Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Down in the Roses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 82 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2010)
Разпознаване и корекция
Plqsak (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Хедър Греъм. Постеля от рози

ИК „Ирис“, София, 1996

Редактор: Христина Владимирова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954–455–023–5

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Тази нощ Женевиев прекара на сигурно място в собственото си легло, ала беше твърде уплашена, за да заспи.

Винаги когато затваряше очи, тя виждаше как Тристан пада, как я поглежда, бесен от гняв заради измамата й. Виждаше и труповете, с които беше осеяна голямата зала. Приятели и врагове, обединени от смъртта… Виждаше сълзите на майките, децата и момичетата, които бяха загубили съпрузи, бащи и любими. Въпреки пламтящия в камината огън и кожената завивка, която беше дръпнала до брадичката си, Женевиев мръзнеше. Никога нямаше да забрави тъмните, пламтящи от гняв очи на чуждия лорд, който бе станал жертва на коварството й.

Когато на вратата се почука, тя се сгърчи като от удар. Къде беше Тамкин? Нали му беше наредила да стои на стража в коридора с две големи овчарски кучета?

— Женевиев! — чу тя гласа на леля си и скочи от леглото, зарадвана от неочакваното й посещение. Изтича с боси крака до вратата и отключи.

Облечена в дълга нощница, метнала на раменете си вълнено одеяло, Едуина потръпваше от студ в ледения коридор.

Тамкин, седнал между двете кучета на пода, спеше дълбок сън.

— Влез, Едуина! — прошепна Женевиев и издърпа леля си в спалнята. После бързо заключи вратата.

— Прощавай, че смущавам съня ти, но съм толкова неспокойна…

— Аз също, мила…

— Уж победихме, а страхът ми е по-голям отвсякога.

— Не бива. Всичко ще бъде добре, ще видиш! — побърза да я увери Женевиев. Трябваше да утеши леля си, това щеше да я отклони от собствените й тревоги.

— Наистина ли мислиш така? — попита тихо Едуина и застана пред камината, за да се стопли. — Той ще се върне.

Женевиев спря да диша. Нима леля й смяташе, че лорд Тристан ще възкръсне от мъртвите? Сложи ръка на рамото й и заговори успокоително:

— Не може да се върне, нали го убих. А Тамкин и сър Гай го заровиха кой знае къде. Много добре знаеш, че няма духове, Едуина. Никой не може да излезе от гроба, за да си отмъсти.

— О, не, той не е мъртъв!

— Глупости! Нали сама го видях!

Едуина поклати глава и на лицето й се изписа тъжна усмивка.

— Не говоря за лорд Тристан, а за другия, за заместника му. Казва се Джон Плезънс.

— О… — Женевиев падна в едно кресло, но като си припомни кой бе седял в него, скочи като ужилена. — Говориш за мъжа с милата усмивка, нали?

— Точно така. Но когато разбра, че сме ги измамили, усмивката угасна.

— Значи той избяга?

— Да, доколкото можах да видя.

— Много се радвам. Беше толкова мил.

— Да, докато не видя какво сме им приготвили — отговори горчиво Едуина и скри лице в ръцете си. — Няма ли най-после да престанат тези войни? Толкова ме е страх. Те сигурно ще се върнат, за да ни избият до крак и да сравнят замъка със земята.

— Не се тревожи. Още утре сутринта каменарите ще се качат на стените, ковачите ще започнат да правят нови мечове и ризници. Сър Гай ще събере малък отряд и ще препусне към лагера на Ричард. Мисля, че кралят ще ни изпрати подкрепление. Може би ще получим и няколко оръдия и барут. Така крепостта ще стане непревземаема.

— Само да можех да ти повярвам! — изхълца Едуина.

— Това е истината, повярвай ми! Не мислиш ли, че е време да спим?

— Не искам да остана сама. В леглото на Ан няма място за мен, защото тя не искаше да заспи без Мери.

— Тогава се пъхни под моите завивки. Скоро нощта ще свърши и тогава ще забравим ужаса на последните дни.

Двете си легнаха и се сгушиха като деца. Женевиев се опитваше да си втълпи, че е извоювала голяма победа и неприятелят вече не е в състояние да й стори зло. Въпреки това заспа едва на разсъмване.

