Карла Нигърс
Нощен страж (6)

Пета глава

Роуина заведе Джо в малка стаичка до кухнята. Имаше тясна кушетка с матрак, който сякаш бе пълен с клечки. Очевидно кушетката беше попаднала по грешка в стаичката, защото той скоро установи, че тежката миризма на плесен идва от голям чувал с картофи в ъгъла. Роуина го бе навряла в килера! Какво безочие! Той хукна да спасява драгоценната й кожа, а тя го изтика при картофите!

Скърцайки със зъби, Джо се напъха в спалния чувал. Тялото му бе напрегнато. А можеше сега да си пие биричка при Марио и да си бъбри сладко с някой познат… Или да потърси компанията на някоя отстъпчива жена с добро сърце…

По дяволите! Можеше да бъде и в леглото на Роуина Уилоу!

От това се боеше тя и затова го навря в килера! По-далеч от спалнята й. Спомни си как реагира тя, когато я целуна в ресторанта. Нямаше съмнение — боеше се от себе си, а не от него…

Двете котки скочиха върху кушетката и започнаха да драскат с нокти спалния чувал. Джо си представи как изведнъж решават, че чувалът е най-подходящото място да облекчат естествените си нужди, и най-безцеремонно ги избута долу. Приятни животинки, обаче не и в леглото му, особено в тази откачена къща. Жълтите им очи светнаха някак страховито в тъмнината. За малко да си плюе в пазвата, ако не беше толкова опитен полицай. Общо взето се очертаваше една безкрайна нощ…

 

 

Нощта наистина се оказа много дълга.

Джо отвори очи. Целият се беше схванал, тялото го болеше. Обикновено трябваше да минат няколко секунди след събуждането му, за да се сети къде точно се намира. Сега това бе излишно. Отговорът беше повече от ясен. В първия момент обаче се затрудни да отговори защо се намираше тук. По дяволите! Ченге с неговия опит едва ли можеше да се надява, че ще опази някой или някоя от килер! В този мавзолей най-спокойно можеше да се промъкне цяла банда убийци, без дори да ги усети!

Явно снощи идеята му се беше сторила добра. В противен случай едва ли щеше да се съгласи да спи в килера. От друга страна обаче, се славеше като импулсивен човек. Често му се случваше да пренебрегва правилата, а не се страхуваше и да рискува. Когато бе необходимо, действаше светкавично, като се осланяше на инстинкта и рефлексите си — плод на сериозна подготовка и солиден опит. Ако един полицай започнеше да разсъждава прекалено дълго, неприятностите нямаше да закъснеят.

Но не можеше да действа и безразсъдно… Джо тръсна глава, за да отклони неприятната насока на мислите си, измъкна се от спалния чувал, скочи от леглото, навлече панталона и влезе в кухнята.

Единственото доказателство за съществуването на Роуина Уилоу беше чайникът с гореща вода на печката и двете котки, които дояждаха храната си на двора. Личеше, че не са глупави животни, но едва ли се бяха обслужили сами.

Джо отвори шкафа, за да потърси нещо, напомнящо кафе. Откри поне дузина различни чайове. Накрая, зад една торбичка с лайка намери малко бурканче нес кафе. На дъното му бяха залепнали две-три лъжички кафеникави гранули. Надяваше се горещата вода да ги разтвори.

Огледа се за някаква бележка, която да му подскаже къде да търси стопанката на замъка. Но нямаше никаква бележка. Липсваха и дълбоки чаши за кафе. В един от шкафовете откри поне две дузини порцеланови чаши и чинийки в най-различни форми и цветове, които определено не съответстваха на вкуса му. Избра една с черен кант. Изглеждаше „по-мъжка“, отколкото онези с цветенцата.

— Скарлати, явно си превъртял! Да обръщаш внимание на подобни глупости! Боже мой! — измърмори той на себе си.

В крайна сметка кафето се оказа не чак толкова отвратително, колкото изглеждаше. Слава Богу, че не беше гладен, защото не възнамеряваше да си вари овесени ядки. В шкафовете и в хладилника не забеляза нищо подходящо за бърза закуска.

С чаша в ръка Джо се измъкна от кухнята и тръгна към мрачното преддверие. Надяваше се Роуина да го чуе отнякъде и да се обади. Лъчите на утринното слънце се процеждаха през двете прозорчета до входа, ала не внасяха топлина в огромното пространство, а като че ли подчертаваха самотата. Джо надникна във всекидневната.

