Джек Слейд
Побратими на сатаната (2)

2.

Тя беше прелестна като всички грехове на света и тъмна като нощта. Обратното сигурно също важеше.

Ласитър имаше намерение да се избръсне, да си облече чиста риза и да отиде да обядва в ресторанта, но внезапно тя застана на вратата с вързоп бельо в едната си ръка.

— Може ли да вляза? Трябва да сложа чисти чаршафи на леглото ви.

Той се обърна и видя нещо, от което му спря дъхът. Тя носеше черна рокля, дълга до земята, плътно прилепнала по тялото. Европейските черти издаваха, че е мулатка, а също и тъмната коса, която не беше ситно накъдрена, а на едри вълни. А кожата й? Явно произходът й беше от Централна Африка. Носеше дъха на горещото слънце и на саваната. Тъмните й очи блестяха, гледаше го с истинско възхищение.

— Здравейте — каза той и посочи леглото, като не преставаше да я наблюдава. Момичето беше високо и слабо. Добрият дядо Господ й беше спестил всичко, което при други жени беше с килограми повече. — Не знаех, че в Беър Ривър Сити има толкова красиви камериерки, иначе отдавна щях да се отбия тук.

Думите му имаха фатален резултат. Тя се отправи към леглото, като люлееше предизвикателно бедрата си. Искаше да му се хареса и когато усети погледа му, сладкото й задниче направи пълно завъртане. Докато пъргаво се въртеше, за да оправи завивките, пълните й гърди прелестно трептяха.

— Аз съм съдържателката на хотела. Но понеже никой не би работил при една черна, се справям сама, и то по-добре, отколкото с чужда помощ.

Кръвта се качи в гърлото му.

— Извинете! — промълви той.

Тя отново се обърна и извади чаршафите.

— Бях съвсем млада, когато се омъжих за съдържателя на хотела, но двамата започнахме да се самоунищожаваме, защото и най-голямата любов не може да запълни липсата на клиенти.

Ласитър пристъпи от другата й страна и се наведе към ръката й. Тя го погледна и се разсмя.

— Не за първи път гости на хотела ме вземат за камериерка. Това не ми пречи. По-рано се стрясках, но сега е друго.

Жената сви старото бельо и го захвърли пред вратата. Той й помогна да застеле новото.

— Какво стана по-нататък? — попита Ласитър любопитно.

Тя го загледа и очите й отново блеснаха като пламъци.

— Хората от Севера ме считаха за камериерка, а съпругът ми за вдовец.

— По това време прокараха железопътната линия?

— Не, това стана по-късно. Първо дойде войната. Мъжът ми искаше да помогне на тези, които искаха да отмъстят на робовладелците. Загина в Бал Рън. Още в първите дни. Научих за това две години по-късно. Едва тогава прокараха железопътната линия.

Тя взе мръсното бельо и тръгна към вратата.

— И откога потръгна работата? — попита Ласитър.

— Войната промени много неща. Хората, които пристигаха тук, за да отпътуват на следващия ден с влак, преспиваха в хотела ми. Бях много щастлива, че вече не им пречеше, дето стопанката на хотела е черна.

— Светът се променя!

Тя отново се усмихна и се вгледа в очите му.

— Да, светът наистина се променя.

Отвори вратата, хвърли му последен продължителен поглед и излезе.

Той стоеше на едно място, взираше се в бялата лъскава повърхност на мебелите и се усмихваше. Поклати глава, облиза пресъхналите си устни и каза:

— Ой-ла-ла!

Това беше негов тип жена и очевидно той също й бе направил впечатление. Моментът не беше за изпускане.

Окрилен, започна да се бръсне, после облече чиста риза, намъкна се в изискания си жакет и разреса косата си пред огледалото. Нахлупи новия си червен стетсън, готов да тръгне срещу целия свят. На вратата се спря, извади старата кримка от кожения си колан и захвърли малкия звяр на леглото. За всеки случай остави 45-калибровия си в кобура.

