Карла Нигърс
Нощен страж (3)

Втора глава

На следващата сутрин Роуина си напомни да провери дали цивилното ченге е още пред дома й. Взе чая и трите всекидневника, качи се в слънчевата стая на третия етаж и се настани до няколко възглавници, разхвърляни небрежно край прозореца. Вече беше прибрала косата си на кок, макар все още да бе облечена с копринена роба. Преди да прочете дори водещите заглавия на вестниците, огледа набързо улицата.

Не забеляза нищо особено. Неидентифицирани коли нямаше. Тъмнокосият мъж също не бе там. Имаше само празни автомобили, паркирани на обичайните места.

Роуина се почувства разочарована и това я изненада. Какво й ставаше? Не й трябваха силни преживявания, да не говорим за емоции, свързани с цивилни полицаи или престъпници! Случаят с Елиът Тайхърст преди три години й стигаше за цял живот!

— Интересно, кого ли търси полицията в нашия квартал? — измърмори тя на глас, макар че в стаята нямаше никой. Даже Мега и Байт рядко благоволяваха да се качат до третия етаж.

Дали пък след вчерашното й обаждане в полицията не са решили да поверят случая на по-опитен агент, когото един обикновен жител на квартала не би забелязал, и то — още първия ден? И който едва ли би я заинтригувал толкова… Кой знае защо, тази мисъл я подразни. Разтвори един от всекидневниците и погледът й се закова върху голямото заглавие на първа страница. Стори й се, че сърцето й спря да бие, а тялото се вдърви от напрежение.

„Тайхърст се завръща в Сан Франциско“

Отдолу, с по-дребен шрифт, подзаглавието гласеше:

„Излязъл от затвора, мозъкът на най-голямата банкова измама на века, възлизаща на милиони долари, заяви, че е нов човек“

Роуина зачете статията, едва когато усети, че пулсът й се нормализира. Елиът Тайхърст е излязъл от затвора! Умишлено не се заинтересува от съдбата му, след като чу неговата присъда. Оттогава бяха изминали три години… Доста трудно успя да си наложи да не мисли за красивия борсов спекулант, чийто бляскав ум и безскрупулен морал предизвикваха удивление и когото беше вкарала в затвора. Ето, че той се връщаше…

Всъщност не беше права — Елиът Тайхърст сам се беше вкарал в затвора. Не тя, а той единствен носеше отговорност за действията си. Тя бе разкрила крупните му финансови машинации и бе съобщила за тях на властите. В съзнанието й изплува претъпканата съдебна зала. Докато председателят на съда четеше присъдата, обвиняемият, считан дотогава за един от най-изтъкнатите финансисти в града, беше впил поглед в нея… Роуина никога нямаше да забрави пронизващите я сини очи. Тайхърст не каза нищо, но тя знаеше, че той няма да забрави кой е съсипал живота му…

Сега Елиът Тайхърст беше на свобода. Твърдеше, че се е поправил.

Коментарът във вестника продължаваше: „Репортерите ни не успяха да се доберат до Роуина Уилоу. Като брилянтен финансов аналитик тя стана причина за краха на Тайхърст.“

Естествено. Телефонният й номер го нямаше в указателя. Често, когато някой случайно позвънеше на вратата, Роуина даже не чуваше. Макар че репортерите едва ли си бяха направили труда да я потърсят. Сензацията бе Елиът Тайхърст, а не Роуина Уилоу. Предположи, че вестниците са отпечатали новината на първа страница, поради липса на по-интересни материали.

Така или иначе, един ден Тайхърст трябваше да излезе от затвора, разсъждаваше Роуина. Съвсем логично беше да се върне в града. Щом, както заявяваше, затворът го беше превъзпитал, имаше право да започне живота си отново, да опита да поправи сторените злини… Само че по-далеч от нея. Не искаше да има нищо общо с този мъж!

Възможно ли бе Ханк Райън да се е разпоредил да наблюдават дома й след освобождаването на Тайхърст? Напълно. Навярно неслучайно я свързаха с него, когато позвъни в попита. Нима сигурността й го тревожеше? Едва ли… Най-малкото щеше да й спомене за това по телефона.

Цивилният полицай не се беше мяркал тази сутрин. Значи тя нямаше защо да се тревожи.