— Здравейте, момчета! — поздрави той препарираните животни, които го гледаха безизразно с изцъклените си изкуствени очи. После мина край рицарските доспехи и потупа ризницата по рамото, сякаш очакваше съчувствие. Хванал несръчно чашата, Джо отпи от кафето. Как ли беше редно да държи човек тази тъпа чаша? Пръстите му не подхождаха на фината й дръжчица…

Хрумна му, че най-доброто решение е час по-скоро да се измете оттук, да позвъни на Ханк и да му каже, че се отказва, че няма смисъл, защото Роуина Уилоу сама се справя с Тайхърст. За целувката нямаше да споменава… Вместо това обаче Джо заизкачва стълбището. По стените, покрити с тъмни тапети, висяха портретите на навъсени мъже и пожълтели фотографии, поставени в рамки. Стигна до втория етаж, погледна в коридора, ала не забеляза отворена врата. От тъмните стени го наблюдаваха още отблъскващи портрети на намусени господа и дами. Зловещи горски пейзажи допълваха картината. Джо реши, че е извадил истински късмет с настаняването си в килера.

Едва доловимо потракване привлече вниманието му. Той спря и се ослуша. Шумът идваше от третия етаж. Той глътна наведнъж остатъка от кафето и бързо се качи нагоре.

Роуина Уилоу беше на работното си място. Струваше си да се види!

Ярката слънчева светлина, струяща през високите прозорци, го изненада. Нямаше никакви завеси или щори. Стените бяха боядисани в топъл бледорозов цвят. Под прозореца се виждаше пъстро канапенце, отрупано с възглавници. Всичко изглеждаше приветливо, простичко и чисто.

Тихото потракване замря. Джо предположи, че Роуина го е чула. Тръгна по коридора. Зави наляво и стигна до един портал, зад който се намираше просторно помещение, обзаведено с небрежна елегантност. Тихото бръмчене на компютър, факс и ксерокс подсказваше, че е попаднал в кабинета на Роуина, макар лекото ухание на канела да не съответстваше напълно на деловата обстановка. Върху едното от четирите бюра имаше купичка с ароматна смес.

С гръб към портала, Роуина седеше до бюрото, поставено по средата на стаята, и се взираше в колоните от цифри на монитора. Косата й отново бе сресана изрядно. Носеше кафеникав гащеризон и беше боса. Дори не се обърна. Джо предположи, че тя или се преструва, или наистина не го е усетила. Затова се изкашля.

Роуина извика уплашено и буквално скочи от стола, който се измести назад. Понечи да седне, но се подхлъзна и се озова на пода. Гъст кичур се измъкна от фуркетите и падна върху бузата й. Изправи се на колене и загледа втренчено неканения гост с огромните си сини очи.

— Добро утро! — поздрави усмихват Джо. Роуина се взираше мълчаливо в него. — Май те поуплаших, а? — е, не изглеждаше чак толкова уплашена…

Тя прибра измъкналия се кичур зад ухото и се изправи. Джо бързо отмести поглед от нежната заобленост на гърдите й, но се получи точно обратният ефект, както обикновено ставаше в такива случаи. Роуина забеляза това и страните й пламнаха, доказвайки за пореден път, че даже ексцентричните гении не са застраховани от изкушенията на плътта. Все пак се посъвзе и измърмори:

— Мислех, че вече си си отишъл…

— Както забеляза, не съм.

— Защо?

— Току-що станах. Не съм си изял дори овесените ядки. Отдавна ли си тук?

— От пет часа. Обичам да ставам рано. Аз… — навлажни с език пресъхналите си устни. — Когато работя, обикновено се абстрахирам от абсолютно всичко… Направо оглушавам. Затова понякога се стряскам, когато телефонът иззвъни или се включи факсът… Даже котките ме стряскат, ако се появят внезапно. Какво да се прави, това са рисковете на професията…

— Ако говорим за рискове, има и по-тежки случаи.

— Така е — кимна тя със сериозен вид. Руменината й беше започнала да избледнява, а очите й гледаха вече по-спокойно. — Зная, че като полицай си рискувал много повече от мен.

— И откъде знаеш? — намръщи се Джо.

— Направих справка — Роуина посочи към компютъра. — Свързана съм с няколко електронни мрежи. Научих някои неща… Тъй да се каже, за собствено успокоение. Трябваше да напиша само: „Скарлати, Джо“.

— И какво научи? — попита той напрегнато.

— Мисля, че знаеш. След като ти можеш да ме шпионираш, да се ровиш в биографията ми, да спиш в моя дом, не виждам защо и аз да не събера някои сведения за теб… — гласът й прозвуча хладно, но не и обвиняващо. — Извинявай, ако съм те разстроила с това — добави припряно.

— Да… — процеди Джо през зъби и тръгна към вратата.

