Хедър Греъм
Постеля от рози (9)

Осма глава

Тънкият сърп на луната хвърляше бледа светлина сред мъглата, която обгръщаше крайбрежните скали и сякаш вдъхваше тайнствен, призрачен живот на орловата папрат. Водата беше леденостудена. Тристан и дванадесетте войници, тръгнали с него, изгазиха мълчаливо до брега и завързаха лодките. После се закатериха по стръмната скална стена.

Изкачването беше трудно и продължително. Ала при вида на мястото, където хората от Едънби го бяха погребали жив, изтощението на Тристан се изпари в миг. Посочи към крепостния вал и се обърна към застаналия непосредствено зад него Джон:

— От онази скала ще скочим право върху стената. Двамата с теб ще проникнем първи в крепостта, ще повалим стражите на земята и ще дадем светлинен сигнал на останалите.

Джон кимна безмълвно и двамата забързаха към замъка, следвани по петите от войниците. Тристан посегна към дръжката на меча си, за да се увери, че е на мястото си, после приклекна и скочи от скалата на крепостния вал. Приземяването беше почти безшумно.

След миг Джон стоеше до него и Тристан пошепна:

— Всеки момент ще мине стражникът…

В този миг се появи нощният пост, без ризница, без оръжие, само с един дълъг нож на колана. Все пак това не е престъпна небрежност, каза си с усмивка Джон. Кой би очаквал нападение от тази страна, след като брегът е почти непристъпен, а скалната стена пада отвесно към брега?

Стражникът наближи и Тристан се хвърли върху него. Вместо да извади меча си, той го просна на земята с един-единствен юмручен удар.

— Ще оцелее — промърмори той, обърнат към Джон, който също беше скочил от стената. — И ще си научи урока, един войник на пост трябва да бъде постоянно нащрек.

Двамата се промъкнаха безшумно по бруствера и откриха втория пост, който се взираше стреснато в мрака. Джон обезвреди и него, като го потупа по рамото и му нанесе силен удар по брадата. Двамата се промъкнаха към портиерската къщичка, където трима мъже играеха на зарове и се надвикваха възбудено. Тристан извади меча си, махна на приятеля си да последва примера му и двамата нахлуха вътре. Стражниците наскачаха стреснато и затърсиха оръжията си.

— Не посягайте към мечовете, приятели — произнесе предупредително Тристан. — Ако се съпротивлявате, ще умрете. Стойте си тихо и се молете — само тогава всевишният ще чуе молитвите ви. Джон, вземи фенера и дай знак на хората ни, както се бяхме уговорили.

Джон грабна надупчения фенер, в който гореше една свещ, и хукна към бруствера. Междувременно постовете си разменяха многозначителни погледи и очевидно размишляваха дали да се нахвърлят с обединени сили върху Тристан.

— Мисля, че съм заслужил страшната си слава — ухили се той. — Може и да сте трима, но аз съм с меч в ръка и съм събрал доста богат опит в последно време.

Не им остана време да изберат между честта и смъртта, защото Джон се появи отново, следван от петима войници.

— Дойде време да ни заведете до затвора, момчета — обърна се Тристан към стражниците и се усмихна учтиво.

Един от мъжете пристъпи напред.

— Лорд Тристан, ние се предаваме, но не можем да ви заведем до затвора, защото той се намира точно под главната сграда. Ще привлечем вниманието на другите.

Тристан го изгледа замислено.

— Как ти е името?

— Джак Хигън, милорд.

— Добре, ти ще ме придружиш сам. Ще се наметна с палтото на някой от приятелите ти — никой ли не ви е казал, че тези бели рози трябва да изчезнат? Колко души са на пост в затвора?

— Само двама.

— Ако ви е мил живота, дори не помисляйте да ме измамите.

Джак Хигън, който не беше навършил дори двайсет години, нямаше никакво желание да умре толкова млад. Той преглътна нервно и отговори:

— Кълна се в пресветата Дева, че долу пазят само двама. Повече не са и нужни. Килията е от камък и е затворена със стоманена врата.

— Добре. Джон, ти ме чакай в портиерската къщичка. После младият Джак ще ни отведе до главната порта.

