Гунел Линде
Смешни семейства (4)

Нене и Дада спасяват един нещастник, които се дави

Семейство Дада и семейство Нене са съседи на улица „Близнаците“. Сигурно се питаш дали се познават?

— Да, разбира се, как да не се познаваме! — ще ти отговори всеки един Дада.

— Не, само бегло! — ще ти кажат в дома на Нене.

Тъй или иначе, неделен ден, когато нямат някаква по-важна работа, двете семейства често излизат заедно на разходка. И ето какво става, ако им се наложи да спасяват някой давещ се:

— Какъв прекрасен ден! — казва сутринта Дада Дада. — Непременно трябва да отидем на голяма разходка!

— Да! Може! Защо не?! — викат един през друг Може, Защоне, Бива и Става.

— Хич да ги нямаме такива! — намесва се Хич Нене. — Никакви големи разходки!

И завили не завили зад ъгъла на улица „Близнаците“, те поемат по пътеката, която се вие край брега — брега на Сивия залив. Приятно е да се върви по тази пътека. Край нея се срещат тук-таме и борове, и брези. През зимата ледът в средата на залива е гладък като огледало и който иска, може да се пързаля с кънки. Топлите отточни води от баните на улица „Близнаците“ не стигат до тук. Ледът на гладкото огледало в средата на залива е дебел. Но има и други места. С много дупки, където ледът е слаб. Само че тези места се знаят. Навсякъде са поставени табелки, които предупреждават за тях.

— Мда, какво хубаво и тихо време — подхваща Добре Дада.

— Ами, я виж колко е ветровито! — казва Неняма Нене.

В този миг излиза вятър и подхваща шапката на господин Нене. Неговата мека черна шапка. Издухва я върху леда, започва да я пързаля — надалеч, все по-надалеч. Шапката стига до ръба на една дупка. И цопва в нея, полюшвана от водата. Но всичко става толкова бързо, че нашите приятели не успяват да проследят пътя й.

— Шапката ми! Шапката ми! — вика господин Нене.

— Вятърът ще я издуха пак насам — успокоява го госпожа Дада.

— Хич не се и надявам! — отвръща господин Нене. — Край, повече няма да я видя!

Всички спират и започват да се оглеждат.

Никой не подозира, че под леда към брега плува един тюлен. Тюленът търси дупка, за да подаде глава и да подиша малко въздух. Ето че той забелязва дупката, насред която се носи шапката на господин Нене. Хоп! Тюленът подава глава точно под шапката и тя се надява на главата му. Подпрял перки върху леда, за да диша, отдалеч тюленът прилича на най-обикновен човечец. Пръв го забелязва Може.

— Гледайте! Там се дави човек! — провиква се той.

— Да, вярно бе! — викват до един всички Дада.

— О, не, колко ужасно! — обажда се Неняма Нене.

— Хич да не си на неговото място! — добавя Хич Нене.

— О, не, той едва се държи! — казва Ненелия.

— О, не, сигурно ще измръзне! — обажда се Недей.

И те гледат ли, гледат. Но не върви само да гледат.

— Трябва да му помогнем! — обажда се някой.

— Да! — викват всички Дада.

— Не! — ревват на свой ред Нене.

Всички се втурват надолу към брега и се втренчват в дупката с нещастника.

Добре Дада предлага всички да се хванат за ръце и да излязат във верига върху леда. Първият да подаде ръка на нещастника в дупката, а след това всички с общи усилия да дърпат, докато го изтеглят на сушата.

— Не, в никакъв случай! — възразява Неняма Нене. — Ледът няма да издържи!

Дада Дада предлага да вземе някой по-дебел и як клон, да пропълзи до дупката и след като нещастникът се хване здраво за единия край, да го изтегли от водата.

— Ама ти хич не си била умна! — възразява Хич Нене. — Нали така и ти ще паднеш в дупката! Прекалено си тежка.

Близнаците Може и Защоне предлагат да се върнат бегом до улица „Близнаците“ и да позвънят на пожарната — да изпратят колкото може по-бързо кола с пожарникарска стълба. Ще сложат пожарникарската стълба върху леда и онзи от дупката ще се хване за нея.

— Не, недейте! — казва Недей. — Няма да успеете. Докато се върнете, ще е вече късно.

Бива и Става носят своите въженца за скачане — да се сгряват, когато им стане студено. Те предлагат да ги завържат едно за друго и единия край на удвоеното въже да спуснат на нещастника с шапката. Хване ли той веднъж въжето, биха могли да го издърпат, без да стъпят върху леда.

— Не! — възразява Ненелия. — Само ще си загубите въженцата, мен слушайте. И после няма да има с какво да скачате.

Тюленът слуша, слуша целия този разговор, пък току му омръзва и се гмурва отново под водата, за да си похапне малко херинга. Така, както си е с шапката на главата.

И когато нашите смешни семейства отново поглеждат към дупката сред леда, там вече няма никой.

— Да, ето че се удави! — решават всички от семейство Дада. — Удави се и край, да!

— Хич и не се учудваме — подхващат всички от семейство Нене. — Знаехме си ние, че спасение за него няма…

И продължават по пътя си.

— Добре де, сам си е виновен! — казва Добре Дада. — Щом е толкова глупав да тръгне по леда.

— Да, така е, затова нека да не мислим повече за него! — предлага Дада Дада. — Само ще се натъжим. Хайде всеки да си мисли за нещо весело!

— Да! Защо не! — развикват се близнаците и близначките Дада. — Да си мислим за топли кренвирши! С горчица и кетчуп! И за нови ръкавици!