Само преди секунди слънцето беше залязло. Ресторантът беше добре посетен. Ласитър намери празна маса до прозореца. На улицата, точно пред хотела, един инвалид запалваше уличен фенер. Подсвиркваше си толкова силно, че се чуваше и през стъклата. Със стълба на рамо закуцука весело, подсвирквайки си към следващия фенер.

Изведнъж тя застана до масата с лист и молив в ръка. Гледаха се дълго в очите. Младата жена се засмя неловко.

— Има толкова много работа. От време на време помагам и в ресторанта. Какво ще поръчате?

— Един голям овнешки стек, ако имате.

— Сутринта заклахме овен.

— С боб и чили, ако може!

Тя си записа, без да сваля поглед от него.

— Мога да ви препоръчам само червено вино. Имаме леко от Мексико и малко по-силно калифорнийско. Не, точно обратното — поправи се тя.

Той се усмихна, беше успял да я смути. Е, поне малко.

— Както винаги, предпочитам по-силното.

Тя се засмя притеснено, благодари и тръгна към кухнята. Малкото й закръглено задниче се въртеше предизвикателно. Не се обърна назад, усещаше, че той я следи с поглед.

Не му се наложи да чака дълго. След минути му поднесе ястието, неотклонно следвана от едно глуповато бяло момиче. Келнерът донесе виното. Съдържателката взе бутилката и напълни чашата, след което внимателно я постави на масата. Ласитър плати и кимна вежливо.

— Желая ви добър апетит, господин Ласитър! — каза тя с такава нотка в гласа, че кръвта запулсира във вените му. — Ако не ви е вкусно, всичко остава за сметка на заведението. Същото важи и за стаята.

Преди да успее да отвърне нещо, тя се отдалечи, последвана от келнера и светлото момиче. Гостът започна да се храни. Ястието беше прекрасно, а виното — калифорнийско или от Мексико — още повече. По-късно келнерът и момичето отсервираха — Ласитър похвали обяда и поръча да благодарят на готвача. След като двамата се прибраха, тъмнокожата красавица донесе още една бутилка червено вино.

— Чух, че сте доволен — каза тя. — Ресторантът ни не е на загуба, затова ви подарявам това шише вино.

Едрият мъж отговори с привидно сериозен глас:

— Само ако заведението ми прави компания при консумацията!

Двамата се погледнаха и се разсмяха.

— Заведението ще ви прави компания, господине. Само трябва да почакате представителят му да си донесе чаша.

Стегнатите й гърди се поклащаха в такт, когато се устреми към кухнята. Бялото момиче беше останало там, келнерът не се показа повече. Времето напредна. Повечето от посетителите напуснаха ресторанта. Тя се върна и седна до Ласитър, който галантно й напълни чашата. Погледите им се срещнаха над искрящото вино, потъвайки един в друг. После и двамата отпиха едновременно. След като свършиха с питието, тя докосна ръката му.

— Знам, че съм тъмнокожа. Всеки ден го виждам в огледалото. Няма нужда да ми го казваш, но се опасявам, че се увлякох по теб. Сигурно ми е орисано да се влюбвам винаги в едри мъже, особено ако са огромни като теб. Моят мъж беше също така снажен. Това обаче не значи, че лягам с когото и да е.

Той я погледна прямо и нежно докосна устните й.

— Не говори повече!

Двамата станаха.

— Тогава да не си губим времето тук! — каза тя с дрезгав глас. — Но нека да не сме в твоята стая. Живея три стаи след твоята. Отворено е. Светни си и ме изчакай. В барчето има уиски и вино. След десет минути ще бъда при теб. Ще трябва да пооправя тук — погледна го влюбено, прокара пръсти през косата му и се отправи към кухнята.

