Карла Нигърс
Нощен страж (10)

Девета глава

— Всичко ли е наред? — попита Тайхърст и отпи от виното.

— Да, разбира се! — малко пресилена усмивка разтегли устните на Роуина. Тайхърст изглежда беше забелязал, че нещо я тревожи. — Просто днес работих твърде дълго на компютъра и се чувствам уморена — беше постъпила разумно, реши тя, като не си наля още вино. Онова, което изпи при Марио, и стигаше.

— Разбирам.

Наистина ли? Дали някой изобщо би могъл да разбере? Въпросите май бяха твърде много…

Тайхърст беше застанал пред камината, богато украсена с розово дърво. Роуина не намираше разумно обяснение защо го покани именно в салона, а не в доста по-респектиращата посетителя приемна с препарираните животни. Обърна се към нея. Лицето му изглеждаше непроницаемо.

— Казваш, че си имала възможност да обмислиш предложението ми — рече Тайхърст.

— Да, помислих сериозно върху него.

— И какво реши? — гласът му беше тих. Пристъпи крачка към Роуина. — Ще работиш ли за мен?

Тя не отговори веднага. Смяташе за непочтено да работи за него, но пък и не искаше да му откаже направо. Това би я лишило от точна информация за бъдещите му планове. Може би Тайхърст отново си бе поставил престъпни цели, но съществуваше и друга вероятност — най-искрено да се стреми към едно ново начало. Идеята, че той преследва само физическото отмъщение, й се струваше съвсем нереална. Тайхърст беше достатъчно умен и точно заради това нямаше да използва физическо насилие.

— Нужна ми е допълнителна информация — обади се накрая тя.

— Роуина, разбираш, че не е възможно да ти предоставя пълна информация, докато не сключим договор. Би било прекалено рисковано от моя страна. Имам ти доверие, но…

— Ясно ми е — прекъсна го Роуина. — От своя страна и аз не съм напълно сигурна дали ще можеш да си позволиш да ползваш услугите ми след… наказанието — тя съжали веднага за прибързаните думи. Май прекали с виното по време на вечерята. Или пък цял ден в компанията на Джо Скарлати й дойде множко…

— Доколкото разбирам, би искала да знаеш дали съм напълно разорен след неприятностите, които имах? Не съм! — изрече той с известна горчивина и самосъжаление, като въздъхна тежко. — Наистина признавам, че не съм в цветуща финансово състояние както в миналото. Мнозина в Сан Франциско навярно смятат, че би следвало да живея като просяк. Ще трябва обаче да ги разочаровам, защото разполагам с известни средства — Тайхърст млъкна за малко. Нищо в поведението му не подсказваше за враждебни намерения към нея. — Мога да си позволя да те наема.

Роуина реши да атакува директно с думите:

— Елиът, таиш ли някаква злоба към мен?

— Не! Не, разбира се! — изглеждаше изненадан, но не и обиден от думите й. — Бих могъл да се сърдя единствено на себе си. Опитвам се обаче да оставя миналото зад гърба си. Така или иначе, не мога да променя…

— Аз съм част от това минало. Защо държиш да работя за теб? Защо изобщо се завърна в Сан Франциско?

Тайхърст пристъпи към нея. Излъчваше добронамереност, чувствителност, доверчивост. Притежаваше онази класическа хубост, подсказваща за интелигентност и сила. Сега Роуина напълно разбираше хората, които му бяха повярвали. Дори когато налице бяха неопровержими доказателства за престъпните му деяния, имаше и такива, които отказваха да ги приемат.

— Сан Франциско е част от мен и живота ми — простичко отвърна той. — Докато бях в затвора, всеки ден, всеки час си представях стръмните улици, Голдън Гейт… Даже мъглата — добави с лека усмивка. — Невероятно е, че пак съм в своя град! Бих се махнал, само ако моят град откаже да ме приеме.

— А ти чувстваш, че трябва да опиташ най-напред тук — допълни го тя.

— Точно така. Що се отнася до теб, Роуина… — усмивката му изчезна. Застанал на сантиметри от нея, той се взираше напрегнато в очите й. — Не мисля, че си само част от миналото ми. Бих искал да мисля за теб като част от моето настояще и… бъдеще…

— Искаш да кажеш като професионалист?