Допи чая и се поуспокои. Елиът Тайхърст беше само едно име от бележките под линия в американската история на финансите. Излежа наложената му присъда. Полицията не би могла да харчи средства и да си губи времето, за да следи дали случайно не е намислил да отмъсти на жената, заради която беше разорен напълно и беше пратен в затвора.

Точно така, нямаше смисъл да прави заключения под влияние на „вътрешната си интуиция“, реши тя. Беше се научила да се осланя единствено на логиката, опита, фактите, както и да владее чувствата си. Дори тези, които противоречаха на всякаква логика, като например необяснимото разочарование, че не вижда „своя“ полицай…

 

 

Джо беше сигурен, че настойчивият силен звън отеква във всеки ъгъл на каменния мавзолей, обитаван от Роуина Уилоу. Ханк беше прав — къщата наистина приличаше на малък замък. Фасадата беше облицована с камъни, плътни завеси закриваха високите прозорци с цветен стъклопис, входната врата изглеждаше непревземаема. Смахната история… Нямаше да се учуди, ако му отвореше някой средновековен рицар. Само че никой не му отваряше!

Той натисна звънеца още два пъти. Отшелничката трябваше да си е вкъщи. Къде другаде би могла да се дене, по дяволите? Отвътре обаче не се долавяше и звук. Той задумка с все сила по вратата — в случай, че Роуина не чува оглушителния звънец. Така де, да й стане ясно, че я търси по работа…

Не че му пукаше толкова за Роуина Уилоу или за скапания случай, в който го набута Ханк. Ханк обаче беше прав в едно — фактът, че такава кукумявка като Роуина Уилоу го е разкрила, засегна жестоко честолюбието му. Ала приятелят му се заблуждаваше дълбоко, ако си въобразяваше, че по този начин ще го вкара отново в играта!

Джо се върна на тротоара и изкриви врат, за да огледа триетажната сграда. Търсеше да зърне някъде открехнат прозорец или поне някакво раздвижване зад плътните завеси, за да хвърли камък и да привлече вниманието на обитателката.

— Хей, има ли някой там? — извика силно той. Като че ли Роуина можеше да не е вкъщи…

Гробно мълчание.

Джо въздъхна с отвращение и се върна при масивната входна врата. Натисна продължително звънеца три пъти по ред. Тъкмо се чудеше дали да не потърси сълзотворна бомба, когато отвътре се чуха стъпки. Джо надникна през тясното странично прозорче. Последва щракане на секретни ключалки и тежката врата се отвори със скърцане.

Роуина Уилоу — кой друг можеше да бъде? — застана задъхана на прага. Беше поне сто пъти по-красива и най-малко хиляда пъти по-привлекателна от образа, който въображението му бе родило, докато киснеше пред каменния мавзолей!

Той буквално онемя. А това не му харесваше! В такива случаи чувстваше, че губи контрол над положението. Съвсем съзнателно издигна бариера между себе си и тази зашеметяваща красавица, която го наблюдаваше с присвитите си сини очи.

— Нямате ли навика да отваряте вратата, когато се звъни? — подхвърли той язвително.

— Отворих я — Роуина изглеждаше ядосана.

— След шестото позвъняване!

— Не е вярно, след третото. Преброих ги.

Пак нейните числа!

— Не. Бяха шест. Нали аз звънях!

— Значи не съм чула… — намръщи се тя и стисна устни, като очевидно реши, че това изобщо не го засяга. — Какво желаете?

Джо пъхна небрежно пръст в гайката на колана, сякаш контактите с ексцентрични гении бяха за него всекидневие. С красиви ексцентрични гении, поправи се мислено той… Интересно, че Ханк беше пропуснал да спомене пред него как изглежда Роуина.

— Винаги ли се отнасяте така с гостите си? — попита Джо.

— Да.

Хм… Зададе въпрос и получи отговор.

— Аз съм… — понечи да обясни той, но Роуина го прекъсна.

— Вие сте полицаят, който наблюдаваше пред дома ми през последните четири дни. Вчера разговарях с вашия началник.

— Ханк не ми е началник — рече Джо развеселен. Очевидно беше подценил Роуина Уилоу. — Освен това не става дума за „наблюдение“. Имате ли нещо против да вляза за минутка?