Увит в наметката на стражника, украсена с бялата роза и герба на Едънби, Тристан притисна ножа си в гърба на Джак и го подгони през външния двор. Когато се изправиха пред дървената порта на вътрешния двор, двамата отдадоха чест пред един стражник, изтичаха покрай работилниците и скоро стигнаха пред главната сграда, увенчана с висока кула.

Пред вратата с масивни железни халки стояха двама стражници.

— Това ли е единственият вход? — попита Тристан и леко раздвижи ножа. Острието беше опряно в гърба на Джак.

— Не. Ако тръгнем надясно, ще стигнем до стълбите, които водят надолу към подземието.

— Какво друго има там?

— Само гробницата под параклиса.

— Колко са постовете?

— Един стои на стълбището.

— Много добре. Усмихни му се, когато минем покрай него.

Джак се подчини, макар че усмивката му беше доста измъчена.

— Какво правите тук? — учуди се стражникът.

Тристан блъсна младия Джак и той полетя към другаря си. Двамата се строполиха на пода. Тристан метна отгоре им палтото и ги бутна към стълбата. Двамата се затъркаляха по стъпалата и когато хукна след тях, той чу глухите удари.

Шумът разтревожи двамата мъже, които бяха на пост пред затвора, но Тристан вече беше извадил меча си. Той спря и огледа с присвити очи смутените стражници.

— Ако ме принудите, няма да се поколебая да употребя сила — двамата веднага го познаха и това пролича по ужасените им лица. Той посочи връзката ключове, окачена на една кука, и додаде: — Пуснете хората ми и заемете тяхното място.

По-възрастният, вече посивял мъж отключи с треперещи пръсти и отвори тежката врата.

Тристан извика на войните си да излязат навън и заповяда на постовете да заемат местата им. Остави до себе си само Джак и грижливо заключи вратата. Войниците се нахвърлиха да го прегръщат.

— О, милорд, а ние си мислехме, че сте мъртъв…

— Казахме си, че ще се мъчим тук до края на живота си…

— Бог да ви благослови…

— Тихо сега! И побързайте! — спря ги Тристан. — Тази нощ имаме още много работа.

После заповяда на тримата мъже да се увият в наметките на стражниците и им обясни, че докато отворят главната порта, трябва да се прикриват. Половината пленници последваха Джак и Тристан, другите забързаха към портиерската къщичка с нареждането да изловят колкото се може повече часови и да ги отведат в затвора.

В двора Тристан продължи да побутва пред себе си младия Джак с опрян в гърба му нож. Сърцето му биеше като лудо. Скоро щеше да стане господар на Едънби — и на Женевиев. Макар че още не знаеше как ще я накаже, вече предвкусваше сладкото удовлетворение да се покаже пред нея здрав и читав, горящ от жажда за отмъщение.

— Извикайте на постовите, които вардят главната порта, че няколко войници са се върнали от Босуърт и търсят убежище в замъка — нареди той на Джак. Момчето се подчини и макар че гласът му пресекваше от вълнение, изпълни заповедта.

— Познавам тези хора! — извика Тристан. Дори и да познаваше лицето му, пазачът нямаше да го различи в тъмнината. — Всички са приятели!

За негово безкрайно облекчение, желязната порта се издигна във въздуха, тежкият мост падна над рова. Тристан не смееше дори да диша. След миг прозвуча дивият боен вик на Тибалд. По моста изтрополиха копита. Скоро стражниците бяха обкръжени и не им оставаше нищо друго, освен да се предадат.

Тристан улови ръката на Тибалд.

— Погрижете се за пленниците и разположете постове по всички наблюдателни кули. Крепостта е в наши ръце. Въпреки това десетина мъже ще пазят залата през цялата нощ. Никога вече няма да се хвана на проклетите им уловки.

— Както желаете, милорд — отговори с усмивка Тибалд.

Тристан извади меча си и се втурна към главната сграда, следван по петите от Джон.

— И аз имам сметки за уреждане! — извика приятелят му.

Тристан го изчака и сложи ръка на рамото му.

— Прав си, момко. Мъжът намира покой, едва когато е утолил жаждата си за мъст.

Двамата закрачиха с твърди крачки към голямата зала.

 

 

Едуина спеше дълбоко и спокойно в леглото на малката си дъщеричка. Откакто Женевиев замина, тя почти не се отделяше от момиченцето.

