Карла Нигърс
Нощен страж (11)

Десета глава

— И какво започнахме? — попита Джо, без да се обръща.

Роуина остави чашата върху подноса. Чаят се разплиска върху тънката салфетка. Не мажеше да откъсне очи от напрегнатите мускули на голия му торс. Напразно полагаше усилие да се овладее. Като че ли по-лесно й беше да си представи, че я желае въображаем принц от приказките, отколкото едно ченге, което животът често е сблъсквал с тъмните страни на човешката природа.

Но тя вече бе направила своя избор.

— Започнахме да се любим — изрече тихо тя. — Искам да продължим тук, в тази стая. Сега!

— И не се интересуваш от последствията?

— Напротив! Интересувам се! Искам да знам докъде може да ни доведе това! Последствията от физическата ни близост не ме тревожат. Ще вземем предпазни мерки. А нека времето покаже дали решението ни е правилно.

— Не ти е присъщо да постъпваш така — това не беше коментар или израз на учудване. Джо просто отбеляза един факт.

— Прав си, не ми е присъщо.

Той се обърна бавно. Без да откъсва очи от него, Роуина започна да сваля гребенчета и фуркети от събраната на кок коса. По раменете й се разпиля водопад от лъскава коприна. Косите й стигаха до кръста.

— Джо, знай, че това, което правя, не е каприз или моментно настроение. Нито пък съм мислила какво ще стане след седмица или година. Ти ме попита какво искам и аз ти отговорих…

Джо пое дълбоко дъх и с един скок се озова до вратата. Роуина беше убедена, че ще напусне стаята. Не знаеше какво издига невидимата бариера помежду им, но очевидно беше надделяло. Пак щеше да си тръгне. Без да я докосне…

Той обаче спря на прага. Обърна се и я изгледа, ламтящият му поглед проникваше в душата й.

— Дръпни завесите! — чу тя глухия му глас. След миг трепкащите светлини на Сан Франциско изчезнаха. Стори й се, че в целия свят бяха останали двамата — в тази малка стая, отрупана с възглавници. Роуина беше сигурна какво трябва да направи. Без колебание, дори без да се изчерви, тя остави копринената роба да се свлече в краката й. После развърза презрамките на нощницата и тя се плъзна на пода.

Джо я наблюдаваше втренчено, сякаш искаше да я погълне с поглед, но не помръдна.

— Джо, ела при мен! — прошепна тя.

Той бавно се приближи до нея, взе я на ръце, залюля я като дете, а после я положи сред възглавниците. Устните му намериха нейните. Последва продължителна, нежна и изпълнена с копнеж целувка, която трябваше да й внуши колко силно я желае и колко лесно би се влюбил в нея… Целувка, която разпалваше вулкан от страст в недокоснатото й тяло.

— Нищо не прави, само ме остави да те любя — чу като насън дрезгавия му шепот.

Джо докосна с устни и с език шията й. Роуина усети как всеки сантиметър на младото й тяло отчаяно пое изпепеляващия пламък на тези устни, ала намери сили и сви ръце в юмруци, за да не впие нокти в плътта му като хищник. Горещите му устни очертаха криволичеща огнена пътека по гърдите й, надолу по корема, по хълбоците, по бедрата…

— Не знам какво да правя… А толкова много те желая! — прошепна тя сподавено.

— Не мисли за нищо! Ти вече взе решение. Тялото само ще ти подскаже какво да правиш! — изрече Джо с треперещ от възбуда глас.

И тя престана да мисли. Беше невъзможно да овладее безумието на страстта, която този мъж разпалваше в нея. Когато Джо се отдръпна, за да се освободи от джинсите, а после я притисна до голата си плът — силен, властен, стопроцентов мъж от главата до петите — Роуина не изпита колебание нито за миг. Със силно движение на тялото си той проникна в нея, изтръгвайки от гърлото й кратък вик на сладка болка, на възторжено опиянение, на физическа наслада, каквато не предполагаше, че съществува. Задавен от бушуващата страст, Джо произнесе името й и се потопи във водопада на чувствени усещания…

Когато най-сетне, изтощени и блаженстващи, телата им се отделиха едно от друго, Роуина не изпита никакво смущение. Докосна с ръка мускулестото бедро на Джо и го погали.

— Един ден искам да целувам тялото ти и да те накарам да изпиташ онова, което аз изпитвах преди малко — спокойно заяви тя.