Той се загледа за миг и излезе от ресторанта. Над стълбището гореше една лампа, но в коридора беше тъмно. Трябваше да брои стаите, за да не се обърка. Щом отвори вратата, го облъхна мирисът на парфюма й. Драсна още на прага клечка кибрит и запали лампата, която разпръсна мека матова светлина. Личеше си, че мебелировката е принадлежала на английска господарска къща. При това името й, Рубироза, звучеше повече на латиноамерикански, отколкото на английски. До стената имаше пиано. Той отвори капака и изсвири няколко такта. Чу я, че идва. Затвори капака, свали стетсъна си и се обърна към вратата. Очите й блестяха като рубини, огрени от пламъка на свещта. Беше смутен от влюбения й поглед. Взе я в прегръдките си, целуна я и затвори за миг очите си. Парфюмът й изостри сетивата му. Пред него не стоеше нежна девойка, а покоряваща жена. Наслаждаваше се на високия му ръст и на мускулестата му фигура. Докосваше го, за да се увери, че е истински. Когато двамата се отпуснаха на леглото, тя простена блажено, защото й беше ясно, че няма да се бави излишно, а направо ще пристъпи към същността. Обви го с ръцете и краката си и започна да се движи едва когато той се изправи на колене. За него това беше игра, на която можеше да се наслаждава с часове. Нямаше опита на Ласитър, затова непознатите пози, които й показа, я възбудиха дотолкова, че имаше чувството, че кулминацията приближава шеметно. Той също се остави на инстинктите си. Жената посрещна екстаза с див вик. Изтощена, мокра и безкрайно щастлива, се отпусна в ръцете му.

— Ще останеш ли поне още малко при мен? — попита го тя, докато устните й изследваха пламналото му лице. — Толкова е трудно да се довериш някому. Разбира се, не искам да се ожениш за мен и да си спечелиш презрението на целия град. Дай ми само няколко дни щастие, Ласитър! Моля те, поне два дни!

Придърпа я към себе си и я целуна. Какво можеше да й каже? Не беше мъж, който знаеше какво го очаква утре. Това, че беше тъмнокожа, нямаше никакво значение, поне за него. Но с такова желание и бяла жена можеше да го постави в затруднена ситуация. Обстоятелствата винаги се стичаха по същия начин. По-младите не го питаха за нищо, защото младостта дяволски малко мисли за бъдещето. Живееха единствено за мига. Обаче с жени като нея беше съвсем различно. Целуна я по шията, устните му се спуснаха по гладкото й стегнато тяло. Тя вплете пръсти в косите му в напрегнато очакване и не го запита повече. Не можа да устои на нежната игра на устните му. Изживяваше екстаз след екстаз. Обеща си да му се реваншира. Едва бяха заспали, когато изгревът ги събуди. Не можа да изпълни намерението си, защото изведнъж земята се разтресе.

Ласитър бързо събра нещата си. Светът не беше се сринал, но определено някъде беше станала силна експлозия. По-точно не къде да е, а в хотела. Но какво беше експлодирало? Ласитър сериозно се замисли. Все още беше сумрачно, но очите му се нагодиха към светлината. Опипвайки, успя да намери дрехите си и да се облече. Рубироза също бе разбрала, че няма земетресение, стана и бързо наметна халата си. Най-после влезе в ролята си на шефка на хотела.

— Боже мой, какво стана? — попита уплашено. Гласът й трепереше.

— Що за човек е твоят келнер? — попита я той. — Ходи ли често на лов със самоделно направени куршуми?

— Моля? Сам да си прави патроните?

След гръмотевичния трясък в сградата беше спокойно, но се хлопаха врати и от всички страни се чуваха разтревожени гласове. Ласитър драсна клечка кибрит, защото не можеше да намери револвера си. Кълбета дим нахлуха в стаята през процепите на вратата. Двамата се закашляха с насълзени очи.

— Боже мой, боже мой! — повтаряше непрекъснато изплашената жена.

Ласитър отвори вратата и двамата излязоха. Коридорът беше като димна завеса. Вонеше ужасно на сяра. Чуваха се силни гласове, макар да не можеше да се види никой. Изведнъж стана тъмно, но той продължи да върви. Жената посегна към ръката му, хвана се здраво и продължи да крачи с него. Гъст пушек излизаше от стаята му. Леглото му гореше. Какво се беше случило, блъскаше си главата тя.