— Къде отиваш?

— Ще те уведомя — каза той, без да се обръща. Роуина бе сипала сол в незарасналата рана — напомни му защо се бе захванал да я пази. Смъртта на Мат Лий. И неговата роля.

— Ако решиш да останеш — смотолеви колебливо тя, — моля те, гледай повече да не ме плашиш…

Джо се вгледа за миг в нея. Изглеждаше умна, независима, ала толкова уязвима! Някакво неопределено чувство — нещо средно между привличане и желание да я покровителства — се надигна в душата му. Той кимна рязко и излезе.

Беше длъжен да се овладее и да мисли, преди да действа. В един от случаите, когато той рискува, без да мисли за последствията, Мат бе убит…

 

 

За първи път колоните от цифри върху цветния монитор не говореха нищо на Роуина. Можеха да са и резултати от бейзболното първенство. Тя не бе в състояние да се съсредоточи. Явно се нуждаеше от почивка… Отмести стола си назад, премигна и протегна схванатите си ръце. Китките я боляха. Вече четвърти час седеше пред компютъра, а беше само девет сутринта…

Това не беше необичайно и не виждаше причина за състоянието си. Присъствието на Джо Скарлати в дома й обаче беше съвсем смущаващо и непредвидено.

По дяволите! Не биваше да мисли за него!

Отново се вгледа в монитора. Трябваше да анализира обърканите финансови операции на една винарска изба, чиято продажба предстоеше. Купувачът искаше да узнае всичко за компанията от обективен и уважаван източник. По-точно — от самата Роуина.

Но вместо финансови разчети, очертаващи бъдещето на компанията, Роуина виждаше изпитателния поглед на нейния суров „бодигард“. И мускулестите му бедра… Вместо да мисли за възможните икономически решения, я занимаваше интригуващата природа на Джо Скарлати, неговата твърдост, решителност, невероятната му находчивост и странното чувство за хумор…

Както и миналото му. Особено изминалата година Джо беше претърпял голям провал като полицай. За нея той беше потенциално опасен мъж.

Тя бързо излезе от файла, с който работеше. Ръцете й трепереха.

— Това е пълен абсурд! — измърмори под нос и преди да осъзнае какво върши, скочи на крака и хукна по стълбите.

В преддверието едва не връхлетя върху Джо, който изглежда водеше мълчалив диспут с рицарските доспехи. Той я погледна, но не каза нищо. Роуина се чудеше дали и сега, когато за малко не се сблъска с него, както в ресторанта, ще я притисне отново в обятията си?

„Престани с тези идиотски мисли! — си заповяда тя. — Подобна връзка би завършила катастрофално.“ Както при родителите й…

— Трябва да поговорим — дрезгавият й глас звучеше отвратително.

— За какво? Нали си гений? — очевидно все още беше вкиснат от недопустимото й, според него, посегателство на личния му живот. — Без друго знаеш всичко, което може да се узнае за мен.

— Зная само онова, което се съдържа в досието, достъпно чрез компютърната мрежа.

— Това е почти всичко… — ъгълчетата на устата му трепнаха.

— Сержант Скарлати…

— Джо — прекъсна я той. — След като знаеш толкова много за мен, с чиста съвест можеш да ме наричаш Джо.

— Значи ти можеш да знаеш всичко за мен, а аз за теб — не! — не се предаде Роуина.

— Съмнявам се, че зная всичко за теб. Нещо повече. Съмнявам се, че някой изобщо го знае. Известно ми е само онова, което ми е нужно за работата.

— С която не съм те молила да се заемаш. Защо не предположиш, че ми е нужно да узная нещо за теб, за да ти се доверя?

— Тогава защо не ме попита?

— А ти щеше ли да ми кажеш?

— Не! — отвърна той без колебание.

— Така и предполагах. Съжалявам за колегата ти… За Мат Лий…

— Няма нужда да споменаваш името му! Помня го!

Роуина прие мълчаливо упрека. Нямаше опит с полицаи, които се чувстваха виновни за смъртта на свой колега. Вгледа се в мрачното му лице, прочете болката в очите му и попита тихо:

— Заради него си в отпуска, нали?

— И имам възможност да следя една синеока хубавица, която отгоре на всичко е и гениална. Да, така е! Заради него съм в отпуска. И защото тя ми доставя страхотно удоволствие — последното не беше вярно. Цялото му поведение говореше за противното. Държеше се язвително и арогантно, ала не можеше да заблуди Роуина. Мъката, която се опитваше да скрие, беше осезаема. — Имаш ли да казваш още нещо за моята личност?

— Ядосан си — отвърна тя, като пое дълбоко въздух.

