Хедър Греъм
Постеля от рози (11)

Десета глава

Сигурно за стотен път Женевиев раздруса тежката брава, но без успех. Сълзи на разочарование пареха в очите й.

Тя направи няколко крачки към леглото, после се обърна към пълната вана, поставена пред камината. Очевидно в замъка знаеха за пристигането им. Вероятно Тристан беше изпратил човек да ги извести.

Тя се окъпа набързо, като през цялото време се ослушваше напрегнато да чуе стъпките му. Но Тристан така и не се появи. Сигурно наистина имаше да решава важни въпроси. Облечена в красивата кадифена рокля, която беше намерила разпростряна на леглото, Женевиев се разхождаше безцелно из стаята, подръпваше нервно връзките на корсета, проклинаше дълбокото деколте и напразно търсеше начин да прикрие почти разголените си гърди.

По едно време спря и потиснато затвори очи. Дали Тристан щеше да я убие още тази нощ? С машата, която едва не го бе пратила на онзи свят? Или щеше да я остави да се помъчи още няколко дни, да страда и да се разкае за престъплението си?

О, да върви по дяволите, той наистина умееше да се наслади на отмъщението и да изтормози пленницата си до крайност. Тя вдигна клепачи и погледът й падна върху гоблена, зад който бе скрит малък, дъговиден прозорец. Знаеше, че е тънка като тополка и със сигурност щеше да успее да се провре през тесния отвор. Оттам щеше да скочи на бруствера — и да си счупи крака. Но какво означаваше един счупен крак в сравнение с наказанието, което й беше подготвил Тристан дьо Ла Тиер?

Решена да се спаси от унижението, Женевие изтича до прозореца, смъкна гоблена, на който беше извезана ловна сцена, и погледна през отвора. Смелостта веднага я напусна. Прозорецът беше разположен много по-високо, отколкото предполагаше. И все пак — ако успееше да промуши раменете си, а после и тялото… Тя грабна стола, оставен пред тоалетната масичка, примъкна го до стената и се покачи върху него. Погледна бруствера насреща си и се разтрепери от ужас.

В този миг някой вдигна резето на вратата. Женевиев се стресна и столът се разлюля под краката й. Тя се залови отчаяно за рамката на прозореца и хвърли предпазлив поглед през рамо. Влезлият Тристан се облегна на вратата и проследи с видима развеселеност усилията й да се задържи. Както винаги, мечът висеше на колана му. Главата му стигаше до арката на вратата. В дългата си наметка изглеждаше величествен — и безпощаден.

Женевиев простена и се изтегли нагоре по каменния перваз. Ала само след миг една силна ръка я сграбчи за кръста и я изтегли от опасната зона. Тя тупна на пода, опита се да си поеме въздух и приглади разбърканите си къдрици. Тристан стоеше пред нея, широко разкрачен. Втренчила поглед в ботушите му, Женевиев се заизмъква назад към стената.

— Доста глупав опит за бягство, не мислите ли и вие така? — попита тихо мъжът и й протегна ръка за помощ. Но тя предпочете да се изправи сама.

— В никакъв случай — прошепна тя и притисна гръб до стената.

— Или е било по-скоро опит за самоубийство?

— Какво значение има това?

Тристан вдигна рамене и свали колана с оръжието. После отиде до леглото и седна.

— Никакво.

Без да сваля очи от Женевиев, той започна да изува ботушите си. Видя как погледът й се плъзна към меча и се ухили.

— Този път сте решили да ме пронижете със собственото ми оръжие, така ли?

Тя вирна упорито брадичка.

— Тази мисъл не е никак лоша…

Ала пронизващите тъмни очи превърнаха страха й в паника. Без да съзнава какво прави, тя се врътна и хукна към вратата, но тъкмо когато вдигна резето, Тристан я настигна. Той спусна резето, но преди да е успял да я задържи, тя се обърна, хвърли се към колана с меча и го посрещна с извадено острие.

Тристан пристъпи бавно напред.

— Е? Я да видим дали ще посмеете.

Макар че ръката й трепереше, Женевиев вдигна оголения меч.

— О, да! Ще ви пронижа! Ще ви убия!

