Гунел Линде
Смешни семейства (3)

Семейство Нене

В къща номер 2 на улица „Близнаците“ живее семейство Нене. Точно срещу семейство Дада. Мама Неняма, татко Хич Нене и техните син и дъщеря — Недей и Ненелия. Ще речеш навярно: защо е весело със семейство Нене? Мда, работата е там, че не съм сигурна дали изобщо е весело с тях. Те казват на всичко „не“. От сутрин до вечер само не, не и не. За каквото и да става дума.

Да речем, седнали са да вечерят с кюфтенца, всяко колкото една хапка, а и без гарнитура, и Ненелия току решава да попита майка си:

— Когато навърша единайсет години, ще получа ли малко повече джобни пари? На всичките ми съученици им дават по повече джобни пари, отколкото вие на мен.

— Не, няма! — отвръща майката на Ненелия.

— Но може би ще ми давате повече джобни пари, когато стана на дванайсет години? — пита Ненелия.

— Не — отговаря майка й.

— Тогава може би когато навърша деветнайсет? — не се отказва Ненелия.

Но и този път всичко остава по старому.

— Щом кажа веднъж не, значи не — отвръща неумолимо госпожа Нене. — А сега яж и мълчи, че трябва да поговоря с татко ти. Мили Хич, ще ми отпуснеш ли малко повече пари за домакинството? Да знаеш само колко поскъпна херингата — казва тя.

— Хич не се надявай — отвръща Хич. — И дума не може да става за това. Че с какво ще плащаме тогава данъците и непредвидените разходи? Я бягай да купиш вечерния вестник, Недей — да видите какви ли не нещастия стават. Но нямам никакви дребни. Кой ще ми даде едно петаче на заем?

— Аз във всеки случай не! — отвръща Ненелия. — Останала съм без каквито и да е джобни пари, а и когато ги имам, гледам да ги пестя за нещо разумно.

— На мен също недей да се надяваш! — обажда се Недей.

— Не, и дума да не става — казва мама Неняма. — Нямаме пари за вестници.

И всичко си остава по старому, а семейството — без вестник. Четиримата Нене продължават да вечерят с мъничките колкото хапка кюфтенца. На Недей му се иска допълнителна порция, а Ненелия се чуди как да не изяде последните три, защото на обяд в училищния стол си е отяла вече на кюфтенца. Но и двамата си мълчат. Недей знае какъв ще е отговорът на майка му, ако си поиска още, а и Ненелия е сигурна, че ще й откажат, ако помоли да не си доизяжда вечерята. И така двамата седят, забили поглед в чиниите си.

— Иска ли някой да му сипя още? — пита изведнъж мама Неняма.

— Не, аз не — отвръща Ненелия и тя наистина не може да вкуси нито хапка повече.

Недей така иска да каже „да, аз искам“, но просто няма как. И макар че всичко би дал за още три вкуснички, попрепържени кюфтенца, той мълчи и само поглъща с поглед чинията с кюфтенцата.

— И на мен недей — проронва той накрая и в същия миг вече съжалява за думите си.

Но госпожа Нене не може да знае това. Тя взема чинията и я изнася в кухнята. Прибира кюфтенцата дълбоко навътре в хладилника. Какво пък, утре ще ги сложи в доматения сос за макароните.

— Бива ли такова нещо! — провиква се вътре в трапезарията господин Нене. — Да не съм те видял друг път! Ама че работа! Посягаш значи на залъка на сестра си? — кара се той на Недей, който се е опитал да вземе скришом кюфтенцата на Ненелия.

Недей нищо не отговаря. Иска му се да каже „да, точно така“, но не може.

— И това ми било брат! — вика татко Хич. — Кажи нещо де!

— Не, тъй не бива — отвръща Недей, защото не смее да отговори какво мисли. А той мисли, че посягайки на кюфтенцата на Ненелия постъпва като истински добър брат. На нея й личи, че хапка повече не може да преглътне.

— Да ти изям ли аз пък десерта? — продължава татко Хич.

— Недей! — отвръща веднага Недей.

— А ти да си се молила Недей да изяде твоите кюфтенца? — обръща се бащата към Ненелия.

