Джек Слейд
Побратими на сатаната (3)

3.

Шерифът огледа пренебрежително едрия мъж от главата до петите.

— Задължен съм да ви заявя, господине, че внасяте по всички възможни начини смут не само в хотела на госпожица Рубироза, но и в целия град.

Ел Моирс се подхили скрито. Ласитър само повдигна рамене. Какво можеше да каже срещу това обвинение? Въоръжени мъже бяха отвели сина на Лешояда в кабинета на шерифа. Хората от погребалното бюро изнасяха последния труп сред тълпа от любопитни, които се бяха скупчили на стълбището. Разбира се, главният виновник за драматичните събития беше Жорж Биндли, но Ласитър не разполагаше с никакви улики, които да потвърдят опасенията му, че именно синът на бандита е сложил бомбата под леглото му.

— Двама мъртви и един зад решетките — каза представителят на властта, докато останалите оглеждаха служителите на погребалното бюро. И все пак мисля, че още не сте в безопасност, господине, защото човекът, предизвикал експлозията, със сигурност се разхожда някъде из града.

— Бомбата под леглото ми може да е сложил само оня палячо, който току-що прибрахте на топло! Абсолютно съм сигурен!

Шерифът се взря преценяващо в него.

— За сина на Лешояда ли говорите?

— А за кого другиго?

— Но той отрича! Сам чухте!

— И въпреки това!

— Работата му издаде, че няма никакво понятие от взривни устройства, а при нападението се оказа пълен некадърник. Радвам се, че той и хората му, макар и въоръжени, се сблъскаха с друго мнение по въпроса. Разбирате какво искам да кажа, нали? Съгласен ли сте да повдигнете обвинение срещу него?

— Нямам никакъв интерес да го обвинявам.

— Внимавайте! Струва ми се, че балансирате на много тънко въже и много високо над земята! Той се опита да ви убие, простете, но не мога да ви разбера.

— Трябва да напусна града. Вероятно след като приключим с разговора си, ще хвана влака за Ларами.

Шерифът го гледаше недоумяващо.

— Е, добре — каза накрая, — ще задържа мъжа, докато отпътувате, за да не може да ви последва веднага — вдигна шапката си за поздрав и се отдалечи замислен.

Ласитър и Моирс се спогледаха.

— Бъди внимателен! Може да се окаже, че и други от бандата на Лешоядите имат отмъстителни роднини.

Ласитър отклони въпроса.

— Нещо ново от твоите хора?

— За съжаление — не, но ако чуя нещо, ще се обадя веднага.

Взеха си довиждане и Моирс забърза, за да настигне шерифа.

Лана се върна разтревожена при любимия си.

— Боже мой, когато чух изстрелите, сърцето ми се качи в гърлото. Почувствах, че си в опасност, че стрелят по теб. Кой всъщност си ти? Защо толкова хора желаят смъртта ти?

— Обикновен полицай съм. Това е всичко. Днес сутринта обесиха неколцина бандити. Аз ги арестувах. Близките на екзекутираните се опитват да ми отмъстят.

— За осемте бандити ли говориш? Искаш да кажеш, че ти си заловил тази шайка изпечени негодяи?

Големите й зеници се разшириха от смайване. Ласитър целуна връхчето на нослето й и влезе с нея в жилището й.

— Живееш твърде рисковано — каза тя и обгърна врата му с ръце. — Откажи се от тази работа и остани при мен. Ще бъдеш шефът, а аз — камериерката, така гостите няма да се притесняват. Но доколкото те познавам, ти си си наумил да довършиш започнатото и никой няма да може да те спре. Боже мили, само като си помисля, че тук, в собствения ми дом, някой се опита да те убие!

Целунаха се и забравиха за всичко останало. Бързо се освободиха от дрехите и се хвърлиха в широкото легло, забравили за околния свят.