— Мили Боже, кой би искал да те убие? — Рубироза се хвърли на врата му.

Кой би искал?… Не беше се сещал да погледне нещата от тази страна. Да, наистина, кой би искал да го премахне, и то в Беър Ривър Сити? В това забравено от бога място не бе сторил никому зло. Пушекът постепенно се разсейваше. Навън вятърът леко подухваше и тъй като почти всички прозорци бяха отворени, се дишаше по-леко. На стълбището и в коридора се беше събрала голяма група гости на хотела, повечето от които бяха по пижами, а някои — с нощните си шапчици.

Експлозията беше станала в неговата стая. Съблече якето си и се опита да разсее дима. Рубироза, или както близките й я наричаха — Лана, му помогна. Прозорецът беше разбит. Лана имаше право, някой тук сериозно заплашваше живота му. В багажа си не носеше взривно вещество. Бяха сложили бомба под леглото му. Дължеше живота си на предложението на стопанката на хотела да прекара нощта в нейната стая. По дяволите, кому служеха тия хора или пък беше дело на един човек? Дали не се беше удало на някой от лешоядите да изпълни отмъщението си?

Изведнъж в стаята се появи шерифът. Искаше да узнае кой има стари сметки за уреждане с него, но в отговор Ласитър само повдигна замислено рамене.

— Освен ако някой от Лешоядите не се е измъкнал…

— Абсолютно невъзможно е — прекъсна го шерифът. — Не изпускаме хора, които сме решили да окачим на въжето. Какво си мислите вие? Няма съмнение, че човек като вас не може да няма врагове. Отваряйте си очите на четири! Ако пипнем нашия човек, или е също толкова вероятно да са няколко момчета, утре Лешоядите ще си имат компания за ада.

— Утре сутрин? — Ласитър беше смаян от бързината, с която действаха. — Няма ли да има процес?

— Всички мерзавци вече са били осъждани, а някои и два пъти! По дяволите, не! Палачът пристига с ранния влак. Вчера му телефонирах. Вече е почнал да си строи къща, за да не пропилява тридесетте долара, които получава за всяка прокълната душа. Утре ще вземе добри пари. Не съм привърженик на такива зрелища, но едва ли има друг начин да спрем престъпността или поне да я намалим. Никаква милост, абсолютно никаква, към този, който е отнел живота на друг човек безпричинно или пък от алчност! С това е обрекъл душата си на ада. Най-сетне обществото пое отговорността да мисли за жертвите, на които е отнето правото на живот само защото на някой така му е хрумнало. Докъде ще стигнем така? — той огледа стаята. Стените бяха опушени, миришеше ужасно. — Жалко, че не можем да пипнем извършителя! Сега щяхте да сте мъртъв, господине! Всъщност къде бяхте, когато чухте взрива?

Ласитър нямаше да премълчи, но Лана искаше да му спести унижението, защото познаваше шерифа, чието съзнание беше сковано от предразсъдъци. Той не би разбрал как може един бял да спи с тъмнокожа.

— Господин Ласитър и няколко други джентълмена бяха в жилището ми, за да изиграят още една игра карти — обясни тя.

Шерифът я изгледа студено.

— Не бих искал да чуя това, Лана! Съвсем наясно сте как съдията би разгледал случая — хазарт в частно жилище!

— Залагахме само центове — подхвърли Ласитър. Искаше да помогне на Лана да сдържи гнева си.

— Не играехме за пари, просто бяхме се събрали приятна компания, но ако искате, направете протокол.

Стояха в полумрака на стаята и мълчаха. След минута шерифът си тръгна, а едрият мъж събра багажа си. Младата жена се приближи, за да му помогне да пренесе вещите си в жилището й. След това го остави сам. Имаше доста работа в хотела. Ласитър застана до прозореца и плъзна поглед по мрачното утринно небе. Кой го мразеше толкова, че би искал да разчисти сметките си по този начин? Натрапчивата миризма на изгоряло, изпълваща хотела, нахлу и в стаята на Лана.

