Гунел Линде
Смешни семейства (11)

Семейство Бърабъра

Забеляза вече, нали, че „Близнаците“ е задънена улица. Застроена е и от двете страни, но в края й се издигат напреки още две къщи с една по-малка в средата. Така че оттам не може да се излезе от улицата. В тези напреки издигнати къщи живеят семейство Бърабъра и семейство Типтоп. Техните къщи не се различават от останалите на улица „Близнаците“, но въпреки това веднага се познава кое семейство в кой дом живее. Семейство Бърабъра от номер 7 така са изписали стъклата от вътрешната страна на прозорците с флумастери и червило, че направо не може да се погледне през тях. А входната врата на семейство Типтоп от номер 8 току-що е боядисана и на покрива им има четири телевизионни антени. Тъй като улицата е вече заравнена и асфалтирана, можем спокойно да спрем на тротоара и да прочетем какво са написали на прозорците си семейство Бърабъра. Останаха ни само Бърабъра и Типтоп — като се запознаем и с тях, ще познаваме вече всички семейства от улицата.

Видя ли какво пише на прозореца на кухнята? Да? „Пружиниращи кюфтенца! Малко дъвка в каймата? Или просто вулканизирани?“

Това сигурно го е написал таткото, докато е приготвял някой път кюфтенца в кухнята. Той се казва Тинтири Бърабъра и е изобретател. Изобретява каквото и когато му падне. Например пружиниращи кюфтенца! Такива кюфтенца сигурно се приготвят много по-лесно от обикновените! Край на тръскането на тигана, за да се препържат равномерно от всички страни. Слагаш ги в мазнината и те започват да подскачат от само себе си, стига само да ги пуснеш така, че да имат добър начален отскок. Но пък не е сигурно дали ще са вкусни като обикновените кюфтенца. Кой знае дали дъвка и кайма е добра комбинация! А и дали няма да са прекалено жилави, ако ги вулканизираш? (Вулканизират се например стари автомобилни гуми, за да им се възвърне нормалната еластичност.)

Всъщност Тинтири Бърабъра никога не е правил пружиниращи кюфтенца, той просто ги е измислил.

На следващия прозорец пък е написано с червило: очила, които долитат само щом им свирнеш.

Това ще го е написала мама Бърабъра. Тя също обича да изобретява. Малкото й име е Еврика — хубаво старо име, което означава „Открих!“. Та Еврика е открила дресирани очила. Малко ли време губи човек да се чуди къде са се дянали очилата му, когато реши да върши нещо! А ако има очила, които се отзовават само щом им свирне, ще си спести всички неприятности. Както си стои, ще подсвирне и те мигом ще долетят от някоя друга стая и ще кацнат върху протегнатата му ръка. На стъклото Еврика е нарисувала и как ще изглеждат очилата, които могат да летят и да чуват. Това е една огромна рамка с уши на дръжките. Ушите служат едновременно и за криле, те са нещо като летателни уши. Няма съмнение, че човек ще изглежда малко смешен с такива очила. Ще има по две уши от двете страни на лицето си — собствените и летателните, — но няма как! По-неприятното е, че моторът на очилата е толкова голям и тежък, че когато кацнат на носа, той не ще може да ги носи. Ще се наложи използването и на подпорка за носа. Това още повече ще оскъпи очилата. Но все едно! Еврика няма никакво намерение да прави такива летящи очила. Интересно й е било просто да ги измисли.

На същия прозорец е написано още нещо. С флумастер. „Шапкофон“ — чета аз. Това е бърабъра-измислица на Идея — дъщерята на Тинтири и Еврика. Самата Идея седи до прозореца и е заета със собственото си изобретение. Държи шапка пред устата си и й чете на глас от учебника. Отнякъде изниква братчето й. На него му викат Минтири.

— Какво правиш? — пита Минтири.

Идея сгъва шапката и я скрива зад гърба си, докато му обяснява:

— Измислих, че бих могла да записвам уроците в шапката си. Довечера, като си легна, ще я нахлупя на главата и тя цяла нощ ще ми разказва уроците. А ако утре сутринта продължавам да не ги знам, ще отида с шапка и на училище. Щом учителката ме попита нещо, нахлупвам шапката до ушите и преди да отговоря, вслушвам се какво ще ми каже тя. Добра идея, а?

