Джек Слейд
Побратими на сатаната (7)

7.

За малко да разбие стъклото на прозореца с главата си. Прислужникът се връщаше с каруцата от пазар. Отпред на капрата до него стоеше Лана. Както обикновено, беше направила покупките рано сутринта. Щайги със зеленчуци, кошници яйца, току-що заклани кокошки, малки и по-големи чували лежаха в дъното, грижливо подредени. Успокоен, Ласитър се отдръпна от прозореца, за да слезе да я посрещне. Изведнъж усети, че е плувнал в пот, беше леденостуден и мокър, страхът за Лана го беше изкарал от равновесие. Струваше му се, че се касае за собствения му живот. Важното беше, че тя отново е до него. Когато слезе долу, видя Ед на рецепцията, преметнал чантите с парите на рамо. Ласитър се почувства неудобно и тръгна към него, за да му се извини. Младият мъж свали торбите от рамото си, захвърли ги на плота и постави ръката си върху тях.

— Моирс е при тях. Скоро ще пристигнат заедно. Втори транспорт със злато е тръгнал насам.

— Отново ли е влак?

— Не. Транспортирането е поето от Уелс Фарго в пълна тайна: отделен влак само за тях със специално оборудване и с пет или шест вагона. Това са няколко хиляди долара — той потупа чантите. — Лесно се прежалва, но сто милиона!

— И къде са сега? — попита Ласитър.

Ед повдигна учудено рамене.

— Вагоните са тръгнали от Ред Блъф, пресекли са Невада и както следва би трябвало да преминат Грийн Ривър при форт Симънк.

— При Форт Симънк? Да има да вземаш!

— Колоната се води от Сидни Блуд, който се е обадил от Прово.

Ласитър го прекъсна.

— Сидни Блуд! Сигурен ли си?

— Да, много важна клечка е в Уелс Фарго. Познаваш ли го?

— Давай нататък! Това е дълга история.

Сидни Блуд! Колко дълго този кучи син беше по петите му. Беше толкова отдавна, че му се струваше, че му се е случило в друг живот.

— Крайната цел е Денвър. Нататък би трябвало да продължат с коне. Обзалагам се, че Побратимите на сатаната вече са тръгнали натам и че датите на придвижване са научили от Моирс. Какво би могъл да загуби тук? Сто хиляди долара и едно дребно, мръсно отмъщение, а при Грийн Ривър го чакат сто милиона долара. Представяш ли си?

— От кого разбра всичко това?

— От шерифа.

— От този…

— Да, бях му дал това тук да го пази — потупа чантите на плота. — Беше ги прибрал в една палатка. Смята, че Моирс им е подшушнал за маршрута на влака.

— Ще тръгна с тях. Идваш ли с мен?

— А какво ще правим с тези пари? Ще ги вземем ли?

— Дай ги пак на шерифа!

— Да, ще трябва отново да ги сложи под ключ, докато се върнем.

Ед вдигна чантите на рамо. Ласитър добави:

— Всъщност, не! Предай му ги официално и разпиши! Така ще вземеш наградата.

— Но наградата по право принадлежи на теб! Е, добре де, на теб и на мен. И ти ще трябва да се разпишеш, ако предадем парите тук.

— Подписваш сам! И без това няма да можеш да вземеш десетте хиляди долара веднага. Ще минат седмици, докато ги получиш.

— А твоите пет хиляди?

— Няма да ми ги дадат по-рано.

Ласитър го хвана за раменете и го бутна към вратата.

— Накарай ги да ти дадат квитанция и не я забравяй! Пъхни я под шапката си!

— Добре! — каза Ед и забърза развълнуван към изхода. — Връщам се след десет минути.

Ласитър се обърна. Трябваше да си вземе довиждане с Лана, този път за дълго време. В този момент тя се появи заедно с една възрастна жена.

— Лиса, това е господин Ласитър! Бащата на бъдещия ми син. Ласитър, това е Лиса. Тя е шивачка. Повикала съм я да ми ушие някоя друга рокля за времето, когато няма да мога да нося обикновените си дрехи.

