Джек Слейд
Побратими на сатаната (5)

5.

Когато по обяд Ласитър се появи на главната улица в градчето, водейки след себе си товарните коне с труповете на бандитите, минувачите му правеха път. Емет Невил не беше известен на местните хора, но другите трима бяха добре познати. Гласовете наоколо се превърнаха в шум като от раздразнен пчелен рояк. И купувачите, и персоналът в главния магазин на гарата изскочиха, за да видят какво става. От всички малки и по-големи улички се стече народ. Едрият мъж следваше сенчестата страна на улицата. Спря пред шерифското управление. Шерифът го беше видял през прозореца и бързо излезе. Докато Ласитър завързваше конете, представителят на властта се спря пред всеки, оглеждайки зловещите и брадясали лица на мъртъвците. Забави се пред жребеца на Невил, защото изчака Ласитър да довърши работата си.

— Този кой е?

— Емет Невил!

— Емет, от Побратимите на сатаната?

— Да, беше се скрил при останалите трима. Кои са другите мъже?

— Почтени и уважавани хора са. Кийтън и синовете му — Мак и Джес.

— Старият Кийтън сигурно е бил приятел на Емет, нали?

— Е, и? Затова ли фермата му е била подпалена и изгорена до основи?

— Просто така се случи.

— Не се е случило просто така. Вие сте го направили, иначе нямаше да ги върнете. Когато са показали носа си от къщата, сте им се нахвърлили като диви хиени.

— Ние?

— Напуснахте града с Моирс.

— Изпуснах го. Един от хората му трябваше да се е върнал тук — искаше да каже още нещо, когато Ед се появи на вратата на шерифското управление.

— Моирс се измъкна с парите, нали? — попита през смях и пристъпи към тях с ръце в джобове.

— Не, парите са при мен.

Шерифът се втренчи изненадано в него.

— И смятате да ни ги предадете, нали?

— Ще ги върна обратно в Ларами, откъдето са задигнати.

— Ти си убил Ел — каза разярен Ед. — Сега, след като се освободиш от труповете, ще си хванеш пътя със стоте хиляди долара в джоба.

— За тая работа ще увиснеш на въжето! — заяви шерифът.

— Моля? Затова, че се върнах с парите, а не се ометох? Всички тук сте превъртели окончателно.

— Но не искате да оставите парите тук, а Моирс, изглежда, е мъртъв — каза представителят на властта със сковаващ глас.

— Добре, обесете ме. Но когато един ден Ел се върне? — Ласитър се засмя пресипнало. — Ще взема наградата за Емет Невил и ще внеса парите в банката в Ларами, за да ме наградят допълнително. През това време се погрижете да набавите доказателства, за да може наистина да ме обвините.

— Ще оставите стоте хиляди долара тук! — заповяда шерифът.

— Знаете, че не можете да ме принудите да го направя.

Отиде до товарния кон, смъкна торбите и ги пренесе до своя, като не преставаше да се ослушва какво си говорят шерифът и Ед. Момчето убеждаваше нещо шефа си, който не се съгласяваше. Високият мъж хвана юздите на коня си и смяташе да се насочи към хотела, когато гласът на шерифа го спря.

— Мога да ви задържа, господине. Вие и без това сте в ръцете ми — сам сте. Как ще се оправите с всички, които са дошли от Ларами за парите. Да не говорим за Побратимите на сатаната!

— Ще ме бутнете в пандиза само ако преди това съм паднал на колене пред вас — каза Ласитър със смях. — Засега обаче не смятам да го правя.

Пресече улицата, като поведе коня за юздите, който упорито искаше да остане да си почива, но щом съзря дебелата сянка пред хотела, изцвили доволно и запристъпва по-бързо. Мъжът прекоси малкия двор и заведе животното в обора. Вратата на къщата щеше да се отскубне от пантите, когато Лана изтича да го посрещне. Втурна се стремглаво към обора и се хвърли в прегръдките му. Целунаха се страстно и без да губят време, се изгубиха в сламата. Но жената разсъждаваше трезво. Знаеше, че е изминал дълъг и изморителен път, че е съсипан и гладен, затова го освободи от прегръдките си и тръгна към вратата.