Понякога да се чудиш кои са по-сбъркани — семейство Дада или семейство Нене! Този път в дупката плуваше тюлен, а тюлените не се давят току-така. Но ако наистина беше човек? Нашите смешни семейства пак щяха да си тръгнат сред всеобща веселба!

А тюленът отново подава глава от водата и вижда, че хората се отдалечават. Колко жалко, ами шапката? Той си услужи с нея само за малко. Но сега вече не я иска, защото му пречи, когато плува под водата. Тюленът излиза върху леда и по корем тръгва да настигне хората. С шапката в уста, та хората веднага да я видят. Бива и Става тъкмо са се извърнали, за да проверят къде се бавят братята им. Те първи забелязват тюлена.

— Я гледайте, тюлен! — провикват те. — При това носи шапката! Да!

— Да, може би иска награда! — решават Може и Защоне. — Защо не, това наистина е шапката на чичо Хич!

Но никой от семейство Нене не им вярва.

— Хич не прилича на моята шапка — решава чичо Хич. — Не, не е тя!

— Не, не е — добавя леля Неняма. — Няма да получи никаква награда от нас!

— Не, няма — пригласят и Ненелия, и Недей.

„Ама че смешни семейства“ — решава тюленът и отново се гмурва под водата.

Запазва шапката, за да лови с нея херинга. За него случаят е приключен.

Но малко по-нататък, след като са подминали вече два бора, че и една бреза, господин Нене изведнъж спира край брега. Спира и не помръдва.

— Не — започва да говори той сам на себе си. — Не, не, не и не! Бива ли така — човекът се давеше, а ние го оставихме и си продължихме по пътя! Ами ако този нещастник пак покаже глава! Трябва да се върнем! Веднага!

— Да! Добре! — съгласяват се всички Дада. — Да вървим!

Плюят си на петите и хукват назад. Да, но не е никак лесно да открият дупката. Тюленът е отплувал и отдалеч всички дупки си приличат. Вниманието им привлича единствено някакъв кръгловат черен камък, който стърчи над леда доста далеч от брега. Всички решават, че това е шапката, а под нея и нещастният човек.

— И това ако не е той! — казва Хич Нене и тръгва по леда. — Съмнение няма, никакво съмнение!

Но на това място ледът е тънък, а и дупката е доста навътре. На брега е поставена голяма масивна табела. „Стъпването върху леда е опасно!“ — чете се на нея. Господин Нене минава покрай самата табела. Господин Дада вижда това от брега. Той е съвсем сигурен, че господин Нене е прочел надписа.

„Да, сигурно го е прочел. Та той и оттук се вижда съвсем ясно“ — мисли си господин Дада. Затова не казва нищо. Но господин Нене не е обърнал внимание на табелата. Хряс! Тряс! Ледът се пропуква! И той цопва! Господин Хич Нене цопва. Цопва във водата.

— О, не! — разкрещява се господин Нене. — Хич да не сте ме оставили тук! Помощ!

Татко Нене не е тюлен. Водата е прекалено студена за него! А и той не може да диша като тюлен! Само пръхти, гълта вода и се дави. На няколко пъти опитва да изпълзи върху леда. Но ледът се пропуква на все нови и нови места.

Жена му и децата стоят като истукани.

— Не, не може да бъде! — стене Неняма Нене.

— Не, колко ужасно! — казва Недей.

— Не, просто не мога да гледам! — добавя Ненелия.

Затова пък татко Дада изтръгва предупредителната табела от земята и я плъзва по леда, така че тя стига до ръба на дупката и господин Нене успява да се хване временно за нея. Мама Дада хуква да доведе помощ от града. Близнаците Може и Защоне спринтират към пожарната и пътьом минават покрай една строителна площадка, където намират стълба. Близначките Бива и Става стягат на възел въженцата си за скачане. Само след миг всички отново са заедно.

Завързват двойното въже за стълбата и се хващат за него, готови да дърпат към сушата. Добре Дада ляга по корем и предпазливо запълзява по леда със стълбата, протегната напред. Стълбата все повече се приближава към дупката. Ето че най-сетне господин Нене би могъл да се хване за нея.

— Хвани се за стълбата! — крещят всички от брега.

Но какво отговаря Хич Нене в този миг? Той, който знае да казва само не?

— Не! — вика той.

За щастие тук са и останалите Нене. Те най-добре знаят какво да кажат на татко Хич, та да го накарат да стори необходимото.

— Да не искаш да се удавиш? — провиква се Неняма. — И да ни оставиш сами на този свят?

— Или може би искаш да те оставим тук и да се приберем у дома? — крещи Недей.

— Или да си изплачем очите по теб? — добавя Ненелия.

— Не! Не! Не! — простенва господин Нене и най-сетне се хваща за стълбата.

Господин Дада започва да пълзи назад, всички са стиснали здраво въжето и дърпат и скоро цялата дружина се озовава отново на брега. В същия миг пристига с колата си и госпожа Дада. Има опасност господин Нене да стане на шушулка. Да, бързо в колата! Със светкавична скорост към къщата на улица „Близнаците“ и шляп отново във водата! Този път обаче във ваната. Тъй че господин Нене хубавичко се напари.

Вече по домовете си, семейство Нене и семейство Дада си отдъхват.

— Добре все пак, че имаме за съседи тези Дада — казват си всички Нене. — Какво бихме правили без тях!

Дада също са единодушни:

— Добре все пак, че имаме за съседи тези Нене! Без тях за никъде не сме.