Леда Милева
Момчето без име

Ще го видите сутрин

и по обед,

и в здрач —

всеки ден е в хотела небостъргач.

С усмихнати устни, но с очи уморени,

то е винаги спретнато —

в дрехи зелени

с десет копчета

като мънички златни слънца.

Но напразно завиждат му много деца.

 

Всяка сутрин то дрехи зелени облича,

а в зелени поляни на воля не тича.

Десет малки слънца има то на гърдите,

но не вижда на топлото слънце лъчите.

 

То пътува и сутрин,

и по обед,

и в здрач

с асансьора в хотела небостъргач.

Вози хора различни

и пренася багаж

нагоре, надолу,

от етаж на етаж.

Лети с асансьора

като с малка ракета,

но не стига луната,

нито друга планета,

а само върха на огромната къща

и после стремглаво надолу се връща.

 

Как се казва?

Не зная.

Тук е просто — момче.

То може би Боб или Бил, или Джим е,

но майка му само го вика по име,

когато е в къщи, а не в асансьора

сред куфари чужди,

сред чуждите хора.

 

— Момче, хайде бързо! —

викат гостите знатни.

И бърза момчето със копчета златни.

Аз го гледам — облечено в дрехи зелени,

с усмихнати устни, но с очи уморени —

и си мисля:

„Нека има големи хотели,

с блестящи коли, пред вратите им спрели.

Нека хора и куфари стигат догоре

не по дългите стълби,

а за миг — с асансьори.

Нека с радост децата се връщат при мама,

но момчета без име да няма, да няма!“