— Би могло да бъде и нещо повече…

— Не, не може! — поклати тя глава. — Искам да повярвам, че си се променил и имам желанието да ти дам шанс да го докажеш. Но това е всичко, което мога да ти предложа. Не бива да те оставям да си мислиш…

— Разбирам те. Твърде рано е за подобен разговор — в тихите, някак сковано изречени думи, се долавяше тъга. Той остави чашата на една масичка. — По-добре е да си тръгвам. Лека нощ, Роуина. Благодаря ти за виното и компанията!

— Няма защо.

Тя го изпрати до входа. Дори такава състрадателна жена като леля Аделаида би казала в случая: „Каквото посееш, такова и ще пожънеш!“ Не можеше да поеме отговорност за бъдещето му, нито пък бе в състояние да заличи миналото. Не можеше и да се преструва, че изпитва някакво романтично увлечение към него само за да се чувства той по-добре.

Безизразните му очи за момент се взряха в нейните, после каза кратко:

— Ще поддържаме връзка. Приятни сънища.

Роуина затвори плътно вратата след него и едва тогава си зададе въпроса с кой ум го беше поканила вътре. Искаше й се да вярва, че не го беше направила напук на Джо, който си тръгна само с едно сухо: „Лека нощ“. Не бе в стила й. Наистина беше ексцентрична, но не чак дотам, че да залага на карта живота си. Покани Елиът Тайхърст, защото искаше да узнае нещо повече за истинските причини, които го бяха накарали да я потърси малко след излизането му от затвора. И защото не смяташе, че я застрашава физически.

Роуина се изкачи в своята „слънчева кула“ и, без да пали лампата, хукна към прозореца. Застана толкова близо, че дъхът й замъгли стъклото. Зачервените й очи се вторачиха в мрака. Видя Елиът Тайхърст да се качва в скъпа кола — навярно я беше взел под наем. Не изпитваше симпатия, нито отвращение към него. Само се учуди, че именно заради него Джо Скарлати влезе в живота й и я лиши от монотонното всекидневие.

Скъпата кола изръмжа и потегли надолу по смълчаната улица. С натежали от умора и виното очи, Роуина продължи да се взира в тъмнината. В душата й цареше хаос. Това ли беше всекидневието на една жена?

Изведнъж тя зяпна от изненада. Остана неподвижна, преборвайки се с инстинктивния импулс да се отдръпне от прозореца. Очуканият пикал на Джо стоеше паркиран там, където го беше оставил сутринта. Дали си е тръгнал без него? Или все още се спотайваше в мрака? Добре де, но защо?

Роуина усети гърлото си съвсем пресъхнала. Той беше някъде там! Усещаше присъствието му. Чувстваше пронизващия магнетизъм на очите му…

Тогава го видя. Стоеше до телефонния стълб отсреща, под прикритието на уличните сенки, на два-три метра от пикапа. Самоуверен, мъжествен, привлекателен. Гледаше към нея. Тя отстъпи назад несъзнателно. Колата на Тайхърст беше изчезнала в нощта. Вероятно Джо беше забелязал, че влиза в къщата и бе останал да изчака тръгването му. Сега със сигурност щеше да се метне на раздрънкания си пикал и да отпраши към бара на Марио, където все още цареше оживление, а не мъртва тишина като в дома й…

Роуина го видя да приближава към пикапа. Той застана до колата, като барабанеше нетърпеливо върху покрива. Нетърпеливо ли? Но защо? Заради кого.

„Роуина, момичето ми, твърде много мислиш! Прекаляваш с въпросите! Изчакай малко, и сама ще видиш!“

Джо пресече улицата с широки крачки, без да се оглежда. Роуина изхвърча по стълбите. Беше стигнала до втората площадка, когато чу звънеца. Прескочи последните три стъпала, ала спря за малко пред вратата, за да си поеме дъх и да прибере падналия кичур зад ухото си.

Когато я видя, Джо пое дълбоко въздух. Роуина усещаше почти физически пронизващия му поглед. Изпитваше неловкост и същевременно странно успокоение.

— Мисля, че трябва да остана тук тази нощ! — каза направо той. Тонът му звучеше съвсем професионално.

— Видял си Елиът, така ли? — попита тя. А когато Джо кимна, побърза да каже: — Не мисля, че нещо ме заплашва. Тази вечер той няма да се върне повече!

— Готова ли си да рискуваш?

— Няма кой знае какъв риск. Не вярвам, че той ме заплашва физически. Ако наистина е решил да ми отмъщава, ще го направи, като съсипе доброто ми име и ме лиши от възможност да упражнявам професията си — както стана с него. С нищо не е показал обаче, че замисля подобно отмъщение. Дори призна, че сам си е виновен за случилото се, а не аз…

— Да си тръгвам тогава, така ли? — прекъснал той.

