Метаданни
Данни
- Серия
- Любовници и легенди
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Night Watch, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мая Мечкуева, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 31 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg (2010)
- Разпознаване и корекция
- Dani (2012)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2012)
Издание:
Карла Нигърс. Нощен страж
ИК „Арлекин България“, София, 1994
Американска. Първо издание
Редактор: Ани Димитрова
ISBN 954-11-0218-2
История
- — Добавяне
Осма глава
Двамата вървяха по улиците на Сан Франциско.
Роуина бе облякла широк и дълъг пъстър пуловер и черен клин. Времето беше мразовито. Мъглата по хълмовете се бе разнесла, ала в ниското още се стелеше млечнобяла пелена, която скриваше напълно моста Голдън Гейт. Това никак не помрачи настроението на Роуина. Обичаше родния си град и в слънчеви, и в мъгливи дни. Когато паднеше мъгла, боядисаните в пастелни тонове сгради и малките градинки пред тях придобиваха някаква призрачна красота и изглеждаха романтични. А може би мъглата й харесваше, защото Джо Скарлати вървеше до нея?
Той крачеше бързо. Навън, на светлото, лицето му изглеждаше още по-ужасно. Явно се нуждаеше от баня, избръсване и сън. Или не… Външният му вид излъчваше предизвикателна мъжественост и говореше красноречиво, че единственото, от което всъщност има нужда, е да довърши започнатото вчера.
Двамата вървяха един до друг в мъглата, без да се докосват. Роуина опита да си представи, че са туристи, които обикалят града. Можеха да се качат на въжената железница и да се целуват, когато вагончето минава под стълбовете… Или да гледат витрините на лъскавите магазини, предназначени за туристи.
Само че нещо не пасваше в представата й. Може би героите… Джо Скарлати беше твърде земен — до цинизъм — полицай, а тя — ексцентричен гений. С две думи, бяха твърде странна двойка. Привличаха се физически — дотук добре. Едно задълбочаване на отношенията им обаче предполагаше съвсем различни неща…
Най-малкото — би предпочела по-словоохотлив кавалер. Откакто излязоха от дома й, Джо не бе промълвил и дума. Роуина опита да отгатне за какво мисли той в момента — за служебната си задача или за нещо по-романтично? Може би просто се чудеше как да я вкара в леглото си… Тъкмо се канеше да го попита, когато зад ъгъла видяха заведение с розова табела „Чай“. Влязоха в неголямо помещение със стъклени витрини, отрупани с всякакви сладкиши. Около десетина мраморни масички допълваха интериора, издържан в розовата гама — розови тапети, розови салфетки и порцеланови чайници с цветенца. Роуина се усмихна.
— Какво му е толкова смешното? — изгледа я Джо с присвити очи.
— Мислех си за слоновете в стъкларския магазин…
— Да разбирам ли, че аз съм слонът? — в очите му танцуваха весели пламъчета.
— О, не! Благодаря ти много, че прие да ме придружиш. Сигурна съм, че би предпочел в момента да си при Марио.
Седнаха край масичка до прозореца. Роуина поръча чай, кифли със стафиди и сметана на бучили. Джо предпочете кафе без мляко.
— И кифла, но без стафиди, ако обичате! — той се усмихна очарователно на младата сервитьорка.
— Съжалявам, но нямаме кифли без стафиди.
— Добре тогава. Донесете ми една със стафиди.
Когато сервитьорката се оттегли, Роуина го закачи:
— С тази чаровна усмивка сигурно нямаш проблеми с жените? Или ще бъде по-точно, ако кажа, че жените ти създават доста проблеми…
— Глупаво е да се правя на светец. Две години бях женен. После винаги се намираше някоя „състрадателна“ жена, готова да сподели с мен леглото, но връзките ми бяха мимолетни. Това обаче съвсем не означава, че не искам някои неща, като всички останали хора. Разликата между мен и тях е, че вероятно съм по-голям скептик по отношение възможността да ги получа.
