Георги Марков
Димчо Дебелянов (2)

Ранна поезия

От мръсния лик на суетност вседневна,

блажен е тоз, чийто се дух отврати,

разкъса веригите свои той гневно

и с вихрен полет в небесата лети.

Първото, макар и неясно пробуждане на естетическите чувства у Дебелянов трябва да дирим още в детските му години в Копривщица. Заедно с майчиното мляко, което бозае като юнаците от приказките цели пет години, той всмуква и магията на песните, които тя му е пяла. Красивата балканска природа, както и дивните легенди и песни на родния край изострят впечатлителността на бъдещия поет, приучват го да разбира красотата.

Поетът Димчо Дебелянов обаче се ражда в Пловдив. В този град стеснителното и тихо момче, израсло близо до Балкана, се чувствува отчуждено и угнетено, защото не намира предишния простор и чистосърдечност. Трудните материални условия, при които живее, го правят болезнено чувствителен. Той се затваря в себе си, самовглъбява се в своя вътрешен свят. В спомените си за ония дни Л. Стоянов изтъква уединеността на своя млад приятел, с когото вечер мълчаливо са кръстосвали заглъхналите пловдивски улици и тепета, всеки отдаден на собствените си планове и мечти. Уединените часове на Дебелянов се запълват не само с горчиви размисли за собствената участ, но и с образите на изкуството. Той жадно и до забрава поглъща прекрасните страници на великите европейски писатели и в техния чуден мир дири убежище от нерадостите. Те му показват как животът, дори страданието се превръща в поезия. А Пловдив предлага на впечатлителното и вглъбено момче по-високо образована среда и духовна атмосфера. Негов учител по литература е критикът Стефан Минчев, сътрудник на сп. „Мисъл“. Съученици са му будни младежи, някои от които се проявяват в литературата. В гимназията кипи интензивен културен живот, пишат се стихове и разкази, „издават“ се ръкописни вестници. Всичко това привлича Дебелянов към художественото творчество и го насочва към по-високи цели в живота. Под влияние на прочетената литература и на общата културна атмосфера, поощрен от примера на многобройните стихоплетствуващи съученици, талантливият юноша търси начин да изрази вълнуващите го чувства и започва сам да съчинява стихове. Това са меланхолични стихотворения за несподелено чувство или хумористични скици за педантични учители. Без да са с особено високи достойнства, нещо, което е съвсем естествено, те се разпространяват между учениците в ръкопис или чрез ръкописното списание, някои се заучават наизуст, особено хумористичните, и му създават слава на талантлив поет.

Същинското начало на творчеството му трябва да виждаме в стихотворенията, които се появяват по страниците на списанията „Съвременност“, „Из нов път“ и „Българска сбирка“ през 1906–1907 г. Отпървом те не се отличават с кой знае какви художествени качества, макар да се различават от младежките стихове на другите. Но несъмнено те бележат нов момент в развитието му — амбицията за творческо утвърждаване. Поетът заживява със съзнанието на художник, който иска да разкрие пред хората чувствата и мислите си и който вижда в изкуството поле за своята духовна енергия. За тези свои първи подтици ще говори той по-късно с нескрита ирония в писмо до Н. Лилиев: „Едно време вярвах в стихотворството. Просторът, който би се разкрил пред мене, когато изляза на свят, мислех тогава, ще ме опияни и ще ми даде нова мощ за нови устреми.“^[1] Дебелянов вече е в София, където са събрани най-добрите литературни сили. И няма никакво съмнение, че новата „професионализирана“ литературна среда му влияе да поеме пътя на съзнателното художествено творчество.

Стъпил на литературното поприще, той започва бързо и с широки крачки да развива и утвърждава своя талант и най-важното — да пише постоянно и упорито. Само за няколко години напечатва повече от една трета от цялото си творчество.

Несъмнено ранната лирика на Дебелянов, особено с най-първите й прояви, издава следи от чужди влияния. И главно от поезията на П. П. Славейков. Авторът на „Сън за щастие“ и „На Острова на блажените“ по това време е духовен водач на значителна част от нашата млада интелигенция. Той въздействува предимно с творческата си воля и с идеята за европеизиране на културния ни живот. Неговите внушения за силна личност, за аристократическо изкуство и за съвършена красота намират дълбок отзвук особено сред младите писатели. Самият Дебелянов е също под неотразимото обаяние на личността и творчеството му. С искрено преклонение се отнася той към жизнения подвиг на оня, който

хвърли зрак в предел безплоден,

де гаснат болно лъч по лъч,

де всеки трепет благороден

замира в кипналата злъч;^[2]

чете с възхищение стиховете му и се нарича негов ученик.

Съвсем естествено влиянието прониква не само в идейните и естетически позиции на младия автор, но и в поетическото му творчество. По сложните и неуловими пътища на художественото въздействие в него се преливат някои от белезите на Славейковия стил, светоусещане и емоционален строй. В много от първите стихове на Дебелянов ще открием характерната за Славейков съзерцателна импресивност в рисуването на природата, духовна пречистеност на любовното чувство, стремеж към възвисена красота. Не напомнят ли следните Дебелянови строфи за стихове от „Сън за щастие“ или от „На Острова на блажените“:

Брезите сладостно заспали,

облъхва трепетно нощта,

и от клоне им погрозняли

се ронят златните листа.

Или:

В полский шир хей там далече в мракът

трепна огън — пътници нощуват, —

с глъч и смях за родний кът пътуват.

Ах, къде е моят роден кът?

В отделни стихотворения личат и влияния и от П. К. Яворов и Т. Траянов. Творби напр. като „Смърт“ и „Видения“ напомнят по образност и емоционалност стихове на Траянов в „Regina mortua“ и „Химни и балади“.

Трябва обаче да се подчертае, че по начало влиянията не довеждат Дебелянов до подражателство. Иззад навеите на чуждите образци се усеща индивидуално неповторимото, което сам той носи като поет. Докато в творбите на П. П. Славейков се долавя известна умозрителна нагласа на стиха и израза, интелектуална подплата на образа и преживяването, стилизираност на картините, то Дебелянов отрано изявява подчертана експресивност, непринуденост и лекота на поетическия изказ, ярка и непосредствена емоционалност. От Траянов го отличават също така простотата и яснотата на стила, неподправената искреност на настроенията. И още нещо по-съществено. Дори и в ранната му лирика изпъкват „социалният“ пълнеж на интимното чувство, неделимата връзка между лично преживяване и извисена човешка мечта, отзвукът от реални човешки отношения.

Необходимо е също да се отбележи, че влиянията, за които говоря, се отнасят предимно за най-първите Дебелянови творби. Той много скоро се освобождава от тяхната сковаваща сила, „поглъща“ ги в собствената си творческа индивидуалност, за да си изработи малко по-късно напълно самобитен художествен стил, в който са се пречупили настроенията на времето и се е проявил неповторимият идеен и емоционален свят на поета.

Съвсем естествено в ранната лирика на Дебелянов основно място заемат любовните преживявания. Любовта е най-характерната проява на младостта, първото сериозно чувство на оформяващата се личност, която търси духовно удовлетворяване и утвърждаване. И понеже тя обхваща цялостно личността, то и първите поетически прояви са свързани с нея. Дебелянов, който пише под напора на вълнуващите го чувства, създава богата и ярка любовна лирика още в ранния период на творческото си развитие.

Във всичките любовни стихове на поета изпъква една основна черта — възбуденото състояние на лирическия герой, покорен от любовната мечта и страстно стремящ се да я постигне. Въображението му рисува скъпи картини и той ги съзерцава до самозабрава, тръпне пред образа на любимата девойка или се унася в спомена на някой красив миг, блаженствува от предчувствувана радост или страда от горчиви съмнения.

Дебелянов с голяма задушевност и трогателност пресъздава онези мимолетни, дребни на глед моменти на любовта, които дълбоко се врязват в паметта и разтърсват душата. Тук е първото писмо, което е написал до любимата и в което е излял непокорните вълнения на непомраченото сърце. Това писмо той ще скъта, за да го препрочита „всеки ден и всеки час“ с горестни сълзи. Тук са първите ответни слова от нея, които той ще запише „с огнено перо връз сърцето страдно“, за да сияят там в непрогледната нощ на неговия живот. Тук е споменът за „първото Да“, който го озарява във вечерната самотност на притихналия град. Или пък то е възпоменанието за ония дивни мигове, когато двамата с любимата са се опивали

пред радост първа — щастие незнайно,

пред първа пролет — първи жар.

Почти навсякъде поетът разкрива първите радости, първите скърби и първите впечатления от любовта, които най-силно отзвучават в човека.

Обикновено Дебелянов разкрива своите преживявания чрез спомена, в който реалност и фантазия се преплитат, нещата придобиват по-други, привлекателни измерения, обвиват се в романтична светлина. Дребните факти стават значими, мимолетното — вечно. Поетът се отърсва от прозаичното, ежедневното, за да заживее само с онова, което напомня за красивото и незабравимото. Той е завладян изцяло от образа на „любимото дете“. Трезвата преценка на реалността изчезва, а любовта и любимата се рисуват във въображението му в пречистен и възвишен вид. Така се появяват едни от най-поетичните творби на Дебелянов, бисери в нашата любовна лирика. И между тях на първо място трябва да се постави стихотворението „Светъл спомен“. В него се преплита и упоението от любимата, чийто образ поетът неотлъчно носи в себе си, и екстазът от любовното щастие, което разкъсва тъмните облаци на мрака и мраза в живота, и вярата, че нищо не е в сила да угаси красотата на тяхната кристално чиста любов. При тази любовна екзалтация категоричният тон и подчертано метафоричният език са естествени и оправдани, защото трябва да се изрази върховно щастие и неземно видение.

