Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
trooper (2012 г.)

Издание:

Георги Митрев Марков. Димчо Дебелянов

Библиотека „Творчески портрети“

Рецензент: Тончо Жечев

Редактор: Виолета Астарджиева

Художник: Петър Петрунов

Художник-редактор: Иван Марков

Технически редактор: Сашо Георгиев

Коректор: Стефка Добрева

Българска. Издание I Л. Г. III/6. Темат. № 1438/74 г.

Дадена за набор на 26.II.1974 г.

Подписана за печат на 30.IV.1974 г.

Излязла от печат на 29.V.1974 г.

Формат 84X108/32. Печатни коли 9 и 4 стр.

Изд. коли 7,01. Тираж 20000+96. Поръчка №1005.

Брошура 0,28 лв. Приложения 0,05 лв. Цена 0,33 лв.

Държавно издателство „Народна просвета“

Печатница „Родопи“, Кърджали

София, 1974 година

История

  1. — Добавяне

Хумор и сатира

… пред туй, що другите опива,

лице с презрение отвръща.

 

… пред хорските очи се смее,

а сам пред себе си ридае.

Един обособен дял от творчеството на Дебелянов, който се отличава и стилово, и по идейно-художествените си принципи от останалата му поезия, са хумористичните му и сатирични стихотворения. В тях социалната тенденция намира най-ярък израз. Подводните социалнокритични струи от елегиите тук излизат открито на повърхността.

Хумористично-сатиричните творби на Дебелянов не са отделени с непроходима граница от лириката му. Но те са качествено ново художествено явление, самостоятелна част от целокупното наследство, характеризираща се с по-различни жанрови особености и художествени принципи. За разлика от елегиите в тях се проявява една идейност, социално заострена, открито тенденциозна, насочена към актуални обществени противоречия.

Естествено възниква въпросът — защо Дебелянов, който е против тенденциозното изкуство, който се отказва от традицията на А. Константинов, който се радва в едно от писмата си, че живее във време, „когато не може на поета да се възлага ролята на морализатор“,[1] сам създава подобно тенденциозно творчество?

Преди всичко необходимо е да се отбележи, че естетическите възгледи, за които стана дума по-напред, се отнасят за „истинското“ изкуство, за лириката, за онова „сериозно“ творчество, което създава „висши духовни ценности“. Хуморът и сатирата за Дебелянов не са същинско високо изкуство, а литература, чиято задача е да задоволява обществено-културни нужди. Т. Геров отбелязва в книгата си, че и на фронта Дебелянов „на хумористичната си поезия продължаваше да гледа като на малоценна и несериозна работа.“[2] Че той е имал пренебрежително отношение към хумористичните си занимания, се вижда и от следните редове на Н. Лилиев, който му пише: „Ще имаш ли достатъчно воля да си записваш разни хубави, оригинални или смешни нещица в едно нарочно тетрадче? Кога да е, те ще потрябват. Може «Смях» да почне пак. Пък и да не почне. Моля ти се, обърни вниманието си върху молбата ми и не мисли никога, че ако разработваш такива мънички, хумористични вещици, ти изневеряваш на големия дълг, за който те е създала нашата грешна планета.“[3] Няма съмнение, че Лилиев цитира Дебелянови пренебрежителни за хумора мисли. Не случайно Дебелянов обръща малко внимание на хумористичните си творби, не се връща отново към тях, след като ги отпечатва, не ги включва в плана на замисления стихотворен сборник.[4] Ето защо естетическите му предубеждения не възприемат хумористичното му творчество и то не се създава в противоречие с тях.

Кое кара Дебелянов да пише хумористични творби, които не цени като изкуство?

Твърде много поети са писали хумористично-сатирични произведения. Но трябва да се признае, — малцина от тях са притежавали вродено чувство за хумор. В повечето случаи подтикът е бил идейно-граждански, а задачата — да се изобличи отрицателното. Ако прехвърлим страниците на тогавашните хумористични издания „Българан“, „Смях“, „Оса“, „Шантеклер“, ще срещнем малко истински хумористи. В стиховете на Одуванчик (Н. Лилиев) почти няма хумор, стихотворенията на Душечка (К. Константинов) са само наивно-сантиментални картинки на живота, хуморът у Граф Алмавива, Гриша Печорин (Г. Райчев) е търсен. Само у Некий Нагел, Хамлет, принц Датски, Гений № 3 (Д. Подвързачов) понякога непринудено избликва чувство за комичното.

Дебелянов е от малцината родени хумористи у нас. Като Ив. Вазов и А. Константинов преди него, като Хр. Смирненски след него той притежава вродения усет да долови дисонансите в човешките отношения и характери, противоречията между видимост и същност. Дебелянов е изключително впечатлителен, забелязва и най-неуловимата неестественост в явленията. Той открива комичното дори там, където другите най-малко биха го търсили. Като съобщава между другото за замисъла на свой разказ в писмо до Н. Лилиев (от 23 март 1910), той пояснява:

„Виж в какво е работата:

Погребват някого и при погребението му един държи реч, с която, без да ще, разсмива всички, даже и близките му. Подир това стават ред смешни работи, пред които никой не може да задържи смеха си.

Това е само зрънцето, ако го развия и оформя, вярвам, че би излязло нещо не съвсем глупаво и не съвсем неоригинално.“[5]

Доколкото е известно, подобен разказ Дебелянов не написва. Но за нас е по-важен не разказът, нито сюжетът му, а фактът, че дори в подобно тъжно събитие — погребението — поетът е привлечен тъкмо от комичното.