— Не се съмнявам, че много ви се иска да го сторите. Повярвайте, не съм забравил коварството ви. Но би трябвало да сте разбрали, че не е толкова лесно да ме убиете.

— О, милорд, аз…

В този миг Тристан вдигна крак и с един-единствен добре прицелен удар изби меча от ръката й. Женевиев изпищя. Оръжието полетя като сребърна стрела и падна със звън в един ъгъл, където беше невъзможно да го достигне. Без да бърза, Тристан го вдигна и го насочи право към нея. Женевиев не смееше да се помръдне. Стоманеното острие неумолимо се приближаваше към гърлото й.

— Вие наистина предизвиквате смъртта, милейди.

— Тогава най-после ме убийте! Свършете с мен по-бързо!

Но това беше лъжа и тя го знаеше. Тялото й се разтърсваше от силни тръпки. Острието на меча се плъзна бавно надолу към сърцето, разряза връзките на корсета и разголи гърдите й.

Женевиев замръзна на мястото си. Внезапно Тристан й обърна гръб и се запъти към камината. Застана пред огъня и замислено завъртя острието към светлината на пламъците.

— Не, Женевиев, нямам намерение да ви убия. Макар че имам пълното право да го сторя, аз съм рицар и честта не ми позволява да посегна на жена. От друга страна обаче — прибави провлечено той, — не бих се поколебал да ви прикова на позорния стълб — и това ще бъде твърде меко наказание за кръвожадното, измамно, предателско зверче, което сте вие.

— Грях ли е, че не предадох краля, пред когото бях положила клетва за вярност? — отговори едва чуто тя и се обърна настрана. След малко чу шум зад гърба си и хвърли предпазлив поглед през рамо. Тристан беше свалил кожената си туника и заедно с меча я бе оставил на един стол. Сега се освобождаваше от бялата си риза, изтъкана от най-фин лен. При вида на мускулестите голи гърди дъхът й спря и тя направи отчаян опит да отмести поглед.

— Е? — попита сърдито той. — Чакам!

Женевиев се обърна, не разбирайки какво се иска от нея.

— Какво чакате?

— Да изпълните обещанието си.

Златното сияние на огъня правеше раменете му още по-могъщи и запалваше подигравателни искри в очите му.

— Така започнахме и в онзи съдбоносен ден, не помните ли? Вие коленичихте пред мен и ме помолихте да ви взема, тук, във вашето легло. Толкова бързо ли забравихте обещанието си? Аз обаче помня всяка дума. Помня също, че на няколко пъти ви предложих да се оттеглите с достойнство. Но вие бяхте толкова настоятелна… За съжаление прозрях твърде късно истинската ви цел. В самия край, преди да рухна, ви предупредих изрично, че ще ви принудя да изпълните обещанието си. И, кълна се в Бога, точно това смятам да направя.

Женевиев с мъка потисна напиращия в гърлото й истеричен смях.

— Но… вие се отвращавате от мен!

— Точно така — в гласа му прозвуча горчивина.

— Защо тогава? — попита едва чуто тя.

— Желая ви, Женевиев. Едното няма нищо общо с другото.

— Къде остана възхваляваната надлъж и нашир галантност на Ланкастърите?

— Погребаха я заедно с Тристан дьо Ла Тиер в пясъка на скалата.

— Казахте, че не се биете с жени.

— С позорната измама, която извършихте, вие сама си отнехте правото да се отнасям към вас като към представителка на красивия пол, Женевиев. Дойде времето да сдържите думата си — доброволно или по принуда. Заклех се в това, докато лежах в каменния си гроб — устните му се изкривиха в безрадостна усмивка. — Елате при мен, милейди.

— Никога!

— Тогава ще дойда аз, Женевиев.

— Не! — изпищя панически тя.

Тристан закрачи към нея и тя се обърна настрана, заслепена от желанието да избяга. Мъжът я сграбчи за косата, обърна я към себе си и я притисна до гърдите си. Разкъса роклята й и я захвърли на пода, без да обръща внимание на ужасените й писъци. Тя затропа с юмруци по гърдите му, но не успя да се изтръгне от желязната хватка.