Шумът в двора я събуди, но тъй като скоро заглъхна, тя прие, че стражата бързо се е справила с възникналия проблем.

Въздъхна, затвори отново очи и притисна Ан до себе си.

Изведнъж вратата се отвори с трясък, откъм коридора проникна светлина и очерта силуета на едра фигура, опряла ръце на хълбоците. Едуина изписка уплашено, скочи от леглото и застана между натрапника и единственото си дете.

Когато мъжът влезе и затвори вратата, сърцето й заблъска като лудо. Първо позна очите, които в онзи злокобен ден блестяха толкова весело, и устните, които умееха да се усмихват толкова очарователно.

Днес обаче изражението на Джон не беше мило и любезно, а твърдо, студено, изпълнено с горчивина.

— Ето, че се срещаме отново, лейди Едуина — проговори спокойно той, остави меча си на един стол и без бързане се запъти към камината. Облегна се на перваза и продължи: — Няма ли да ме поздравите с добре дошъл? Май тази нощ не намирате дори една добра дума за мен? Онази вечер бяхте много по-мила.

— Аз… — започна жената и гласът й отказа. Краката не можеха да я носят. Отпусна се на колене и сведе глава. — Не бях съгласна с онази измама, Джон. Кълна се във всичко свято. Не исках никой Ланкастър да умре.

Макар че трепереше с цялото си тяло, тя се стараеше да не издаде страха си. Сега имаше нужда от цялата си смелост. Каквото и да стореше с нея, детето не биваше да види нищо.

Макар и против волята си, Джон се възхищаваше на красотата й. Взираше се като замаян в сведената й глава, в тъмнокестенявата коса, блеснала на светлината на огъня. Под нощницата от тънък бял лен се полюшваха примамливите й гърди. Той отиде при нея и повдигна брадичката й.

— Заклевате ли се, че не сте участвали в онова предателство, Едуина?

В очите й заблестяха сълзи, мина доста време, преди гласът да започне да й се подчинява.

— Никога не съм пожелавала смъртта ви. Но вие сте в правото си да отмъстите за стореното ви зло. Моля ви само за едно — пощадете дъщеря ми. Тя е едва на пет годинки и е неспособна да лъже и мами.

Преди Джон да е успял да отговори, вратата се отвори и в спалнята нахлу Тристан. Устните му бяха ядно стиснати. Едуина едва не изпищя. Този мъж беше възкръснал от мъртвите! След като хвърли бърз поглед към Джон, лордът застана пред нея, сграбчи я за раменете и я разтърси.

— Къде е Женевиев?

— Замина…

— Какво? — изрева гръмогласно мъжът.

Едуина отговори на гневния му поглед и прокара език по пресъхналите си устни.

— Замина днес следобед. Отиде в Лондон, за да положи клетва за вярност пред Хенри Тюдор.

— По дяволите! — изруга Тристан, после за нейна изненада я пусна внимателно на пода и се обърна към Джон: — Тръгвам след нея. Трябва да си възвърна собствеността. Междувременно ще управляваш замъка, като се придържаш към нарежданията ми. Докато се върна, никой няма право да излиза извън крепостните стени. Пленниците ще останат в затвора. Ти и Тибалд отговаряте за всичко.

Джон кимна и Тристан изскочи навън. Наметката се развяваше зад гърба му — като флаг, възвестяващ победата на справедливостта.

Без да знае какво да предприеме, Едуина изчака Джон да затвори вратата. Знаеше, че би трябвало да се страхува за Женевиев, но първо трябваше да изясни собствената си съдба. Надигна се бавно и го погледна умолително.

— Дъщеря ми спи и…

— Повикайте някоя слугиня и отнесете детето в друга стая.

Тя смръщи объркано чело и когато не се помръдна от мястото си, той отвори шумно вратата и нетърпеливо заповяда на притичалия войник да повика прислужницата.

Малко по-късно се появи една стара кухненска помощница.

— Отнеси малката в съседната стая и остани при нея! — заповяда нетърпеливо Джон.

Мег не посмя дори да погледне Едуина. Изтича до леглото, вдигна внимателно спящото момиченце и побърза да излезе. Щом останаха сами, Джон затвори вратата и спусна резето.