— Не! — изплъзна се от устните й, преди да успее да помисли. Тя се обърна и чу как той влиза в преддверието. Тежката врата се затвори след него. — На втория етаж има спалня, която можеш да ползваш. По-удобна е от килера, освен ако не предпочиташ да останеш на първия етаж и да дебнеш призраци.

— Какво?

Джо въздъхна, изоставяйки идеята да й каже онова, което беше намислил.

— Щом ще оставам тук, трябва да отскоча до вкъщи за някои неща. Ще се върна след двадесетина минути.

— Добре. Аз съм тук…

 

 

Стаята, в която Роуина въведе Джо, беше почти нормална.

Между „нормална“ и „почти нормална“ имаше обаче тънка разлика. Джо захвърли сака върху килимчето с грамадно червено цвете в средата и се огледа. Мебелировката се състоеше от двойно легло с претенциозна месингова украса, празен кафез за птици в ъгъла и внушителен скрин с дърворезба във викториански стил. Кремави дантелени пердета покриваха прозорците. Стените бяха облепени с крещящи тапети на червени цветя.

Е, мебелировката не беше обичайна, но в общи линии бе в границите на нормалното. Художествените творения по стените бяха всъщност онази капка, от която чашата преля. Поне за Джо. Той кимна към картината над кафеза в ъгъла, изобразяваща глутница вълци в някаква гора, потънала в сняг.

— Това пък за какво е? Едва ли е би могло да се приеме като подходяща гледка преди лягане.

— Изглеждат доста кръвожадни, нали? — подхвърли Роуина, сякаш за първи път забелязваше картината.

— Най-малкото не действат особено успокояващо — отбеляза Джо. — А онзи кой е? Изглежда доста намусен — посочи към портрета на намръщен мъж с дрехи от миналия век. Имаше брада и малки очички, с костюм от миналия век.

Роуина се прокашля.

— Това е прадядо ми. Дядото на леля Аделаида — Седрик Уилоу.

— И той ли е бил особняк?

— Прадядо ми натрупал богатство от железниците. Бил непоправим авантюрист. Първо бил трапер, а по някое време дори живял в Аляска. Той е построил тази къща.

— Това ми стига! — измърмори Джо.

— Леля Аделаида имаше златно сърце — продължи Роуина, сякаш не го чу. — Тя е преживяла много. Единственият й брат — моят дядо — починал, когато още била дете. Той бил доста по-голям от нея, бил женен и имал син.

— Това е бил баща ти, нали.

Тя кимна. Във вечерния здрач очите й изглеждаха още по-големи, а лицето й — като изваяно. Джо трябваше да се пребори с импулсивното желание да разпусне косите й и да зарови пръсти в копринените кичури.

Когато се върна с нещата си за спане, бе усетил напрежението на Роуина и чувствата, които я вълнуваха.

— Съзнавам, че тази къща е доста необичайно място за едно дете — в тона й не се долавяше съжаление. Тя просто констатираше факт. — Леля Аделаида правеше какви ли не номера, за да ми осигури щастливо детство. Парите винаги не стигаха, защото тя отказваше категорично да продаде къщата. Боя се обаче, че много приличам на него — добави тя, като кимна към портрета на стария Седрик.

— В какъв смисъл? Да пукна, ако външно си приличате!

— И той е имал необичайно силна памет — Роуина се усмихна. — Малко хора са го разбирали, но това изобщо не го е притеснявало. Имал своите приятели — не много, но истински. Всъщност не зная защо ти губя времето… Сигурно си уморен. В дъното на коридора има баня. Ако нещо ти трябва, само ме извикай от третия етаж.

— Там ли е твоето царство?

— Моето царство е навсякъде, сержант! — отвърна тя от прага. — Лека нощ!

— Роуина! — извика Джо и я настигна с един скок. Повтори името й много тихо и докосна косата й. Наистина беше мека като коприна — точно както си я бе представял. Прекара пръст по устните й, после я целуна съвсем нежно. Усети тръпката, която я разтърси, ала се въздържа. Трябваше да докаже на Роуина Уилоу, че е способен да обуздава дивата си страст.

Защото щеше я люби! Скоро, много скоро… Сега! Не. Не сега!

