Хедър Греъм
Постеля от рози (17)

Шестнадесета глава

Когато пристигна в кралския двор, Тристан не забеляза никакви признаци на вълнение, дори напротив. В залите на Уестминстър цареше пъстро оживление. Арфисти, флейтисти, изпълнители на лютня и тромба чакаха за аудиенция при Хенри и настройваха инструментите си. Един стар познат на Тристан, сър Робърт Гънтри, излезе от един салон и го поздрави зарадвано. После гордо му представи един първокласен ловен сокол, кацнал на ръката му — подарък за Хенри, който беше страстен ловец.

Един кралски писар, чието лице беше цялото на мастилени петна, пристъпи към Тристан и обясни, че Негово величество е осведомен за пристигането на лорд дьо Ла Тиер и желае да поговори с него на четири очи, веднага щом му се удаде благоприятен случай. После се отдалечи забързано, втренчил очи в списъка пред себе си, като мърмореше под нос:

— Два шилинга за лютиера, един фунт за португалските соколи…

— Тук е много оживено, нали? — засмя се Робърт.

— Така е било винаги в двора — отговори Тристан.

— Все пак някои неща са се променили. Така например Хенри внася от чужбина големи количества червени и бели рози, за да придаде романтично звучене на последните тридесет години. Хитрец е той, казвам ти, и съм сигурен, че ще се задържи дълго на трона. Наскоро го чух да разговаря с хрониста си за новото тълкуване на историята. Ричард още не е изстинал в студения си гроб и макар че всички го помнят като красив, малко слабоват младеж, историците вече го превърнаха в гърбаво чудовище. И въпреки това Хенри възнамерява да построи разкошна гробница за предшественика си.

— Учудващо… — Тристан се огледа и проследи изпълнението на една млада танцьорка, която размахваше дайрето си, следвана от мечка, водена на синджир от звероукротителя. Изведнъж дъхът му секна. Зад артистите беше застанал един мъж, когото не беше очаквал да види тук. Ръката му се стрелна към меча и сър Робърт побърза да го хване за лакътя.

— Внимавайте какво правите!

— Виждате ли онзи мъж оттатък? Запознах се с него пред Босуърт. Името му е сър Гай и беше част от свитата на бившия лорд Едънби. Трябваше да се бия срещу него. Какво търси тук?

Сър Робърт се обърна.

— Онзи млад красавец ли? Това е сър Гай Телиджър. Доколкото знам, пристигна в Лондон съвсем наскоро. Вярно е, че е бил привърженик на Йорк, но по време на голямата битка преминал на страната на Стенли. Страхотен фехтовач! Кралят го цени много.

— Какво? — процеди през стиснати зъби Тристан.

— По дяволите, човече… Не разбираш ли, че Хенри е твърдо убеден в лоялността му?

— Сър Гай и лоялност? — изфуча ядосано Тристан. — Не ме карай да се смея! Когато бях в Едънби, този момък взе дейно участие в една подла измама. Мислех си, че е паднал на бойното поле — на страната на Ричард, разбира се.

— Тристан! — гласът му беше добре познат. Тристан се обърна и видя Хенри да крачи към него по дългия коридор.

Отляво и отдясно жените приклякаха в дълбоки реверанси, мъжете свеждаха глави, разговорите замлъкваха.

— Идвате тъкмо навреме, приятелю — отбеляза кралят и сложи ръка на рамото на Тристан. — Трябва да поговоря с вас насаме.

— Както желаете, ваша милост.

Хенри отведе Тристан в стаята за аудиенции и бързо затвори вратата, преди някой да се е вмъкнал след тях.

— По дяволите! — изруга ядно кралят, скръсти ръце зад гърба си и се заразхожда нервно из голямото помещение. — Бунтове в Ирландия и в северните области! Като че ли всички дръзки отрочета на Плантадженетите са се надигнали срещу мен! Надявам се само, че ще им трябват няколко години, за да съберат войските си — той отиде до писалището си и удари с юмрук по един пергамент. — Сър Хюбърт Джайлс от Норуич! Агентите ми съобщават, че събира верните си хора и смята да потегли към Лондон, за да постави Уорбек на трона!

— Това е глупаво и надали ще успее. Защо сте толкова развълнуван, ваша милост?

Хенри въздъхна и се отпусна в огромното кресло зад писалището, чиито крака бяха във формата на лапи.

— Борбата за трона беше тежка, Тристан, и аз победих. Сега ще напиша новата история на тази страна. Бог в безкрайната си мъдрост знае много добре, че не войните на розата тласнаха Англия към пропастта, а само тази недостойна норманска аристокрация. В парламента ми седят осемнадесет перове! Преди царуването на Едуард са били повече от петдесет! И все французи, макар че са минали толкова години откакто прекосиха Канала.