Когато обаче споменът се превръща в единствен извор за любовно вдъхновение и в единствена форма за разкриване на любовното блаженство, това означава, че реалните радости не са толкова много. Със спомените обикновено живее само оня, който в настоящето е беден откъм щастие или който изобщо не го притежава и го намира единствено във въображението си. И може би тъкмо защото неудържимото стремление към любовно щастие стои в основата на преживяването, а не реалните радости, Дебелянов с такава приповдигнатост и възторженост говори за любимата.

Как жадно гледах в твоите очи,

о, дивно хубав цвят на пролетта.

Неугасимий жар на любовта

как жадно чаках в тях да поличи.

 

И как безумна бе ми радостта,

кога дочух гласът ти да звучи:

— Ела, изгряха твоите лучи —

на щастието златний ден наста.

В такива моменти лирическият герой се пренася в един друг свят — пълен с радост и щастие, с безбройни слънца, със звездни венци и лазурни мечти. Той живее единствено с красивите си блянове и вижда далеч останали назад „злокобните сенки и пътища неради“, а „на щастието приливът расте“ ден из ден. И му се струва, че безкрайно е неговото щастие, че няма сила, която да затъмни блясналото небе.

Кристалното небе на любовта ни,

знам, няма бурята да помрачи

и кът един дори не ще остане

в сърце ми, непрепълнен със лъчи.

Ние можем лесно да разберем откъде извира надеждата за бъдещето. Влюбеният винаги е склонен да абсолютизира. Но въпреки патетично изказаната увереност щастието се оказва твърде мимолетно и недълбоко. Буйно пламналият огън бързо угасва.

Внезапно кипнала, замря

на радост светлата вълна

и между нас се разпростря

ненарушима тишина.

 

Заглъхва в ледната тъма

към теб понесеният зов

и непригледана, сама,

догаря пламенна любов.

В това кратко стихотворение Дебелянов показва бързите преходи между радост и тъга, между надеждата за вечно щастие и постоянните разочарования, както и способността да улови в прецизна поетическа форма мимолетните, едва доловими движения на любовните преживявания и отношения — качество, характерно за неговата лирика.

Ако се вгледаме по-внимателно в любовната лирика на Дебелянов, несъмнено ще забележим, че въпреки възторжените стихове в него има малко взаимност в любовта и истинско любовно щастие. Много рядко той изповядва изживяна трайна радост. Натурата му е била неспокойна и властно увлечена от желанието за голямата, истинската любов. И много възторзи и упования е разсипал той по своя жизнен път. Обаче твърде малко е постигнал в осъществяване на мечтата си. Голямата, трайна, дълбока взаимна любов не го е приласкала. Той познава само любовните увлечения — силни, изгарящи, но скоро угасващи. Той няма в сърцето си една Беатриче или една Лаура, която властно да го е покорила за цял живот. Неспокойната му натура сякаш не е могла да изпадне в такова заслепление, че да не усеща реалността. „Илюзиите може да са хубави — пише в писмо до Иванка Дерменджийска, — но още по-хубава е действителността, когато в нея се сбъднат тези илюзии.“ А те очевидно никога не са се сбъдвали. И затова дори в последните месеци на живота си той изповядва на фронта пред приятеля си Коста Кнауер мечтата си по скъп и близък човек, който „през тези дни да мисли за тебе“^[3], или с болка ще пише в своята лебедова „Сиротна песен“, че за неговата смърт няма кой да жали, защото „изгубих майка, а жена не найдох“.

От неговите мечти и пламтящи възторзи е останала само златна пепел, разсипана в блясъка на стиховете му. И онези патетични, зашеметяващи любовни слова, които изрича, са повече повици към любимата. Сякаш той иска да внуши на своята Единствена, която е само в бляновете му, какви богатства носи в себе си, колко безпределно може да обича. В неговите възторжени любовни заклинания се долавя скритата умисъл да се разбуди същото голямо чувство и в любимата. И тъкмо поради това може би любовта се изявява у него с такава изключителност и безпределност.

Обичам те кат първи лъч — росата,

роса на мойте злачни широти! —

Кат ястреб смел, изгубен в небесата,

душата ми към твоя свят лети.

В същност любовната лирика на Дебелянов с най-възторжените си и завладяващи стихове е преди всичко любовен зов — зов на сърцето за щастие, за ответ, зов към любимата. Тоя зов се долавя във възторжените уверения и в тихите тъги, той е в мечтата на поета и в радостта от предчувствието. Той се изявява много често и в открита поетично-реторична форма:

Ела и дай ми свойта радост ясна,

лъчи обилни в мрачна нощ пръсни.

 

Аз ще открия тъмните си тайни,

през звездни нощи ще те чакам сам.

Една ще си в вселената безкрайна,

като весталка в светъл, хубав храм.

Такъв страстен зов освен у П. К. Яворов и Д. Бояджиев почти не ще открием другаде в нашата лирика. Поетът разкрива най-скъпите си мечти, най-съкровените си тайни и ги предлага на любимата. Той й обещава неизгледни слънца, всеотдайност на сърцето и безпределност на чувството. Той я величае неудържимо. Затова стиховете на Дебелянов звучат като химн — химн на голямата любов. Стилът е богато метафоричен, със силни и емоционални епитети, с абсолютни утвърждения и задъхващи сравнения. Лирическият герой в ранната лирика за разлика от по-късната не познава граници за своите чувства. Той целият изгаря в любовния огън и пламъците на този огън се издигат високо-високо, там, където просторите са необятни и където щастието е абсолютно и вечно.

Любовната лирика на Дебелянов е възвишена. Може би защото творбите се зараждат в разпаленото въображение, възпяват не толкова реалното, колкото желаното, те са напълно освободени от сивия прах на ежедневното, случайното и прозаичното, на онова, което ще затъмни блясъка на краските. Нито една излишна подробност, нито един груб, еснафски тон не ще открием в тях. Чувствата са доведени до своето най-високо напрежение, стремежите са кристално чисти. Материалното, да не говорим за биологичното, е изгонено от тази лирика, за да се подчертае единствено духовното. Дебелянов възпява идеалната любов, още по-точно идеала за любовта, който той носи в сърцето си и който е негова мечта. С неудържимостта на своята мечта и с красотата на стиховете той властно ни издига към сияйни върхове. Затова и неговата любовна лирика оказва толкова силно облагородяващо въздействие върху читателя, особено върху младежта. Тя, тази лирика, говори не толкова за живота на самия поет, интересна е не толкова с познавателното си биографично съдържание. Тя осветлява нещо високо и съвършено, сочи обаятелния идеал на голямата, великата човешка любов.

И въпреки посочената извисеност любовната лирика на Дебелянов е подчертано човешка, проста и земна. Тя е дълбоко сродна на обикновените човешки чувства, лишена е напълно от иконописност и абстрактност. В нея няма нито книжна предвзетост, нито демоничност, нито кошмарните видения на болно декадентско въображение. Тя е непосредна, искрена и задушевна. Все така възвишен, ефирен и в същото време земен е и образът на любимата, който се мярка като обаятелно видение във въображението на поета.

Откъде идва усещането за земност и конкретност в любовната лирика на Дебелянов, след като виждаме, че стиховете му са напълно освободени от битови подробности и от материалността на образите? Как успява той да обедини абсолютното с конкретното, възвишеното с човешки обикновеното? Те се обединяват в личността на поета и се разкриват чрез особеностите на лирическия герой. Чувствата и мечтите са възвишени, идеални, но по своята същност те са дълбоко човешки, реални и постижими. Сърдечността, с която са изказани, и техният непосредствено-изповеден характер ги свързват със земята, без да ги принизяват. За лирическия герой обичаната жена е „сестрица най-любима“, възжелана другарка в живота, с която той ще дели радост и грижи. Потиснат от нерадости, разочарован от социалната действителност, понесен от мечтата, лирическият герой търси онази непозната, в гласа на която „надеждата свята звучи“, която ще му даде пламък да се сгрее, ще му донесе вяра и утеха, ще разсее скръбта му, ще го окрили в благородните пориви. Любимата ще бъде оня светъл лъч, който ще внесе светлина в мрачната нощ. Тя ще запълни с щастие и красота съществуванието му:

Донес ми вяра и утеха,

сестрице моя възжелана!

 

Че в страх безумно леденея

пред първий студ на люта зима —

о, пламък дай ми да се сгрея,

сестрице моя най-любима!

Както се вижда, любовното стремление и отношението към любимата издават съвсем реални и конкретни земни подбуди. Те се свързват с жизненото битие на лирическия герой, определени са от неговите непосредствени болки и желания. Те ни говорят за участта на едно земно същество, което е свързано здраво с действителността, изпитва нейните горчивини и иска да вкуси от нейните радости. Тъкмо тази осезаемост на битието на лирическия герой придава земност и „обикновеност“ на неговата любов и тъкмо тази непринуденост в обръщенията към любимата правят и самия й образ реален. Защото е напълно очевидно, че към абстрактно и ефирно същество не се обръщат като към сестрица и другарка, и то с такива „обикновени“ желания.

