Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Down in the Roses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 82 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2010)
Разпознаване и корекция
Plqsak (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Хедър Греъм. Постеля от рози

ИК „Ирис“, София, 1996

Редактор: Христина Владимирова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954–455–023–5

История

  1. — Добавяне

Двадесет и пета глава

— Да пием за град Едънби! — извика златарят мистър Кроуж и вдигна чашата си. — И за основателя му, за нашия добър господар, Негова светлост лорд Тристан дьо Ла Тиер!

В залата избухна буйно ликуване. Тристан седеше начело на дългата маса. Той вдигна засмяно документа и го предаде на сър Хъмфри, който беше назначен за кмет на новия град. Хората познаваха и обичаха стария рицар. През всичките тези трудни години той работеше и се биеше редом с тях.

— Благодаря ви, господа! — Тристан също вдигна чашата си. — Пия за щастливото бъдеще!

Появи се старият Грисуълд и покашлянето му беше недвусмислена покана. Новите граждани бързо наставаха, оставиха чашите си и излязоха от залата — всички, с изключение на сър Хъмфри, който пристъпи бавно към камината. Тристан се направи, че не го забелязва, и вдигна обутия си в тежък ботуш крак на съседния стол. Зачака старият рицар да изложи молбата си — вероятно отново бе дошъл да иска милост за Женевиев — и изпи виното си. Оказа се, че е отгатнал правилно.

— Срещата с гражданите мина чудесно, Тристан — започна предпазливо сър Хъмфри.

— Много ви благодаря, сър.

— Отрупахте с благоволение бившите си врагове, дори аз възвърнах стария си дом в Едънби. Тамкин, който вдигна меч срещу вас, е отново на свобода и работи за вас по своя собствена воля. Лейди Едуина и Джон са щастливи съпрузи…

— Вече няколко пъти сме говорили за това — прекъсна го нетърпеливо Тристан и си наля още вино. Нямаше нужда от повече разговори. През двете седмици след завръщането им той беше ходил три пъти при Женевиев и всеки път заставаше до вратата със скръстени ръце, за да не се изкуши да я докосне. Три пъти я помоли за обяснение и тя три пъти сведе глава, без да каже нищо. Макар и господарка на Едънби, тя живееше като затворница, нямаше право да напуска стаята си, а Тристан се беше настанил в покоите на стария лорд. Все по-често, обзет от горчивина, той се питаше дали тази принудителна раздяла не е по-мъчителна за него, отколкото за жена му. Нощем заспиваше само когато умората го надвиеше, но и сънищата му бяха пълни с образа на Женевиев. Взря се в искрящото вино и сърдито поклати глава. Желанието да я държи в прегръдките си ставаше непоносимо. Не, не желанието, а любовта го тласкаше към лудости. Трябваше да измисли нещо, за да я забрави. Скочи на крака и изтича до стълбата.

— Слез долу, Джон! — приятелят му се отзова веднага и Тристан предложи: — Да идем в гостилницата, която младият мистър Пиър откри в края на града! Ще опитаме ейла му и ще му пожелаем много клиенти и добри приходи. Ще ни придружите ли, сър Хъмфри?

Старецът поклати тъжно глава.

— Предпочитам да си остана тук.

Тристан обгърна с ръка раменете на младия си приятел.

— Тази нощ имам желание да се напия…

— … и да удавиш мъката си — завърши изречението Джон.

— Една пълна чаша ейл винаги носи утеха. Кой знае, може би ще намеря дори някоя красива и покорна келнерка? — Тристан махна небрежно на сър Хъмфри, извика Матю и му заповяда да оседлае конете.

„Когато е в такова настроение, не бива да го оставям сам, каза си угрижено Джон.“ Преди да последва приятеля си, той се обърна към сър Хъмфри:

— Моля ви, сър, предайте на жена ми, че ще сторя всичко възможно да задържа звяра в клетката.

Сър Хъмфри ги изпрати с тежка въздишка.

 

 

— Щом не искаш да говориш с Тристан, защо мълчиш дори пред мен? — заговори обвинително Едуина. Тя седеше пред камината с бебето в скута си, докато племенницата й крачеше нервно напред-назад. Откакто беше сигурна, че малко преди есенната жътва ще дари Джон с наследник, тя изпитваше още по-голяма привързаност към малката Катрин.