— Ще ти изпратя прислужника. Остави си нещата тук. Отивам да приготвя нещо за хапване в кухнята.

Той заведе коня си в един свободен ъгъл, свали торбите от седлото и ги закачи на един гвоздей на стената. В обора обаче влезе не прислужникът, а Ед.

— Значи той искаше парите? Застреля ли го? — попита младият мъж и остана на входа с ръце в джобовете.

— Не съм го застрелял! Той изчезна.

— Довел си коня му.

— Омете се на двата си крака.

— Знаех си, че ще стане така, затова не си направих труда да мъкна хората със себе си на вятъра. Ще задържиш парите като примамка, нали?

— Това въпрос ли беше?

Ед поклати глава.

— Така смята шерифът.

— Най-сетне и той да измисли нещо разумно.

Обърна се обратно към стената.

— Побратимите на сатаната са шестима, без да броим женището. Но тъй като е не по-малко опасна от един мъж, по-добре е да ти съобщя, че са седем. Междувременно към тях ще се присъедини и осми.

— За Моирс ли говориш?

— Би трябвало да бъдем нащрек.

— Ще ти помагам — каза Ед.

Ласитър се изправи.

— Слушай внимателно, човече! Ако си с мен само защото си въобразяваш, че ще разделя стоте хиляди долара с теб, си на грешен път. Ще върна парите там, където им е мястото. От мен не можеш да очакваш нищо, освен малка парична награда.

— Знам, че тя е десет процента от парите, които трябва да се върнат. Пет за теб и пет за мен, съгласен?

Щяха да бъдат десет процента за Ед, защото Ласитър нямаше да вземе нищо. Това обаче той не каза, запази го за себе си.

— Не си и помисляй, че ще ме разпънеш на кръст — каза вместо това. — И Моирс не можа да се справи с мен. Вярвам, че и на теб няма да ти се удаде, Ед.

— Аз съм доволен на пет процента. Пет хиляди! Толкова пари няма да получа, дори ако работя два живота. Не е ли така?

— Как смяташ да ми помагаш?

— Ще ти обясня. Мисля, че Моирс се пишеше за всезнайко. Искаш да знаеш къде са Побратимите, нали?

— Да, това е най-важното за мен в момента.

— Предполагам, че междувременно са разбрали, че парите са при теб и че си отседнал в хотела на Беър Ривър Сити.

— Откъде имаш информацията? От Моирс ли?

— Просто изхождам от фактите и имам усещането, че Ел ще се опита да се приближи към хората си, които са му предани и го обичат. Със сигурност ще намери силна подкрепа сред тях.

— Муту трябваше да се върне с останалите хора обратно — подхвърли Ласитър.

— Болен е и лежи при Док. Мъжете не се подчиняват дори и на мен. Сега, след като се разчу, че си отнел парите от Моирс, не мога да разчитам на никого от хората си. Всеки чака Ел да се появи отнякъде и да го помоли за помощ, разбира се, срещу прилично възнаграждение.

Прислужникът влезе в обора.

— Ако знаеш къде е бандата или Моирс, кажи ми!

Прислужникът не каза нищо. Ласитър взе торбите с огромната сума и своя багаж и излезе заедно с Ед.

— Ако на Ел се удаде възможност да насъска хората си срещу теб, няма да се бориш само с осмината от Побратимите на сатаната. Бройката ще се закръгли на двайсет или трийсет.

Високият мъж се спря и се взря в очите на Ед, който спокойно издържа на погледа му.

— Какво предлагаш да правим?

— Остави парите при мен! Ако те нападнат, ще искат да разберат къде са.

Ласитър се изхили, без да каже нищо.

— Идеята не е добра. Не, хич не върви!

Ед повдигна рамене.