Любовната лирика на Дебелянов, която заема толкова значително място в ранното му творчество, се ражда несъмнено под напора на самата младост. Но в случая има и нещо по-съществено. Потиснат от нерадостите, разочарован от действителността, поетът търси изход в любовта. Тя е за него оня оазис, където ще се приюти: тя е чудното царство, където ще постигне своето човешко щастие. Само по себе си това не означава още декадентско бягство от живота. То показва само, че поетът храни романтични илюзии за спасителната сила на любовта. Трябва още да се подчертае, че в любовта той търси не себично, егоистично щастие. Тя е свързана с идеала му за по-висш духовен живот. Не случайно във всичките му призиви към любимата се чертаят смътните контури на един прекрасен свят, в който тържествува радостта, пълното щастие и духовното блаженство.

И може би защото любовта придобива такова значение и смисъл у Дебелянов, то и нейното крушение е извънредно дълбоко и трагично. Колкото радостта е по-възторжена и неудържима, толкова понякога любовното разочарование е по-тежко и довежда до мрачна скръб. В стихотворенията си той с дълбока тъга си спомня за своите красиви мечти да се издигне с любимата „над пропасти от смрад и суета“. Но тя, любимата, е разрушила неговите илюзии и щастие и той с отчаяние се пита какво сега ще го утеши в този път „на мрак и безнадежда“. А в подтекста се крие отговорът: нищо, нищо няма вече, което да го подкрепи в живота.

Любовната лирика на Дебелянов разкрива най-личните преживявания на поета, свързани с копнежите му за любовно щастие и с разочарованията му от любимата. И в същото време по един дори несъзнателен път, чрез интимните радости и скърби той разкрива и своята жизнена драма на човека в обществото, своите блянове към съвършенство в човешките отношения. Защото неговият блян за светло щастие излиза от сферата на интимната любов и се преплита със стремленията му изобщо като човек, неговото страдание от несподелената взаимност се свързва с нерадостта му в живота изобщо. Любовните му стихове дават възможност да се проникне не само в лично-интимните преживявания, а в цялостния идейно-духовен свят, в нравствените опори на живота, в социалните му стремления. Случайно ли е това, че навсякъде в любовните призиви за щастие той чертае един съвършен свят на красота и хармония? Случайно ли той призовава любимата си да дойде в часа на „великата радост“ и да запее за безбрежно щастие „чародейна песен“:

Аз от нея пробуден, ще стана

и мощ светла ще бликне у мен,

и със теб, о зора възмечтана,

от лазурни мечти упоен —

ще летя към пределите звездни,

поглед в слънцето златно опрял —

ще летя над долини и бездни

преизпълнени с мрак и печал.

Най-после случайно ли в обръщението си към любимата непрекъснато говори за своите „тъги непросветни“, за оная „нощ ледена“, която властно се стели над него, за отчаянието, че пред себе си не вижда „ни завет, ни път“, говори за онези „злокобни сенки в пътища неради“, които любовта ще прогони? И нима в такива стихове той има предвид само любовните си тъги, а не скърбите на своя нерадостен живот в обществото? Не, не само мечта за любовно щастие и не само идеал за по-висш духовен живот се крие в неговите интимни стихове. В любовните мотиви намира конкретен израз стремежът на поета към по-друга действителност, към оня „живот-красота, живот-наслажденье“, който той толкова страстно желае. Това придава на тази лирика по-дълбоко и значимо човешко съдържание, превръща я в своеобразен поетически документ на неговата цялостна личност, свързва я вътрешно не само с останалото му ранно творчество, но и с по-късната му социално наситена поезия.

* * *

Природата е вторият поетически обект, който привлича най-често погледа на младия Дебелянов. Естетическият му усет към нейните красоти, разбуден и изострен още с първите му детски впечатления в Копривщица, се обогатява под влиянието на изкуството и собственото му художествено развитие, за да стане една от най-характерните черти на неговата личност. Природата пълни душата му с най-нежни и красиви чувства, издига я там, където се сливат мечта и действителност. В света на природата той намира радост и наслада, успокоение и тишина. Тя не го вълнува с величествената си мощ и с мрачната си живописност, както е при романтиците Байрон и Лермонтов, защото стихията на метежността не е присъща и за самия него. Той се захласва в нейната спокойна, сякаш унесена и самовглъбена красота, в тихата й музика и чистите й багри. Той е покорен от необятните простори, от бездънните небеса, унася се меланхолично в монотонния ромон на поточето, което припомня чаровни мигове, когато „двамата с нея“ са пристъпяли тук един до друг. Изобщо природата го привлича главно със своята идилична хармоничност и възвишеност.

При това трябва да се отбележи, че възприемането на природата е цялостно-синтетично, отделните нейни елементи се стопяват в общата картина. Тя сякаш изчезва пред погледа му като материалност, отдръпва се някъде в далечината и от такава дистанция той я съзерцава. А в далечината нещата губят своите конкретни подробности и остава само общото впечатление, чисто естетическото въздействие. Поради това природната картина в лириката на Дебелянов е до голяма степен освободена от своята материалност, богатство на черти и непосредствена осезаемост. Неговата задача е била преди всичко да изрази естетическото впечатление, обаянието, което тя му внушава, а не да я рисува пластично и многостранно.

Може би никъде другаде преклонението на Дебелянов пред красивото не се е проявявало така ясно, както в стиховете му за природата. В творбите си той разкрива една пречистена, хармонично съвършена природна красота. Той рисува природата с удивителна акварелна чистота, линиите са нежни, леки, ефирни. Нейният образ е ясен и конкретен и в същото време безплътен като сянката на бяло облаче, отразило се в кристално планинско езеро.

На лунния блясък вълните

заливат пустинния път —

кат сенки печални, върбите

безмълвни край него стърчат.

Или:

В зори зефири светли прилетяват

на тънки пеперудени крила

и с жизнен сок и сили напояват

заглъхнали долини и поля.

С тази импресионистичност на рисунъка и пречистена естетичност пейзажната лирика на Дебелянов следва „Сън за щастие“ на П. П. Славейков и се сближава с пейзажната лирика на Хр. Ясенов („Ведрина“) и на Н. Лилиев. Несъмнено тази особеност на Дебеляновата лирика, както ще видим по-нататък, се определя до известна степен от влиянието на символизма. И в същото време не може да не се забележи, че тя се отличава от символистичната пейзажна лирика на Лилиев, а още повече от тази на Т. Траянов и Л. Стоянов, която е космополитична, изкуствена, рисуваща нереален екзотичен свят, плод на свободната фантазия и на влияния от чужди литературни образци. Там се говори непрекъснато за кипариси, фонтани и оазиси, за черни лебеди и рицарски замъци. У Дебелянов, с едно-две изключения, не ще срещнем подобен чуждоземен и изкуствен литературен реквизит. Колкото и той да отбягва подробностите на реалната природа, колкото и да е увлечен по чисто естетичното, ние долавяме зад поетичния воал загатнати ландшафта на нашите родни поля, дъха на нашенски цветя. В стиховете му цъфтят люляк и рози, минзухари и кокичета, жълтеят буйно зрейнали нивя, зеленеят се ширни плодни равнини, където във вечерния здрач „не трепва ни сърп, ни звънтяща коса“. Наистина и тия национално самобитни елементи на пейзажа са пресъздадени с присъщия му импресионизъм, загатнати са леко. Но те напомнят за българското и подсказват националния извор на поетическото вдъхновение, който чуждите литературни влияния не могат да затлачат.

В предчувствия за радост непозната,

пред златна рожба в светла бъднина

бдят в сочните прегръдки на земята

покълналите вече семена.

 

А минзухари край потоци чисти

във сладострастна дрямка се топят

и в чашите им янтарно-златисти

предутренни моления кипят.

Макар тия „предутренни моления“ да внасят в картината известен съзерцателно-поетичен оттенък, показателно е, че поетът се вслушва в родилните тръпки на майката земя, в чиито недра зреят плодовете на човешкия труд.

Природата въздействува преди всичко върху емоциите на Дебелянов. Зрителните, слуховите и другите възприятия идат да възбудят главно неговата душевност и имат съвсем ограничено самостоятелно значение. Именно поради това в лириката си Дебелянов не отразява природата с нейната материалност и многостранност, правдоподобност и конкретност. Той и тук, както и навсякъде, е чистокръвен лирик. Основната му задача е да разкрие впечатлението, което е оставила природата върху него, емоциите, зародили се в душата му. Той не рисува обективната действителност с нейните точни багри, звукове, явления, а изразява емоционално собствените си впечатления и вълнения. В художествения образ се осъществява органическо сливане между лирически герой и природа и още по-точно субективните емоции и обективната картина на природата се преливат едно в друго. Природата е възбудила чувството, тя е облъхнала поета със своята красота, но мястото и ролята й в художествения образ се изчерпва дотук. Нататък вече изпъкват емоциите и размислите, които в същност представляват основното ядро на творбата. Както отбелязва и Георги Цанев, тук „основният предмет е душевното състояние, а не природната обстановка сама по себе си“^[4]. Трябва да се подчертае, че това сливане на природа и личност никога не довежда до разтваряне на лирическия герой в природния свят, до пантеизъм, нещо, което се долавя у Вазов. При Дебелянов не личността потъва в света на природата, а обратно, природата се претопява в субективния свят на поета.