— Казваш го заради опита си като полицай…
— Казвам го заради себе си, Роуина! Заради онова, което съм видял, направил, преживял. Не съм от хората, които разсъждават дълго. Аз съм човек на действието. Признавам, че шест месеца без службата ми се сториха цяла вечност!
— Не мога да си представя как бих живяла без работата си — отбеляза замислена Роуина.
Донесоха чая, кафето, кифличките и две чинийки със сметана. Джо я огледа подозрително. Гребна с лъжичката, помириса я, после я опита.
— Нещо средно между бита сметана и масло — заключи той.
— Вкусна е, нали? — Роуина намаза кифлата си и с удоволствие отхапа.
Искаше й се да се върне към разговора за решението на Джо да преустанови за известно време работата си в полицията. Той твърдеше, че е човек на действието, ала очевидно изживяваше дълбока душевна криза.
— Струва ми се, че съдиш себе си прекалено строго — започна тя.
— Как стигна до това заключение?
— Не е заключение, а предположение…
— А-ха.
От дъното на кафенето долиташе тиха музика. Звучаха моцартовите сонати. Постоянно влизаха и излизаха клиенти — очевидно заведението беше популярно. Млади двойки, възрастни туристи, студенти, старец, който седна недалеч от тях и отвори книга, млада майка с двете си деца, които искаха да опитат от всички сладкиши.
Роуина усети, че сърцето й се свива. Малки обикновени радости, истинско приятелство… Те липсваха в живота й.
— Нещо не е ли наред? — попита Джо и я изгледа изпитателно.
— Много ли ми личи, или ти си наблюдателен.
Явно маратонът пред компютъра дава своите отражения.
— И какви са те?
— Обикновено съм оптимистка и не се оплаквам от живота. Отдавна свикнах с мисълта, че съм различна и че животът ми ще протече в предварително определено русло. Нямам родители, братя или сестри, нито братовчеди. Израснах с възрастната си леля, която на всичко отгоре беше особнячка. От малка проявявах математически наклонности. Сега те ми помагат да разбирам и дешифрирам сложи финансови системи. Такава съм и, за съжаление, не мога изведнъж да стана друга само защото ми се е приискало да приличам на останалите хора. Леля Аделаида ме научи да приемам себе си такава, каквато съм.
— Леля ти май ще се окаже жена на място…
— Тя ми мислеше доброто — усмихна се Роуина, разнежена от спомена за милата старица — Може би, ако беше малко по-общителна, детството ми щеше да е по-щастливо… От друга страна обаче, едва ли щях да имам тази свобода да се развивам като личност. Кой знае? Все едно, миналото не може да се промени!
— Така е — въздъхна мрачно Джо.
— Невъзможно е до безкрайност да се правиш, че не забелязваш живота, който тече край теб!
— Сигурно си права. Как е кифлата?
Явно Джо беше решил да не говори повече за себе си. Роуина не искаше да го притеснява. Трябваше да го приеме такъв, какъвто е, ако държеше да й отговори със същото.
— Превъзходна. А твоята? — усмихна се тя.
— Вкусна е. Е, можеше да е без стафиди… Кафето обаче е разкошно! — замълча и след малко добави: — Да висиш цял ден пред компютъра е доста изтощително, нали?
— Прав си — кимна тя. — Затова обикновено, след като привърша, пия чай в кулата.
— Звучи страхотно — „кулата“! Исках да те питам, работиш ли по данните за Тайхърст, до които се добра с компютъра?
Тайхърст. Разбира се! Не биваше да забравя, че Джо Скарлати влезе в живота й заради него.
— Нищо ново — поклати тя глава и допълни чашата си с чай. — Защо толкова те занимава Тайхърст?