Роуина въздъхна, явно недоволна.

— Така или иначе, ме откъснахте от работата… — тя замълча и отново въздъхна. — Бих искала все пак да се легитимирате.

— Ясно, полицейска карта! Май че, когато не сте пред компютъра, дремете пред телевизора…

Роуина стисна устни, без да отговори. Косата й — с необикновен тъмнозлатист оттенък, беше прибрана на кок. Джо успя да преброи три гребенчета и поне половин дузина фуркети. Кожата й беше безупречно гладка и много бледа. Той си зададе съвсем резонния въпрос дали изобщо се е показвала на слънце. Имаше правилен нос, невероятно сини очи и волева брадичка — може би единственото нещо, което не подхождаше напълно на образа й на класическа красавица. Беше стройна и висока почти колкото него. Носеше небесносин блузон и черен ластичен клин.

Джо извади полицейската си карта.

— Казвам се Скарлати. Сержант Джо Скарлати.

— Сержант ли сте? — попита тя, сякаш се съмняваше в думите му. — Мислех, че един сержант би следвало да бъде по-предпазлив.

Той изруга наум и помисли: „Пак намери начин да ме клъвне!“

Джо беше професионалист. Пренебрежението й не го засягаше. Явно госпожицата си въобразяваше, че е по-умна от него. Да върви по дяволите! По-късно би могъл да се възползва от това…

Роуина го покани да влезе и го последва. Джо усети внезапен хлад. Огромното средновековно преддверие беше потънало в полумрак. Дървено стълбище без перила стигаше на зигзаг до третия етаж. Една небрежна стъпка, и човек спокойно можеше да свърши със счупен врат. Стените бяха измазани с особена мазилка, наподобяваща сламена рогозка, а върху дървения под бе просната тъмночервена персийска пътека, дълга поне километър, както се стори на Джо. В единия ъгъл на преддверието бяха подредени рицарски доспехи с копие. Статуята на някакъв безрък нещастник в другия ъгъл допълваше интериора.

— Съвсем като в трилър — измърмори под носа си Джо. Ханк май напразно се тревожеше за „безпомощната“ Роуина Уилоу! Би следвало като че ли повече да го безпокои съдбата на Елиът Тайхърст…

— Ще разговаряме в гостната — каза тя и отвори двукрила врата встрани от стълбището. — Бих ви предложила нещо за пиене, но пет минути едва ли ще стигнат за това.

— Какво държите тук? Отровни стрели или мумии? — подхвърли Джо, като надникна през вратата.

— Моля?

— Нищо…

Нямаше смисъл да се заяжда с нея, реши той и влезе в стаята. Роуина не беше в състояние да схване язвителния му хумор. Тя просто би приела въпроса му сериозно и би отговорила, че мумиите и стрелите се намират в друга стая. Тази тук беше отредена за препарирани животни.

— Малко е демоде — изкоментира Джо и приближи до шкаф със стъклени витрини, пълен с препарирани птици — някои доста редки. В други шкафове и на стелажи бяха подредени препарирани животни, между тях един енот, невестулка и червена лисица. Няколко глави — на елен, антилопа и бизон — бяха окачени на стената.

— И старите си гаджета ли препарирате? — попита Джо.

— Сержант Скарлати, трудно ми е да схвана вашия хумор…

— Кой знае защо, това никак не ме учудва!

— Прадядо ми се е занимавал с препариране и е бил доста известен с постиженията си.

„А ти, мадам, умишлено каниш нежеланите си гости точно в тази стая, за да си глътнат езика!“, отбеляза наум Джо.

— Вашите пет минути изтичат в банални приказки — предупреди студено Роуина.

Колко ли дълга бе косата й? Със сигурност стигаше поне до кръста. Беше ли й се случвало, подтикната от внезапен вътрешен импулс, да измъкне всички тия гребенчета и фуркети от косата си и да я разпусне като буен водопад?

— Сержант… — Роуина сложи край на дълбокомислените му разсъждения.

— Спокойно можете да се обръщате към мен на малко име. Тук не съм по служба.

— Така ли? — в гласа й се прокрадна любопитство.