Съвсем естествено подобно субективизиране на образа на природата ще определи нейното подчертано одухотворяване. Тя „заживява“ с чувствата и копнежите, с настроенията и скърбите на самия поет. Когато я рисува, той се стреми да внуши и нейното „психологическо състояние“, пресъздава я с емоционално-експресивни метафори. Дървесата са „кротко-склонени“, а нощните сенки се „мълком разстилат“ по „плувнали в жар“ небеса, брезите са „сладостно заспали“, безчетните звезди „се стичат в небесата“, призвани от нощта „на светъл пир“, върбите стърчат „безмълвни“ като „сенки печални“, а планинският поток „ридае и глъхне“. Някъде одухотвореността стига до персонификация на явленията, а другаде — до символизация:

И все с надежда бяха дървесата

лъчи над тях ден слънчев да пророни,

но в тъмна нощ бе празник в небесата

и сняг обсипа голите им клони.

 

Замлъкнаха те, в горка скръб замрели,

под бремето на новите одежди —

на бляновете сетний час съзрели,

безплодьето на своите надежди.

Като се има пред вид силната субективизираност на изображението, интересно е да се види какъв е характерът на чувствата, техният патос и тяхната насоченост. В онези стихотворения, в които е най-силно влиянието на символизма, се забелязват понижени чувства и мрачни настроения. Тук поетът използува образи от природата главно за да илюстрира една предварителна идея (за тържеството на смъртта, за безплодността на надеждите, за успокоението в небитието), дошла по пътя на литературните реминисценции. Обаче зад символистичната образност и хиперболизираната скръб все пак усещаме жизнената основа дори и на такива стихотворения, които са сложен поетически израз на нерадостта на поета в живота.

Подобни стихотворения с песимистичен оттенък са не само редки у него, но и по начало те не определят тона на пейзажната му лирика, който е светъл, жизнерадостен, без декадентски депресии и отчаяние. Не случайно Дебелянов, за разлика от своите събратя-символисти, не е привлечен от мрачната красота на есенната природа, в която тържествува смъртта. Но затова пък той проявява особено предпочитание към пролетта, може би защото тогава земята се отърсва от мраза, всичко се пробужда за живот и тръпне в предчувствие за светъл ден; тогава въздухът е пълен с аромати, небесата — с лъчи и звуци, полетата — с ярки цветове, а душата — с копнежи. Тази влюбеност в пролетта има и своите чисто интимни подбуди. За поета тя е преди всичко един символ — символ на началото на нов ден, на нов живот, по-прекрасен и щастлив. Когато е писал ранните си стихотворения, Дебелянов е бил увлечен от любовта си към Иванка Дерменджийска. И пролетта в неговия живот е именно предчувствието, предзнаменованието за любовно щастие. Кореспонденцията му с Дерменджийска по това време е изпълнена с думите за пролетта, разбирана като символ на тяхната провиждаща му се взаимна любов. „Аз нося такава хубава пролет в душата си“; „виждам, че с още по-голяма сладост мога да те нарека слънце на моята пролет“. Тия изрази и тоя образ на пролетта от кореспонденцията му навлиза естествено и в поезията — любовна или пейзажна. Разбира се, оттук можем да обясним само психологията на поетическото слово, пътищата, по които то навлиза в стиховете, но не и неговото идейно художествено съдържание. Свързан с предчувствието за любовно щастие, в същото време образът на пролетта крие в поезията му по-широк и значим смисъл. Поетът олицетворява пролетния ден, за да изрази цялата онази увереност, сила и неудържимост, която носи в себе си възраждащата се природа. Картината придобива символичен смисъл и утвърждава идеята за вечния победен ход на живота. Пролетта внушава на лирическия герой оптимистични чувства, вяра в бъдещето. Така природата тук става изобщо символ на живота. Затова пролетното утро с дъха на ранните цветя му шепне, че Тя, любимата, непременно ще дойде, че любовта им ще бъде вечна, а високите мечти ще се осъществят или в общия хор на радост и жизненост личността се освобождава от мрачни предчувствия и съмнения, от гнетящи мисли и безверие:

В светлий празник на живота

чезнат скърби и съмнения,

бликват сили спотаени

в жадно чакащи гърди;

златни сънища душата

на крилата си понасят

в лучезарните предели,

дето бързат устремени

размразените води.

И когато като дисонанс всред всеобщото ликуване се разбудят тъгите му пак, той бърза да ги прогони. Тогава неговата горест се превръща в неудържима вяра, а отчаянието — в страстна жажда за живот:

О, засмей се, затрепти,

химн на слънцето запей,

че веднъж се свят живей

и веднъж април цъфти!

Рядко другаде в поезията си Дебелянов е толкова възторжен, толкова оптимистичен, рядко другаде тоновете са тъй чисти, патетични и гръмки както в стиховете му за пролетта. И трябва да се подчертае, че тези фанфарни звуци не са преднамерени, изкуствени и книжни, а извират непринудено от неговата жизнена натура.

Субективизмът в пейзажната лирика на Дебелянов се проявява и в друга насока, по-съществена и отличителна за поезията му. Природата раздвижва неговите мечти, мисли и човешки стремления. Съзерцавайки природната картина, той постоянно се връща към своя личен свят, за да разкрие най-съкровени вълнения и размисли. Затова в пейзажната му лирика откриваме и неговия идеен свят. Характерно по композицията си в това отношение е стихотворението „Брезите сладостно заспали“. В него дълбоко се преплитат възприятията от природата със стремленията на поета. Асоциациите бързо се сменят, свързват се в последователна и здрава верига, за да изразят бляна за щастие. В първата строфа Дебелянов рисува „сладостно заспалите“ брези, трепетния полъх на нощта, златния дъжд на пожълтелите листа. Неусетно погледът се пренася към океана на звездното небе. И ето то разбужда копнежите му и в роя на звездите той търси „своята звезда“. Тръгнал от пейзажа, поетът стига до размисъла за битието, за идеала, за мечтата. И той продължава:

И блян ме сладостно люлее

за оня лучезарен край,

де вечно щастие владее,

де вечна красота сияй.

 

И де животът свиден ден е

и цветна пролет — младостта…

От тъмните брези над мене

се ронят златните листа…

Почти по същия начин са построени и стихотворенията „Обичам да гледам през тъмните гранки“, „В предсмъртно блаженство небето се къпе“, както и редица още стихотворения.

Така пейзажната лирика на Дебелянов се свързва с идеалите, мечтите и болките на хората. И тя въздействува не толкова със своята живописност, а преди всичко с утвърждаването на стремежа към нещо по-високо, съвършено и красиво. Този „човешко социален“ смисъл се долавя и там, където пряко е изявена мечтата, и почти във всичките му пейзажни творби, които със своята чистота, хармония и възвишеност облагородяват човека и подхранват дълбоко етично отношение към живота. Права е мисълта на Хр. Радевски, че у Дебелянов „природните картини са с изумително майсторство вплетени в настроенията на хората, те отразяват етичното отношение на автора към света и затова винаги обективно добиват психологически или социален смисъл.“^[5]

В основата на ранната лирика на Дебелянов стои мечтата. Тя не е само в онези стихотворения, които имат изповеден характер, в които поетът разкрива своите блянове и стремежи. Тя е и в любовните, и в пейзажните стихове. Ще я открием в страстния зов към любимата, в самовглъбеното съзерцание на природата и навсякъде, където личността се стреми към нещо възвишено и красиво. Мечтата привлича неудържимо душата, блика в гърдите и властно зове поета към един друг свят. В трудните дни тя повдига самочувствието му, в нерадостта запълня дните. И в този неугасим стремеж към нейното постигане най-определено се изявява благородната същност на личността на поета, етичният и социалният подтекст на лириката му. Често пъти той говори за мечтата в патетичен и художествено-декларативен тон, чертаейки светлите й контури:

И сън ароматен упива душата,

дух тъмен й приказки тъмни шепти

и тя на вълшебний си блян към страната

кат птичка изпусната волно лети.

 

Там в бистри лазури се носи псалома

на вечната младост и вечния мир,

и скланят се вейките в нежна притома,

целувани сладко от девствен зефир.

 

Там вредом на щастьето зракът прониква

и вредом усмихнати трели трептят,

потокът на първата радост пребликва,

цветята на първата пролет цъфтят.

Ако потърсим характерните черти на Дебеляновата мечта, ще забележим несъмнено, че тя е типично романтична, малко съобразена със закономерностите на общественото битие, макар и по свой начин да изразява едни реални човешки желания. Там и щастието е вечно, и красотата е вечна, и младостта е вечна, и радостта е вечна, при това всичко придобива абсолютни идеални очертания, защото е повече плод на фантазията и субективното стремление, отколкото на трезво проникване в диалектиката на конкретно историческите обществени условия. Мечтата на поета се откроява смътно във въображението на лирическия герой. У него мечта и реална действителност са обособени сякаш в два отделни свята, макар в последна сметка между тях да съществува връзка — мечтата светла, чиста и като че ли получила въплъщение някъде извън този материален свят, и реална действителност, груба, потискаща, антагонистична на бляновете, потъпкваща ги най-жестоко. Съзерцанието на мечтата упоява духа на поета. Но обърне ли се към действителността, обгледа ли своето битие — красивите илюзии се разпръскват.