Джо се отдръпна леко и се вгледа в очите й. Прочете в тях желание. Искаше му се да впие страстно устни в нейните, обаче чу себе си да казва:

— Лека нощ, Роуина.

Без да промълви дума, тя излезе бързо от стаята. След миг леките й стъпки заглъхнаха по стълбите.

Джо отиде в банята — старомодно елегантна, в стил от тридесетте години — приготви се за сън и се върна в стаята. Не му се спеше. Не му се и четеше. Не можеше да хукне по бельо из огромната смълчана къща и да се разхожда, докато му се приспи. Не можеше да слуша радио, просто защото в стаята нямаше такова. Това проклето място приличаше на гробница! То май си е гробница, помисли той, припомняйки си всекидневната.

Джо се излегна върху прохладните чаршафи. Да, явно ролята на „рицар“ не е лъжица за всяка уста, реши той. Изпитваше непреодолимо желание да хукне още в този миг към третия етаж при Роуина Уилоу — да види усмивката, да чуе смеха, да прочете отново в очите й, че го желае… Страстта измъчваше болезнено всяка клетка на мъжественото му тяло. Единствената му утеха, ако това изобщо можеше да се нарече утеха, беше, че със сигурност Роуина страдаше физически поне колкото самия него.

Защо тогава не престанеш да се правиш на интересен и не отидеш горе? Не можеш — затова! Обеща го пред себе си!

Беше самата истина. Джо не желаеше да се възползва от емоционалното увлечение на Роуина. Не в никакъв случай! Тя трябваше да осъзнае значението на тази стъпка…

Ако единственото желание на Джо бе да задоволи физически страстта, която го измъчваше, без колебание би отишъл още сега на третия етаж. Не беше само това обаче… Искаше му се Роуина да почувства, че той й дава нещо, а не само получава.

Да й даде ли? Какво? Какво можеше да й даде един пропаднал полицай? Живееше в скапано двустайно жилище на втория етаж над бара на своя братовчед. Разкъсваше се от чувство за вина заради смъртта на най-добрия си приятел. Компютрите и цифрите бяха „тера инкогнита“ за него. По дяволите, май единственото, което бе в състояние даде на Роуина Уилоу, беше една нощ в леглото!

А може би тя искаше точно това, и нищо повече? Кой знае…

Впил поглед в тавана, Джо опитваше да си представи как се люби с Роуина и после изчезва от живота й. Не успя…

Точно в четири призори Роуина скочи от леглото. Събуди се в три. На светещия циферблат на радиочасовника минутите се нижеха безкрайно бавно. Беше безсмислено да се мъчи да заспи отново. Тя наметна бял кадифен халат върху ефирната си нощница и на пръсти се спусна по стълбите към кухнята. Когато стигна площадката на втория етаж, трябваше да се пребори с непреодолимото си желание да надникне в стаята на Джо. Точно както до преди малко се беше борила с представите, обсебили въображението й, които в общи линии се свеждаха до едно — Джо я люби…

Докато пълнеше чайника с вода, Мега и Байт се появиха отнякъде и се заумилкваха около краката й. За своя изненада снощи беше заспала доста бързо. Виното и изтощението явно си бяха казали думата. Сега обаче се чувстваше съвсем бодра.

— Не е ли малко раничко дори за теб?

Дрезгавият плътен глас на Джо я стресна. Роуина се обърна рязко и го видя застанал на вратата, по джинси, гол до кръста, скръстил мускулестите си ръце на гърдите. Голият му торс беше като изваян. Ниско на дясната му страна забеляза голям белег от рана, напомнящ за опасностите, с които той всекидневно се сблъскваше. Изглеждаше напрегнат и недоспал. Тъмните му очи я наблюдаваха внимателно изпод полупритворените клепачи. Беше разрешен, сякаш много пъти бе прекарвал пръсти през косата си.

Господи, звучеше почти невероятно, че се влюбила в толкова непредсказуем, и то — земен мъж! Но беше безсмислено да отрича чувствата си.

— Прав си, дори за мен е малко раничко — отвърна тя с дрезгав глас. — Да не те събудих?

— Не.

— Искаш ли чаша чай?

— Не, благодаря.

— Да ти приготвя ли кафе? — Роуина несъзнателно премести поглед към босите му крака.

— Още е много рано.

— Джо, Роуина. В четири сутринта съм Джо — очите му се впиха в нейните. — Кажи го.

— Джо — изрече тихо тя и преглътна.