— Не ми хрумна нищо по-умно. Трябва да си признаеш, че идеята не е съвсем лоша, но ти не ми се доверяваш.

Ласитър сграбчи чантите с парите и ги захвърли срещу Ед, който реагира мигновено и успя да ги хване.

— Шерифът разказва на всеки срещнат, без изобщо да са го питали, че ти си сложил бомбата в хотелската стая.

— Ще занесеш ли парите на сигурно място?

— Разбира се, но е по-добре да не знаеш къде ще ги скрия.

— Тогава се раздвижи!

Ед му махна, обърна се и тръгна. Ласитър се върна в хотела, където Лана го очакваше.

— Ще живееш вече в моя апартамент — му каза тя, докато преместваше един стол, за да го настани удобно. — Вече казах на прислужника да пренесе нещата ти.

— Няма да стане — прекъсна я той.

Жената го погледна смаяно, но освен учудване, в очите й можеше да се прочете и болка.

— Не казваше ли сам, че ти е все едно какво говорят хората?

— Да. Но вече не е така и не по причини, които ти си мислиш.

— Каква ще е тази толкова важна причина?

Беше се засегнала сериозно. Хвана я за ръката и я притегли към себе си.

— Погледни сериозно на нещата! Преследват ме хора, които знаят за теб и нищо няма да ги спре да те отвлекат, за да ме принудят да им падна на колене.

— Що за хора са това? Да не би да са престъпници?

— Да.

— Но последния път беше при мен и това ти спаси живота — подхвърли тя и го целуна по носа. — Ще се преместиш при мен и няма да се показваш навън. Познавам няколко мъже, които могат добре да те пазят. Тъмнокожи като мен са, но ще се изправят срещу всеки, който вдигне ръка срещу теб. А сега яж!

Искаше да стане, но той я задържа на масата.

— Няма да се преборя с тях, ако се укривам, но мога да ти предложа нещо друго. Дай ми някоя свободна стая и кажи на прислужника да пренесе нещата ми там.

Лана се изправи намръщена.

— Мисля, че с нас нищо няма да се получи.

— Може би. Но трябва да знаеш, че ще остана при теб при условие, че когато поискам, ще ме пуснеш да си тръгна.

Тъмнокожата жена се усмихна влюбено. Изглежда, мрачното й настроение бе заличено от шегата на Ласитър.

— Ще оставя вратата отворена, но си направи сметка колко време не си бил с мен.

Обърна се и напусна стаята. Мъжът остана загледан в нея. Едва след няколко минути се сети, че е седнал да обядва. Беше му приготвила филе на скара. Ласитър започна да яде с вълчи апетит. Накрая тя му поднесе кафе и ябълков сладкиш, който беше правила сама. Ако трябваше да бъде честен, това беше най-вкусният ябълков сладкиш, който беше опитвал. След обяда отидоха заедно до рецепцията. Ласитър се записа в книгата за посетители и получи ключ за стая номер осем. Прислужникът вече беше отнесъл багажа му там. Лана му обясни по кой коридор да мине и му смигна, но така, че само той да забележи.

Когато Ласитър зави на горния етаж, една невероятно красива жена се показа на другия край на коридора. Беше руса, изключително елегантно облечена в рокля от светложълто кадифе, подчертаваща изваяното й тяло. Не можа да си поеме дъх, замаян от срещата с красивата непозната. Тя го погледна със сините си очи и въпреки че беше с една глава по-ниска от него, му се стори, че е съвсем невзрачен. Почувства се като нематериален обект. Не даде да се разбере какво впечатление му е направила, но му се искаше да се върне няколко крачки назад, за да може да я погледа още малко. Сети се обаче, че може би Лана стоеше все още долу. Блондинката носеше обувки с много високи токове и сигурно това я правеше да изглежда толкова висока. Най-сетне можа да продължи пътя си. Само след минута се намери пред стаята си. Влезе вътре и видя, че седлото му беше оставено на масата, багажът му лежеше на стола до нея. Нямаше намерение да подрежда нищо, така и така нямаше да се храни тук. Свали шапката си и захвърли стетсъна върху леглото, а тежкия паркър остави върху багажа си. В този момент на вратата се почука. Отвори и не можа да повярва на очите си. Пред него стоеше онова съвършено русокосо създание, което беше срещнал преди малко. Изведнъж през главата му мина като светкавица мисълта, че Бригада Седем му беше дала описание на Лейла Брекфорд, според което тя беше много красива, но също толкова и опасна. Изглежда, че дървеняците във Вашингтон никога няма да добият представа колко хубава може да бъде една жена по простата причина, че едва ли някога щяха да се разходят на повече от десетина метра от бюрата си. Намираше я поразяваща. Усмихваше се покоряващо и усети, че погледът й му влезе под кожата.