Дебеляновото чувство за комичното е проявено в цялото му „несериозно“ творчество. То изпъква и в шеговитите стихотворения „Любов отдалече“, „Трагедия“, „На себе си“, и в сатиричните „Криза“, „Орден“, „Война“. То блика и в прозата му, например в „Разсеян разказ“[6] — смешен каламбур без значимо идейно съдържание, в който изреченията са причудливо размесени, за да внушат непринудена гротеска, или в разказчето „В този миг“[7]. За да има читателят представа за непознатата нему хумористична проза на Дебелянов, в която изпъква способността на поета да фабулира и да разкрива комичното, ще приведа изцяло последния разказ:

„В съседната стая детето на хазаите дава концерт — вокална музика последен сорт.

В долния етаж свирят на мандолина и пеят «По море се скитам ази». Майка ми плете край печката, а аз седя до масата и мисля кое е по-важен акт в живота на човека — първото любовно писмо, или първият запор върху заплатата. Мисълта ми става безсилна над този въпрос и по стар навик, като виждам, че може и да не го разреши, отлита из пространствата.

И ето аз мисля: докато аз седя тук сам-самичек и неизвестен, какви ли важни работи стават по света. Целият живот се занизва пред мене и мисълта ми лети по-бързо и от смесен нощен влак.“

И поетът почва да изрежда тези „важни неща“, които стават по света „в този миг“:

„Един цар на малко царство гледа болните си от подагра крака и мисли каква разходка да направи за благото на народа си. Пиян файтонджия се дави в някоя локва, недалеч от двореца, и псува кмета на града. Една свиня сънува сладостите, които утре ще й поднесат стопаните й, натъпкали се тая вечер с тлъстините на една нейна сестра. Един президент спи. Селски дръглив пес обикаля затворените касапници, а един поет си смуче пръстите. Ординарец пере оплесканите гащички на бъдещ офицер. Проститутка се обяснява във вечна любов на един обущарски калфа, а двама калугери въздишат и се пощят. Една звезда намига на столичния градоначалник през прозореца и му спомня оназгодишната заповед за леките жени. Детето на един депутат-земеделец си играе с кръста на независимостта, като го окачва на котката… Гладен уволнен чиновник брои, ако би спестявал на месец по три лева, колко би имал в народната банка.“

Споменът за народната банка възсепва героя от мислената екскурзия и го връща към първоначалните размисли.

„Ах, да, народната банка! И наистина, кое е по-важно — първото ли любовно писмо, или първият запор?

Майка ми клюмва глава, задрямала. Концертът в съседната стая е престанал. Но това е може би само антракт. Да, той ще почне пак, уверен съм, той ще почне пак!“

Безспорно цитираният разказ не е от най-значителните хумористични произведения на Дебелянов. Но той представлява своеобразен списък на привличащите го хумористични теми и конфликти, цяло богатство от ситуации и мотиви. От друга страна, в него се проявява характерна черта на Дебеляновия хумор — да се изгражда върху дисонансни асоциации и да съпоставя взаимоизключващи се по същината си явления. Поетът непрекъснато примесва голямото с низкото (напр. царя и болните му нозе), разголва празнотата на много „важни неща“ (кръста на независимостта и играта на детето), показва несъвместими противоречия в живота. Неговият хумор напомня хумора на големите наши майстори Каравелов, Ботев и А. Константинов, без естествено да ги стига по идейна значимост, нито по въздействие.

Като всеки роден хумористичен талант, Дебелянов е способен да създаде хумор от всичко, което го заобикаля и сам носи в себе си като слабост — от политическите страсти или бохемските приключения, от собствените си нерадости или социалните конфликти. Хуморът е в кръвта му, той се проявява във възприемането на действителността и в начина на художественото й пресъздаване. Стихотворенията „Зито“ и „От фронта“ очебийно доказват как от съвсем незначителни ежедневни факти Дебелянов прави остроумни творби.

Но хумористичният талант е само една потенциална възможност за литературно творчество. Най-много той може да обясни шегите на поета, не и техния обществено-изобличителен патос. Колкото и Дебелянов да пренебрегва хумористичните си творби, колкото и да ги смята за „второсортно“ изкуство, той се отнася към него с присъщото си съзнание за отговорност пред литературния труд. Като отбелязва факта, че Дебелянов „твореше бавно, дълбоко, с голяма самокритика: тъй, както трябва да се твори“, Николай Райнов добавя в спомените си: „Тъй пишеше той дори и «хумористичните» си стихове…“[8] Ясно е, че и тези му произведения не се раждат случайно, а имат своите по-дълбоки идейно-психологически стимули. И тези стимули произтичат главно от високата му гражданска и социална етичност.

„Той беше откровен към всички. Казваше истината на всеки в очите. Не обичаше мнителните и подлите и ги изобличаваше“ — това са думи на сестра му Мария, сочещи важна черта на характера му. Дебелянов, който в елегиите си се представя толкова съзерцателен и примирителен, в живота далеч не е бил пасивен и безразличен спрямо несправедливостта и низостта. Близките му си спомнят многобройни примери на спонтанни, понякога твърде бурни реакции срещу подлостта и пошлостта. С какво неудържимо възмущение изгонва той оня син на селски „първенец“, позволил си пред него да злослови и клюкарствува за хората! Или с какъв гняв запраща голям камък върху колата на министър-председателя М. Генадиев, задето е подвел несправедливо под съд негов приятел! С какво буйство влиза в разпра с Кирил Христов, обвинил в липса на патриотично съзнание онези наши писатели, които не пишат шовинистична литература през войната!