— Не — отвръща тя. И наистина не го е молила. Но всъщност така би искала да каже „да“, та да се отърве от тези проклети кюфтенца. Освен това й е жал, че не може да ги даде на Недей, който е толкова гладен.

Лоша работа било това да не можеш да казваш „да“!

— А сега няма какво да ми се кумите повече на масата — решава госпожа Нене. — Вдигам всичко.

Недей и татко Хич трябва да станат от масата. Десерт няма да има за никого.

— Може ли и аз да стана от масата? — пита Ненелия.

— Не, преди да видя празната ти чиния — отвръща, разбира се, мама Неняма.

И така, тя не може да раздигне масата. Принудена е да чака Ненелия. Жал ми е, да ти кажа, за семейство Нене. Никак не им е лесно и на тях самите.

Но те нямат равни на себе си, когато става дума да се отхвърли с „не“ някоя глупост. Както онзи път, когато три непознати момчета позвъниха на вратата им и помолиха Недей да им донесе топката. Без да искат, я били ритнали така, че паднала на железопътната линия и тъй като ги било страх да не ги сгази влакът, не можели да си я приберат сами.

— Ще пуснете ли Недей да играе с нас? — попита най-нахалното момче.

— Не, няма — каза госпожа Нене и им затръшна вратата.

Но след малко те позвъниха отново.

— Недей ритна топката ни върху релсите. Предайте му веднага да иде и да я прибере, защото иначе така ще му смачкаме фасона, че и вие няма да го познаете! — заплаши едно момче, високо колкото самият господин Нене.

— Хич не се надявайте! — отвърна господин Нене. — Не разрешавам да се прибира някаква си топка с опасност за живота! Където е паднала, там да си стои!

— Ама аз само така, пошегувах се! — каза дангалакът. — Топката не е върху релсите. Тя падна върху едно отцепено от брега парче лед, което постепенно се отдалечава от сушата! Кажете на Недей, че стига да вземе топката, ще му даваме да рита заедно с нас.

Недей надникна изпод мишницата на татко си.

— Нали ще прибереш топката, Недей? — попита дангалакът. — Знам аз, че си смело момче.

— Недей да ме мислиш за глупак! — отвърна Недей.

С общи усилия баща и син успяха да затръшнат вратата под носа на непознатите момчета. Момчетата натискаха звънеца, натискаха го, докато най-накрая той се развали и замлъкна, но и докато дрънчеше, никой не им отвори.

Само Ненелия стоеше при вратата. И когато звънецът най-сетне замлъкна, тя повдигна лекичко капака, през който раздавачката пускаше пощата, за да провери дали са си отишли момчетата.

А непознатите това и чакаха. Най-малкото момче, дребничко и симпатично на вид, пъхна една коркова запушалка под открехнатия капак, та да не може Ненелия да го затвори.

— Кажи на брат си, че искаме да говорим с него и ще има нещо и за теб — опита се да я съблазни то. — Не искаш ли едно бонбонче?

— Представи си, не! — тросна му се Ненелия и издърпа корковата запушалка.

Тъй като говореше, момчето не бе забелязало, че краят на вратовръзката му се е пъхнал в отвора под капака, който сега се затръшна и я прищипа. Докато то се чудеше как да се освободи, по линията профуча влакът и удари топката, която полетя надалеч.

Толкова надалеч, че накрая падна на улицата. И там вече всеки можеше да я прибере.

Особено неприятно е, когато някой има добра идея и очаква подкрепа от семейство Нене. Да речем, подхвърли се, че когато вали дъжд, в семейство Нене би могло да се играе тенис на маса, тоест някой поиска да внесе там маса за тенис и да опне върху нея мрежа. И то при положение, че семейство Дада са сложили люлка в своя гараж, тъй че играчите на тенис има и къде да си почиват. Семейство Нене няма да се съгласи за нищо на света. Даже през лятото. Хич няма да изкара дори колата, та да може да се влезе в гаража. Неняма не би си мръднала пръста за каквото и да е, а и Недей и Ненелия ще са против.

— Не, не, не и не!

Затова всички любители на тенис на маса казват:

— Да си нямаш работа с някой Нене. Ние сме за съседите Дада!