Когато вдигна поглед към лицето му, в тъмносините очи нямаше и следа от съчувствие.

— Не!

Без да се трогва, Тристан я вдигна, отнесе я до леглото и я хвърли върху завивките. Спря пред нея, широко разкрачен огледа подробно тялото й на светлината на единствената свещ, която гореше на нощното шкафче.

— Най-после ми се удава случай да се възхитя на скъпоценната плячка, която си заслужих с много усилия.

После духна пламъчето и започна да събува панталона си. В този миг Женевиев скочи от леглото. Беше толкова уплашена, че не виждаше къде стъпва и се препъна в ръба на подиума. Тристан улови китката й и без усилия я издърпа обратно върху кожената завивка, където вече се беше изтегнал.

— Вие сте жесток човек! — изкрещя извън себе си тя.

Изведнъж мъжът насреща й се вцепени. В стаята надвисна потискащо мълчание. Женевиев не знаеше колко време е минало, докато той се раздвижи и заговори с безизразен глас:

— Какво знаете вие за жестокостта, милейди? Жестоко е да ти забият нож в корема, да ти прережат вените на врата и кръвта да тече бавно, бавно… Или да набучат на мечовете си нероденото ти дете.

По някаква незнайна причина думите й запалиха в тялото му див огън. Той я притисна до себе си с нечовешка сила и всяка съпротива стана безсмислена. Голото му тяло я задушаваше под парещата си тежест, в погледа му се разгаряха адски пламъци. В дълбините на тъмносините очи нямаше слабост, нямаше ранимост — само омраза и необуздана жажда за отмъщение…

Когато се наведе над нея с горящи от страст очи, Женевиев забрави твърдата си решимост да не показва слабост. Мразеше се за страхливостта си, но просто трябваше да помоли за милост.

— Моля ви! — пошепна едва чуто тя. В очите й бликнаха сълзи на гняв и презрение към самата себе си. — Не съм искала да убивам никого. Сражавах се с вас, за да удържа на клетвата си, и измамата беше последното средство, към което прибягнах, за да спася Едънби. Защо не разбирате? Отчаянието ме тласна към тази постъпка. Вие бяхте по-силен още от самото начало — и сега е така. Трябваше да се възползвам от единствените оръжия, с които разполагах… — гласът й пресекна. Очите й блестяха сребърни като лунни лъчи.

Тристан не отговори веднага. След малко отклони поглед и твърдата линия около устата му сякаш омекна.

— За какво ме молите?

— Не ми причинявайте болка…

— Тогава си припомнете какво ми обещахте, Женевиев. Онази нощ се заклехте, че ще ме посрещнете като нежна невеста и ще ме дарите с всичко, за което жадува сърцето ми. А какво получих вместо това — удар с машата и зли думи.

Женевиев не посмя да отговори на погледа му. Близостта на силното, мускулесто тяло я смущаваше. Мъжествеността му могъщо пулсираше.

Тристан се приведе и започна да я милва — този път толкова нежно и внимателно, че тя едва не се вслуша в зова на плътта и не се притисна по-силно до него. Желанието да го усети в себе си ставаше все по-силно. Ръката му се плъзгаше по тялото й, силните му пръсти галеха зърната на гърдите й.

— Спокойно — прошепна той, когато от гърлото й се изтръгна дрезгав стон. Женевиев не посмя да помръдне повече. Той продължи да я милва и да й говори неразбираеми, успокояващи думички. Тя води тежка битка с него — и загуби. Вече нямаше смисъл да се отбранява. Трябваше само да затвори очи и да чака.

Този мъж беше толкова мек и търпелив. Треперенето й постепенно престана. Силата му я обгърна отвсякъде, вдъхна й сигурност, запали огън в кръвта й и я принуди да сложи оръжие. Но не беше само силата. Тялото й беше хладно, но навсякъде, където я докосваше Тристан, сякаш лумваха пламъци. Там, където все още имаше недокоснати места, те сякаш молеха да бъдат помилвани. Този лорд дьо Ла Тиер не беше нейния враг, той беше просто мъж. А вътрешният глас, който се опитваше да й напомни случилото се, ставаше все по-слаб, напиращите чувства го заглушаваха.

