Карла Нигърс
Нощен страж (5)

Четвърта глава

Роуина беше напрегната. Външно Елиът Тайхърст изглеждаше непроменен, но тя не биваше да забравя, че седи до освободен съвсем наскоро затворник. Скъпият му одеколон и елегантният костюм не можеха да я заблудят. Не беше много сигурна защо прие без възражения предложението му да вечерят на друго място, а не в „Меридиен“. Вътрешен импулс? Или любопитство? Или пък, за да докаже на Джо Скарлати, че може да се грижи за себе ся? Наистина не знаеше защо…

Пътуваха мълчаливо.

— В Марината ли отиваме? — попита Роуина, когато приближиха моста Голдън Гейт.

— Да. Как ви се струва идеята ми? Реших, че там е по-спокойно и вероятността да ни разпознаят, е по-малка.

— Не възразявам. Толкова отдавна не съм вечеряла навън…

Тайхърст кимна с разбиране. Какъвто и да беше, едно не можеше да му се отрече — държеше се като съвършен джентълмен. Тези безупречни маниери бяха подвели стотици обикновени хора, които с лека ръка му бяха доверили спестяванията си. Тайхърст най-вероломно се беше подиграл с доверието им. Може би по същата причина и Роуина се качи в колата, без да се замисли. Нищо не можеше да й се случи и нямаше защо да се страхува от Елиът Тайхърст, самоуспокои се тя. Все пак мъжът до нея не беше хладнокръвен убиец, а високообразован мошеник, проникнал и ограбил с помощта на компютъра стотици банкови сметки.

„Нали искаше да се справиш сама? Е, оправяй се сега!“, мина й през ума.

Малката комфортна кола се отклони от магистралата и навлезе в живописното селце Саусалито. Спряха пред един ресторант, от който се откриваше великолепна гледка през залива към Сан Франциско. Роуина слезе от колата и в миг забрави тревогите си. Красотата на града, блещукащ с милионите си светлини в далечината, я завладя напълно. Свежият морски вятър галеше лицето й и тя се чувстваше щастлива, че не е вкъщи пред компютъра.

— Изумително, нали? — извади я от унеса гласът на Елиът.

Тайхърст несъмнено бе красив, изискан и елегантен мъж. Скритата тъга в очите му я заинтригува. Но това не беше онази примитивна тръпка, която Скарлати събуждаше у нея…

— Запазих маса до прозореца. Ще влезем ли?

Предложи й галантно ръката си и за да не го обиди, Роуина трябваше да я приеме. Силата на изваяните му мускули я учуди и смути. Да не е вдигал гири в затвора? Липсваше само някой нахакан фоторепортер и утре снимката им щеше да се появи на първа страница на вестниците.

Ресторантът беше малък и изискан, с бар в единия край и десетина маси край остъклената стена. Гледката към залива беше изумителна. Посочиха им запазената маса, на която вече имаше запалени свещи.

— Благодаря ти, че прие поканата ми! — прошепна Тайхърст, докато поднасяше стола на Роуина — Друг нямаше да ми повярва…

Тя го изчака да седне срещу нея и каза неуверено:

— Един приятел се опита да ме разубеди… Той… Той смяташе, че скритата ти цел е да ми отмъстиш — Роуина запази хладнокръвие, описвайки Джо Скарлати като приятел.

Тайхърст кимна мрачно. Тъгата се изписа върху цялото му лице. Едва сега Роуина забеляза дълбоките бръчки, прорязали челото му. Нямаше и помен от арогантното изражение по време на процеса. Може би наистина се беше променил…

— Твоят приятел не разбира какво означава за мен постъпката ти. Не съм лош човек, Роуина. Признавам, че доста дълго ти бях обиден. Отчаяно се мъчех да си внуша, че ти си единствената виновница за моето падение. Искаше ми се да повярвам, че ако не се бе намесила, щях да върна парите на клиентите.

— Продължаваш ли да мислиш така?

— Не! — погледна я с ужас. — О, не! Накрая разбрах, че няма друг виновник за съдбата ми. Високомерието и надценяването на способностите ми ме накара да използвам парите на клиентите за собствено облагодетелстване. Сгреших, че не ги уведомих за намеренията си да играя с парите им на борсата и не поисках тяхното съгласие. Кълна се обаче, че никога не съм смятал да ги ощетя.

— Ти наруши закона — напомни му Роуина.

— Така е.

— Какво смяташ да правиш сега?

Тайхърст я погледна. Изглеждаше потиснат, в очите му се четеше разкаяние.