Тристан вдигна вежди. Дьо Ла Тиер също беше норманско име. Той произхождаше от нормански род също като Плантадженетите и Джон Гаунт, дядото на Хенри, който беше в основата на претенциите му за трона. За какво намекваше кралят?

Изведнъж Хенри скочи.

— Тревожа се, Тристан. Припомнете си за фамилните вражди, за убийствата и плячкосванията. Непрекъснато се водеха войни, времената бяха лоши. Един от най-грозните примери е нападението над Бедфорд Хет — добави тихо той. — Не искам да се случват повече такива неща. Ще обмисля много внимателно, кого да провъзглася за нов пер. Няма да позволя на бароните си да се сдобият с толкова власт, че да си въобразят, че могат да се вдигнат срещу мен или да се разправят безмилостно с онези, които са ми верни — той притисна с пръсти слепоочията си и отново седна. — Ще ви изпратя с въоръжен отряд на север, Тристан. Тъй като в Бедфорд Хед всичко е наред, сър Томас ще дойде с вас. Вече съм го уведомил за решението си. А за Едънби ще се грижи Джон Плезънс.

Тристан смръщи чело. Нямаше желание да напуска Едънби за по-дълго време. Искаше да се сприятели с новите си поданици, да им помогне да заживеят в мир и да се сдобият с нови блага.

— Хенри…

— Имам нужда от вас, Тристан.

Макар и колебливо, Тристан кимна. Естествено, бунтовниците трябваше да бъдат обезвредени. А един рицар, който трябваше да осигури бъдещето си, не биваше да отклонява молбата на краля си.

— Ще отида, ваше величество. Но има още нещо. В коридора видях един човек, казва се сър Гай…

— О, да, сър Гай! Той ще ви придружи.

— Какво? — Тристан нямаше никакво намерение да се съгласи с краля си. Ужасно беше да знаеш, че зад гърба ти стои предател. Но може би, беше по-добре да не го изпуска от очи.

— Вероятно не съм ви обяснил с всички подробности какво се случи в Едънби, сир. Отначало привържениците на Йорк обявиха, че се предават, но това беше само привидно. Пуснаха ни в крепостта, поднесоха ни ядене и ни упоиха. Само малка част от хората ми успяха да се спасят. Повечето паднаха в неравния бой или бяха отведени в подземието. Един от главните участници в измамата беше сър Гай, вашият благороден войн от Босуърт.

— Зная това. Той дойде при мен и си призна всичко. Закле ми се, че е бил против коварния план. А когато се бихме при Босуърт, го видях със собствените си очи да размахва меча срещу хората на Йорк. Той е майстор в боя, трябва да му се признае. Сигурен съм, че ще ви служи добре.

Тристан не издаде недоверието си. Тъй като нямаше доказателства срещу сър Гай, трябваше да потърси друг начин да убеди краля в правотата си.

— Кога тръгваме?

— Първо ще свикам парламента, горната и долната камара. Ще заминете на север след заседанието. Междувременно ще бъдете мой гост, драги приятелю. Впрочем, как вървят работите в Едънби?

— Всичко е в пълен ред.

— А лейди Женевиев?

— И тя е добре.

Хенри се ухили и склони глава.

— Бяхте прав, като ми изтръгнахте онова обещание за момичето. Знаете ли колко данъци щях да събера, ако се бях обявил за неин настойник и я бях омъжил за някой стар богаташ…

— Вече ми дадохте думата си, сир.

— Точно така. А вашето бъдеще? Не смятате ли да се ожените?

Да се ожени… Тази дума будеше болезнени спомени. Смърт и пустота — това беше всичко, което свързваше с нея. Освен това, един нов брак щеше да оскверни паметта на Лизет. Нима кралят намекваше, че би трябвало да вземе за съпруга Женевиев, русата вещица, която се бе опитала да го убие? Тя му беше любовница, доставяше му удоволствие в леглото, възхищаваше го, но той никога нямаше да я отведе пред олтара.

— Не, сир. Никога няма да се оженя.

— Не влагайте в брака излишна тайнственост, Тристан — усмихна се Хенри. — Това е само един договор — по-скоро между семействата, отколкото между мъжа и жената. Още сте млад и трябва да си намерите съпруга.

— Не.

Кралят вдигна рамене.

— Тогава ще ви помоля да предоставите момичето на мен.

Не и преди да се освободя от магията й, каза си Тристан. Тази жена ми е станала мания. Отговори с няколко нищо незначещи думи, поразпита Хенри за положението в северните области и се сбогува, за да вземе вещите си и да се настани в помещенията си в кралския дворец.

