Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Down in the Roses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 82 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2010)
Разпознаване и корекция
Plqsak (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Хедър Греъм. Постеля от рози

ИК „Ирис“, София, 1996

Редактор: Христина Владимирова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954–455–023–5

История

  1. — Добавяне

Единадесета глава

Когато Женевиев се събуди, огънят в камината отдавна беше угаснал и тя мръзнеше. През високите прозорци в стаята падаше ярка слънчева светлина. Тя си припомни какво се бе случило през нощта, разхълца се, скри лице във възглавницата и си пожела да заспи отново, а когато се събуди, да се окаже, че Тристан дьо Ла Тиер никога не е нахлувал така грубо в живота й, за да разпали огъня на страстта в тялото й.

Сълзите й пресъхнаха скоро. През нощта беше плакала достатъчно. Сега трябваше да мисли за бъдещето. Загуби първия сблъсък, но не и цялата битка. Тристан можеше да я принуди да му се покорява, но никога нямаше да я накара да го обикне, нито дори да го приеме. И никога не биваше да я вижда сломена, все едно с какво я заплашваше или как я караше да страда.

Женевиев седна в леглото, сви крака и обгърна с ръце коленете си. Господи, как го мразеше за това, което й беше причинил — и най-вече за чувствата, които беше събудил в тялото й… Но все пак, това беше по-добре от смъртта. Макар че го беше предизвиквала да я убие, тя не искаше да умре.

Скочи от леглото, запъти се решително към една от раклите и извади мек утринен халат. Уви се в него и смръщи чело. Сигурно беше доста късно, но нито една слугиня не бе посмяла да почука на вратата й. Макар че нямаше голяма надежда, Женевиев се запъти към вратата и се опита да я отвори. Напразно. Резето отвън беше спуснато.

Този човек я осъждаше да живее като пленница в собствения си дом. От гърлото й се изтръгна ядна ругатня. Някой ден, и то скоро, тя щеше да си възвърне свободата. Английският трон не беше много стабилен, а родът Йорк разполагаше с достатъчно мъже, които имаха повече права върху короната, отколкото Хенри Тюдор. Привържениците на Йорк щяха да се обединят и да тръгнат срещу Хенри, също както беше постъпил той с Ричард. Но тогава отново ще има война, каза си потиснато тя. Колко ли хора ще загинат…

Женевиев въздъхна унило. За Англия беше най-добре да се възцари мир, Хенри да се окаже силен крал, който да обуздае вечно спорещите перове, да обедини страната и да съсредоточи вниманието си върху благото на народа.

По устните й заигра горчива усмивка. Да, мирът щеше да бъде прекрасен, но тя не биваше да копнее за мир. Последната междуособна война я лиши от всичко, което й беше скъпо на този свят. Ето, че сега беше пленница в собствения си замък. Не, това щеше да се промени. Все още нямаше план — но беше твърдо убедена в способността си да го измисли.

Преди да предприеме каквото и да било обаче, трябваше да се изкъпе и да заличи всички следи от присъствието на Тристан. Тя изпъна рамене, заудря с юмруци по вратата и започна да вика слугините. Ала не получи отговор. Никой не се отзова на виковете й. Какво да прави сега? Заразхожда се нервно из стаята, а когато застана пред леглото и видя смачканите чаршафи, гневът й избухна с нова сила. Издърпа завивките, метна ги на пода и започна да ги тъпче с крака. Щом пристъпът отмина, по лицето й отново закапаха сълзи. Стисна здраво зъби, за да го прогони, и се вкопчи отчаяно в гнева, за да си вдъхне кураж. Трябваше й търпение. Трябваше да изчака, докато намери някаква възможност за бягство. Но кой щеше да й помогне, ако избягаше от Тристан? Кой би посмял да се разбунтува срещу непобедимия военачалник, успял да се изтръгне дори от каменната клопка на смъртта?

Изведнъж Женевиев се закова на мястото си и се вслуша. Някой вървеше по коридора. Тя хукна към вратата, затропа с юмруци и извика да вдигнат резето. Ала крачките отминаха. Който и да беше, той не се тревожеше особено от съдбата й. Очите й се присвиха в тесни цепки. Очевидно всички в замъка, включително слугите, приемаха безропотно факта, че бившата им господарка сега е пленница. Жалкото й положение не ги смущаваше. Кой знае, може би дори й се присмиваха… О, щяха да видят те, когато й се удадеше да излезе оттук! Женевиев пое дълбоко въздух и изпищя с все сила:

— Огън!