После се обърна, отиде бавно при Едуина и помилва бузата й. Тя остана неподвижна. Не се помръдна, дори когато ръката му се спусна към гърдите й.

— Как силно бие сърцето ви.

Дъхът й спря, когато силните мъжки пръсти се сключиха около гърдата й. Мъжът се усмихна и свали нощницата от раменете й. Остави я да падне на пода и отстъпи назад, за да се наслади на красивото голо тяло. Пулсът му се ускори. Страстта нахлу в слабините му, той я грабна в прегръдките си, зацелува я жадно и събуди в тялото й никога не познавани усещания.

Едуина отговори на целувката със същата пламенност, обви с ръце шията му, изпълнена с диво желание да го усети в себе си. Първоначалният срам беше забравен. Джон беше по-млад от починалия й съпруг, по-красив и много по-желан. И как нежно милваше гърба й…

Джон я вдигна и я отнесе на леглото. Издавайки тихи стонове, Едуина се остави изцяло на чувствените милувки на устните и ръцете му. Когато той свали дрехите си, за да се съедини с нея, тя разбра, че тази нощ няма да има наказание. Вместо това изпита удоволствие, което не беше познала никога преди. Обзета от буйна радост, тя разбра, че животът й едва сега започва.

 

 

Женевиев се разхождаше нервно по дългия коридор на Уиндзор и хвърляше загрижени погледи към сър Хъмфри, изправил се до един прозорец.

Бяха пристигнали преди три дни, а все още чакаха аудиенция при новия крал. Палатът гъмжеше от просители.

След дългия и уморителен път Женевиев и свитата й не можаха да намерят подслон в препълнения град. Най-после й дадоха малка стая в Уиндзор, където вече се бяха настанили други дами. Мери живееше в крилото на слугите, сър Хъмфри при някакъв стар приятел, а войниците от свитата в обора при конете. Лондон гъмжеше от бежанци. Търговците печелеха като никога досега, а крал Хенри VII приемаше посетители с великодушието на скъперник.

Сър Хъмфри се покашля и се опита да се усмихне.

— Кураж, Женевиев!

— Само ако знаете колко ме е страх! — прошепна Женевиев и продължи още по-тихо, защото я беше страх да не ги подслушват: — Може би беше по-добре да си останем в Едънби и да изчакаме — или да изпратим писмо и да уверим краля в лоялността си.

Старият рицар поклати енергично глава.

— Няма полза от такива половинчати мерки. Кралят трябва само да ви погледне и съм сигурен, че ще ви прости всичко. Ще спасите Едънби, повярвайте ми!

Женевиев наистина изглеждаше възхитително. Днес носеше рокля от сребърен сатен, с дълъг шлейф и модни буфан ръкави. Дълбокото деколте беше украсено с бели лисичи кожи. Разпуснатата коса падаше по гърба на красиви вълни, гордо изправената глава беше увенчана с шапчица от полускъпоценни камъни и коприна. Дано кралят най-после се съгласеше да ги приеме…

Сякаш Бог чу отчаяната молитва на сър Хъмфри, защото само след миг в коридора излезе кралски паж.

— Лейди Женевиев от Едънби? — попита той и се поклони.

— Моля?

— Негово величество ви вика при себе си.

Женевиев се усмихна смело на сър Хъмфри и понечи да последва пажа, когато някой сложи ръка на рамото й. Смайването беше толкова голямо, че сърцето й почти спря. Пред нея беше застанал сър Гай, красив както винаги, облечен в скъпи дрехи. Брошката, която прикрепваше наметката му, беше украсена с яркочервена роза.

— Гай! — прошепна невярващо Женевиев.

— Тихо! — изсъска мъжът и я отведе настрана. — Не губете кураж, Женевиев! В битката при Босуърт аз се бих на страната на Хенри.

— Какво? — Женевиев загуби ума и дума.

— Трябваше, не разбирате ли! Направих го само за Едънби. Кралят се съгласи да ви приеме заради мен. Каквото и да ви каже, съгласете се. Ако нещо се обърка, аз ще го помоля за милост.

— Лейди Женевиев! — настоя учтиво пажът.

Гай залепи гореща целувка на бузата й и изчезна в тълпата.