— Ще бъдеш ли в състояние да се контролираш — усмихна й се Джо. Очите му сияеха.

Роуина си припомни, че той я бе докосвал само суетни и език.

— Почакай и ще видиш! — отвърна тя самоуверено.

Не се наложи да чака дълго. Узна го, преди слънцето да възвести раждането на деня…

Когато най-сетне дръпнаха завесите, в стаята нахлуха ярките слънчеви лъчи. Изкъпаха се и се облякоха. Новият ден бе започнал.

 

 

Седнал срещу Джо в едно от сепаретата на бара, Ханк Райън го наблюдаваше внимателно.

— Нещо те измъчва… — отбеляза той.

— Нищо ми няма! — побърза да отвърне Джо, ала сам долови нетърпеливи нотки в гласа си.

— Има нещо… — продължи да настоява Ханк, без да обръща внимание на лошото настроение на приятеля си. — Не знам обаче дали е свързано с теб самия, или с Роуина Уилоу.

— Въобразяваш си! — доста грубо го отряза Джо, че сам недоумяваше защо се е вкиснал така. Нямаше причина. Призори се беше любил с една красива, загадъчна жена.

И неочаквано бе установил, че вече не може да си представи живота без нея…

Надигна халбата с бира, която Марио му беше връчил преди малко с подчертана неохота. „Нима се влюбвам в Роуина Уилоу?“, хрумна му внезапно. Тази мисъл го накара да се размърда неспокойно. Това бе една връзка с непредсказуеми последствия. Не за него. За себе си не се тревожеше. Безпокоеше се обаче за нея. Тя не познаваше живота му. С какво право той се осмеляваше да я забърква в него — в живот, изпълнен с несигурност, неясно бъдеще и опасности?

— Скарлати! — гласът на Ханк го върна към действителността.

— Всичко си е постарому, приятелю! — въздъхна. Знаеше обаче, че не казва истината. Ханк също го разбра.

— Вие двамата сте я забъркали една… — заяви той с равен глас. Не беше въпрос, а просто констатация.

Преди два часа, когато влезе в бара, Марио му каза почти същото.

— Ти си луд! Разбираш ли това? — Ханк клатеше отчаяно глава. — Та вие двамата нямаше нищо общо!

— И двамата сме корабокрушенци, оцелели след ужасна буря, Ханк. Всеки посвоему. Не го разбирах в началото. Смятах я за ексцентричка, която използва феноменалната си памет да помни наизуст регистрационни номера. Сега разбрах, че съм грешил.

— Джо, ти си полицай! Ангажиран си със случая…

— Неофициално.

— Това, което правиш, най-малкото е неетично!

— Какво правя, Ханк?

— Спиш с нея! — Ханк забоде показалец в гърдите му. Само веднъж, мислено му възрази Джо. Само веднъж! Е, в случай, че не брояха точно колко пъти правиха любов призори, в онези първи часове на новия ден, когато страстта и чувствата по-лесно вземат връх над разума.

— Губиш хъс, Скарлати! — Ханк се наклони към него. Говореше вече професионалистът. — Наистина, Тайхърст все още не предприема нищо, но това не означава, че се е отказал. Имам лоши новини.

— От твоя човек ли? — веднага превключи на професионална вълна Джо.

— Изпя ми всичко — кимна Ханк. — Били са заедно с Тайхърст в затвора. Каза, че това приятелче е хладнокръвно и мисли само как да отмъсти на Роуина.

Джо усети как по гърба му пролазват ледени тръпки. Протегна несъзнателно ръка към халбата, ала не отпи.

— Вярваш ли му? — попита той напрегнато.

— Не знам какво да ти кажа. Не бих се учудил, ако опитва да скалъпи някоя история, за да спечели благоразположението на полицията.

— Каква е неговата версия?

— Твърди, че Тайхърст е събирал информация за Роуина, докато е бил в затвора. Всъщност на никого не говорил за отмъщение, но нашият човек е готов да се закълне, че Тайхърст би направил всичко, за да я види унижена, унищожена като самия него преди три години!

— Ханк, това не ти ли стига, за да назначиш охрана?

— Липсват доказателства — поклати той глава. — Тайхърст не е отправял заплахи към Роуина Уилоу. Никой друг от съкафезниците му не твърди, че замисля отмъщение. Освен това досието на нашия плазмодий не вдъхва особено доверие.