Впрочем тъкмо неудовлетворението от живота възбужда толкова силно мечтата, нейното идеализиране, и тъкмо от неувереността за нейното осъществяване извират унинието и съмненията в утрешния „светъл ден“. Когато се възсепва от романтичния си унес, поетът вижда наоколо си само мрак и пустота. Обръща поглед към бъдещето и там се изправя неизвестността. И оттук се раждат скръбните, мрачните настроения в ранната му лирика.

Отдавна е слънцето чуждо за мене,

аз тлея на мъките в тъмен вертеп. —

Живот — красота, о, живот — наслажденье,

докрай ли ще бъда разлъчен от теб!

 

Докрай ли молитвите в мрак ще замират,

докрай ли в гърдите ми скръб ще цъфти

и моите погледи прах ще намират,

там дето са търсили златни мечти.

Понякога скръбта на поета и крушението на мечтата са изразени в усложнена образност, в която долавяме следите на чужди влияния и образци. Понякога поетът стига до дълбоко отчаяние и безизходица, говори със съкрушен глас за своята отрано и навеки погубена младост, той, който е още едва двадесетгодишен и току-що навлязъл в младостта. Обаче навсякъде дори и в стихотворенията с усложнена образност, чувствуваме реалния източник на скръбта, непосредствени преживявания и размисли, сърдечната изповед за една тъжна житейска участ. Без да заявява това направо, разбираме, че неговите надежди не намират опора в съществуващите обществени и социални условия. Оттук именно се зараждат предчувствията за нерадостно бъдеще и тези тревожни предчувствия влекат след себе си и невеселите настроения. Дебелянов е искрен тъкмо тогава, когато излива неудовлетворението си от своята участ и когато разкрива тревогите си. Тежките размисли за битието го уплитат в своята паяжина и той безпомощно се взира да намери път пред себе си. Така се поражда скръбта, мъката:

В тъги родени, тъжно мрат

и упования, и вяра —

о, дни, де свършва наший път,

де тъй в безумна изпревара?

В понижените интонации и в тревожните мисли за настоящето и бъдещето се крие отрицателно отношение към съвременната му действителност. Това отношение нито е изразено открито тенденциозно и категорично, нито дори е напълно осъзнато като идейно-естетическа платформа. Чувството на поета му говори, че има нещо нередно, неприемливо в живота. Но в какво по-точно се състои това ненормално като обществена система — за него не е напълно ясно. А как да се превъзмогне — още по-малко. Забелязвайки противоречията в обществото, Дебелянов търси изход в някакъв друг, надматериален свят. Стихотворението „Полет“, написано под влияние на едноименното стихотворение от Шарл Бодлер и заимствувало от него някои идеи, показва най-добре противоречивостта и ограничеността на Дебеляновите позиции. От една страна, се чувствува неприязънта към „мръсния лик на суетност вседневна“, а от друга — романтическото противопоставяне на материалната действителност. Разбира се, за нас е ценна преди всичко критичността към социалните условия, ценен е ламтежът към красотата в живота, красота в етичен смисъл. В подтекста се крие по-силно или по-слабо изразен социален елемент, който придава дори и на тези първи стихотворения обществена значимост.

* * *

Не е трудно да се долови, че ранната лирика на Дебелянов се характеризира с някои идейно-естетически и стилови черти, които я отличават от творчеството, създавано едно десетилетие по-рано, през 90-те години. Видяхме, че в неговите стихове — и любовните, и пейзажните, и задушевно-изповедните — е скрит един етичен, „социален“ смисъл, че в тях той изразява цялостното си отношение към живота. Но по своя характер тази лирика се затваря в сферата на интимните преживявания. Обществените събития, явления и отношения не привличат погледа му. Едно идеалистично разбиране го откъсва от грозната реална действителност и го насочва към сферите на идеалното царство. Този идеализъм го кара да смята като достойно за поетическо претворяване само онова, което носи висша красота. Грубото, реално житейското е само фон, контраст, но никога обект за изображение. Заключена в кръга на интимните преживявания, увлечена от миража на пречистената красота, Дебеляновата поезия носи в себе си печата на индивидуализма и естетизма, които именно я отличават от творчеството на предишните наши реалисти. Безспорно такива качества не са само белег на индивидуален стил, а на по-общи идейно-естетически принципи, на влиянието на определени естетически теории, които поетът възприема и утвърждава с творчеството си. Като всяко значително творчество поезията на Дебелянов е набраздена дълбоко от литературните ветрове на времето. В нея се кръстосват и тенденции, израз на особеностите и противоречията на епохата и на литературното развитие. Личността на Дебелянов носи в себе си тези противоречия и влияния, трансформира ги по свой начин и те като неповторими дебеляновски образи, мотиви, настроения и идеи се наслагват в поетическите му творби.

Дебелянов оформя идейните си и художествени позиции във време на литературен прелом у нас — прелом, който се изразява в бягство от живота и още по-точно от обществения живот, в отлив от принципите на критическия реализъм. Като отбелязва, че „променен е в обществото ни духовният интерес“ и че през последните години нашият читател е просмукан от идеите на Ибсен, Хауптман, Леонид Андреев, Метерлинк, Ницше, авторът на едни „литературни бележки“ (вероятно А. Страшимиров) с нескрито задоволство констатира: „Сам нашият писател е дълбоко раздрусан от тия веяния, кората на старите форми се круши в психиката му, той се възражда. Младежта и като читател, и като писател пее «лека нощ» на доброто старо, на славното старо, на подлото старо…“^[6]

Така се пише през първото десетилетие на нашия век. След всеобщото увлечение през 90-те години от социално заостреното изкуство, след активни обществени борби за политически права настъпва период на отдръпване от едното и другото. Материализмът се сменя с идеализъм, демократизмът — с индивидуализъм. Разбира се, става дума не за цялата интелигенция, а за една значителна част от нея. Идеологическите фронтове се изясняват и всеки отива там, накъдето го влече възпитанието, идейната устойчивост, класовата му природа.

На такава благоприятна почва бързо избуяват кълновете на модернизма, чиито семена са довеяни от западноевропейската и руската литература. У нас започват да се превеждат усилено декадентски творби, печатат се многобройни статии за символизма и неговите представители, поникват едно след друго редица списания, чиято задача е да пропагандират нашумелите естетически идеи и да поощряват младите таланти в тяхна насока. Символизмът се разпространява не само като едно художествено течение, той се превръща в литературна мода, увличаща звани и непризвани, талантливи творци и повърхностни дилетанти. Мнозина кокетират с него, без дори винаги да съзнават природата му, което понякога довежда до наивни смешения на понятията. Открити последователи на символизма обаче са и едни от най-ярките лирици у нас (П. К. Яворов, Т. Траянов). Някои стари, известни писатели също така са на негова страна (А. Страшимиров, Ив. Ст. Андрейчин). На своите знамена са написали принципите на символизма и най-талантливите поети от младото поколение (Н. Лилиев, Хр. Ясенов, Л. Стоянов, Ем. Попдимитров).

Какво представлява символизмът като литературна школа и с какво той толкова силно привлича нашите писатели през първото десетилетие на XX век? От теоретическа гледна точка символизмът е строго обособено художествено явление със своя естетика и светоотношение. Философската му основа е идеализмът. Конкретната обективна действителност за него е нещо илюзорно, нещо, което няма стойност за поетическото творчество. Той иска да разкрие абсолютните същности на живота и човешката душа, платоновските „космически идеи“, които са свръхземни. Художникът трябвало да прониква в неуловимото, в ирационалното, което именно носело абсолютните същности и вечната красота. Според своя „интуитивен изход“ човешките прояви трябвало да се разкриват в изкуството „извън време, извън място, извън каузалност и необходимост, извън познанието, извън всичко, което изпълня нашето физическо битие“.^[7] Така се прокламира пълният интуитивизъм и алогизъм, отрича се всяка връзка с обективната действителност и нейните закономерности — прокламира се, с една дума, „абсолютният антиреализъм“. Към посочените гносеологически принципи трябва да прибавим още песимизма, страха пред живота, болезненото, а понякога дори патологично състояние на лирическия герой, загубил непосредствения усет за реалното, самоцелната игра със словото и т.н.

Такъв е символизмът, доведен до неговата логическа крайност и видян през погледа на някои негови теоретици. Обаче символизмът не само като практика, а дори и като теория е много по-сложно и противоречиво художествено явление. Преди всичко той не е единен. Ако някои негови последователи поддържат пълния субективизъм и антиреализъм, то други виждат в него само един нов тип изкуство, преодоляло „ограничеността“ на реализма, изкуство с по-съвършени изразни средства, с по-богата асоциативност, по-дълбок подтекст и т.н. Те наблягат главно на новите теми и чувства, на новата художествена форма, с която да се пресъздаде душевността на съвременния човек. Разбира се, и едните, и другите се сближават с отрицанието си на социалното реалистично изкуство, отхвърлят материализма, виждат в символа път към проникване в неуловимото, с неговите отсенки и дълбини. За тях изкуството е откровение за тайните на чувството и битието. „В това време — пише видният руски символист К. Д. Балмонт, — докато поетите-реалисти разглеждат света наивно, като прости наблюдатели, подчинявайки се на неговата веществена основа, то поетите-символисти, пресъздавайки веществеността със своята сложна впечатлителност, властвуват над света и проникват в неговата мистерия.“^[8] Как са разбирали новото изкуство, можем да видим от следните редове на Балмонт: „И така, ето основните черти на символистическата поезия: тя говори със свой особен език и този език е богат с интонации; подобно на музиката и живописта тя възбужда в душата сложно настроение — повече, отколкото всеки друг род поезия досяга нашите слухови и зрителни впечатления, заставя читателя да премине обратния път на творчеството: поетът, създавайки своето символистическо произведение, от абстрактното върви към конкретното, от идеята към образа, този, който се запознава с неговото произведение, се издига от картината към нейната душа, от непосредствените образи, прекрасни в своето самостоятелно съществуване, към скритата в тях духовна идеалност, придаваща им двойна сила.“^[9]

Символизмът, който се противопоставя на суровата правда на реализма, на неговата образна яснота и демократична идейност, в същото време внася някои нови естетически ценности в разкриването на сложната душевност на личните преживявания с едни по-фини и експресивни художествени средства. Обогатява поетическия език и музикалната оркестровка на стиха. И тъкмо като естетическа тенденция, която разкрива нови хоризонти пред изкуството, привлича той и нашите писатели. Те малко внимание обръщат на ония упадъчни идейни тенденции, които крие в себе си това изкуство.