Джо се намръщи, сякаш въпросът не му харесваше, но все пак отговори:
— Ханк Райън е убеден, че Тайхърст си е останал същият негодник и ще опита да ти отмъсти. Вярно, всеки трябва да получи шанс да влезе в правия път, но ако е намислил нещо, ще си има работата с мен!
Роуина усети, че той скри част от истината. Защо?
— Ако не се лъжа, обикновено се заминаваш с по-различни случаи от този. Права ли съм?
— Истина е, че престъпниците с белите якички не са мой контингент. Но ако помислиш, след толкова дълга отпуска ръцете те сърбят за работа, и много-много не подбираш.
Роуина допи чая и едва когато трябваше да плащат, се сети, че не беше взела чантата си. Почувства се като глупачка и ти твърдиш, че се занимаваш с пари!
— Опазил ме Господ да разчитам на теб! — пошегува се Джо, докато плащаше.
Навън мъглата почти се беше вдигнала. Поеха по тесните улички към крайбрежния квартал — без цел и посока. Просто се разхождаха. От дълго време Роуина не се бе чувствала така свободна.
— Обичаш ли да скиташ по улиците? — попита Джо.
— Да, чудесно е! Трябва да ти призная обаче, че за съжаление, това не ми се случва често — в гласа й прозвуча съжаление, а недоверчивият му поглед я разсмя. — Май не ти се вярва много, че излизам от къщи, а?
— Е…
— Излизам, Джо. Излизам и обичам да се разхождам из града. Не го правя често, но когато реша, искам да знам къде отивам и кога ще се прибера. Сигурно защото обичам да планирам нещата.
— Имаш ли приятели? — в тона му се долови съмнение.
— Естествено, че имам. С някои от тях не се познавам лично — поддържаме връзка чрез компютрите. Но имам и приятели, с които излизам и на които гостувам. Е, не са много — сам знаеш, че живея доста затворено. А напоследък съм толкова заета, че позанемарих приятелствата си…
— Какво разбираш под „напоследък“ — месец, шест, година?
— Винаги съм заета, обаче от шест месеца насам буквално съм затрупана с работа. Така че не ми остава много време за разходки…
— Значи ние с Тайхърст се явяваме нещо като развлечение, така ли?
— За Тайхърст не мога да кажа още дали изобщо ме забавлява по някакъв начин. Той по-скоро ме натоварва. Ти обаче определено не си чак толкова лошо „развлечение“, както ми се струваше в началото.
— Това, че не съм „чак толкова лошо развлечение“ означава ли, че съм и най-доброто? — отново тонът му беше закачлив. — Значи, наясно съм що за развлечение, представлявам, но ми харесва…
— Ще кажа само, че си единственото ми „развлечение“!
— Ако точно това си искала…
— Чувствам се превъзходно, Джо. Май съм като мечка, която излиза от пещерата след дълъг зимен сън…
— Сравнението ти е крайно неудачно — засмя се той. — Последното, с което може да те оприличи човек, е мечка!
Роуина също се разсмя. Вътрешното й напрежение бе изчезнало. Чувстваше се спокойна, безгрижна, готова да прегърне света. Джо Скарлати въздействаше невероятно благотворно върху душевното й равновесие.
Продължиха мълчаливо — ей така, без цел. Просто се любуваха на родния си град, потъващ бавно в синкавия здрач. Роуина не помнеше да е скитала тъй дълго и безцелно по улиците. Изобщо не разбра кога се озова на две-три пресечки от бара на Марио.
— Можем да се върнем в Телеграф Хил или да вечеряме при Марио — предложи Джо.
— Там сервират ли… Какво сервират там?
— Е, сметана на бучили със сигурност няма! — Джо я изгледа насмешливо. — Както и кафяв ориз.
— Да вървим! — Роуина се усмихна закачливо и го хвана под ръка. — Падам си по италианската… кухня!