Джо пъхна ръце в джобовете на джинсите си.

— Да кажем, че не ми е особено приятно да ровиш в живота ми с проклетия си компютър…

— Разбирам те — преглътна и си наложи да го погледне в очите. — Наясно съм, че компютърната справка не може да даде пълна представа за едно човешко същество. Сигурна съм, че е невъзможно, дори ако се запозная с всички репортажи във вестниците. Но аз не смятам да се оправдавам. Ти влезе неканен в живота ми и имам право да зная какъв е човекът, който има претенции да ме пази…

— Да уточним нещата! Аз не те пазя! Използвам те, за да се уверя, че Тайхърст наистина е променен. Това е всичко!

Роуина реши да не отговаря на язвителната реплика. Джо Скарлати беше разгневен. Измъчваше го натрапчивата мисъл за смъртта на Мат, ала истинската причина за сегашното му раздразнение беше начинът, по който тя бе надникнала в живота му.

Джо прокара пръсти през косата си и се насочи към вратата.

— Изчезвам. Ако Тайхърст те потърси, обади се в бара. Номерът е в указателя.

— Джо…

— Или потърси в компютъра си — подхвърли той язвително и излезе.

 

 

До времето за следобедния чай Роуина остана в кухнята. Беше ядосана на себе си и вбесена от Скарлати. Заради него си пропиля деня! Не че й бе досаждал с присъствието си, нито пък се обади по телефона. Не го забеляза и на улицата. Просто не й позволяваше да се съсредоточи върху работата си! Никога, нищо и никой досега не я беше откъсвал от работа по подобен начин!

Естествено, никога и не й се бе случвало нещо толкова объркващо като срещата със сержант Джо Скарлати и неговото присъствие.

Роуина занесе подноса с чай в слънчевата стая. В мислите й се въртеше въпросът дали начинът, по който надникна в миналото му, щеше да го накара да се оттегли. И друг път маниакалната й пристрастеност към компютрите беше отблъсквала мъжете. Леля Аделаида я предупреждаваше, че мъжете трудно приемат жени, които не крият интелектуалното превъзходство и ексцентричната си натура. Роуина просто не умееше да се преструва — искаше хората да я приемат такава, каквато е. Мъжете я харесваха, с някои дори излизаше известно време… Ала когато станеше въпрос за задълбочаване на връзката, Роуина ставаше безкрайно предпазлива. Повече от всичко се боеше от неподходящ партньор, защото помнеше безумната любов на своите родители, заради която остана кръгъл сирак…

Скарлати обаче не търсеше любовни авантюри, а искаше да спипа Тайхърст, напомни си Роуина. Вярно, смяташе я за финансов корифей, но заедно с това — и за досадна любопитна особнячка. Целувката в ресторанта навярно се дължеше на моментен импулс, не означаващ нищо за Джо…

Роуина оправи възглавниците край прозореца и надникна навън. Усети как пулсът й се ускори, сякаш очакваше нещо да се случи.

— Какво по-точно? — измърмори под нос, ядосана на себе си.

Въпреки това продължи да оглежда внимателно колите, паркирани на улицата. Спомни си момента, в който за първи път видя изгубилия търпение и ядосан Скарлати да слиза от колата.

Изведнъж си го представи в леглото. Сигурно би бил добър любовник, който знае как да достави удоволствие на една жена. Възможно даже…

„Престани!“, заповяда си тя.

Чаят се разплиска върху скута й и я опари, ала Роуина не реагира. Без да го допие, остави чашата и върна подноса в кухнята. Там завари Мега и Байт. Известно време си игра с тях. Повече от всякога усещаше потискащата тишина в огромната къща на леля си.

Звънецът на входната врата иззвъня и Роуина подскочи като ужилена. Почти на бегом стигна до вратата и надзърна през малкия прозорец. Не беше полицаят. Отвън стоеше Елиът Тайхърст, облечен в безупречен тъмносив костюм!

Тя отвори.

— Здравей, Роуина! Надявам се, че не съм ти попречил — върху раменете си бе наметнал елегантен шлифер, за да се предпази от ситния дъждец, който ръмеше през целия следобед. Изглеждаше решителен и делови. Едва забележимата несигурност, която се долавяше в държанието му, докато вечеряха в ресторанта, беше изчезнала — Мога ли да вляза?

— Защо? — въпросът й прозвуча грубо.

Ами ако пожелаеше да спи с нея? Роуина едва не се изсмя на собствените си налудничави мисли.

Сякаш за да потвърди колко идиотско е хрумването й, Тайхърст изрече официално:

— Бих искал да работиш за мен…