Мъжът улови с устни едно от зърната на гърдите й и го засмука. От гърлото й отново се изтръгна стон. Езикът му беше толкова възбуждащ. Женевиев не разбираше какво става. Ръцете й сами се вдигнаха и се заровиха в косата му. Дълбоко в утробата й пулсираше чуждо, но много сладостно усещане. В долната част на тялото й сякаш зееше болезнена празнота.

Устата на Тристан обиколи долчинката между гърдите й и се зае с другото розово връхче. После езикът му навлажни устните на Женевиев и ги принуди да се разтворят. Жадната, настойчива целувка изпрати по тялото й сладостни вълни.

Разумът й повтаряше, че тя трябва да мрази онова, което изпитваше сега. Но не можеше. Ръцете на Тристан полека се спуснаха надолу, обходиха всяко кътче от бедрата й и меко ги разтвориха. Тя се опита да протестира, но от устата й излезе само дрезгав вик. Мъжът прошепна до устата й:

— Спокойно, спокойно. Позволи ми да те помилвам.

Страстната целувка я накара да замълчи, но не отклони вниманието й от нежното проникване на пръстите му в най-съкровената й същност. Шокът от тази интимност я разтърси до дън душа. По тялото й пробягаха тръпки. Тя отвори стреснато очи и видя усмивката на мъжа над себе си. Лицето му беше меко както никога досега.

— Не се движи — помоли отново той.

Женевиев усети играта на езика му по гърдите си. Гореща влажна диря остана по корема й тогава устата му достигна до мястото, където сякаш бяха съсредоточени всичките й усещания. Женевиев се изви като дъга, изпищя и направи опит да го отблъсне. Тристан улови ръцете й, преплете пръстите си с нейните и я задържа неподвижна. Милувките на езика му бяха повече, отколкото можеше да понесе. Женевиев отметна глава назад, простена, надигна се срещу него и устните й зашепнаха, че го мрази и че повече не издържа. Чу тихия му смях, а когато той се надигна, прочете триумфа в очите му. Тристан отново впи устни в нейните и бавно се отпусна върху тялото й. Коляното му разтвори краката й още по-широко. Женевиев се разтрепери като лист. Тя го желаеше и в същото време копнееше да се освободи от него. Искаше да го отблъсне — ала ръцете й бяха неспособни да се отделят от неговите. Да, дори се беше вкопчила в него като удавница.

— За първи път ли ти е, Женевиев?

Тя прехапа долната си устна и лицето й побеля от гняв. Как смееше да й задава такъв въпрос?

— А как иначе! — подигравателните му думи бяха разрушили сладката омая.

— Тогава се боя, че ще ти причиня известна болка.

Възмущението й нарастваше. За него това беше нощ като всяка друга, но за нея беше неповторим миг, повратна точка в живота.

— Господи, как те мразя! — изплака тя.

Горчива усмивка изкриви устните му, преди да затвори устата й с целувка. Пусна ръцете й и плъзна пръсти между краката й. Замайващата интимност на докосванията и горещата целувка отново отведоха Женевиев в царството на страстта, което беше напуснала, макар и за миг. Разумните мисли бързо отстъпиха място на сладката магия. Тристан я притисна силно до себе си. Внезапно остра болка прониза тялото й, тя изпищя и се опита да си поеме дъх.

Този път в гласа на Тристан нямаше подигравка.

— Спокойно, съвсем спокойно…

Той продължи да шепне в ухото й окуражителни думички, докато членът му проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко в утробата й. В очите й запариха сълзи. Тристан помилва с безкрайна нежност гърдите й и започна бавно и предпазливо да се движи в нея.

Женевиев не разбра кога болката утихна, кога отстъпи място на удоволствието. В началото всичко й се струваше чуждо — мъжкото тяло върху нейното, твърде кораво, твърде тежко, твърде настойчиво. После по вените й се разля вълна на непозната сладост, която я възхити и я накара да забрави всичко около себе си. Ритъмът на движенията му се ускоряваше и Женевиев го следваше безволно. Все по-бързо, все по-устремно… Хълбоците й се надигаха сякаш от само себе си. Във вените й пулсираше дива мелодия, крайниците й се наливаха с огън. Изведнъж тялото й се разтърси от силни тръпки, тя извика и скри лице в рамото на Тристан, повярвала, че зашеметяващата вихрушка я е отнесла на небето, а после я е потопила в шумящия морски прибой.

