитираните думи точно изразяват развитата гражданска скрупульозност на поета. Той ненавижда страхливците и егоистите, всички ония, които, загрижени за еснафското си благополучие, спокойствие и безопасност, манкират от „дълга към родината“. Мисълта, че макар и неволно ще трябва да се нареди между тиловаците, го изпълва с погнуса. Не го успокоява фактът, че не по собствена воля е освободен от задълженията на военната мобилизация. По-добре, мисли той, да се изложи на рисковете и трудностите на войната, но да не се чувствува гузен пред хората. Подбудите за отиването си на фронта Дебелянов сам най-добре обяснява. Когато го запитват защо не си е останал в София, където било по-добре според негови думи, той отговаря: „Не мога да пълзя, а и тук човек е по-спокоен при мисълта, че изпълнява честно своя дълг към родината“^[8]. Честно да изпълни „дълга към родината и поробените братя“ — ето кое го завежда на фронта. Бедата е там, че самата тази война не изпълняваше „дълга към родината“ и народа, а имаше империалистически характер.

Приел започнатата война поради изложените причини, включил се доброволно да участвува в нея, в същото време като хуманна личност Дебелянов не приема войната като война, остава чужд на изтребителната й същност. В него се борят две стихии, две тенденции, които го теглят в противоположни посоки. Едната го свързва с войната, с конкретната европейска война, другата го отблъсква от нея като от жестоко изтребление между хората. Първата го представя като честен и искрен, но изпаднал в заблуждение патриот, а другата — като истински хуманист, който се издига над патриотарските заблуждения. Тези две тенденции слагат, макар и неравномерно, отпечатък и върху поезията му.

Родени в условията на фронтовия живот, свързани органически по теми, проблеми, сюжети и образи с военната действителност, стиховете му са далеч по дух и насоченост от войната. Преди всичко това е поезия мирна, изтръгната от чувствителните струни на нежна лира. В нея долавяме елегични мелодии, а не отсечения ритъм на тимпани и пронизващите звуци на бойни тръби.

Дебелянов правдиво отрази мислите и чувствата на фронтовака. Обаче не онова, което е бойно и военно, а човешки-сърдечното. За него войниците не са бойци, а обикновени хора, откъснати по принуда от мирния труд. На тях войната е чужда, войната с нейния екстаз и кръвожадие. Те участвуват в нея по силата на дълга и изискванията на закона, без вътрешен патос и въодушевление. Поетът проницателно долови безразличие в настроенията на войнишката маса и го отрази в поезията си. И то още в самото начало на войната. Докато другите писатели възпяваха подвизите на българския войник, докато с гръмка фразеология доказваха неговата мощ, патриотизъм и героизъм, докато с невъздържани призиви разпалваха низките страсти, Дебелянов забеляза колко неприсъщ на хората от народа е дивият шовинизъм. Той надниква в скритите тайници на войнишката душа и там не открива нито възторг, нито националистическа самозабрава, може би защото те липсваха и в собствената му душа. И той, честен и хуманистичен, не възпява бойната слава на българското оръжие, не насъсква срещу другите народи. Погледът му е завладян от страданията на човека, от мъката и копнежа по мирно щастие. Във въображението му изпъкват не картини на бойни атаки, на героиката, а оня тих и спокоен час, когато вечерната тъма забулва лагера и стихват бойните екове:

Пак тъй жадувана нощта се върна

и с майчин шепот и милувки свежи

съзва на отдих морните войници

и жалбите им с кротък здрач замрежи.

Колко задушевност има в стиховете на Дебелянов, каква лирична топлота! Една мечтателност и съзерцателност обагря всяко слово и всеки образ, избликнали силно от непреодолимия копнеж към тишина и мирен отдих. Нощта се превръща в символ на нормалното човешко битие, защото в нея се стапят кошмарите на бойния ден и човек заживява със съкровените си мисли и мечти, със спомените по станалото недосегаемо минало. И тя е жадувана „пак тъй“, както вчера, онзи ден, винаги, защото означава край на неприятно ежедневие. Картината, нарисувана от поета, е очистена от всичко, което носи боен дух, тя ни пренася в идиличната обстановка на мирния селски труд. Заменете думата „войници“ с думата „орачи“, и ще видите, че идейният и емоционален подтекст на образа малко ще се накърни. Интонацията и емоционалната обагреност на стиховете подхождат много повече за картина, изобразяваща края на трудовия ден, отколкото на фронтовия. Поетът живее не с мислите и проблемите на войната като бойно стълкновение, а с чувствата и болките на личността, попаднала във войната, но усамотила се в интимните си преживявания.

Силата на Дебеляновата поезия е в това, че тя всъщност отрече войната със своя вътрешен патос. Дебелянов разкрива горестите и страданията, настройва срещу войната. В поезията му е изплакана мъката на откъснатите от труда войници, в нея дочуваме въздишките на съкрушени майки, плачовете на осиротели деца. За войната поетът не изрича оправдателни думи, но затова пък често сочи разрушените и обезлюдени селски домове, гладните и бездомни деца. Винаги когато заговори за войната като война, във въображението му изпъкват картини на опустошение и човешко нещастие:

схлупената, обгорена хижа —

чер знак на лихата стихия бранна.

Резките антитези между плодната зеленина на лъките и мрачните следи на разрушението, между спокойното минало и убийственото настояще, копнежът по „радост тиха“ — всичко това крие в себе си многозначителен смисъл, отрицателна характеристика на войната. Тя е за поета „разгромна“, „кървава неуправия“, „лиха стихия“, що безжалостно и безсмислено погазва най-скъпите човешки чувства. Няма романтика, няма красота и човещина във войната. Хората са хвърлени в един хаос, в анормално съществуване, където са поругани най-благородните нравствени принципи на човечеството. При нея най-скъпото на света — човешкият живот — е нищо, човещината — неподходяща, стремежът към красота и духовно възземане — безсмислен.

* * *

Сближаването с ежедневието, подчертаната точност на изобразителните средства, засиленият демократизъм на поета — всичко това караше някои критици в миналото да говорят за нов период в творческото развитие на Дебелянов, период на реализъм. В същност творчеството от фронта продължава в нови условия и по нов начин съществуващата реалистична тенденция. Тя се изяснява докрай, укрепва здраво, става напълно господствуваща и почти единствената във всичките му произведения. Дебелянов се освобождава напълно от уплитащите го нишки на символизма, надмогва декадентските настроения и отделните увлечения по символистическа образност.

От друга страна, новото е в някои стилови белези на реалистическия му художествен стил. Те са в прякото доближаване до живата действителност, в достоверността и правдоподобността на рисунъка, в широкото място, което заема обективният елемент при поетическото изображение, в контурите на нов герой в стиховете — образа на колектива, на войнишките маси — те са най-после в засиления и отчетлив демократичен и народностен елемент при чувствата, мислите и образите.

Всички тези елементи продължават тенденцията на предишното му реалистично творчество, изявена най-пълно в „Скрити вопли“, „В тъмница“ и др. Същевременно те набелязват нов, по-висок етап в реалистическото развитие на Дебелянов. Чертите на този етап са само загатнати. Но безспорно в тях откриваме първите кълнове на онова поетическо творчество, което получи своя разцвет по-късно в стиховете на Хр. Ясенов, Гео Милев, Людмил Стоянов.