Преоблече се и отиде на банкета. Бяха му запазили място на кралската маса, до една от братовчедките на Елизабет Уудуил, красива, очарователна светска дама. Както беше обичаят в кралския двор, двамата споделяха една чаша и разговаряха оживено.

Като видя приближаващия се към масата Гай, Тристан стана. Младият мъж се поклони дълбоко.

— Ваше благородие, наредиха ми да ви служа и аз съм дошъл да ви помоля за прошка.

„Добре си избрал момента, помисли си Тристан.“ Естествено той не можеше да извади меча си в кралската банкетна зала. Огледа изпитателно светлокафявите очи на сър Гай, русата му коса, белега на бузата — сигурно му беше спомен от бойното поле при Босуърт.

Тристан нямаше съмнения, че момъкът умее да се бие — но продължаваше да го подозира в нелоялност.

— Чух, че при Босуърт фийлд сте минали на страната на Хенри. Обяснете ми как се стигна до тази внезапна промяна на фронтовете, сър Гай!

— По много причини, милорд — отговори сериозно младежът. — Моля ви, позволете ми да ви ги разкрия по време на похода.

— О, да, защото те много ме интересуват, уверявам ви.

Младият рицар се поклони и побърза да се оттегли.

 

 

По време на парламентарното заседание, в което участва и Тристан, Хенри получи всеобщо признание и никой не постави под въпрос кралските му пълномощия.

Дните минаваха много приятно. Скоро се появи и Томас Тайдуел с новини от Бедфорд Хет.

Ричард III беше конфискувал семейното имение, но не бе намерил време да се погрижи за него. След като Хенри стана крал на Англия, земите отново станаха собственост на Тристан.

Всяка вечер в кралската банкетна зала се предлагаха разнообразни развлечения. Изявяваха се музиканти и артисти, една вечер бяха поканени танцьори и Тристан хареса едно червенокосо момиче, живо и пъргаво като сърна.

Ала когато кралят покани танцьорката на масата си, Тристан видя, че бузите й са прекалено кръгли, а хълбоците — много широки. Хвърли й една монета и побърза да се прибере в покоите си. Трябваше да напише писмо на Джон, за да го информира за състоянието на Бедфорд Хет и за странната среща със сър Гай.

Скоро след заседанието на парламента, отрядът потегли на север. Томас яздеше редом с господаря си, сър Гай командваше ариергарда. Обсадиха бунтовническото гнездо, чиито защитни съоръжения не можеха да се мерят с тези на Едънби. След осем дни войниците и жителите на крепостта се предадоха, сложиха оръжията си в краката на победителите и помолиха за милост. Опитаха се да уверят кралските хора, че са готови да положат клетва за вярност пред новия владетел.

Тристан им обеща, че Хенри ще прояви великодушие, и отведе в Лондон само водачите на бунта, за да ги изправи пред съда. Радваше се също, че при този поход не бе изгубил нито един от хората си.

Сър Гай заговори за Едънби едва по обратния път.

— Милорд…

— Кажете, сър Гай?

Младият мъж така и не му обясни причините за прехвърлянето си към краля. Очевидно нямаше намерение да сдържи обещанието си.

— Простете ми, но просто трябваше да попитам. Едънби беше мой дом. Живеех в малка къща извън крепостните стени, в близост до гората. Как са хората там? Как е старият Грисуълд от кухнята? А Мег? Ами…

— Лейди Женевиев? — помогна му Тристан.

— Да, милорд — потвърди тихо сър Гай и сведе глава. — Как е господарката?

— Добре е — отговори сухо Тристан. — Малко преди да тръгна, се омъжи леля й.

— Наистина ли? За кого?

— За Джон Плезънс. Мисля, че го познавате. Той беше с мен в деня, когато Женевиев… се опита да ме убие. Помните ли?

Сър Гай избягна погледа му.

— Едуина се е омъжила за един от вашите?

— Точно така.

— А лейди Женевиев…

— Тя все още е свободна, ако това искахте да попитате.

Сър Гай благодари учтиво за сведенията, обърна коня си и се върна на обичайното си място в ариергарда.

Вече беше декември. Тристан остана само един ден в Лондон. Щом получи разрешение да замине, веднага потегли към Едънби. Странна треска пламтеше в гърдите му и го караше непрекъснато да пришпорва коня и да почива, само за да щади своя верен Пю — не себе си.

Сутринта на втория ден видя Едънби, гордо издигнат върху крайбрежните скали. Сърцето му биеше до пръсване. Матю изтича насреща му, за да поеме юздите. Тристан скочи и се запъти към Джон и Едуина, които го очакваха на стълбите към залата. Двамата приятели се прегърнаха, Едуина целуна по бузата завърналия се лорд и го поведе към камината, където пламтеше буен огън. Грисуълд беше приготвил топла медовина, подправена с канела.