Вратата се отвори с трясък. Сигурно постът беше стоял там през цялото време. Той се втурна в стаята и в същия миг Женевиев изскочи навън. Още преди мъжът да е успял да се огледа, тя хукна надолу по стълбата. Залата беше празна, само от работната стая долитаха гласове. Тя не им обърна внимание. Дръпна шнура на звънеца за прислугата и когато от кухнята дотича старият Грисуълд, изплака зарадвано и се хвърли на гърдите му.

Старецът отговори спонтанно на прегръдката, но само след миг отстъпи смутено назад, очевидно смятайки, че е прекрачил границите на допустимото.

— О, милейди, слава Богу, че сте добре… — не можа да каже нищо повече, защото мъжът, поставен да охранява Женевиев вече тичаше надолу по стълбата. Тристан и Джон изскочиха от работната стая и Грисуълд побърза да изчезне в кухнята — учудващо бързо за възрастта си.

— Какво означава това, Питър? — попита Тристан, обърнат към младия стражник, и Женевиев побесня от яд, че към нея се отнасят като към някаква мебел. Този човек се държеше, сякаш тя изобщо не беше там — или още по-лошо, сякаш не разбираше езика, на който говореха.

— Ами… дамата изведнъж изпищя. Извика „Огън!“ и аз се втурнах в стаята, защото помислих…

— Ако още веднъж вдигне тревога, Питър, просто я остави да изгори, разбра ли? — рече равнодушно Тристан и хвърли мрачен поглед към Женевиев.

Питър сведе поглед. Тристан направи крачка към нея и й предложи ръката си. Очевидно възнамеряваше да я върне в затвора й. Тя обаче не му обърна внимание, отиде до камината и потърка ръцете си, за да ги стопли.

— Дълбоко съжалявам, че попречих на великия завоевател да се порадва на плячката си. Обаче аз съм гладна и трябва да се окъпя.

— Женевиев! — произнесе заканително Тристан. Сигурно искаше тя да се обърне. Само да можеше да стигне до вратата, само да можеше да полети като орел, високо в небето, към свободата… Но тя не се обърна, не се помръдна, дори когато той повтори името й със значително по-гневен тон.

Мъжът изруга и с два скока се озова до пленницата си. Джон въздъхна и в гласа му прозвучаха съчувствие и тревога:

— Тристан!

Ала новият господар на Едънби не чуваше нищо. Женевиев го усети зад гърба си и се обърна с неохота. Когато сложи ръце на раменете й, тя вдигна към него поглед, изпълнен с презрение.

— Ще ме придружиш ли доброволно? — попита тихо той. Очевидно не й оставяше друг избор. Женевиев си представяше отлично какво ще стане, ако откаже.

— Твоите лакеи са покорни и тихи, но аз никога няма да се принизя дотам. Вярно е, ти си победител и се наслаждаваш на властта си — но това е временно, да го знаеш. Каквото и да ми сториш, аз няма да падна на колене пред теб, никога. Продължавай да се наслаждаваш на отмъщението си, а аз ще продължавам да се боря с теб — с всички средства, които притежавам.

В очите му се появи странен блясък и Женевиев не можа да разбере какво изразяваше той — уважение, подигравка или гняв.

— Както желаеш — отговори все така тихо той, грабна, я и я метна на рамото си.

Женевиев изпищя и започна да се отбранява. Риташе го, удряше с юмруци по гърба му, наричаше го с грозни думи.

— Извини ме за малко, Джон — помоли Тристан и се запъти към стълбището. — Ще продължим разговора след около час.

— Не, смели боецо, не! — изкрещя разярено Женевиев. — Твоята пленница не би трябвало да ти пречи да се разпореждаш с откраднатите земи!

— О, мисля, че откраднатите ми земи могат да почакат малко. Сега имам по-важна работа.

— Пусни ме веднага! — за неин ужас залата се напълни с хора. Влязоха няколко от рицарите на Тристан, следвани от домашните прислужници, появи се и Едуина, бледа като платно, притиснала с ръка гърдите си. Всички я гледаха съчувствено, но никой не смееше да се намеси.