Никак не е чудно, че общият поток увлича и Дебелянов. Общото настроение го тласка нататък. Към символизма го тегли и приятелският кръг, сред който попада: Н. Лилиев, Л. Стоянов, Т. Траянов, Хр. Ясенов, Г. Белев, Н. Райнов — всички ентусиазирани поклонници тогава на модерното „чисто“ изкуство. Натам го насочва и П. К. Яворов — с примера на поезията си и с личното си въздействие. Към всичко това, макар то да не е толкова важно, трябва да се прибави, че Дебелянов получава литературното си кръщение тъкмо в списания, които са си поставили за задача да пропагандират и развиват модернизма у нас — сп. „Съвременност“ и сп. „Из нов път“.

Дебелянов не е от тези, които парадират със своите амбиции, не манифестира шумно естетическото си верую. С колко стеснителност и скромност отговаря той на анкетата във в. „Вечерна поща“ за своите размисли и естетически идеи.^[10] Но той е творец със свое вътрешно самочувствие, с увереност в художествените си възможности и стремеж към творческо самоутвърждаване. Той съзнателно дири собствен път в изкуството, премисля минало и настояще, за да направи от него изводи за себе си. Може да не приемем естетическата му програма, доколкото, разбира се, тя изобщо е ясно очертана у него. Но трябва да признаем, че линията, която избира, не е случайна, резултат на механично подражение — в нея има своя логика и своя историческа оправданост.

Каква е логиката на Дебелянов и към какви изводи го навежда тя? Той излиза от положението, че литературата трябва да отговаря на духа и задачите на времето, разбира се, не в смисъл на обществени идеи, а на художествен стил и естетически принципи. Щом се изменят условията, необходимо е да се измени и нейният облик. Същинското художествено творчество, макар да има траен критерий, не може да съществува извън определени исторически условия. През Възраждането и през 90-те години главната историческа задача била да се служи на борбата „за правда и за свобода“, да се създава утилитарно, общественополезно изкуство. Нуждата на епохата е изтласквала напред създателите на такова творчество. И Дебелянов високо цени историческите заслуги на Ботев и А. Константинов като изразители на своята епоха, като творци-граждани и синове на своя народ. Обаче историческите условия се били изменили и, както той мисли, нямали вече „нищо общо“ с предишните. Отминала била далеч в миналото романтиката на хайдутството, спукана била вече цигулката на социалната поезия. Настанало било време да се творят „висши духовни ценности“, които трябва да задоволяват чисто естетически ламтежи. „Днес писателят у нас — подчертава в едни по-късни «литературни бележки» Дебелянов — си има особено място и «борбата за правда и за свобода» е пренесена на друг терен.“^[11] Този „друг терен“ е създаването на чисто художествени ценности, освободени от „баласта“ на утилитаризма и социално-обществените задачи. Българската литература трябвало да се издигне на по-нов етап, за да застане на равнището на съвременното й европейско изкуство, което за него се въплъщава в творчеството на новите модерни писатели. Тя трябва да разкрива онези страни у човека, които в миналото не са привличали вниманието на поетите, да прониква в по-сложните душевни процеси, в психологическото и естетическото богатство на съвременната човешка личност, да докосва интимните струни на чувствителното сърце.

Не е трудно да се разбере, че заставайки на такива позиции, Дебелянов ще отрече принципите на социално-заостреното изкуство, традициите на Ботев, Вазов, А. Константинов. Според него тези писатели с техните художествени принципи са вече „далече надживени и не могат да служат за образци на онези, които идат“^[12], т.е. на неговото поколение поети. Очевидно своето поетическо дело Дебелянов иска да строи по нов път, различаващ се от дотогавашното реалистично развитие на нашата литература. И в диренето на нов път погледът му съвсем естествено се обръща към толкова шумно пропагандирания символизъм. На мястото на отхвърлените художествени принципи трябваше да се поставят нови, които по-пълно отговарят на съвременните му условия. И тези принципи той видя в символизма.

Г. Герински, който е живял през ученическите години заедно с Дебелянов и познава добре ранната му любов към реалистите,^[13] остава учуден от разпаленото му увлечение по модернизма. „Спомням си — пише той — при една среща цял час ми говори за декадентството и декадентските писатели, те бяха тогаз на мода.“^[14] Такова е впечатлението не само на другаря му от ученическите години, но и на всички, които го познават от това време. Дебелянов с упоение чете и разпространява стиховете на руските символисти Балмонт, А. Бели, А. Блок, В. Иванов, превежда редица произведения от западните модернисти (между тях и декадентския роман на Пиер Луис „Афродита“), слага за мото на свои творби техни стихове. Голямата му любов обаче са френските символисти. Още през 1909 г. в интервюто си пред в. „Вечерна поща“ той се изказва за „новите френски поети“, че „те и когато са малко познати, могат да бъдат възторжено обичани.“^[15] Под „новите френски поети“ той има пред вид тъкмо символистите. Тъкмо най-изтъкнатите от тях — Верлен, Маларме, Самен — той сочи за пример на всеотдайно служене на „изкуството като самоцел и самоценност“. Преклонението му пред поезията им е толкова голямо, че ги нарича „великани на мисълта и песента“, а творенията им — „велики“. Това са, изтъква Дебелянов, „писатели от първа величина, създали цели епохи в литературата и оставили незаличими бразди зад себе си“. Дори за незначителни поети като Петер Хилле говори, че в стиховете и афоризмите му „ярко блести искрата на гения“, а за Юисманс — че „само с Au Rebours отрази цяла епоха“.^[16] И всичкото това той говори по същото време, когато мисли за Вазов, че не творял „висши духовни ценности“, че Ботев и А. Константинов са „далече надживени“.

Няма никакво съмнение, че Дебелянов се чувствува свързан с това художествено течение, възприема неговата естетика. В символистическото творчество той вижда образец на истинско съвременно изкуство и смята в такава насока да вървят и собствените му поетически усилия. И никак не е чудно, че символизмът оказва въздействие още върху ранната му поезия. В каква насока се проявява това въздействие, вече отбелязах накратко: отчуждение от социално-гражданското изкуство, отказ от изобразяването на „грубата“ реална действителност, копнеж към пречистено естетичното и висшата красота и т.н. Към това трябва да прибавим и заимствуването на някои мотиви и образи от чужди символисти, главно френски и руски, използуване характерната за тях изобразително-експресивна поетическа система, някои нотки на песимизъм и т.н. Така например първото стихотворение от „Станси“ („С нечути стъпки в тъмен край отмина“) се свърза с „Nevermore“ от Пол Верлен. „Полет“ заимствува не само мотото, но и основната идея от стихотворението на Шарл Бодлер „Подем“. Един по-педантичен анализ би открил доста паралели между стихове на Дебелянов и поезията на Верлен, Самен, А. Блок и др. — в образите и настроенията, в отношението към живота и града, човешката неволя и т.н.

Естествено символизмът в ранната поезия на Дебелянов личи не само в произведения, в които забелязваме някакво пряко влияние от чужди автори. Ще го открием в стихотворения като „Смърт“ и „Видения“, „Nevermore“, „Черна песен“ и „Кръстопът“, в езика и емоционалния тон на много други, където младият поет говори за „умората ранна“, която „крила безотрадни простря“, за предчувствието, което „смътно болен дух обзима“, за ония „кипариси в сън чела навели“ и за оня фонтан, край който плаче морен, за чертога в руини и „злокобния вихър“, за „вковани мисъл и език от тъмен смут, неволен страх“. Ако съпоставим неговите ранни стихотворения с поезията на другите символисти — Лилиев, Ясенов, Ем. Попдимитров, ще видим колко те са близки помежду си и в емоционален строй, и в мотиви и образност независимо от различията. Всичко това говори, че Дебелянов не само по своите естетически симпатии, но и с творчеството си е свързан със символизма. И въпреки тези безспорни факти, взети вкупом, ранната поезия на Дебелянов трудно може да се вмести изцяло в каноните на символизма.