Минаваше обяд. Някои все още се хранеха, а други отиваха на работа. Всичко това не ги интересуваше. Съществуваха само те и никой друг. Кулминациите следваха една след друга. Тъмнокожата жена стенеше и крещеше от удоволствие, забивайки ноктите си в гърба му. Любиха се, докато не им останаха сили. Накрая се отпуснаха в леглото задъхани и изпотени, но щастливи. Със затворени очи и хванати за ръце постепенно се предадоха на съня. Навън валеше. През отворения прозорец нежният вятър се вмъкна в стаята и разхлади сгорещените им тела. Чу се свирката на отпътуващ влак — два пъти продължително и веднъж кратко. Ласитър надигна рязко глава. Влакът в четири часа! Само след няколко минути щеше да отпътува. Отчаяно се отпусна обратно в леглото. Лана се разсмя сънливо и без да отваря очи, се притисна към него, прошепвайки нежно:

— Това е знак на съдбата. Оставаш при мен. Още няколко мига, но трябва да ми повярваш, че за мен ще бъдат цяла вечност.

Когато се събуди, тя стоеше до леглото, спретнато облечена. Усмихна му се снизходително: преди час беше слязла долу и бе успяла да свърши доста работа.

Слънцето едва беше залязло. Тайнствени сенки започнаха да се спускат над градчето.

— Ел Моирс е долу. Казах му, че си при мен и пишеш писмо, но че ще слезеш веднага да го видиш.

— Какво ти каза?

Лана затвори очите си с престорена досада.

— Каза, че е важно, но можеш ли да ми обясниш какво при вас, мъжете, не е важно?

Ласитър се измъкна с един скок от леглото. Тя се отправи към вратата, но преди да излезе, се обърна.

— Ако чувстваш коленете си омекнали, да знаеш, че вината е в мен.

Разсмя се бурно и побърза да се измъкне. Високият мъж викна заканително след нея:

— Почакай само да се мръкне съвсем!

— Нямаш представа колко ще се радвам — прекъсна го тя и хлопна вратата след себе си.

Ласитър изруга. Старият просяк май правилно му бе предсказал. Досега изпусна два пъти влака за Ларами. Следващият тръгваше утре в осем. Този път наистина се надяваше да напусне Беър Ривър Сити, но както беше тръгнало, нямаше да се учуди, ако предсказанието се изпълнеше изцяло. Нищо чудно Моирс да му съобщи, че Побратимите на сатаната са се запътили към градчето. Закопча колана с кобура, пъхна паркъра вътре, навлече якето и нахлупи стетсъна си. Моирс го чакаше на рецепцията. Когато Ласитър заслиза по стълбите, той тръгна към него. Ухили му се широко. Изглеждаше доволен. Нямаше съмнение, че носи добри новини. Здрависаха се и той издърпа Ласитър настрана.

— Представете си само! Емет Невил си е присвоил плячката от обира в Ларами и се е отцепил от Побратимите.

— Откъде научихте това? — попита Ласитър изненадан.

Моирс изсвири през зъби и се ухили. Това беше целият му отговор.

— Убеден съм, че вече са по следите му — допълни многозначително. — Хеърууд и всички останали от бандата са достатъчно опитни, за да открият посоката му.

Огледа се внимателно дали някой не би могъл да го чуе:

— Предложението ми е да пипнем хубавеца, да приберем плячката му и да изчакаме останалите от бандата. Дамата, която ги ръководи, е отмъстително същество, не би го оставила да се измъкне, дори ако й беше задигнал само пет долара.

— Познавате ли Лейла Брекфорд и братята й?

— Чувал съм достатъчно за тях, за да мога да ги нарисувам. Знаете ли историята на Хемънд?

Ласитър поклати отрицателно глава.

— Хемънд й оспорвал водачеството. Около година трябва да й е бил любовник, но му дошло наум, че той трябва да бъде шефът на бандата, най-малкото защото когато се любели, той бил отгоре. Всичко това довело до кратък, но ожесточен спор. Хемънд заявил, че курви има навсякъде, колкото си искаш, и тя трябва да върви по дяволите. Накрая се стигнало дотам, че му извадила очите пред всички. Не мисля, че Невил е на прав път. Но добре дошло за нас — засмя се и го тупна по гърба. — Ще го пазим от отмъщението й.