— Моля ви, Тристан! — проплака Едуина и лордът учтиво спря пред нея. — Моля ви, позволете ми да поговоря с нея!

Отчаяният й поглед беше в състояние да размекне и каменно сърце, но Тристан остана глух за молбата й.

— Не, Едуина. Може би след няколко дни.

— Дори затворниците в лондонския Тауър се ползват с известни привилегии.

Тристан въздъхна нетърпеливо.

— Съжалявам, милейди. Вашата вироглава племенница само ще ви забърка в някой подъл заговор.

— О, моля ви, Тристан… — Едуина ей сега щеше да се разплаче и Женевиев не издържа.

— За Бога, Едуина, не се унижавай така! Престани да хленчиш пред човека, който изби хората ни и открадна покрива над главата ти!

Женевиев усети как Тристан потръпна като от удар, но бързо се овладя.

— Ако обичате, пропуснете ме да мина, милейди…

Едуина примирено отстъпи настрана. Когато стигнаха стълбата, Женевиев вдигна глава и срещна погледа на леля си. Отстъпи, молеха я сините очи.

Ала Женевиев знаеше, че не може да изпълни тази молба. След малко Тристан отвори вратата на спалнята й и я хвърли на леглото.

— Препоръчвам ти да се откажеш от недостойния си навик да вдигаш тревога по всяко време. Ако някой ден наистина избухне пожар, можеш лесно да станеш жертва на пламъците, защото крясъците ти отдавна ще са престанали да привличат вниманието.

— Ако се беше сетил да ми изпратиш храна и вода за миене, нямаше да прибягна до този евтин трик.

— О, все някой щеше да се погрижи за теб. Нямаше да те оставят да умреш от глад.

Женевиев скочи като ужилена от леглото и се изстъпи смело пред него.

— Едуина каза истината. Дори затворниците в Тауър получават редовно храна, а им позволяват и да приемат гости.

— Тук не е Тауър.

— Тогава защо не ме остави там? Имам право…

— В нощта, когато се опита да ме убиеш по най-подъл начин, проигра всичките си права.

Женевиев изпита усещането, че стените на стаята се стоварват върху й. Не, за всичко беше виновен Тристан, с впечатляващия си ръст и с неимоверната сила на волята си.

— Не разбирам, защо ми отказваш такива прости удобства като храна и баня.

— Нищо не съм ти отказал. Трябва само да разбереш, че вече не си господарка на този замък. Слугите се подчиняват на мен, не на теб. Каквото реша аз… — той замлъкна, защото тя вдигна една възглавница от пода и я запрати право в лицето му. Тристан не се помръдна от мястото си. Само мълчеше и я гледаше. Беше очевадно, че се бори със себе си, за да запази самообладание. Когато сведе глава, откри стъпканите завивки.

— Ти си истинско зверче, Женевиев…

Женевиев му обърна гръб и отговори потиснато:

— Никога вече няма да се опитвам да мамя стражата. Можеш да си вървиш и да продължиш да управляваш… земите си.

— Откраднатите земи, така ли беше? — изсмя се тихо той.

— Надявам се, няма да отречеш, че ми ги открадна? — изфуча разярено тя и усети погледа му в гърба си. Коленете й омекнаха.

— Не се бой, Женевиев, нали ти казах, че няма да те пренебрегвам — Тристан отиде до вратата, отвори я и заповяда на стражника да поръча храна и вана за лейди Женевиев. После отново затвори вратата и дори без да се обръща, Женевиев знаеше, че не я изпуска от очи. Скоро се почука и тя чу как слугите внесоха няколко ведра с топла и студена вода, как изнесоха ваната с водата от вчера и внесоха друга. Една жена размени няколко думи с Тристан — Ада от кухнята, каза си Женевиев. След малко стъпките по коридора заглъхнаха, вратата се затвори, резето бе спуснато.

Дали и Тристан беше излязъл? Дано, рече си Женевиев и се обърна, но той все още беше там, вдигнал обутия в тежък ботуш крак на един скрин, опрял лакти на хълбоците си. Без да каже дума, кимна към тоалетната масичка, където беше оставена табла с ядене. После махна с ръка към димящата вана пред камината, където отново беше разпален буен огън.