Женевиев изписа на лицето си усмивка и последва пажа с изпънати рамене. Да, тя също щеше да моли за милост, но никога нямаше да пожертва гордостта си.

Кралят беше заобиколен от десетки дами и кавалери. Аудиенциите се даваха в облян от слънцето салон. Женевие бе отведена в задния му край и най-после застана пред новия крал. Като цяло Хенри изглеждаше добре, с тясно лице, дълъг нос и умни очи. Няколко министри стояха отстрана и докато представяха просител след просител, шепнеха на ухото му съветите си. Изглежда обмисляше много внимателно всяко свое решение.

Женевиев изпита неизказано облекчение, когато видя, че кралят се отнася твърде любезно към поданиците си.

Един възрастен рицар от Корнуел, дългогодишен привърженик на Йорк, обясни многословно, че се е бил на страната на Ричард, защото е бил обвързан с клетва за вярност. След смъртта на краля бил готов да се закълне във вярност на Хенри Тюдор и щял да спазва новата клетва, също така твърдо, както старата.

Хенри отговори, че клетвата трябва да бъде потвърдена с една „незначителна сума“ — която се стори на Женевиев твърде висока. Това било условието двамата да сключат мир.

Заредиха се още хора, дошли да заявят лоялността си, накрая дойде и нейния ред. Женевиев спря да диша. Вдигна упорито брадичка, пристъпи към трона и приклекна в дълбок реверанс, изпълнен по всички правила. Кралят я помоли да се изправи и когато срещна погледа му, тя прочете в тъмните очи неочаквана веселост.

— Значи вие сте Женевиев от Едънби? Молите за аудиенция, така ли?

Макар че трепереше от вълнение, Женевиев издържа спокойно подробния оглед. Този мъж сякаш я събличаше с погледа си.

— Да, ваша милост — потвърди тя и направи опит да се усмихне. — Както повечето благородни лордове, баща ми се закле във вярност на Ричард III. А всеки честен човек е длъжен да спазва клетвата си, сър. След смъртта на Ричард жителите на Едънби са готови да сложат оръжие и приемат с благодарност мира, който Ваше величество великодушно обеща на страната си.

Хенри се усмихна, сякаш си беше спомнил нещо весело.

— Колко сте красива, лейди Женевиев… — проговори провлечено той. — Толкова прекрасна… и толкова кротка.

Женевиев пое дълбоко въздух и сърцето й се изпълни с нова надежда. Кралят щеше да поиска и от нея „незначителна сума“, но Едънби можеше да си я позволи, особено ако тя беше единственото му условие да продължат да живеят както досега.

— Отдавна не бях виждал такава красавица — продължи замислено кралят.

Когато обаче се огледа търсещо наоколо, а после й се усмихна предизвикателно, Женевиев се смути. Този човек беше известен с чувството си за хумор, което често оставаше неразбираемо и за най-близките му приятели. Какво чакаше? Защо не назоваваше сумата, която беше решил да й поиска, за да й позволи да си отиде? Какво друго да му каже?

— Ние сме готови да се закълнем във вярност към Ваше величество… — започна колебливо тя.

— Да, да — прекъсна я нетърпеливо кралят. — Ала се боя, че вече не сте в състояние да дадете тази клетва, милейди.

— Какво говорите, сир? — прошепна невярващо тя.

— Едънби сложи оръжие преди няколко дни, лейди Женевиев — гласеше сухия отговор.

— Аз… не разбирам — проговори със стиснато гърло Женевиев.

Кралят погледна ухилено над рамото й и когато чу тихи стъпки зад гърба си, Женевиев се обърна. Сякаш я удари гръм. Тристан дьо Ла Тиер! Младата жена замръзна на мястото си.

„Не, невъзможно! Той беше мъртъв и погребан, убит от собствената й ръка. Нали видя как светлината угасва в очите му, как душата му полита към небето!“

И все пак сега той вървеше към нея, същият лорд Тристан дьо Ла Тиер, облечен в елегантна, обшита с хермелин кралскосиня туника и подходящ по цвят панталон. Яркочервената наметка беше закопчана за рамото с брошка, обсипана със смарагди. Усмихваше се учтиво, но без топлота. В очите му светеше студена подигравка — и нещо друго, още по-заплашително. Поклони се дълбоко, но тя не беше способна да стори нищо. Само стоеше и го гледаше. Коленете й трепереха. Значи отец Томас я бе излъгал! Мъртвите възкръсваха от гробовете си — Тристан беше живото доказателство за това.