— Знаете ли къде се намира сега?

— Покрил се е в ранчото на свой стар приятел, с когото са се били заедно по време на войната в Рио Гранде.

— Ранчото някъде наблизо ли е?

— Не задавайте толкова въпроси! Ако искате да работите с мен, просто оседлайте коня си. На тъмнокожата си приятелка можете да кажете, че ще се върнем след няколко дни.

Копелето все пак беше забелязало. Защо пък не? С нищо не се опитваше да прикрие връзката си с Лана.

— Трябва да си намеря кон на първо време!

— Знам, затова съм довел един със себе си. Едър, издръжлив кафяв жребец, малко раздразнителен, но иначе е отлично животно.

— Колко струва?

— Нито цент. Принадлежал е на Жорж Биндли. Реквизирах го, за да не може фалшивото религиозно копеле да ни последва. Не се притеснявай! Язди го спокойно! Бедното създание ще ви бъде благодарно, защото не е видяло добър живот при онзи фанатичен темерут.

— Къде ще се срещнем?

— Става ли след десет минути пред часовниковата кула?

— Разбрано.

Вдигна си ръцете и ги удари във въздуха, после бавно се запъти към изхода. Ласитър го проследи с поглед. Когато се обърна, Лана стоеше пред него.

— Значи довечера нищо няма да се случи? — гласът й издаваше, че е леко огорчена.

— Така е.

— Завинаги ли се разделяме?

— Не, след няколко дни ще се върна, мила — прегърна я и целуна предпазливо, защото гостите и персоналът бяха в приемната.

— Обещаваш ли?

— Обещавам и се заклевам, прекръствам се и съм готов да изям шепа пръст.

Тя се усмихна и го целуна нежно по страните.

— Да ти приготвя ли нещо за из път?

— Не би било лошо.

Целуна го и тръгна към кухнята. Беше оседлал кафявия кон, когато тя отново се появи с книжна кесия в ръка. През това време той още се занимаваше с животното, което засега беше кротко като агне, но когато понечи да сложи юздите, се опита да го захапе. Ласитър го удари през ноздрите така, че то се изправи на задните си крака. Едрият мъж се разсмя.

— Жълтозъбо говедо такова! — измърмори и се обърна към Лана, която в това време се беше приближила към него.

— Успя ли да те захапе? — попита тя и окачи торбичката с храната на седлото. Погали внимателно коня по шията.

— Опита се — приближи се към нея и я прегърна. — Пред теб стои едно проклето вероломно добиче.

Жената говореше нещо ласкаво на животното и галеше кафявите му ноздри. Жребецът стоеше пред нея като невинен младенец. Но когато се прегърнаха, за да се целунат и сбогуват, четирикракият кучи син отново се опита да хапе. Ласитър усети отрано намеренията му и се закани с юмрук.

Това помогна.

Моирс се хилеше доста нахално, когато Ласитър спря пред часовниковата кула.

— Голям юначага е жребчето, нали?

Ласитър се усмихна през зъби. Ел яздеше едър кокалест сив кон.

— Само ние двамата ли ще бъдем?

— Не можем да тръгнем цял полк срещу човек като Невил, въпреки че не би било зле. Ако постъпим така, онова копеле ще се досети, че има нещо гнило. Сега приличаме на двама обикновени каубои. Надявам се наистина да ни сметне за такива!

Ласитър не му зададе повече въпроси. Отпуснаха юздите на конете си и скоро излязоха извън очертанията на градчето. Слънцето скоро щеше да залезе. Докато беше още светло, яздеха по главния път, а след това отбиха по един черен, извеждащ в обширна долина. Малки горички покриваха местността. Светлината вече почти не проникваше между дърветата. Бяха прекосили две горички, когато сред гъстата растителност се показа едно ранчо. Моирс спря в прикритието на шубраците, а другарят му последва малко по-късно примера му.