Дори в присъствието на най-изисканата клиентела на Марио, Роуина Уилоу се открояваше. С леката руменина на бузите, от която кожата й изглеждаше още по-бяла, със златистата лъскава коса, безупречно прибрана с гребенчета и фуркети, със загадъчната усмивка и с огромните си сини очи тя принадлежеше на един различен свят. Беше решила да погостува за малко в света на Джо — истинския, изпълнен с грижи свят. И на Джо беше позволено да посещава нейния.
Изведнъж той се сети за двете котки в празната самотна къща, за тихото бръмчене на компютъра, за кифличките със сметана… Двамата с Роуина живееха в абсолютно различни светове! Беше ли възможно един от двамата да заживее в света на другия?
От много дълго време Джо не беше мислил за бъдещето. Чувстваше се добре. Може би прекалено добре…
Марио беше придърпал стол в сепарето и оживено разговаряше с Роуина за италианската кухня. Нещо за зехтина… Някакви печени пиперки бяха намесени в разговора… Печки с дърва… Пълномасленото сирене — в противовес на частично обезмасленото… Италианските вина срещу калифорнийските. Роуина пиеше червено калифорнийско вино от долината Сонома.
Джо пък надигаше халбата си с бира, доволен, че не се налага да участва в разговора. И че никой не му пречи да съзерцава спокойно устните на Роуина, докосващи от време на време ръба на чашата. В това отношение се смяташе за познавач. Мислено отбеляза начина, по който тя прекарваше език по пълната си долна устна…
Роуина умее да общува с хората, заключи той наум. Подобна мисъл не му беше хрумвала, докато висеше пред мрачния й замък. Може би тя трябваше да излиза сред хората по-често…
Най-сетне Марио се надигна, макар че беше още рано за вечеря и не се налагаше да се върти из кухнята.
— Ще ти приготвя патладжан със сирене пармезан. И руладини с винен сос. Ще ти харесат — той изгледа критично Джо. — Изглеждаш малко по-добре от сутринта, но внимавай следващия път, когато дойдеш да вечеряш да си обръснат!
— Сякаш слушам баба! — изсумтя Джо.
— Ако тя можеше да те мерне в този вид, бъди сигурен, че щеше да те обръсне със сатъра! — Марио се обърна към Роуина и чертите му омекнаха. — Ще прибавя и салата с няколко капки от моя специален италиански сос. Какво ще кажеш?
— Чудесно! — отвърна тя, сияеща от оказаното й Марио тръгна към кухнята, а Джо подхвърли.
— В днешното меню няма патладжани. Сигурно Марио вече е изстрелял момчето до магазина.
— Не съм казвала, че държа на патладжани… — извини се тя.
— Не беше нужно. Марио те хареса. За първи път той не посреща жена, която водя в бара, с ръмжене. Аз не давам пукната пара какво мисли братовчедът! — заяви Джо, макар че явно бе доволен от вниманието на Марио към Роуина.
— Изглежда много мил човек! — рече тя.
— Само ако го беше видяла сутринта! — разсмя се. — Заплашваше да ме изхвърли през прозореца.
— И с какво заслужи подобно отношение?
— Кой каза, че съм го заслужил?
— Не си представям, че такъв очарователен човек като Марио ще те заплашва, ако няма основателна причина.
— Господи! Той бил „очарователен“! Познаваш го от половин час, а вече имаш мнение! А аз от шест месеца му сърбам попарата. Тази змия не ме оставя на мира и само търси сгоден случай да ме изрита оттук! Хм, „очарователен“…
Роуина го гледаше усмихната. Очите и блестяха като скъпоценни камъни в дрезгавата светлина на бара.
— Джо Скарлати, мисля, че гледаш твърде сериозно на живота! Правиш се на много остроумен и духовит, а в действителност си прекалено сериозен.
— Блъфираш, Роуина Уилоу! — опрял ръце върху масата, Джо се наклони към нея. — Не се прави на ясновидка! Не знаеш какъв съм в действителност!