 

 

Непроницаем мрак, непоносима тишина…

Най-после тъмнината се разкъса, обви го сива мъгла и той се залута без посока. От мъглата изплуваха фигури. Трупове и още трупове. Пред него лежеше един млад паж от Нортъмбрия с празни очни орбити, които го наблюдаваха обвинително. Лешоядите вече разкъсваха тялото му. От широко отворената уста сякаш се чуваше крясък. Главата на Тристан забуча и той направи безуспешен опит да вдигне ръце, за да облекчи болката в слепоочията си.

После се препъна в едно друго тяло и в гърлото му се надигна вик. Лизет! Мръсна и разрошена, кестенявата й коса обрамчваше измъчено, пепеляво лице. На врата й се виждаха сини петна, полата й беше опръскана с кръв. И нейните очи бяха празни, а в ръката й почиваше мъничкият труп на сина му, който не беше живял нито ден…

Тристан се опита да изкрещи и устата му се напълни с пясък. Отпусна глава върху скалата, все още полузамаян. Сънят не искаше да си отиде. Защо не виждаше нищо? В главата му пулсираше страшна болка. Понечи да се раздвижи, но беше пленник в някакъв каменен затвор. Напрегна се, за да разкъса оковите и чу шум от разместващи се камъни. Бяха го погребали жив!

Пламналият гняв усили болката и той направи отчаян опит да се овладее. Е, поне имаше достатъчно въздух за дишане и не го бяха закопали в земята. Някой беше нахвърлял отгоре му купчина камъни и това беше всичко.

Раздвижи пръстите си и след малко успя да разклати първия камък. После още един и още един. На няколко пъти трябваше да спре, защото силите го напускаха. Мина много време, преди най-после да се освободи. Трябваше да положи нечовешки усилия, за да седне. Болката в главата стана непоносима и той отново пропадна в черен мрак.

Макар и в бездънната пропаст на безсъзнанието, той знаеше, че е жив. Лека-полека мъглата пред очите му се разсея и той видя нощта. Лежеше на ръба на една висока скала. Поемаше дълбоко свежия морски въздух, усещаше влагата, чуваше шума на прибоя. Болката отшумя, остана само глухото бучене в главата му. Този път се изправи по-лесно. Бледата лунна светлина го отведе до един скален къс, за който можеше да се залови и да се огледа. Оказа се обаче, че това е свръх силите му. Олюля се и отново политна назад. Трябваше да прояви търпение. Силите му непременно щяха да се възвърнат.

В този миг в главата му изникна спомена за коварството на Женевиев и гневът пламна с нова сила. Тази хитра вещица го беше натъпкала с наркотици. И как изкусно играеше ролята на прелъстителката! Как успя да го заслепи, а после го нападна изотзад, след като двамата й съучастници не успяха да го надвият.

— Но аз съм жив! — прошепна той в нощта. — И онова адско изчадие ще си плати за всичко, което ми причини. Ще й взема и замъка, и земята, а най-вече честта и гордостта й!

Той се изтегли отново нагоре по скалата, пусна я и стъпи на краката си. Там долу се разстилаше Едънби Касъл, макар че очертанията се размиваха пред погледа му. Съзнанието му отново се замъгли и той се облегна на скалата, за да си почине. Щом силите му се възвърнаха, огледа местността. Стоеше на крайбрежно плато, обкръжено от ниски храсти, обрасло с мъх. На хвърлей камък от мястото, където беше застанал, се виждаше пясъчен склон. Трябваше да стигне дотам, на всяка цена. Закрачи решително напред, но се олюля и отново му се зави свят. По-добре беше да пълзи. Когато стигна до целта се изтегна с въздишка в мъха, затвори очи и се опита да се пребори с отново надигащото се гадене.

Мъчеше го непоносима жажда. Само да можеше да намокри пресъхналото си гърло с малко вода… Накрая заспа от изтощение. Последната му мисъл беше как ще се наслади на отмъщението си.