Като социално-гражданска личност Дебелянов е доста експанзивен, несдържан, с бързи и резки реакции, нетърпим към злото, безстрашен към истината, неумолим към приятели и врагове. Будната му социална съвест не е намирала организиран обществено-политически израз, обаче тя е избухвала спонтанно винаги, когато е била предизвиквана. В това отношение поетът никога не е прикривал симпатиите и антипатиите си, чувствата и разбиранията си, не се е самозатварял в тихия ъгъл на еснафското безразличие. Онова, което Дебелянов не иска да допусне в лириката, избухва в сатирата му. Тя става отдушник на гражданските му вълнения, чрез нея той излива социално-гражданската си енергия.

Хумористичното творчество на Дебелянов, макар и неголямо по обем, е многостранно. То се движи от шеговитите бохемски настроения до острата жигосваща сатира, от дребно битовите теми до основните проблеми на капиталистическото общество, от горчивата самоирония до унищожаващия политически сарказъм. Поетът проявява проникновеност към комичното както в индивидуалната човешка психология и битови нрави, така и в социалните отношения.

Много често хуморът му е затворен в тесен свят на личните преживявания и битовите отношения — там, където не достига оглушаващият тътен на острите социални сблъсъци. Малък свят, в който и радостите са дребни, и нещастията — слаби. Усетът за комичното открива някакъв недостатък в характера, несъответствие в отношенията, смешна ситуация и поетът с игрив смях ги представя на читателя. Ето го оня захласнат любовник, който болезнено изживява капризите на любовната съдба:

Вчера гледаш омърлушен, свесил вежди —

сякаш тегнат на душа му господ знай какви премежди.

Днес го срещаш цял сияе — радост жива,

и задрънква ти за пролет и бъднина щастлива.

Оказва се, че героят е „влюбен до полуда“. И любовното увлечение, както става често, го прави смешен пред околните, кара го да се съкрушава или да ликува от най-дребни поводи, хвърля го в съвсем противоположни настроения. Или пък ето веселата история на онази неравна брачна двойка от „момичка коварна“ и „дядо наивен и мил“ в „Трагедия“, чрез която поетът остроумно разкрива не само превратностите на човешката съдба, а и трагикомедията на един противоестествен съюз между младостта и старостта. Нека най-после споменем и страстния поклонник от „Мартенска серенада“, който се разтапя от страст и мерак по своето „рибче“ и с патетични излияния му внушава философията на хедонизма.

Тук няма нито сатира, нито изобличение — смехът не се насочва към обществени явления, нито изразява социалните позиции на Дебелянов. Той избликва спонтанно и главната му цел е да разсмее читателя. Поетът намира дисхармоничното в живота, но добродушно го представя като невинни човешки слабости и недостатъци. Понякога игривостта отстъпва място на хапливостта, наред с лукавата усмивка се хвърлят и ядовити стрели, както е например в „Трагедия“, защото конфликтът, разкрит в стихотворението, съдържа в себе си печалната истина за неестествени отношения между хората. Но по начало в такива стихове изпъква добродушната, веселата надсмешка, игриво-хумористичният тон, който естествено произтича от обекта на смеха — второстепенни човешки слабости.

Този хумор не е безидеен и упадъчен, както някога се мислеше. Макар да не се насочва към важни социални и морални недъзи, той отразява характерни човешки слабости, и то с непринуден тон. Фалшиви нотки се промъкват, когато поетът заговори с шегобийски глас за сериозни неща, когато с добродушие се отнася към обществени институции, без да търси социалния им смисъл, когато най-после излива бохемските си настроения с претенция за някакъв по-висш морал:

Нек на буйно-чувствена наслада

        страстна жертва принесем:

в мен докато сила има, ти докат си млада —

        утре може да умрем.

Подобна бохемска „философия“, която вижда смисъла на живота в чувствените наслади, подплатява и самолюбуването от „пиянската трагедия“ („Дишам си…“). Жената е краткотрайна спирка в живота, „лукава запетая“, в чийто дом лирическият герой често е спирал — съблазън, която постоянно го примамва за удоволствия. За нея той не говори другояче освен като за предмет за наслада. Върви той сред непрогледната мъгла и си мисли… как би могъл да срещне „нещо женско“ и да го погледа, както си иска („Мисли в мъглата“). Или на обещанията й за възвишена любов той противопоставя грубите си бохемски желания:

За утре щедро ми обричаш

палати — блясък и омая.

О, зная — много ме обичаш

и не обричаш на шега, —

но не е лошо и сега

да пренощувам в твойта стая.

А?

Разбира се, от тези стихотворения не бива да се правят големи изводи за философията на Дебелянов изобщо, за нравствените му начала, за житейските ценности, които утвърждава. В тях той се шегува с живота, със себе си, с хората. В известен смисъл това е другото лице на поета, онова, за което говори Радка Д. Подвързачова — безгрижното, несериозното, веселото, шегобийското. Споменатите елементи проявяват същата онази психология, която срещаме и в някои от лирическите му творби. Не е ли еднаква идеята в „Мартенска серенада“ и „Златна пепел“? И тук, и там се утвърждава чувствената наслада, която ще осмисли младост и живот. А в „Препинателни знакове“ не се ли подхвърля на поругание жената като лукав и съблазнителен демон, както е и в „Лъст“? Най-после не са ли упадъчни настроенията в третата строфа на „Препинателни знакове“? Онова, за което Дебелянов говори в елегиите със сериозен тон, което утвърждава като възвишено и благородно, от което се опива душата му, в хумористичните стихове е представено в шеговита светлина. И естествено то не само принизява помислите за любовта и жената, но и иде да възбуди противоположни чувства, да разкъса булото на романтичните мечти и илюзии. Ако в лириката любовта се налага като чисто духовно възвишено чувство, то тук се превръща в плътско влечение; ако там любимата е неземна фея, възмечтана и боготворена, която ще влее безмерно щастие в душата му, тук тя е обект на най-прозаични чувствени желания, ако там лирическият герой мечтае тя да го издигне в призвездни висоти, тук би се задоволил само да преспи в нейната стая. Така Дебелянов се глуми не само с живота, но и със собствените си романтични идеали, мечти и фантазии. По този начин лирика и хумор се свързват и противопоставят и се получава своеобразна пародия на собствени творби — пародия на романтичната му ранна лирика.