Докато отпиваше от ободряващото питие, Тристан описваше случилото се в Лондон и обсадата на Норуич. Треската в гърдите му не отслабваше. Кръвта пулсираше лудо в слепоочията му. Най-после погледна в очите на Джон.

— Как сте тук? Как е Женевиев? Не е ли направила някой нов опит за бягство?

Едуина се изчерви, Джон сведе поглед към земята.

— Не, Тристан.

— Къде е тя?

— В стаичката на кулата, както гласяха нарежданията ти.

— Знаете ли, тя… — започна Едуина, но млъкна, когато Джон я изгледа предупредително. — Посещавах я всеки ден — продължи тихо тя, — излизахме на разходка в двора, за да подиша малко чист въздух. А тя…

— Какво? — изкрещя Тристан. Въздухът сякаш беше зареден с напрежение. Какво премълчаваха Джон и Едуина? Изглеждаха толкова угрижени. Защо беше стоял толкова дълго при тях, след като единственото му желание беше да се качи в кулата и да завлече пленницата си в леглото… — Какво ви става? — процеди през зъби той, скочи и хукна по стълбите. Освободи стражника, който стоеше пред вратата и бързо вдигна резето.

Женевиев лежеше на леглото, цялата в бяло, копринената коса разпростряна по възглавниците. Тя обърна глава към него, трепна уплашено и инстинктивно придърпа възглавницата пред гърдите си. Погледна го с големите си сребърни очи и го изчака да седне до нея. Стори му се по-красива отвсякога, но много по-бледа. Лицето й беше отслабнало.

— Да не си болна? — попита той и дрезгавият му глас го изненада и смути.

— Не… — той понечи да я прегърне, но тя се отдръпна назад и изфуча разярено: — Ти за какъв се смяташ, милорд дьо Ла Тиер? Няма те цели седмици, а после изведнъж се връщаш и си мислиш…

— Изобщо не те засяга къде съм ходил и какво съм вършил — прекъсна я хладно той. — Достатъчно е, че се върнах — после я привлече до гърдите си и я целуна толкова пламенно, че отне дъха й и тя престана да се отбранява.

— Пусни ме! — изпъшка тя, когато Тристан най-после освободи устните й.

— Невъзможно. Ако знаеш колко ми липсваше…

— Сигурна съм, че изобщо не си се сещал за мен. Бил си в кралския двор, водил си битки, опожарил си още един замък, плячкосал си богатствата му, изнасилвал си жени…

— Ти май ревнуваш? — засмя се Тристан. — Ако това ще те успокои, ще ти кажа, че много жени горяха от желание да ги изнасиля.

— Ти, нахално копеле! Какво ме интересуват успехите ти! Върни се в любимия си лондонски двор и ме остави на мира… — внезапно тя замлъкна, притисна ръка до устата си и преглътна мъчително.

— Какво ти стана? — стъписан, Тристан я освободи от прегръдката си, тя скочи от леглото и изтича в ъгъла. — По дяволите, Женевиев…

— Моля те, не ме измъчвай!

Той се изправи и я огледа изпитателно. Тя трепереше с цялото си тяло. Беше толкова красива с пепелявите си бузи. И толкова ранима. Трябваше да отиде при нея. Тя направи опит да го отблъсне, но когато ръцете му развързаха корсета и разголиха гърдите й, престана да се съпротивлява. Тристан помилва възхитено гладката кожа. Гърдите й бяха натежали, кръговете около връхчетата им тъмнееха, синкавите венички ясно изпъкваха.

— Върви по дяволите! — изсъска тя, когато пръстите му се плъзнаха по корема й. — Няма ли най-после да ме оставиш на мира! Не виждаш ли, че ми е зле!

В сърцето му пропълзя леден студ. Пред очите му изникнаха ужасяващи видения — видения на кръв и смърт.

— Господи, иска ми се да ти извия тънкото вратле!

Женевиев беше изумена. Той смееше да й се гневи! Какво беше виновна тя, че страдаше, че всяка сутрин я мъчеше гадене, че бъдещето й беше опропастено и обществото щеше да я отхвърли завинаги?

— По дяволите, да не би аз да съм виновна за това! — изфуча разярено тя. Изправи се и с достойнство отговори на изпълнения му с гняв поглед. — Не се тревожи, господарю! Това си е само мой проблем. Още е достатъчно рано и мога да го махна…

В този миг Тристан я удари през лицето и тя се свлече с писък на пода. Той сграбчи раменете й и я разтърси с все сила.

— Никога вече не казвай това, чуваш ли! Няма да го махнеш! Ако не ме послушаш, ще ти дам да разбереш, колко жесток може да бъде този свят!

Той я отблъсна от себе си и в очите му сякаш пламна адски огън. Обърна й гръб и излезе от стаята.