Сякаш нещо се разкъса в нея и мъглата се разсея. Тялото й се носеше по красиви, облени от слънце облаци. Почти не усети, че Тристан също се разтрепери като в треска. Той простена задавено, падна върху нея, напрегнатите му мускули се отпуснаха.

След малко я освободи от тежестта си и се изтегна по гръб на леглото. Женевиев се взираше с невиждащи очи в мрака. Едва сега осъзна, че се е предала безусловно, че е загубила цялата си гордост — в единствената истинска битка, която беше имала възможност да води с честни средства. Тя обърна гръб на Тристан, сви се на кълбо и безуспешно се опита да потисне хълцанията си. Пръстите му помилваха бузата й.

— Защо плачеш?

— Как няма да плача, след като ме изнасилихте!

Смехът му я унизи още по-дълбоко.

— Надявам се никога да не научиш какво означава тази дума в действителност. Както вече ти казах, ти нямаш представа какво значи истинска жестокост. Може би не падна с готовност в обятията ми, но поне изпълни обещанието си и се справи наистина отлично за начинаеща любовница.

— Не е така! — възпротиви се със слаб глас тя. — Аз те мразя!

— Въпреки това съм много доволен от теб и те провъзгласявам за своя официална метреса — ръката му продължаваше да милва лицето й и тя побърза да я отблъсне.

— Нали получи, каквото искаше! Остави ме най-после на мира!

Тристан отново се изсмя, после обгърна раменете й и я обърна към себе си.

— Защо да те оставя? Нашата връзка едва сега започва и аз искам да ти дам възможност да докажеш стойността си и да опознаеш още някои плътски радости.

— Радости! Отвращавам се от докосването ти…

— Май лъжата ти е станала втора природа. Надявам се, че ще успея да те излекувам от този лош навик.

Тя вдигна ръка, за да го зашлеви, но Тристан беше по-бърз и я спря. Усмивката не изчезваше от лицето му. Наведе се над нея и я целуна още по-горещо от първия път. Целувката изпрати сладостни вълни по цялото й тяло. Тя бе познала страстта и сега закопня да изпита още веднъж плътската наслада.

Ала Тристан само я погледна и се надигна.

— Съжалявам, Женевиев, но ужасно ми се спи… — после се изправи и посегна към ризата си. — Не се безпокой, обещавам ти, че няма да те пренебрегвам.

Женевиев се уви светкавично в една кожа и го изгледа смаяно. Каза й, че се нуждае от сън, а започна да се облича? Слава Богу, каза си упорито тя. Недоверието обаче не искаше да изчезне.

— Наистина ли ме оставяш сама? — попита страхливо тя.

— Както вече ти обясних, имам нужда от сън — а не бих си позволил да се отпусна, когато съм близо до теб — Тристан нахлузи панталоните си, грабна ботушите и се запъти към вратата.

— Значи ми позволяваш да остана в стаята си… както преди? — попита невярващо тя. — Сама?

— О, да, с изключение на онези часове, които ще прекарваме заедно — Тристан вдигна рамене. — Може би някой ден прелестите ти ще ми омръзнат. Тогава вероятно ще те затворя в подземието. Още не съм решил окончателно.

— Господи! — прошепна отчаяно Женевиев, най-после осъзнала каква роля й предстои да играе в живота му. — Ти си най-злия, най-отвратителния, най-подлия мъж, когото някога съм срещала…

— Лека нощ, Женевиев — прекъсна я хладно Тристан и излезе от спалнята. Скована от ужас, Женевиев остана загледана след него. След малко събра смелост, скочи и се втурна към вратата. Натисна бравата, но, както можеше да се очаква, Тристан беше спуснал резето отвън. Женевиев усети студ. Потръпна и скри с ръце голите си гърди. Тялото й, стоплено от горещата му страст, се почувства самотно и измамено. Побесняла от гняв и болка, тя избухна в сълзи.