Бохемските елементи в хумористичните стихове на Дебелянов несъмнено издават противоречивостта на неговия хумор, сближават го в някои отношения с хумора на „българановци“. Това караше в миналото нашата критика да подценява хумористичното му наследство, да го причислява повече или по-малко към безсъдържателното, безидейното изкуство. Бохемски тенденции в него несъмнено има, обаче те нито представляват значителна част от хумористичното наследство на поета, нито изразяват най-характерното в него. При това не бива с лека ръка да причисляваме към безидейното бохемско изкуство всички произведения, в които не се поставят остри социални въпроси. Нима в „Любов отдалече“ не се разкрива естествена проява на човешката психология и не се ли осмива в „Трагедия“ характерно противоречие в човешките отношения? И нима такива произведения, включени в общата атмосфера на целокупното идейно хумористично творчество, нямат своето място и оправдание, както имат те в творчеството на Смирненски?

Обаче има нещо друго — по-важно, което отличава тези стихове на Дебелянов от безидейния хумор на „Българан“; дори и в тях личи заинтересованост от човешката участ, сочат се противоречия в обществото. Твърде често в бохемските настроения се преливат социални чувства, зад игриво-безгрижните шеги се долавя гладното съществувание на лирическия герой, неосъществените мечти на когото се губят в житейската безизходица и от тях се търси изход в шегата. В същото стихотворение „Мисли в мъглата“, след строфата, в която мечтае да погледне в мъглата „нещо женско“, следват такива стихове:

И мисля още: колко лесно

        бих могъл някъде да влезна,

набързо нещо да закача

        и пак набързо да изчезна!

Само едно гладно съществуване, в което задоволяването на ежедневните нужди стои като остра проблема, обладала изцяло помислите му, може да натрапва подобни „мечти“, макар и изказани в шеговит тон. Във всяка шега, говори пословицата, има частица истина. Истината в бохемските шеги на Дебелянов е свързана с нерадостното му социално положение. Обърнете внимание на „мечтите“ на лирическия герой. Вместо „нектар във сребърни потири“ в бъдеще, той би предпочел сега две-три бири, вместо прескъпи пури за утре — две цигари още сега. Тези „мечти“ са твърде скромни, но те подсказват за житейски грижи — за онова, което му липсва и което би задоволило непосредствени нужди. Защото не е ли очевидно, че за подобни „блага“ мечтае само оня, който е лишен дори и от тях?

От казаното не следва, че бохемският елемент изчезва от такива стихове. Но несъмнено е, че от безобидната шега се прескача към въпросите на личната съдба, а оттук остава само една крачка към недоволство от социалната уредба. И Дебелянов прави тази крачка. Шегувайки се със собствената си участ, поетът засяга и противоречията в обществото, подлага на преценка нравствените стойности.

Смехът на Дебелянов съдържа силен личен, дори автобиографичен елемент, който личи в „Бохемски нощи“, „Дишам си…“ най-вече в „На себе си“ — кратка хумористична автобиография. Но личният елемент, който придава своеобразие на Дебеляновия хумор и го сближава с изповедната му лирика, се крие в същината на творбите, в проблематиката и емоциите, в идеите и темите, в самоиронията и изповедния тон. В значителна част от личния хумор поетът поставя въпроси, които са му „интимни“, осмива слабости, които сам носи, иронизира мечти, които са и негови, изплаква през смях болки, които го тровят. Същата нерадостна съдба, която се откроява в елегиите, намираме и тук, само че пречупена през хумористична призма.

Той особено много се вълнува от участта на поета в обществото и от собствената си художническа участ. В няколко стихотворения той показва през смях трагедията на твореца в буржоазната действителност, който живее всеотдаден на висши пориви, а е смазван от жестока мизерия, и който е смешен със своя идеализъм в атмосферата на груби материални интереси:

Оттам де целий свят отива,

той, рано стигнал, се завръща; —

пред туй, що другите упива,

лице с презрение отвръща.

 

Уж търси радост, пък — къде е

да го попиташ, сам не знае;

пред хорските очи се смее,

а сам пред себе си ридае.

 

На час по триж се вдъхновява;

разправя се със сенки бегли;

наместо хляб му дават слава

и затова той славно тегли!

Колко горчивина, колко болка има в това стихотворение, в което поетът се шегува със скъпи за него неща! И с каква неумолима самоирония показва непригодността на романтичните пориви в обществото, което го заобикаля! Още по-тежка е болката и още по-горчива иронията в „Елегия на литератора“, където рязко е подчертан контрастът между чистите ламтежи и гладното съществувание, между възвишените поетични образи и грубата им реална участ:

Душа, душа, осъждана на честа карантина,

на пирове посрещана със присмех и трохи,

ти чиста бе кат росния и светъл дъх на крина,

но щедро те попръскаха рой псета и мухи.

 

И днес в една бакалница лежиш ти смъртно-плаха —

откъснат лист от книгата на гордата печал —

и чакаш ред до мазните теглилки на тезгяха

да свият в теб вмирисан кашкавал!