Отиде до барчето, извади една бутилка уиски и си напълни чашата. Шерифът имаше право. За човек като него беше неизбежно да има много врагове. Доста престъпници беше закарал под бесилката. Това, че си го бяха заслужили, е друг въпрос. Приятелите и близките им виждаха нещата по друг начин. Скоро щяха да бъдат обесени десетината мъже, които той залови. Всички те го мразеха, мразеха го и в мозъка на костите си.

Лана се върна. Беше истински щастлив. Женският инстинкт й подсказа как да разсее мрачните му мисли.

— Никога няма да се случи отново! Назначих неколцина мъже, които ще проверяват всеки посетител и клиент на хотела.

Пристъпи към него, разкопча якето му и го съблече. Ласитър искаше да протестира срещу тази агресивност, защото смяташе да се захване със своите работи. Побратимите на сатаната бяха ограбили банката в Ларами. Поръчението му от Бригада Седем гласеше, че трябва да ги залови незабавно. Главният книжен червей във Вашингтон сигурно вече чакаше рапорта му. Трябваше да вземе следващия влак. В стаята се чу свирката на ранния влак, вероятно пътуващ на запад. Но това значеше, че следващият е за Ларами! Трябваше да побърза, ако искаше да успее. Имаше шанс да попадне на следите на Побратимите на сатаната в Ларами.

Но тъмнокожата красавица прекъсна мислите му, като обви ръце около врата му. Притисна я към тялото си и вдъхна парфюма й. Лана го побутна нежно към леглото си. Предаде се. Така и така беше изпуснал ранния влак.

Милваха се, притискаха се страстно, защото знаеха, че ще е за последно. Разкопча халата й и прокара нежно ръце по тялото й. Изведнъж й хрумна, че сега е моментът да му се реваншира. Тя плъзна тялото си към бедрата му и красивото й лице изчезна между тях. Удоволствието, което му достави, бе върховно. Той отговори равностойно на жеста й.

Когато се събуди, слънцето беше достигнало зенита си. Мислеше си за влака за Ларами, отпътувал отдавна. Надигна се от леглото, въпреки че му оставаха още няколко часа. Лана не беше в стаята. Работата в хотела никога не свършваше. След като се изкъпа и се облече, дооправи багажа си. Старателно сгъна дрехата модел „Принц Алберт“. За нея и за стетсъна в същия цвят беше дал цяло състояние. Винаги, когато му се налагаше да ги тъпче в багажа си, изпитваше неприятно усещане. За щастие, този път щеше да пътува с куфар поне до Ларами, а оттам нататък, ако искаше да пипне Побратимите на сатаната, трябваше да продължи с кон.

Излезе от жилището й. Мина покрай стаята си, където няколко работника се стараеха да заличат следите от експлозията. Неприятната миризма, причинена от взрива, беше изчезнала и сега миришеше на сурово дърво и на прясна боя. Лана се зададе насреща му. Омагьосващите й очи заблестяха, когато сложи ръка на рамото му.

— Върви в ресторанта и седни на някоя маса. След малко ще ти донеса нещо за хапване.

Целуна я леко по бузата и се отправи да изпълни заръката й. Тъкмо беше седнал, когато вътре влезе Моирс. Водачът на специалната група на шерифа се огледа, откри го за секунди и се насочи към него. Протегна ръката си за поздрав.

— Хей, човече, къде се изгуби? Мислех си, че отдавна си отпътувал.

— Остави се! В мислите си съм с единия крак на перона, но виждаш, че съм все още тук, така че сядай!

Моирс седна срещу него.

— Не дойдохте на екзекуцията! Пропуснахте интересна гледка. Всички бандити бяха гладко избръснати. Някой трябваше да ги нарисува, за да им изпратим картината в ада. Представям си какви физиономии биха направили, ако можеха да видят в какъв приличен вид сме успели да ги приведем. Наистина не беше за изпускане! При това заслугата да пипнем тези негодяи беше изцяло ваша.

— Не съм напълно съгласен с вас! — Ласитър поклати глава.