Двете жени го наблюдаваха с интерес.

— Но, съкровище, още не можеш да знаеш дали…

— После ще спорим — прекъсна го тя. — Лиса трябва да ми помогне да изберем платовете. Ще се видим по-късно. Да кажем след час.

Жените се отдалечиха към жилището на Лана. Гледаше втренчено след тях, насочил поглед към фигурата й, за да се опита да открие дали вече й личи. Не можа да забележи никаква промяна.

— Трябва да тръгвам — извика след нея. — Няма да ме има няколко дена.

— Не се бави много! Мога да стана много дебела — отговори му със същия тон. Беше сигурен, че не е разбрала смисъла на думите му. Изруга. Нищо не можеше да се промени.

След малко вече оседлаваше коня си. Проклетото животно се озъби, но не посмя да го захапе. Беше убеден, че го е отучил от лошите му привички, като го удряше от време на време по носа.

Докато вземаха мерките на Лана за новите й рокли, Ласитър напусна хотела. Изведе жребеца на улицата и го яхна. Ед вече го чакаше. Заедно излязоха от южната страна на града. Стоте хиляди долара бяха предадени на шерифа и квитанцията бе разписана. На хартия бе отбелязано, че наградата от десет хиляди долара се дава на приносителя на сумата. А под вносител стоеше подписът на Ед, който, решен на всяка цена да се закачи с Ласитър, подхвърли:

— Значи ще се държиш извънредно приятелски с мен, ако искаш да си получиш петте хиляди долара, иначе ще изчезнат завинаги в джоба ми.

Едрият мъж го погледна изненадано, но като схвана шегата, се разсмя гръмко. Като агент на Бригада Седем не трябваше да взема каквито и да е обявени награди. Ед щеше да вземе цялата сума, но засега не смяташе да му обяснява защо.

— Говорих още веднъж за транспорта на Уелс Фарго. На наше място би яздил до форт Симънк и би изчакал там.

— Защо не дойде с нас?

Ед се засмя.

— Той е шериф на Беър Ривър Сити, а не на форт Симънк, или на каквото и да е друго място. Опасява се, че докато го няма, могат да му съкратят заплатата, или изобщо да му я отнемат, защото се е заел с неща, които не касаят Беър Ривър Сити.

— Имаше възможност да пипне Побратимите на сатаната, докато бяха в града му, но, изглежда, че славата не го интересува кой знае колко, за разлика от нас.

— Направо към Симънк ли тръгваме?

Ласитър нямаше друга идея. Отпуснаха юздите на конете си, за да могат да се държат свободно. Имаха пет дни до Грийн Ривър, през които нямаше да видят човешко лице. Изглежда, че в това забравено от бога място щяха да бъдат само двамата. Напуснаха Прово и продължиха по пощенския път в южна посока, успореден на Оакли-Хоут-Берг, чийто огромен масив се възвишаваше на десетки хиляди метра в небесата. През тези пет дни и нощи се сближиха много. Вечер край огъня до късно разказваха случки от живота си.

Ед беше роден в Охайо, но от там имаше само бледи спомени. Майка му починала при раждането, а баща му, вече доста възрастен човек, си заминал още преди той да навърши пет години. Съседите го приютили, но само да го използват като евтина работна ръка. Бил на осем години, когато се включил в банда от хлапета и недорасли младежи. Стигнали до Нешвил, когато попаднали в ръцете на един проповедник, който искал да им докаже, че след тежките земни дни ще отидат на небето. От цялото му старание не се получило нищо, защото междувременно свещеникът се посветил на по-преходни неща. Ед попаднал в дома за сираци на проповедника, който така се привързал към него, че го чувствал не само като приятел, но и като брат. Прегръщал го в тежки и радостни моменти, но никой не го бил притискал толкова силно. Постепенно Ед разбрал, че падрето го иска за любовник.

— Разбира се, избягах, но бях толкова побеснял и разочарован, че взех със себе си парите от дома. Никога не съм се упреквал за желанието си да го убия, но още от първия ден съвестта ме гризеше непрекъснато за откраднатите пари.

— Можел си да ги върнеш — прекъсна го Ласитър.