— Лесно име, нали? — усмивката смекчи суровите черти на лицето му и Роуина изведнъж се отпусна.

— Лесно е. Не е като моето — усмихна се и тя.

— Роуина е красиво име — той разкърши рамене и огледа кухнята. — Не е ли малко хладничко тук?

— Смятах да си пия чая горе, в „слънчевата кула“, както наричам стаята.

— Ще възразиш ли, ако дойда с теб?

Тя като че ли се поколеба за миг, ала отговори:

— Заповядай, разбира се! — надяваше се, че колебанието й е останало незабелязано.

Постави върху подноса голям порцеланов чайник и две еднакви чисто бели чаени чаши. Заизкачва мълчаливо стълбите, следвана от Джо. Стъпките му някак странно отекваха в тишината.

— Малко музика от филмите на Хичкок май би прозвучала доста ободряващо в момента — отбеляза кисело Джо, когато стигнаха площадката на третия етаж.

Навярно преди седмица Роуина би възприела подобна хаплива забележка почти като обида. Сега обаче се усмихна и отговори в същия дух:

— Недоумявам как нетрадиционната атмосфера на тази къща може да уплаши такова печено ченге като теб!

— Нетрадиционна атмосфера ли?!

— Да.

Свиха по коридора към тясното стълбище, което водеше до „слънчевата кула“. Беше още доста тъмно и когато влязоха в стаята, Роуина запали лампата.

— Божичко, какво е това?! — възкликва Джо при вида на десетките възглавници, разхвърляни по пода.

— Възглавниците са мое дело — обясни Роуина, поставяйки подноса на пода. — Когато леля Аделаида почина, тази стая по нищо не се отличаваше от останалите в къщата. Тогава реших да изхвърля всички мебели и да ги заместя с възглавници.

— Защо пък точно с възглавници?

— Не знам, намирам ги забавни… — сви рамене тя. — Реших да ги колекционирам.

— Хоби като всяко друго, предполагам… — подхвърли Джо, ала Роуина си даде сметка, че той го възприема като не по-малко странно от колекцията от препарирани животни на прадядо й.

— Реших, че нямам нужда от мебели в тази стая — обясни тя, като приближи прозореца. — Гледката е толкова красива, че не исках нищо да ми пречи. Какво ще кажеш, не е ли изумителна? — вгледа се очарована в нощния пейзаж. — Понякога ми се струва, че се нося като балон над града.

— Вече съм наясно защо си успяла да ме забележиш — рече Джо, като застана до нея.

— Както винаги, прагматизмът ти стои на първо място — пошегува се Роуина. — Знаеш ли, някак се открояваш в този квартал.

— Предполагам.

Тя придърпа огромна бродирана възглавница до стената, седна на пода със свити колене и започна да сипва чая. Ръката и трепереше едва забележимо. Навярно се дължи на недоспиването, реши тя. Освен това Джо спокойно можеше да се отбие в стаята си и да облече риза, мина й през ума. Ако се съдеше по леко присвитите му очи, той очевидно бе забелязал смущението й.

— Сигурен ли си, че не искаш чай? — попита тя, когато напълни едната чаша.

— Защо пък не? С малко мляко и със захар ще бъде поносим.

Роуина му подаде чаената чаша, поставена в чинийка и пръстите им леко се докоснаха. Чаят беше горещ и силен — точно онова, от което Роуина имаше нужда рано призори в присъствие на гол до кръста мъж.

— Като дете обичах да играя в тази стая. Представях си, че съм принцеса…

— И че с риск за живота красивият принц успява да се добере до твоята кула и да те освободи?

— Ъхъ… — Роуина срещна погледа му. Джо не беше красив. Не бе и принц. Не беше побеждавал змейове и вещици, за да стигне до кулата и да спаси принцесата…

— Роуина, какво искаш сега? — неочаквано прекъсна мислите й той.

— Като всички хора.

— Не, сега, в този миг! Какво най-много искаш?

Роуина не отговори веднага. Застанал с гръб към нея, Джо се взираше напрегнато в заспалия град, сякаш се опитваше да улови по-скоро с инстинкта, отколкото с разума си, дебнещите я опасности. Щеше да й е необходимо много, твърде много време, за да заличи болката, прозираща в очите му. Дълъг щеше да е пътят, докато му помогне да преодолее несправедливите самообвинения заради загиналия Мат…

Но сега, точно в този миг, тя знаеше какво желае.

— Искам да завършим онова, което започнахме в кухня…