— Милейди… — тъмносините очи я огледаха безсрамно, после се насочиха към краля. — Ваше величество…

— Ето ви и вас, Тристан! Това ли е споменатата дама?

— Точно така, ваша милост. Както виждам, вече сте имали възможност да се запознаете с нея. Въпреки това бих желал да ви представя лично лейди Женевиев, която сама предложи да ми стане любовница — и днес трябва да удържи на думата си — при тези думи Хенри избухна в луд смях.

— Много се радваме да се запознаем с вашата дама, Тристан. Вече разбирам защо настоявахте така упорито да ви обещая… Иначе и аз самият можех да се изкуша… — той вдигна вежди и Женевиев пламна от срам.

Усетила върху себе си пренебрежителните погледи на присъстващите, тя най-после разбра, защо появата й беше развеселила краля. Очевидно Тристан бе изтръгнал от него някакво обещание, което се отнасяше и до нея. Тя отчаяно се опита да си поеме дъх. „Нима Едънби вече не беше неин?“

— Позволявам ви да се оттеглите, Тристан. Разбира се, вземете със себе си и красивата си приятелка — Хенри махна с ръка, за да им покаже, че са свободни.

Земята се разлюля под краката на Женевиев. Страшният й кошмар бе станал действителност. Тристан беше оживял! И щеше да отмъсти жестоко за измамата и коварството й…

Ръката му се сключи около лакътя й и я опари като нажежено желязо. В очите му блестяха омраза и необуздан гняв. Все пак тя намери сили да се изтръгне и се хвърли на колене пред краля.

— Ваше величество! — извика умолително. — Изпратете ме в Тауър! Изправете ме пред съда! Проявете милост, защото аз не ви предадох, а само спазих клетвата, която баща ми даде пред покойния крал. О, сир…

Зад гърба й прозвуча тих смях. Тристан пристъпи напред и внезапната остра болка извика сълзи в очите й. Той нарочно беше настъпил косата й.

— Тя умее да моли като никоя друга, нали, сир? Точно така умоляваше и мен, преди да даде знак на хората си да ме нападнат от засада.

— О, сир! — изплака Женевиев. — Вие разбирате какво означава клетвата за вярност…

— Това да, но не и ножа в гърба, милейди — Хенри се приведе към нея, възхитен от блестящите сребърни очи и разпуснатите златни къдрици. Много му се искаше да изпълни желанието й и да я задържи в двора си, но беше обвързан с обещанието, дадено на Тристан. — Боя се, че съдбата ви е решена, милейди. Аз също дължа лоялност на рицарите си и трябва да спазя дадената дума. Вървете си, лейди Женевиев. Вече сте… подопечна на лорд дьо Ла Тиер.

Женевиев не повярва на ушите си. Нима кралят наистина я предаваше в ръцете на Тристан като някаква вещ, на която човек можеше да се порадва и да я захвърли?

Подигравателният шепот, прозвучал до ухото й, я уплаши още повече.

— Не се дръжте като глупачка, Женевиев! Изправете се и ме последвайте, иначе ще ви метна на рамото си пред очите на Негово кралско величество и на цялата свита и ще ви изнеса навън като непослушно дете.

— Не! — изплака отчаяно Женевиев.

Обзета от дива паника, тя скочи на крака, поклони се бързо пред Хенри и хукна да бяга. Разнесе се висок смях.

Само след няколко крачки Тристан я улови за косата и я метна на рамото си като чувал с картофи. После спокойно я понесе навън, изпратен от подигравателни забележки и любопитен шепот.

Това беше кошмар! Дано само скоро се събуди. Тристан беше мъртъв. Велики Боже, нима смъртта му не я преследваше непрестанно, през толкова много безсънни нощи? Той беше мъртъв, трябваше да бъде мъртъв!

Не, тя се лъжеше. Ръката, която я стискаше в желязна хватка, беше жива и силна — ръката на мъжа, които бе станал неин пълновластен господар по волята на краля.