— Нали искаше да се окъпеш, Женевиев.

— Точно така. Никога в живота си не съм се чувствала толкова омърсена.

Тристан поклати съчувствено глава.

— Омърсена?

— И то ужасно.

— Веднага ще се погрижа да отстраня това непоносимо състояние — той отиде до тоалетната масичка, разгледа поставените там шишенца и избра едно. — Розово масло! Мисля, че ти подхожда — ухили се и изля по-голямата част от флакончето във водата за къпане. — Дали извлекът е от бели или от червени рози? Всъщност, това няма никакво значение, след като розата е била разсъблечена.

Женевиев преглътна с неудобство, когато Тристан се запъти към нея.

— Не е ли време да се върнеш в работната си стая? Джон те чака.

— О, имам достатъчно време. Първо трябва да освободя пленницата си от мръсотията — той я взе в обятията си и тя си пожела пламенно да беше почакала търпеливо идването на някоя прислужница. Както издаваха тъмните му очи, той вече не виждаше в нея разбунтувалата се пленница, а жената, която снощи беше послушна играчка в ръцете му.

— Не! — възпротиви се тя. — Ще викам! И всеки ще разбере, че новият господар…

— Точно така — прекъсна я със смях Тристан. — И много скоро никой няма да се съмнява, какво точно става, защото викът ти ще зазвучи другояче и…

— О, само да знаеш колко те мразя! Веднага ме пусни! — в погледа му се четеше нескрито желание и то накара и нейната кръв да закипи. Как беше възможно да се отвращава от него — и в същото време да го желае? Крайниците й отмаляха. Не! Отчаянието й даде сила да се изтръгне от прегръдката му. Не можеше да му избяга, знаеше това много добре. Но трябваше да спечели малко време, за да си внуши, че докосването му й е отвратително.

Тристан улови едната й ръка и с едно движение издърпа халата й. Когато я вдигна на ръце и я понесе към ваната, Женевиев се уплаши до смърт.

— Моля те, недей…

Той я положи внимателно в топлата вода и разпростря косата й отвън. После се съблече, посегна към сапуна и гъбата и се присъедини към нея. Водата се разплиска по цялата стая. Женевиев се взираше като замаяна в мускулестите му гърди. Близостта му я упойваше, ръцете, които се плъзгаха по тялото й, отнемаха съпротивата й капка по капка. А страстната целувка прогони разума много надалеч, отвлече я в някакво тъмно, хипнотично царство, където нямаше друг избор, освен да се подчини и да се вслуша в ритъма на вътрешния си огън. След малко Тристан вдигна глава и се усмихна иронично.

— Господи, как можах да забравя, че имам задължението да те освободя от тази отвратителна мръсотия!

Отчаяна до дън душа, Женевие се опита да разкъса магията и да стане, но краката й бяха преплетени с неговите. След малко Тристан се надигна, посегна към ръцете й и я издърпа. Взе я в прегръдката си, излезе от ваната и я положи върху голия матрак.

В тялото й бушуваше същинска буря. Страстта избликна като буен поток, струите му обляха целия свят, и Женевиев повярва, че ще умре. Вкопчила се здраво в раменете на Тристан, тя стенеше задавено, а когато тялото й най-после се освободи от сладкото мъчение, извика възхитено.

Щом умът й се проясни, тя скочи от леглото, изруга го с най-неприлични думи и побърза да се увие в халата си. Погледна го страхливо през рамо, готова да види обичайната подигравателна усмивка. Как ли се наслаждаваше на триумфа си, след като без усилия бе успял да сломи съпротивата й…

Не, той не се усмихваше. Странно защо, в погледа му се четеше дълбока замисленост. Смутена, Женевиев му обърна гръб и отиде до камината. Чу го да става и да се облича.

— Не забравяй да се нахраниш, Женевиев. Яденето ще изстине.

— Изчезвай!

Смехът му прозвуча меко и странно горчиво.

— Аха! Май пак се чувстваш омърсена. Прощавай, скъпа, но отново ще те уверя, че ти наистина правиш всичко, на което си способна, за да изпълниш обещанието си — вратата се затвори безшумно зад гърба му. „Дали поне веднъж ще забрави да спусне резето, запита се горчиво Женевиев.“