— Няма никаква светлинка — каза високият мъж. — Изглежда, са подготвени за посещението ни или пък птичките вече са излетели?

Първите звезди вече бяха изгрели, но нощта бе тъмна. През гъсталака не се виждаше нищо.

— Емет Невил трябва да е наясно с какво се е захванал — каза помощникът на шерифа. — Приятелите му също осъзнават сериозността на положението. Следователно поведението им е съобразено със ситуацията. Няма да ни е никак лесно!

Вдясно от тях, под дърветата, прошумоля нещо. Ласитър инстинктивно посегна към паркъра си, когато забеляза надничащ силует в клонака. Мъжът се приближи към тях, а Моирс го представи:

— Това е Ед. Сега ще разберем как стоят нещата с нашия приятел, изоставил побратимите си.

Ласитър погледна новодошлия с интерес. Значи все пак Ел беше оставил хора на пост, за да се подсигури. Моирс се приближи към Ед и говори известно време с него толкова тихо, че Ласитър не можа да долови нищо. След това се върнаха при него. Ел ги представи един на друг.

— Ед, един от хората ми!

— Здравейте — каза Ласитър.

Ед само му кимна сдържано. Беше около трийсетте и имаше приятно, вдъхващо сигурност лице.

— Четирима са — обясни Моирс, — изнесли са се от къщата и са се скрили в големия хамбар. Там има и оседлани коне. Отзад са пробили стената, за да могат, ако се наложи, да се измъкнат, без да бъдат забелязани. Но Ед предполага, че оттам могат да нападнат, ако някой се опита да проникне в къщата.

— Да заобиколим по обратния път — предложи Ласитър.

— Ед ще подпали нещо наблизо! — обясни Моирс. — През това време ще се промъкнем до плевнята и когато изхвърчат навън да гасят пожара… пиф, паф, пуф нали знаеш приказката за трите прасенца? Ще ги разбием, без да разберат откъде им е дошло. И адиос, амигос!

— Малко не ми се вярва да се втурнат да спасяват една съборетина и да зарежат сто хиляди долара — подхвърли Ласитър.

— Трима от мъжете са прекарали половината от живота си в този дом — каза Ед. — Освен това те познават стойността само на два — или тридоларова монета. Вероятно и двайсет долара, но какво може да се направи със сто хиляди долара, те не са никак наясно. Просто е излишно да ви обяснявам, че за човек, прекарал по-голяма част от живота си в този пущинак, парите остават някак встрани. И ако могат да боравят с тях, не значи, че са наясно с истинската им сила.

Ласитър разбра, че няма смисъл да ги убеждава да предприемат друга тактика, въпреки че лично той би подхванал нещата по коренно различен начин. Слезе от коня си и го завърза за едно дърво. Ел го последва, а през това време Ед се скри в шубраците.

— Ще се върна след десетина минути — каза Моирс и тръгна напред, последван от Ласитър, който не можеше да се отърве от усещането, че спътникът му е скрил още дузина от хората си в драките. Под закрилата на тъмнината успяха да се приближат на около двеста ярда от хамбара и по-нататък продължиха с пълзене. Пламъците обгърнаха къщата и я скриха от погледите им. Ласитър лежеше напрегнат до Моирс, очакващ Невил и хората му да се втурнат да гасят пожара. Искрите се издигаха все по-високо и по-високо, но на фона на силната светлина не се забелязваха никакви фигури. Огънят започна да приближава към скривалището им. Ел стана неспокоен. Трябваше да се изтеглят назад, защото пожарът бързо се разпростираше. Пламъците сякаш достигнаха и обгърнаха небето. Когато покривът на горящата сграда рухна, хиляди искрици се пръснаха в нощта. Ласитър и Моирс не бяха заети да наблюдават играта на светлината. И двамата се бяха втренчили в широко отворената порта на плевнята, която скоро се скри сред оранжевите лапи на пожара. Внезапно Моирс изруга високо, изправи се и затича напред. Ласитър го последва, без да се колебае. Хамбарът беше празен. Нямаше и следа от оседлан кон. За съжаление Емет Невил и хората му не се бяха подали на провокацията и сега най-вероятно яздеха някъде на свобода. Изглежда, че все пак Невил беше успял да обясни на хората си каква е стойността на сто хиляди долара.