— Така ли мислиш? — изгледа го насмешливо и отпи от виното.
— По дяволите! Слушай, жено…
— О, станах и жена… — тя остави чашата и отметна глава назад. — Честно казано, предпочитам да ме наричаш Роуина.
— Колко вино изпи? — гледаше я с любопитство.
Срещу него седеше една освободена от задръжки Роуина!
— Малко. Чувствам се обаче… Като че ли косата ми е разпусната свободно по раменете. Точно така се чувствам!
— Тогава разпусни я! Махни тези гребенчета и фуркети!
— Винаги съм с прибрана коса…
— И в леглото ли? — попита Джо с дрезгав глас.
Появата на Ханк Райън й спести отговора.
— Здравейте! Не очаквах да ви видя тук! — поздрави я сърдечно Ханк.
— Здравейте, сержант! — отвърна Роуина с мила усмивка. — Заповядайте, елате при нас!
— Само за минутка! — Ханк се настани до Джо. — Как вървят нещата?
Джо не беше сигурен към кого от двамата беше отправен въпросът, ала Роуина побърза да отговори:
— Всичко е наред! Засега господин Тайхърст не предприема нищо, което би оправдало безпокойството за моята особа. За мен остава загадка защо сержант Скарлати е приел да наблюдава моя дом.
— Е, не бяха нужни кой знае колко усилия, за да се навие.
— Защо не бяха нужни?
— Моля?
— Престъпниците с белите якички не са негова специалност. Освен това не ме познаваше. Тоест, случаят едва ли е представлявал интерес за него — в професионален или личен план.
Дяволите да я вземат, тя разсъждаваше като стопроцентов детектив, призна пред себе си Джо. Ханк се размърда неспокойно на стола, сякаш бързаше да си иде.
— Беше крайно време Джо да се захване с нещо — най-после измърмори той. — И аз го знаех, и той го знаеше.
— Така… — тя сви устни, после отпи замислено глътка вино. Мозъкът й работеше със скоростта на компютър.
Джо съзнаваше, че трябваше час по-скоро да й разкаже как преди три години Тайхърст докара дядо му до просешка тояга. Тогава много части от мозайката щяха да си дойдат на място. Чувстваше обаче необяснимо неудобство да говори на тази тема именно с нея.
— Ако правилно съм ви разбрала — продължи Роуина, — оказала съм се удобен предлог, за да подтикнете Джо Скарлати да се върне към работата си. Тревожите се за него, нали?
— Мнозина се тревожехме за Джо… — Ханк го погледна крадешком.
— Ясно. Може да се предположи, че целта ви е била — и все още е — да заловите Тайхърст, ако е намислил нещо незаконно, а не да ме предпазите от него.
— Госпожице Уилоу…
— Не зададох въпрос, така че не очаквам отговор! — прекъсна го тя хладно. — Исках да кажа само, че във вашата игра аз съм една пионка, чрез която трябва да установите дали Тайхърст наистина се е поправил и да накарате Джо Скарлати да облече отново униформата.
— Джо не носи униформа… Той е цивилен агент — смотолеви Ханк.
— Сержант Райън, не търсете под вола теле! Разбирате отлично какво искам да кажа!
Джо протегна крака, изкашля се и се намеси:
— Ще възразите ли, ако и самият Джо Скарлати каже две-три думи?
Приятелят му и…
По дяволите, каква му беше Роуина Уилоу? Клиент? Не. Не беше и негова любовница. Може би „полулюбовница“? Но тя едва ли изгаряше от желание да спи с него. Както и да, Ханк и Роуина го изгледаха, сякаш едва сега забелязаха присъствието му.
— Първо, Тайхърст е змия, независимо от това дали ще успеем, или не да го вкараме отново в затвора. Второ, шестмесечната ми отпуска изтича и аз съм този, който ще реши какво ще прави, когато му дойде времето. Трето, ако Тайхърст се опита да застраши живота ти Роуина, ще те защитя!