— Защо сте толкова чувствителен?

— Не беше изцяло моя работа, баста!

— Дочух, че са се опитали да ви хвърлят във въздуха. Вярно ли е?

— Да.

Моирс се ухили неуважително.

— Били са абсолютни аматьори или някой сериозно бди над вас.

Лана се насочи към тях, без да е чула за какво става въпрос. Ласитър я погледна и се усмихна.

— Тази нощ си имах ангел-пазител!

— Ще поръчате ли нещо? — попита съдържателката с подчертано професионален тон.

— Не, мадам, след минути ще трябва да отпътувам — отговори Моирс и погледна въпросително Ласитър. — Тук съм само да ви съобщя, че тази сутрин в града видях Емет Невил.

— Трябва ли да съм чувал за него? — Ласитър повдигна учудено вежди.

Моирс се огледа внимателно. Лана отиде до съседната маса, за да вземе поръчката. Заместник-шерифът продължи:

— Мисля, че ви е възложена задачата да заловите Емет Невил, нали? Ако трябва да съм по-конкретен: трябва да пипнете Побратимите на сатаната.

— Да, но никога не съм чувал името на този човек!

— Той е свързан с Побратимите, откакто и Хеърууд е с тях. Доколкото знам, последният е любимият на главатарката им. Предполагам, че Невил е пристигнал с ранния влак.

— Не може ли да го задържите? — попита Ласитър.

— Естествено, но си помислих за вас. Емет е нещо като квартиер^[1] на Побратимите на сатаната.

— Това значи ли, че ще дойдат тук?

— Може би не веднага, но в най-близко време със сигурност. Мисля да не предприемам никакви действия, за да наблюдавам какво смята да прави. Дадох заповед на двама от хората ми да го следят. Надявам се, че така ви помагам! — Моирс стана и потупа приятелски Ласитър по гърба. — Веднага щом моите се върнат или разбера нещо, ще ви информирам. Със сигурност ли ще останете в хотела?

— Може да ме намерите по всяко време тук. Всъщност възнамерявах да хвана влака в четири часа, но ще изчакам, докато хората ви се върнат и докладват.

— И аз бих постъпил така на ваше място, почти съм сигурен, че бандитите ще си спестят екскурзията до Ларами и че скоро ще ни удостоят с присъствието си.

Моирс напусна ресторанта, а Лана се върна разтревожена.

— Искаш да тръгваш, нали? С влака в четири часа?

— Почвам да искам заради теб бандата на Побратимите наистина да се отбие в Беър Ривър Сити. Ако нещата не се променят, утре заминавам за Ларами.

Лана се усмихна и се скри в кухнята. След минути се показа отново с глуповатото бяло момиче и му сервира огромна овнешка пържола.

— Като свършиш с яденето, отиди в моята стая, скъпи! — прошепна тъмнокожата красавица. — Имам работа за около един час, после веднага ще дойда — на висок глас каза: — Приятен апетит, господине!

Той й благодари и се загледа след нея. Можеше не само да почувства, но и да види колко е възбудена. Ханшът й се движеше сладострастно. Беше сигурен, че тя усеща, че я наблюдава. Фигурата й спираше дъха му.

Чувстваше се дяволски добре в този град, разбира се, благодарение на Лана. Не го интересуваше кой знае колко това, че тук имаше някой, който сериозно беше решил да го прати по дяволите. Откакто напусна Вашингтон като агент на Бригада Седем, всеки ден беше между живота и смъртта. Сценарият се повтаряше в различни варианти, но непрекъснато. Беше като в омагьосан кръг. Не че беше свикнал с това, но с течение на годините се бе научил да оцелява. Разбира се, започна да преценява нещата от истинската им страна. Онова копеле щеше да опитва да му види сметката, докато го арестуват.

Още при влизането успя да огледа гостите по масите. Не си създаваше илюзията, че на челото на убиеца има табела, затова да бъде нащрек му беше станало втора природа. Не беше любопитен да разбере кой го следи. Знаеше, че рано или късно ще му се удаде да го открие.