— Здравейте — каза той. Не беше в състояние да изрече нещо друго.

— Вие ли сте господин Ласитър?

— Да.

— Защо не се представихте още когато се срещнахме? — попита го с глас, който можеше да подлуди всеки мъж. — Щях да си спестя пътя до рецепцията — бледожълтата й рокля беше високо по врата, но гърдите й се очертаваха изключително ясно под скъпия плат, тъй като не носеше нищо отдолу. Сложи ръка на гърдите си, за да му покаже, че е останала без дъх, след като е изкачила стръмната стълба. — Може ли да вляза?

Когато една толкова красива жена задава такъв въпрос, не върви да я пита какви са мотивите й. Без да каже дума, отстъпи встрани и държа вратата, докато мине.

Лейла Брекфорд и брат й Бърт бяха родени в Уайоминг. И двамата бяха израснали във фермата на родителите си и вероятно щяха да станат стопани не по-лоши от тях, ако съдбата не се беше отнесла толкова безмилостно с цялото семейство. Линията на Юнион Пасифик трябваше да се разшири и както обикновено за това трябваше земя. В плановете на строителната компания нивите на Брекфорд бяха обозначени като поле, през което щеше да минава новата железопътна линия. В началото се опитаха да откупят земята на Брекфорд и на съседа му. Предложението не беше кой знае колко изгодно, но пък и фермерите не мислеха да продават. Повечето не биха дали земята си и на десетократно по-висока цена, но планът на компанията беше завършен и първите милиони бяха инвестирани в проекта. Ръководителите на сдружението ангажира сбирщина биячи, стрелци и подпалвачи, която започна тормоз над семействата в цялата местност. Повечето от селяните в това число и родителите на Лейла и Бърт Брекфорд, загубиха не само земята, но и живота си. Братът и сестрата повдигнаха обвинение срещу железопътната компания. Процесът се проточи с години. Трябваше да заемат големи суми, за да плащат разноските по делото и накрая го загубиха, без да могат да докажат истината. Освен че загубиха родителите и дома си, се разориха за цял живот. Трябваше да работят ден и нощ до края на дните си, за да изплатят дълговете си. Разбира се, хората, които им бяха заели пари, им вярваха, защото нямаше човек, който да се съмнява, че те ще спечелят процеса и че Юнион Пасифик ще бъде принуден да изплати високо обезщетение. Но при новите обстоятелства трябваше да върнат заемите си до последния цент. Трябваше…

Ласитър затвори вратата и се опита да забрави нахлулите като ураган мисли.

— Седнете, госпожо!

Изгледа го студено. Вече не се усмихваше приятелски. Лицето й не трепваше.

— Това, което имам да ви кажа, се съобщава по-лесно, когато човек е прав — отвърна му хладно.