— Не мога да ти кажа нищо, Едуина — отговори тихо Женевиев. — Защото ще сметнеш за свой дълг веднага да уведомиш Тристан.

— Но аз съм твоя леля! Твоя плът и кръв.

Женевиев се усмихна измъчено.

— Много съжалявам, но в този случай просто не мога да ти имам доверие. Ти ще направиш онова, което смяташ за правилно, и ще предизвикаш истинска трагедия — тя се отпусна на леглото и уморено продължи: — Ще ти кажа само едно — аз съм невинна.

— О, Женевиев, кълна се в бога, няма да кажа нито дума на Тристан! Моля те, трябва най-после да ми довериш какво те мъчи, иначе ще се пръснеш!

— Аз… ще имам второ дете.

Едуина помълча малко и каза:

— Естествено, това ще го зарадва, но…

— Не вярвам, че ще го настрои по-примирително. Господи, какво да правя?

— Най-добре ми разкажи всичко. Повярвай, ще запазя тайната ти.

— Ако не удържиш на думата си…

— Никога!

Облекчена, Женевиев разказа на леля си за събитията, които я бяха тласнали към нещастието.

— Опитай се да ме разбереш! Гай беше рицар на татко и най-добрия приятел на Аксел. Не мога да допусна Тристан да го убие. Мъжът ми толкова мрази Гай, че сигурно ще ме обвини в заговор с него и ще каже, че моята задача е била да отнеса онези писма на краля.

— Трябваше веднага да му кажеш, че си видяла Гай в Бедфорд Хет!

— Може би си права — прошепна обезкуражено Женевиев. — Не знам какво да правя сега…

В този момент вратата се отвори и Женевиев изгледа слисано мъжа, който беше обект на разговора им. Гай застана пред нея в черна наметка, тъмносива кадифена риза и подходящ по цвят панталон. Лицето му сияеше.

— Дойдох да ви спася, любима.

Стресната до дън душа, Женевиев се улови за гърлото, за да не изпищи. Мислите й се надпреварваха. Как бе успял да проникне в замъка? Доколкото знаеше, Роджър дьо Трейн стоеше на стража в коридора. В сърцето й се бореха страх и гняв.

— Какво търсите тук, Гай? — попита хладно тя. — Нима не ви е страх, че съм разказала на Тристан цялата истина? Едва не ме прибраха в Тауър, ако още не сте узнали.

— Съжалявам, скъпа. Но защо постъпихте като последна глупачка и ми откраднахте писмата? За щастие не сте ме обвинили пред мъжа си, знам това. Иначе сега нямаше да стоя пред вас. Щяхте напразно да очаквате спасителя си…

— Не съм ви чакала! — изсъска ядно Женевиев и скочи. — Заради вас едва не ме обезглавиха.

Без да се вслушва в думите й, той улови ръката й.

— Следвайте ме! Трябва да се махнем оттук!

— Не! Няма да тръгна с вас…

— Напротив! Аз ви обичам, Женевиев!

— Гай, вие бяхте приятел на Аксел и аз смятах, че сте и мой приятел. Но никога не съм ви обичала. Как ви хрумна…

Злобният му смях я накара да занемее.

— Все ми е едно дали сте на моя страна или против мен. И без това Едънби ще бъде мой.

— Какво? — тя се задърпа отчаяно и хвърли бърз поглед към Едуина, която седеше като вцепенена, притиснала в прегръдката си малката Катрин. Женевиев спря да се отбранява, защото разбра какво говореше погледът на леля й — внимавай, този мъж е способен на всичко. Той ще ни убие…

— Колко пъти съм си представял как лежа на това легло — зашепна като в транс сър Гай, — как вие бавно се събличате и се сгушвате в обятията ми…

— Но аз бях сгодена за Аксел, не за вас!

Мъжът продължи невъзмутимо:

— Тръгвате ли с мен или не? Имам среща в Ирландия с привърженици на Йорк. После ще се върна тук с многобройна войска и ще поискам като особена милост, лично да отсека главата на Тристан дьо Ла Тиер.

— Гай! Защо не разбирате? Аз го обичам и няма да тръгна с вас. Хайде, вървете си, преди Тристан да се е появил или стражите да са ви открили!

Гай я блъсна грубо и от гърлото й се изтръгна задавен писък. В очите му светеше безумие.