Нравствен идеализъм и егоизъм, високи полети и кална реалност, възвишено и низко непрестанно се сблъскват в хумористичните стихове на Дебелянов. На аристократа на духа, на гордия с нравствените си ценности идеалист се противопоставя благоразумният, трезвият и практичен човек, който е схванал характера на епохата, пригодил се е към условията и се чувствува задоволен и щастлив в своя тесен еснафски свят. От сблъсъка между тези два характерни героя се ражда и комичното — комично, което обхваща в себе си не само практицизма на първия, но и романтизма на втория.

В „Практическият человек“ Ив. Вазов разобличава типичен герой на епохата без снизхождение и съчувствие. Дебелянов подхожда към живота от друга страна и дава по-друга трактовка на героя. Практичността у Вазовия герой е примесена с малко подлост, безпринципност и безсъвестност, а у Дебелянов — тя е само благоразумие, еснафска мъдрост, която не стига до подлост, но и не рискува да накърни спокойствието си в името на дръзки и по-високи идеали. Различното у Дебелянов е още и в самоиронията, в чувството за „несъвършенството“ на собствените разбирания. В „Разговор в кръчмата“ той отхвърля морала на еснафа и „практичния човек“, сочи ограничеността на житейските му ламтежи, но не избухва в романтичен бунт срещу благоразумието, не жигосва ядно „събеседника“. Героят апатично слуша „мъдростите“ му и в стихотворението се изразява сложната поезия на поета — неприемащ практицизма, но и скептичен към романтичността. Поетът е достатъчно трезвен, за да види „основателността“ на внушаваните му съвети, и същевременно е прекалено горд, неподкупен и идеалистичен, за да замени непрактичното духовно богатство с еснафско благополучие. Критическото отношение спрямо господствуващия морал е безспорно, но не е излишно да се подчертае и горчивината на Дебелянов. В стиховете му дълбоко се сплитат стаена гордост от високи идеали и пронизваща болка, че в това общество трябва човек да се откаже от високите нравствени принципи, за да живее спокойно и удобно. По този начин смехът зазвучава пречупен през глухия стон и придобива трагичен оттенък.

Между хумора на Дебелянов и елегията му съществува дълбоко сходство в теми и идеен патос. И тук, и там се утвърждава идеализмът на висша етичност, същите покруси тровят душата му — и тук, и там идейно-нравствените опорни принципи са еднакви. В много отношения независимо от различния естетически аспект емоционалните струи извират от общ източник, имат сходна идейна багра. Само че сродното емоционално съдържание се пречупва през различна жанрова призма и получава различна естетическа оценка. Така недоволството и нерадостта у Дебелянов намират две основни форми на израз. В единия случай те се трансформират в болка и се изливат в тъжна елегия, в другия — свиват в спазма гърлото и намират отдушник в смеха, в шегата на хумористичните стихотворения. И тъкмо поради това в хумора му се просмукват силни елегични струи, смях, примесен с болка и сълзи; смях, който не само изобличава несправедливостта, но и скърби за поруганите светли идеали и за обидата над човека. И в това е една от най-характерните черти на хумора на поета.

В елегиите Дебелянов се абстрахира от житейско-всекидневното и дребното. Той живее предимно с възвишено-прекрасното и с неговото крушение — трагичното. Всичко суетно, материално-битово и пошло за него престава да съществува. Скръбта е чиста, възвишена, обаятелно благородна. Мечтата го интересува като идеал, който мами, а не като практическа цел — неудовлетворението произтича от съзнанието за човешката участ, а не от незадоволеността на житейски нужди. Естетическата багра е възвишеното, красотата.

В хумора възвишеното слиза от недосегаемия си пиедестал, обкръжава се от тълпата на пошлото и низкото. Мечтата се допира до ежедневните нужди и грижи, идеалът се премерва с битово-личните отношения. И от различните измерения се получава различен ефект, ценностите придобиват друг смисъл. Едни и същи идеали, сходни по същина мечти, дори едни и същи скърби, но отразени на различен фон, в различен аспект и пречупени през различна естетическа призма — те изпъкват в по-различни очертания. В единия случай се появяват тъжни елегии, в другия — горчиви хумористични стихотворения. И ако в елегиите мечтите и идеалите изглеждат незиблеми, безспорни, защото се подхранват от желанието и въображението, то в хумора те се претеглят на везните на житейските ценности и са обвити в голяма доза скептицизъм. Дебелянов не се отрича в хумористичните си произведения от своите високи идеали. Обаче забелязва романтическия характер на тези свои идеали, непрактичността им.

И в личния хумор на Дебелянов се проявява социалната тенденция по същия начин, както е в елегиите му. Тя се разкрива чрез интимните преживявания, страдания и недоволство. И тук обаче той не избухва в гневно възмущение, не се насочва против устоите на обществото — и тук социалната тенденция е „приглушена“, „под сурдинка“. Личният му хумор на места е пропит с остра ирония, но по същество още не се издига до жигосваща сатира — в него има болка, мъка, страдание, но няма гневен жупел.

* * *

Съвсем се изменя хуморът на Дебелянов, когато се обърне към обществени явления и прицел станат политическите нрави. Добродушната усмивка, веселата шега, спотаената зад смеха болка тогава изчезват. Тонът вече е друг — суров, остър и безмилостен, без елегични нотки. Стрелите на сатирата полетяват направо към целта и поетът вече не се подсмива, а ядно жигосва — не прави уговорки, а безпощадно заклеймява. Никъде другаде в цялата си поезия (с изключение на „Светла вяра“ и „Кръстопът на бъдещето“) Дебелянов не е толкова граждански целеустремен и борчески, както тук, никъде другаде не се освобождава така от примирителността, както в гражданската си сатира. Навсякъде другаде критичното начало се преплита с интимно-личното. А тук той говори само за онова, което е извън него, което е противопоставено изцяло на идеалите му и което той ненавижда и отрича без остатък. В гражданската си сатира поетът изобличава възмутителното, безобразното в живота, загубило всякакъв човешки облик и угнетяващо хората.

