Асен Босев
Ех, че силен ученик

Казва Николай Петров:

— Аз съм винаги готов

и уроците си зная

от началото до края!

 

И започва да бърбори,

наизуст да ги мърмори:

— Бър-мър, бър-мър, бър-мър-на,

нашта Стара планина

се простира там и там,

този връх е най-голям,

тъй и тъй се тя дели,

тъне в борове, ели,

вдига тези върхове,

крие тези зверове…

 

Като почне отначало,

кара като кречетало!

 

Но кажи му само: „Стига!“,

тъй насред урока спри го

и за нещо го запитай.

Николай не знае нищо

и, горкият, се уплита

като пиле във кълчища.

 

— Николай бе, де е Ком?

— Ком е… някъде при Лом.

— А какво е Петрохан?

— Връх в Троянския балкан!

— Де се Бузлуджа намира?

— Тя от Витоша извира!

 

— Е, добре де, продължи,

по-нататък разкажи.

 

Отначало Николай

почва пак и — чак докрай!

 

Тъй е и по смятане:

спреш ли го — премятане.

 

Две по пет,

три по пет,

пет по пет,

шест по пет —

знае всичко той поред.

 

Но дадеш ли му задачи —

мига, идва му да плаче!

 

— Пет по девет,

пет по девет,

пет по девет… правят трийсет!

 

— Николайчо, засрами се,

уж го знаеше одеве!

 

Знае Николай за нула!

Тъй прилича той на кула

от картонени кутии —

бутнеш ли я малко ти,

всичко изведнаж пропада!

 

Николайчо, душо млада,

то със зубрене не става.

Уж си силен,

пък си слаб!

С бързо копане не дава

нивата парченце хляб!

 

Разберете,

не зубрете,

ами здраво

се учете!