— Проклето зверче, ето какво си ти! Но аз ще те взема със себе си и ще те имам, докато ми омръзнеш. Горда и дръзка както винаги! Глупачка такава! Да не мислиш, че Аксел беше убит от някой Ланкастър? Аз го прободох с меча си, и него, и стария Едгар!

— Господи! — проплака изумено Женевиев.

— И ще продължавам да убивам — продължи с усмивка той. — Ще убия и теб, но няма да те оставя в ръцете на онзи мъж. Затова ела с мен и бъди послушна!

Женевиев пое дълбоко дъх и изкрещя, колкото имаше сила. Разярен, сър Гай я изрита с тежкия си ботуш. В този миг Едуина скочи и се втурна към вратата, но там вече стоеше някакъв непознат мъж с изваден нож, който й прегради пътя. Тя се отдръпна ужасено, притисна бебето до гърдите си, после се обърна към Гай.

— Къде е… — гласът отказваше да й се подчинява.

— Сигурно искате да попитате за малката Ан? Добре е. Затворихме я в стаята й заедно с Мери.

— А… сър Хъмфри?

— Лежи долу в залата целия облян в кръв — отговори презрително сър Гай. — Сега ще попитате и за стария Грисуълд, нали? Е, надявам се да е още жив. Във всеки случай слугите са толкова сплашени, че няма да се помръднат. Някои са вече в подземието. Този Роджър дьо Трейн се отбраняваше смело, но ние го нападнахме в гръб, нали, Филбърт?

— О, да, стоварихме му една тояга в тила — потвърди ухилено непознатият.

— Извън крепостните стени са разположени многобройни постове — произнесе предупредително Женевиев, но Гай изобщо не се впечатли.

— Преди да се съберат, ние ще сме вече далеч. Едуина, дай ми бебето!

— Не! — изкрещя Едуина и се обърна да избяга. Макар че едва дишаше, Женевиев се надигна, решена да се нахвърли върху Гай, но той отново я изрита и я просна на пода. После изтръгна Катрин от ръцете на леля й, а когато тя посегна да си я вземе, другият мъж я сграбчи за косата и я издърпа назад.

Катрин се разплака и Женевие отново се надигна, за да се хвърли върху Гай.

— Внимавай! — изръмжа ядно той. — Знаеш ли колко ми се иска да прережа гърлото на това дяволско изчадие? Затова ти предлагам да се увиеш с наметката си, да излезеш с мен в двора и най-любезно да помолиш ратая за три коня.

— Аз съм пленница в тази стая! — изфуча Женевиев, опитвайки се да скрие страха си. Без съмнение, Гай щеше да изпълни заплахата си и да убие детето. Господи, защо не бе прозряла по-рано ужасната истина? Баща й и Аксел не бяха загинали в бой, а от предателската ръка на този отвратителен, безумен убиец. Защо се беше оставила да я излъже така хладнокръвно? Защо бе продължила да го защитава?

— Слугите не знаят нищо за положението ви — възрази той. — Когато влязох в замъка, обясних на ратая, че може би ще се наложи да изляза на езда с лейди Женевиев и той ми се усмихна доверчиво.

Какво да прави сега? Никой нямаше да й помогне. Трябваше да излезе навън с него, да се развика и да предупреди постовете, които патрулираха по крепостните стени.

— Е, добре, тръгвам с вас. Моля ви, предайте детето на Едуина, а аз ще…

— О, не лейди, малката ще дойде с нас. И ако не се усмихнеш на верните си слуги, ще й разпоря гърлото пред очите ти.

— Копеле! — изсъска Едуина. — Отвратителен подлец! — тя се хвърли като тигрица върху Гай, но той я посрещна и с добре прицелен удар я изпрати към дървената табла на леглото. Едуина изохка и се свлече в безсъзнание на земята.

Женевиев изтича при леля си и коленичи до нея. Слава Богу, още дишаше!

— Лельо, миличка…

Гай я сграбчи за косите и я издърпа да стане. От гърлото й се изтръгна задавен писък.

— Няма да умре, остави я! Хайде, вземи наметката си и да вървим!

Макар че ръцете й трепереха, Женевиев извади от сандъка си лека лятна наметка и го последва. Гай и Филбърт излязоха в коридора и заслепена от сълзи, Женевиев едва не се спъна в безжизненото тяло на Роджър дьо Трейн. По челото му се стичаше кръв, но гърдите му леко се повдигаха.