— Не мисля, че има някаква заплаха…
Джо вдигна повелително ръка и я накара да замълчи.
— Ако Тайхърст е решил да ти отмъщава чрез финансова измама, не мога да ти помогна. Всъщност ще се радвам ако е намислил точно това — ти си по-умна от този нещастник и имаш нечовешката способност да седиш часове наред пред компютъра, така че няма начин да не го спипаш. Тогава, предполагам, Тайхърст направо ще се моли да дойде полиция.
— Значи смяташ, че ще се опита да я забърка в някоя финансова машинация, за да си отмъсти, и същевременно отново да влезе в играта, така ли? — попита Ханк.
— Възможно е… — Джо забеляза с крайчето на окото си как Роуина се ядосва от факта, че говорят за нея в трето лице.
— Но ти не мислиш така, нали? — рече Ханк, присвил очи.
— Според мен, той иска да й отмъсти физически!
— Да кажа ли на шефа да разпореди денонощно наблюдение над дома й? — попита Ханк и се надигна.
— Няма нужда! — намеси се Роуина с рязък глас.
Но Ханк дори не я погледна. Очакваше отговор от Джо.
— Тя е права — призна Джо. — Тайхърст не е отправил открити заплахи. Подслушах разговора между тях при срещата им сутринта. Той я харесва, опитва се да я очарова, а после… — повдигна неопределено рамене. Не искаше да покаже, че това, „после“ го изважда от равновесие. — После ще направи своя ход. И ще скрие следите си.
— За каква среща става дума? — попита Ханк.
Джо го осведоми, използвайки нарочно полицейския жаргон, който непременно щеше да затрудни Роуина. Той беше полицай и неговото първо и основно задължение към нея — независимо от станалото между двамата, беше на полицай. Когато свърши, Ханк въздъхна тежко.
— Знаеш ли, този мръсник може да е решил да става честен…
— Може, но не ми се вярва! Изглежда прекалено чист. Държал се е като образцов затворник, а сега се е вживял в ролята на образцов американец, излежал присъдата си. Тази гадина открадна милиони и загуби всичко по една случайност — заради някакъв нахакан финансов гений в нейно лице — кимна към Роуина.
Тя стисна силно чашата.
— Думата „нахакан“ е отвратителна. Чули ли се сте да наричат така мъж? — попита тя наежено.
— Сигурно е ужасно озлобен към нея — продължи Ханк, сякаш изобщо не я чу. — Видях го в очите му по време на процеса. Така че номерът с романтичните превземки не ме впечатлява.
Да желаеш една жена и да я ухажваш са две съвсем различни неща, помисли вкиснат Джо. По какво всъщност той се отличаваше от Тайхърст? Май че по нищо…
— Виж, ако иска да спя с нея, бих могъл да го разбера — продължи Ханк, сякаш прочел мислите му. — Но само в контекста на замисленото отмъщение.
Роуина се изчерви и стана.
— Тръгвам си! — съобщи тя. Джо обаче я хвана за китката.
— Не, чакайте, аз си тръгвам! — смотолеви объркан Ханк. — Простете, трябваше да се изразявам по-деликатно. Не исках да ви плаша.
— Не съм уплашена! — отсече твърдо тя. — Ваше право и задължение е, разбира се, да обсъждате намеренията на господин Тайхърст. Това не ме смущава. Онова, което ме вбесява, е, че разговаряте, сякаш ме няма тук. Че мнението ми за намеренията на господин Тайхърст няма никакво значение за вас! Ако благоволите да се замислите малко, аз го познавам по-добре от двамата ви, взети заедно! — извика тя, трепереща от яд. — Аз… Аз проучвах финансовите му машинации!
Ханк и Джо се спогледаха.
— Много важно! — изтърси направо Джо.