— Един приятел ме помоли да държа къщата ви под око, в случай, че Елиът Тайхърст все пак реши да ви отмъсти.

Броени секунди й бяха необходими да асимилира думите му.

— Този приятел… Имате предвид сержант Райън, нали? — попита тя.

Джо сви рамене. Не искаше да лъже, ала не искаше и да издаде приятеля си, макар че Ханк определено си го заслужаваше.

— Не разбирам защо е всичко това? — Роуина преплете пръсти — жест, издаващ вътрешна несигурност, каза си Джо. На дясната й ръка той забеляза пръстен с голям сапфир. Липсваше годежна или венчална халка. — Елиът Тайхърст не ми е отправял заплахи — продължи тя. — Излежа полагащата му се присъда. Не виждам защо полицията трябва да се занимава с безопасността ми…

— Дотук сте права. Аз обаче съм в неплатен отпуск.

— Защо?

Пряма жена. Но Джо не се смути. Отпъди бързо мрачните спомени, които изпълзяха в съзнанието му и с които опитваше да се пребори през тези безкрайно дълги шест месеца.

— По причини от лично естество — сухо отвърна той. Изчака малко да последва нов предизвикателен въпрос. Сплела дългите си пръсти обаче, Роуина мълчеше. — Приятелят ми е отличен професионалист — продължи Джо — и разчита много на интуицията си. А тя му подсказва, че Тайхърст може да ви създаде неприятности. Помоли ме за всеки случай да наблюдавам къщата, което и правих през последните четири дни. Вярно, не мога да вися на улицата цяло денонощие, но ако не се лъжа, в мое отсъствие нищо не се е случило. Тайхърст не е правил опит да установи контакт с вас, нали?

Тя кимна сдържано, пое дълбоко дъх, отметна назад глава и прикова в него прекрасните си сини очи. Джо си позволи да забележи нежната извивка на гърдите й под копринената роба и пулсиращата вена на бледорозовата шия. Чувствеността, която тази жена излъчваше, беше неочаквана, пленяваща. Както и спонтанното усещане, завладяло Джо. Той бе принуден да извие глава и да втренчи поглед в муцуната на червената лисица на полицата до него. В стаята цареше абсолютна тишина. Сякаш бяха на Луната, а не в сърцето на Телеграф Хил — един от най-престижните и живописни квартали на многомилионния град.

— Доколкото разбирам, никой не е сметнал за необходимо да ме попита дали аз искам да се грижат за сигурността ми — отбеляза Роуина с равен глас.

— Както вече казах, всичко е неофициално…

Тя прие думите му с кратко кимване и като скръсти ръце на гърдите си, бавно се придвижи към огромния прозорец с плътни завеси от тъмен плат — точно като във филмите на Хичкок.

— Паркирали сте пред противопожарния кран — забеляза тя.

— Това са малките привилегии на професията. Обещавам да преместя автомобила веднага, щом избухне пожар!

— Този пикал е ваш. Другите коли бяха взети назаем.

— Вярно. Ханк ми каза, че сте запомнили номерата им.

— Не бих казала, че преднамерено съм ги запаметявала. Просто реших, че няма да е зле да ги запомня.

Гениално! Явно се опитваше да го сплаши…

— Хайде, давайте нататък! Впечатлявайте ме! — подметна Джо.

Роуина се обърна и го изгледа намръщена. Нито едно косъмче не се подаваше от безупречния й кок.

Вниманието, което отделяше на най-дребните подробности от външния й вид, го дразнеше. Не беше професионално и обективно. Нито пък присъщо за него. Нямаше навика да се заглежда във всяка срещната.

— Нямам подобни намерения — отвърна тя с каменно изражение.

— Значи беше трудничко да ги запомните, а? — Джо знаеше, че се държи отвратително, но искаше да види реакцията на Роуина Уилоу — някъде дълбоко в него полицаят бе нащрек.

Роуина реагира по неочакван начин.

— Петте ви минути изтекоха, сержант Скарлати. Желая ви приятен ден — рече тя спокойно.

— Още не сме свършили.

— Не, свършихме.