Ед се разсмя гръмко.

— Бях твърде страхлив! Още не бях го преживял, не можех да се върна, но не исках и да ги задържа, затова ги захвърлих.

— Колко бяха?

— Седемнадесет долара! По-късно, когато вече не бях хлапе и почнах да работя като пазач при един богат скотовъдец, успях да хвана една дребна банда крадци на говеда. Получих награда от хиляда долара. Половината от тях изпратих на дома. Все още съществува и когато имам малко пари… Но никога не ми е хрумвало, че ако правя добрини, ще отида на небето. Като взема петте хиляди долара, веднага ще им пратя нещичко. Има ли живот след смъртта, Ласитър? Кажи ми какво мислиш?

— Свещеникът е трябвало да ви говори за това. То е трябвало да бъде негова задача, а не да се занимава с мръсотии.

Ед отново се усмихна и се загледа замислено в огъня.

— Старият му пръч!

Смениха темата и едрият мъж му разказа за ледовития Юкон Ривър, за красивите и чувствени ескимоски жени, които се нуждаели само от един по-темпераментен мъж, за да преодолеят студа и в най-неугледното иглу.

На другия ден стигнаха до форт Симънк, следвайки Грийн Ривър, която течеше спокойно и мързеливо по тези места. Сред зелената шир се издигаше един-единствен хълм на десния бряг на течението, който можеше да служи за отбранителна позиция.

На една стена до главната порта някой шегобиец беше написал с бяла боя: „Тук е задникът на света“! Фортът принадлежеше на една отминала епоха и вече се използваше само за подслон на скитащи се лисици — едно изоставено и тъжно място.

— Няма никакви войници, никакви лисици, не се вижда и следа от Уелс Фарго, нито пък от бандитите — каза Ед Нигер и се изплю на земята.

Ласитър се свлече от коня.

— Сега какво? — попита Ед. — Да не би да искаш да останем тук, в този затънтен и мрачен форт?

Едрият мъж направи няколко крачки с поглед, забит в изгорялата от слънцето и трамбована от войнишки ботуши земя.

— Да се огледаме около брода за следи! Много по-интересно е, отколкото да тъпчем тук!

Беше прав. В края на краищата заслужаваше си да се знае дали в последните дни във форта са отсядали конници, или пък са преминавали каруци, дали някой изобщо се е установявал тук наскоро.

Върна се при коня си и го яхна. Яздейки един до друг, напуснаха форта и се отправиха към брода. Високият хълм се разпростираше величествено, приютил форта в най-стръмната си част, защото това беше единственият начин бродът да бъде под наблюдение. Наблизо нямаше никакво друго място, където да се премине реката, освен пътеката, която пресичаше реката и излизаше от другата страна. Беше толкова плитко, че се виждаха безброй следи от колела на каруци и конски копита. И двамата бяха на мнение, че отпечатъците са стари. Не се виждаше нито една прясна следа. Две-три седмици, или дори месец, от тук не беше минавал ездач или каруца.

— Никой не е преминавал през близките дни реката и най-вероятно скоро няма да се появи кандидат — каза Ед намусен. — Опасявам се, че ако пуснем корени тук, ще станем по-черни от дяволи.

— Щом водачът от Уелс Фарго се е обадил от Прово, няма начин да са се придвижили до тук, а ако са го направили, щяха да оставят следи.

— Това наистина ли е единственият брод в цялата област?

— На километри няма друг.

— А накъде се простира реката?

— Тече в южния каньон, който продължава стотици мили надолу.

Ласитър поклати глава.

— Ясно е, че тук никой не е преминавал, а ако се тръгне на север, ще трябва да се върви до главния път.

— Послушай ме поне сега! Нека да тръгнем към Прово, за да ги пресрещнем! Не мога да прекарам тук цяла вечност, защото се опасявам, че ще пусна корени, а съм убеден, че няма да ми приличат.

Едрият мъж го погледна закачливо.

— Откога в теб се е вселил такъв непокорен дух, синко?

— Откакто злата съдба ме събра с теб.