Качествено новото идейно-естетическо и жизнено съдържание изменя и художествената образност. Романтичната условност е прогонена, интонацията е мъжествена, борческа и отсечена, езикът — точен, остър и дори грубоват. Дебелянов, който инак е прецизен към красивото слово и грижливо избягва всякакъв прозаизъм и вулгаризъм, сега не се спира и пред твърде „непоетични“ думи и образи (например храчката в „Орден“, епитета „мръсна“, алегорията „магарета“ в „Мисли в мъглата“). Подобни думи не са допуснати случайно, нито са резултат на небрежност. Те следват съзнателна воля, едно естетическо разбиране, което се съобразява с особеностите на жизненото явление и на жанра. Социалната същност на пошлото и безобразното може да се разкрие силно тъкмо с подобни груби думи. Думата „храчка“ е антиестетична сама по себе си. Но с какъв ефект тя представя възмутителната комедия с ордените в царския дворец, отвратителния лик на монарха и на приближените му. В обществената сатира на Дебелянов образите са силно заострени, тенденциозно хиперболизирани, доведени понякога до гротескност, както е в „Орден“ и „Криза“. Тук действуват нови художествени принципи, принципите на социално-тенденциозното изкуство, и те се проявяват както в съдържанието, така и в поетическата форма.

Най-често за прицел на Дебеляновата политическа сатира служи монархът. По онова време цар Фердинанд привлича гнева на почти всички прогресивно настроени писатели у нас от Д. Благоев до П. П. Славейков. Карикатури на образа му често се мяркат по страниците на нашия печат. В това отношение Дебелянов следва традиционна и популярна тема, съвпадаща естествено със собствените му идейни убеждения. В стиховете си с убийствен сарказъм той разобличава моралния облик на царствуващия български монарх. Поетът го рисува като злокобна всемогъща и вездесъща отблъскваща фигура, която държи в ръцете си съдбата на страната, играе си безотговорно с нея, тласка я натам, накъдето му диктуват неговите болезнени амбиции. Дебелянов успява по непосредствен път да внуши ролята на тази бездарна и случайна личност, която върти около себе си целия политически живот:

Тоз погалил, тоз зарязал,

тез ще дойдат! Не! Онез.

Входът някому показал,

другите поканил днес.

Той решава всичко. И като се има пред вид колко егоистична е тази височайша личност, колко некадърна е в управлението и колко нещастия носи на народа, ясно е защо омразата на поета е непримирима и гневна. Обръщайки взор към идващата 1910 г., Дебелянов тревожно пита:

На царя нови ли корони

от кръв и пот ще изплетеш?

Поетът предугажда съдбоносните нещастия, които Фердинанд ще докара на страната.

Една от най-силните сатири на Дебелянов, „Орден“, също е посветена на Фердинанд. Идейната заостреност тук се съчетава с оригинална художествена инвенция, социалното изобличение — с привидна обективност. За разлика от редица други стихотворения, където стихът е твърде игрив, а подходът шеговито-глумлив, в „Орден“ забелязваме интересно явление — интонацията е епично сериозна, сдържана и стаено-иронична. По звучене и по ритъм то не прилича на хумористично стихотворение. Поетът сякаш иска да прогони всяка сянка на съмнение и недоверие към собствената му безпристрастност. Той говори привидно спокойно за монарха и придворните, описва без външно раздразнение случката. Картината издава подчертана тържественост, каквато подобава на царска особа, в езика се долавя дори приповдигнатост и патетичност:

Когато някой мъдър цар

след тежък труд потърси мир

и умори се да мъдрува,

събира той разкошен пир

и в най-голямия му жар

решава да се пошегува.

Но зад привидната обективност се крие несдържана омраза. Поведението на монарха така дълбоко е възмутило поета, че той не счита за подходящо дори да се глуми с него. Дебелянов не се шегува, а изобличава. Иронията се промъква през спокойно-обективния тон, за да разкрие моралното безобразие на героите. Изобличението се постига не по пряк тенденциозен път, а чрез намека, иронията, лукавата надсмешка. Епитетите, сравненията, които инак взети сами по себе си, са положителни, неочаквано придобиват противоположен смисъл в общия контекст. Царят е „мъдър“, трудът му е „тежък“, той се е уморил „да мъдрува“ и в шумния пир е поискал просто „да се пошегува“. Но не е много мъчно да се долови, че в същност поетът иронизира и мъдростта на царя, и тежестта на труда му, и невинността на неговата шега. По-нататък иронията става по-открита и хаплива — короната е кривната настрана, усмивката на царя е хитра. Всичко това придобива истинската си стойност на фона на гнусната шега на монарха. Рязка антитеза лежи в основата на стихотворението: тържествена обстановка, от една страна, отвратителна шега — от друга; „гробовна тишина“ — изпълнена с драматизъм ситуация. Чрез тази антитеза Дебелянов постига ядовито изобличение, като кара монарха да се саморазкрие чрез отблъскващата си постъпка. Тук гротеската е майсторски използувана; чрез една невероятна, но убедителна случка се пресъздава типично явление в нашия живот.

Сатирата срещу монарха е остра и безмилостна, но заслужена и обективна. Дебелянов е разкрил характерни и присъщи за цар Фердинанд отрицателни качества — духовна ограниченост, паразитизъм, надменност, гавра с човешкото достойнство. „Орден“ е една от най-силните и убедителни сатири в българската литература за този ненавиждан монарх.