— Чакайте, не съм стигнал до най-съществената част. Имам предложение. Защо не ми позволите да се преместя в чудната ви къщурка на ужасите, така че да контролирам положението? Това ще улесни и двама ни — аз ще се скатая в някое ъгълче, ще ползвам кухнята и банята, а вие няма да си губите времето, като зяпате през прозореца и гадаете коя точно е моята кола.

Алена руменина обагри млечнобелите й бузи. Значи все пак във вените на тази особнячка течеше истинска кръв, а не вода, помисли Джо.

— Излишно е да обсъждаме предложението ви, сержант!

— Значи ли това, мадам, че отхвърляте предложението ми?

Ако Роуина случайно беше схванала сарказма, не го показа.

— Даже не желая да се мяркате на улицата пред дома ми, освен ако не позвъня сама в полицията и не помоля за съдействие.

— Какво ще сторите, ако не се съобразя с желанията ви?

— Аз ще… — Роуина сви устни. Очевидно това й беше навик.

Едва ли й минаваше през ума, че при този жест Джо изпита желание да я целуне. Естествено, никога нямате да го направи. Онова, което не му се нравеше обаче, беше, че изневиделица му хрумваха такива откачени мисли. Тя възвърна хладнокръвието си и продължи:

— Ще информирам шефовете ви.

— Ще бъде ужасно забавно. Знаете ли какво ще ви кажат?

— Сержант Скарлати!

— Ще ви кажат, че е въпрос на собствения ми избор. Освен това не мисля, че имам шефове. Тоест, в момента не съм на служба — Джо се насочи към двукрилата врата. — Ако все пак решите, че се нуждаете от мен, обадете се по телефона в бара на Марио, който се намира на крайбрежната улица.

— Няма да сте ми нужен! — процеди през зъби тя.

Джо се ухили. Беше успял да я ядоса.

— Не е необходимо да ме изпращате — той се обърна към Роуина. Неземно красива, тя стоеше съвсем неподвижна. Джо я изгледа и кимна с глава към препарираните животни. — Бас държа, ужасно съжалявате, че не хапят. Беше ми приятно да се запознаем, госпожице Уилоу. Бара на Марио, запомнихте ли? Или никога не е нужно да ви се повтаря?

Роуина отмина въпроса с мълчание. От инат. Ала инатът и пренебрежението към авторитетите пречеха понякога на точната преценка. Можеха дори да застрашат човешкия живот. И не непременно собствения ти живот. Джо пропъди тази мисъл, когато тежката врата хлопна зад гърба му. Не бе сега времето да рови в стари грешки… Длъжен бе да не допуска нови. Боеше се обаче, че вече е направил една.

 

 

В един-единствен случай преди това Роуина не бе успяла да се съсредоточи върху работата си, а именно в деня, когато съдът трябваше да произнесе присъдата по делото срещу Елиът Тайхърст. От сутринта не я свърташе на едно място. Напрегната до крайност, накрая се облече и отиде в съда.

Сега причината бе друга — фактът, че сержант Скарлати четири дни беше наблюдавал района заради нея, не й даваше покой. Подобна мисъл не й хрумна дори, когато прочете във вестника, че Тайхърст е излязъл от затвора и се намира в града.

Роуина имаше усещането, че Джо Скарлати я е надхитрил, защото я превъзхождаше в едно: знаеше как точно би разсъждавал Тайхърст.

Какво знаеше Скарлати за живота й? За самата нея? Беше смутена и объркана — горещи вълни на примитивни, неподправени, нежелани чувствени усещания заляха тялото й. Истинско предизвикателство към самоконтрола и способността й да се концентрира, с които толкова се гордееше. Логиката й подсказваше, че подобно състояние е неизбежно. Едрият набит Джо Скарлати излъчваше неустоима мъжественост. Всяка нормална жена би реагирала по същия начин. Не беше нужна особена проницателност, за да разбере, че той я хареса. Гледаше я не като професионалист, а като мъж. Интересно дали е опитвал да си я представи в леглото?

Роуина отиде в кухнята и стопли едва консерва зеленчукова супа. Много рядко й се случваше да обядва. Остана права, докато ядеше супата, мъчейки да възстанови вътрешното си равновесие.