— Аз имам още по-добра идея — казва Минтири. — Ще ти взема шапката, докато спиш, и ще я нахлупя на мойта глава! Тогава не ти, а аз ще знам твоите уроци!

— И за какво ти е да знаеш моите уроци? — пита Идея.

— Ще взема две години за една и ще бъдем в един клас — отвръща Минтири.

Но от това не излиза нищо, защото няма шапкофони, които да могат да записват уроци. Идея само е измислила за какво биха могли да се използват шапкофоните. Ако имаше такива.

Така е с всичко в семейство Бърабъра. Те нямат време да прилагат своите изобретения, защото непрекъснато са заети с измислянето на нови и нови. Понякога измислят такива глупости, че не знаеш да се смееш ли, или да плачеш, а друг път имат такива добри хрумвания, че да се чудиш просто как е възможно. Всеки път е различно. Някой път записват идеите си на хвърчащи листчета, друг път в бележник, трети път — върху вестник. Ако не им попадне някаква друга хартия, готови са да запишат идеите си и направо върху тапетите на стената.

— Следващия път, като сменяме тапетите, трябва да изберем някакви с напречни линии, за да се пише по-лесно върху тях — предлага Еврика.

Но засега стените не са напълно изписани. Почти, но не напълно. А има и изобретения, които са записани върху прозорците.

Днес татко и мама Бърабъра не са си вкъщи. На път за дома те се отбиха у семейство Имавреме. Сега седят в хола им и — бъра-бъра — разказват на Другпът и Полека-Лека за къщата люлка, която искат да измислят. Една огромна къща люлка, в която ще има място за всички от улица „Близнаците“.

— Ако всички заживеем в една голяма къща люлка, ще стане излишно да се купуват толкова много столове люлки — обяснява Тинтири. — Глупаво е всеки да се люлее сам за себе си! Колко по-евтино ще е с една-единствена къща люлка!

— Ами който не обича да се люлее? — пита Полека-Лека.

— Ще трябва да свикне — казва Тинтири.

— Чакай, дойде ми една блестяща идея — казва Еврика. — Знам вече как ще изглежда къщата люлка отвътре! Може да издигнем по пода прегради, за да не залитаме при люшкането. Подът ще е като полето на играта „флипер“! А ние ще се движим между преградите като хазартно топче…

— Ами ако някой не иска да живее между прегради? — пита Другпът.

— В полетата можем да напишем цифри — продължава Еврика. — Попаднеш ли в поле с голямо число, получаваш съответния брой точки. Колко весело, нали? Хайде да направим къща люлка, а?

И какво отговарят Полека и Другпът? Правилно, позна!

— Има време. След малко по телевизията започва едно предаване, което искаме да гледаме — отвръщат те.

И от къщата люлка нищо не излиза. Не че това има някакво значение. Тинтири и Еврика ни най-малко не съжаляват. Тъкмо ще измислят нещо друго. Нещо още по-добро. Тъй че да не е необходимо да се прегражда подът.

А междувременно при Идея и Минтири, които са сами вкъщи на улица „Близнаците“ №7, стават странни неща. Всичко започна с това, че Идея реши да сложи точка на едно интересно хрумване, което току-що бе записала на стената между телефона и ключа на лампата. Тя натисна с всички сили. Кръц! — и върхът на химикалката потъна в тапета и направи дупка. Шур! — бликна струя от водопроводната тръба, скривана от тапетите. Идея бе пробила дупка и във водопроводната тръба! Водата рукна в тънка силна струя! Струя, която шуртеше в единия от домашните пантофи на татко Тинтири.

— Чудесно — зарадва се Идея. — Нека пантофът си стои там, от него ще стане малък басейн за птичките. После ще го изнесем на балкона!

— Затвори вратата! — предложи Минтири. — Като се напълни стаята, ще си имаме аквариум. Ние ще сме риби, ще плуваме до прозореца и ще пускаме мехурчета като истински златоперки.