— Да започна всичко на чисто.

Роуина понечи да му отговори, но някакво раздвижване край бара привлече вниманието й. Джо Скарлати тъкмо сядаше на столчето. Барманът му подаде чаша бира. Стори й се, че сърцето й ще се пръсне.

— Добре ли си? — попита загрижено Тайхърст.

— Моля? О, съжалявам! Всичко е наред. Просто не съм свикнала да излизам вечер. Няма връзка с онова, поето каза.

Скарлати се обърна с лице към тях. Очите му търсеха нейните. Безцеремонно. С магнетична сила. Роуина трябваше да повика на помощ цялата си воля, за да отмести поглед.

Джо Скарлати я беше проследил. Защо? Вероятно не вярваше, че тя ще се справи сама. Решил бе, че й трябва помощта му.

— Роуина? — Елиът Тайхърст я гледаше намръщен.

Усмихна му се насила. Тайхърст не подозираше за съществуването на „неофициалния“ й покровител и защитник. Нямаше за какво да се тревожи. Освен за непредсказуемите действия на Джо Скарлати… Човек никога не беше сигурен в следващата му стъпка. А Роуина не обичаше нещата и… хората, които не се подчиняваха на логиката.

За нейно облекчение келнерът се приближи до масата и тя поръча чаша шампанско.

— Трябва да вдигнем тост за новото начало! — изрече тя любезно, почти колкото самия Тайхърст, и се усмихна.

Той се засмя лъчезарно и поръча бутилка шампанско. Докато обсъждаше с келнера марката и реколтата, Роуина се помъчи да подреди мислите си. Скарлати нямаше да мръдне от ресторанта цяла вечер — в това поне бе сигурна. Присъствието му я объркваше. Неочаквано й се прииска да си е вкъщи и да реди пасианс на компютъра. Забеляза изпитателния поглед на Елиът и бързо отвори менюто.

— Идвал ли си в този ресторант? — попита го, колкото да каже нещо.

— Не, но доколкото разбирам от подобни неща, менюто е добре подбрано и всичко е съвсем прясно — отвърна той.

След годините, прекарани в затвора, навярно всяко ястие ще му се стори божествено, каза си тя. Защо, по дяволите, се забърка в тази каша?!

— Сигурно ще се учудиш, ако ти кажа, че съм станал доста непретенциозен по отношение на храната през последните три години — призна той, сякаш прочел мислите й. В тона му се долавяше самоирония, но не и самосъжаление.

Роуина погледна крадешком към Скарлати. Беше се обърнал с гръб към тях и разговаряше оживено с бармана. По всичко личеше, че никак не се смущава от спортното ся облекло — донякъде неподходящо за този час.

Роуина предположи, че Джо Скарлати знае някои подробности от биографията на Тайхърст, които не й бяха известни. Елиът беше лежал в затвора. Логично бе Скарлати да знае за него много повече от нея.

Донесоха шампанско и вдигнаха тост за „новото начало“.

— Разкажи ми за себе си, Роуина! — помоли Тайхърст. — Не зная за теб почти нищо.

Въпросът я завари неподготвена и тя погледна притеснена през прозореца. Фенерите на лодките мъждукаха в мрака. Не знаеше какво да каже. По принцип избягваше да говори за себе си. А в случая и беше съвсем трудно.

— Работата ми върви добре. Наскоро получих интересно предложение от една компания в Ню Ингланд — започна тя, но Тайхърст я прекъсна:

— Разкажи ми за себе си! С какво Роуина Уилоу се отличава от останалите?

Тя не успя да измисли какво да отвърне. Може би близостта на сержант Скарлати я лишаваше от дар слово?

— Трудно ми е да отговоря на такъв въпрос…

— Ти още не ми вярваш!

— Не, не е това. Господин Тайхърст…

— Елиът. Моля те, наричай ме Елиът.

— Елиът… — тя направи опит да се усмихне, докато изричаше името му. — Ще бъда откровена. Не зная дали би трябвало да ти вярвам. Не те познавам достатъчно. Решението да започнеш всичко отначало е твое. Не ми подхожда ролята на съдник.

— Все пак, това е първата стъпка… — усмихна й се той и угнетението изчезна от красивото му лице.

Първа стъпка ли? Към какво? Към съпричастието, от което се нуждаеше, за да започне всичко на чисто може би?

— Боя се, че освен за работата, не бих могла да кажа нищо друго за себе си. Леля Аделаида, която ме отгледа, ме научи да не говоря излишно за себе си, защото хората невинаги разбират семейство Уилоу. Как да ти кажа… Смятат ни за ексцентрични…

— Чух за това — кимна той усмихнат. — Кажи все пак две-три думи за себе си. Нека да послужат за начало.