Гай сграбчи здраво китката на Женевиев и я поведе към стълбата. В другата си ръка стискаше бебето, което тихо хленчеше. Сигурно усещаше близостта на майка си или инстинктивно съзнаваше, че не бива да вдига шум.

Скоро излязоха в двора. Застаналият на най-високия бруствер пост отдаде чест, от работилниците долитаха весели гласове. Матю се втурна насреща им и Женевиев му обясни с усмивка, че иска да излезе навън със сър Гай и спътника му.

— Доведи три коня! — „О, Матю, проплака безмълвно тя, нима не забелязваш, че нещо не е наред?“ — отчаяна, тя си представи реакцията на Тристан и горещо се помоли мъжът й да не повярва, че тя е придружила убиеца доброволно. — „Не, Едуина ще да му каже истината, опитваше се да се успокои тя. Той непременно ще тръгне да ни преследва…“

Тя се вкопчи в тази последна надежда и изчака Матю да изведе от обора три оседлани коня. Учтив както винаги, момъкът й помогна да възседне червено-кафявата кобила. Филбърт си избра един едър жребец, а Гай се метна без усилие на своя кон, макар че продължаваше да държи бебето.

— Отиваме до гората отсреща и скоро ще се върнем — проговори небрежно той.

— Добре, сър Гай.

— Тичай напред и отвори вратата, момче! — заповяда високомерно рицарят и му подхвърли една монета.

— Разбира се, сър Гай — Матю вдигна глава към Женевиев и на лицето му се изписа странна усмивка. После хукна към портата.

Гай плесна кобилата по задницата и тя послушно заприпка след жребеца му. Портата се отвори и тримата ездачи излязоха извън крепостните стени. Пуснаха конете в галоп и препуснаха на юг. Катрин отново се разплака и Женевиев приближи кобилата си до коня на сър Гай.

— Дайте ми детето, моля ви! Вече сме достатъчно далече от замъка и никой няма да ме чуе, ако вдигна тревога.

Мъжът дръпна юздите, скочи от седлото и завърза кобилата за своя кон, за да не може Женевиев да му избяга.

— И я накарайте да мълчи! Иначе лошо й се пише — изсъска гневно той и сложи детето в ръцете й.

— Тя е гладна…

— Тогава я накърмете…

— Тук, пред вашите очи? Невъзможно! Трябва да потърсим подходящо място и…

Гай избухна в луд смях.

— Крайно време е да преодолееш срама си. Почивката няма да трае дълго.

— Тристан ще ни настигне и…

— Той си има друга работа — самодоволната му усмивка я уплаши до смърт. — Я се обърни!

Обзета от зли предчувствия, тя хвърли поглед през рамо и видя как над Едънби се издигат гъсти облаци дим.

— За Бога! Замъкът…

— Точно така, Едънби е в пламъци. Щом не мога да го притежавам, не искам никой друг да живее в него. По-добре да го сравня със земята.

— Вътре има толкова много хора — изхърка задавено тя.

— Е, все няколко ще се спасят. Моли се за приятелите си, Женевиев. Хайде, време е да тръгваме.

 

 

Матю разбра, че нещо не е наред, защото, макар лейди Женевиев да му се усмихна, видът й беше такъв, сякаш всеки момент щеше да избухне в сълзи. Вярно, сър Гай беше идвал в Едънби с пратениците на краля, но въпреки това… И защо той носеше детето, а не майката?

Без да се бави с повече размишления, момъкът се втурна в залата. Господи, старият сър Хъмфри лежеше на пода пред камината и стенеше от болка! Изведнъж Матю усети, че помещението се пълни с дим. Хукна навън и закрещя за помощ. Стражата дотича веднага, а той побърза да се върне в къщата и хукна като обезумял нагоре по стълбата, вземайки по две стъпала наведнъж. Зави по коридора към спалнята на лейди Женевиев и се препъна в един мъж. Роджър дьо Трейн тъкмо идваше на себе си.

— Пожар, сър! — извика предупредително ратаят и Роджър се надигна олюлявайки се. Когато влезе в стаята на господарката си, младият рицар видя, че огнените езици вече лижат завесите и чаршафите на леглото. Лейди Едуина лежеше в несвяст на килима и Роджър се втурна да я вдигне, макар че и той едва дишаше. Успя да я изнесе навън тъкмо навреме, защото една греда на тавана се срути с трясък и остави след себе си огнен дъжд от искри.