Идея и Минтири се загледаха във водната струя. Идея се колебаеше дали да не извика на помощ пожарната команда. Но според Минтири това беше безсмислено. Той смяташе, че пожарната само би ги заляла с още повече вода. Не знаеше, че със своите маркучи пожарната може и да изпомпва вода.

Идея отиде до килера за ябълки и за буркана с мед, за да си хапва от тях, докато, седнала върху писалището, умува какво да направят. Минтири пък си взе от кухненския шкаф пакет сухари и една кутия макарони. С тях възнамеряваше да се разположи на перваза на прозореца, за да помисли и той за някакво спасение. Целият под бе вече залят от вода.

Идея издърпа най-горното чекмедже на писалището. В него намери банския костюм на майка си и един подострен молив. От долното чекмедже извади цял пакет книжни носни кърпи. Сега имаше бански костюм, в случай че се наложеше да плува. И хартия и молив, за да записва хрумванията си.

Идея измисли как точно трябва да се постъпи, ако се пробие с химикалка дупка в стената и оттам шурне вода! Най-напред трябва да се донесат кофа, още една кофа, леген и други налични тенджери. Първата кофа трябва да се постави под водната струя, а останалите съдове да се подредят в една редица в непосредствена близост. Когато първата кофа се напълни, Минтири трябва да е готов да я отмести, а тя самата да вземе втория съд и да го постави под струята, докато Минтири отнесе пълната кофа и я излее в тоалетната. Така празната кофа ще заеме последното място в редицата на съдовете, а всички останали ще се преместят към струята и ще чакат реда си. Нищо трудно нямаше. Ако водата иска, нека си тече часове наред. Междувременно може да следят през прозореца дали няма да се появи някой от семейство Нямавреме. Тогава ще ги извикат на помощ и те ще се погрижат да спрат водата.

Докато Идея замисляше своя план, водата се вдигна до средата на стената под перваза на прозореца, на който се бе настанил Минтири. Легнал по корем върху перваза, Минтири стигаше с ръка водата и можеше да топи в нея сухарите си. И той ту си топваше сухари във водата, ту се изправяше да провери дали майка му и татко му не се задават вече в далечината. Но те все още не се виждаха.

Идея имаше и друго хрумване — змия водосмукачка. Змията е навита на кравай в канала на ваната в банята. При шурване на вода от стената, издърпваш водосмукачката от канала, развиваш я, докато краят й стигне водната струя. Отваряш водосмукачката и водата изтича в змийската утроба, оттам във ваната и в канала. Докато Идея обмисляше този план, водата се покачи до перваза на прозореца. Сега Минтири можеше да засмуква вода с кухите макарони почти без да се навежда. Но ето че татко му и майка му най-сетне се зададоха! Минтири се изправи, помаха им, започна да жестикулира и да прави водоскоци.

И татко и мама Бърабъра хукнаха към дома. Минтири отвори прозореца, за да не се покачва повече водата. Тинтири и Еврика прешляпаха през прага на вратата и се заоглеждаха.

— Виждате ли?! — провикна се Идея. — А знаете ли какво трябва да се направи, за да се оттече водата при това положение?

Тя им разказа всичко, което беше измислила.

— Възхитително, нали?! — развика се Минтири. — А аз знам един още по-добър начин. Вземаш моята гума и запушваш с нея дупката, тъй че водата спира!

— Коя гума? — полюбопитства Еврика.

— Тази, малката — отвърна Минтири и я извади от джоба си.

— Но защо не я запушихте тогава?! — викнаха в един глас татко Тинтири и мама Еврика.

— Може пък да измислим нещо още по-хитро — отвърна Идея.

— Най-напред ти се иска да разкажеш какво си измислил — добави Минтири.

А междувременно в главата на мама Еврика се роди наистина гениална идея.

— Еврика! — викна тя. — Ще извикаме водопроводчика!

Мина много време, преди да се появи водопроводчикът, но накрая той дойде и изслуша всичките им идеи. Освен това запуши дупката на тръбата. На излизане от дома на семейство Бърабъра той поклати глава: „Тия Бърабъра май имат газирана вода в мозъците си и целите са пълни с въздух под налягане — каза си той. — Аз съм за такива като семейство Типтоп.“