— Имам две котки и живея сама — изпита облекчение.

— Къщата ти е интересна — вметна Тайхърст, сякаш насочваше разговора.

— Наистина. Построена е от прадядо ми. Казват, че много приличам на него и… — млъкна изведнъж. Усети, че стомахът й се сви на топка. Скарлати отново я гледаше безцеремонно и погледът му сякаш парализираше мисълта й. — Извини ме за момент — измънка тя, бързо стана от стола и се упъти към тоалетната.

Пусна студената вода и наплиска лицето си, като внимаваше да не размаже грима. После се огледа в огледалото. Зениците й изглеждаха разширени, бузите пламтяха — това не беше тя! Явно компанията на истински ченгета и бивши затворници й беше противопоказна. Вероятно би ги приела като герои на някоя компютърна игра или на детективски роман. Но очевидно не й понасяше да вечеря с подобни типове. Нито пък да я шпионират…

Най-разумно беше да продължи спокойно вечерята с Елиът Тайхърст, реши тя. И да докаже на Джо Скарлати, че правилно е преценила ситуацията, и не е нужно той да се влачи след нея, за да я пази от въображаеми опасности. А утре нещата щяха да продължат постарому…

С твърдото решение да не отстъпва от своите намерения Роуина излезе от тоалетната и едва не се сблъска със Скарлати. Той държеше в ръка слушалката на телефонния апарат, окачен на стената.

— Да не си решила да разкажеш на твоето приятелче и най-интимните подробности от живота си? — очите му мятаха мълнии. — Приключвай с вечерята и се прибирай вкъщи!

— Помоли ме да му разкажа за себе си, за да ме опознае… Може би го прави от вежливост…

— А може би, защото е изпечен мошеник! — Джо тресна слушалката и се обърна отново към нея.

— А сега, сержанте, можеш да си вървиш! — заяви твърдо тя.

— Да съм ти казвал, че работя за теб?

— Ще настоявам да те арестуват за психически тормоз! — ехиден смях посрещна думите й. — Мога да се грижа за себе си сама! — настоя Роуина.

— Да, и още как! Сигурно затова ти караше колата и затова сега сте в „Меридиен“! Знаеш ли изобщо къде си в момента?

— Щях да ти зашлевя една плесница, ако не бяхме в ресторант! — процеди през зъби тя.

— Ще имаш и тази възможност.

— Махай се оттук! — понечи да тръгне, ала силната му ръка сграбчи китката й.

Той я обърна към себе си и тя се опря в гърдите му, вцепенена от ужас, че Тайхърст би могъл да ги види в този миг. Усещаше парещия дъх на Джо в лицето си.

— Нека да те отведа оттук! Веднага! — гласът му беше тих и настоятелен.

— Не мога…

Устните му се впиха в нейните така светкавично, че тя даже не успя да извика от изненада. Като се възползва от това предимство, Джо ги разтвори с език и потърси нейния. Роуина усети, че се притиска към него, завладяна от болезнено опияняващо желание.

Той се отдръпна тъй внезапно, както преди миг я бе целунал. Плъзна поглед по тялото й, после изправи рамене. Изглежда вече се владееше.

— По-добре се отбий в тоалетната, преди да се върнеш на масата! — каза той, обърна се кръгом и влезе в ресторанта.

Роуина послушно изпълни съвета му. Огледа се в огледалото. Под ефирната блузка се открояваха втвърдените й зърна. Червилото се бе размазало. В премрежените й очи пламтеше неутолена страст. Още усещаше парещия вкус на устните му.

Нещата бяха повече от ясни. Тя го желаеше и ако се беше съгласила да я откара вкъщи, щяха да отбият колата от пътя и да се любят…

— Добре ли си? Наред ли е всичко? — попита Тайхърст, когато тя седна на масата.

— Разбира се, чувствам се отлично.

Поднесоха вечерята и Роуина с облекчение се нахвърли върху храната. Тайхърст изглеждаше доволен. Преди обаче да поднови разговора около живота й, тя го изпревари и попита:

— Какви са плановете ти за близкото бъдеще?

— Не зная със сигурност — сви рамене той. — Обмислям няколко възможности. Предполагам, че все ще измисля нещо подходящо.

— Ти си способен и ще имаш много възможности за избор — окуражи го тя. Искаше й се да му повярва. Някаква част от разума й му вярваше.