— Скоро слънцето ще се скрие. В тая равнина няма да разбереш кога се е мръкнало. Утре ще тръгнем да ги пресрещнем, а сега трябва да си намерим място за пренощуване.

Наблизо не се виждаше нито дърво, нито храст, само един лабиринт от голи скали на един хвърлей място от брега. Пуснаха конете да се напоят, а после ги поведоха към набелязаната цел. Още не бяха стигнали скалите, когато забелязаха няколко каруци да се придвижват от запад към тях. Слънцето обагряше хоризонта в кървавочервено. Човек имаше чувството, че се намира в един нереален свят. Сивият прах, който се вдигаше от копитата на конете и от колелата на каруците, скоро се превърна в червен облак, наподобяващ призрачна сянка.

— Хората от Уелс Фарго! — каза Ед с треперещ от вълнение глас. Спряха и се загледаха напрегнато на запад. — Мисля, че са само три каруци — успя да промълви Ед. — Шерифът ми спомена по-голямо число, смяташе, че ще бъдат поне шест или седем. Да тръгнем ли към тях? Все пак познаваме водача им. Сидни Пауър, или как му беше там името?

— Сидни Блуд! Ела с мен! Нека да се скрием на първо време!

Ласитър се оттегли с коня си. Спътникът му остана загледан още един миг, но после побърза да го настигне. Препуснаха бързо, за да не могат да бъдат забелязани от съгледвачите от групата. Успаха да прикрият конете си в заслона на скалите и потърсиха удобно място сред хаотично пръснатите камъни, за да могат да наблюдават, без да бъдат виждани.

Слънцето вече се беше скрило, а величествената игра на светлини, сенки и цветове — приключила. Земята потъна в сиви и кафяви багри. Полумракът обгърна далечните силуети, които почти се губеха в тъмнината, но приглушените звуци ги издаваха. Ударите от подковите и скърцането на обкованите с метал колела огласяха въздуха. Мекият вечерен вятър донасяше шумовете до тях, а после ги разпръскваше над реката.

В последния блясък на дневната светлина каруците забавиха ход. Не, нямаше да спрат, изглежда, щяха да се опитат да пресекат реката и да лагеруват на отсрещния бряг.

— Можеш ли да разпознаеш Сидни Блуд? — прошепна Ед, опасявайки се, че може да бъде чут.

Едрият мъж поклати отрицателно глава. Двама седяха в първата каруца, но не познаваше никой от тях. Сидни изглеждаше съвсем различно. Със сигурност се беше променил с годините, но все пак не приличаше на здравеняците на капрата, които псуваха животните, защото се страхуваха да влязат във водата. В следващата каруца имаше само един човек, но и той не беше Сидни. В последната имаше още двама. Единият държеше юздите, а другият постоянно удряше бедните животни.

— Тези изобщо не са от Уелс Фарго! Или вече успя да видиш господин Блуд? — попита Ед тихо.

Ласитър поклати глава. И в третата каруца не беше видял Сидни.

— Но те са се упътили към Денвър! Ако бяха бандити, които са нападнали и ограбили вагоните със злато, щяха вече да пътуват към Мексико.

— Изглежда ще спрат да лагеруват. Защо да не отидем и да ги попитаме?

— Няма да запалят огън и не те съветвам да се приближаваш в тъмнината към тях! Нека да изчакаме да се съмне!

— Любопитен съм да разбера дали са хора от Уелс Фарго и се страхуват да не бъдат нападнати, или пък са бандити, отнасящи плячката си към къщи. Как бих искал да знам…

Високият мъж го сръга в ребрата и като едва сдържаше смеха си му прошепна:

— Брой си копчетата, вместо да се нервираш излишно!

Каруците прекосиха реката и изчезнаха в тъмнината на отсрещния бряг. Ослушваха се дълго на скалите, които надвишаваха четиридесет стъпки и бяха идеална наблюдателница. Не забелязаха да са запалили огън. Ласитър стоя нащрек до полунощ, взирайки се напразно да види поне жарава, сигурен знак, че тези хора не се страхуват от нападатели. Искаше да се съмне, преди нещата да са станали сериозни.