Ако не се чувстваше толкова потисната, Роуина би плиснала остатъка от виното в лицето му. Навярно Марио щеше да й ръкопляска. Задоволи се с леден поглед към двете ченгета.
— Дръж ме в течение! — Ханк се надигна от пейката. — Ще преслушам… Спомняш си какво говорихме онзи ден, нали? — „Доносника“, сети се Джо и кимна. — Ще те информирам — измърмори нещо като „довиждане“ и се измъква от бара, преди Роуина да успее да освободи ръката си и да го последва.
— Пусни ме! — изсъска тя през стиснати зъби.
— Ще избягаш, така ли?
— Не смятам да бягам, а само да си тръгна!
— А патладжаните на Марио? — той отпусна ръката й и погали леко с палец вътрешната страна на китката й. Роуина прехапа нервно долната си устна. Явно не беше безразлична към него, но в този момент със сигурност нямаше да седне на колене му и да зарови пръсти в неговата коса.
— Убедена съм, че братовчед ти знае колко непоносим можеш да бъдеш!
— Марио ще се почувства много разочарован, ако си тръгнеш!
— Но ще ме разбере.
— Сама ли ще се прибереш до онзи замък?
— Мога да взема такси…
— И с какво възнамеряваш да платиш на шофьора?
— Аз… — Роуина го изгледа втренчено. — Ще го помоля да изчака, ще изтичам вкъщи за пари и ще му платя. Освен теб имам и други алтернативи, сержанте!
— Седни, Роуина. Допий си виното. Марио ще ни донесе и хляб — без да пуска китката й, Джо се провикна: — Хей, Марио, защо не ни донесеш от твоя специален чеснов хляб?
— Ей сега! — откликна моментално Марио — заради Роуина, разбира се.
— Знаеш ли, никога не бъди груба с човек, който приготвя чесновия хляб с пресен чесън и истинско масло. Божествен е! Кифлите ти със стафиди не струват и пукната пара!
— Ще видим! — изгледа го високомерно тя, но все пак седна. Чак тогава Джо въздъхна с облекчение и освободи ръката й.
След вечеря тръгнаха по най-прекия път към Телеграф Хил. Улиците бяха много стръмни и когато спряха пред вратата на „къщата на ужасите“, Роуина вече бе капнала от умора. Слепоочията й болезнено пулсираха.
Джо Скарлати беше най-загадъчният мъж, когото познаваше! Дори най-сложните финансови операции й се струваха лесни като задачи за първокласник в сравнение с неговия характер. Той непрекъснато й се изплъзваше! Беше прекалено жизнен и неговата виталност сякаш преливаше и в нея.
Джо се стараеше да скрие чувствата си, макар че беше дълбоко емоционален човек. Изпитваше угризения заради смъртта на Мат. Приятелите и близките му — онези, които го обичаха и държаха на него — нямаше да позволят да се затвори в себе си.
След вечерята той не я покани в апартамента си, както тайно се бе надявала. Предложи само да я придружи до вкъщи. Роуина веднага отхвърли предложението. Джо обаче настоя. Отлично знаел защо тя възразява, но щом била решила да посреща на нож всяка негова дума, тогава да правела каквото иска. Освен това, трябвало да прибере пикапа…
Роуина отстъпи. Щеше да й е приятно да вървят заедно по дългия път обратно до Телеграф Хил. Естествено, не бе нужно да му го казва… Преди да срещне Джо, не се бе замисляла колко самотна е в действителност. Живееше сама, но чувстваше ли се самотна? Разликата беше тънка, но твърде важна…
Джо я наблюдаваше намръщен, докато тя вземаше ключа, скрит в някаква ниша до вратата.
— Не бива да си оставяш ключа така! — смъмри я той.
— Обикновено не го оставям, ала когато тръгна на разходка, предпочитам да не нося ръчна чанта.
— Може да те проследят и да използват ключа, когато не си вкъщи — добави той навъсен.
— Често сменям скривалището.