Събуди го дневната светлина. Когато отвори очи, погледна право в изгряващото слънце. Огненото кълбо се издигаше сред сиво-розова пяна. Тристан седна в мъха, попипа раната на тила си и се сгърчи от болка. Но въпреки тежката рана и загубата на кръв, въпреки глада и жаждата, днес се чувстваше много по-добре. Поне не го мъчеха тези ужасни пристъпи на мрак и замаяност.

Изправи се почти без усилия и огледа внимателно задната порта на Едънби. От тази страна се издигаше само една ниска стена. Тристан се обърна и сведе поглед към тясната, обкръжена от стръмни скали пясъчна ивица. Водата беше плитка и голям кораб не можеше да се приближи до брега. Малките лодки обаче щяха да се справят без усилие. А добрият плувец спокойно можеше да избяга през морето. Не можеше да мине през замъка. Единственият му шанс беше морето, а то се намираше на десетки метри под него. Ако успееше да слезе на брега, течението щеше да го пренесе покрай скалите и да го изхвърли в залива, недалеч, от който лагеруваха хората му.

Решен да се справи, Тристан заслиза бавно по скалната стена, като търсеше опора в мъха, който растеше между камъните, в папратите и корените. Малко преди да достигне целта, загуби опора, полетя надолу и се приземи в мекия пясък. Не знаеше колко време е лежал така, преди да раздвижи внимателно крайниците си. На лицето му изгря усмивка. Е, малко се беше поодраскал, но костите му бяха цели. Студена, ободряваща вълна го заля целия. Изправи се, хвърли се в морето и заплува.

Не беше толкова просто, колкото се беше надявал. На няколко пъти течението едва не го запрати в скалите. Раменете му се умориха скоро, а мисълта да се откаже от усилията си и просто да потъне в този син рай беше повече от изкушаваща. Все пак се застави да издържи докрай, макар че болката в мускулите беше непоносима и солената вода пареше в очите му. Ако се удавеше, красивата и коварна лейди Женевиев никога нямаше да изкупи злото, което му беше сторила. Единствено гневът го крепеше над водата. Най-после стигна до малкия залив, където беше лагерът на войската му, видя палатките и войниците, които седяха около лагерните огньове. Стъпи на краката си, излезе на брега и рухна в пясъка. Силни мъжки гласове го изтръгнаха от мрака на безсъзнанието, няколко чифта ръце го уловиха за раменете и го повдигнаха.

— Тристан! В името на всички небесни духове и на Светата дева, това е лорд Тристан!

Бавно, много бавно клепачите му се вдигнаха и тъмносините очи погледнаха в загриженото лице на коленичилия до него мъж с извезана на туниката червена роза.

— Вода — прошепна Тристан, усмихна се безсилно и отново затвори очи.

 

 

Цяла сутрин Женевиев страдаше от силно главоболие, което прогони спомена за преживяния ужас.

Мери се появи в спалнята й рано сутринта. Очевидно всички обитатели на замъка чакаха нарежданията на господарката си. Какво ли трябваше да направи сега? Баща й почти не обръщаше внимание на управлението на имота и нито веднъж не беше разговарял с нея за това. Много по-приятно му беше да посещава кралския двор, да ловува или да спори с приятелите си за философия и теология. Онова, което го интересуваше в замъка, бяха комфорта и редовното плащане на арендата.

През всичките тези години верният и съвестен Майкъл се беше грижил за управлението и поддържането на замъка. Но сега Майкъл беше мъртъв и Женевиев стоеше безпомощна пред тежката задача, с която трябваше да се справи сама. Половината Едънби беше разрушен, оттатък крепостната стена все още дебнеше неприятелят.

Мери й каза, че отец Томас и сър Хъмфри я очакват в кабинета на баща й. Тя помоли да им предадат, че ще дойде колкото се може по-скоро, и се зае да се облича. Като стъпваше тихо, за да не събуди Едуина, избра сива кадифена рокля, която подхождаше на настроението й, стегна косата си в дълга плитка и хукна надолу по стълбата.

Когато влезе в работната стая на Едгар, отецът и сър Хъмфри се изправиха, за да я посрещнат. Старият рицар кимна окуражително с глава и й посочи тежкия стол зад грамадното дъбово писалище. Отец Томас се покашля и с известно неудобство й пожела добро утро.