— Излиза, че Тайхърст може би говори истината и действително иска да започне живота си на чисто…

— Така излиза.

— Но ти не мислиш така, нали?

Ханк не отговори веднага.

— Не, не мисля! — накрая рече той.

— И аз.

— Бъди нащрек, Скарлати! — Ханк се изправи тромаво. — Аз ти вярвам! Искам и ти самият да повярваш в себе си, преди да поемеш в ръцете си живота на Роуина Уилоу!

 

 

Елиът Тайхърст се появи следобед, малко след като Джо излезе някъде по работа. Роуина се досети, че идването на Елиът едва ли е съвпадение. Бившият банкер го потвърди веднага с думите си:

— Видях твоя възлюбен да излиза — каза той вместо поздрав.

— Моят какво?

— Зная всичко за него, Роуина. Зная кой е и какъв е — поклати той снизходително глава, сякаш разговаря със своенравно хлапе.

— И очевидно си побързал да направиш някои не особено приятни заключения — подхвърли хладно тя.

— Той е детектив в местната полиция. Има чин на сержант. След смъртта на своя приятел и колега е излязъл в отпуска за неопределено време. Известен е като твърдоглав и избухлив човек. За него всеки срещнат е престъпник, до доказване на противното. Той е истински циник.

— Виж какво, Елиът… — определено човек като Тайхърст не е за подценяване, мина й през ума.

— Той е готов на всичко, за да получи онова, което иска! — продължи Тайхърст. — Рискувал е живота на най-добрия си приятел, за да арестува двама търговци на наркотици — пое бавно въздух. — Сигурно се е постарал доста, за да накара една красива, умна жена, свикнала с доста затворен живот, да се влюби в него — добави по-меко. — Поредна бройка в списъка от завоевания, предполагам. Всъщност не зная как точно мислят подобен тип мъже.

Роуина сподави силното желание да затръшне вратата пред носа на Тайхърст и с това да приключи целия разговор.

— Правиш твърде странни и доста обидни заключения, Елиът! — отсече сухо тя.

— Странни — може би донякъде, но не бих казал обидни. Освен това не мисля, че греша — изгледа я с присвити очи, ала едва ли можеше да й внуши страх. По-скоро той самият изглеждаше уплашен. Роуина забеляза, че е порязал брадичката си, а възелът на вратовръзката му е разхлабен. — Истината е, че Джо Скарлати иска да ме види отново в затвора и няма да се спре пред нищо, за да го постигне.

— Защо мислиш така?

— Аз не съм глупак, Роуина! — думите му прозвучаха почти тъжно.

— Зная, Елиът. Само че истината е малко по-различна от това, което мислиш — поколеба се за миг дали да го покани вътре, но се отказа. — Не ти споменах веднага каква е причината за присъствието на сержант Скарлати, защото сметнах, че не е моя работа. Сега обаче, след като си го видял и си направил някои доста погрешни заключения, не виждам защо да не ти кажа. Спомняш ли си сержант Ханк Райън? — Елиът кимна мълчаливо. — Като приятел на сержант Скарлати, той го е помолил да наблюдава неофициално дома ми — в случай, че имаш намерение да ми отмъстиш. Всъщност по този начин Райън е искал да върне сержант Скарлати към работата. Боя се, че не зная всички подробности.

— Очевидно не ги знаеш — студено потвърди той.

Роуина премигна объркана. В душата й се надигна необяснимо безпокойство, че може би Елиът е прав.

— Джо Скарлати преследва лично отмъщение — заяви той с абсолютна увереност. Роуина потрепери, ала не от студ — беше слънчев и топъл ноемврийски ден. Притесняваше я мисълта, че Елиът Тайхърст би могъл да знае нещо повече за Джо Скарлати от нея.

— Защо говориш за лично отмъщение? — попита колебливо тя. — Та той дори не те познава!

— Виждам, че не ти е казал — усмихна се самодоволно той.

— Какво не ми е казал? — гласът й потрепери.

— Ела довечера в моя хотел. Сама, без него. Ще вечеряме и ще узнаеш всичко — пристъпи крачка и се взря в нея с умоляващи очи. — Ще ти кажа защо си ми нужна, Роуина!

Недвусмисленият контекст на думите му я обърка. Тя прехапа нервно долната си устна. Не знаеше какво да мисли, вече не беше сигурна дори в чувствата си!