Роджър притисна по-здраво безжизненото тяло и слезе в двора. Едуина отвори очи и той я постави на крака. В погледа й блесна безумен страх.

— Ан! Господи, Роджър, дъщеря ми…

— Ето я, милейди! — извика Матю, който бе успял да изведе от горящата къща и малката Ан, и цялата прислуга. Малкото момиче се разхълца и се хвърли в прегръдката на майка си. Едуина я притисна силно до себе си и си забрани да плаче.

— Бедничката ми… — изведнъж се сети за най-страшното и извика: — О, Роджър, той отвлече Женевиев! Трябва да повикаме Тристан и Джон!

— Ей, сега ще отида в гостилницата и…

— Не, Роджър, не! Той няма да ви повярва, но аз ще успея да го убедя! — Роджър примигна смутено и тя побърза да обясни: — Тристан трябва да разбере, че Женевиев не е тръгнала доброволно с онзи убиец.

— Ще доведа конете — намеси се бързо Матю.

Старият сър Хъмфри излезе олюлявайки се в двора и Едуина въздъхна облекчено.

— Слава Богу, че сте жив, сър Хъмфри! Погрижете се да угасят пожара! Ани, ти се заеми с Мери. Не виждаш ли, че не е на себе си от страх? Скоро ще се върна, миличка, чакай ме! — Матю вече бе извел конете от обора и скоро Едуина и Роджър препускаха по опустелите улици на Едънби.

 

 

Нищо не му помагаше. Можеше да изпие цяла бъчва ейл, да се смее с едрогърдестите кръчмарски проститутки и да си въобразява, че веселите обещания в очите им ще задоволят глада му — но дълбоко в себе си знаеше, че няма надежда. Само една-единствена жена можеше да угаси огъня, който гореше в слабините му. „Иди при нея, шепнеше вътрешният му глас. Иди при нея, вземи я в обятията си, наслади се на красотата й…“ Той тресна чашата с ейл на масата и Джон, който седеше до него с мрачно лице, вдигна изненадано очи.

— Какво стана, Тристан?

— Отиваме си в къщи — отговори кратко приятелят му, хвърли няколко монети на масата и стана. Джон кимна облекчено. Не разбираше на какво се дължи тази внезапна промяна в настроението на Тристан, но се радваше, че най-после ще се приберат.

Момичетата изгледаха разочаровано изисканите господа, които така внезапно бяха решили да си ходят. Изведнъж вратата се отвори с трясък.

— Едуина! — Джон се взря ужасено в почернялото, омацано със сажди лице на жена си. Зад нея се появи бледият като платно Роджър дьо Трейн. — За Бога, какво е станало, Роджър? — изкрещя той и се втурна към тях.

— Говорете най-сетне! — заповяда задъхано Тристан. — Какво се е случило?

— Сър Гай отвлече Женевиев и Катрин — обясни Едуина. — А замъкът гори… Но сега това няма значение. О, Тристан, вашата жена е невинна! Гай е откраднал писмата от Едънби и Женевиев ги е взела от сандъка му, защото е смятала, че му дължи лоялност и не е искала да го убиете или да го затворят в Тауър. Този мъж е луд! Той е убил Аксел и Едгар само за да завладее Едънби и Женевиев! И сега тя е в ръцете му… — хълцания задавиха гласа й. — Взе и бебето! Трябва да я намерите, Тристан, колкото се може по-бързо! Тя не бива да язди дълго, защото ще загуби детенцето, което носи под сърцето си…

— Кога тръгнаха? — попита вдървено Тристан. — Колко хора е повел със себе си онзи убиец?

— Тръгнаха преди по-малко от час. С него има само един, някакъв си Филбърт…

— По дяволите! — изрева Тристан. — Филбърт беше слуга в Бедфорд Хет! Кълна се в Бога, ако онзи негодник стори нещо на Женевиев и Катрин, ще го убия със собствените си ръце…

Той изскочи като вихър от гостилницата, метна се на петнистия си жребец и препусна в мрака. Роджър и Джон размениха кратък поглед, скочиха на седлата и препуснаха след господаря си.

Но не можаха да настигнат Пю, който се носеше като вятър. Сърцето на ездача биеше в същия ритъм, като вихрените копита на коня му.