Наблюдаваше я изчакващо. Опита се да си спомни как си я беше представял през цялото време, но не успя кой знае колко добре. В досиетата на Бригада Седем беше описана много бегло. Най-важното беше, че тя е движещата сила в бандата. Силният й характер се бе формирал по време на процеса срещу Юнион Пасифик. Тя бе направила всичко възможно вестниците да публикуват статии по делото, бе наела адвокат да представлява интересите на селяните и на всичко отгоре бе внесла първите суми за делото, просейки на улицата с шапка в ръка. Вестниците не изпускаха случая и редовно публикуваха снимки на упоритото момиче. Лейла Брекфорд обикаляше и църквите, и баровете, молеше за помощи. Действията й бяха следени от пресата, която винаги търсеше сензации, но по този начин успя да разбуди обществеността и да я спечели на страната на фермерите.

Но в края на краищата, Лейла не успя да постигне никакъв резултат. Брат й и другите селяни се отказаха, отстъпиха, но не и тя. Научи как се пренасят парите от банковия двор до главното административно учреждение в Денвър, а оттам — до банката. Заедно с брат си и някои други младежи от разорени семейства замислиха нападение, което трябваше да бъде направено по перфектен план. Първият обир им донесе двадесет хиляди долара. Вестниците в Колорадо, пък и във всички останали щати по източното и по западното крайбрежие, бяха изпълнени със статии за новата банда. Общественото мнение беше на тяхна страна. Имаше ли друг начин братът и сестрата да защитят правата си? По онова време това беше темата на деня и Брекфорд бяха станали любимци на всички честни хора. Нищо не се промени и когато ударите им не бяха насочени само срещу железницата. Разчу се, че връщат заемите си и че раздават останалото от плячката на бедните, на разорени скотовъдци и земеделци, но всичко се промени, когато Хеърууд — престъпник, ползващ се с изключително лоша репутация, се присъедини с хората си към Лейла и Бърт. От този момент нито цент не бе подхвърлен на бедняк или нуждаещ се. При нападенията вече не се внимаваше да няма простреляни. Често убитите бяха хора, които нямаха никаква вина и с нищо не се противопоставяха. Бандата предприе поредица нови удари, нямащи никаква връзка с железницата. Бяха нападани дори и самотни ездачи или беззащитни пътуващи семейства. Постепенно настроението на обществеността се промени, особено след едно жестоко нападение на отдалечено ранчо. Тогава денвърският всекидневник за първи път ги нарече Побратими на сатаната и така си останаха. Ласитър знаеше съвсем ясно с кого си имаше работа.

— Щом казвате, госпожо, ще уредим въпроса, без да сядаме! — кимна с глава и се усмихна мрачно.

— При вас е нещо, което ми принадлежи — каза тя с неприятно остър глас и мъртвешка физиономия. — Наясно сте за какво говоря и от това следва да знаете коя съм. Още като дете се научих, по-точно трябваше да се науча, да си връщам това, което е мое, а ми е било отнето. Предложението ми е да оставите пакета на рецепцията и никога повече няма да се видим, господин Ласитър! В противен случай трябва да се запознаем официално и съм сигурна, че нямате особено големи шансове.

Изгледа го пренебрежително и се отправи към вратата. Той остана до масата.

— Един момент, госпожо!

Жената се спря на вратата, сложи ръката си на бравата и се обърна, повдигайки въпросително дясната си вежда. Той тръгна бавно към нея.

— Не формулирахте всичко правилно, мадам! — каза, когато застана точно пред нея. — Научи ли сте да си връщате това, което ви принадлежи, а ви е било отнето! Това, което е при мен, не е ваше, а е собственост на банката в Ларами!

Погледът й говореше ясно.

— Точно там смятам да върна парите! Не ви съветвам да се опитвате да ме заплашвате, иначе ще си имате сериозни главоболия. Запомнете това, в противен случай ще се погрижа да свършите на бесилката.

Красивите й очи проблеснаха заплашително.

— Защо не ме задържите сега? — погледът й го пронизваше гордо и триумфиращо.

— Защото не ми трябваш само ти, сладурче, искам ви всичките!

— Собствените ти думи ще те вкарат в пъкъла, Ласитър!

Лейла изсъска диво, блъсна вратата и излетя навън. Шумът, който предизвика хлопването, наподобяваше изстрел на някой от Побратимите.