Видяхме, че независимо от нейния интимен характер и особена образност ранната му лирика е здраво свързана с непосредните преживявания на поета и отразява по скрит начин социалните противоречия на времето. Чрез интимните си преживявания, чрез копнежите си за лично щастие и живот-красота, чрез любовните си нерадости в същност той разкрива своята жизнена драма, която в последна сметка, е обусловена именно от социалните условия. По този начин, без да престава да бъде интимна лирика, неговото ранно творчество отразява конфликтите в заобикалящото го общество, изпълва се с конкретно историческо съдържание, разкрива правдата за живота — за трудното битие на самия поет и на всички ония, които са разочаровани от действителността и които копнеят за един по-съвършен свят. По този начин „бягството“ на Дебелянов от реалната действителност е коренно различно от декадентското самозатваряне, от субективизма и самоцелния формализъм на онова „чисто“ изкуство, което е безразлично към съдбата на човека. Това е „бягство“, което по своеобразен път разкрива социалните противоречия и отрича съществуващите обществени отношения. Мечтата на поета е светла и човешка, идеалът му — хуманистичен и има своите корени в реалната действителност. Мъката, отчаянието, безизходицата, които срещаме в някои от неговите стихотворения, не са механична заемка от символизма, макар образността да го свързва с това художествено течение, а непосредно изживени, плод на нерадостното битие, поетически документ за човешката драма на една благородна личност и отражение на жизнените конфликти на епохата.

Символизмът слага своя отпечатък върху творчеството на Дебелянов и го отдалечава от реализма като художествен метод. Но онази жизнена правдивост, човешката непринуденост в чувствата, благородството и хуманизмът на стремленията му, с една дума, здравата непосредствена връзка с живота го отдалечават по същество от символизма. В ранната си поезия Дебелянов е преди всичко романтик — той живее по-малко с това, което е реалност, и повече с онова, което е желание, той се отвращава от грозната действителност и се унася в царството на мечтата, той отхвърля безобразната реалност и се прекланя пред идеалната красота. Тези качества, които го сближават със символизма и които са плод на символистично влияние, се изпълват у него с по-друго, реално съдържание, не го откъсват от живота, а само определят романтичния облик на творчеството му. „Любовта и нейните колебания — пише Людмил Стоянов, — пантеистичният възторг пред природата, песимизмът поради несгодите и униженията на младостта, жаждата за чист и светъл живот в противовес на грубата и оскърбителна действителност, противоречието между «живота-красота» и невъзможността да се реализира той на «практика» — всичко това, филтрирано през творческото съзнание на поета, създава странния романтичен чар на тази поезия, ту бодра и оптимистична, ту мрачна и пълна с отчаяние, поезия на безсилната личност пред силата и враждебността на обществения строй“.^[17] Изобщо с ранната си лирика Дебелянов е типичен романтик — в изграждането на образите и в отношението към действителността. Не случайно субективното начало в нея е толкова силно и хиперболизирано, а мечтата стои в основата на всичките му стихотворения. Но неговият романтизъм не е субективистично отчужден от живота, неговата страна на мечтите не е мрачната и студена Еделанд, а страна на земна радост, вечна младост и човешка пролет. Това придава и на неговата интимна романтична лирика човешка топлота, непосредственост и привлекателност, защото тя зове читателя към човешко щастие — интимно и социално.

* * *

В ранната лирика на Дебелянов има малка група стихотворения, които на пръв поглед рязко се отличават по тематика, идеен патос и образи от другите му стихотворения. В тази нова група стихотворения сърцето му вече тупти с ритъма на милионите трудови хора. В тях той е поет-гражданин, бодър син на своята епоха и певец на нейните въжделения. От висините на индивидуалистичната интимна мечта погледът му слиза на земята, за да разкрие реалното битие на човека с неговия труден живот и неукротима социална енергия. Лирическият герой слива своите настроения и надежди с болките и стремленията на колектива и ги изразява в патетични стихове. В тази група влизат стихотворенията „Светла вяра“, „Кръстопът на бъдещето“, „Грижа“ и в известен смисъл „В тъмница“, печатани в социалистическото списание „Съвременник“ (1910) и в близкото до широките социалисти списание „Съвременна мисъл“ (1911).

Обаче разликата между тези стихове и интимната му лирика не е нито толкова дълбока, нито толкова принципна, както изглежда на пръв поглед. Видяхме, че чрез интимните си преживявания поетът изразява едни по-широки човешки и по същество социални стремления. Идеалът по същество е общ, само че е изразен по различен начин. Докато в едните той се насочва предимно към интимните си преживявания, то в другите Дебелянов открито засяга социални теми и важни актуални проблеми в обществото. С алегорични, но освободени от символистичната усложненост художествени средства поетът рисува в „Грижа“ всекидневната нерадост на човека, която трови неговите дни, съкрушава смелите подеми, убива светлите му божества. С дълбока тъга говори той за потискащата човешка грижа, която неумолимо следва всяка негова стъпка. Той има пред вид не чисто духовни горести, а мисълта за насъщния хляб, тревогата пред утрешния ден. Никъде другаде Дебелянов не пресъздава с такава откровеност и прямота трудността на своя живот и никъде другаде не се вижда така ясно колко е била обща житейската му участ с участта на подхвърлените на постоянни грижи трудови маси. Изключение от това правят някои от хумористичните му работи, в които с горчива ирония изобличава несправедливото разпределение на благата в съвременното му общество.

Поетът не се задоволява само да посочи тежките социални условия и да изплаче тъгите си. Той вижда по-дълбоко в обществото ония остри противоречия, които го разтърсват. Той дочува глухия тътен на класовата борба. Векове наред са се сплели в неспирна битка две враждебни сили — силите на доброто, на свободата и светлината и силите на злото, на мрачните затвори и тъмнината. И Дебелянов провижда в бъдещето решителния двубой, когато тези две враждебни съдби ще се сблъскат:

И ще бъде тържествен часът,

дългочакан след глухи борби,

час на светла победа и смърт.

 

Под напевът на бойни тръби

в царствен блясък ще пламне светът.

О, бой сетен на вражи съдби,

 

О, далечен, свещен кръстопът!

И в огъня на този двубой, из руините на стария свят ще се роди едно ново общество, в което няма да има черни грижи и няма да погасват още неродени смелите подеми.

Наистина, и самият социален конфликт, и самата конкретна картина на съдбоносната битка се виждат в доста отвлечена светлина. Слабо се чувствува конкретно-историческото съдържание на класовата борба с нейните непосредни жизнени социални форми и сили. Вместо за съвременните му конфликти между експлоататори и експлоатирани, между капиталисти и пролетариат поетът говори повече за вечните и абстрактни сили на доброто и злото. Картината, която рисува, е със сгъстени романтични багри, двубоят става сякаш някъде извън времето и пространството: „далечни тръби“ зоват в „притаения мрак“, часът е „тържествен“, светът пламти в „царствен блясък“ и т.н. Разбира се, поетическата картина има и своя подтекст, който свързва настроенията на поета със съвременните му обществени борби. И в тези стихотворения Дебелянов се проявява като типичен романтик, но за разлика от другите му ранни стихотворения, тук романтизмът му е борчески и социално активен. Лирическият герой е увлечен от патоса на борбата, живее със стихията на бунта и се прекланя възторжено пред ония, които ще се вдигнат да сразят стария свят. Макар и слабо, ние все пак чувствуваме, че поетът повече съзерцава класовата борба, отколкото самият да участвува в нея, долавя се известен оттенък на романтично бунтарство в неговия патос. Но за нас е по-важно, че поетът живее със социалните въпроси, възпява борбата за ново общество, смята се свързан с тази борба.

Оттук и неговият идеал получава по-голяма определеност, а мечтите му — конкретно съдържание. В тях проличават ясно социално-обществените стремежи на милионните маси. Поетът вярва в освободителната им мисия, защото те се жертвуват за едно благородно дело и защото силите им са вече сдружени. Стихотворението „Светла вяра“ е най-патетичният израз на Дебеляновия социален оптимизъм. Той вярва в силата на „безбройните милиони“, вярва в новия живот:

За старий свят настават сетни дни;

разкъсват се верига след верига —

и над самите му развалини

на правдата олтарът се въздига.

…

О, светла вяра в новия живот,

как сгряваш и повдигаш ти сърцата!

Стихотворенията, за които става дума, са вдъхновени от симпатиите на поета към социалистическото движение. Дебелянов, който носи в себе си благородни чувства и състрадание към онеправданите, е виждал близост между своите идеали и целите на социалистическото движение. Както отбелязва в спомените си неговият близък другар и зет Петър Григоров, той е бил съчувственик на социализма, харесвал е „много неща на социалистите“.

Социализма той не е осъзнавал като научна теория за обществото, а преди всичко като обща хуманистична идея. И влиянието на социализма върху поета върви не толкова по линията на усвояването на марксическата литература, колкото чрез непосредственото въздействие на самото движение и обаянието на отделни личности. А тук на първо място трябва да бъде посочен редакторът на сп. „Съвременник“, изтъкнатият литературен критик-марксист Георги Бакалов. Както и редица още млади поети, Дебелянов е бил в тесни връзки с Бакалов, вслушвал се е в неговите съвети и мнения, а последният е ценял поетическия му талант и здравия му усет към литературата. Не случайно Бакалов е поверил на Дебелянов заедно с Д. Подвързачов да съставят първата българска антология на поезията ни от Вазов насам (1910), привлякъл го е да му стенографира речта, произнесена на конгреса на широките социалисти и излязла в отделна брошура под заглавие „Българската литература и социализмът“ (1911), а редица негови стихотворения печата на уводно място в списанието си. Можем със сигурност да кажем, че стихотворенията „Светла вяра“ и „Кръстопът на бъдещето“ са написани под въздействието, а може би и под прякото внушение на Г. Бакалов.