Стихотворението е сатира и срещу сервилността на придворните. Монархът се разпорежда с благата на страната, но и заобикалящите го не се свенят пред никакви унижения, за да придобият неговото благоволение. По този начин чрез гротеската се изобличава не само монарха, но и моралното падение на нашата върхушка. Онази ненавист, която Дебелянов храни към „аристокрацията“ и против която той не веднаж се е изказвал пред приятели, намира в стихотворението ярък и убедителен израз. Критиката на Дебелянов излиза извън рамките на традиционната критика на личния режим и поставя изобщо въпроса за морала на ония, които управляваха тогава България.

Политическите нрави са прицел и на други стихотворения. На едно място Дебелянов иронизира самомнителните „водачи“, които се подиграват с наивността и доверчивостта на народа („Мисли в мъглата“, III), другаде злъчно посочва отвратителната природа на буржоазния печат („Мисли в мъглата“, II), на трето място се шегува със злободневни явления в нашето общество („1910“). По-разгърната картина на политическите нрави у нас намираме в стихотворението „Криза“. И тук се мярка самовластническата фигура на монарха, той именно решава съдбата на политическата криза. Но вниманието е насочено главно към котерийните борби, към трескавата суматоха на партиите, устремили се да заграбят кокала на властта. Стихът тук е енергичен, лек, напомнящ донякъде стиха на Яворовите „Луди-млади“ и непосредствено внушаващ суетата и припряността на момента:

Ходят, питат като в съне,

не усещат глад, ни мраз.

Всички днес са кат на тръне —

ето кризата у нас.

Разбира се, сатиричната значимост на стихотворението не е в лекия стих и шеговитата картина, а във встрастеността на политическите партии. Техните користолюбиви домогвания изобличава поетът. Той съвсем недвусмислено посочва егоистичния смисъл на суетнята около политическата криза, за да разкрие изобщо една горчива и типична истина за политическия живот в буржоазната действителност:

Всички ощ неуморими

три нощи веч как не спят.

Мигат ли и пред очи им

все се кокали въртят.

И тъкмо защото кризата иде да разреши егоистично лични, а не важни социални проблеми, лирическият герой е нехайно-безгрижен към нейния изход. Така Дебелянов не само изобличава търгашеския морал на политическите котерии, но и показва огромната пропаст, която отделя властвуващите от народа и от честните хора в обществото.

Дебелянов оставя образци на политическа сатира, която е злъчна, остра и същевременно дълбоко художествена. Външно сдържана и обективна, със стаена лукавост и ироничност, тя винаги бие право в целта, отразява важни страни на обществения живот. Тя е остроумна и лаконична, понякога във форма на епиграма. В две само строфи, с находчива антитеза поетът показва несъстоятелността на някое явление или на някоя теза. Ето пример на такава епиграма, която можем да поставим между най-хубавото у нас в областта на този жанр:

Чел съм нявга, слушал съм да казват

        славни и прочути мъдрословци

на уста с презрителна насмешка,

        че народът — туй е стадо о̀вци.

 

Помами ги хитро и след тебе

        в огъня дори без страх ще додат.

— Може би! Стада съм виждал често,

        ала все магарета ги водат!

Политическата сатира на Дебелянов се заражда от прекия допир с обществената действителност и от будното му гражданско съзнание. Тя е спонтанен отзвук на развълнували го чувства и мисли. Тя дори не винаги е създавана с литературна цел, да задоволи литературни амбиции. Въпросите на ежедневието и на бъдещето, на политическите борби и литературните отношения привличат силно вниманието на поета и на тях той се откликва в творбите си.

Както в цялото творчество на Дебелянов, така и в сатирата му се долавя осезаемото влияние на П. П. Славейков. То се проявява в общата тематика — личния режим, котерийните борби, продажния печат, — в идейно-естетическата позиция. А някъде това влияние изпъква съвсем безспорно и пряко (в „Опак край“ на Славейков също така „всичко се върши по царски кеф“, както и в „Криза“), някои образи видимо се покриват (нехайният воденичар в „Опак край“ и царят-шегобиец в „Орден“). В творчеството на Дебелянов обаче откриваме една черта, която у Славейков почти липсва — това е силният и пряко изразен демократизъм. Отвращението на Славейков към обществено-политическия живот се подхранва от високия му културно-етичен идеал. Той ненавижда простащината, некултурността, изостаналостта в духовния и обществения живот на страната. И отрицателната същност на котерийните борби у нас той вижда по-малко в тяхната антидемократичност, отколкото в низкия обществен морал. В „Опак край“ той саркастично иронизира освен монарха още и политическата изостаналост на народа, който бил само чувал за такива „свещени слова: Равенство, Братство, Свобода“ и „плява под тях дъвче смирено“. Неговият идеал е повече културно-обществен.

Дебелянов несъмнено е също против простащината и изостаналостта. Обаче гневът му срещу обществените нрави има политически и социални подбуди. Той се бори не само за обществена култура, но и за демократически права, загрижен е за социално-икономическото безправие на народа, за неговото страдание. Образът на народа се усеща в стиховете, без да е нарисуван пряко. Мъчейки се да вникне в идващата 1910 година, поетът със загриженост се пита:

През тебе пак ли ще се сбират

витии смели цял рояк

да мислят средства, да прибират

на Пижа сетния петак?

Народът незримо присъствува и в стихотворението „Криза“, в което, като се изразява безразличие към политическите машинации, се отбелязва, че тези машинации лягат върху гърба на обикновения човек. Защото поетът знае:

че в червения салон

разни планове се сплитат

зарад нов за нас ярем…

Хатовете там се ритат,

ний „магаретата“ мрем!