— Не мога… — започна тя.

— Моля те! Само за вечеря. Ще ти кажа всичко. Тогава ще решиш какво ще правиш.

— Аз… Не е нужно да ме вземаш оттук. Ще се срещнем в хотела.

— Добре. Ресторантът на хотела е отличен — на устните му заигра тъжна усмивка. — И обикновено доста пълен. Това не бива да те притеснява.

— Пак допускаш, че не съм повярвала във възможността да се промениш. Не съм ти съдник, Елиът!

— Смея да твърдя, че постоянните контакти с Джо Скарлати в последно време са ти повлияли. Може би цинизмът му е заразителен. Той е убеден, че аз не мога да се променя.

— Вече ти казах, твърдо вярвам в това, че трябва да получиш шанс!

— Тогава да се срещнем в седем.

Част от напрежението, тегнещо помежду им, изчезна.

— В седем ще бъда в хотела…

 

 

Джо засече Елиът Тайхърст в бара. Благодарение на Ханк, знаеше адреса на луксозния хотел, в който живееше бившият банкер. Крайно време беше да разменим няколко приказки, реши Джо.

— Един средностатистически престъпник, извършил банков обир, и току-що излязъл от затвора, трудно може да си позволи подобно разточителство — каза той, като огледа подчертано бавно и педантично елегантното фоайе.

— Аз не съм средностатистически престъпник, сержант — в тона на Тайхърст прозираше явно пренебрежение.

— О, значи си наясно кой съм. Да, редно беше да се предположи. Прав си в едно обаче. Ти не си типичният средностатистически престъпник. Задигна милиони. Само че те спипаха!

— Вече излежах присъдата си. Това, което вършите, е психически тормоз и издевателство.

— Не! Това е само предупреждение. Сигурен съм, че си намислил да отмъстиш на Роуина Уилоу, която те вкара в затвора. Не зная кога и как ще действаш, но те предупреждавам, че ще си имаш работа с мен!

Тайхърст поклати спокойно глава. Самообладанието му будеше възхищение.

— Не съм направил нищо — рече той.

— Върви си по пътя, Тайхърст! Не закачай Роуина! Изчезни от живота й и никога вече не се мяркай край нея!

— Заради вас ли, сержант?

— Заради себе си. Внимавай, държа те под око!

— И аз ви наблюдавам — процеди през зъби Тайхърст. Беше единственият видим признак на раздразнението му. Ако се изключи това, изглеждаше съвсем като почтен банкер, решил да пийне чашка след напрегнат работен ден. — Само една грешна стъпка, сержант Скарлати, и ще се простите завинаги със службата…

— Знаеш ли, това никак не ме тревожи — сви рамене Джо.

— Сигурно — ноздрите на Тайхърст се разшириха злобно. — Единственото, което ви тревожи напоследък, е Роуина Уилоу. Е, чуйте ме тогава: Роуина Уилоу няма защо да се бои от мен. По-скоро бих казал — продължи надменно той, — че трябва много повече да се бои от вас, сержант Скарлати!

Този мръсник май е прав, помисли Джо, ала не се предаде.

— Внимавай много, Тайхърст!

— Ще се вслушам в съвета ви, сержант — отвърна той с презрителна усмивка. — Приятна вечер!

 

 

Роуина отвори със замах входната врата на къщата си и Джо веднага забеляза две неща. Първо, че е с разпусната коса — леко разрошена и лъскава като сатен. Изглеждаше страхотно. И второ, че бе вбесена. Доколкото подобно емоционално състояние можеше да проличи, когато ставаше въпрос за сдържан човек като Роуина. Естествено, не го посрещна с крясъци, нито пък го замери, с каквото и попадне под ръка, ала щом го видя, тя се обърна рязко и започна да крачи нервно край доспехите.

— Май си решила да ме прободеш с копието на това приятелче, а? — опита да се пошегува Джо.

— Добра идея! — отвърна тя и го изгледа, сякаш се готвеше да го прониже с поглед.

— Какво има? Закъснях ли?

— Закъснял?! За кое по-точно? — Роуина очевидно не очакваше изобщо отговор, защото продължи веднага: — Оставяш някаква бележчица, в която пише, че излизаш и ще се върнеш по-късно. Как е възможно да си закъснял, след като не уточняваш часа на връщане?