Когато момичето разчисти масата, Лана мина покрай него и му се усмихна, давайки да се разбере, че вече е време да върви, а тя веднага ще го последва. Огромните й тъмни очи преливаха от любов.

Изпи уискито си и тръгна. Трябваше да намери Ел Моирс, който се беше качил в квартирата на шерифа, но погледите на Лана съвсем не го подтикваха да си върши работата. Ето защо реши по-късно да се заеме с това. Качи се по стълбата на горния етаж и надникна в стаята си. Ремонтът беше напълно завършен, но когато вече отминаваше, вратата се отвори и един мъж излезе навън. Едва когато тръгна стремително бързо, Ласитър се обърна, но вече беше късно. Нямаше никакъв шанс, никаква възможност за бягство. На всичкото отгоре се появиха още двама от нишата, която се намираше между две стаи и служеше за килер. От там миришеше на прахове за почистване. Дрехите, които бяха за пране, се спускаха по лъскава пързалка от елхово дърво в огромен кош в средата на помещението. И двамата държаха револвери. Бяха едри мъже, прилично облечени, и затова смяташе, че няма да му се размине. Не ги беше виждал. Дали те бяха сложили бомбата под леглото му? Спря се и вдигна ръце, за да не стане беля. Може би просто всичко е едно недоразумение. Не ги познаваше и нямаше най-малка представа кой може да ги е изпратил.

— Кой сте вие? — попита Ласитър мъжа зад гърба си.

— Жорж Биндли — отговори му веднага. — Предполагам, че името ви говори нещо.

Биндли! Сега вече му беше ясно и като че ли всичко се връзваше. Името съвпадаше с фамилията на Робърт Биндли — изискания, прастар Лешояд, който от тази сутрин бе напуснал завинаги грешния свят. Дали са искали да спасят стария Лешояд, като пратят Ласитър в отвъдното с бомбата, или още си мислеха, че не е късно да го сторят? С какво можеше да им помогне? А може би всичко беше отмъщение.

— Вероятно сте брат на Робърт Биндли?

— Не, негов син!

— Баща ви не е екзекутиран само защото е убил елен в някой резерват.

— Напълно ми е ясно! Не го съдя, макар че не приемах начина му на живот! Но той беше възрастен човек, имаше право на шанс.

— За това е трябвало да говорите със съдията, а не сега с мен!

Синът му беше адвокат и пастор в някаква секта. Беше известно, че се е опитвал да отклони баща си от бандата, но не му се бе удало да го направи, защото сърцето на стария бе от камък, за разлика от набожното на сина му. Изскърца със зъби зад гърба му.

— Молете се! Вие закарахте баща ми на бесилото!

Явно този адвокат раздаваше правосъдие по собствено усмотрение. На Ласитър му стана ясно, че дългите обяснения не биха променили мнението му по въпроса: мъжът искаше да го застреля, защото бе заловил и предал на истинското правосъдие баща му. Старият Лешояд сам си бе виновен, но не можеше да го обясни на фанатичното му синче. Още му се живееше, а и честичко си мислеше за Лана.

Извъртя се светкавично, сякаш че го бе ухапала тарантула, изби колта от ръката на пастора, сграбчи го и се хвърли настрани. Зад тях се разнесоха дяволски изстрели, но благодарение на мълниеносната му реакция куршумите не можаха да го достигнат. Имаше възможност да извади 45-калибровия си. Стреля бързо два пъти, един след друг. Нямаше кой да му отговори. И двамата бяха мъртви. В сградата шумът от изстрелите отекна гръмотевично, човек можеше да си помисли, че хотелът ще се сгромоляса. След престрелката настъпи мъртва тишина. Шокът на гостите и на персонала беше явен. Биндли гледаше замаяно хората си, не можейки да схване, че са мъртви. Изведнъж се обърна към Ласитър и го изгледа с дива злоба и ярост.

— Ти проклето…

Онемя, защото 45-калибровият револвер погали не съвсем нежно врата му.

— Човек като вас не би трябвало да ругае, отче!