В това „ний“ Дебелянов включва не само бохема „със оръфаний балтон“, не само онази културна младеж, която нехае пред всякакви безнравствени материални облаги, а и трудовите хора, които хранят цялата паплач от паразити, гешефтари и царедворци. Дебелянов не се отъждествява напълно с народа, но той открито подчертава своето единение с него. Тук е една от най-съществените черти на политическата му сатира.

Проблемите на социалното неравенство, на мизерията и глада, на класовите противоречия в буржоазното общество също намират място в сатирата на Дебелянов, нещо което не може да се каже за когото и да е от неговите приятели-хумористи, нито дори за П. П. Славейков. В това отношение той се доближава до сатиричното творчество на Ив. Вазов и Ст. Михайловски.

Социалната сатира е най-високият идеен връх в хумористичното творчество на Дебелянов. В нея се изобличават не отделни частни явления, не буржоазния морал — личен или обществен, — а самите икономически основи, на които се държи този морал. Неопределените и приглушени роптания срещу социалните условия, които проникват в стиховете за личната съдба, тук се превръщат в открита, смела и остра критика на обществото, изградено върху антихуманни устои. „Благоприличният“ и иронично-шеговит тон не скрива непримиримото недоволство от съществуващите социални противоречия. С горчива ирония говори поетът за своята социална онеправданост в живота:

Всички сме дошли на свят

точно по еднакъв начин,

ала не за всеки врат

същ хомот е бил назначен.

И поетът с шеговит, но пълен с горчива ирония тон посочва поразяващите социални контрасти. При това той има съзнанието за жестоката несправедливост в обществото. „Мазният дял“ получават не най-достойните, а „тлъстият банкер“. И виновна за това не е някаква фаталистична, свръхестествена сила (защото всички са дошли на свят точно по еднакъв начин!), а социалната уредба.

Трябва да се изтъкне, че в своята социална сатира Дебелянов навлиза дълбоко в същността на буржоазната действителност, разбира нейната антихуманна природа. Той не е злъчен и неудържим като Ст. Михайловски, но той вярно се ориентира в причините за социалното неравенство. За него недъзите на обществото не са толкова на морално-културна основа, колкото на икономическа. Тази истина се долавя още в иронията му към „тлъстия банкер“, на който „някой много зъл присъди“ блага и доволство. Но особено ясно се прокарва тя в стихотворението „Война“. С подчертано романтични багри подобно на онези в „Кръстопът на бъдещето“ поетът рисува грандиозния двубой между оня „войнствен и смел“ идеалист, вдигнал се на борба срещу „всяка низка земна цел“ и Низостта. Героическият устрем обаче е в същото време и трагичен, защото двубоят е неравен. Низостта не е сама, тя има мощен съюзник — Глада. Оказва се, че най-страшният враг на човека в съвременното му общество не е Низостта, а Гладът, не от морално, а от материално естество. Използувайки алегорични средства, каквито срещаме и в „Грижа“, Дебелянов прехвърля тежестта на критиката от морална върху социално-икономическа плоскост. И тук е най-голямата идейна победа на Дебелянов — сатирика. Защото той се домогва до материалистическата истина, че всяка чисто морална борба ще остане безплодна, ако не се насочи и срещу социално-икономическите устои на обществото. Благороден и храбър е бунтът на героя във „Война“, но той е романтичен, обречен на несполука, защото срещу него са крепителите на безчестното в живота — мизерията, глада, експлоатацията. Когато борбата се поведе и срещу глада, когато той бъде победен и веригите на икономическата зависимост бъдат разкъсани, тогава ще изчезне и почвата, подхранваща Низостта. Ето оттук произтича оптимистичният патос на „Война“ и затова вместо резигнация и отчаяние пред всемогъществото на Низостта стихотворението завършва с патетична тирада, с войнствен призив:

Хулете, братя, Низостта,

ала преди да ви връхлети,

чрез всички низости в света

съюзника й победете!

Като сравняваме хумора и лириката на Дебелянов, изпитваме отначало чувството, че те са създадени от различни автори — с различни художествени разбирания и с различен поглед за живота. В същност принципна разлика между тях няма, като изключим социално-тенденциозния характер на сатирата му. По своите идейни и нравствени основи и двете са единни. Докато особеностите на лирично-романтичния и на елегичния жанр го карат да приглушава социалните чувства, то в сатиричните произведения гражданските вълнения избухват несдържани от каквито и да е естетически предубеждения. Това придава на хумора му изключително значение за опознаване на неговата личност. В него се откроява „другият“ Дебелянов, социално-отзивчивият гражданин, свободен от литературни доктрини, безмилостен към злото. Ако в лириката си поетът утвърждава по позитивен начин своите високо етични идеали, то чрез сатирата си утвърждава същите тези идеали, като изобличава силите, които пречат за тяхното осъществяване в живота.

Бележки

[1] Писмо до Н. Лилиев от 9. XI. 1912 г., в книгата на Вл. Русалиев, с. 99.

[2] Тихомир Геров. В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов, с. 113.

[3] Цитирано в книгата на Т. Геров, с. 23 (р.м. — Г. М.)

[4] Николай Лилиев е говорел пред свои близки, че Дебелянов би се обърнал в гроба си, ако чуе как сега някои хвалят тия негови стихотворни „шеги“. (Вж. Николай Лилиев, Съчинения, 1964, т. I. с. 382. Бележки от Георги Константинов.)

[5] Цитирано в книгата на Вл. Русалиев, с. 100.

[6] Амер (псевдоним на Дебелянов), „Разсеян разказ“, в. „Оса“, бр. 7, 1910 г.

[7] Тафт (друг псевдоним на Дебелянов), „В този миг“, в. „Оса“, бр. 8, 1910 г.

[8] Владимир Русалиев, цит. книга, с. 108.