— Как можах да си помисля, че си властна жена!

— Не се опитвай да ме умилостивиш със саркастичната си духовитост, сержант Скарлати! Много съм ти ядосана!

Много му била ядосана… Репликата си заслужаваше още една ехидна забележчица, ала Джо се въздържай попита съвсем сериозно:

— Искаш ли да поговорим, Роуина?

Тя кимна сухо и посочи с ръка към всекидневната — сигурен знак, че е в отвратително настроеше. Джо влезе в стаята и застана до шкафа с препарираните птици. Роуина го подмина, без да го погледне, и спря до прозореца. Беше облечена с тесен клин и широк блузон.

— Добре. Казвай какво има — Джо чувстваше, че поне в началото трябва да се примири с ролята на слушател.

Роуина остана с гръб към него и той не беше сигурен дали гледа през прозореца, или към препарираната глава на бизона. Може би си представяше на нейно място неговата собствена глава?

Какво чак толкова беше сторил?

„Ти се люби с нея, приятелче! Отне й девствеността!“, напомни си Джо.

— Дядо ти е загубил парите си заради Елиът Тайхърст — изрече тя с равен глас.

По дяволите, беше го открила! Сама. Никога не се бе съмнявал, че рано или късно жената, която разнищи Тайхърст, щеше се добере и до този факт. Все пак се надяваше да не е толкова скоро. Междувременно той трябваше да смири някак гордостта си и да признае каква причината за огромната омраза, която изпитваше към Тайхърст.

— Предполагам, нищо няма да се промени, ако ти съобщя, че смятах да ти го кажа — рече Джо.

— Трябваше да ми го кажеш в деня, в който се запознахме! — отвърна тя, без да се обръща.

— Сигурно. Моят дядо беше горд човек. Той обаче допусна да го излъжат. Не исках да го смяташ за глупак заради това.

— Не трябваше да те намесват в случая. Не биваше изобщо да се занимаваш с него!

— Защо?

Роуина се обърна рязко и го прониза с очи.

— Защото си предубеден! Затова! Защото искаш да отмъстиш!

— Роуина.

— Мислех, че си обективен и действаш като професионалист. Смятам обаче, че личните мотиви са повлияли до голяма степен на съветите, които ми даваше.

— Роуина…

— Аз ти повярвах!

— Роуина, случилото се с дядо ми и личното ми отношение към Тайхърст нямат нищо общо с нас! Права си, трябваше да ти разкажа всичко това отдавна.

— Длъжен беше да го направиш в деня, в който се запознахме, Скарлати! — повтори упорито Роуина.

— Добре де, бих могъл да ти възразя! В деня, в който се запознахме, не съм и допускал как ще се развият отношенията ни. Вярно, мина ми подобна мисъл, но това няма нищо общо с въпроса… Става въпрос за друго: отдавна трябваше да чуеш истината от мен. Възпираше ме това, че не исках да излагам близките си заради финансовите им грешки именно пред теб.

Последно май не биваше да го казва…

— И защо „именно пред мен“?

— Защото твърде строго осъждаш разорените!

Роуина пое дълбоко дъх и профуча край него, процеждайки през зъби:

— Ти си истинска змия, Скарлати!

Ама че жена! Каквото й беше на ума, това и на езика, заключи Джо. Не можеше да й се сърди. Постъпи като идиот. Мислеше, че би могъл да скрие точно от нея факта, че дядо му е измежду жертвите на Тайхърст. Добре де, но тези жертви не бяха една или две… Как бе попаднала точно на дядо му?

Джо хукна към стълбите и изкрещя:

— Тайхърст ли ти каза?

Отвърна му хлопването на някаква врата някъде на горните етажи. Роуина не беше от хората, които затръшваха врати…

— Тайхърст е налял масло в огъня! — съобщи той на доспехите.

Едно на нула за бившия затворник. Джо въздъхна. После изведнъж си даде сметка, че не взема чак толкова надълбоко сръднята на Роуина. Вярно, изпитваше известни угризения, защото я видя в лошо настроение. Някъде дълбоко в себе си обаче като че ли бе доволен, че най-сетне, за първи път, успя истински да я разсърди. Сигурно още много пъти щеше да му се сърди. И той на нея…

— О, по дяволите! — измърмори под нос.

Само това му липсваше — да се влюби в Роуина! И то точно сега!