— Така ли мислиш?

— Разбира се!

— Ти си толкова наивна, Роуина! — Тайхърст се усмихна тъжно. — Или може би аз съм прекалено уморен — добави и замълча. Лицето му изглеждаше измъчено. — Надявам се да срещна и други хора, готови да ми простят и да ме приемат, както направи ти.

— Известно ми е, че си лишен завинаги от възможността да упражняваш някои финансови дейности. Убедена съм обаче, че ако докажеш своята добронамереност, ще се намерят хора, които да ти повярват!

— Да се надяваме!

Докато вечеряха, подхванаха разговор за Сан Франциско и за големите промени в града през тези три години. Роуина беше благодарна, че Тайхърст се отказа да я разпитва за живота й. От време на време поглеждаше крадешком към Джо, който все още седеше до бара, и всеки път усещаше отново вкуса на устните му. Защо я целуна? Дали го направи преднамерено, или спонтанно? Всъщност нямаше значение. Искаше й се едно — да го целуне и да го зареже, така объркан и разкъсван от безумна страст, както той постъпи с нея.

Привършиха вечерята. Роуина отказа десерт, но изпи с удоволствие чаша кафе. Когато решиха да си тръгват, Скарлати не се виждаше в ресторанта. На паркинга нямаше и следа от очукания му пикал. Отново бе сама… Както обикновено, побърза да добави тя наум. Нищо ново под слънцето. Джо Скарлати с нищо не променяше живота й…

Тайхърст подкара колата. Пресякоха залива по моста и се озоваха в Сан Франциско. През целия път почти не размениха дума. Роуина поглеждаше крадешком към Елиът и се опитваше да си представи как щеше да се чувства, ако беше на негово място. Щеше ли да проявява същото великодушие към човека, пратил я зад решетките?

Ако поведението му беше израз на великодушие… Не беше много сигурна. По начало Роуина се затрудняваше да преценява хората, а в случая с Тайхърст това й се струваше направо невъзможно.

— Да те придружа ли до вратата? — попита той, когато колата спря пред дома й.

— Не, благодаря. Ще се оправя сама — отвърна тя, отвори вратата на колата и понечи да слезе. Тайхърст се наклони към нея и докосна рамото й. Ледени тръпки полазиха по гърба й.

— Роуина, има ли някой в живота ти?

— В живота ми има много хора…

— Моята съпруга ме напусна. Била ужасена от… Как се изрази? „От безскрупулното ми престъпление“. Като че ли съм убиец… — той въздъхна и отмести ръката си. — Не е лесно да си сам…

Роуина слезе от колата. Обърна се и се вгледа в Тайхърст. В душата й се прокрадва съчувствие.

— Не е толкова трудно, когато цял живот си бил сам… — каза тя и тръгна към къщата.

Миг след това чу шума на потеглящата кола.

Влезе вътре и затръшва вратата. Трясъкът отекна в огромното празно преддверие. Надникна през страничното прозорче. Пикапът на Джо Скарлати не се виждаше на улицата. Мега и Байт се появиха и се заумилкваха в краката й.

— Милите ми котенца! Нямате представа колко е хубаво да си пак у дома! — приветства ги Роуина и в следващия миг замръзна.

От улицата се разнесе сърдитото ръмжене на мотор. Тя надникна през прозорчето и видя, че Джо Скарлати се мъчи да паркира пикапа между две коли. А мястото очевидно бе недостатъчно за това. Накрая спря колата под ъгъл и се измъкна с обемист вързоп под мишница. Носеше спален чувал.

Роуина го посрещна на вратата с думите:

— Не е възможно да си го решил сериозно!

— Приемам всякаква стая, освен онази морга с препарирани животни.

— Сержант Скарлати! Никой не те е канил да спиш тук! — Нечувано! Да прекара тук нощта след онази целувка? — Аз… Аз нямам нужда от теб!

— Бас държа, че нямаш нужда! — язвително повтори той.

— Прекарахме с Тайхърст една приятна неангажираща с нищо вечер. Той дори не намекна, че иска да ме види пак — Роуина вдигна ръце, сякаш се опитваше да предотврати влизането му в къщата. — Това, което правиш, е смешно, направо абсурдно! Уверявам те, че контактите ми с Тайхърст приключиха.

— Сигурно затова, когато зави зад ъгъла, той спря колата, слезе и огледа твоята крепост! Кой знае, може би се е любувал на звездите… Но не ми се вярва!

— И какво от това?

— Все още не е приключил с теб! Този негодник едва сега започва!