— Няма значение. След като знаят, че го криеш, ще го намерят!
— Колко си лош! Искаш да убиеш вярата ми в доброто!
— Роуина, не мисли, че ти говоря така, защото съм песимист или циник!
— А какъв си? Реалист?
— Да, един най-обикновен реалист.
— Ще запомня съвета ти — Роуина пъхна ключа в ключалката и попита колебливо: — Вкъщи ли се връщаш?
Джо кимна сухо.
— Лека нощ — каза тихо той. — Беше много приятна вечер, Роуина.
— И за мен.
Тя стоеше изправена в огромното преддверие. Трясъкът на затворената врата отекна в сърцето й. По стълбите изтрополиха леко Мега и Байт. Роуина чуваше и собственото си неравномерно дишане. Парещи сълзи замъглиха погледа й.
Джо бе решил, че трябва да постъпи като благороден рицар. Не искаше да прекара нощта с нея и да изчезне от живота й… Тя наистина не беше от жените, в които мъжете виждат възможност да задоволят мимолетна страст. Самата тя отдавна бе решила да изчака, за да не се превърне първата й връзка с мъж в огромно разочарование. И през ум не й минаваше, че мъжът, на когото щеше да се отдаде, би могъл да е безразличен към нея.
А Джо Скарлати я желаеше — в това беше абсолютно сигурна! Защо тогава не се качиха в спалнята.
Роуина се намръщи и бавно се заизкачва по стълбите.
Джо стоеше, скрит в сянката зад ъгъла, и наблюдаваше напрегнато. Най-сетне Елиът Тайхърст слезе от колата и приближи до входната врата. Джо беше сигурен, че Роуина не го е забелязала, но той веднага го видя. Това го накара да се сбогува много бързо с нея, без дори да я целуне за лека нощ. В очите й като че ли съзря разочарование или може би само така му се стори… Нямаше време да го обмисля дълго.
Тайхърст натисна звънеца. Измина половин минута. Роуина не се показа и той позвъни повторно. Вратата се отвори. Джо усети, че сърцето му спира да бие, когато я чу да казва:
— Джо? — разбрала грешката си, веднага реагира хладнокръвно: — О, Елиът! Ти ли си? Каква приятна изненада!
— Не се съмнявам — гласът му прозвуча студено, дори враждебно. — Видях те с… приятеля ти.
— Така ли? Работим заедно по един проект. По-скоро успоредно… Той е счетоводител. — Как не! Счетоводител! — Казва се Джо. Ще влезеш ли?
— Не, аз… — започна колебливо Тайхърст, сякаш току-що беше осъзнал, че животът на Роуина Уилоу е нещо по-различно от онова, което си представяше.
„Карай, приятелче! Не си единственият“, помисли Джо.
— Почувствах се ужасно самотен тази вечер и си помислих, че бих могъл да те поканя да пийнем някъде по чашка. Но ти току-що влизаш…
Роуина трябваше да допълни увисналото във въздуха изречение.
— Прав си — рече тя. — Не ми се иска да излизам повече тази вечер. Защо не влезеш? Имам бутилка вино и ще ми достави удоволствие да я изпием заедно.
— Благодаря за поканата! Великолепна идея! — възкликна въодушевено Тайхърст. — Сигурна ли си, че няма да ти преча?
— Разбира се, че няма да ми пречиш! Мислих върху предложението ти. Ще ми се да споделя някои идеи, които ми хрумнаха.
— Остави, ще разговаряме друг път. Да приемем, че ти гостувам като познат, а не като потенциален клиент… — отклони предложението й той и влезе вътре.
Вратата се затвори с трясък.
Джо остана да стърчи зад ъгъла. Последвалите негови доста шумни ругатни накараха накипрената двойка, която минаваше наблизо, да мине на отсрещния тротоар.
По дяволите, как да действа сега?
— Според ситуацията, приятелче! — измърмори под носа си.