Гунел Линде
Смешни семейства (6)

Семейство Имавреме

Семейство Имавреме много прилича на семейство Нямавреме — само дето при тях всичко е наопаки! В семейство Имавреме никой за нищо не бърза. Всяка важна работа се отлага за друг път, за друг ден. Неважните неща също се протакат, защото при тях съвсем пък няма защо да се бърза. Бащата е роден на втория ден на Великден, майката — на втория ден на Коледа. Досещаш ли се защо се наричат Имавреме? Точно така, защото, щом стане дума да се върши нещо, те веднага казват: „Има време!“ Всички часовници в къщата изостават. Когато някой от семейството се накани да върши нещо, вече е прекалено късно за това.

— Жалко, но това е положението! — въздиша в такива случаи Полека-Лека (тоест госпожа Имавреме).

Тя се обръща с тези думи към Другпът Имавреме, бащата на семейството. След продължително мълчание той й отвръща:

— Да, наистина нищо не може да се направи!

И те се усмихват доволно един на друг и не се и помръдват от местата си. Всичко това става обикновено край телевизора, пред който седят почти винаги и децата.

Отдясно на майка си и баща си, в червеното кресло, с кожена ушанка на главата и хокейни кънки на краката седи Кротко. Освен това той е облечен с грейка.

— Няма ли да свалиш поне кънките? — казва мама Полека по някое време.

— Само кротко! — отвръща Кротко. — Не ми вади душата. Има още много време до пролетта!

Но след като размисля малко, той се размърдва в креслото и отпуска ръце на страничните облегалки, тъй че ръкавиците му да се изхлузят на земята от само себе си. Прекалено топло е да изгледаш цял игрален филм, облечен като за навън.

— Нали ти казах, че е късно за ледената пързалка — промърморва татко Другпът. — Сигурно вече е затворена!

— Да, но аз вече бях започнал да се обличам — възразява Кротко. — Нищо, ще отида друг път!

Отляво на родителите, в другото червено кресло, седи Маняна. Тя е по нощница още от предния ден. Миналата нощ е спала в креслото, за да си спести разкарването до леглото. От вчера си е наумила, че ще гледа този филм, защо да става тогава?

Маняна носи това име, защото в деня, когато трябваше да я кръщават, майка й пак седеше пред телевизора. Даваха също както сега някакъв чуждестранен игрален филм; телефонът иззвъня, мама Полека се разбуди и хвърли едно око на телевизора. Да, и точно в този миг тя видя на екрана красива девойка и младеж със снежнобели зъби — двамата стояха прегърнати и шепнеха „маняна“, тъй че се чу в цялата къща.

А на испански „маняна“ значи „утре!“ Мама Полека реши, че това е най-хубавото име, което е чувала някога, и тъй като телефонът упорито продължаваше да звъни, тя стана и вдигна слушалката. Мислеше си, че след толкова бавене вече ще са затворили, но колкото и странно да бе, от другата страна се обади глас. Пасторът, който трябваше да кръсти Маняна, настояваше да му се каже най-сетне какво име ще носи момичето. И този път той получи отговор.

— Кой беше? — попита Другпът (след около четвърт час).

— Тук има пръст съдбата — отвърна Полека-Лека (само след някакви си пет минути). — Вече е решено и край.

— И кога ще я кръстим? — въздъхна след време Другпът.

— Не сега, има време — отвърна мама Полека-Лека.

И двамата се спогледаха доволни.

Та това е историята около името на Маняна. А то й е лика-прилика. Маняна има дълга красива коса, която никога не би подрязала, най-малкото не днес, може би друг път. И Маняна не мърда от мястото си съвсем като канапето, на което седи. Никой не е в състояние да се намести по-удобно пред телевизора от нея.

— Нямаш ли някаква работа, Маняна? — пита понякога татко й в прилив на енергия.

— Как да нямам! — отвръща Маняна. — Завчера се наложи да вдигна телефона, а вдругиден трябва да превключа телевизора на втора програма. Просто нямам сили вече!

— А кой беше на телефона? — пита Другпът, решен да проведе разговора докрай.

— Пак беше пасторът — отвръща Маняна. — Питаше дали да дойде у дома да ме кръсти. Защото според него това трябвало да стане преди първото причастие!

— А кога ще е то? — въздъхват Полека и Другпът.

— Има време — успокоява ги Маняна.

И те остават в креслата си и доволно се споглеждат.