Джо Скарлати не беше от хората, които се примиряват с отрицателния отговор. Сам търсеше предизвикателствата. Най-вероятно единственото, което тя постигна с поведението си, беше, че той просто затвърди решението да се занимава със случая. Сигурно щеше да продължи да наблюдава дома й в очакване да се случи нещо.

Но нищо няма да се случи, каза си тя. Всъщност кого се опитваше да убеди?

Резкият телефонен звън я накара да подскочи. С трепереща ръка остави купичката със супа върху масата. През деня винаги включваше телефонния секретар и хората, които се обаждаха, обикновено оставяха съобщения. В последния момент Роуина реши да вдигне слушалката.

— Да моля?

— Роуина Уилоу? — разнесе се в слушалката странно познат кадифен баритон. — Как успях да ви откъсна от прословутия ви компютър?

— Кой се обажда?

— Простете, предположих, че познавате гласа ми. Обажда се Елиът, Роуина. Елиът Тайхърст.

С усилие на волята тя си наложи да запази хладнокръвие. Не можеше да позволи треперещият или объркан глас да издаде страха й.

— Прочетох във вестника, че сте в Сан Франциско. Желая ви всичко хубаво, господин Тайхърст. А сега, моля да ме извините…

— Бих искал да намина край вас, за да се видим.

— Много съм заета.

— Исках да ви благодаря, Роуина. Ако не бяхте вие, нямаше да съм човекът, който съм днес. Бях заслепен, не забелязвах, че вървя по грешен път. Превъзмогнах себе си и се промених благодарение на вас. Вие проявихте смелост и аз съм нов човек — гласът му звучеше искрено.

Роуина си спомни колко изискан и обезоръжаващо красив изглеждаше той в съдебната зала. Дали затворът го е променил?

— Не е нужно да ми благодарите — отвърна бързо тя. Усети, че стомахът й се сви на топка. — Желая ви всичко най-добро!

— Позволете ми да ви поканя на вечеря днес!

— Не, не бих могла…

— Роуина, необходимо ми е да ви изкажа благодарността си. За мен е нужно и много важно да ми повярвате. Това ще ми помогне да се върна към нормалния живот.

Роуина прехапа долната си устна. Беше сигурна, че той ще усети нарастващото безпокойство, което завладяваше душата й.

— Господин Тайхърст, моля да ме разберете правилно — ще ми бъде много трудно. Не искам да ви виждам.

— Разбирам ви. И точно това имах предвид. Ако обичате, наричайте ме Елиът, Роуина. Кажете, как бих могъл да убедя останалите, че съм нов човек, ако не сполуча да убедя вас самата?

Тя усука кабела на слушалката около пръста си. Какво ли щеше да я посъветва Джо Скарлати, ако беше тук? Може би все пак трябваше да приеме поканата на Тайхърст? Бе свикнала да решава сама проблемите си. Не позволяваше на никого да взема решения вместо нея.

Бившият банкер веднага се възползва от моментното й колебание.

— Значи, наистина ме разбирате! Ще мина да ви взема в седем — без да дочака отговор, добави: — Зная адреса.

 

 

Джо Скарлати се срещна с Ханк пред павилиона за хотдог, до суперлуксозната сграда в центъра на Сан Франциско, в която се помещаваше бившата спестовно кредитна къща на Елиът Тайхърст.

— Искам всички материали от разследването — каза Джо. — Всичко, до което сте се добрали!

— Ще ги имаш.

— Неофициално. И не съм казал, че се заемам със случая!

— Няма случай, Джо — отвърна Ханк.

— Добре — Джо изстиска дебел пласт горчица върху кренвирша. — И още нещо. Ще наблюдавам дома на Роуина Уилоу. Но ако и този път ме спипа, връщам завинаги полицейската значка и ставам съдружник на Марио. През следващите четиридесет години ще сервирам скапани напитки и мазни сандвичи.

— Не бих те обрекъл на подобно съществуване.

— Значи не ми вярваш, така ли?

— Джо, вярвам ти напълно! Но не съм сигурен в Роуина Уилоу. Тя издъни Тайхърст, нали така? Какво те кара да мислиш, че няма да реши да провали и някакво ченге, което не харесва, не му вярва и не иска да допусне в живота си?

— Само стой и гледай! — заключи Джо и отхапа от хотдога…