Женевиев седна, без да смее да срещне погледа на едрия, строен духовник. Той бе прекарал целия вчерашен ден паднал по лице пред олтара в параклиса, след като беше заявил изрично, че не одобрява коварния план, но няма да се противи, след като всички други са съгласни.

Макар и обикновен селянин, отец Томас се беше посветил на религията по призвание, а не за да избяга от бедняшкия, изпълнен с тежък труд живот на арендатор. Беше мек по характер и никога не принуждаваше Женевиев да се моли с часове или да чете библията. Но изпълняваше съвестно задълженията си и я подкрепяше със силата на молитвата си винаги, когато тя имаше нужда от него. Женевиев имаше в негово лице умен, достоен за доверие приятел. Освен това беше много красив с тъмнокестенявата си коса и зелени очи. В замъка се говореше, че имал връзка с дъщерята на един занаятчия.

Макар да служеше на църквата, той очевидно не съблюдаваше строгите й правила. Може би Женевиев го обичаше точно заради това — отец Томас водеше богоугоден живот, без да се съобразява с аскетичните религиозни закони.

— Трябва да се погрижим за мъртвите, милейди — поде спокойно свещеникът.

— Разбира се. Допитайте се до семействата им, кога желаят да ги погребат. Наредете на каменаря Джак да изкове надгробните камъни. Едънби ще плати за всички.

Отецът се поклони.

— А Майкъл?

— Искам добрият ни Майкъл да лежи в параклиса, редом с баща ми, на когото служи вярно толкова дълги години.

— Много добре, лейди Женевиев — отвърна свещеникът. Обвинителният му тон я подразни и тя вирна упорито брадичка, но сър Хъмфри побърза да се намеси:

— Трябва веднага да се заемем с поправката на стените. За съжаление арендаторите няма да ни помогнат, защото са заети по полето. Някои може би ще дойдат, но не бива да очакваме, че всички с готовност ще се лишат от доходите си. Освен това трябва да намерим заместници на убитите стражници. Кои семейства ще бъдат удостоени с тази чест, милейди?

На писалището беше оставено гъше перо. Женевиев го взе и започна да потропва с него по един пергамент, който съдържаше списъка на последните арендаторски плащания.

— Що се отнася до стените, сър Хъмфри, мисля, че трябва да разделим работниците на две групи. Ще работят по половин ден и така никой няма да претърпи значителни загуби. Нека Тамкин ми препоръча нови хора за стражата, а Жил, който досега работеше в кухнята, ще заеме поста на Майкъл. Знам, че е добре запознат с всичко, което става в замъка. Бъдете така добър и го поканете да дойде при мен. И кажете на Тамкин да свика хората, за да се разпореди кои ще работят първи на стената. Не бива да губим време. Сигурно ни заплашва ново нападение.

Сър Хъмфри се поклони и излезе от стаята, за да потърси Жил. Женевиев вдигна глава и срещна смело неодобрителния поглед на свещеника.

— Какво има, отче? Усещам, че не съм ви угодила с действията си. Кое ви засегна толкова болезнено?

Отец Томас се изправи, пристъпи към тесния прозорец и се загледа към вътрешния двор. Точно насреща беше разрушената ковачница.

— Искам да ви кажа, че бях ужасен от плана ви да се възползвате от женските си прелести, за да примамите един мъж в клопка, милейди. За съжаление трябваше да се подчиня на мнозинството. Толкова повече се ужасих, когато узнах, че вие сама сте нанесли смъртоносния удар и сте отказали християнско погребение на един паднал неприятел.

Женевиев едва сдържаше гнева си.

— Отче Томас, аз само ударих мъжа, който след миг щеше да убие Тамкин. Не ми беше приятно да го сторя, но не ми оставаше нищо друго. Може би постъпих зле, като заповядах да го заровят някъде далеч, но когато дадох това нареждане, се чувствах слаба и безпомощна, и не можех да мисля ясно. Това ли е всичко, отче? Ще се видим на вечернята. Моля ви, проявете разбиране, защото смятам да се помоля за мъртвите си приятели, а не за падналите врагове.

Свещеникът въздъхна и се обърна към нея.