Но един ден през прозореца на къщата влетя едно птиче. През прозореца, който Полека-Лека все се канеше да затвори. Това беше банановожълто папагалче с ранено крило. Папагалчето тупна на пода и остана там неподвижно. Виждаше се само, че сърцето му бие до пръсване от уплаха. Страх го беше да не го хванат. С раненото крило не можеше да излети през прозореца. Но в стаята никой не се помръдна. Никой не скочи, никой не се развика. Нашите познайници Имавреме останаха по креслата си и дружелюбно загледаха папагалчето.

Това даде смелост на папагалчето да се изправи на крака и да докуцука до ръкавицата на Кротко. То се отпусна върху ръкавицата и задиша учестено. От няколко дни най-различни хора от улица „Близнаците“ непрекъснато го преследваха, за да го върнат на семейство Дада, откъдето беше избягало. Наплашено от всички тези хора, то бе налетяло на стъклото на един прозорец и се бе ударило, да, само от уплаха се обърка. Кротко скришом наблюдаваше папагалчето.

Той понечи да се почеше по главата, защото ушанката започваше да го спарва, но се отказа.

„Я по-добре да си седя кротко — реши той, — че да не изплаша птичето.“

Часове наред папагалчето събира сили върху ръкавицата. Сетне огладня. Изправи се с мъка и закуцука с влачещо се крило към Полека-Лека. Погледна я първо с едното, а после и с другото око.

На облегалката на креслото си Полека-Лека бе оставила сандвич, който трябваше да й замести вечерята. От ръжен хляб с цели зрънца ръж и с парченца краставица отгоре. Най-подходящият сандвич за едно папагалче. Полека-Лека внимателно взе сандвича, натроши го и по пода наоколо се посипаха ръжени зрънца и парченца краставица. Папагалчето защъка напред-назад и ги изкълва. Сетне погледна отново с едно око Полека-Лека, сякаш искаше да й каже:

— А ти няма ли да хапнеш нещо?

— Има време! — отвърна равнодушно Полека-Лека и остана в креслото си. Тя също внимаваше да не подплаши папагалчето.

През нощта папагалчето се добра до креслото на Маняна и се скри отдолу, за да преспи под покрив. То остана там и на следващия, и на по-следващия ден. Креслото се превърна за него в санаториум, където изчакваше да му оздравее крилото.

— Маняна, ти нали щеше да превключваш на втора програма? — попита Другпът този ден.

— Има време — отвърна Маняна, като внимаваше да не помръдне, за да не изскърца креслото.

На третия ден папагалчето излезе изпод креслото. Крилото не го болеше вече и то направи опит да лети, като кацна на главата на Другпът. Разходи се няколко пъти напред-назад по пътя, на който беше сресана косата му, и огледа стаята отвисоко.

— Нали днес беше решил да отидеш на работа и да поподредиш там книгите? — прошепна Полека-Лека.

— По-добре друг път — отвърна Другпът.

Така постепенно папагалчето закрепна и оздравя. То дори започна да обича хората, най-малкото нашите познайници Имавреме.

За беда обаче семейство Имавреме постепенно бе застрашено от гладна смърт — никой не се съгласяваше за нищо на света да се размърда, за да не стресне папагалчето. Никой не помръдваше от креслото си. Филиите ръжен хляб така си мухлясаха в кутията за хляб, краставицата в хладилника се спаружи. Кой знае как би завършила цялата история, ако не се бе появил коминочистачът, който питаше дали комините не се нуждаят от почистване.

— Добре, почистете комина — каза татко Другпът. — Кухнята е там — посочи той, без да става.

— Щом и без това ще влизате в кухнята, ще бъдете ли така добър да ни приготвите и вечеря? — реши да опита Полека-Лека.

И представяш ли си? След като коминочистачът прочисти комина, той се замисли и реши да спаси живота на цялото семейство. Свари една тенджера макарони и преди да си тръгне, внесе на всеки по една купа макарони.

Затова на следния ден, когато пасторът на своя глава се появи, за да кръсти Маняна, той завари голямо безредие… В дневната с телевизора навсякъде се търкаляха празни купи, а по пода имаше следи от сажди и трохи. В къщата нямаше нито една чиста купа за кръщенето.

— Да си нямаш работа с някой Имавреме — каза раздразнено пасторът. — Аз съм за съседите Нямавреме!

Но всъщност по-важно е какво си мислеше папагалчето, нали?