— А сега какво? — Моирс гледаше с празен поглед към Ласитър.

Огненият блясък се отразяваше в очите им. Къщата се срина под тежестта на жълто-оранжевата чудовищна паст, която сега се устремяваше, незаситила глада си, към плевнята. Високият мъж последва Моирс, който побърза да излезе, преди огънят да е преградил изхода. Ел беше извън себе си от яд, псуваше и не можеше да си намери място. Заедно огледаха задната стена, където дъските бяха махнати, промъкнаха се през отвора и се спогледаха с разбиране. Тук, а не в гъсталака, трябваше да причакат Невил и хората му. Вече бяха изпуснали златния си шанс. Ласитър тръгна мълчаливо напред.

— Стой ниско долу — изсъска Ел. — Може да се спотайват някъде съвсем наблизо.

— Може да си сигурен, че вече са през девет планини в десета — отвърна едрият мъж и се отдалечи към хамбара. Горещ въздух и дим излизаха през отвора.

— Мръсниците му с мръсници, винаги успяват да се измъкнат! Вече почвам да си мисля, че съдбата покровителства такива като тях. Няма да се откажем току-така, трябва да ги последваме.

— В тая тъмница? — попита учудено Ласитър.

Отдалечиха се на безопасно място от горящата постройка. Нощта стана светла като ден. Ако бяха изпуснали игла, нямаше да им бъде трудно да я намерят. Огънят бушуваше и се извиваше като древно чудовище, което иска да погълне всичко, изправило се на пътя му. Скоро Ед ги настигна и продължи да язди с тях.

— Не успя ли да ги видиш? — изкрещя му Моирс.

— Не, а вие?

Ел отново изруга както само той можеше да го прави.

— Духнали са с парите, нали? — попита Ед.

— Не биха го направили, без да ги вземат — викна гневно Ел.

— Накъде сега? — попита задъхано Ед, поглеждайки първо Моирс, после Ласитър. Вместо отговор и двамата повдигнаха рамене. Ед не издържа и заруга на свой ред. — По дяволите, трябва да тръгнем след тях, и то веднага! Стоте хиляди долара са им дали крила.

— Тъмно е — подхвърли Ел.

— Трябва да изчакаме да се развидели — подкрепи го Ласитър.

— Но те са някъде съвсем наблизо! — помощникът на Моирс настояваше на своето. Потеглиха напред, оставяйки злокобната гледка, напомняща за поражението им, след себе си. Беше достатъчно светло, за да забележат оставените следи.

— На север! — установи на мига Ел.

— Предположението ми се потвърждава. Тръгнали са към планината Уосач, където могат лесно да се укрият. Ако побързаме, можем да им помогнем да не се разкарват дотам — каза Ед.

— Тъмно е — знаеше си своето Моирс, но в гласа му вече се долавяше колебание.

— Знаем посоката, трябва да сме последните глупаци, ако чакаме някой да ни донесе запалени фенери — предизвика го Ед.

— Наясно са, че можем да решим да ги последваме. Опасността не е само в това, че могат внезапно да променят посоката си, но е и твърде вероятно да са ни устроили някъде засада, на която в тази тъмница ще се натъкнем с двата крака — обясни Ласитър.

Размишляваха, разменяха си погледи и се взираха в него, очаквайки да промени становището си.

— От мен да мине — съгласи се най-накрая.

— Ще си отваряме очите на четири — успокои го Моирс и го тупна по рамото.

Тримата мъже се отправиха към конете си твърдо решени да успеят.