— Дете мое…

— Не ме наричайте така! — прекъсна го раздразнено тя. — Полагам всички усилия, за да изпълня дълга си на господарка на този замък.

— Прощавайте — отец Томас отиде при нея и с усмивка я помилва по косата. — Знам, че сте преживели нещо ужасно. Загубихте баща си и годеника си, а сега върху крехките ви рамене е легнала тежка отговорност…

— Не са толкова крехки, отче — прошепна с отсъстващ вид Женевиев.

— Вчера се молих за живота ви. А днес ще се помоля убийството да не опетни душата ви. Действахме безчестно и това е тежък товар за съвестта ми.

— А кое е честно? — попита предизвикателно Женевиев. — Нима онези, които нападнаха Едънби, постъпиха честно и почтено?

— На баща ви бе дадена възможност да се предаде и да признае Тюдор за свой сюзерен. Ако беше проявил само малко отстъпчивост, щеше да запази замъка и титлата си.

— Не, за него щеше да бъде безчестие да се откаже от клетвата, дадена пред Ричард. Човек не може да сменя лоялността си, както сменя ризите си.

— Може би не… Но едно е очевидно — Ланкастърите се биха по правилата, а ние не.

— Нима беше честно да подпалят къщите ни? Всеки се бие с оръжията, с които разполага. А след като баща ми загина в бой, Ланкастърите дори не се разкаяха. Защо ние трябва да скърбим за смъртта на пълководеца им?

— Каквото и да е мнението ви по въпроса, позволете ми да предам тялото на хората му, за да погребат с всички почести. Тази сутрин в замъка пристигна пратеник и поиска да получи останките на лорда си.

— Правете, каквото искате. Моята задача е да се погрижа за поправката на стените и да получа сведения за размера на щетите.

— Трябва да обсъдим и още нещо, милейди.

— Така ли?

— Става въпрос за вашата женитба.

Женевиев го изгледа смаяно.

— Аксел още не е изстинал в гроба си, а вие се осмелявате да ми предлагате женитба!

— Лейди Женевиев, нямах намерение да ви засегна. Не разбирате ли, че трябва да укрепите позицията си? Сега сте богата жена, но сте сама и представлявате примамлива плячка за всеки мъж. Много добре знаете, че повечето мъже съвсем не са благородни рицари.

— Никой не може да ме принуди да се омъжа. Даже, ако ме оковат и ме завлекат за косите пред олтара, ще кажа не. Вярно е, сама съм, но Едънби е силна крепост. И ще стане още по-силна.

— Преди няколко часа при мен дойде сър Гай — продължи колебливо свещеникът. — След смъртта на милорд Едгар, той изпълнява ролята на ваш пръв съветник. Каза ми, че желае да ви направи своя съпруга.

— Сър Гай? — изуми се още повече Женевиев.

— Да — потвърди спокойно отец Томас и потъна в многозначително мълчание.

— Моля ви, кажете ми какво мислите, отче. Тази сутрин не съм в настроение да отгатвам намеците ви.

Мъжът въздъхна и вдигна рамене.

— Не виждам причини да не одобря тази женитба. Сър Гай е умен младеж и произхожда от благородно семейство. Само дето няма своя земя. Бихте могли да се свържете с много по-подходящ човек, милейди. Не забравяйте, че за нас ще бъде много изгодно да сключим съюз с някой лорд от крайбрежието.

Женевиев го наблюдаваше с присвити очи. Този човек умееше да крие много добре мислите си.

— Предложението на сър Гай не ме изненадва, отче. Той беше най-добрия приятел на Аксел и е много привързан към мен. Но аз не смятам да се омъжвам. Първо трябва да свърши траурът за Аксел — тя направи пауза и след малко попита любопитно: — Какво имате против сър Гай, отче?

— О, нищо. Аз почти не го познавам, но…

— Какво, но?

Отецът изпъна рамене.

— Щом толкова се интересувате от моето мнение, ще се изкажа по-ясно. Никой истински рицар не би настоял една благородна дама да се предложи на неприятеля като обикновена проститутка. Вместо да посяга към такива подли трикове, честният мъж отива на бойното поле.