Близостта на Дебелянов със социалистическите идеи и плодотворното въздействие на Г. Бакалов слагат своя отпечатък върху душевността на поета и върху емоционалния патос на лириката му. Ония жизнерадостни тонове, които се срещат тук-там в някои и от предишните му стихотворения, намират нова опора. Те навлизат още по-широко в творчеството му, изпъкват по-отчетливо и характеризират основния му патос. Преобладаващата част от стиховете му през 1909–1910 г. (докато спира списанието) са печатани в „Съвременник“ и с малки изключения те всички са бодри и оптимистични. Ясно е, че социалистическите идеи, колкото и смътно и недълбоко да са разбрани от Дебелянов, облъхват като пролетен вятър неговата личност. Че в случая е налице не просто нагаждане към изискванията на редактора, а непосредно и по-широко въздействие, се вижда от факта, че и стихотворенията му, печатани по това време в сп. „Българска сбирка“, са пронизани от същия жизнерадостен тон.

Освен патоса влиянието на социализма засяга още и самото идейно-жизнено и тематично съдържание на творбите, общата идейна насоченост, проблематиката и конфликтността. Ще го открием изразено и в отделни стихове. В тях определено се говори, че новият живот ще бъде извоюван от „сдружените сили“ на „безбройна рат, безбройни легиони“, които ще сразят зловещите сили на гнета и мъката. Несъмнено поетът има пред вид именно пролетарското движение, както е несъмнено, че брегът „във пурпурна позлата“, който най-после са намерили трудовите маси, това е именно брегът на социалистическото бъдеще. В „Кръстопът на бъдещето“ поетът говори за „бой сетен на вражи съдби“, един стих, който почти повтаря припева на пролетарския химн Интернационала: „Бой последен е този.“ Когато поетът пише, че „за старий свят настават сетни дни“, че над развалините му ще се издигне олтарът на правдата, всичкото това напомня тогавашната социалистическа поезия както по образност, терминология, така и по идейно съдържание. Но въпросът не е в отделните стихове, а в общия дух.

Разбира се, социалистическите елементи в поезията на Дебелянов не бива да се преувеличават. Ако се вгледаме по-взискателно в тези тенденции, ще видим, че те означават повече симпатия, отколкото дълбока съзнателна приобщеност към работническото движение. Това са временно припламнали искри, които много скоро угасват. Разгледаните произведения не можем да определим като социалистическа поезия в пълния и точен смисъл на понятието.

В идейно отношение те представляват най-високият връх, до който се издига творчеството на Дебелянов. В тях той най-ярко се проявява като поет-гражданин, като социален поет, който живее с мислите и чувствата на трудещите се маси. Това кара някои критици да им дават изключително висока оценка, да ги поставят на върха на художественото му развитие.

В същност и „Светла вяра“, и „Кръстопът на бъдещето“ са от ранните произведения на Дебелянов и в художествено отношение не стоят на равнището на най-хубавите му лирични творби. Тяхното значение се състои главно в това, че те открито изразяват социалните разбирания на Дебелянов, близостта му до трудовите маси. От друга страна, те го въвличат в нов тематичен свят, обръщат погледа му към острите социални сблъсъци в обществото. И макар в творческото му развитие да са само краткотраен епизод, несъмнено те оставят следи в поетическото му виждане. По-нататъшното му творчество, без да има подобни социалистически елементи, вече е с много по-ясен и подчертан социален пълнеж, отколкото ранните му лирически стихове. Най-после тяхното значение е в това, че те с особена нагледност разкриват единната идейна основа на ранното Дебеляново творчество, което и в интимната лирика, и в открито социалните стихотворения отрича заобикалящата го буржоазна действителност, стреми се към свят по-съвършен и справедлив. Че влиянието на символизма не опустошава идейно творчеството на Дебелянов и не го прави безразличен към социалните въпроси, показва и една друга група стихотворения, създадени все по същото време. Става дума за неговите хумористични и сатирични произведения, които осмиват човешки недостатъци и жигосват отрицателни явления в нашия обществено-политически живот. Те също разкриват честната гражданска натура на поета, който не може да стои безразличен към злото в живота.

* * *

Ранната лирика на Дебелянов издава ясно белезите на младежка психика. Поетът гледа света с широко разтворени очи, с впечатлително сърце и романтични чувства. Личността му е чиста и възторжена, тя реагира на живота непринудено, с наивна вяра в красотата. Жизненият опит е още твърде малък, ясна идеологическа позиция още не е изработена, за да се свързват впечатленията и настроенията с някаква по-обща идея за света, за да се пречупват възприятията през призмата на едно строго мирогледно отношение. Чувствата са непосредни, но и скоропреходни. Те свободно варират от възторженото упоение до потискащото неудовлетворение, от тихото съзерцание на природата до тревожната мисъл за бъдещето, от светлата радост на споделената любов до обезсилващата мъка на безвъзвратната раздяла. Тук Дебелянов е романтик, който живее със своите субективни видения и блянове, а не реалист с трезвен поглед за нещата. Той се е самозатворил в личния си свят, в личната си радост и печал, погълнат е изцяло от техните приливи, отливи и контрасти. Той дочува и усеща зад завесата на романтичните илюзии глухия тътен на тежките житейски вълни. Неговата печал, както видяхме, извира от реални жизнени противоречия. В поезията му се разкрива драмата на личността в тогавашното общество, непримиримите конфликти. Но все пак неговата душа още не е безизходно смазана, младостта го кара да се опива от собствените си мечти и илюзии. И затова в стихотворенията му наред със скръбта и тъгата откриваме толкова много акварелна лекота, толкова възторг и жизнерадост.

Обаче животът непрекъснато и безцеремонно сваля поета от задоблачните романтични висини и попарва младежката наивност и възторженост. Тежките житейски истини разкъсват тънката пелена на романтичните илюзии. Той дочува все по-ясно грозния тътен на социалните вълни, подема се и пропада в неудържимия им кипеж. Все по-дълбоко навлиза в съзнанието му убеждението за нерадостната участ на човека в съществуващото общество. Предишната романтична възторженост се сменя с тъжния размисъл. А след младежката вяра, след романтичните блуждения съзнанието за нерадостта гнети още по-болезнено. Защото по-гъста ни се струва тъмнината, когато влезем в нея от обления със слънце простор.

И поетът започва да вижда всичко, което го заобикаля, с други очи — по-критични, по-трезви. Непосредната радост е убита, възторгът — изстуден. Личността е толкова угнетена от житейската несправедливост, че почти става неспособна да изживее пълно радостите, а будната социална съвест бързо потушава всяка припламнала искрица на красивите илюзии. Скръбта всецяло завладява и ума, и сърцето на поета, просмуква се в цялостното му светоусещане. Непосредствените радости, мимолетните наслади се удавят във всепоглъщащия поток на тъгата. Пейзажната лирика загубва своята светлина, любовните мечти погасват и пред мрачното тържество на социалната нерадост сякаш стават неуместни. Впрочем той вече много рядко започва да пише пейзажни и любовни стихотворения. И възприемането на природата, и влечението към любимата сега се пречупват през съзнанието за тежката участ на човека. Това не означава, че Дебелянов загубва усета си към красотата на природата, нито че престава да се увлича от любовното щастие. Но тези възвишени чувства намират вече слаб израз в стиховете му.

Годината 1910, взета условно, става гранична между два различни периода от идейно-художественото развитие на поета — ранния и зрелия. Ако, вдъхновен от симпатиите си към социализма, от вярата си в живота, той провижда в далечното бъдеще кръстопътя, където ще се сблъскват двете враждебни сили — на злото и на доброто — и от този сблъсък ще се роди един нов свят, то в същото време неговата душа се намира на друг кръстопът, разкъсвана от противоречието между блян и действителност, от надежда и безсилие, от романтична мечта и съзнание за жестоката реалност. Така почти едновременно с „Кръстопът на бъдещето“ се появява и символистическото стихотворение „Кръстопът“. Но докато в първото поетът изразява вярата си, че силите на доброто ще победят, то във второто самият лирически герой бива победен от мъката „стоглава и сторъка“, която висне неумолимо над неговия романтичен свят. В този конфликт, в тази борба между романтичен блян и реална действителност Дебелянов не можа и не можеше да излезе победител. Той е сразен жестоко и заживява с неосъществените си полети и със спомена за избликналата някога мощ, със своята мъка:

Сега понел надежди-мъртвеци,

спасен, аз бродя из пустини снежни

и свойта мощ и пролетни венци

сънувам в полунощи безнадеждни.

Оттук нататък вече рядко ще открием възторг, неприглушени жизнерадостни тонове, чисто упоение от радостите. Дори и най-светлото му стихотворение „Сонет“, писано след това, е затъмнено от мисълта за нерадостта. Поезията му навлиза в своето елегично русло, трепти навсякъде със скритите вопли на поета. По този начин „Кръстопът“ е в известен смисъл водораздел между два важни момента, между два етапа в творческото развитие на Дебелянов — между неговата ранна лирика с изблици на красиви блянове, мечти и надежди и зрялото му елегично творчество, в което той съзнава безплодността на романтичните илюзии.