— О, аз мисля, че идеята беше много добра. Само да не бяхме загубили толкова много хора… — долната й устна потръпваше. — Може би някой ден ще направя поклонническо пътуване и ще се помоля за душите им — и за моята. Сега обаче имам друга работа — заключи рязко тя. — Бъдете така добър и отговорете на сър Гай, че засега нямам намерение да се омъжвам.

— Той скоро ще потегли на път. Ще му подадете ли чашата за сбогом, когато възседне коня си?

— Разбира се. Преди службата ли ще тръгне?

— Доколкото разбрах, потеглят само след няколко минути.

— За да търсят помощ… — Женевиев млъкна, защото на вратата се почука.

Отец Томас побърза да отвори.

Влезе сър Гай. Красивото му лице пламтеше от вълнение. Той се запъти с бързи крачки към писалището, но изведнъж спря.

— О, Женевиев… — обърна се към свещеника и несигурно му кимна. — Добър ден, отче.

— Добър ден.

— Преди малко постът на северната кула видял, че към Едънби препуска отряд рицари под флага на крал Ричард и бялата роза на Йорк!

— Поканете ги да влязат!

— Вече го направих.

При тази дързост Женевиев вдигна вежди, но той дори не забеляза това в радостната си възбуда.

— Искат да вземат няколко от войните ни.

— Какво? — извика стреснато Женевиев.

— Точно така. Трябва да съберат голяма войска. Хенри Тюдор е потеглил на бой срещу законния крал и Ричард свиква привържениците си. Войската му е многобройна и натрапниците нямат никакъв шанс.

Женевиев сведе очи към писалището, без да вижда нищо пред себе си. Ето, че битката за короната ставаше сериозна. Бог беше на тяхна страна. Тюдор щеше да претърпи тежко поражение. Защо тогава не се радваше? Защото бе очаквала да получи помощ от краля, а не да се лиши от още войници.

— Сър Хъмфри е твърде стар, а от Тамкин не мога да се лиша в никакъв случай. Изберете десетина силни момци от стражата. Ще им дадем коне и ризници. Вземете и всички селски момчета, които са готови да служат като пешаци. Ще им дам благословията си, а ако и родителите им са съгласни…

— Скоро всичко ще свърши! — извика ликуващо сър Гай, приведе се през писалището и я целуна по челото. — А щом се върна…

Отец Томас се покашля.

— След като са пристигнали пратеници на краля, би следвало да се погрижим за удобствата им.

— Аз ще се занимая с това… — започна сър Гай, но Женевиев го прекъсна решително.

— Прав сте отче, като господарка на Едънби е мой дълг да се погрижа за прилично посрещане на гостите си — тя се изправи величествено и изпъна крехките си рамене. Трябваше да докаже на всички, че може да се справя със задълженията си. Беше положила огромни усилия, за да си извоюва това положение. Нито Гай, нито отец Томас нямаха право да й го оспорят. — Ще изберете ли войниците, които ще предложим на краля, сър Гай? — помоли учтиво тя.

— Разбира се, Женевиев — младежът улови ръката й, залепи пламенна целувка върху дланта и изскочи от стаята.

Отец Томас вдигна вежди и се усмихна снизходително.

— Този май вече се чувства господар на Едънби…

— Може би един ден ще стане, но може би и не. Мисля, че започвам да се наслаждавам на дадената ми власт, отче. Възможно е дори да пожелая да я запазя за цял живот — тя отговори развеселено на неодобрителния му поглед. — Но нека не избързваме. Първо трябва да нагостим кралските рицари и да съберем войници, макар че в момента аз имам много по-голяма нужда от силни мъже, отколкото Ричард. А после ще погребем мъртвите. Отче Томас… — тя сложи ръка на рамото му. — Ще заемете ли мястото на загиналия ми баща? Моля ви да изпълните ролята на домакин. Не ми е приятно да поверя тази роля на друг мъж. Всеки неженен мъж би сметнал това за специално благоволение, а аз съвсем нямам това предвид.

— Разбира се, Женевиев, ще ви направя тази услуга — засмя се свещеникът и извъртя очи към небето. — А после ще отида в параклиса да се помоля за душата ви.